355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Филипа Грегъри » Другата кралица » Текст книги (страница 5)
Другата кралица
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 13:02

Текст книги "Другата кралица"


Автор книги: Филипа Грегъри



сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 33 страниц)

Знаех, че със съпруг като него, и с добра протестантска кралица на трона, никой няма да постави под въпрос произхода на два златни свещника, които някога са стояли на олтар, а сега – на най-хубавата ми маса. Никой не би се тревожил за някакви си триста красиви сребърни вилици, две дузини златни кани, няколко изящни съда от венецианско стъкло, и сандъци със златни монети, които изведнъж се появиха в описите на домашните ми вещи. Нима, в името на протестантския Бог, когото всички ние почитаме и пред които се прекланяме, някой би безпокоил една предана на престола вдовица, която не е сторила нищо, освен да обича красивите вещи, с които е имала късмета да се сдобие? Едва ли би се вдигнал твърде голям шум за земи, които са принадлежали някога на църквата, а сега принадлежат на мен. И не би трябвало. „Не връзвай устата на вол, кога вършее“ 44
  Не вързвай устата на вол, кога вършее – Второзаконие 25:4. – Б.пр.


[Закрыть]
, казваше ми моят Кавъндиш, а понякога, не съвсем на шега, „Бог помага на онези, които сами си помагат.“

Но никой от нас – кълна се в Богородица – никой от нас, дори в най-голямата си алчност, не би приел замъка Тътбъри дори и даром. Ще струва повече да се приведе в ред, отколкото да се събори и да се започне отново. Просто си представям как моят Кавъндиш го оглежда внимателно и ми казва: „Бес, любима, един замък е много хубаво нещо, но къде е печалбата от него?“ И двамата щяхме да си тръгнем и да се насочим към по-добро вложение: нещо, което можем да купим евтино и да го подобрим.

Когато си спомням Кавъндиш, няма как да не се удивя на новия си съпруг, графа. Неговото семейство притежава половин Англия от столетия, и от цяла вечност отдава под наем този имот, Тътбъри; но са го оставили да западне и да се разруши толкова много, че не може да върши работа нито на тях, нито на някой глупак, който би склонил да ги освободи от грижите за него. Разбира се, моят съпруг графът не умее да забелязва и разбира подробностите, на него никога не му се е налагало да тормози ума си с вулгарните въпроси за печалбите и загубите. В края на краищата, той е благородник, не търговец като моя Кавъндиш. Той не се издига постепенно, както беше с моя Кавъндиш, както се гордеех, че става и с мен. Моят съпруг, графът, има толкова обширни земи, толкова много хора са негови слуги, арендатори и васали, че няма представа какви печалби изкарва и какви са разноските му. Кавъндиш би се отвратил до дън душа от такова отношение към деловите въпроси; но така е с благородниците. Самата аз не го правя: но разбирам достатъчно, за да му се възхищавам.

Не че има нещо лошо в селото Тътбъри. Пътят, който се вие през него, е достатъчно широк и достатъчно добре построен. Има прилична кръчма и хан, който в старите дни явно е бил църковен приют за бедняци, преди някой да предяви претенциите си към него и да го заграби – макар че, като гледам сградата и полята наоколо, се съмнявам, че е имало добра печалба. Има хубави ферми, плодородни ниви и река, която тече дълбока и бърза. Това е равнинна земя, не е пейзажът, който обичам: стръмните скатове и ниските долини на Дербишърските хълмисти земи. Всичко е по-скоро равно и еднообразно, а замъкът Тътбъри е разположен на върха на собственото си малко възвишение като череша върху купичка с млечен крем. Пътят към замъка се извива нагоре по това малко възвишение като пътека по сметище, а на върха има красива входна порта, построена от хубав камък, и внушителна кула, която ви вдъхва надежда за по-добро; но скоро преживявате разочарование. От вътрешната страна на стената, която опасва замъка отляво, има малка каменна къща, която почти се обляга на влажната стена, с голяма зала отдолу и лични покои отгоре, с кухня и пекарна отстрани. Това, представете си, ще бъдат покоите на шотландската кралица, която е родена в замъка Линлитгоу и израснала в замъка Фонтенбло и вероятно ще е доста изненадана да се окаже подслонена в тази сграда, в която зиме не прониква почти никаква дневна светлина и из която постоянно се носи вонята от близкото сметище.

