Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 33 страниц)
Декември 1569, Ковънтри: Джордж
Не мога да спя в този мръсен град. Шумът на нашите войници се носи по цяла нощ като ропот на недоволство, а дрезгавите писъци на момичетата от града пронизват нощта като зов на лисица.
Обличам се на светлината на свещта, като оставям Бес заспала. Докато излизам тихо от спалнята, я виждам как се размърдва и прокарва ръка по онази част на леглото, където обикновено лежа аз. Правя се, че не я виждам как се размърдва. Не искам да говоря с Бес. Не искам да говоря с никого.
Не съм на себе си. Тази мисъл ме сепва и ме кара да спра за миг, докато слизам по скърцащите стълби и се измъквам през входната врата. Един пазач на прага несръчно отдава чест, когато ме вижда, и ме пуска да мина. Не съм на себе си. Не съм съпругът, който бях, не съм служителят на кралицата. Вече не съм мъж от рода Талбот, прочут с лоялността и целеустремеността си. Вече не се чувствам добре в дрехите си, на мястото си, на положението си. Чувствам се разпилян, имам чувството, че съм повален от тези бурни вихри на историята. Чувствам се като безсилно момче.
Ако кралицата на шотландците възтържествува, както има вероятност да стане днес, или утре, ще трябва да преговарям за мир с нея като моя нова кралица. Мисълта за нея като кралица на Англия, за хладните й ръце, обвиващи моите, докато коленича пред нея, за да й дам своята клетва за вярност, е толкова силна, че спирам отново и се подпирам с ръка на градската стена, за да не падна. Минаващ войник ме пита: „Добре ли сте, милорд?“, и аз казвам: „Да. Съвсем добре. Няма нищо.“ Усещам как сърцето ми блъска като чук в гърдите при мисълта, че мога да се обявя за неин верен човек, на нейните услуги, да се закълна в честта си, че ще й служа до гроб.
Замаян съм при мисълта за това. Ако тя победи, страната отново ще се преобърне надолу с главата, но хората бързо ще се променят. Половината от тях искат връщането на старите порядки, а другата половина ще се подчинят. Англия ще има млада красива кралица, Сесил ще си отиде, светът ще бъде напълно различен. Ще бъде като зазоряване. Като топла пролетна зора, неподобаваща за сезона надежда, посред зима.
А после си спомням. Ако тя се възкачи на трона, това ще стане чрез смъртта или поражението на Елизабет, а Елизабет е моята кралица и аз съм неин поданик. Нищо не може да промени това, докато тя не умре или се предаде, а аз съм се заклел да пожертвам живота си, ако мога да предотвратя което и да е от двете.
Заобикаляйки градските стени, съм стигнал до южната порта, и за миг спирам и се заслушвам. Сигурен съм, че чувам тропот на копита, а сега пазачът поглежда през тясната пролука и изкрещява: „Кой е там?“, и когато някой извиква в отговор, той отваря едната половина на дървената порта.
Това е вестоносец: слиза от коня си след миг и се оглежда наоколо.
– Лорд Шрусбъри? – обръща се към пазача.
– Тук съм – казвам аз и излизам бавно напред, като човек, който знае, че новините са лоши, и не бърза да ги чуе.
– Съобщение – казва той с глас, съвсем малко по-висок от шепот. – От моя господар.
Не е нужно да го питам за името на господаря му, а той няма да ми каже своето. Това е един от изискано облечените млади мъже от тайния отряд на Сесил. Протягам ръка да взема листа и му махвам да отиде в разположените близо до кланицата готварници, където огньовете вече са запалени и хлябът се пече.
Сесил е кратък, както винаги:
Все още не сключвайте споразумение с шотландската кралица. Но се грижете да е в безопасност. Испанската флота в Нидерландия е въоръжена и готова да отплава, но все още не е потеглила. Все още е в пристанището. Бъдете готов да я доведете в Лондон възможно най-бързо, веднага щом ви изпратя вест.
