Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 33 страниц)
Октомври 1569, замъкът Тътбъри: Мери
Чувам тропот на конници и се втурвам към прозореца, с бясно биещо сърце. Очаквам да видя във вътрешния двор Норфолк, или лордовете от севера с тяхната армия, или дори – сърцето ми подскача при тази мисъл – ами ако е Ботуел, избягал от тъмницата, начело на отряд погранични жители, препускащи насам да ме спасят?
– Кой е там? – питам настойчиво. Управителят на графинята е до мен в моята трапезария: и двамата гледаме през прозореца към двамата покрити с прах от пътуването мъже и тяхната армия от четири дузини войници.
– Това е граф Хънтингдън, Хенри Хейстингс – казва той. Погледът му се плъзва далече от мен. – Ще трябва да се срещна с нейна светлост.
Той се покланя и пристъпва към вратата.
– Хейстингс ли? – настоятелно питам аз: гласът ми е изострен от страх. – Хенри Хейстингс? За какво му е да идва тук?
– Не знам, ваша светлост. – Мъжът се покланя и пристъпва назад към вратата. – Ще се върна при вас веднага щом разбера. Но сега трябва да вървя.
Махвам с ръка:
– Вървете – казвам. – Но се върнете веднага. И намерете негова светлост милорд Шрусбъри и му кажете, че искам да го видя. Кажете му, че искам да го видя спешно. Помолете го да дойде веднага при мен.
Мери Сетън идва и застава до мен, зад нея се приближава Агнес.
– Кои са тези лордове? – пита тя, като поглежда надолу към вътрешния двор, а после – към пребледнялото ми лице.
– Онзи е човекът, когото наричат „протестантския престолонаследник“ – изричам с изстинали устни. – Той е от фамилията Поул, от рода на Плантагенетите, братовчед на самата кралица.
– Да ви освободи ли е дошъл? – пита тя със съмнение. – На страната на бунта ли е?
– Едва ли – казвам горчиво. – Ако аз умра, той ще се доближи с една крачка до трона. Ще бъде наследник на трона на Англия. Трябва да узная за какво е дошъл. Едва ли ще са добри новини за мен. Мери, вървете и вижте какво можете да научите. Подслушвайте в конюшнята и се опитайте да научите нещо.
Веднага щом тя тръгва, аз отивам до писалището си и пиша бележка:
Рос – поздрави на вас и на лордовете от Север и тяхната армия. Наредете им да побързат заради мен. Елизабет изпрати своите копои и те ще ме отведат оттук, ако могат. Кажете на Норфолк, че съм в ужасна опасност.
М.
Октомври 1569, замъкът Тътбъри: Бес
Могат да я вземат. По дяволите, могат да я вземат и да я отведат. Тя не ни е донесла нищо друго освен беди. Дори ако я отведат сега, кралицата никога няма да ни изплати онова, което ни дължи. До Уингфийлд и обратно, със свита от шейсет души, като може би още четирийсет други идват да се хранят тук. Нейните коне, любимите й птици, нейните килими и мебели, роклите й, новият й свирач на лютня, личният й художник: поддържах домакинството й по-добре, отколкото поддържах своето. Всяка вечер – вечеря, на която се сервират трийсет и две блюда; нейни собствени готвачи, нейни собствени кухни, нейна лична изба. Бяло вино, от най-добрата реколта, за да мие лицето си с него. Тя трябва да разполага със свой личен слуга, който да опитва храната и питиетата й, в случай, че някой иска да я отрови. Бог е свидетел, аз сама бих го сторила. Тя ни струва двеста лири на седмица, съпоставени с обещаната сума от петдесет и две лири: но никога не ни изплащат дори и нея. Сега тя никога няма да бъде платена. Ще бъдем с хиляди лири по-бедни, когато това свърши, и ще я отведат, но няма да платят за издръжката й.
Е, могат да я вземат; а аз ще се справя с този дълг. Ще го впиша в най-долния край на страницата, сякаш е изгубената сметка на мъртъв длъжник. По-добре да се отървем от нея и да бъдем наполовина разорени, отколкото да остане тук и да съсипе мен и близките ми. По-добре да я приема за мъртва и да не я включвам в сметките.
