Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 28 (всего у книги 33 страниц)
Декември 1571, Чатсуърт: Мери
Куцукам мъчително из вътрешния двор, тъй като краката ми са толкова схванати и така ме болят, че едва мога да вървя, когато виждам как един камък прелита, описвайки дъга, над стената откъм външния край, и пада близо до краката ми. Около него е увито парче хартия и, без да обръщам внимание на стрелкащата болка в коленете, аз веднага пристъпвам до него, като го скривам с полите си.
Сърцето ми бие бясно, усещам, че устните ми се усмихват. Ах, значи сега се започва отново, ново предложение, нов заговор. Мислех си, че съм твърде наранена и сломена за нови конспирации, но сега възможността за една сама ми се предоставя и аз усещам как надеждите ми се усилват при изгледа да получа нов шанс за свобода.
Хвърлям поглед наоколо: не ме наблюдава никой, освен малкия паж Антъни Бабингтън. Бързо като момче, което играе футбол, ритам камъка към него и той се навежда, грабва го и го прибира в джоба си. Със залитане правя още няколко стъпки, уморено, сякаш коленете ми са по-зле, а после го викам при себе си.
– Дай да се облегна на рамото ти, момче – казвам. – Днес краката ми са прекалено слаби за ходене. Помогни ми да стигна до стаята си.
Почти сигурна съм, че никой не ни следи, но част от насладата на заговора е да изчакам, докато стигнем до завоя на стълбите, и да му кажа настойчиво: „Сега! Сега!“, а той плъзва ръчичка в джоба на панталоните си, развива камъка и ми подава измачкания лист.
– Добро момче – прошепвам. – Ела при мен, когато стане време за вечеря, и ще ти дам захаросани плодове.
– Аз ви служа единствено от преданост – казва той. Тъмните му очи са грейнали от вълнение.
– Зная, че е така, и сам Бог ще те възнагради за това; но бих искала да ти дам и захаросани плодове – казвам аз, като му се усмихвам.
Той се усмихва широко, помага ми да стигна до вратата на стаята си, а след това се покланя и ме оставя. Агнес Ливингстън ми помага да вляза.
– Боли ли ви? Графинята смяташе да дойде да поседи с вас този следобед. Да й кажа ли да не идва?
– Не, нека дойде, нека дойде – казвам аз. Няма да направя нищо, от което може да се досетят, че е сложено началото на нов заговор, че започва нова война.
Отварям една книга с религиозни поеми и разгръщам листа върху страниците. Вратата се отваря и Бес влиза, прави реверанс и сяда, след като я поканвам. От столчето си, поставено ниско, тя не може да види писмото. За мое удоволствие, тя сяда да шие заедно с мен, докато аз съм разтворила пред себе си това писмо, този нов призив за унищожаването на нейната кралица и на нея самата.
Позволявам си да му хвърля един поглед, а после ахвам ужасено.
– Погледнете това – казвам внезапно. – Вижте! Вижте това – хвърлиха го през стената на вътрешния двор!
Това е рисунка, която ме изобразява като морска сирена, като блудница с разголена гръд, а под рисунката има неприлично стихотворение, което изброява съпрузите ми и отбелязва, че всички те умират, сякаш леглото ми е гробница. Пише, че клетият Франсоа от Франция бил отровен от мен, Дарнли бил убит от Ботуел, а аз съм приела Ботуел в леглото си като награда за това. Пише, че Ботуел е затворен като безумец в пещера с решетки, гледаща към Северно море. Поемата ме нарича „неговата френска блудница“.
Бес мята листа в огнището:
– Мръсотия – казва тя просто. – Не му обръщайте внимание. Сигурно на Коледа някой се е напил с ейл, измислил е песничка и е надраскал някаква рисунка. Това не означава нищо.
– Насочено е към мен.