Сесил
Декември 1569, Ковънтри: Мери
– Докато спяхте, пристигна писмо. – Агнес Ливингстън ме събужда с леко докосване по рамото в ранната утрин. – Донесе го един от войниците.
Сърцето ми подскача:
– Дайте ми го.
Тя ми го подава. Това е малко късче хартия, изпратено от Уестморланд, сбитият му почерк е размазан от дъжда. Писмото дори не е шифровано. Пише ми да не губя вяра и да се надявам; че той няма да се остави да бъде победен, няма да ме забрави. Ако не този път, то някой друг, ще видя отново Шотландия, ще бъда свободна.
С усилие се надигам, сядам в леглото и махвам на Агнес да приближи свещта, за да мога да видя дали върху листа пише още нещо. Очаквах той да ми съобщи кога ще дойдат да ме вземат, да ми съобщи за срещата си с испанците. Това звучи като молитва, а аз очаквах план. Ако бележката беше от Ботуел, той щеше да ми съобщи къде трябва да бъда и кога: щеше да ми каже какво трябва да правя. Нямаше да ми казва да не преставам да се надявам, нито пък че няма да ме забрави. Ние никога не говорехме помежду си така.
Но ако бележката беше от Ботуел, нямаше да го има и този печален тон. Ботуел никога не ме е възприемал като трагична принцеса. Той ме възприема като истинска жена в опасност. Той не изпитва към мен почтително благоговение като към произведение на изкуството, като към красива вещ. Той ми служи като войник, мисли за мен с ума на коравосърдечен мъж, спасява ме така, както васал служи на монарх в нужда. Не мисля, че някога ми е обещал нещо, което не се е опитал да изпълни.
Ако бележката беше от Ботуел, нямаше да има трагично сбогуване. Щеше да има устремно яздещ отряд от безразсъдни мъже, пристигащи нощем, въоръжени, за да убиват, и сигурни, че ще победят. Но аз загубих Ботуел, хвърлен в тъмница в Малмьо, и трябва да поверя защитата си на такива като Шрусбъри, на решителността на Норфолк и на дързостта на Уестморланд: трима несигурни страхливи мъже, проклети да са. Те са направо жени в сравнение с моя Ботуел.
Казвам на Агнес да доближи свещта, и вдигам бележката към пламъка, като се надявам, че ще видя как тайнописът със стипца или лимонов сок се появява в кафяво, когато хартията се нагрява. Нищо. Пламъкът опарва пръстите ми и аз ги отдръпвам. Той не ми е изпратил нищо друго, освен тази бележка, изпълнена с тъга и съжаление. Това не е план: това е хленч, а аз не мога да понасям сълзливо разчувстване.
Не знам какво става: тази бележка не ми казва нищо, не ме учи на нищо, освен на ужас. Много се страхувам.
За да се утеша, без да се надявам на отговор, пиша на мъжа, който е изцяло лишен от сантименталност:
Опасявам се, че Уестморланд ми е изменил и испанците не са отплавали, а папската була за детронирането на Елизабет не е била обнародвана. Зная, че не сте светец, по-лошо: зная, че сте убиец. Знам, че сте престъпник, който заслужава да отиде на ешафода, и несъмнено ще горите в ада.
Затова елате. Не зная кой ще ме спаси, ако не го сторите вие. Моля ви, елате. Вие, както и преди, сте единствената ми надежда.
Мари
Декември 1569, Ковънтри: Бес
Хейстингс ме намира, докато стоя на градските стени, загледана на север, а в лицето ми духа остър силен вятър и кара очите ми да сълзят, сякаш плача, чувствайки се толкова мрачна, колкото е и самият този сив ден. Иска ми се Джордж да беше тук, за да обвие ръка около кръста ми и да ме накара да се почувствам отново в безопасност. Мисля обаче, че не ме е докосвал от онзи ден в Уингфийлд, когато му казах, че аз съм шпионинът, внедрен от Сесил в домакинството му.
От все сърце ми се иска да имах вести от Чатсуърт и от майка ми и сестра ми. Иска ми се да имах бележка от Робърт Дъдли, в която ми съобщава, че двете ми момчета са в безопасност. Повече от всичко друго на света ми се иска да имах бележка, един ред, една-едничка насърчителна дума, от Сесил.