На отсрещната страна на вътрешния двор са жилищните помещения на пазача на замъка, където се предполага, че аз и милорд трябва да се гушим в изградена отчасти от камък, отчасти от тухли постройка с голяма зала отдолу и жилищни помещения отгоре и – слава на Бога – поне с прилична камина, достатъчно голяма да побере едно дърво наведнъж. И това е всичко. Постройките са в лошо състояние, каменната външна стена е готова всеки миг да рухне в канавката, плочите на всички покриви са се разхлабили, на всеки комин гнездят врани. Ако кралицата се изкачи на върха на кулата отстрани до покоите си, пред нея може да се разкрие изглед към околност, равна като резен сирене. На юг има някои гъсти гори и добри възможности за лов, но северът е равен и скучен. Накратко, ако това място беше красиво, щях да настоя пред съпруга ми да го построи отново и да направи добър дом за нас. Но той прояви твърде малък интерес към него, а аз не проявявах никакъв.

Е, сега вече проявявам интерес! Катерим се мъчително по хълма, докато моите хубави коне се подхлъзват и рият в рядката кал, а коларите крещят: „Давай! Давай!“, за да ги накарат да опънат хамутите и да извлекат каруците нагоре по хълма. Вратите на замъка са отворени и ние влизаме, люшкайки се, във вътрешния двор и намираме там всички слуги, със зяпнали уста, в мръсни дрехи, момчетата от готварницата, чието задължение е да въртят шишовете, без обувки, конярите без шапки, всичките по-скоро с вид на роби току-що освободени от турска галера, отколкото на слуги в дома на благородник, очакващи да служат на една кралица.

Скачам от коня си, преди на някого да му дойде на ума да дойде да ми помогне.

– Слушайте, долни отрепки такива – казвам раздразнено. – Трябва да приведем в ред това място до края на януари. И ще започнем сега.

Януари 1569, на път от замъка Болтън към замъка Тътбъри: Джордж

Тя е истинско наказание и главоболие, жена, пълна с прищевки и капризи, тя е истински кошмар и извор на беди, и много, много велика кралица. Не мога да отрека това. От глава до пети, през всеки ден от живота си, дори когато създава най-големи неприятности, дори когато е изцяло погълната от създаването на проблеми, тя е наистина велика кралица. Никога преди не съм срещал жена като нея. Никога преди не съм дори виждал кралица като нея. Тя е необикновено създание: меняща бързо настроенията си, непостоянна, създание, изтъкано от въздух и страст, първото сред смъртните същества, които съм срещал, за което мога да кажа, че е наистина божествено. Всички крале и кралици стоят по-близо до Бог от обикновените мъже и жени, но това е първото същество, доколкото се простира моят опит, което го доказва. Тя наистина е докосната от Бога. Тя е като ангел.

Не мога да я харесвам. Тя е лекомислена, непостоянна и опърничава. Един ден ме умолява да й позволя да препусне в галоп през полята, за да избяга от скучното тътрене по калния път (налага се да откажа); а на следващия е твърде болна и уморена, за да помръдне. Тя не може да издържа на студа, не може да търпи леденостудения вятър. Здравето й е крехко, страда от постоянна болка в гърдите. Мисля си, че е крехка като всяка слаба жена. Но ако е така, как е намерила куража и силите да се спусне с въже по стените на замъка Болтън? Или да язди цели три дни, бягайки от жестокото поражение при Лангсайд, Шотландия, до Уайтхейвън, Англия: три дни, в които се е хранила само с овесена каша; с коса, подрязана късо като на момче, за да не я разпознаят? Да язди усърдно и да спи на груба постеля, придружавана от груби войници? От какви сили черпи тя, които ние, обикновените смъртни, не можем да имаме? Навярно сам Бог й дава тази огромна сила, а женската й природа подкопава силите й с естествена деликатност.

Трябва да кажа, че тя не буди у мен нито любов, нито дълбока преданост. Никога не бих й оказал доверието да дам клетва пред нея – както го оказах на собствената си кралица. Тази е като живак: тя е цялата огън и светлина. Кралица, която иска да задържи владенията си, трябва да бъде по-земна. Една кралица, която се надява да превъзмогне естествената омраза на всички мъже към жените, които оспорват Божия закон и се заемат с ролята на водачи, трябва да е кралица, непоклатима като скала, земно създание. Моята собствена кралица намира опора във властта си. Тя принадлежи към династията на Тюдорите, с всичките им присъщи на смъртните същества апетити и земна алчност. Моята кралица Елизабет е едно напълно солидно същество, по-земна от който и да било мъж. Но тази кралица е като ангел, като въздушно създание. Тя е кралица от огън и дим.