Тя свива рамене:
– Вестта за заговора на Ридолфи сигурно се е разнесла из цялото кралство и вие ще бъдете обвинена за това. Вие изгубихте любовта, която хората изпитваха към вас, когато мислеха, че сте принцеса, трагично пострадала от шотландците. Сега мислят, че не ни носите нищо друго, освен беди. Всички се страхуват от испанците и ги мразят. Няма бързо да ви простят, че сте ги призовала да нахлуят в страната и да се вдигнат срещу нас. Дори католиците ви обвиняват, задето сте настройвала папата срещу Елизабет. Те искаха да живеят в мир, всички ние искаме да живеем в мир, а вие го унищожавате.
– Но тук не става въпрос за испанците и всичко това – казвам аз. – Тук не пише нищо за Ридолфи или херцога на Норфолк. Цялото е за Дарнли и Шотландия, и Ботуел.
– Мъжете в една кръчма са готови да повтарят всякакви мръсотии. Но за вас не може да има значение какво казват. Те са готови да кажат всичко, а този скандал е стар.
Поклащам глава, сякаш за да проясня мислите си, вдигам кученцето си и го прегръщам, за да се утеша.
– Но защо този стар скандал? Защо сега?
– Те клюкарстват за онова, което чуват – казва тя спокойно. – Нима един стар скандал не е вечна новина?
– Но защо им е да говорят за него сега? – настоявам. – Защо не ме обвиняват, задето съм подстрекавала папата или за това, че съм повикала испанците? Защо са предпочели тази стара история пред новата? Защо сега?
– Не знам – казва тя. – Тук не чувам слухове. И не знам защо това отново излиза на бял свят сега.
Кимвам. Мисля, че знам какво става, и съм сигурна кой го прави. Кой друг освен него би опетнил името ми?
– Бес, мислите ли, че е възможно мъжете, разпратени в кръчмите и из пазарите като шпиони на вашата кралица, също и да приказват, а не само да слушат? Мислите ли, че когато се ослушват да чуят някоя заплаха срещу нея, те освен това говорят скандални неща за мен? За всичките й врагове? Не мислите ли, че в същото време, докато подслушват по ключалките, те се грижат и да внушават страх и отровни мисли в умовете на обикновените хора? Не мислите ли, че те ме оскърбяват, че разпространяват страх от чужденците, ужас от война, обвинения по адрес на евреите и папистите? Не мислите ли, че цялата тази страна е вярна на Елизабет, защото тя кара хората да се ужасяват от всяка друга възможност? Че тя има агенти, чиято работа е да обикалят и да сеят ужас, за да поддържат лоялността на нейния народ?
– Е, да – съгласява се Бес, истинска рожба на елизабетинска Англия, в която истината е стока за продан на пазара, а скандалът също има своя цена. – Но защо някой ще разпространява стари сплетни за вас? И защо сега?
– Именно това е въпросът – казвам простичко. – Защо сега? Точно в този конкретен, подходящ момент? Точно преди Норфолк да се изправи на съд? Възможно ли е той да е отказал да каже нещо срещу мен? Възможно ли е да се опасяват, че дори ако го отведат до самите стъпала на ешафода, той пак няма да ме обвини в държавна измяна? Защото знае, че не носи никаква вина за бунт срещу Елизабет, и че аз също съм невинна. Ние искахме само да се оженим и аз да бъда освободена, за да се върна в страната си. Заговорничехме единствено за моето освобождаване. Но те искат да убият Норфолк и да унищожат мен. Знаете ли дали това е вярно?
Иглата на Бес все още е вдигната над гоблена й. Тя знае, че съм права, и познава моя враг. Знае как действа той и знае как постига успех.
– Но защо му е да опетнява името ви със стар скандал?
