Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 33 страниц)

Пицата не беше лоша. Аншоа, луканка, наденица и гъби. Кас Уейнбърг, привлекателна лесбийка, наближаваща трийсетте, я беше поръчала. Тя работеше за „Бей Гардиън“ и понеже имала среща късно тази вечер и нямало къде да ходи, решила да донесе една голяма и да си полафи, с който там евентуално виси още в „пресцентъра“. Второто „голямо“ бюро беше окупирано от Оскар Франко, репортер на испаноезичния „Ла Ора“. Освен това тук беше и Джим Бланчърд от оукландския „Трибюн“, който през последните осемнайсет месеца се тревожеше непрекъснато за завършека на кариерата си, ако вестникът му фалира.

– Моята версия е – казваше той, – че този Елиът тук, сам е оправил онзи тип. Иначе как би се добрал до толкова добър материал?

Кас подхвана.

– Бил си ветроходец, нали? Не ми ли го каза сам? В колежа.

– Бил е – намеси се Бланчърд. – В колежа, в Голямото езеро.

Вярно беше. Преди да го пипне дисеминираната склероза, Елиът бе обичал да плава, да прекарва летата си под платна. Отразяваше Купата на Америка за гимназиалния си вестник, като специален пратеник.

– Не в Голямото езеро, а на Голямото езеро, как вониш на аншоа само – отвърна той.

– „Във“, „на“, няма значение. Открива къде си държи Неш яхтата, добира се до палубата и му светява маслото.

– После скачам зад борда и давам собственоръчно ръката на акулата.

Бланчърд налапа парче пица.

– Точно. За това обаче трябва да ти стиска.

Кас разсъждаваше дълбокомислено:

– Всичко е възможно. Днес хората биха направили какво ли не, за да се прочуят.

Джеф беше на седмото небе. Готов да преглътне всичките им подигравки. Вече бе един от тях.

Оскар Франко обиколи стаята с дебнещите си очи.

– От колко време сте в занаята, момчета, и никой да не забележи наистина голямата новина за днес? Единствено аз.

Кас погледна към Бланчърд.

– Това беше най-дългото изречение, което някога е казвал, нали?

– Смей се – отвърна Франко. – Голямата новина е от отдел двайсет и седем във връзка с измамата по делото Чарлс Хендрикс. Фаулър е отхвърлил делото.

– О, Боже! – Бланчърд седна изправен.

– Този човек е голяма работа – заяви Кас.

– Какво? – Джеф Елиът не обичаше да пропуска голяма новина, независимо чия беше. – Съдия Фаулър ли? Какво е направил?

Оскар му обясни. Кас и Бланчърд стояха и слушаха известно време, после и двамата го помолиха да говори по-бавно и да започне отново, за да могат да си водят бележки. Оуен Неш беше хубав материал, но това нещо с Фаулър можеше да се окаже началото на една продължителна война.

Все още го обсъждаха, когато Джеф видя ченгето – Глицки, така май се казваше – което беше в моргата онази вечер, да се запътва към асансьорите. Той остави пицата си на малкия чин, грабна патериците си и каза, че трябва да върви. Надяваше се, че ще успее да го хване, преди асансьорът да е дошъл на третия етаж.

На първо място, Глицки не беше особено щастлив, дето трябваше да стои до късно в петък вечерта, за да арестува някого за убийство, да напише рапорт относно разговора му със задържаната, причините за ареста, след като нямаше дори следа от обвинение. Но това не беше всичко, бе свършил и бе дръпнал кепенците в осем часа, като мислеше, че все още има шанс да излязат и да прекара една приятна вечер с Фло, ала когато слезе до колата си, откри, че ремонтирана наскоро или не, тя не иска да запали.

– Полицай – а сега пък и този репортер.

Асансьорите не поставяха рекорди по бързина, а температурата в коридора беше над трийсет градуса.

Елиът застана точно до него.

– Извинете, полицай – повтори той.

Глицки го поправи:

– Сержант. Да не би да изглеждам облечен с униформа?

– Извинете, сержант. Срещнахме се снощи за кратко – Джеф отново се представи. – В моргата. Оуен Неш.

– Точно така.

Елиът продължи.

– Е, намираме се на третия етаж. Реших, че може да сте били при прокурора, във връзка с някакви нови разкрития.

Единственият работещ вечерно време асансьор пристигна с кратко „дзън“. Глицки влезе и Елиът се залепи за него.

– Прекарах час и половина горе в писане на рапорт.

– Значи е станало нещо?

Джеф си помисли, че мъжът беше доста страшничък.

– Все става по нещо – отвърна той. – Точно затова има време – за да не става всичко наведнъж.

Вратите на асансьора се затвориха – най-накрая.

– Що се отнася до третия етаж – намръщи се Ейб, – там дават ключовете от служебните коли, но шибаният му плимут пак ме изостави, а всички останали коли са взети вече за празниците, така че, майка му стара, ще трябва да се возя с такси до вкъщи – Елиът не го знаеше, но Глицки псуваше горе-долу толкова често, колкото и се смееше на глас, може би два пъти годишно.