– Новини от лорд Хънсдън – кратко казва Хейстингс. В ръката му пърха лист хартия. – Най-сетне. Слава на Бога, спасени сме. Мили Боже, спасени сме. Хвала на Бога, спасени сме.
– Спасени ли? – повтарям. Отново хвърлям поглед на север: това е жест, типичен за всички ни: някой следобед ще видя на фона на сивия хоризонт по-тъмносивия цвят на шест хиляди войници, маршируващи към нас.
Той махва с ръка в северна посока:
– Вече не е нужно да гледате за тях. Няма ги! – възкликва той. – Няма да дойдат!
– Няма да дойдат ли?
– Върнали са се да посрещнат испанците в Хартълпул, а испанците им изменили.
– Изменили им?
Изглежда, че единственото, което мога да правя, е да повтарям думите му като ехо, като хор.
В радостта си Хейстингс се засмива и улавя ръцете ми, сякаш се готви да затанцува с мен.
– Излъгали са ги. Излъгали са ги, мадам Бес! Проклетите испанци! Лъжци, както и можехте да очаквате! Не се явили и разбили сърцата им!
– Разбили сърцата им ли?
– Някои се отказали и се прибрали по домовете си. Уестморланд и Нортъмбърланд се разделили. Тяхната армия се разпръсва.
– Значи сме в безопасност?
– В безопасност сме.
– Всичко свърши?
– Свърши!
Облекчението ни превръща в приятели. Той протяга ръце и аз го прегръщам като брат.
– Слава на Бога – казвам тихо. – И то без да влизаме в битка, и без да се пролее и капка братска кръв.
– Амин – казва той тихо. – Победа без битка, победа без смърт. Бог да пази кралицата.
– Не мога да повярвам!
– Вярно е. Сесил ми пише лично. Спасени сме. Напук на всичко, ние сме спасени. Кралицата-протестантка запазва трона си, а другата кралица е оставена на нашата милост. Съюзниците й се забавиха, приятелите й се разпръснаха, армията й си отиде. Благодаря на Бога, благодаря на Бога на нашата вяра.
– Защо не пристигнаха испанците?
Хейстингс поклаща глава, все още смеейки се:
– Кой знае? Кой знае? Главното е, че не се явиха на срещата, с шотландската кралица е свършено. Армията й е обезсърчена, хилядите й войници се изпариха. Ние спечелихме! Благодаря на Бога, който ни се усмихва и ни дава благоволението си.
Той ме завърта вихрено и аз се разсмивам с глас.
– Боже мой, това ще донесе доста облаги – казва той, като преминава от набожността към перспективите с един бърз скок.
– Земя?
– Именията на Уестморланд и земите на Нортъмбърланд трябва да бъдат конфискувани и раздробени на малки парцели – казва той. – Срещу тях ще бъдат повдигнати обвинения в държавна измяна, домовете им ще бъдат дадени като възнаграждение на онези, които са останали лоялни. А кой, графиньо, е бил по-лоялен, отколкото вие и аз? Благодарение на това ще се сдобиете с още една великолепна къща, не мислите ли? Как ще ви се хареса да притежавате половината Нортъмбърланд?
– Не е повече от онова, което вече платих – казвам аз.
– Богато възнаградени – отбелязва той с видимо удоволствие. – Ще бъдем богато възнаградени. Бог ни благославя, нали? Хвала на Бога.
Декември 1569, Ковънтри: Джордж
Би трябвало да съм радостен, би трябвало да запея хвалебствен химн, но не мога да изпитвам наслада от поражението й. Вече ми е ясно, че в тези тежки дни сърцето ми е раздвоено, и изглежда, че вече не мога да бъда цял. Би трябвало да съм щастлив като другите: облекчението на Бес е осезаемо, суровото лице на Хейстингс е разцъфнало в усмивка. Само аз трябва да се преструвам, че изпитвам щастие. Не се чувствам щастлив. Да ми прости Бог, изпитвам такава жалост към нея. Чувствам поражението й, сякаш съм изгубил собствената си кауза.