По време на това пътуване (което сякаш ще продължи цяла вечност), по цялото протежение на пътя тя е поздравявана от хора, които излизат да й помахат, да призоват над нея Божията благословия; и така едно трудно пътуване се удължава десетократно. Удивен съм, че посред зима те са готови да напуснат огнищата си, за да чакат цял ден по кръстопътищата на студените улици да се зададе малкият й керван. Нима не са чули скандалните неща, крито се говорят за нея? Всеки човек, отбил се да пийне нещо в която и да било кръчма в кралството, е примлясквал с устни, слушайки слуховете, които по някакъв начин са се разпространили след разследването на нейното поведение; и въпреки това се налага да разпращам предварителни заповеди навсякъде, където отиваме: да не бият църковните камбани в чест на влизането на тази кралица в тяхното село; да не носят невръстните си деца, за да бъдат благословени от нея; да не водят болните си тя да ги докосне, за да ги предпазят от скрофулоза, да не режат зелени клонки и да не ги хвърлят на пътя пред нея, сякаш пристига, празнувайки своя триумф: толкова богохулно, сякаш тя е самият Иисус, който влиза в Йерусалим.

Но нищо, което казвам, не може да ги възпре. Суеверните, лекомислени хора от Севера са омаяни от тази жена, която е толкова отдалечена от тях, че със същия успех биха могли да обичат и луната. Те я почитат, сякаш е повече от кралица, нещо повече от обикновена жена, върху чиято репутация клюките вече са хвърлили своята сянка. Те я почитат, сякаш знаят нещо повече от мен – сякаш знаят някаква по-висша истина. Сякаш знаят, че тя наистина е ангелът, на който прилича.

Това е въпрос на вяра, не на мъдрост. Това са упорити хора, несъгласни с промените, които нашата кралица – Елизабет – въведе в техните църкви. Знам, че те пазят старата вяра възможно най-добре, и искат свещеник на амвона и водене на литургията според старите ритуали. Половината от тях вероятно все още слушат католическата литургия зад затворени врати в неделя, и никой не разбира за това. Те по-скоро биха предпочели своята вяра и своя Бог и своята представа, че Светата Дева бди над всички тях, отколкото да се подчинят на новите постоянно променящи се закони на страната. Целият Север винаги е бил решително незасегнат от реформата в религията, и сега, когато тази друга кралица минава по техните пътища, те показват своята истинска същност: своята вярност към нея, постоянството, с което се придържат към вярата си. Те са нейни, от сърце и душа, и не знам дали Сесил е помислил за това, когато ми заповяда да я преместя в Тътбъри. Не знам дали разбира колко малко влияние имат в тези северни графства кралица Елизабет и нейната религия. Може би трябваше да я отведе по̀ на юг? Но може би навсякъде, където отиде, тя ще бъде пламенно обичана? Бог е свидетел, че навсякъде в Англия има паписти; може би половината страна вярва, че това е истинската ни кралица, а другата половина ще я обикнат, когато я видят.

Тази кралица, също толкова прочута с набожността си, колкото е прословута с похотта си, носи броеница на кръста си и разпятие на шията си, където понякога виждам как се надига червенина: тя порозовява като момиче. Сам папата я споменава по име в молитвите си, докато тя пътува през смъртни опасности. В най-лошите моменти, когато сме почти нападнати от тълпи хора, тихо шепнещи благословии за нея, аз се страхувам, че те ще предпочетат на трона да бъде тя и църквата да не е реформирана и променена, пред всички облаги, които им донесе кралица Елизабет.

