Текст книги "Другата кралица"

Януари 1569, на път от замъка Болтън към замъка Тътбъри: Джордж

Тя е истинско наказание и главоболие, жена, пълна с прищевки и капризи, тя е истински кошмар и извор на беди, и много, много велика кралица. Не мога да отрека това. От глава до пети, през всеки ден от живота си, дори когато създава най-големи неприятности, дори когато е изцяло погълната от създаването на проблеми, тя е наистина велика кралица. Никога преди не съм срещал жена като нея. Никога преди не съм дори виждал кралица като нея. Тя е необикновено създание: меняща бързо настроенията си, непостоянна, създание, изтъкано от въздух и страст, първото сред смъртните същества, които съм срещал, за което мога да кажа, че е наистина божествено. Всички крале и кралици стоят по-близо до Бог от обикновените мъже и жени, но това е първото същество, доколкото се простира моят опит, което го доказва. Тя наистина е докосната от Бога. Тя е като ангел.

Не мога да я харесвам. Тя е лекомислена, непостоянна и опърничава. Един ден ме умолява да й позволя да препусне в галоп през полята, за да избяга от скучното тътрене по калния път (налага се да откажа); а на следващия е твърде болна и уморена, за да помръдне. Тя не може да издържа на студа, не може да търпи леденостудения вятър. Здравето й е крехко, страда от постоянна болка в гърдите. Мисля си, че е крехка като всяка слаба жена. Но ако е така, как е намерила куража и силите да се спусне с въже по стените на замъка Болтън? Или да язди цели три дни, бягайки от жестокото поражение при Лангсайд, Шотландия, до Уайтхейвън, Англия: три дни, в които се е хранила само с овесена каша; с коса, подрязана късо като на момче, за да не я разпознаят? Да язди усърдно и да спи на груба постеля, придружавана от груби войници? От какви сили черпи тя, които ние, обикновените смъртни, не можем да имаме? Навярно сам Бог й дава тази огромна сила, а женската й природа подкопава силите й с естествена деликатност.

Трябва да кажа, че тя не буди у мен нито любов, нито дълбока преданост. Никога не бих й оказал доверието да дам клетва пред нея – както го оказах на собствената си кралица. Тази е като живак: тя е цялата огън и светлина. Кралица, която иска да задържи владенията си, трябва да бъде по-земна. Една кралица, която се надява да превъзмогне естествената омраза на всички мъже към жените, които оспорват Божия закон и се заемат с ролята на водачи, трябва да е кралица, непоклатима като скала, земно създание. Моята собствена кралица намира опора във властта си. Тя принадлежи към династията на Тюдорите, с всичките им присъщи на смъртните същества апетити и земна алчност. Моята кралица Елизабет е едно напълно солидно същество, по-земна от който и да било мъж. Но тази кралица е като ангел, като въздушно създание. Тя е кралица от огън и дим.

По време на това пътуване (което сякаш ще продължи цяла вечност), по цялото протежение на пътя тя е поздравявана от хора, които излизат да й помахат, да призоват над нея Божията благословия; и така едно трудно пътуване се удължава десетократно. Удивен съм, че посред зима те са готови да напуснат огнищата си, за да чакат цял ден по кръстопътищата на студените улици да се зададе малкият й керван. Нима не са чули скандалните неща, крито се говорят за нея? Всеки човек, отбил се да пийне нещо в която и да било кръчма в кралството, е примлясквал с устни, слушайки слуховете, които по някакъв начин са се разпространили след разследването на нейното поведение; и въпреки това се налага да разпращам предварителни заповеди навсякъде, където отиваме: да не бият църковните камбани в чест на влизането на тази кралица в тяхното село; да не носят невръстните си деца, за да бъдат благословени от нея; да не водят болните си тя да ги докосне, за да ги предпазят от скрофулоза, да не режат зелени клонки и да не ги хвърлят на пътя пред нея, сякаш пристига, празнувайки своя триумф: толкова богохулно, сякаш тя е самият Иисус, който влиза в Йерусалим.