Отивам до стаята й и потропвам на вратата. Мери Сетън я отваря и очите й са зачервени от плач. Веднага разбирам, че кралицата знае за поражението си; навярно знае повече от мен. Тя получава тайни писма дори тук, дори в Ковънтри, и не мога да я виня за това.
– Значи знаете – казвам простичко. – Всичко свърши.
Мери Сетън кимва:
– Тя ще иска да ви види – казва тихо и отваря широко вратата.
Кралицата се е разположила в подобния си на трон стол до огнището, брокатът блести в златисто на светлината на свещите. Когато влизам в стаята, тя е неподвижна като картина, профилът й е очертан в златисто от проблясващия огън. Главата й е леко сведена, ръцете й са сключени в скута. Със същия успех може да бъде позлатена статуя, наречена „Тъга“.
Пристъпвам към нея. Не знам какво мога да й кажа, нито каква надежда мога да й дам. Но докато вървя към нея, тя вдига лице към мен и се изправя на крака само с едно грациозно движение. Безмълвно идва при мен, а аз разтварям обятия и я прегръщам. Това е всичко, което мога да направя: да я прегърна, без да изрека и дума, и да целуна треперещата й ръка.
Декември 1569, Ковънтри: Бес
Значи е свършено. Мили Боже, не мога да повярвам, че е свършено, и вещите ми са на сигурно място в каруците и мога да се върна у дома. Имам дом, в който да отида. Не мога да го повярвам, но е истина. Свърши се. Свърши се, и ние спечелихме.
Трябваше да предвидя това. Щях да го предвидя, ако не бях изгубила самообладание. Но аз съм истинска дъщеря на прост фермер, и единственото, за което можех да мисля, беше да заровя среброто, а не за волята и ума на враждуващите армии. Армията на Елизабет най-сетне успя да се затътри до Дърам, потърси враг, с който да се сражава, и откри, че те са си отишли, отвени от вятъра като сутрешна мъгла. Голямата армия на Севера потегли да посрещне испанската армада в Хартълпул и не откри нищо. Изведнъж те подложиха на съмнение всички свои планове. Бяха се заклели да възстановят старата църква, затова отслужиха католическа литургия и решиха, че са приключили с този въпрос. Те искаха освобождаването на шотландската кралица, но никой от тях не беше сигурен къде е отишла и разчитаха на испанските копиеносци и испанското злато. Не им се нравеше мисълта да се изправят пред армията на Елизабет без едното или другото; а, честно казано, вече са искали да се измъкнат, да се върнат по домовете си и да се наслаждават на мира и благоденствието, настъпили с възкачването на престола на Елизабет. Не искали да бъдат онези, които ще започнат нова война между родственици.
Жалко за тях. Испанците се усъмнили в тях и не искали да рискуват армията и корабите си, докато не са сигурни, че ще постигнат победа. Те се забавили, и докато се колебаели, армията на Севера чакала в Хартълпул, взирайки се над белите гребени на вълните да види белите платна, и не виждала нищо освен сивия хоризонт и кръжащите чайки, а вятърът навявал в разочарованите им лица студените водни пръски на Северно море. Тогава научили, че херцогът на Норфолк се е подчинил на Елизабет и е писал на Уестморланд и Нортъмбърланд, умолявайки ги да не тръгват в поход срещу своята кралица. Свел глава и потеглил за Лондон, макар че собствените му арендатори се вкопчили в опашката на коня му и в ремъците на стремената и го умолявали да се бие. Значи нямаше испанска флота, нямаше голяма армия, предвождана от херцога на Норфолк: северната армия беше на косъм от победата, но не го знаеше, и не успя да я постигне.
