Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 33 страниц)
Грейси кимва:
– И съучастниците му.
– Той дойде право при мен, макар че го бяха подкупили – казва тя. – Той е лоялен. Готова съм да гарантирам за него.
– Ще бъде разпитан, но не и изтезаван – казва Грейси. Тонът му е сух и безстрастен. Забелязвам, че сега изтезанията са обичайна част от провежданите от Сесил разпити, и могат спокойно и безнаказано да се споменават пред една дама в собствената къща на един граф. Стигнахме и до това: един човек да може да бъде арестуван без заповед, без нареждане от мирови съдия, без позволението на господаря му, и да може да бъде изтезаван по нареждане на Сесил. Някога не беше така. Това не е английското правосъдие. Не така е редно да бъде.
– И сте възнамерявали единствено да разкриете цялостния заговор, преди да предупредите съпруга си или секретаря Сесил? – пита той, за да се увери.
Бес разтваря широко очи.
– Разбира се – казва тя. – Че какво друго? А Джон Хол ще ви каже, че точно това бяха указанията ми към него. Да ги заблуди и да ми докладва.
Хърбърт Грейси е удовлетворен, а думите на Бес звучат правдоподобно.
– Тогава трябва да ви помоля да ми простите, че ви се натрапих, и си тръгвам. – Той ми се усмихва. – Обещах, че ще отнеме само минута.
– Но трябва да хапнете! – настоява Бес.
– Не, трябва да вървя. Милорд очаква да се върна веднага. Трябваше само да се уверя в онова, което имахте добрината да ми разкажете, да задържа под стража съответните мъже, и да ги отведа в Лондон. Все пак ви благодаря за гостоприемството. – Той се покланя на Бес, покланя се и на мен, врътва се на токовете си и си отива. Едва след като чуваме как ботушите му за езда трополят надолу по каменните стъпала, осъзнаваме, че сме в безопасност. Изобщо не стигнахме до галерията, целият този разпит се проведе на стълбите. Започна и беше приключен само за миг.
Бес и аз се гледаме, сякаш през градината ни е преминала буря, която е унищожила всяко цветче, и не знаем какво да кажем.
– Е – казва тя с престорено безгрижие. – Значи всичко е наред.
Тя се обръща, за да ме остави, да се върне към делата си, сякаш не се е случило нищо, сякаш не се е срещала със заговорници в моята къща, не е заговорничила със собствените ми слуги, и не е оцеляла след разпит от агентите на Сесил.
– Бес! – повиквам я. Думата прозвучава прекалено високо и твърде дрезгаво.
Тя веднага спира и се обръща към мен:
– Милорд?
– Бес, кажи ми. Кажи ми истината.
Лицето й е твърдо като камък.
– Така ли е, както каза, или мислеше, че заговорът може да се осъществи? Мислеше ли, че кралицата може да бъде изкушена да се съгласи на бягството, и беше ли готова да я изпратиш да тръгне с тези мъже, към сигурна опасност, а може би – смърт? Макар да знаеше, че тя трябва само да чака тук да бъде върната на трона си и да си върне щастието? Бес, това ли смяташе – да я изпратиш в капан и да я унищожиш през последните дни, когато е в твоя власт?
Тя ме поглежда, сякаш не ме обича изобщо, сякаш никога не ме е обичала.
– Защо ми е да се стремя към унищожението й? – пита студено тя. – Защо да искам смъртта й? С какво ми е навредила някога? Какво ми е отнела?
– Нищо, кълна се, тя не ти е сторила зло, не ти е отнела нищо.
Бес се изсмива невярващо.
– Аз съм ти верен! – възкликвам.
Очите й са като тесни процепи, през които има място само да се промуши стрела, в лицето й, подобно на каменна стена.