– Аз съм жена – казвам тихо. – Ако мразиш една жена, първото, което унищожаваш, е репутацията й. Ще ме заклеймят като опозорена жена: негодна да управлява, негодна да се омъжи. Ако съсипят репутацията ми, ще направят престъплението на Норфолк да изглежда още по-ужасно. Правят го да изглежда като мъж, който е бил готов да се ожени за една прелюбодейка и убийца. Правят го да изглежда обезумял от амбиция, а мен изкарват по-пропаднала от блудница. Кой би последвал Норфолк или би служил на мен? Никой верен шотландец, или дори англичанин, няма да ме иска на трона. Те ще са готови да повярват, че съм виновна в държавна измяна срещу Елизабет, защото вярват, че съм блудница и убийца.
Бес кимва неохотно:
– За да опозорят еднакво и двама ви – казва тя. – Дори и да не могат да изправят и двама ви на съд.
– А кой би прошепнал такова нещо? За кого се сещате, Бес Талбот? Кой от онези, които познавате, си служи със слухове, лъжливи обвинения и ужасни клевети, за да съсипе репутацията на други хора? Да ги довърши завинаги? Когато не може да докаже вината им чрез разследване, но е решен да ги представи пред света като виновни? Кой би направил това? Кой вече има на служба при себе си нужните хора, и властта, за да може да направи това?
По потресеното й изражение разбирам, че знае много добре кой ръководи шпионите, и че това е същият човек, който ръководи и клеветниците.
– Не зная – казва упорито тя. – Не знам кой би направил такова нещо.
Решавам да не се занимавам повече с този въпрос. Чела съм и по-ужасни писания от онова, което току-що изгорихме върху плочата на огнището, и съм виждала и по-ужасни рисунки. Оставям Бес да продължава да отрича, вместо да я принуждавам да назове своя приятел Сесил като шпионин и разпространител на обидни мръсотии.
– Добре, добре – казвам безгрижно. – След като вие не знаете, при положение, че сте живяла в двора и сте виждала кой управлява и кой има власт, тогава съм сигурна, че аз също не знам.
Януари 1572, Колд Харбър Хаус, Лондон: Джордж
Когато пристигам в Лондон, след тежко пътуване в ужасно време, и отварям няколко стаи от лондонската си къща, научавам, че след като в продължение на над три години по нареждане на Елизабет е пазил ужасните писма на шотландската кралица като държавна тайна, сега Сесил е сметнал за уместно да разгласи публично тази разнородна и неприлична сбирка от поезия, заплахи и злоба.
След като отказах да гледам на тях като на таен документ, и настоях да бъдат представени като доказателство в двора или да не бъдат показвани изобщо, сега откривам, че тези изключително секретни книжа, за които всички се съгласихме, че са твърде ужасни, за да бъдат разисквани на официално разследване, сега могат да се намерят при печатарите под форма на малко книжле, с определена продажна цена, а горките хора пишат балади и разпространяват рисунки, основаващи се на тази мръсотия. Предполагаемият автор на тези гнусни и изпълнени с похот драсканици, кралицата на шотландците, е единодушно обругавана в Лондон от всеки, който ги е купил и прочел: и изглежда, че дори обикновените хора из цяла Англия са научили за писмата и сега претендират, че знаят, с категоричната увереност на невежите, че тя е любовница на Ботуел и убийца на Дарнли, отровителка на първия си съпруг и любовница на френския си свекър, а отгоре на това в съюз с дявола. Съчиняват балади и истории, и многобройни злобни гатанки. Тя, която отначало възприемах като създание от пламък и въздух, сега е печално известна: превърнала се е в посмешище.
Разбира се, това прави Норфолк да изглежда още по-голям глупак в очите на всички. Още преди той да се изправи на съд, всички са на мнение, че трябва да е бил заслепен от амбиция, за да се остави да бъде прелъстен от такава очевидна блудница. Преди да бъде разкрита дори една дума от показанията, преди още да е влязъл в съдебната зала, всеки здравомислещ мъж в Англия вече го осъжда за лекомислие и похот.
