Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 30 (всего у книги 33 страниц)
Януари 1572, замъкът Шефилд: Мери
Годеникът ми се бори за живота си в съдебната зала, съден от мъже, не по-малко изплашени от него самия. Синът ми е далече от мен. Единственият мъж, който би могъл да ме спаси сега, е много, много далече, сам той затворник, и не очаквам някога да го видя отново. Най-големият ми враг е новият ми тъмничар и дори Бес, най-лъжовната приятелка, която една жена някога е имала, е отвратена от суровото му отношение към мен.
Започвам да изпитвам страх. Не бих повярвала, че Елизабет може да ме повери на подобен човек. Тя прави този човек мой пазач, за да ме опозори. Тя сигурно знае това, самата тя е била пленница. Тя сигурно знае как един суров тъмничар може да съсипе живота на един затворник. Той не ми позволява да се разхождам в парка, нито дори по замръзналия сняг сутрин, не ми позволява да излизам на езда, не ми позволява нищо повече от десетминутна разходка в студения двор, и напоследък говори с Бес за ново намаляване на числеността на свитата ми. Казва, че не мога да получавам скъпи вещи от Лондон, не мога да получавам писма от Париж. Казва, че не бива да ми се поднасят толкова много блюда, когато се храня, нито пък изискани вина. Иска да свали брокатения балдахин, който е знак за кралския ми сан. Иска да седя на обикновен стол, не на трон, и сяда без покана в мое присъствие.
Не бих повярвала, че това може да ми се случи. Но пък не ми се вярваше и че Елизабет ще изправи собствения си братовчед, нейния най-близък роднина, на съд за държавна измяна, особено след като сигурно знае, че той не се е провинил в нищо освен в амбицията си да се ожени за мен – което, макар и неприятно за жена, така суетна като Елизабет, едва ли е престъпление. Той не е вдигнал бунт, не е изпращал свои пари на бунтовна армия – та той изгуби френското злато, което се предполагаше, че трябва да изпрати. Той се подчини на заповедта й да се яви в двора, макар че неговите последователи висяха на кожените ремъци на стремената му и на опашката на коня му и го умоляваха да не отива. Той предаде Кенингхол, собственото си величествено имение, лишавайки от наследство децата си, точно както поиска тя. Той остана покорно в лондонския си дом, а после, както му бе заповядано, отиде в Тауър. Срещна се няколко пъти с Ридолфи, това е вярно. Но аз знам, както сигурно знаят и те, че той не би кроил с него заговор да убие Елизабет и да унищожи страната си.
Аз съм виновна в това – мили Боже, да, не го отричам пред себе си, макар че никога няма да го призная пред тях. Аз бих искала да видя Елизабет унищожена, а страната – свободна от нейното незаконно, еретично управление. Но Томас Хауърд никога не би сторил това. За да бъда жестоко откровена – той не е подходящият човек за това, той няма нужната смелост за това. Сред мъжете, които познавам, има само един, който би планирал това и би извел плана докрай, а той е в добре охранявана килия с решетки на прозорците, през които гледа морето в Дания, мислейки за мен: а той никога вече няма да рискува живота си.
– Пред мен няма никакви изгледи за бъдещето – казвам мрачно на Мери Сетън, докато вечеряме насаме в покоите ми. Не желая да се храня заедно с Ралф Садлър, по-скоро бих умряла от глад.
Около нас хора от свитата и слугите, около четирийсет на брой, сядат да вечерят, и слугите ми носят блюдо след блюдо, от което да си взема малко и след това да изпратя блюдата из залата. Все още ми носят повече от трийсет блюда, в знак на почит към положението ми на кралица. За мен би било оскърбление, ако са по-малко.
Мери Сетън не е мрачна като мен, тъмните й очи играят палаво:
– Винаги имате изгледи – прошепва тя на френски. – А сега имате и още един сър Галахад, готов да ви служи.
– Сър Галахад ли? – питам.