– Бес.
Джордж е застанал на прага на сметководната ми стая: обляга се на вратата, с ръка, притисната към сърцето. Лицето му е побеляло и той трепери.
– Какво има? – Надигам се веднага от масата, оставям перото и улавям ръцете му. Пръстите му са ледени. – Какво има, любов моя? Кажи ми. Болен ли си?
Изгубих трима съпрузи, отнети ми от внезапна смърт. Този, най-влиятелният ми съпруг, графът, е пребледнял като мъртвец. Веднага забравям, че някога съм мислила лошо за него, и изведнъж ужасът да не го загубя ме сграбчва, сякаш самата аз изпитвам болка.
– Болен ли си? Боли ли те нещо? Любов моя, какво има? Какво става?
– Кралицата е изпратила Хейстингс и Деверьо да отведат шотландската кралица – казва той. – Бес, не мога да я пусна да тръгне с тях. Не мога да я изпратя. Това означава да я изпратя на смърт.
– Хейстингс не би… – започвам.
– Знаеш, че би го направил – прекъсва ме той. – Знаеш, че именно затова го е избрала кралицата. Хейстингс е протестантският наследник. Той ще я затвори в Тауър, или в собствения си дом, и тя няма да излезе никога оттам. Ще обявят, че тя боледува, а после – че е по-зле, а след това – че е мъртва.
Мъката в гласа му ме ужасява.
– Или ще я убият по време на пътуването и ще кажат, че е паднала от коня си – предрича той. Лицето му е мокро от пот, устата му – сгърчена от болка.
– Но щом кралицата нарежда това?
– Не мога да я пусна да отиде на смърт.
– Ако това е заповед на кралицата…
– Не мога да я пусна да си отиде.
Поемам си дъх:
– Защо не? – питам. Предизвиквам го да ми каже. – Защо не можеш да я пуснеш да си отиде?
Той се извръща от мен.
– Тя е моя гостенка – промърморва. – Въпрос на чест…
Обръщам се към него със сурово изражение:
– Научи се да я оставяш да си отиде – казвам рязко. – Честта няма нищо общо с това. Заставѝ се да я пуснеш да си отиде, дори да отива на смърт. Принудѝ се да го направиш. Не можем да им попречим да я отведат, а ако възразим, само ще създадем по-лошо впечатление. Ще си помислят, че вече си изменник; ако се опиташ да я спасиш от Хейстингс, ще бъдат сигурни, че тя те е привлякла на своя страна. Ще те набедят като изменник.
– Това означава да я изпратя на смърт! – повтаря той, гласът му се прекършва. – Бес! Ти беше нейна приятелка, прекарваше ден след ден с нея. Не може да бъдеш толкова безсърдечна, че да я предадеш на убиеца й!
Хвърлям поглед обратно към писалището си и към числата в сметководната си книга. Знам до последното пени какво ни е струвала дотук. Ако я защитим от кралицата, ще изгубим всичко. Ако кралицата помисли, че сме прекалено привързани към тази друга кралица, ще ни унищожи. Ако ни обвини в държавна измяна, ще изгубим земите си и абсолютно всичко, което притежаваме. Ако бъдем признати за виновни в държавна измяна, ще бъдем обесени за това: и двамата ще умрем заради мекушавостта на съпруга ми. Не мога да поема такъв риск.
– Кого го е грижа?
– Какво?
– Казах, кого го е грижа? Кого го е грижа, ако я отведат и я обезглавят в някоя нива, и зарежат тялото й в някоя канавка? Кого го е грижа за нея?
В стаята се възцарява ужасна тишина. Съпругът ми ме поглежда, сякаш съм чудовище. Глупакът и Чудовището се гледат в лицата и аз се чудя на това, в което сме се превърнали. Преди двайсет и един месеца бяхме новобрачни съпрузи, напълно доволни от договора, който бяхме сключили, наслаждаващи се един на друг, оглавяващи съвместно една от най-влиятелните фамилии в кралството. Сега сърцата и състоянията ни са съсипани. Съсипахме себе си.