Сесил пише на Хейстингс, за да го предупреди, че страната не е спокойна, и да му каже да не се доверява на никого; но Уестморланд избяга в Нидерландия, а Нортъмбърланд прекоси границата и отиде в Шотландия. Повечето мъже са се върнали в селата си с хубава история за разказване и спомени, които ще им стигнат до края на живота им, и в крайна сметка, без да постигнат нищо. И нека една жена, дори да е дъщеря на прост фермер, каже това: най-често, колкото по-голям шум се вдига, толкова по-нищожни са делата. А гръмкото оповестяване не означава велики дела.
Да не забравям също да добавя в своя собствена защита, че дъщерята на простия фермер, която заравя среброто и не разбира нищо, поне е опазила среброто си, след като големите военни походи са приключили. Армията се разпръсна. Водачите избягаха. А аз и богатството ми сме в безопасност. Свърши се. Слава Богу, свърши се.
Трябва да отведем кралицата обратно в Тътбъри, където ще бъде пазена, преди да отиде с Хейстингс в Лондонския Тауър, или където му е заповядано да я отведе; а коларите са счупили няколко хубави съда от венецианско стъкло и са изгубили една цяла кола, натоварена с драперии и килими; но по-лошо от всичко това е, че няма адресирано до нас съобщение от Сесил. Все още не ни казват нищо, и няма нито една благодарствена дума от нашата кралица за това, че успяхме така умело да измъкнем шотландската кралица от опасност. Ако не бяхме побързали да я отведем, какво щеше да стане тогава? Ако беше пленена от бунтовниците, нима целият Север нямаше да се вдигне в нейна защита? Ние спасихме Елизабет също толкова сигурно, както ако бяхме срещнали и победили армията на Севера: петдесет души срещу шест хиляди. Ние похитихме символичната фигура на бунтовниците, а без нея те са нищо.
Тогава защо Елизабет не пише, за да благодари на моя съпруг, графа? Защо не ни плаща парите, които ни дължи за това, че подслоняваме кралицата? Защо не ни обещава имотите на Уестморланд? Ден след ден отбелязвам дълга й в сметководната си книга, а и това лудешко препускане из страната също не ни излезе евтино. Защо Сесил не пише някоя от милите си кратки бележки, за да потвърди благосклонността си?
И защо, когато се връщаме в Тътбъри само с няколко счупени чаши, един изгубен супник и една изчезнала каруца с драперии като доказателство за ужасеното си бягство, все още не мога да се почувствам в безопасност?
Януари 1570, замъкът Тътбъри: Джордж
Няма покой за мен. Няма покой у дома, където Бес брои загубите ни всеки ден и ми носи сборове от суми върху красиво изписани страници, сякаш точността сама по себе си означава, че ще бъдат уредени. Сякаш мога да ги отнеса на кралицата, сякаш някой го е грижа, че ни съсипват.
Няма покой в сърцето ми, тъй като Хейстингс само чака околността да бъде обявена за безопасна, за да отведе другата кралица от мен, а аз не мога нито да говоря с нея, нито да моля за нея.
Няма покой и в околността, където не мога да разчитам на ничия лоялност, арендаторите са намръщени и явно замислят още пакости, а някои от тях още отсъстват от домовете си, още скитат с дрипави и зле организирани войски, което вещае още беди.
Ленард Дейкър, един от най-видните лордове на Севера, който през цялото това време беше в Лондон, сега се е завърнал у дома, вместо да осъзнае, че битката е приключена и изгубена: макар че голямата армия на Елизабет е разквартирувана пред прага му, той свиква арендаторите си, като казва, че се нуждае от тях, за да защитят мира в кралството. Както винаги, направляван от двете пътеводни светлини на страха си и на гениалното си умение да си създава врагове, Сесил веднага съветва кралицата да арестува Дейкър по подозрение в държавна измяна; и, принуден сам да се брани, лордът вдига знамето си и тръгва в поход срещу кралицата.
Хейстингс отваря с гръм и трясък вратата и нахълтва в личния ми кабинет, сякаш самият аз съм предателят.
– Знаехте ли това за Дейкър? – пита настоятелно той.
Поклащам глава.
– Откъде бих могъл да знам? Мислех, че е в Лондон.