– Не знам – казва тя. – Може би прилича повече на сър Ланселот. Със сигурност – благородник, готов да рискува всичко за вас. Човек, който дойде тайно. Човек, чието име знаете. Човек, когото не очаквате и който има план да ви измъкне оттук преди края на процеса. Преди да преживеете позора вашите дела да бъдат обсъждани на публичен процес.
– Ботуел – прошепвам веднага. За миг решавам, че е избягал от Дания. Защото кой затвор би могъл да го задържи? Ботуел, свободен, пристигнал да застане на моя страна, в миг ще ме измъкне оттук и ще ме отведе на кон в Шотландия. Ботуел ще събере армия по границите, ще обърне страната надолу с главата. Ботуел ще превземе Шотландия, сякаш страната е опърничава жена, и ще я накара да разбере кой е господарят й. Идва ми да се разсмея на глас при мисълта, че той е свободен. Като лисица в кокошарник ще бъде той, когато отново възседне коня си, с изваден меч. Какъв кошмар за англичаните, какво отмъщение за мен. – Ботуел.
Слава Богу, че тя не ме чува. Не искам Мери да си помисли, че изобщо се сещам за името му. Той стана причина за моя провал. Не бива никога да говоря за него.
– Сър Хенри Пърси – казва тя. – Господ да го благослови. Той изпрати това, предаде ми го младият Бабингтън. Сър Ралф ви следи толкова внимателно, че досега не смеехме да ви го донесем. Щях да го пазя чак до времето за лягане, ако се беше наложило.
Подава ми малка бележка. Тя е кратка и минава направо на въпроса.
Бъдете готова в полунощ. От десет часа нататък поставете свещ на прозореца на спалнята си, ако сте готова да тръгнете още тази вечер. В полунощ тази вечер изгасете свещта, и се спуснете навън през прозореца. Водя коне и стража, и веднага ще ви отведа във Франция. Имайте ми доверие. Ще дам живота си за вас.
Хенри Пърси
– Осмелявате ли се? – пита ме Мери. – Прозорецът на работния ви кабинет гледа навън към градината, той сигурно има предвид точно него. Височината от този прозорец до земята е четирийсет фута. Не е по-ужасно от замъка Болтън, а вие щяхте да се измъкнете тогава, ако въжето не се беше скъсало, когато слизаше онова момиче.
– Разбира се, че се осмелявам – казвам аз. Свещите изведнъж се разгарят по-ярко, а миризмата на вечерята е толкова съблазнителна, че усещам как устата ми се налива със слюнка. Тези, които ми правят компания в стаята, са скъпи приятели, на които ще липсвам, когато си отида, но които ще се зарадват на триумфа ми. Изведнъж отново се чувствам жива, жива и изпълнена с надежди. Представям си колко слисан ще бъде сър Ралф и как ще се провали Бес, когато избягам от тяхната опека, и не мога да не се разкикотя при мисълта за израженията на лицата им, когато на сутринта разберат, че съм изчезнала. Ще стигна до Франция и ще убедя краля и майка му, че трябва да ме изпратят у дома в Шотландия с достатъчно голяма армия, за да наложа господството си над шотландските лордове. Те ще видят преимуществата на това, а ако ли не, ще се обърна за помощ към Филип Испански. Мога да се обърна към него или към папата, или към всеки от дузина заможни паписти, които биха ми помогнали, ако бях далеч оттук и бях свободна от коварното затворничество, наложено ми от моята братовчедка.
– О, не! Нима не обещахте на граф Шрусбъри, че няма да избягате, докато той отсъства от къщи? Той поиска честната ви дума, че няма да избягате, и вие я дадохте. – Мери е обзета от внезапен ужас при този спомен. – Не можете да нарушите думата, която му дадохте.
– Едно дадено под принуда обещание не означава нищо – казвам весело. – Ще бъда свободна.