– Ти и тя, заедно, ме съсипахте – казва горчиво тя. – Тя ми открадна репутацията на добра съпруга, всички знаят, че предпочиташ нея пред мен. Всички ме смятат за нищожество, задето не задържах любовта ти. Твоето лекомислие ме посрами. А ти открадна парите ми, за да ги харчиш по нея. Вие двамата ще ме унищожите. Тя открадна сърцето ти от мен, и ме накара да те видя с нови, не толкова любящи очи. Когато тя дойде при нас, аз бях щастлива, богата съпруга. Сега съм просякиня с разбито сърце.
– Не трябва да я обвиняваш! Не мога да позволя вината да падне върху нея. Тя е невинна за всичко, което казваш. Няма да позволя да отправяш лъжливи обвинения към нея. Няма да приписваш вината на нея. Не е нейно дело…
– Не – казва тя. – Твое е. Изцяло твое.
Август 1570, имението Уингфийлд: Мери
Скъпият ми Норфолк – защото ние все още сме сгодени – ми преписва сценария на преструвката, която трябва да изиграе. Той трябва да се подчини изцяло на своята братовчедка кралицата, да я помоли за прошка, да я увери, че му е бил устроен капан и че е бил принуден да встъпи в годеж с мен под натиск, и по вина на собствената си суета. Копието от изразяващия подчинението му документ, което ми изпраща, за да го одобря, е толкова плачевно и лъхащо на вина, такова изпълнено с фалшив патос признание на мъж, лишен от мъжеството си, та вписвам в полето на листа съмненията си, че дори Елизабет ще го преглътне. Но, както толкова често досега, подценявам суетата й. Тя така копнее да чуе, че той никога не ме е обичал, че е неин, само и изцяло неин, че така е с всички тях, че те всички са нейни и й принадлежат, всички – влюбени в нея, всички – омаяни от жалкото й, старо, боядисано лице, от покритата й с перука глава, от набръчканото й тяло, че е готова да повярва почти на всичко – дори на тази преструвка.
Неговото раболепно поведение извършва собствената си магия. Тя го освобождава, не за да се върне в голямата си къща в Норфолк, където – според това, което ми казват – неговите арендатори биха се вдигнали в миг по негова заповед – а в лондонския си дворец. Той ми пише, че обича тази къща, че ще направи подобрения в нея и ще я разкраси. Ще построи нова тераса и тенис корт, а аз ще се разхождам с него в градините, когато правим държавническите си посещения като консорт и кралица на Шотландия. Знам, че той си мисли също и за времето, когато ще наследим Англия. Той ще направи подобрения в този голям дом, така че той ще бъде лондонският ни дворец, ще управляваме Англия оттам.
Той ми пише, че, слава богу, Роберто Ридолфи е пощаден и отново може да бъде срещнат в най-добрите къщи в Лондон, където познава всички, урежда заеми, говори шепнешком за моята кауза. Ридолфи сигурно има девет живота, като котка. Той прекосява граници и пренася злато, подпомага заговори и винаги се измъква напълно безнаказано и свободно. Той е човек с късмет, а на мен ми харесва да имам човек с късмет на служба при себе си. Изглежда е преминал незасегнат през неотдавнашните беди, макар че всички останали в крайна сметка се озоваха в Тауър или бяха изпратени в изгнание. Той се укри по време на арестите на лордовете от Севера, и сега, защитен от важността си като банкер и приятелството си с половината благородници на Англия, отново е на свобода Норфолк ми пише, че му е трудно да хареса този човек, независимо колко умен и добронамерен е той. Опасява се, че Ридолфи обича да се хвали, и обещава повече, отколкото може да постигне, и че той е последният посетител, който годеникът ми би искал да види в Хауърд Хаус, която почти със сигурност се наблюдава денонощно от хората на Сесил.
Отговарям, че трябва да използваме инструментите, които ни попадат под ръка Джон Лесли е предан, но не е човек на действието, а Ридолфи е онзи, който е готов да пътува из кралските дворове на Европа, като търси съюзници и крои заговорите заедно с тях. Може и да не е привлекателен – аз лично никога не съм го виждала дори, – но пише убедителни писма и неуморно действа за моята кауза. Среща се с всички най-велики мъже на християнския свят, обикаля от един на друг и ги включва в играта.