– Атакувал е армията на лорд Хънсдън, и се е измъкнал, без да остави никаква следа. Зарича се, че ще вдигне на оръжие Севера.
Прималява ми от страх за нея.
– Не отново! Насам ли идва?
– Бог знае какво прави.
– Дейкър е лоялен човек. Няма да се бие срещу армията на кралицата.
– Вече го направи, и сега е нарушител на закона, който бяга, за да спаси живота си, като останалите графове от Севера.
– Той е също толкова лоялен, колкото…
– Колкото и вие? – намеква Хейстингс.
Откривам, че съм стиснал юмруци.
– Вие сте гост в дома ми – напомням му: гласът ми трепери от гняв.
Той кимва:
– Извинете ме. Живеем в тревожни времена. От все сърце и душа ми се иска да можех просто да я взема и да си тръгна.
– Все още не е безопасно – казвам бързо. – Кой знае къде може да са хората на Дейкър? Не можете да я отведете от този замък, докато околността не стане безопасна. Отново ще предизвикате Севера да се надигне, ако я отвлекат от вас.
– Знам. Ще трябва да изчакам заповеди от Сесил.
– Да, сега всичко ще бъде под негово командване – казвам, неспособен да скрия озлоблението си. – Благодарение на вас, той няма да има съперник. Вие превърнахте един кралски секретар в наш господар.
Хейстингс кимва, доволен от себе си:
– Той няма равен – казва. – Никой мъж няма по-добра представа каква може да бъде Англия. Единствен той прозря, че трябва да станем протестантска държава, че трябва да се отделим от другите. Той прозря, че трябва да въдворим ред в Ирландия, че трябва да подчиним Шотландия, и да се разпрострем и навън, към останалите страни в света, и да ги направим свои.
– Лошо е такъв човек да е твой враг – отбелязвам.
Хейстингс се изсмива грубо:
– Бих казал. И вашата приятелка, другата кралица, ще научи това. Знаете ли колко хора са осъдени на смърт от Елизабет?
– Смърт?
– Екзекуции. Като наказание за бунта.
Усещам как изстивам:
– Не знаех, че е дала заповед за екзекуции. Със сигурност ще има процеси за държавна измяна само срещу водачите, и…
Той поклаща глава:
– Никакви съдебни процеси. Онези, за които се знае, че са тръгнали срещу нея, ще бъдат обесени. Без съдебен процес. Без право на помилване. Без обсъждане. Тя казва, че иска да бъдат обесени седемстотин души.
Толкова съм зашеметен, че млъквам.
– Това означава по един мъж от всяко село, от всяка паланка – казвам немощно.
– Да – казва той. – Със сигурност няма да тръгнат отново на бунт.
– Седемстотин!
– Всеки район ще има определена бройка. Кралицата постанови те да бъдат обесени по кръстопътищата на всички села, а телата да не бъдат сваляни от бесилките. Трябва да останат там, докато изгният.
– Повече хора ще умрат, покосени от това наказание, отколкото са загинали в бунта. Нямаше битка, не се проля кръв. Те не се биха с никого, разпръснаха се, без да бъде даден нито един изстрел, или да бъде извадена сабя. Те се подчиниха.
Той отново се изсмива:
– Тогава може би ще се научат да не се вдигат отново на бунт.
– Всичко, което ще научат, е че новите управници на Англия не държат на тях, както държаха старите лордове. Ще научат още и че ако поискат вярата им да бъде възстановена, или общинските земи – отдадени свободно за пасища, или надниците им да не бъдат понижавани, могат да очакват, че ще бъдат счетени за врагове от собствените си сънародници и ще срещнат смъртта си.
– Те наистина са врагът – казва рязко Хейстингс. – Или бяхте забравили? Те са врагът. Те са мои врагове, и врагове на Сесил, и врагове на кралицата. Не са ли и ваши?
– Да – казвам неохотно. – Аз следвам кралицата, накъдето и да ме поведе.
И си помислям: Да, сега те станаха мои врагове, Сесил ги превърна в мои врагове; макар че някога те бяха мои сънародници и мои приятели.