Януари 1572, Лондон: Джордж
Едва не заспивам, докато напрягам очите си на светлината на свещта, опитвайки се да прочета бележките, които съм си водил през деня за процеса срещу Норфолк. Думите, които съм надраскал набързо и нечетливо, се сливат и се замъгляват пред очите ми. Показанията на епископ Рос са достатъчни да унищожат Норфолк, но те са дадени от човек, обзет от такъв ужас, че не може дори да съчини убедителна история. Половината от показанията явно са продиктувани от Сесил и потвърдени от хора, обезумели от ужас и болка. Другата половина от тях не може да бъде подкрепена от никого, няма свидетели, няма доказателства. Това са само лъжите на Сесил, неподправени, безсрамни лъжи.
Съсипан съм до дън душа при мисълта, че ако бях по-доблестен човек, щях да се изправя и да изоблича Сесил като лъжлив съветник, да настоя лордовете да останат на моя страна, да отидем при кралицата и да изискаме от нея да ни изслуша. Аз съм най-видният благородник в Англия, аз съм лорд-канцлер на Англия, за мен е дълг и чест да защитавам Англия от лоши съветници.
Но аз знам, за мой срам, че не съм такъв човек. Както съпругата ми би побързала да обясни, аз не притежавам нито ума, нито смелостта да изложа и обоснова едно обвинение срещу Сесил. Не се ползвам с нужния престиж сред равните на мен, нямам влияние над кралицата. И най-лошото от всичко: у мен вече не е останала гордост.
Последният човек, отправил обвинение към Сесил преди нас, сега е обвинен в държавна измяна. Ако се бяхме изправили срещу Сесил, когато той най-напред се сдоби с влияние над ума на младата принцеса, или ако бяхме подкрепили Дъдли срещу него в онези ранни дни, или ако дори бяхме подкрепили Хауърд срещу него преди броени месеци… Но ние сме като сноп клони: ако се държим заедно, ще бъдем несломими, но ако сме сами, Сесил ще ни прекърши един по един. Никой тук не би се вдигнал да спаси Томас Хауърд. Никой тук няма да се вдигне на бунт, за да събори Сесил. Нито дори аз, който знам за шпионирането на Сесил и за неговите лъжи, и за мъжете, които действат безмълвно по негова повеля из цялата страна, мъжете, които са опитни в изтезанията, мъжете, които взеха в свои ръце законите на тази страна и казаха, че те не важат, че въображаемите опасности, които изтъква Сесил, са по-важни от закона, мъжете, които лъжат по негово нареждане и въобще не се интересуват от истината. Знам всичко това, а не смея да се опълча срещу него. Всъщност, не се осмелявам именно защото знам всичко това.
Януари 1572, замъкът Шефилд: Мери
Пламъчето на свещта потрепва на прозореца ми, и в полунощ, когато се навеждам да го изгася, се поколебавам, когато виждам в отговор примигване на бързо загасен фенер, долу, в сенките на градината, където тъмните дървета са надвиснали над тъмната трева. Издигнала се е малка нова луна. Закривана от понесените от вятъра облаци, тя не хвърля светлина върху каменната стена под мен. Стената е тъмна като канара.
Направих това преди три години в замъка Болтън, когато се доверявах на късмета си: мислех си, че никакви стени не могат да ме задържат, мислех си, че някой мъж непременно ще ме избави. Че Елизабет няма да успее да устои на убежденията ми, или че семейството ми ще се вдигне да ме защити, че Ботуел ще дойде за мен. Не можех да повярвам, че няма отново да бъда в красив кралски двор, обичана, очарователна, самото сърце на всичко около мен.
Сега не е същото. Аз не съм същата. Изтощена съм от три години в затвор. По-тежка съм, изгубила съм жилавата си сила, вече не съм неуморима, несломена. Когато се спуснах по стената в замъка Болтън, бях прекарала цяла седмица в бягане от враговете си, бях закоравяла. Сега, след трите години на затворничество в разкош, аз съм преситена и отегчена, вълнувана от лъжливи надежди, и влудявана от сънищата си, и нито за миг не се чувствам добре.