Защото това не са хора като моята Бес – обикновени хора, съзрели шанса си и сграбчили облагите във времена на промяна: това са бедните, привикнали да отиват в абатството, за да изплачат болките и страховете си; на които им е харесвало свещеникът да идва при тях за последното причастие и кръщението. На тях не им се нрави това, че църквите са разрушени, светите убежища – лишени от своята безопасност, монахините с техните лечебници – прогонени. Те не знаят къде да се молят сега, когато параклисите са разрушени, не знаят кой ще им помогне сега, когато не могат да запалят свещ за някой светец. Те не разбират, че светената вода вече не е свята, че съдовете за светена вода са пресъхнали. Те не знаят къде могат да потърсят свято убежище сега, когато абатствата са затворени, не знаят кой ще ги нахрани в момент на нужда сега, когато готварниците на абатствата са разрушени, а кухненските огньове са изстинали. Безплодните жени не могат да отидат на поклонение до някой свещен извор, болните не могат да стигнат, куцукайки, до някой параклис. Те знаят, че са лишени. Безспорно, те са ограбени от много неща, които са правели живота им по-щастлив. И си мислят, че тази прелестна друга кралица, облечена в черно, с бял воал, съблазнителна като послушница, ще им върне всички хубави неща, и се тълпят около нея и й казват, че отново ще настъпят добри времена, че трябва да чака, както ще я чакат те, докато се налага да извикам на стражата да ги изблъска.

Може би причината е просто в красотата й. Хората така изглупяват, видят ли красива жена, че й приписват какви ли не чародейни умения само заради разположението на тъмните й очи и гъстите й тъмни ресници. Излизат край пътя да се взират любопитно, а после стоят и я обсипват с благопожелания, с надежда да видят усмивката й. Тя повдига ръка в знак на благодарност: трябва да призная, че наистина притежава необикновено изящество. Тя се усмихва на абсолютно всеки от тях, сякаш ги поздравява лично. Всеки, който я види, е омаян: неин до живот. Тя има такова присъствие, че никога никой не ме пита коя от жените с пътните наметала е кралицата. Тя е слаба като чистокръвен кон; но висока, висока като мъж. Осанката й е като на кралица, и погледите на всички са привлечени от нея. Когато преминава на кон, се разнася възхитен шепот като лек бриз, и полъхът на това възхищение се носи около нея цял живот. Тя носи красотата си като корона и се смее и присвива леко рамене в отговор на постоянното възхищение, което привлича, сякаш то е наметка, която някой е спуснал върху нея: като хермелин върху бледите й рамене.

Те хвърлят по пътя пред нея клонки от вечнозелени растения, тъй като през този зимен сезон нямат цветя. При всяко спиране някой пъха в ръцете ни гърнета с мед и сладка за нейна наслада. Жените й поднасят броеници, за да ги докосне, сякаш е светица, и аз трябва да се правя, че не виждам, защото сега дори самите броеници са против закона. Или поне аз мисля така. Законите се променят толкова често, че не мога винаги да бъда в крак с тях. Собствената ми майка имаше коралова броеница, а баща ми палеше свещ пред мраморно разпятие през всеки ден от живота си; но сега Бес държи тези неща скрити в нашето хранилище за скъпоценности, смесени с иконите, които предишният й съпруг откраднал от абатствата. Бес се отнася към всички тях като към стоки, които могат да донесат печалба. Тя не ги смята за свещени. Тя не смята нищо за свещено. Това е новият начин на мислене.

Но когато подминаваме крайпътен параклис, където някога се е издигала статуя или разпятие, сега там има свещ, която е наскоро поставена и гори с дръзко пламъче, сякаш за да каже, че статуята може и да е разбита, а разпятието – повалено, но светлината на пътя и пламъкът в сърцето още горят. Тя настоява да спира за миг пред тези празни параклиси, за да сведе глава, и аз не мога да я карам да бърза, защото има нещо у нея, когато се моли… нещо в начина, по който обръща глава, сякаш не само се моли, а слуша. Не мога да се заставя да прекъсна тези кратки общения, макар да зная, че когато хората я виждат, това само насърчава папизма и суеверието. Виждам, че тези кратки молитви й вдъхват сили, сякаш някой – кой? Майка й? Съпругът, когото е изгубила? Може би дори нейната съименница, самата Божия майка? – й говори в тишината.