– Ще отида и ще й кажа да приготви багажа си – казвам дрезгаво. – Не можем да направим нищо друго.
Той все още не се отказва да обсъжда въпроса. Улавя ме за ръката:
– Не можеш да я оставиш да отиде с Хейстингс – казва той. – Бес, тя е наша гостенка, тя шиеше заедно с теб, хранеше се с нас и ловуваше с мен. Не е виновна в никакво престъпление, знаеш това. Тя е наша приятелка. Не можем да я предадем. Сигурен съм, че ако тръгне с него, тя никога няма да стигне жива до къщата му.
Мисля си за моя Чатсуърт, и за моето богатство, и това ме успокоява.
– Нека се изпълни Божията воля – казвам. – И трябва да се подчиним на кралицата.
– Бес! Съжали я, тя е млада жена! Прояви жалост към нея, тя е една красива млада жена без приятели!
– Ще се изпълни Божията воля – повтарям, като се придържам здраво към мисълта за новата си входна врата и колонадата с гипсовите цветя, и за мраморната входна зала; мисля си за новите конюшни, които искам да доживея да построя. Мисля си за децата си, сключили изгодни бракове, и вече добре настанени на удобни постове в двора, за династиите, които ще основа, за внуците, които ще имам и браковете, които ще им уредя. Мисля си колко далече съм стигнала и колко далече се надявам да стигна. Бих предпочела да отида в самия ад, отколкото да изгубя дома си. – Да живее кралицата.
Октомври 1569, замъкът Тътбъри: Мери
Графинята влиза в покоите ми, с твърдо и сурово лице.
– Ваша светлост, отново потегляте на път. Знам, че ще се радвате да се озовете далеч оттук.
– Къде отивам? – питам аз. Чувам страха в гласа си: тя също ще го чуе.
– Ашби-де-ла-Зуш, Лестършър – казва тя кратко. – С граф Хънтингдън.
– Предпочитам да остана тук. Ще остана тук.
– Трябва да се изпълнят нарежданията на кралицата.
– Бес…
– Ваша светлост, не мога да направя нищо. Не мога да отхвърля заповедите на моята владетелка по отношение на вас. Не би трябвало да искате това от мен. Никой не би трябвало да иска това от мен.
– Какво ще направи Хънтингдън с мен?
– О, той ще ви осигури по-добър подслон, отколкото сме в състояние да направим ние тук – казва тя успокояващо, сякаш разказва приказка на дете.
– Бес, пишете на Сесил от мое име, попитайте го дали мога да остана тук. Моля ви – не, нареждам ви – да му пишете.
Усмивката не слиза от лицето й, но то е напрегнато.
– Та на вас дори не ви харесва тук! Сигурно сте се оплаквали от миризмата от бунището поне дузина пъти. И от влагата! Лестършър ще ви допадне далеч повече. Това е прекрасен ловен район. Може би кралицата ще ви покани в двора.
– Бес, страхувам се от Хенри Хейстингс. Невъзможно е той да ми желае друго, освен зло. Позволете ми да остана при вас. Настоявам за това. Заповядвам ви. Пишете на Сесил и му съобщете, че настоявам да остана при лорд Шрусбъри.
Но начинът, по който произнасям името на съпруга й, „Шюзбюи“, внезапно пробужда яростта й:
– Прахосахте половината от състоянието на съпруга ми, моето собствено състояние – изрича ядно тя. – Богатството, което му донесох с брака ни. Заради вас той изгуби доброто си име в очите на своята кралица; заради вас тя се съмнява в лоялността ни. Тя му нареди да се яви в Лондон за разпит. Какво мислите, че ще му причинят? Те мислят, че ние ви подкрепяме. – Тя прави пауза и аз виждам злобното проблясване на ревността й, завистта на една стара жена заради моята младост, заради външния ми вид. Не бях помисляла, че тя изпитва това. Не знаех, че забелязва какво изпитва съпругът й и как се държи с мен. – Мислят, че съпругът ми е благосклонен към вас. Няма да е трудно да се намерят свидетели, които да кажат, че той е благосклонен към вас. Изключително много.