Аз съм се променила в сърцето си. Видях как Северът се вдига на бунт и претърпява поражение заради мен, видях собствените си хора да се люлеят като оглозгани кости по големите бесилки на селските кръстопътища. Приех за свой съпруг един мъж и научих за арестуването му. И безкрайно дълго чаках Ботуел, сигурна, че той ще дойде за мен. Той не идва. Не може да дойде. Осъзнах, че той никога вече няма да дойде при мен, дори и ако му заповядам да не го прави. Дори ако изпратя да му кажат, че не искам да го виждам никога повече, макар че той ще разбере забраната като покана, той не може да дойде.
Кураж! Навеждам глава и духвам пламъчето. Нямам какво да губя с този опит, а ще спечеля всичко. Веднага щом отново бъда свободна, ще си върна всичко: здравето, красотата, богатството, оптимизма, дори Ботуел. Уверявам се, че чаршафите са завързани на възел около кръста ми, подавам края на моя иконом Джон, усмихвам се на Мери Сетън и й поднасям ръката си за целувка. Този път няма да я чакам, няма да вземам камериерка, ще побягна в мига, когато краката ми се допрат до земята.
– Ще изпратя да те доведат, когато се върна във Франция – казвам й аз.
Лицето й е бледо и изопнато, в очите й има сълзи.
– Късмет – изрича тя. – Bonne chance!
Тя отваря зарешетения прозорец, а Джон увива въжето от чаршафи около здравата дървена колона на леглото и се напряга да поеме тежестта ми.
Кимвам му в знак на благодарност и пристъпвам до перваза, навеждам глава, за да изляза през прозореца, и точно в този момент по вратата ми се разнася блъскане и грубият глас на Ралф Садлър, който крещи: „Отворете! В името на кралицата! Отворете!“
– Вървете! – подтиква ме Джон. – Държа ви! Скачайте.
Поглеждам надолу. Под мен в подножието на стената виждам да блести метал, там има чакащи войници. От главната къща забързано се задават дузина мъже с факли.
– Отворете!
Срещам ужасения поглед на Мери Сетън и свивам рамене. Опитвам се да се усмихна, но усещам, че устната ми трепери.
– Mon Dieu – казвам. – Какъв шум! Значи не тази вечер.
– Отворете в името на кралицата, или ще разбия тази врата! – изревава Садлър като бик.
Кимвам на Джон.
– Мисля, че ще е по-добре да го пуснете да влезе – казвам.
Подавам ръка на Мери и я оставям да ми помогне да се смъкна от прозореца.
– Бързо – казвам. – Отвържи въжето. Не искам да ме види така.
Тя се суети неумело, докато той блъска по вратата с дръжката на сабята си. Джон разтваря широко вратата и Садлър пада навътре. Зад него е Бес, с побеляло лице, дърпа го за ръкава, и възпира ръката, която държи сабята.
– Проклета предателка, проклета, лъжлива, коварна изменница! – крещи той, когато влиза, препъвайки се в стаята, и вижда завързаните на възел чаршафи на пода и отворения прозорец. – Тя би трябвало да ви отсече главата, би трябвало да ви обезглави без съдебен процес.
Стоя, както подобава на кралица, и не казвам нищо.
– Сър Ралф… – протестира Бес. – Тя е кралица.
– По дяволите, със същия успех бих могъл да ви убия със собствените си ръце! – изкрещява той. – Ако ви хвърля през прозореца сега, бих могъл да кажа, че въжето се е скъсало и сте паднала.
– Направете го – изсъсквам аз.
Той изревава гневно и Мери се хвърля между нас, а Джон се приближава, опасявайки се, че в гнева си този звяр ще ме нападне. Но Бес е тази, която му попречва, като затяга хватката си върху ръката му.
– Сър Ралф – казва тя тихо. – Не можете да го направите. Всички ще разберат. Кралицата ще ви изправи на съд за убийство.
– Кралицата ще благодари на Бог заради мен! – процежда той.
Тя поклаща глава:
– Няма. Никога няма да ви прости. Тя не иска смъртта на братовчедка си, прекара три години в опити да намери начин да я възстанови на трона й.