– Къде живеете? – Джеф не пропускаше представила му се възможност и въпреки, че бе имал намерение да се отбие пак в редакцията, добави: – И аз си отивам, мога да ви хвърля.

Глицки отвърна, че живеел в предградието „Лейк“. Джеф леко послъга, като каза, че му е точно на път. Сержантът се поотпусна малко.

– Би било чудесно. Къде сте паркирали?

Бяха стигнали до партера и вратата се отвори, отвън за добре дошли ги лъхна струя хладен въздух.

– Първият автомат отзад.

– Късметлия – отвърна Ейб.

Джеф се усмихна победоносно.

– Не – отвърна той. – Инвалид.

Освен зеленикавата приглушена светлина от аквариума с рибите, всички останали лампи бяха изгасени. Прозорецът на спалнята, обърнат към източния хоризонт на града, беше широко отворен, но въздухът не потрепваше.

Жената на Харди се бе долепила с гръб към него и той бе вътре в нея, притиснал я през кръста към себе си. И двамата се потяха от доста време вече насам, Харди се мъчеше да докаже нещо.

– Диз.

Той й изшътка, като се опитваше да не й обръща внимание, за да не разваля собствената си магия. Беше започнал със затворени очи, тя се бе притиснала към него, усетила отчуждението му след мълчаливата вечеря, мрачната атмосфера във всекидневната.

– Диз.

Не искаше да я слуша и зарови уста отзад във врата й, под косата. Когато отвори очи, на оскъдното осветление можеше да различи единствено очертанието на гърба й. Само гърба й. Чийто и да е гръб. Можеше да бъде на всяка, която си поискаше.

Беше се съсредоточил само върху него, усещаше тласъците й – искаше да му помогне, въпреки че бе готова да се откаже, плъзна ръка към слабините му, изви гръб назад. Той я стисна здраво през кръста, придърпа я нагоре към себе си, усети разстоянието помежду им, съкрати го, навлезе дълбоко в нея. Започна да се движи на груби тласъци, усети, че е близо, загуби я за миг, после отново взе да блъска, отново и отново.

Това беше гърбът на Селин. На една ядосана Селин. И Харди, неизвестно защо, също беше бесен, усещаше хватката й, здравата хватка, с която го държеше. Чу я да вика, когато помисли, че се изпразва, харесваше й да е груб. Звукът от стенанието й задейства нещо в основата на гръбнака му, запълзя нагоре.

Той я притисна грубо към себе си, толкова силно, колкото можеше, знаеше, че не й причинява болка, пъшкаше, ръцете му сега бяха върху гърдите на Селин, целите бяха мокри, притискаше ги към нея, притискаше се към гърба на Франи, тя се блъскаше в него, сладка агония…

Свършил вече, Харди лежеше по гръб и дишаше тежко. Усети прохладата на потта, лекия топъл бриз през прозореца, Франи лежеше настрани, подпряна на лакът, цялата притисната към него. Целуна го по бузата.

– Обичам те – каза тя. – Добре ли си?

– Извинявай.

Франи отново го целуна.

– Няма за какво. Хареса ми.

Той я притисна към себе си и я целуна. Тя сложи глава на рамото му и започна да диша равномерно. Само миг и беше заспала. Харди лежеше с отворени очи и се вслушваше в гъргоренето на аквариума повече от час.

18

Събуди се отпочинал, бесовете му бяха усмирени от изразходваната похот и дълбокия сън. На дневна светлина реши, че фантазирането не му е навредило кой знае колко – естествено бе от време на време. Нямаше нужда да се бичува заради това.

Сега не си фантазираше, Франи беше неговото настояще.

Той приготвяше закуската – пържени филии и наденички – в неговия черен чугунен тиган, единственият артефакт, който бе взел от времето си с Джейн. През десетте години, в които бе живял сам, този тиган беше едно от малкото останали сигурни неща в света му. Почистваше го със сол и салфетка, никаква вода, никакъв сапун. След всяка употреба капваше капчица мазнина в него и я втриваше. Никаква храна не залепваше по този тиган. Да се готви в него беше истинска наслада.

Като си гризна от една наденичка, той обърна филията бял хляб в сместа от яйца, мляко и кимион – топна я само за секунда, за да не се напои прекалено – и я пусна с вилицата в тигана, където тя се приземи с галещо ухото цвърчене. Навън слънцето отново напичаше. Може би тази година щяха да се порадват на цели два почивни дни лято.

Франи беше с туристически обувки, бели чорапи, каки на цвят шорти и тениска с надпис на „Джайънтс“ – готова за историческата експедиция до „Мартинес“, която тя, Харди и Моузес бяха запланували за днес. Щяха да проследят загадъчния произход на мартинито.

– Или произхода на загадъчното мартини? – беше попитал Моузес. Миналата сряда вечер в „Ует Уа“.

– Самото мартини не е загадъчно – отвърна Харди.

– Но идеалното мартини може да бъде загадъчно. – Двама бармани, Господи, но най-накрая бяха стигнали до съгласие.