– Но, Бес, знаете много добре…
– Не, не знам – казва тя ледено. – Не знам нищо за неговите чувства към вас, или за вашите към него, или за вашата така наречена магия, вашето така наречено обаяние, вашата прочута красота. Не знам защо той не може да ви откаже нищо, защо пилее богатството си по вас, защо пилее по вас дори моето състояние. Не знам защо е рискувал всичко, за да се опита да ви освободи. Защо не ви е пазил по-внимателно, защо не ви нареди да не излизате от покоите си, защо не намали числеността на свитата ви. Но не може да го прави повече. Ще трябва да се примирите. Можете да изпробвате чара си върху граф Хънтингдън, и да видите как ще въздейства върху него.
– Хънтингдън е човек на кралица Елизабет – казвам отчаяно. – Знаете това. Той е неин родственик. Ухажвал я е, за да се омъжи за него. Той е следващият наследник на нейния трон след мен и сина ми. Мислите ли, че мога да го очаровам?
– Бог знае, че сте добре дошла да опитате – казва тя кисело, прави реверанс и тръгва заднешком към вратата.
– В противен случай какво? – питам, докато тя си отива. – В противен случай какво? Какво ще стане с мен, когато му бъда поверена, за да ме пази? Изпращате ме на смърт и го знаете. Бес! Бес!
Ноември 1569, замъкът Тътбъри: Джордж
Не мога да спя. Не мога и да ям, докато се случва всичко това. Не мога да седя спокойно в стола си, нито пък ми доставя удоволствие да изляза на езда. Откупих й четири дни безопасност, като изтъкнах довода, че те нямат достатъчно силна стража, че сега, когато армията на Севера е в поход – кой знае къде? – те не ще смеят да потеглят с нея. Могат да се озоват право в засада. Никой не знае колко мъже са се присъединили към лордовете от Север. Никой не знае къде са сега. Хейстингс неохотно изпрати да повикат още от неговите хора.
– Защо да си правим труда? – пита ме Бес: кафявите й очи са студени. – След като тя и без друго трябва да си отиде? Защо да се грижим дали Хейстингс има силна стража? Бих си помислила, че искаш тя да бъде спасена.
Иска ми се да й кажа: „Защото съм готов да кажа всичко, за да я задържа под един и същи покрив със себе си за още един ден.“ Но това изобщо няма да прозвучи логично. Затова отбелязвам:
– Вестите, които идват отвсякъде, гласят, че Уестморланд и Нортъмбърланд се придвижват, а армията им наброява повече от две хиляди души. Не искам да ги изпращам в беда. Изобщо не е от полза за нас, ако тръгнат оттук и попаднат в засада.
Бес кимва, но не изглежда убедена.
– Не е добре за нас тя да остане тук като хваната в капан – казва тя. – Армията ще й налети като рояк оси на гърне със сладко. По-добре тя да си отиде, отколкото те да ни обсадят тук. По-добре тя потегли прекалено рано, отколкото прекалено късно. Не ни трябва тук. Не искаме нейната армия да пристигне тук, за да я отведе.
Кимвам. Новобрачните съпрузи, каквито бяхме само преди месеци, не искаха тя да идва тук и да наруши щастието ни. Но сега? Сега ние сме разделени по отношение на желанията си. Бес мисли единствено как да опази в безопасност себе си и богатството си през този опасен период. А по някаква причина аз изобщо не мога да мисля. Изобщо не мога да правя планове. Мисля, че сигурно имам лек пристъп на подагра, която ме мъчеше преди. Никога не съм се чувствал толкова замаян, толкова уморен и толкова болен. Забелязвам, че прекарвам цели часове, загледан през прозореца към отсрещния край на вътрешния двор, към затворените капаци на прозорците й. Сигурно съм болен. Не мога да мисля за нищо, освен за това, че ми остават само четири дни, в които тя ще бъде под моя покрив, а дори не мога да си измисля причина да прекося вътрешния двор и да говоря с нея. Четири дни, а аз може да ги прекарам като куче, което седи пред затворена врата, без да знае как да влезе. В мислите си надавам вой.