– И вижте каква благодарност получава! Погледнете с каква любов й се отплащат!
– Дори така да е – казва тя овладяно, – тя не желае смъртта й.
– Готов съм да й я поднеса като подарък.
– Тя не иска смъртта на шотландската кралица да й тежи на съвестта – уточнява Бес. – Не би могла да го понесе. Тя не желае смъртта й. Никога няма да даде заповед за това. Животът на една кралица е свещен.
Усещам се вледенена отвътре, дори не се възхищавам на Бес, задето ме защитава. Знам, че защитава собствения си дом и собствената си репутация. Не иска да остане в историята като домакинята, убила гостенка с кралска кръв. Мери Сетън плъзва ръка в моята.
– Няма да я докосвате – казва тя тихо на сър Ралф. – Първо ще трябва да убиете мен, да убиете всички ни.
– Благословена сте с верността на приятелите си – злобно казва сър Ралф. – Макар самата вие да сте толкова невярна.
Не казвам нищо.
– Предателка – казва той.
За първи път го поглеждам. Виждам как пламва под презрението в погледа ми.
– Аз съм кралица – казвам. – Не мога да бъда предателка. Не може да има такова нещо. Аз съм с кралска кръв, не мога да бъда обвинена в държавна измяна, не мога да бъда законно екзекутирана. Аз съм неприкосновена. И не отговарям пред хора като вас.
Една вена започва да пулсира на слепоочието му, очите му се изцъклят като на риба на сухо.
– Нейно величество е истинска светица, че ви търпи в земите си – изръмжава той.
– Нейно величество е престъпница, задето ме държи против волята ми – казвам. – Напуснете стаята ми.
Очите му се присвиват, наистина вярвам, че би ме убил, ако можеше. Но не може. Аз съм неприкосновена. Бес го подръпва леко за ръката и двамата си тръгват заедно. Почти ми идва да се изсмея: те се оттеглят заднешком, сковано, стъпка по стъпка, както трябва да правят, когато си тръгват след среща с кралска особа. Садлър може и да ме мрази, но не може да се освободи от навика да се държи почтително.
Вратата се затваря зад тях. Оставаме сами, със свещта, от която още се вие тъничка струйка дим, с отворения прозорец и завързаното на възел въже, полюшващо се в празното пространство.
Мери прибира въжето, духва свещта и затваря прозореца. Заглежда се навън през градината.
– Надявам се сър Хенри да се е измъкнал – казва тя. – Бог да му е на помощ.
Свивам рамене. Ако сър Ралф е знаел къде да дойде и по кое време, то вероятно целият заговор е бил разкрит от Сесил още преди сър Хенри Пърси да е наел коне. Несъмнено сега е арестуван. Несъмнено ще бъде мъртъв още преди да е изтекла седмицата.
– Какво ще правим? – настоява Мери. – Какво ще правим сега?
Поемам си дъх:
– Ще продължим да кроим планове – казвам. – Това е игра, смъртоносна игра, а Елизабет е глупачка, защото не ми даде възможност да правя нещо друго, освен да играя тази игра. Тя ще крои заговори да ме задържи, а аз ще кроя заговори да се освободя. И накрая ще видим коя от нас ще спечели и коя ще умре.
Март 1572, Чатсуърт: Бес
Наредено ми е да се срещна с милорд, неговия адвокат и управителя му, в личния му кабинет: една официална среща. Адвокатът и служителите му са дошли от Лондон, а аз разполагам с главния си управител като съветник. Давам си вид, че съм в пълно неведение: но аз знам за какво е всичко това: чакам го през всичките тези седмици, след като Хауърд беше признат за виновен и след мълчаливото завръщане на милорд у дома.
Милорд е служил на своята кралица по-предано от всеки друг, но дори след желаната от нея присъда тя не го възнагради. Той може и да е лорд-канцлер на Англия, но е велик лорд само по име. В действителност той е бедняк. Не са му останали никакви пари, и нито една нива, която да не е ипотекирана. Той се върна от Лондон като човек, сломен от своето време. Хауърд е осъден на смърт и сега Англия ще бъде под господството на Сесил, а милорд не може да живее в мир и благоденствие в тази Англия на Сесил.