Освен мен. Освен мен. Аз не го осъждам. Как бих могъл? Тя измами мен така, както измами и него, аз я пожелах, както я желаеше и той. Той поне имаше достатъчно здрав разум да помисли, че макар и да е била лоша жена, тя все пак би могла да стане кралица на Шотландия и да го направи крал. Той поне беше проявил познатата амбициозност на рода Хауърд. Аз бях по-голям глупак от него. Аз просто исках да й служа. Дори не исках награда. Дори не възразявах срещу цената. Аз просто исках да й служа.
Януари 1572, замъкът Шефилд: Бес
Трябва да чакаме вести за присъдата на Томас Хауърд от Лондон и не можем да направим нищо, за да ускорим това време на чакане. Кралица Мери нетърпеливо чака новини и въпреки това се ужасява да ги чуе. Човек почти би си помислил, че тя е наистина влюбена в него. Човек почти би повярвал, че мъжът, когото тя обича, е изправен на съд.
Тя излиза на крепостната стена, обляга се на назъбения парапет и гледа на юг, където се намира той, вместо на север. Тя знае, че тази година за нея няма да дойде армия от Север. Нейната наивна марионетка Норфолк и нейният сводник Рос са затворени в тъмница, а шпионинът й избяга: тя е сама. Нейният майстор на интригите Ридолфи е заговорничил единствено за да спечели безопасност за себе си. Последният й съпруг, Ботуел, никога няма да бъде освободен от своя затвор в Дания: както шотландските лордове, така и англичаните са категорични, че такъв опасен враг никога няма да бъде освободен. Той вече не може да й помогне с нищо. Оглупелият й и заслепен от любов обожател и неин единствен предан приятел, моят съпруг, лекува сломеното си сърце и най-после си спомня дълга си към своята кралица и своята страна, и обещанията си към мен. Никой от мъжете, които е омагьосала, не може да й помогне сега. Няма армия, която да дойде да я спаси, няма мъж, заклел й се във вярност до гроб, няма мрежа от приятели и лъжци, които се събират тайно и мълчаливо на дузина скрити места. Тя е победена, нейните приятели са арестувани и пищят от болка, подложени на изтезания, или избягаха. Тя най-сетне е истинска пленница. Тя е напълно в моя власт.
При това положение е странно, че изпитвам толкова малко задоволство от това. Може би защото тя е така категорично победена: красотата й се размива в тлъстина, болката я кара да се движи тромаво и унищожава елегантността й, очите й са подути от плач, от страданията подобната й на розова пъпка уста сега е постоянно свита в тънка линия. Тя, която винаги е изглеждала толкова по-млада от мен, внезапно се състари като мен, стана уморена като мен, стана печална като мен.
Сключваме мълчалив съюз: научили сме по трудния начин, че светът не е лесно място за жените. Аз изгубих любовта на съпруга си, на своя последен съпруг. Но същото стана и с нея. Аз може да изгубя дома си, а тя изгуби своето кралство. Съдбата може отново да се окаже благосклонна към мен, а също и към нея. Но в тези студени сиви зимни дни ние сме като две скръбни вдовици, които се вкопчват една в друга, за да се стоплят, и се надяват на по-добри дни, макар да се съмняват, че те някога ще настъпят.
Говорим за децата си. Струва ни се, че те са единственият ни изглед за щастие. Аз говоря за дъщеря си Елизабет, а шотландската кралица казва, че тя е тъкмо на възраст да се омъжи за Чарлс Стюарт, по-младия брат на съпруга й Дарнли. Ако се оженят – това е една игра, с която се забавляваме отново и отново, докато шием – техният син ще бъде наследник на английския трон, преди него в списъка на наследниците ще бъде само нейният син Джеймс. Смеем се при мисълта колко ужасена ще бъде кралицата, ако осъществим подобен обречен, амбициозен брак, и това е смях на стари, злобни жени, които кроят нещо лошо, например отмъщение.