Ноември 1569, замъкът Тътбъри: Бес
Зазорява се, когато чувам блъскането по голямата порта на къщата. Събуждам се веднага, сигурна, че това е армията на Севера, дошла да я освободи. Джордж не помръдва: лежи като камък, макар да знам, че е напълно буден, изглежда, че напоследък изобщо не спи. Лежи и слуша със затворени очи: не желае да говори с мен, не ми дава и възможност аз да поговоря с него. Дори сега, при блъскането по вратата, той не помръдва – той е човек, на когото цял живот някой друг е отварял вратата. Измъквам се сърдито от леглото, загръщам с роба голото си тяло, затягам връзките и затичвам към вратата и надолу по стълбите до вратаря, който разтваря широко портата и един покрит с кал ездач влиза с тропот във вътрешния двор: лицето му се белее в утринната светлина. Слава Богу, това е пратеник от Лондон, а не въоръжен отряд от Север. Слава Богу, че не са дошли да я отведат, когато тук пред тях мога да се изправя само аз, облечена в нощница, а съпругът ми си лежи в леглото, неподвижен като надгробен камък.
– Кой е? – питам настойчиво.
– Пратеник на Сесил.
– Какво има?
– Война – казва той кратко. – Най-сетне започна война. Северът се е надигнал, лордовете Уестморланд и Нортъмбърланд са се обявили против кралицата, войниците им са излезли на бойното поле, знамената им са развети. Яздят под знамето с петте Христови рани, всички паписти в страната се стичат да се присъединят към тях. Заклели са се да възстановят истинската религия, да плащат подобаващи надници на работещите хора, и – той кимва към покоите на шотландската кралица – да я освободят и да я поставят отново на трона й.
Притискам робата към гърлото си: мразовитият въздух е също толкова леден, колкото и ужасът. Мъглата, стелеща се откъм ниските ливади край реката, е мокра като дъжд.
– Идват насам? Сигурен ли сте?
– Абсолютно. Тук. Ето вашите заповеди – казва той, като започва да рови в торбата си и тиква в ръката ми измачкано писмо. С въздишка на облекчение, сякаш единствено този лист хартия може да ме спаси, разпознавам почерка на Сесил.
– Колко далече са? Каква е мощта на армията? – питам настойчиво, докато той слиза от седлото.
– Слава на Бога, не ги видях, докато идвах насам; но кой знае? – казва лаконично той. – Някои твърдят, че ще превземат първо Йорк, други пък казват, че ще бъде Дърам. Може да превземат Йорк и да възстановят кралството на Севера. Големите войни ще се повторят отново, но този път още по-ужасни. Две кралици, две вери, поели на кръстоносен поход, две армии, борба до смърт. Ако испанците стоварят на суша армията си, за да помогнат на шотландската кралица – което могат да направят за броени дни от владените от Испания части на Ниските земи – всичко ще свърши, а ние ще загинем.
– Вземете каквото искате от кухнята, но не им казвайте нищо – нареждам му и се връщам тичешком в спалнята си. Джордж седи изправен в леглото, с мрачно лице.
– Какво има, жено? – пита той.
– Прочети това – казвам, като тиквам листа в ръката му и се покатервам върху леглото.
Той взема писмото и разчупва печата:
– Какво става?
– Пратеникът казва, че лордовете от Север са събрали армия и са потеглили в поход – казвам кратко. – Обявили са война. Идват тук да я вземат.
Той ме стрелва с бърз поглед и разгъва писмото:
– От Сесил е. Казва, че трябва да заминем незабавно на юг. Веднага трябва да отведем шотландската кралица в замъка в Ковънтри, за да бъде държана под стража там. Той ще ни даде нареждания какво да правим оттам нататък. Трябва да стигнем на юг, преди да я спасят. Трябва да вървим веднага. – Той скача от леглото. – Обяви тревога – казва той. – Аз ще трябва да разбудя стражата и веднага да отведа кралицата. И иди при нея и й кажи, че трябва веднага да се приготви за тръгване.
Спирам на вратата, осенена от горчива мисъл:
– Обзалагам се, че тя знае всичко за това – казвам внезапно. – Сигурно са й казали, когато ни гостуваха. Когато ти я остави да говори с тях насаме. Те сигурно са й доверили плановете си. Сигурно е получавала тайни писма. Вероятно ги е чакала през цялата минала седмица.
– Просто я подготви за заминаване.
– Ами ако откаже да тръгне?
– Тогава ще трябва да я завържа за коня й – казва той. – Една армия от петдесет души може да завземе това място след час. А половината наши слуги са готови да я освободят от обич към нея, и да й отворят портите. Ако ни обсадят, загубени сме.
Толкова се радвам да чуя за жестокостта, която планира да прояви към нея, че вече съм почти излязла, когато ме осенява мисълта.
– Но чакайте, милорд. Чакайте! Ами ако победят?
Той спира да се облича, с връзките на панталоните си за езда в ръце:
– Ако победят ли?
– Ами ако армията на Севера го превземе и го задържи? Ако Уестморланд и Нортъмбърланд извоюват победа и влязат в Лондон? Ами ако испанците пристигнат да ги подкрепят? Ами ако Хауърд вдигне на бунт и източните части на страната, а корнуолците и уелсците се вдигнат да защитават старата религия? Ако победят Елизабет, а ние държим в плен бъдещата кралица? Ами ако връзваш върху коня й бъдещата кралица на Англия? В такъв случай ние сме предатели и ще умрем в Тауър.
Съпругът ми объркано поклаща глава.
– Аз служа на кралицата – казва той решително. – Дал съм думата си като член на рода Талбот. Трябва да правя каквото ми нарежда моят монарх. Аз не служа на страната, която според мен може да победи. Аз служа на монарха. Каквото и да ми струва това. Ако Мери, кралица на шотландците, спечели победа и стане Мери, кралица на Англия, тогава ще служа на нея. Но дотогава аз служа на коронованата кралица, Елизабет.
Той не разбира нищо друго, освен лоялността и почтеността.
– Да, да, щом тя бъде коронясана за кралица, можеш да преминеш на нейна страна и тогава това е почтеният начин да постъпиш. Но как ще можем ние, децата ни и богатствата ни да бъдем осигурени? Сега? В тези опасни времена? Докато всичко виси на косъм? Когато не можем да бъдем сигурни коя кралица ще бъде коронясана в Лондон?
Той поклаща глава:
– Не съществува сигурност и безопасност. Сега никой в Англия не е в безопасност. Аз просто трябва да следвам короната.
Тогава тръгвам и нареждам да разбудят замъка и да свикат стражата. Голямата камбана започва да бие като сърце, бумтящо от страх. Изпращам слугите да изтичат в кухните, за да натоварят на каруци всички хранителни припаси. Извиквам на управителя на домакинството си да опакова повечето ценни предмети, тъй като ще трябва да ги вземем с нас, а после отивам в нейното жилище, в покоите на другата кралица, като се треса от гняв, че ни е навлякла такава сериозна беда в този ден, и толкова много бъдещи беди в дните, които ще последват.
И докато тичам, аз отварям късчето хартия, върху което е набързо надраскано името ми, пристигнало в пакета от Лондон. От Сесил е:
Ако ви застрашава опасност да бъдете пленени от армията на Севера, шотландската кралица трябва да бъде убита. Хейстингс ще стори това, или пък, ако той загине, трябва да заповядате на съпруга си да го стори в името на кралицата. Или да наредите на някого, на чиято лоялност имате доверие, и чието мълчание можете да гарантирате. Ако не е останал жив никой друг освен вас, жените, ще трябва вие сама да го сторите. Носете нож. Изгорете тази бележка.