Според условията на предбрачния ни договор милорд трябва да ми изплати една солидна сума, когато синът ми навърши пълнолетие. Сега Хенри е на двайсет и една години, а Чарлс скоро ще навърши двайсет и на първия ден на април милорд ще трябва да ми изплати тяхното наследство и парите за останалите ми деца, както и други задължения към мен. Знам, че не може да го изплати. Не може да изплати дори една нищожна частица от него.
Освен това аз му давах пари назаем, за да плаща за издръжката на кралицата за последната година, а през последните шест месеца вече знам, че той няма да е в състояние да ми върне и тези пари. Разноските по подслоняването и охраняването на шотландската кралица му струваха всички наеми и доходи от земите му, а постъпленията никога не са достатъчни. За да уреди дълга си към мен, за да изпълни условията на брачния договор, той ще трябва да продаде земя или да ми предложи земя вместо парите, които би трябвало да ми изплати.
Той най-сетне осъзна в какво тежко положение се намира, когато по Коледа не можа да отвори къщата за обичайното пиршество за арендаторите и слугите. Най-сетне си даде сметка, че не може да продължи да изсипва богатството си в краката на шотландската кралица. Когато му казах, че в хранилището за пари и скъпоценности не е останало нищо, и че вече не можем да вземем кредит в цял Дербишър, той най-сетне осъзна катастрофата, която наближаваше малко по малко с всеки ден от изминалите три години, и за която го предупреждавах всеки път, когато изпращахме на кралицата сметката с разходите си и не получавахме нищо. От три години всеки ден мислех какво трябва да правим с тези непосилни разходи, всеки ден през последните три години тази мисъл ме глождеше като болка, и затова знам какво искам. За него бедността беше изненада: за мен тя е стар неприятел.
Аз не бездействах: нарочно направих така, че дълговете му да са към мен, а не към лихварите: подсигурявах заемите му със собствени средства, тъй като знаех, че той няма да е в състояние да се издължи, тъй като знаех какво искам. Знам с какво ще бъда готова да се задоволя, и какво ще отхвърля категорично.
Седя на стол с права облегалка, с ръце в скута, заслушана внимателно, докато адвокатът стои пред мен и обяснява, че графът се намира в затруднено финансово положение, макар и не по своя вина. Докато е служил на кралицата, е имал разходи, надхвърлящи сумите, които един лорд може да понесе. Навеждам глава като покорна съпруга и слушам. Съпругът ми гледа навън през прозореца, сякаш му е почти непоносимо да слуша как описват глупостта му.
Адвокатът ми казва, че предвид задълженията на графа според условията на брачния ни договор, и на натрупаните му по-късно задължения от това, че е заел пари от мен, той е готов да направи предложение. Главният ми управител хвърля поглед към мен. Моите заеми са го изплашили: усещам изпълнения му с надежда поглед върху лицето си, но не вдигам очи.
Адвокатът предлага всички земи, които съм донесла на милорд с брака ни, да ми бъдат възстановени. Всички земи, които съм получила като дарение от най-скъпия ми съпруг Уилям Сейнт Лоу, и от предвидливия ми предишен съпруг Уилям Кавъндиш, ще ми бъдат върнати. В замяна аз трябва да опростя на съпруга си дълга му към мен за паричните суми, които съм му заела, и трябва да му опростя също издръжката за децата ми, която той ми обеща, когато сключихме брак. На практика споразумението, което сключихме при женитбата си, ще бъде разтрогнато. Аз отново ще получа онова, което е мое, а той няма да носи отговорност нито за мен, нито за децата ми.