Сега носи нов план от Филип Испански. Ако настоящите преговори за връщането ми на престола отново се провалят, тогава на бунт ще се вдигнат всички английски лордове – не само онези от Север. Ридолфи изчислява, че повече от трийсет перове са тайни паписти – а кой ще знае по-добре от него, в чиито съвети се вслушва папата? Папата трябва да му е казал колко много от придворните на Елизабет тайно са предани на старата вяра. Положението й е по-тежко, отколкото смятах, ако повече от трийсет нейни лордове тайно укриват свещеници в домовете си и слушат католическата литургия! Ридолфи казва, че им е нужна само една дума да се вдигнат на бунт, а крал Филип е обещал да осигури армия и парите, нужни за заплащането й. Можем да превземем Англия за броени дни. Това е повторно предприемане на „Великото английско начинание“, и макар че моят годеник не харесва този човек, не може да не се изкуши от плана.
„Великото английско начинание“: идва ми да затанцувам, само като го чувам. Кое начинание може да е по-велико? Нима би могло да има по-подходяща мишена от Англия? С папата и Филип Испански, с всички лордове вече на моя страна, ние не можем да се провалим. „Великото Начинание“, „Великото Начинание“: в тези думи има звънлива нотка, която ще отеква като камбанен звън през вековете. В идните години хората ще знаят, че именно това ги е освободило от ереста на лютеранството и управлението на една незаконородена узурпаторка.
Но трябва да действаме бързо. Същото писмо от Норфолк ми съобщава съкрушаващата новина, че семейството ми, собственото ми семейство във Франция, е предложило на Елизабет съюз и нов кандидат за ръката й. Дори не настояват да бъда освободена преди сватбата й. Това е знак за измяна, предадена съм от собствените си роднини, които би трябвало да ме закрилят. Те са й предложили Анри д’Анжу, което трябва да е някаква шега, като се има предвид, че той е уродлив хлапак, а тя – старица: но по някаква причина никой не се смее, а всички приемат това съвсем сериозно.
Всички съветници на Елизабет толкова се страхуват, че тя ще умре и аз ще наследя трона, че по-скоро биха предпочели да я омъжат за едно дете и да поемат риска тя да умре при раждане, тъй като е толкова стара, достатъчно стара да бъде баба – стига да им остави протестантски син и наследник.
Трябва да смятам това за жестока шега на семейството ми за сметка на суетата и похотливостта на Елизабет: но ако са искрени, и ако тя доведе тази история докрай, тогава те ще имат крал французин на трона на Англия, а тяхното дете ще ме лиши от наследство. Те ще ме оставят в тъмницата, за да изгния там, и ще сложат на английския престол съперник на мен и моите близки.
Разгневена съм, разбира се, но веднага разпознавам мозъка зад тази стратегия. Това вони на дело на Уилям Сесил. Това сигурно е план на Сесил: да отдели интересите на семейството ми от моите, и да превърне Филип Испански във враг на Англия завинаги. Това е коварен начин да насади разделение в християнския свят. Само еретик като Сесил би могъл да измисли това: но единствено роднини предатели като семейството на съпруга ми могат да са толкова коварни, че да са готови да се съгласят с него.
Всичко това ме изпълва с решимост, че трябва да бъда освободена, преди злощастният брак на Елизабет да се състои, или, ако тя не ме освободи, тогава армадата на Филип Испански трябва да отплава преди годежа и да ме постави на мястото, което ми се полага по право. Освен това собственият ми годеник, Норфолк, трябва да се ожени за мен и да бъде коронясан за крал на Шотландия, преди неговата братовчедка Елизабет, нетърпелива да разчисти пътя за френските придворни, да го хвърли обратно в Тауър. Внезапно всички ние сме застрашени от това ново начало на Елизабет, от новата конспирация на този върховен интригант Сесил. Изведнъж цялото това лято, което течеше толкова мудно и спокойно, се изпълва със заплаха и чувство за неотложност.