Тя ме пита за дълговете ми и аз й казвам откровено, че разноските по подслоняването й са довели съпруга ми до ръба на разорението, и че той е отнел част от земите ми и е продал съкровището ми, за да спаси своето. Състоянието, което му донесох с брака ни, е ипотекирано, парче по парче, за да изплатим дълговете му. Тя не губи нито своето, нито моето време със съжаления, казва, че той трябва да настоява Елизабет да плати дълговете си, казва, че нито един добър крал или кралица не оставя един добър поданик да търпи загуби: как иначе може да управлява? Казвам й, и това е напълно вярно, че Елизабет е най-стиснатият владетел, който някога е носил корона. Тя отдава любовта и привързаността си, отдава лоялността си, може дори да дава почести и понякога (по-рядко) доходоносни постове; но никога не дава на ръка пари в брой от хазната си, ако й е възможно да го избегне.
– Но сега тя ще има нужда от приятелството му – изтъква шотландската кралица, – за да осигури осъдителна присъда за херцога? Тя сигурно си дава сметка, че е редно да плати дълговете си към него сега, той ръководи съдиите, тя сигурно иска той да изпълни волята й.
От това разбирам, че тя изобщо не го познава, че не го разбира ни най-малко. Откривам, че го обичам заради горделивото му безразсъдство, макар да го ругая, че се е проявил като горд глупак.
– Той няма да произнесе присъда, която зависи от това дали тя ще плати дълга си към него – казвам аз. – Той е Талбот, не може да бъде купен. Той ще разгледа доказателствата, ще претегли обвинението и ще стигне до справедливата присъда, каквото и да му платят, каквото и да му струва. – Долавям гордостта в собствения си глас. – Ето такъв човек е той. Бих си помислила, че вече сте научила това. Не можете да го подкупите, и не можете да го купите. Той не е лесен човек, не е дори особено благоразумен човек. Той не разбира как върви светът и не е особено умен. Бихте могли дори да го наречете глупак, със сигурност се превърна в глупак от любов към вас, но той винаги, винаги е човек на честта.
Януари 1572, замъкът Шефилд: Мери
В нощта преди началото на процеса изпращам помощничките си да си легнат и седя до огъня и мисля – не за херцога на Норфолк, който утре ще се изправи пред съдиите заради мен, а за Ботуел, който никога нямаше да се остави да бъде арестуван, който никога нямаше да остави слугите си да правят признания, който никога не би писал държавни тайни с шифър, който може да бъде разбит, който никога не би позволил тези шифри да бъдат открити. Който – Бог, на първо място, преди всички други знае това – никога нямаше да се довери на изменник като Ридолфи. Който – да ми прости Господ – никога нямаше да повярва на уверението ми, че Ридолфи е човекът, от когото имаме нужда. Ботуел щеше веднага да види, че моят посланик Джон Лесли ще се пречупи, когато бъде подложен на разпит, Ботуел щеше да знае, че Ридолфи ще се хвали гръмко с мисията си. Ботуел щеше да се досети, че заговорът ще се провали и никога нямаше да се присъедини към него. Ботуел – избива ме на смях, като помисля за това – никога нямаше да изпрати огромна парична сума в небелязана кесия по някакъв манифактурист от Шрусбъри, доверявайки се на късмета. Ботуел беше крадец, похитител, насилник, убиец, злодей, окаян човек, но никога не е бил жертва. Никой не е задържал Ботуел задълго, нито го е лъгал, нито е успявал да го изиграе, или да го накара да служи против собствените си интереси. Искам да кажа, докато не срещна мен. Когато се бореше за себе си, беше непобедим.
Спомням си за двореца си в Холируд в ранните дни на брака си с Дарнли. Само след броени седмици бях открила, че красивото момче, в което се бях влюбила, е коварен млад мъж, чийто единствен чар беше във външността му. Още щом се оженихме, той ми даде да разбера онова, което всички останали знаеха: че е пияница и содомит, изгарящ от амбиция да ме отстрани от управлението и сам да поеме властта.
Приписвах неприязънта си към него на това, че бях открила що за човек е: но истината беше по-ужасна от това – далеч по-ужасна. Спомням си как Ботуел дойде в кралския ми двор в Холируд, как опърпаните дами и недодяланите мъже от моя шотландски двор, както винаги, се дръпнаха назад, за да направят път на Ботуел, който излезе напред, мрачен и силен, извисяващ се с цяла глава над всички останали. Някой издаде леко неприязнено съскане, друг си тръгна, като затръшна вратата, трима мъже пристъпиха напред и заопипваха коланите си, където трябваше да бъдат мечовете им, и вместо да се разгневя от това неуважение, аз просто затаих дъх, усетила мъж, който поне беше наистина такъв, а не наполовина селяк, като тези шотландски лордове, не почти напомнящ на момиче, като моя слабоват съпруг, а мъж, който можеше спокойно да гледа един крал в лицето, мъж като моя свекър, краля на Франция, който винаги имаше самочувствието на най-властния мъж в стаята, без значение кой друг беше там.
Виждам го и го пожелавам. Истината е толкова проста и греховна. Виждам го и разбирам, че той може да опази този трон за мен, да победи тези двулични блюдолизци заради мен, да се изправи в сблъсък с Джон Нокс и мъжете, които ме мразят, да сплоти тези непримирими лордове, да изиска издръжката ми от Франция, да ме защити от Англия, и да ме направи кралица тук. Никой друг не може да го направи. Те не се страхуват от никого освен от него. И затова аз не искам никого освен него. Той е единственият мъж, който може да ме опази, който може да ме спаси от тези варвари. Сам свиреп и жесток, той може да ги управлява. Гледам го и знам, че той е мъжът, който ще ме отведе до съдбата ми. С него ще господствам над Шотландия, с него мога да завладея Англия.
Дали той разбира това в мига, когато ме вижда – спокойна и красива на трона си? Не съм такава глупачка, че да оставя желанието да проличи на лицето ми. Гледам го спокойно, кимам му и отбелязвам, че майка ми е имала най-голямо доверие именно на него от всички лордове, и той й е служил почтено. Знае ли той, че докато говоря толкова хладно, усещам как сърцето ми блъска с всичка сила под роклята, а избилата от нервно напрежение пот щипе кожата ми?
Не узнавам това, дори по-късно, все още не знам. Той така и не пожела да ми каже, нито дори когато вече сме любовници и си шепнем в нощта; не искаше да ми каже и тогава, а когато питам, той се засмива лениво и казва: „Един мъж и една девойка…“
– Едва ли мога да бъда наречена девойка – казвам.
– Далеч по-лошо – казва той. – Омъжена жена, многократно омъжвана жена, и кралица.
– Е, и как разбра, че те желая?
– Скъпа, знаех, че си жена, следователно неминуемо щеше да пожелаеш някого.
– Но как разбра, че това си ти?
– Е, кой друг беше налице?
– Няма ли ми да кажеш?
– Ти беше там, вкопчена в трона си, бореща се да го запазиш, отчаяно нуждаеща се от помощ. Някой щеше да те похити и да се ожени насила за теб. Ти беше като дива птица, върху която само трябва някой да хвърли мрежа. Тогава дойдох аз, копнеещ за богатство и високо положение, и за възможността да уредя някои стари сметки и да управлявам Шотландия. Не би ли казала, че сме родени един за друг?
– Не ме ли обичаш? Никога ли не си ме обичал?
Той ме придърпва в прегръдките си и устата му покрива моята.
– Ни най-малко. Ни най-малко, моя френска блуднице, моя скъпа лисичке, моя, само моя.
– Не – казвам, когато тежестта му се отпуска върху мен. Винаги му казвам това. Това е думата, която означава желание, за мен, за нас. Това е думата, която означава „да“. „Не“.