Идва ми да се разплача от облекчение, но не казвам нищо и лицето ми остава безизразно. Това означава да си върна наследството, това ще ми възстанови състоянието, което натрупах заедно със съпрузите си, които знаеха стойността на парите, познаваха цената на земята и ги пазеха. По този начин ще възстановя самата себе си. Това отново ме превръща в имотна жена, а една жена, която притежава имоти, отговаря сама за съдбата си. Ще притежавам собствен дом. Ще притежавам собствена земя. Ще управлявам състоянието си. Ще бъда независима жена. Най-после отново ще бъда осигурена. Съпругът ми може да е глупак, може да е прахосник, но неговото съсипване няма да ме повлече надолу.
– Това е изключително щедро предложение – отбелязва адвокатът му, когато аз не казвам нищо.
Всъщност, не: това предложение не е щедро. То е изкусително. Целта му е да ме изкуши: но ако реша да настоявам за парите в брой, които ми дължи съпругът ми, той ще бъде принуден да продаде повечето от тези земи, за да разчисти дълговете си, а аз мога да ги купя на най-ниските възможни цени и да покажа печалба. Но предполагам, че не това е начинът, по който е редно да се държат един граф и неговата съпруга – графиня.
– Приемам – казвам простичко.
– Наистина ли?
Очаквали са повече пазарлъци. Очаквали са да роптая повече заради загубата на парите. Очаквали са да настоявам за пари в брой. Всеки иска пари, никой не иска земя. Всеки в Англия, с изключение на мен.
– Приемам – повтарям аз. Успявам да отправя унила усмивка към милорд, който седи намръщен, осъзнавайки най-после колко му е струвало сляпото му увлечение по шотландската кралица. – Бих искала да помогна на своя съпруг графа в този труден момент. Сигурна съм, че когато кралицата бъде върната в Шотландия, тя ще му окаже благоволението да изплати всичките му дългове.
Целта на тези думи е да натрия сол в прясна, незаздравяла рана. Сега вече кралицата никога няма да се завърне триумфално в Шотландия, и всички го знаем.
Той се усмихва тънко на оптимизма ми.
– Имате ли документ, който трябва да подпиша? – питам аз.
– Подготвил съм такъв документ – казва адвокатът.
Подава ми го. Озаглавен е „Акт за дарение“, сякаш моят съпруг графът не е принуден да ми изплати отново онова, което е мое. Няма да издребнявам заради това, нито заради стойността на земите, които са прекалено скъпи, нито за стойността на горите, които не са добре поддържани. Има много точки, които щях да оспоря, ако не бях нетърпелива да приключа с това, изпълнена с отчаяно желание отново да си върна собствеността над земите си.
– Нали разбирате, че ако подпишете това, трябва сама да подсигурите децата си? – Адвокатът ми подава перото, и аз едва се сдържам да не се изсмея на глас.
Да се погрижа за децата си! Всичко, което моят съпруг някога е правил, е да се грижи за шотландската кралица. Наследството на собствените му деца беше прахосано за нейните скъпи удоволствия. Слава Богу, че той вече няма да носи отговорност за мен и децата ми.
– Разбирам – казвам аз. – Ще се погрижа за себе си и за семейството си, и вече никога няма да разчитам на графа за помощ.
Той долавя нотката на сбогуване в тези думи, повдига глава и ме поглежда:
– Грешиш, ако ме обвиняваш – казва той с тихо достойнство.
„Глупак“, помислям си, ала не го изричам. Докато подписвам, си обещавам, че това ще е последният път, когато ще го нарека „глупак“ в мислите си. От този ден нататък, независимо дали е разумен или е глупак, той не може да ми коства земите ми. Може да бъде глупак или не, както му е угодно, никога вече няма да ми навреди. Моите земи са отново в ръцете ми и аз ще ги опазя. Той може да прави със своите собствени земи, каквото пожелае. Ако реши, може да изгуби от любов към нея всичките си земи, но не може да пипне моите.
Но той е прав, ако долавя в гласа ми, че това е краят. Той беше мой съпруг. Дадох му сърцето си, както подобава на една добра съпруга, и му поверих наследството на децата си, и цялото си състояние, както трябва да стори една добра съпруга. Сега отново си върнах благополучно сърцето и богатството си. Това е сбогуване.