Септември 1570, Чатсуърт: Бес
Те двамата правят кратко посещение в Уингфийлд – дори само разноските за коларите щяха да са по-големи от нейната издръжка, ако изобщо я плащаха – а след това им е наредено да се върнат в Чатсуърт за среща, която ще подпечата свободата й. Оставям ги да отидат в Уингфийлд без мен: навярно би трябвало да й прислужвам, навярно би трябвало да го следвам като неспокойно куче, уплашено да не го изоставят: но вече ми е втръснало до дън душа да се налага да гледам съпруга си с друга жена и да се тревожа за онова, което би трябвало да ми принадлежи по право.
В Чатсуърт поне мога да бъда себе си, със сестра ми и две от дъщерите ми, които са на гости вкъщи. С тях съм сред хора, които ме обичат, които се смеят на глупави познати шеги, които харесват картините в галерията ми, които се възхищават на среброто ми от абатствата. Дъщерите ми ме обичат и се надяват да станат жени като мен, не ме презират за това, че не държа вилицата си по френската мода. В Чатсуърт мога да се разхождам из градината си и да знам, че притежавам земята под подметките на обувките си и никой не може да ми я вземе. Мога да гледам през прозореца на спалнята си към своя зелен хоризонт и да се чувствам вкоренена в провинцията като обикновена маргаритка в ливада.
Спокойствието ни е краткотрайно. Кралицата ще се върне и семейството ми ще трябва да се изнесе, за да осигури подслон и удобства за двора й и за гостите от Лондон. Както винаги, нейното спокойствие и удобство трябва да бъдат на първо място, и аз трябва да отпратя собствените си дъщери. Лично Уилям Сесил идва на посещение заедно със сър Уолтър Милдмей, и посланика на шотландската кралица, епископът на Рос.
Ако имах някакъв кредит при търговците или пари в хранилището за скъпоценности, щях да се пръскам от гордост заради възможността да забавлявам най-великите мъже от двора, и особено да покажа на Сесил работата, която съм свършила по къщата. Но нямам нито едното, нито другото, а за да осигуря храната за пиршествата, изтънчените вина, музикантите и развлеченията, трябва да ипотекирам двеста акра земя и да продам няколко гористи земи. Моят управител идва в стаята, където се занимавам с делата си, и ние оглеждаме всеки парцел земя, преценяваме стойността му и дали можем да се лишим от него. Чувствам се така, сякаш ограбвам себе си. Никога преди не съм се разделяла със земя, освен за да извлека печалба. Имам чувството, че всеки ден състоянието, което скъпият ми съпруг Кавъндиш и аз натрупахме толкова старателно, с такава последователност, се прахосва заради суетата на една кралица, която не спира да харчи, а не връща нищо, и жестокостта на друга, която сега изпитва наслада да наказва съпруга ми за нелоялността му, като оставя дълговете му да се извисят като планина.
Когато Уилям Сесил пристига с голяма свита, яхнал хубав кон, аз съм облечена в най-хубавите си дрехи и стоя пред къщата, за да го посрещна, без сянка от нервност върху лицето или в осанката си. Но докато го развеждам наоколо и той ми прави комплименти за всичко, което съм направила с къщата, аз му казвам искрено, че трябва да преустановя цялата работа, да отпратя занаятчиите, да освободя художниците, и че всъщност съм била принудена да продавам и да ипотекирам земи, за да платя разноските около кралицата.
– Знам това – казва той. – Бес, кълна ви се, аз съм ваш искрен застъпник в двора. Говоря с нейна светлост за вас толкова често и толкова дръзко, колкото се осмелявам. Но тя отказва да плати. Всички ние, всички нейни служители, се превръщаме в бедняци, докато й служим. Уолсингам трябва да плаща на шпионите си със собствените си пари, а тя никога не му възстановява разходите.