Как бих могъл да знам? Аз съм човек, който просто следва своя крал. Когато моят крал е папист, аз съм папист. Когато е протестант, аз също съм протестант; предполагам, че ако стане мюсюлманин, аз ще сторя същото. Не мисля за тези неща. Никога не съм мислил за тези неща. Гордея се, че съм човек, който не мисли за такива неща. Моето семейство не се бори за вярата си, ние оставаме верни на краля и неговият Бог е наш Бог. Но когато виждам лицето й, осветено от свещта до крайпътна икона, а усмивката й, толкова благоговейна… е, всъщност, не знам какво виждам. Ако бях глуповат като хората от простолюдието, щях да си помисля, че виждам Божието докосване. Щях да помисля, че виждам жена, която е красива като ангел, защото наистина е ангел, ангел на земята – толкова е просто.

После тя се смее в лицето ми през някои вечери, лекомислена като момиче, каквото е в действителност.

– Аз съм голямо изпитание за вас – казва тя, говорейки на френски. – Не го отричайте! Зная го и съжалявам за това. Аз ви създавам много трудности, лорд Шрусбъри.

Тя изобщо не може да произнася името ми. Говори като французойка: никога не бихте се досетили, че баща й е шотландец. Тя може да произнесе думата „граф“ достатъчно добре. Може да се справи с „Талбот“, но произнасянето на „Шрусбъри“ е напълно невъзможно за нея. Тя присвива уста като за целувка, за да се опита да го изрече. Получава се „Шюзбюи“, и е толкова чудато, че почти ме разсмива. Тя е чаровна, но аз помня, че съм женен за много достойна жена и служа на достойна кралица.

– Ни най-малко – изричам студено, и виждам как момичешката й усмивка угасва.

Януари 1569, по време на пътуването от замъка Болтън към замъка Тътбъри: Мери

Ботуел,

Местят ме в нов замък – Тътбъри, близо до Бартън-на-Трент. Ще бъда гостенка на граф Шрусбъри, но не съм свободна да си тръгна. Ела веднага, щом успееш да се освободиш.

Мари

Държа главата си сведена и яздя като монахиня, тръгнала на литургия; но където и да отида, запечатвам в ума си всичко. Яздя, както ме научи тактикът Ботуел: постоянно нащрек за засада, за възможност, за опасност, мислено чертаейки карта на околността, както би направил той. Тази Англия е моето кралство, моето наследство, а тези северни земи ще бъдат моята специална твърдина. Не ми трябват тайни писма от моя посланик, добрия епископ на Рос, Джон Лесли, за да разбера, че половината страна вече ме подкрепя, копнееща да се освободи от тиранията на узурпаторката, моята братовчедка Елизабет, защото където и да отида, виждам, че хората от простолюдието искат да се върнат към старите порядки, добрите порядки, искат възстановена църква и кралица на престола, на която могат да се доверят.

Ако ставаше дума само за хората от простолюдието, щях да приемам техните хвалебствия и дарове, да изразявам с усмивка благодарността си и да знам, че те не могат да направят нищо; но става дума за нещо много повече от тях. При всяко спиране на пътя, когато поднасят виното за вечеря, някой от слугите, които поднасят храната, пуска съобщение в скута ми или поставя бележка върху дланта ми. Шрусбъри, Бог да го благослови, е безнадежден пазач. Той пази на вратата, но напълно забравя прозорците. Половин дузина лордове на Англия ми изпратиха уверения, че никога няма да позволят да бъда държана в плен, че никога няма да позволят да бъда изпратена обратно в Шотландия като затворничка; че са се заклели да ме освободят. Те ще накарат Елизабет да удържи думата си и да ме върне на трона, или ще се обърнат срещу нея в мое име. Тлее заговор срещу Елизабет, като огън в бръшлян, разпростиращ се, скрит в самите корени. В колебанията си дали да ме върне на трона ми тя стигна твърде далеч, за да може да се надява на подкрепа от двора си. Всички знаят, че аз съм единствената й законна наследница: и всички те искат да бъда на сигурно място в своето кралство в Шотландия и да имам гаранции за наследството си в Англия. Това не е нищо повече от проста справедливост, това е мое право; и както английските благородници, така и обикновените хора искат да защитят моето право. Всяка английска кралица, притежаваща някакъв здрав разум, би заявила това така, че да се разбере ясно от мен, от нейните лордове, от нейния народ. Всяка кралица с някакъв здрав разум би ме назовала за своя наследница и би ме върнала на трона на Шотландия, и би ми наредила да изчакам до смъртта й. Ако тя се отнесе с мен по този справедлив начин, аз ще я почитам.

