Текст книги "Другата кралица"

Януари 1570, замъкът Уиндзор: Джордж

Това е дълго, студено зимно пътуване, и то с лоша компания за из път. Зад мен е едно неудовлетворяващо сбогуване, а пред мен – сигурността, че ще бъда нелюбезно посрещнат. Разделен от кралицата на шотландците, без дори да знам дали тя е в безопасност, пристигам в двора на английската кралица и знам, че съм в немилост.

Всяка сутрин и всяка вечер, първата и последната ми мисъл са за нея, моята изгубена кралица, другата кралица, и аз се измъчвам от чувство за вина. Чувствам се, сякаш съм я предал. Макар да знам много добре, че не можех да я задържа при себе си, не и след като Хейстингс пристигна със заповеди да я отведе, не и след като Сесил бе твърдо решен тя да бъде разделена от мен. Но въпреки това… въпреки това.

Когато й казах, че заминавам за Лондон, очите й потъмняха от страх, но пред Бес, Хейстингс и Деверьо тя не можеше да каже нищо, освен че се надява да пътувам добре и да се върна здрав и читав у дома.

Мислех си, че ще мога да отида при нея сам, докато Бес приготвяше нещата ми. Мислех си, че мога да й кажа как се чувствам, сега, когато ще се разделим. Мислех си, че поне веднъж ще мога да говоря искрено, но не можах. Аз съм мъж, женен за друга жена, и заклел се във вярност на друга кралица. Как бих могъл да говоря на шотландската кралица за любов? Какво мога да й предложа свободно? Нищо. Нищо. Когато бях във вътрешния двор, готов да се сбогувам, те всички бяха там – Бес и двамата лордове и всички слуги и шпиони в къщата, нетърпеливи да видят как ще я напусна и как ще го приеме тя. Безнадеждно беше да опитвам да се сбогувам с нея другояче, освен с поклон и делово сбогуване. Какво си мислех, че мога да й кажа, пред почетните й дами, докато собствената ми съпруга наблюдаваше отстрани? Докато Хейстингс се опитваше да прикрие усмивката си, а Деверьо изглеждаше отегчен и потупваше с камшик по ботуша си? Със запъване й пожелах всичко добро, а тя ме гледаше, сякаш искаше да ме помоли за помощ. Гледаше ме мълчаливо, бях готов да се закълна, че в очите й имаше сълзи, но тя не ги остави да потекат. Тя е кралица, никога не би показала страховете си пред тях. Последвах примера й, бях хладнокръвен и любезен. Но се надявам да е разбрала, че сърцето ми прелива от мъка по нея. Тя просто ме гледаше, сякаш можех да я спася, ако исках. И Бог знае, че вероятно съм изглеждал така, както се чувствам – като мъж, изменил на жената, която се е заклел да закриля.

Не можах дори да я уверя, че ще е в безопасност. Всички мъже, които някога са говорили в нейна полза с кралица Елизабет, които се опитаха да уравновесят съветите на Сесил, изпълнен със страх и подозрения, сега са в немилост. Някои от тях са в Тауър, други са в изгнание и никога вече няма да се появят в Англия. Някои от тях са осъдени на смърт и жените им ще останат вдовици, а къщите им ще бъдат продадени. А аз съм повикан да се явя при кралицата, заповядано ми е да напусна пленницата си, наредено ми е да я предам на нейния враг. Наредиха ми да се явя в двора под конвой, сякаш не ми вярват, че ще тръгна доброволно. Намирам се под сянката на подозрението и смятам, че имам късмет, задето ми е наредено да се явя в двора, а не направо в Тауър.

Отнема ни близо седмица да стигнем дотам. Един от конете окуцява и не можем да наемем друг, някои от пътищата са непроходими, защото са затрупани от снежни преспи, и трябва да заобикаляме по възвишенията, където зимните ветрове режат като нож. Навяваният от вятъра сняг блъска в лицето ми и аз съм толкова нещастен и се чувствам толкова зле, задето се провалих и не можах да бъда верен, а също и задето се провалих и не можах дори да стана неверен, че по-скоро бих предпочел да продължавам вечно това дълго студено пътуване, отколкото да пристигна в Уиндзор в ранния зимен мрак, за да бъда посрещнат с леден поздрав и настанен жалки стаи.

В двора цари мрачно настроение, оръдията още са готови за стрелба и насочени към Лондон. Все още се съвземат от страха си, че армията на Севера ще тръгне срещу тях, срамуват се от паниката, в която са били изпаднали. Налага се да чакам като на тръни в продължение на три дни, докато Сесил реши дали кралицата има време да ми обърне внимание. Чакам в кралската приемна, непрекъснато нащрек дали няма да ме повикат, навъртам се там заедно с останалите, които тя не желае да си направи труда да посрещне. За първи път не ме пускат да вляза веднага щом се споменава името ми. Влиянието ми е намаляло и сред събратята ми, дори сред онези, които смятах за свои приятели. Храня се в голямата зала, не в личния кабинет, и излизам на езда сам, никой не ми предлага да му правя компания. Никой дори не спира да побъбри с мен, никой не ме поздравява с удоволствие. Чувствам се така, сякаш ме следва някаква сянка, сякаш излъчвам някаква воня. От мен се носи мирис на предателство. Всички се страхуват и никой не иска да бъде виждан заедно с човек, който е съмнителен, от когото лъха на подозрение.

Сесил ме посреща с обичайната си невъзмутимост, сякаш никога в живота си не ме е подозирал, че заговорнича срещу него, сякаш никога не ме е молил да се сприятеля с шотландската кралица и да спася всички ни, сякаш в момента не подготвя падението ми. Казва ми, че кралицата е много заета с възстановяването на пораженията от бунта и ще ме приеме веднага щом има възможност. Казва ми, че Норфолк, посланикът на шотландската кралица Лесли, епископ на Рос, и испанският посланик са били тясно свързани помежду си в планирането и финансирането на бунта и че тяхната вина трябва да доказва и съучастието на шотландската кралица.

Казвам сковано, че ми се струва изключително неправдоподобно Норфолк, братовчед на самата кралица и човек, облагодетелствал се от възкачването й на власт, да направи каквото и да било, за да свали от власт братовчедка си. Може би се е надявал да освободи годеницата си, но това не е същото като вдигане на бунт срещу неговата кралица и братовчедка. Сесил ме пита дали имам някакви доказателства. Той щял да е изключително щастлив да види каквито и да е писма или документи, които до този момент съм пропуснал да разкрия. Дори не мога да се заставя да му отговоря.

Връщам се в стаите, в които са ме настанили в двора. Можех да отседна в лондонската ни къща, но нямам желание да я отварям за такъв кратък престой, а освен това откривам, че не ми се иска да оповестявам присъствието си в централната част на града. Къщата ми винаги е била като притегателен център за семейството ми, място, с което се гордеем, това е мястото, където идваме да оповестим величието си, а сега аз не изпитвам чувство за величие: срамувам се. Толкова е просто. Бях принизен толкова много между интригите на тези две кралици и техните съветници, че дори не искам да спя в собственото си легло с гравираното в горната табла на леглото изображение на графска коронка. Дори не искам да мина покрай каменните колони на входа на собствения ми дом, където всеки камък е украсен с фамилния ми герб. Готов съм да се откажа от цялата тази външна показност, стига да можех само още веднъж да бъда в мир със себе си. Стига да можех още веднъж просто да почувствам, че познавам собствената си същност, собствената си съпруга и своята кралица. В крайна сметка този бунт не унищожи нищо освен душевния ми покой.

Срещам се със сина на Бес, Хенри, и със собствения си син Гилбърт, но те се чувстват неловко в мое присъствие. Предполагам, научили са, че съм заподозрян, че съм изменил на жена си с шотландската кралица. И двамата са големи любимци на Бес, естествено е да вземат нейната страна срещу мен. Не се осмелявам да се защитя пред тях и, след като питам и двамата как са със здравето, и дали имат дългове, ги оставям да си отидат. И двамата са добре, и двамата дължат пари, предполагам, че би трябвало да се чувствам щастлив.

На третия ден от чакането, когато преценяват, че съм страдал достатъчно, една от почетните дами идва и ми съобщава, че кралицата ще ме приеме в личните си покои след вечеря. Откривам, че не мога да ям. Заемам обичайното си място в голямата зала заедно с равните на мен, но те не ми говорят и аз седя с наведена глава като напердашен паж. При първа възможност ставам от масата, и отново отивам да чакам в приемната на кралицата. Чувствам се като дете, което се надява да чуе добра дума, но е сигурно, че ще го набият.

Поне мога да бъда спокоен, че няма да ме арестуват. Това би трябвало да ме утеши поне малко. Ако тя смяташе да ме арестува за държавна измяна, щеше да го направи на срещата на целия съвет, за да могат всички да станат свидетели на унижението ми за назидание на други глупци. Щяха да ме лишат от титлите ми, щяха да ме обвинят в предателство и да ме прогонят със смъкната от главата шапка и стражи от двете ми страни. Не, предстои опозоряване на четири очи. Тя ще ме обвини, че съм й изменил, и макар че мога да изтъкна постъпките си и да докажа, че никога не съм сторил нищо, което да не е било в съгласие с интересите й, или в съответствие с дадените ми заповеди, в отговор тя може да изтъкне, че съм бил снизходителен пазач на кралицата, и да посочи широко разпространеното и разрастващо се убеждение, че съм почти влюбен в Мери Стюарт. А, честно казано, ако бъда обвинен, че я обичам, не мога да го отрека искрено. Мисля, че няма да го отрека. Дори не желая да го отрека. Част от мен, една безумна част от мен, копнее да го заяви пред всички.

Както и си мислех, именно мълвата за тази близост разстройва кралицата повече от всичко друго. Когато най-после ме допускат в личния й кабинет, докато нейните дами открито ни слушат, а Сесил стои до нея, това е първият въпрос, който тя повдига.

– Смятах, че именно вие, Шрусбъри, няма да оглупеете така, когато видите едно красиво лице – процежда тя, почти веднага щом влизам в стаята.

– Не съм – казвам с овладян глас.

– Не сте глупак? Или тя няма красиво лице?

Ако тя беше крал, нямаше да запраща въпросите с такава ревнива енергичност. Никой мъж не може да отговори задоволително на подобни въпроси, зададени от една почти четирийсетгодишна жена, за която разцветът на външната привлекателност отдавна е отминал, по отношение на съперницата й, най-красивата жена на света и още ненавършила трийсет.

– Сигурен съм, че съм глупак – казвам тихо. – Но не съм оглупял от любов по нея.

– Оставяли сте я да прави каквото пожелае.

– Оставях я да прави каквото смятах за правилно – казвам уморено. – Оставях я да излиза на езда, както ми беше наредено, заради здравето й. Тя се разболя, докато беше поверена на моите грижи, и съжалявам за това. Позволявах й да седи с жена ми и да шие заедно с нея, за да си правят компания. Знам със сигурност, че разговаряха единствено за дреболии.

Виждам пламъчето, което проблясва в тъмните й очи при тези думи. Винаги се е гордяла, че притежава интелигентността и образоваността на мъж.

– Женски приказки – подхвърлям пренебрежително и я виждам как кимва одобрително. – А през повечето вечери тя се хранеше с нас, защото не искаше да е сама. Свикнала е да е заобиколена от много хора. Свикнала е да има придворни, а сега си няма никого.

– Под собствен брокатен балдахин! – възкликва тя.

– Когато най-напред ми я поверихте, вие ми наредихте да се отнасям с нея като с властваща кралица – отбелязвам с възможно най-мек тон. Не трябва да избухвам: ще бъде равносилно на смърт дори да повиша глас. – Трябва да съм писал на вас и на Сесил поне дузина пъти с питане дали мога да намаля числеността на домакинството й.

– Но така и не го направихте! Обслужват я стотици хора!

– Те непрекъснато се връщат – казвам. – Отпращам ги и й казвам, че трябва да има по-малко слуги и компаньони, но те никога не си тръгват. Изчакват няколко дни и после се връщат.

– О? Толкова много ли я обичат? Толкова ли е обичана? Нима слугите й я обожават толкова много, че й служат безплатно?

Това е нов капан.

– Може би нямат къде другаде да отидат. Може би са бедни слуги, които не могат да си намерят друг господар. Не знам.

При тези думи тя кимва:

– Много добре. Но защо й позволихте да се срещне с лордовете от Севера?

– Ваша светлост, те ни срещнаха случайно, когато бяхме излезли на езда. Не смятах, че това може да навреди с нещо. Те яздиха с нас няколко минути, не са се срещали насаме с нея. Нямах представа какво подготвят. Знаете как я отведох на безопасно място в мига, когато те събраха армията си. Подчинявах се до последната буква на всяко съобщение от Сесил. Дори той ще ви каже това. Отведох я в Ковънтри за по-малко от три дни. Държах я далеч от тях и я пазех внимателно. Те не дойдоха за нея, бяхме твърде бързи за тях. Опазих я заради вас. Ако бяха дошли да я вземат, с нас щеше да е свършено; но аз я отведох твърде бързо и те не можаха да реагират.

Тя кимва.

– А този нелеп годеж?

– Норфолк ми писа за него, а аз предадох писмото му на кралицата – казвам искрено. – Съпругата ми веднага предупреди Сесил.

Не казвам, че тя стори това, без да ми съобщи. Че аз никога нямаше да прочета лично писмо и да го препиша. Че се срамувам от това, че Бес е шпионка на Сесил толкова, колкото и от сянката на подозрение, паднала върху мен. Бес, като шпионка на Сесил, ще ме спаси от сянката на подозрението. Но и в двата случая съм унижен.

– Сесил не ми каза нищо за това.

Поглеждам лъжеца право в лицето. Изражението му е на учтив интерес. Той се накланя напред, сякаш за да чуе по-добре отговора ми.

– Казахме му веднага – повтарям уверено. – Не знам защо не ви го е съобщил. Смятах, че ще ви каже.

Сесил кимва, сякаш доводът е убедително изтъкнат.

– Нима е смятала, че може да направи братовчед ми крал? – пита ожесточено Елизабет. – Нима е смятала, че той ще управлява Шотландия и ще бъде мой съперник тук? Нима Томас Хауърд е смятал да стане Томас, крал на Шотландия?

– Тя не ми доверяваше плановете си – казвам искрено. – Знам единствено, че напоследък се надяваше, че с ваше позволение ще се оженят, и че той ще й помогне да се справи с шотландските лордове. Доколкото знам, най-голямото й желание винаги е било единствено да се върне в кралството си. И да го управлява добре: като ваша съюзница.

Не казвам „както вие обещахте, че ще стане“. Не казвам: „както всички знаем, че беше редно да сторите“. Не казвам: „само ако се бяхте вслушали в сърцето си, а не в подлите измислици на Сесил, нищо от това нямаше да се случи“. Кралицата не е господарка, която обича да й напомнят за нарушените обещания. А в този миг аз се боря за живота си.

Тя става от стола си и отива до прозореца, за да се загледа навън през пътя, който се спуска надолу от замъка. На всички врати са поставени допълнителни стражи, а на входа има допълнителни пазачи. Този кралски двор още се страхува от обсада.

– Мъже, на които цял живот съм се доверявала, ме предадоха в този момент – казва горчиво тя. – Мъже, на които бях готова да поверя живота си, вдигнаха оръжие срещу мен. Защо сториха това? Защо предпочитат тази израснала във Франция непозната чужденка пред мен? Тази кралица, лишена от добро име? Тази така наречена красавица? Това многократно омъжвано момиче? Аз пожертвах младостта си, красотата си и живота си за тази страна, а те хукват след една кралица, която осмисля живота си със суета и похот.

Едва се осмелявам да проговоря:

– Мисля, че причината е по-скоро във вярата им… – казвам предпазливо.

– Това не е въпрос на вяра. – Тя се обръща рязко към мен. – Аз позволявам на всеки да упражнява вярата, която желае. От всички монарси в Европа аз единствена позволявам на хората да отдават почит на Бога, както пожелаят. Единствена аз обещах и позволявам свобода. Но те превръщат това във въпрос на лоялност. Знаете ли кой им обеща злато, ако са готови да тръгнат срещу мен? Сам папата! Той беше наредил на един банкер да предоставя злато на бунтовниците. Знаем всичко за това. Били са платени от чуждестранна, вражеска сила. Това превръща случилото се във въпрос на лоялност: държавна измяна е да бъдете против мен. Тук не става въпрос за вяра, тук става въпрос коя ще бъде кралицата. Те избраха нея. Ще умрат заради това. Вие кого избирате?

В яростта си тя е ужасяваща. Падам на едно коляно.

– Както винаги, избирам вас, ваша светлост. Аз съм ви верен още откакто се възкачихте на трона, а преди това бях верен на сестра ви, а преди нея – на светия ви брат. А преди него – на царствения ви баща. Преди тях, моето семейство е служило на всеки коронован крал на Англия чак до Уилям Завоевателя. Всеки крал на Англия може да разчита на фамилията Талбот за нейната вярност. Вие не сте различна, аз не съм различен. Аз съм отдаден на вас, от цялото си сърце и душа, както моето семейство винаги е било отдадено на кралете на Англия.

– Тогава защо й позволихте да пише на Ридолфи? – процежда тя. Това е капан и тя го залага, а Сесил привежда към нас глава, за да чуе по-добре отговора ми, но гледа в краката си.

– Кой? Кой е Ридолфи?

Тя махва леко с ръка.

– Нима искате да ми кажете, че не знаете това име?

– Не – казвам искрено. – Никога не съм чувал за такъв човек. Кой е той?

Тя не обръща внимание на въпроса ми.

– В такъв случай няма значение. Забравете това име. Защо я оставихте да пише на посланика си? Тя подготвяше с него измяна и бунт, докато беше поверена на вашите грижи. Трябва да сте знаели това.

– Кълна се, че не знаех. Изпращах на Сесил всички писма, които намерех. Отпратих всички слуги, които тя беше подкупила. Плащам двойно на собствените си слуги, за да се опитам да ги накарам да ми останат верни. Плащам за допълнителни пазачи от собствения си джоб. Живеем в най-окаяния от моите замъци, за да я държим под око. Следя слугите, следя нея. Никога не преставам да го правя. Трябва да преобръщам самите камъчета на калдъръма, водещ към замъка, за да търся скрити писма. Трябва да тършувам из парчетата коприна, които използва за бродерия. Трябва да тършувам из каруцата на месаря, и да режа хляба. Самият аз трябва да съм шпионин, за да тършувам за писма. И правя всичко това, макар то да не е работа за един Талбот. И докладвам всичко това на Сесил, сякаш съм някой от платените му шпиони, а не благородник, подслонил кралица. Направих всички почтени неща, които бихте могли да поискате от мен, и други освен тях. Подложих се на унижения, за да направя нещо повече за вас. Изпълнявах задачи, които никога не бих повярвал, че човек с моето потекло може да извърши. И всичко това – по искане на Сесил. Само заради вас.

– Тогава, ако правите всичко това, защо не сте разбрали, че е крояла заговор под собствения ви покрив?

– Тя е умна – казвам. – И всеки мъж, който я види, пожелава да й служи. – Веднага ми се приисква да не бях изрекъл тези думи. Трябва да внимавам. Виждам как червенината се надига под ружа по бузите на кралицата. – Заблудени мъже, глупави мъже, онези, които забравят какво сте сторили за тях вие и вашите близки. Те се стремят да й служат, водени единствено от лекомислието си.

– Казват, че е неустоима – отбелязва небрежно тя, насърчавайки ме да се съглася.

Поклащам глава.

– Аз не я намирам за такава – казвам, усещайки вкуса на грозните думи в устата си, преди да ги изрека. – Тя често пъти е болнава, често раздразнителна, често пъти унила и мрачна, не твърде приятна, не е жена, на която мога да се възхищавам.

За първи път тя ме поглежда заинтригувано, а не враждебно:

– Какво? Не я намирате за красива?

Свивам рамене:

– Ваша светлост, не забравяйте, че аз съм женен отскоро. Обичам съпругата си. Знаете колко изискана, спретната и спокойна е Бес. А вие сте моята кралица, най-красивата и изтънчена кралица на света. През изминалите три години не съм поглеждал друга жена, освен вас и моята Бес. Кралицата на шотландците е бреме, с което ме помолихте да се нагърбя. Правя го възможно най-добре. Правя го от обич и лоялност към вас. Но изобщо не може и дума да става да ми е приятна компанията й.

За миг почти я виждам, нея, моята изящна кралица Мери, сякаш съм я призовал с лъжите си. Тя стои пред мен, с извърнато надолу бледо лице, с тъмни ресници, докосващи съвършено оформената й буза. Почти чувам третото изкукуригване на петел, докато отричам любовта си към нея.

– А Бес?