– Но това е цяло състояние – казвам. – Не става въпрос за няколко подкупа за предатели и заплащане на шпиони. Това е пълната цена по поддържането на един кралски двор. Само една държавна хазна, която получава данъци, може да си позволи да я издържа. Ако негова светлост беше по-беден човек, тя щеше вече да го е разорила. При настоящото положение той не може да изплати другите си дългове. Той дори не осъзнава колко тежко е положението му. Наложи се да ипотекирам ферми, за да покрия дълговете му, трябваше да продавам земи и да отделям пасища, за да отглеждам там реколта, скоро той ще трябва да продаде собствената си земя, може би дори някое от фамилните си имения. Ще изгубим и родовото му имение заради това.
Сесил кимва:
– На нейна светлост й е много неприятно, че трябва да плаща такава цена за подслона на шотландската кралица – казва той. – Особено когато разшифроваме някое писмо и открием, че тя е получила огромна кесия с испанско злато, или че нейното семейство й е изплатило вдовишката издръжка, а тя я е изплатила на собствените си тайни хора. Кралица Мери е онази, която би трябвало да ви плати за подслона си. Тя живее безгрижно и свободно на наши разноски, докато нашите врагове й изпращат пари.
– Знаете, че тя никога няма да ми плати – възразявам горчиво. – Тя твърди пред милорд, че е затънала в нищета: а пред мен се кълне, че никога няма да плаща за собствения си затвор.
– Ще говоря отново с кралицата.
– Ще бъде ли от помощ, ако й изпращам месечна разписка за похарчените суми? Мога да изготвям разноските за всеки месец.
– Не, това ще й бъде дори по-неприятно от едно по-голямо искане. Бес, не е възможно тя да ви възстанови напълно разходите. Трябва да приемем това. Тя е ваша длъжница и не можете да я принудите да плати.
– В такъв случай ще се наложи да продадем още земя – казвам мрачно. – Дай Боже да успеете да ни отървете от грижите за шотландската кралица, преди да бъдем принудени да продадем Чатсуърт.
– За Бога, Бес, толкова ли е лошо?
– Кълна ви се: ще се наложи да продадем някоя от големите си къщи – казвам. Чувствам се така, сякаш му казвам, че ще умре дете. – Ще загубя един от имотите си. Тя ще ни остави без избор. Златото изчезва безследно там, където се появи шотландската кралица, а не постъпват никакви приходи. Трябва да събера пари отнякъде, а скоро единственото, което ще ни е останало за продан, ще бъде моята къща. Помислете си за мен, мастър Сесил, помислете откъде съм дошла. Помислете за мен като за момиче, родено единствено сред дългове, и издигнало се толкова високо до положението, на което се радвам сега: а сега си помислете и как ще трябва да продам къщата, която купих, преустроих и направих своя.
Септември 1570, Чатсуърт: Мери
Б.,
Няма да се проваля сега. Това е моят шанс. Няма да те проваля. Ще ме видиш отново на трона ми, а аз ще те видя начело на моите армии.
М.
Това е големият ми шанс да съблазня Сесил и аз се подготвям така внимателно, както военачалник по време на поход. Не го посрещам, когато пристига, оставям Бес да наглежда вечерята и така изчаквам, докато той си отдъхне от пътуването, нахрани се добре, пийне малко, а след това планирам влизането си в трапезарията на Чатсуърт.
Входът гледа на запад, така че когато влизам през големите врати, които са били широко разтворени пред мен, слънцето влиза заедно с мен, и той е заслепен от светлината. Нося типичното за мен черно и бяло, и белият воал, който приляга така добре на лицето ми, пада равно на челото ми, а само няколко тънки кичурчета коса се къдрят около лицето ми. Роклята ми е с тясна кройка, толкова тясна, че едва дишам – тези месеци в тъмницата са ме направили по-пълна, отколкото ми харесва – но поне имам подчертаните заоблености на тялото на млада жена в детеродна възраст, не съм кльощава стара мома като кралицата, на която служи той.
Нося на шията си рубинено разпятие: то подчертава чистата белота на кожата ми, и ще се хареса на епископа на Рос. Пантофките ми също са рубиненочервени, такава е и дискретно полускритата фуста, която Сесил ще види, когато повдигна роклята си, за да прекрача и покажа очарователните си глезени и украсените си с бродерия дълги чорапи. Смесицата от набожност, подчертана от рубиненочервения кръст и предизвикателство – рубиненочервените пантофки с висок ток и алената фуста – би трябвало да е достатъчна, за да смути повечето мъже и да ги хвърли в лек трепет, породен едновременно от страст и преклонение.
Сесил, Милдмей, Рос и Шрусбъри до един се изправят и ми се покланят ниско, когато влизам. Най-напред поздравявам Шрусбъри като мой домакин – обзема ме такава увереност, когато усещам как ръката му потреперва при докосването ми, – а след това се обръщам към Сесил.
Той е уморен – това е първото нещо, което ме впечатлява у него, уморен и проницателен. Тъмните му очи са дълбоко разположени в набразденото от бръчки лице, той прилича на човек, който се вслушва единствено в себе си. И не изглежда впечатлен нито от рубинения кръст, нито от красивите обувки. Усмихвам му се, но той не реагира. Виждам го как ме обгръща с поглед, изучава ме като тайно послание, и виждам как по бледите му бузи избива лека руменина.
– Много съм доволна да се запозная най-после с вас – казвам на френски, с много нисък и сладък глас. – Толкова много съм чувала за добрите съвети, които давате на братовчедка ми: отдавна ми се иска и аз самата да имах мъдър съветник.
– Изпълнявам дълга си – казва той студено.
След това отивам при сър Уолтър Милдмей, а после топло поздравявам моя епископ. В някакъв момент от това посещение ще си откраднем един миг, в който той да ми каже, на четири очи, как напредва заговорът на Ридолфи, „Великото английско начинание“, и да ми съобщи новините за моя годеник и моите поддръжници. Но междувременно трябва да се преструвам, че не пишем нищо, че не планираме нищо, че великите дела не проблясват между нас като вълнуващи призраци. Поздравявам го като кралица, изпълнена с тихо задоволство да види посланика си след дълго мълчание.
Те ми носят книжа, които трябва да подпиша и подпечатам, и Шрусбъри предлага да отидем в по-малка стая, където да бъдем насаме.
Хващам Сесил под ръка и го оставям да ме отведе до личния кабинет. Усмихвам му се и се смея на подметнатите от него реплики за пътуването. Разказвам му за собственото си пътуване до Уингфийлд и обратно, и колко много обичам да излизам на езда. Разказвам му, че дългите ми тесни панталони за езда са скандализирали Бес, но че тя ми позволява да излизам на езда, обута в тях, след като й казах, че свекърва ми, самата Катерина де Медичи, също носи такива. Това го кара да се разсмее, неохотно, като човек, който рядко го прави. Вежливо го питам за здравето на кралицата, и си придавам изненадано и заинтригувано изражение, когато той ми разказва за предложението на Анжу.
Той ме пита какво мисля за жениха, а аз примигвам и го оставям да види, че намирам мисълта за смешна, и все пак му отговарям достатъчно сериозно и казвам, че не знам нищо лошо за младия Анри. Всъщност, веднъж го предложиха на мен, но аз намерих начин да откажа тази чест. Той навежда глава и ми се усмихва: знам, че съм го развеселила. Плъзвам дланта си малко по-навътре в ръката му. Той накланя глава, за да ми каже нещо тихо, а аз вдигам поглед към него изпод ресниците си и разбирам, че този мъж трябва да бъде спечелен, и аз мога да го спечеля.
И през цялото време си мисля, че той носи в дрехата си документа, който ще ме освободи. През цялото време си мисля, че това е човекът, който уби майка ми. През цялото време си мисля, че трябва да го накарам да ме хареса, трябва да го накарам да ми се довери. Най-добре от всичко ще е, ако мога да го накарам да се влюби безнадеждно в мен.