За мнозина от тях Елизабет е незаконна претендентка за трона, протестантско копеле, възползвало се от червените си като на Тюдорите коси и от моето отсъствие, за да се настани там, където е редно да бъда аз. Цяла Европа и половин Англия приемат, че аз съм истинската наследница, произхождаща по пряка и законна линия от крал Хенри VII, докато тя е едно признато незаконно дете, и нещо по-лошо: призната за предателка спрямо кралицата преди нея, святата Мери Тюдор.

Труден е пътят, който трябва да извървя. Никой не би ме винил, ако избягам от това натрапено гостоприемство. Но всички, дори собственото ми семейство, дори враговете на Елизабет, биха ме осъдили, ако вдигна бунт в нейното кралство. Тя също ще бъде в правото си да ме обвини в нарушаване на мира, дори в държавна измяна, ако вдигна бунт срещу нея; а аз не се осмелявам да поема този риск. Тези лордове трябва да бъдат поведени да ме освободят, защото аз трябва да бъда свободна. Но те трябва да го направят по собствен избор. Не мога да ги насърчавам да се вдигнат на бунт срещу своя коронован суверен. Всъщност, не бих го сторила. Та кой вярва по-силно от мен, че една миропомазана кралица трябва да управлява? Властта на един законен владетел не бива да се поставя под въпрос.

– Но дали тяе законен владетел? – пита ме лукаво моята компаньонка, Мери Сетън, знаейки, че само повтаря пред мен моите думи, докато почиваме една вечер в беден хан на път за Тътбъри.

– Такава е – казвам твърдо. Във всеки случай, когато сме в нейните земи и без никаква собствена власт, ще я приемаме за такава.

– Дете на Ана Болейн, заченато извън брачното ложе, когато кралят е бил женен за католическа принцеса – припомня ми тя. – Обявена за незаконородена от собствения си баща, а този закон така и не е отменен. Дори от нея самата… сякаш се страхува да зададе въпроса… Наследница на трона само защото кралят я е назовал за такава на смъртното си легло, след сина си, след законната си дъщеря, отчаяните последни думи на един изплашен човек.

Извръщам се от нея към огъня, пъхвам най-скорошната бележка, съдържаща обещание за помощ, от предания брат на Мери, лорд Сетън, зад пъновете и я гледам как гори.

– Каквато и да е тя, каквато и да е била майка й, независимо дори от това кой е баща й – дори да е бил певецът Марк Смийтън – въпреки това сега тя е миропомазана кралица – казвам твърдо. – Намерила е епископ, който е могъл да бъде заставен да я короняса, и в качеството си на коронована кралица тя е свещена.

– Всички епископи отказаха, с изключение на един. Цялата църква, с изключение на един Юда, я отхвърли. Някои от тях предпочетоха по-скоро да отидат в тъмница, отколкото да положат короната на главата й. Някои от тях умряха заради вярата си, и умряха, отхвърляйки Елизабет. Нарекоха я узурпатор, узурпатор на вашия трон.

–  Peut-etre 55
  Може би (фр.). – Б.пр.


[Закрыть]
. Но сега тя седи на него, и аз никога, никога няма да взема участие в свалянето от власт на една миропомазана кралица. Бог е допуснал тя да бъде кралица, каквато и да е причината. Тя е помазана със свещения елей, тя носи короната на главата си и държи златното кълбо с кръста отгоре и скиптъра в ръката си. Тя е недосегаема. Няма да бъда аз тази, която ще я свали от власт.

– Бог я е направил кралица, но не й е позволил да бъде тиранин – тихо отбелязва Мери.

– Именно – казвам. – Затова тя може да управлява кралството си, но не може да ме тормози. Ще бъда свободна.

– Дано това се сбъдне наистина – казва благоговейно Мери. Поглеждам парчето хартия, което се разпада на пепел в червеното сърце на въглените.

– Аз ще бъда свободна – повтарям. – Защото в крайна сметка никой няма власт да ме затваря в тъмница. Аз съм родена, отгледана, коронясана, помазана като кралица, и венчана за крал. Никоя жена в християнския свят няма по-голямо право от мен да бъде кралица. Единствено самият Бог стои над мен. Единствен Той може да ми налага Своята воля, а Неговата воля е аз да бъда свободна и да заема престола си.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю