Текст книги "Другата кралица"

16 януари 1572, Уестминстър Хол, Лондон: Джордж

Лондон прилича на град в траур. Никога не съм виждал нещо подобно, откакто младата Елизабет беше отведена от Тауър, за да бъде държана като затворница в провинцията, и толкова се страхувахме, че повече никога няма да се върне здрава и читава у дома. Сега нейният братовчед се отправя на друго страшно пътуване, от Тауър към Звездната палата в Уестминстър Хол. Но този път нареждането за това е дадено от нас, протестанти, англичани, срещу един протестант и англичанин. Как се стигна дотук?

Утринта е студена, още е тъмно – за Бога, защо хората не са още в леглата си? Или не се занимават с делата си? Защо са тук, наредени се от двете страни на улиците, нещастно смълчани, изпълвайки тесните улици с лоши предчувствия? Сесил заповяда на стражите на кралицата и на хората на кмета да поддържат реда, а зад широките им рамене надзъртат бледите лица на обикновените мъже и жени, надяващи се да видят как минава братовчедът на кралицата, надяващи се да могат да му подвикнат, че се молят за спасението му.

Те не получават възможност да сторят дори това. Разбира се, Сесил не се доверява на никого, нито дори на скръбното добросърдечие на английската тълпа. Той нареди на стражите да откарат Норфолк в Уестминстър Хол с кралска баржа по реката. Веслата прорязват водата под звуците на биещите барабани, на пилона няма знаме. Норфолк пътува без отличителния си флаг, без херолда, който да оповестява пристигането му, без доброто си име: непознат на самия себе си.

Това сигурно е най-мрачният миг в живота му, той сигурно е по-самотен от всеки човек на света. На децата му е забранено да го виждат, Сесил не му позволява никакви посетители. Той дори нямаше адвокат, който да го посъветва. Той е самотен като човек, който вече е застанал на ешафода. Дори повече, защото до него не стои дори свещеник.

Няма нито един човек сред нас, нито един от нас, двайсет и шестимата перове, призовани да го съдим, който да не си представя себе си на негово място. Толкова много от нас изгубиха приятели или роднини, загинали на ешафода през тези последни няколко години. Спомням си за Уестморланд и Нортъмбърланд – и двамата, отдръпнали се от мен, и двамата прогонени далече от мен и от Англия, съпругата на единия – изгнаница, вдовица на мъртъв предател, а съпругата на другия – укрила се в земите си, заричаща се, че не иска да знае нищо за каквото и да било. Как можа това да се случи в Англия, в моята Англия? Как можахме толкова бързо да изпаднем в състояние на подозрителност и страх? Бог е свидетел, че сме по-изплашени и по-недоверчиви един към друг сега, докато Филип Испански застрашава нашето крайбрежие, отколкото бяхме, когато той беше женен за старата ни кралица и седеше на английския трон. Когато имахме един испанец за свой крал-консорт, който властваше над нас, ние бяхме по-малко изплашени, отколкото сме сега. Сега изпитваме ужас от него и от неговата религия. Как е възможно това? Човек, който не знае кои са приятелите му, който не знае какъв е светът, човек, който не познава слугите си и своите съюзници, е напълно сам.

Ще трябва да съдя своя приятел, Томас Хауърд, херцога на Норфолк, пер като мен, и ще трябва да слушам подли приказки. Не се доверявам на показания, изтръгнати насила от затворници, които крещят от болка. Кога изтезанията се превърнаха в нещо, което е прието като съвсем нормално в затворите, с мълчаливото съгласие на съдиите? Не се намираме във Франция, където изтезанията са утвърдена от закона практика, не сме испанци, превърнали жестокостта в изкуство: ние станахме протестанти, за да може религията да бъде личен въпрос, а не да бъде налагана чрез огъня и кладата. Ние сме англичани, и подобно зверство е незаконно, освен по специално искане на монарха в най-тежки времена. Така стоят нещата в Англия.

Или поне така е редно да бъде.

Или поне така беше някога.

Но тъй като съветници на кралицата са мъже, които не трепват от малко варварство, откривам, че сега ми се представят всевъзможни доказателства и от мен се очаква да си затворя очите пред тях. Мъже, които от години смятам за свои приятели, могат да бъдат обявени за изменници и отведени на ешафода, след като пътят им дотам е постлан с признанията на техните сломени от изтезания слуги. Това е новото правосъдие на Англия, където показанията биват насила изтръгвани от хората, от мъчители, които трупат камъни върху коремите им, а на съдията се нарежда предварително каква присъда да произнесе. Където прекършваме духа на пажовете, за да можем да прекършим врата на господаря им.

Не, не знам, наистина не знам. Не за това се молехме, когато копнеехме за нашата Елизабет. Това не е новият свят на мир и сговор, който мислехме, че ще ни донесе новата принцеса.

Мърморя на себе си всичко това, докато пътувам, твърде мудно, в собствената си баржа надолу по реката към стъпалата на кея в Уестминстър, за да сляза от люлеещата се лодка, доплавала по тъмна река, и да се кача по влажните стъпала и да мина през терасата на двореца към залата, по-сломен в този миг, отколкото някога преди, докато великият план на Сесил да опази Англия от папистите, от испанците, от шотландската кралица, достигне върховния си, последен етап. Разорен, с унищожено състояние, длъжник на собствената си съпруга, собственият ми свят – окаян и разбит на парчета, шпиониран съм от собствената си съпруга, а жената, която обичам, е опозорена от собствените си лъжи, предател на моята върховна повелителка, на своята кралица, съсипан от другата, някога обичана кралица. Вдигам глава и влизам в залата с походката, която би трябвало да е присъща на един Талбот – като лорд сред равните нему, както би пристъпвал баща ми, и неговият баща преди него, всички ние в дългата редица мъже, носили това име: и си помислям: мили Боже, невъзможно е някой от тях да се е чувствал така, както се чувствам аз: толкова несигурен, толкова дълбоко несигурен, и толкова объркан.

Аз заемам най-високото място, а от двете ми страни са останалите лордове, които ще бъдат съдници по този ужасен случай заедно с мен, да им прости Господ, че служат тук. Сесил е подбрал членовете на този съд добре за своите цели. Тук са Хейстингс, заклетият враг на шотландската кралица; Уентуърт, Робърт Дъдли и неговият брат Амброуз, всеки от тях – приятел на Норфолк в добрите времена: но нито един от тях не е готов да рискува репутацията си за него сега, никой не би дръзнал да защити шотландската кралица. Всички ние, които шушукахме против Сесил само преди три години, сме се скупчили заедно сега, като изплашени ученици, за да правим всичко, каквото той ни нареди.

Тук е и самият Сесил – Бърли, както не бива да забравям да го наричам. Най-новият и прясно удостоен с титла от кралицата благородник: барон Бърли, в бляскавите си нови одежди, с искрящо бяла и пухкава яка от хермелин.

По-ниско от нас, лордовете, седят назначените от кралицата съдии на Короната, а пред всички нас има подиум с драперия, на който Хауърд ще се изправи, за да отговаря на обвиненията. Зад него ще седят благородниците, а зад тях е мястото, където ще стоят хилядите представители на дребното дворянство и гражданите, дошли в Лондон да се насладят на неповторимото зрелище как един кралски родственик бива изправен на публичен процес за държавна измяна и бунт. Как кралското семейство отново се обръща срещу собствените си членове. Откриваме, че изобщо не сме напреднали кой знае колко.

Все още е тъмно и студено в осем часа, когато на вратата настъпва раздвижване и влиза Томас Хауърд. Той разменя бърз поглед с мен и аз си помислям, че последните три години не са били милостиви към нито един от двама ни. Знам, че лицето ми се е набраздило с тревожни бръчки от грижите за кралицата и унищожаването на моя покой, а той е посивял и изтощен. Блед е с ужасна затворническа бледност, която се явява у човек, свикнал да бъде на открито във всякакво време, всеки ден, който след това внезапно е бил затворен. Някогашният загар покрива кожата му като мръсотия, а здравият цвят отдолу е избледнял. Това е бледността, до която води затворничеството в Тауър, той сигурно я е виждал върху лицето на баща си, а и на дядо си. Той застава на подиума, и за свой ужас аз виждам, че стойката му – винаги самоуверена, винаги надменна – се е променила. Той се е изгърбил като човек, притиснат и приведен под тежестта на лъжливи обвинения.

Херцогът повдига глава, докато служителят на короната чете обвинението, и се оглежда, както уморен ястреб оглежда клетката: вечно нащрек, винаги готов за опасност: но в очите му вече не блести гордостта на рода Хауърд. Затвориха го в стаята, където са държали дядо му, обвинен в държавна измяна. Той може да гледа към моравата, където екзекутираха баща му за провинения срещу Короната. Хауърдови винаги сами са представлявали най-голяма опасност за самите себе си. Томас сигурно има чувството, че неговият род е прокълнат. Мисля, че ако неговата братовчедка, кралицата, можеше да го види сега, тя щеше да му прости чисто и просто от съжаление. Той може и да е бил погрешно съветван, може и да е сгрешил, но той е понесъл своето наказание. Този човек е на края на силите си.

Питат го дали се признава за виновен, но вместо да отговори с „да“ или „не“, той моли съда за съветник, за адвокат, който да му помогне да отговори на обвинението. Не е нужно да поглеждам Сесил, за да видя, че ще откаже: главният съдия Катлайн вече е станал преди всички нас, изправил се е на крака като малка марионетка, и обяснява, че на процеси за държавна измяна не се позволява адвокат. Хауърд може да отговори само дали е извършил измяна, или не. Няма също и смекчаващи вината обстоятелства: ако отговори, че се признава за виновен, това е все едно да каже, че иска да умре.

Томас Хауърд поглежда към мен като към стар приятел, за когото мисли, че ще се отнесе справедливо с него.

– Имах много малко време, за да се подготвя да отговоря на такъв важен въпрос. Не разполагах дори с пълни четиринайсет часа, като броя и деня, и нощта. С мен се отнасят особено сурово. Разполагах с много малко време и нямах никакви книги, нито сборник със закони, нито дори кратко обобщение на законите. Принуден съм да вляза в битка без оръжие.

Свеждам поглед към ръцете си. Размествам книжата си. Нима можем да отведем този човек до ешафода, без да му дадем време да подготви защитата си? Нима няма да му позволим адвокат?

– Заставам тук пред вас, за да се боря за живота си, за земите и движимите си имущества, за децата си и за потомците си и за онова, което ценя най-много от всичко – за своята правдивост – казва ми разпалено той. – Въздържам се да говоря за честта си. Не притежавам познания в тази област: позволете ми да получа онова, което позволява законът, позволете ми да получа съвет.

Готвя се да наредя на съдиите да се оттеглят и да вземат решение по молбата му. Ние бяхме негови приятели, не можем да го чуем как ни моли за нещо толкова разумно и основателно и да отхвърлим молбата му. Този човек трябва да получи съвет. Тогава една бележка от Сесил, който седи по-надолу на масата, бива предадена и пъхната под дланта ми.

1. Ако той получи адвокат, ще бъдат разкрити в пълни подробности обещанията на шотландската кралица към него. Уверявам ви, че писмата й до него не са нещо, което бихте искали да бъде прочетено на глас във вашия съд. Те я представят като скандална блудница.

2. Всичко това се случи, докато тя беше под вашата опека, която в такъв случай трябва да бъде поставена под съмнение. Как бихте могли да позволите да се случи подобно нещо?

3. Процесът ще се проточи, а честта и репутацията на шотландската кралица ще бъдат напълно съсипани.

4. Нейна светлост нашата кралица, ще бъде изложена на презрението на всички, поради това, което тези двамата казват за нея. Ще създадем хиляда изменници, докато провеждаме разследване срещу един.

5. Нека имаме благоприличието да стигнем бързо до решение и да оставим нейна светлост кралицата да издаде милостива присъда. Тя винаги може да го помилва, след като този процес приключи.

Прочитам бележката, а след това постановявам решението си:

– Трябва да отговорите на обвинението – обръщам се към Хауърд.

Той ме поглежда с тъмните си, честни очи – един продължителен поглед, а след това кимва:

– Тогава трябва да оспоря обвинението – казва той.

Давам съгласието си, но всички знаем, че е невъзможно да се избегне обвинението в държавна измяна. Новите закони на Сесил до такава степен са разширили границите на понятието „държавна измяна“, че днес е невъзможно да живееш в Англия, без да си виновен почти всеки ден, почти всеки час. Да мислиш и говориш за здравето на кралицата е държавна измяна, да намекваш, че някой ден тя може да умре, е държавна измяна, да намекваш, че тя може би няма да бъде кралица на Франция е безспорна държавна измяна, макар че това е просто очевидна истина: никой от нас повече няма да види Кале в английски ръце. Сега е държавна измяна дори да помислиш, тайно и съкровено, нещо критично по адрес на кралицата. Томас Хауърд трябва да е виновен в държавна измяна, както всъщност трябва да сме и всички ние, дори Сесил, през всеки ден от живота си.

Те го тормозят и се нахвърлят постоянно върху него, както кучетата дразнят уморена мечка. Той толкова ми напомня за мечка, прикована към стълб, докато на арената се втурват нови и нови кучета, озъбват й се и отново се отдръпват. Те му напомнят за разследването в Йорк и го обвиняват, че е проявил благосклонност към шотландската кралица. Нея обвиняват, че е предявила претенции към трона на Англия, и намекват, че той е бил готов да се ожени за нея и по този начин да стане крал на Англия. Казват, че той е заговорничил с шотландските лордове, със сестра си лейди Скроуп, с Уестморланд и Нортъмбърланд.

Превеждат го през всеки миг от разследването в Йорк: имат доказателства, че шотландските лордове са се срещнали с него и са предложили този брак. Това не може да се отрече, защото е вярно. То не беше тайна и всички го одобрихме. Робърт Дъдли, седнал сега до мен като един от съдиите, с каменно лице, също имаше пръст в това. Трябва ли и той да бъде съден за държавна измяна редом с Хауърд? Уилям Сесил, главният сред тези, които скалъпиха този процес и сега го направляват, също знаеше всичко за това. Знам това, защото собствената ми съпруга му съобщи, докато ме шпионираше. Трябва ли Сесил да бъде изправен на съд? А съпругата ми? А аз? Но сега всички ние бързаме да забравим ролите, които изиграхме в това ухажване. Гледаме как Хауърд отхвърля нападките и казва, че не може да си спомни всичко, че признава, че е занемарил дълга си към кралицата, че не е бил поданикът и сродникът, какъвто е трябвало да бъде – но това не го прави виновен в държавна измяна.

Той се опитва да каже истината на това маскарадно шествие сред огледала, костюми и лъжливи лица. Бих се смял, ако не бях сломен от собствените си скърби, ако не се бях поболял от тревога за него. Той се опитва да каже истината пред този съдебен състав от шпиони и лъжци.

Всички сме уморени и се готвим да прекратим за вечеря, когато Никълъс Баръм, церемониалмайстор на кралицата и оръдие в ръцете на Сесил, внезапно изважда писмо от Джон Лесли, епископ на Рос, до шотландската кралица. Представя го като веществено доказателство и всички покорно го прочитаме. В него епископът съобщава на кралица Мери, че нейният годеник, Норфолк, е предал собствената си кралица на шотландските лордове. В него се казва, че всички планове на кралица Елизабет, всички съвети на нейните съветници, на всичките й най-близки съветници, са били подробно докладвани от Норфолк на враговете на Англия. Писмото е изключително шокиращо, и е доказателство, пълно и завършено доказателство, че той е бил на страната на шотландците срещу Англия, и е работел за кралица Мери. Това е един невероятен документ. Той показва Норфолк, без съмнение, като завършен и безспорен предател.

Наистина изобличаващо, напълно изобличаващо и водещо към осъждане. Само че някой пита Никълъс Баръм дали това писмо е било прихванато, докато е пътувало към шотландската кралица, или иззето от покоите й? Разбира се, всички поглеждат към мен, защото аз съм този, който би трябвало да е заловил едно такова писмо. Сега аз съм виновен, защото не съм го заловил. Поклащам глава и Баръм спокойно съобщава, че това необичайно писмо по някакъв начин се е изгубило, било е потулено някъде. Не е било изпратено и аз не съм го заловил. Кралицата на шотландците изобщо не го е виждала. Той ни казва, с искрено изражение на лицето, че копие от това изключително уличаващо писмо било скрито в тайна стая и открито като по чудо, години по-късно, от Джеймс, граф Мъри, а после предадено от него на кралицата на Англия малко преди смъртта му.

Не мога да се сдържа и поглеждам невярващо към Сесил: не мога да повярвам, че той може да очаква мъже – не деца, които обичат вълшебните приказки, а мъже, познаващи света, и лордове като самия него – да приемат тази заплетена измислица. Погледът, който той ми отправя в отговор, е придружен с безизразна усмивка. Глупак съм да очаквам нещо по-убедително. За Сесил е без значение дали нещо от това има смисъл: това, което има значение за него, е че писмото е включено в протокола, че протоколът е част от процеса, че ще послужи като доказателство, което да оправдае присъдата пред света, и че присъдата ще бъде: „виновен“.

– Сега ще вечеряме ли? – пита той любезно.

Надигам се и всички излизаме. Толкова съм глупав, че потърсвам Норфолк с поглед, когато ние, лордовете, отиваме на вечеря, и си казвам, че ще обгърна раменете му с ръка за миг и ще прошепна: „Не губете кураж: няма начин да избегнете присъдата, но помилването ще я последва.“

Разбира се, той не вечеря с нас. Бях забравил. Всички отиваме да вечеряме в голямата зала, а той отива да се храни сам в килията си. Той не може да вечеря с нас, той е прокуден от нашата компания, и вече никога няма да обгърна с ръка раменете му.