Но нищо, което казвам, не може да ги възпре. Суеверните, лекомислени хора от Севера са омаяни от тази жена, която е толкова отдалечена от тях, че със същия успех биха могли да обичат и луната. Те я почитат, сякаш е повече от кралица, нещо повече от обикновена жена, върху чиято репутация клюките вече са хвърлили своята сянка. Те я почитат, сякаш знаят нещо повече от мен – сякаш знаят някаква по-висша истина. Сякаш знаят, че тя наистина е ангелът, на който прилича.

Това е въпрос на вяра, не на мъдрост. Това са упорити хора, несъгласни с промените, които нашата кралица – Елизабет – въведе в техните църкви. Знам, че те пазят старата вяра възможно най-добре, и искат свещеник на амвона и водене на литургията според старите ритуали. Половината от тях вероятно все още слушат католическата литургия зад затворени врати в неделя, и никой не разбира за това. Те по-скоро биха предпочели своята вяра и своя Бог и своята представа, че Светата Дева бди над всички тях, отколкото да се подчинят на новите постоянно променящи се закони на страната. Целият Север винаги е бил решително незасегнат от реформата в религията, и сега, когато тази друга кралица минава по техните пътища, те показват своята истинска същност: своята вярност към нея, постоянството, с което се придържат към вярата си. Те са нейни, от сърце и душа, и не знам дали Сесил е помислил за това, когато ми заповяда да я преместя в Тътбъри. Не знам дали разбира колко малко влияние имат в тези северни графства кралица Елизабет и нейната религия. Може би трябваше да я отведе по̀ на юг? Но може би навсякъде, където отиде, тя ще бъде пламенно обичана? Бог е свидетел, че навсякъде в Англия има паписти; може би половината страна вярва, че това е истинската ни кралица, а другата половина ще я обикнат, когато я видят.

Тази кралица, също толкова прочута с набожността си, колкото е прословута с похотта си, носи броеница на кръста си и разпятие на шията си, където понякога виждам как се надига червенина: тя порозовява като момиче. Сам папата я споменава по име в молитвите си, докато тя пътува през смъртни опасности. В най-лошите моменти, когато сме почти нападнати от тълпи хора, тихо шепнещи благословии за нея, аз се страхувам, че те ще предпочетат на трона да бъде тя и църквата да не е реформирана и променена, пред всички облаги, които им донесе кралица Елизабет.

Защото това не са хора като моята Бес – обикновени хора, съзрели шанса си и сграбчили облагите във времена на промяна: това са бедните, привикнали да отиват в абатството, за да изплачат болките и страховете си; на които им е харесвало свещеникът да идва при тях за последното причастие и кръщението. На тях не им се нрави това, че църквите са разрушени, светите убежища – лишени от своята безопасност, монахините с техните лечебници – прогонени. Те не знаят къде да се молят сега, когато параклисите са разрушени, не знаят кой ще им помогне сега, когато не могат да запалят свещ за някой светец. Те не разбират, че светената вода вече не е свята, че съдовете за светена вода са пресъхнали. Те не знаят къде могат да потърсят свято убежище сега, когато абатствата са затворени, не знаят кой ще ги нахрани в момент на нужда сега, когато готварниците на абатствата са разрушени, а кухненските огньове са изстинали. Безплодните жени не могат да отидат на поклонение до някой свещен извор, болните не могат да стигнат, куцукайки, до някой параклис. Те знаят, че са лишени. Безспорно, те са ограбени от много неща, които са правели живота им по-щастлив. И си мислят, че тази прелестна друга кралица, облечена в черно, с бял воал, съблазнителна като послушница, ще им върне всички хубави неща, и се тълпят около нея и й казват, че отново ще настъпят добри времена, че трябва да чака, както ще я чакат те, докато се налага да извикам на стражата да ги изблъска.

Може би причината е просто в красотата й. Хората така изглупяват, видят ли красива жена, че й приписват какви ли не чародейни умения само заради разположението на тъмните й очи и гъстите й тъмни ресници. Излизат край пътя да се взират любопитно, а после стоят и я обсипват с благопожелания, с надежда да видят усмивката й. Тя повдига ръка в знак на благодарност: трябва да призная, че наистина притежава необикновено изящество. Тя се усмихва на абсолютно всеки от тях, сякаш ги поздравява лично. Всеки, който я види, е омаян: неин до живот. Тя има такова присъствие, че никога никой не ме пита коя от жените с пътните наметала е кралицата. Тя е слаба като чистокръвен кон; но висока, висока като мъж. Осанката й е като на кралица, и погледите на всички са привлечени от нея. Когато преминава на кон, се разнася възхитен шепот като лек бриз, и полъхът на това възхищение се носи около нея цял живот. Тя носи красотата си като корона и се смее и присвива леко рамене в отговор на постоянното възхищение, което привлича, сякаш то е наметка, която някой е спуснал върху нея: като хермелин върху бледите й рамене.

Те хвърлят по пътя пред нея клонки от вечнозелени растения, тъй като през този зимен сезон нямат цветя. При всяко спиране някой пъха в ръцете ни гърнета с мед и сладка за нейна наслада. Жените й поднасят броеници, за да ги докосне, сякаш е светица, и аз трябва да се правя, че не виждам, защото сега дори самите броеници са против закона. Или поне аз мисля така. Законите се променят толкова често, че не мога винаги да бъда в крак с тях. Собствената ми майка имаше коралова броеница, а баща ми палеше свещ пред мраморно разпятие през всеки ден от живота си; но сега Бес държи тези неща скрити в нашето хранилище за скъпоценности, смесени с иконите, които предишният й съпруг откраднал от абатствата. Бес се отнася към всички тях като към стоки, които могат да донесат печалба. Тя не ги смята за свещени. Тя не смята нищо за свещено. Това е новият начин на мислене.

Но когато подминаваме крайпътен параклис, където някога се е издигала статуя или разпятие, сега там има свещ, която е наскоро поставена и гори с дръзко пламъче, сякаш за да каже, че статуята може и да е разбита, а разпятието – повалено, но светлината на пътя и пламъкът в сърцето още горят. Тя настоява да спира за миг пред тези празни параклиси, за да сведе глава, и аз не мога да я карам да бърза, защото има нещо у нея, когато се моли… нещо в начина, по който обръща глава, сякаш не само се моли, а слуша. Не мога да се заставя да прекъсна тези кратки общения, макар да зная, че когато хората я виждат, това само насърчава папизма и суеверието. Виждам, че тези кратки молитви й вдъхват сили, сякаш някой – кой? Майка й? Съпругът, когото е изгубила? Може би дори нейната съименница, самата Божия майка? – й говори в тишината.

Как бих могъл да знам? Аз съм човек, който просто следва своя крал. Когато моят крал е папист, аз съм папист. Когато е протестант, аз също съм протестант; предполагам, че ако стане мюсюлманин, аз ще сторя същото. Не мисля за тези неща. Никога не съм мислил за тези неща. Гордея се, че съм човек, който не мисли за такива неща. Моето семейство не се бори за вярата си, ние оставаме верни на краля и неговият Бог е наш Бог. Но когато виждам лицето й, осветено от свещта до крайпътна икона, а усмивката й, толкова благоговейна… е, всъщност, не знам какво виждам. Ако бях глуповат като хората от простолюдието, щях да си помисля, че виждам Божието докосване. Щях да помисля, че виждам жена, която е красива като ангел, защото наистина е ангел, ангел на земята – толкова е просто.

После тя се смее в лицето ми през някои вечери, лекомислена като момиче, каквото е в действителност.

– Аз съм голямо изпитание за вас – казва тя, говорейки на френски. – Не го отричайте! Зная го и съжалявам за това. Аз ви създавам много трудности, лорд Шрусбъри.

Тя изобщо не може да произнася името ми. Говори като французойка: никога не бихте се досетили, че баща й е шотландец. Тя може да произнесе думата „граф“ достатъчно добре. Може да се справи с „Талбот“, но произнасянето на „Шрусбъри“ е напълно невъзможно за нея. Тя присвива уста като за целувка, за да се опита да го изрече. Получава се „Шюзбюи“, и е толкова чудато, че почти ме разсмива. Тя е чаровна, но аз помня, че съм женен за много достойна жена и служа на достойна кралица.

– Ни най-малко – изричам студено, и виждам как момичешката й усмивка угасва.