– Бес прави най-доброто, което може – казвам. – Прави най-доброто, на което е способна, от обич към вас. Но и двамата бихме предпочели да сме в двора с вас, отколкото да живеем в Тътбъри с кралицата на шотландците. И за двама ни това е като заточение! И двамата сме нещастни. – Долавям как в гласа ми прозвънва нотка истина, поне при тези думи. – И двамата сме много нещастни – казвам искрено. – Мисля, че никой от двама ни не си даваше сметка колко трудно ще бъде това.

– Разноските ли? – присмехулно подмята тя.

– Самотата – казвам тихо.

Тя въздиша, сякаш е стигнала до края на трудна работа.

– През цялото време бях сигурна, че каквото и да казват всички, вие сте ми верен. А също и добрата ми Бес.

– Наистина сме – казвам. – И двамата.

Започвам да си мисля, че може и да изляза от тази стая като свободен човек.

– Хейстингс може да я отведе в дома си, докато решим какво трябва да се прави с нея – казва тя. – Можете да се върнете в Чатсуърт с Бес. Можете да започнете брачния си живот отначало. Отново можете да бъдете щастливи.

– Благодаря ви – казвам аз. Покланям се ниско и тръгвам заднешком към вратата. Няма смисъл да споменавам огромната сума, която ми дължи за подслона на кралицата. Няма смисъл да й казвам, че Бес никога няма да ми прости за загубата на това състояние. Безсмислено е да роптая и да казвам, че не можем да започнем брачния си живот отначало: той е съсипан, навярно завинаги. Би трябвало да съм щастлив просто от факта, че ще изляза оттук без конвой от стражи, които да ме отведат в Тауър, където приятелите ми чакат смъртната си присъда.

На вратата се поколебавам:

– Реши ли ваша светлост какво ще стане с нея?

Кралицата ме стрелва със суров, мнителен поглед:

– Защо се интересувате?

– Бес ще ме пита – казвам неубедително.

– Ще бъде държана в плен, докато успеем да преценим как да постъпим – казва тя. – Срещу нея не може да има процес за държавна измяна, тя не е моя поданица, следователно не може да бъде обвинена в държавна измяна. Сега не може да бъде върната в Шотландия, явно е, че не може да й се има доверие. Тя направи живота ми невъзможен. Направи собствения си живот невъзможен. Тя е глупачка. Не искам да я държа вечно в плен, но не виждам какво друго мога да направя с нея. Възможностите са две: или това, или смъртта й, а очевидно не мога да убия една своя посестрима кралица и моя братовчедка. Тя е глупачка, че ме принуждава да се изправям пред тази дилема. Тя вдигна залозите до победа или смърт, а аз не мога да й дам нито едното, нито другото.

– Мисля, че тя би искала да сключи мирно споразумение с вас – казвам предпазливо. – Тя е готова да спази един мирен договор с вас. Винаги говори за вас с най-дълбоко уважение. Бунтът ни най-малко не беше нейно дело и тя се готвеше да се върне в Шотландия като ваша съюзница.

– Сесил казва, че не може да й се има доверие – казва тя кратко. – А самата тя ме научи да не й се доверявам. И чуйте това, Талбот: ще приема мнението на Сесил пред това на човек, който позволи на шотландската кралица да бъде ухажвана, да се сгоди и да планира бунт под собствения му покрив. В най-добрия случай вие сте били прекалено доверчив към нея, Шрусбъри. Моля се на Бог да не е нещо по-лошо. Тя ви е заблудила, надявам се да не ви е прелъстила.

– Кълна се, че не е – казвам.

Тя кимва, без да се впечатли.

– Можете да се върнете при съпругата си.

Покланям се.

– Винаги съм ви верен – казвам от прага.

– Знам какво правите – казва тя безцеремонно. – Известна ми е всяка ваша постъпка, Сесил има грижата за това. Но вече не знам какво мислите. Някога знаех какво мислите всички вие, но сега се превърнахте в загадка, всички вие. Всички изгубихте верността си. Не знам какво искате всички вие. Сега вие сте неясни и загадъчни за мен, след като някога ми бяхте толкова ясни.

Откривам, че не мога да й отговоря. Би трябвало да съм по-хитър придворен и да разполагам с успокояващи или дори ласкателни думи. Но тя е права. Вече не разбирам себе си, нито света, който Сесил създаде. Станал съм загадка за самия себе си.

– Можете да си вървите – казва студено тя. – Сега всичко е различно.