Франи се усмихваше, докато си спомняше. Връщаше се по коридора от външната врата със сутрешния вестник. Остави го на масичката пред Ребека, която рисуваше с каша по подноса на високото си столче. Както си беше права, тя отвори първата страница, сграбчи една наденичка и пое чашата с кафе, която Харди й подаде.

– Този Джефри Елиът взе да се превръща в рубрика.

Харди се приближи и застана до нея, с ръка около кръста й.

„Арестуван заподозрян в убийството на Оуен Неш

от Джефри Елиът, репортер на «Кроникъл»

Вчера полицията арестува Мей Шин, предполагаемата любовница на Оуен Неш, обвинена в убийството на местния финансист. Според полицая, който я е арестувал, сержант Ейбрахам Глицки, г-ца Шин си била купила билет за Япония, след като тялото на Неш бе открито на брега на океана в четвъртък и се опитала да избяга от правосъдието, въпреки, че била дала съгласието си да остане в града.

Макар Глицки да отказа да навлиза в подробности относно събраните до момента доказателства, той призна, че при обиска на яхтата на Оуен Неш, «Елоиз», са били открити следи от кръв и една двайсет и пет калиброва берета, регистрирана на името на г-ца Шин. Освен това бил открит и забит в стената на яхтата куршум. С пистолета било стреляно два пъти и в тялото на Неш има две рани. Балистичната експертиза все още не е идентифицирала окончателно пистолета като оръжието, с което е било извършено убийството, но Глицки сподели, че смята възможността за «твърде вероятна».“

Статията продължаваше на задната страница, но Харди вече беше на телефона.

– Така най обичам – каза той, – да следя разкритията и действията на моите скъпи приятели и колеги от вестниците.

– Какво дъвчеш? – попита Глицки. – Звучи вкусно.

Харди глътна наденичката си.

– Забравил си телефонния ми номер, Ейб. Ще ти го дам.

– Да ти звъня в петък вечер? Хайде бе! Разговарях с Елиът около девет и половина, десет. Мислех да ти се обадя тази сутрин.

– Какво си правил, та си разговарял с Елиът?

– Колата ми пак се развали. Той беше в Палатата. Докара ме до къщи.

– Какъв човек само – отбеляза Харди.

– Изглежда добро момче.

– Знам, че изглежда. Най-доброто на света. Излязла ли е от затвора?

– Съмнявам се. Предполагам, че зависи на кого се е обадила. Един опитен адвокат би могъл да намери съдия, който да определи гаранция и да я изкара още днес.

– А аз кога ще говоря с нея? Тя ли го е направила?

След минута мълчание, Глицки отговори.

– Не знам. Може и да е. Няма алиби. Пистолетът е неин. Опита се да се укрие от правосъдието и си е купила билет за Япония, след като Неш беше идентифициран, след като бе публикувано в пресата.

– Няма алиби?

– Прочутото „Цял ден си бях сама вкъщи“. Кога за последно си бил сам вкъщи, без някой да ти се обади по телефона, без да те потърси? Не ми се искаше да замине за Япония.

– Мислиш ли, че трябва да сляза долу и да я видя?

– Хей! – Франи го стрелна с очи. – „Мартинес“ – прошепна тя. – Загадъчното мартини, забрави ли?

Обикновено през почивните дни персоналът в Съдебната палата бе сведен до минимум. Прокуратурата официално беше затворена. Съдебните зали не се използваха. Разбира се, полицаите продължаваха да си вършат работата и хора влизаха и излизаха от ареста, който се намираше на най-горните етажи, докато новият отзад не бъдеше завършен. Един банков служител дежуреше по двайсет и четири часа на ден, за да пуска хората на свобода, в случай че можеха да си платят гаранцията. Адвокати идваха и си отиваха. Имаше и посетители.

Харди бе паркирал на обичайното си място под магистралата, като беше обещал на нещастната Франи, че ще се прибере до обяд за тяхната забежка в историята. И без това не би искала да пиеш мартини преди обяд, беше й казал той. Тя му бе отвърнала, че нямала намерение да пие мартини в продължение на седем и повече месеца и във всеки случай, била приела идеята, само за да бъде със съпруга си, брат си и дъщеря си, и да прекарат празниците заедно, което явно с всеки изминал ден отивало на все по-заден и по-заден план за него.

Мислиш си, че си кален. Че си извървял достатъчно от каменистия си път, за да достигнеш известен покой на духа и си започнал да вярваш, че не може да има връщане назад, че никога вече няма да бъдеш жертва на обстоятелствата.

После те събличат. Дават ти една жълта роба, която мирише на „Лизол“ и те слагат в една малка килия с решетки заедно с враждебно настроени млади чернокожи жени и тоалетна без дъска, цялото място – покрито с дезинфекциращи средства – мирише на клоака.

Пропиляваш телефонните си обаждания, опитвайки се да се свържеш с мъжа, бил адвокат на твоя любовник. „Ако някога се нуждаеш от помощ – имам предвид наистина се нуждаеш – и мен ме няма, просто се обади на Уил. Той ще се погрижи за теб.“ Той щеше да дойде и да я измъкне. Той беше адвокат и знаеше как стават тези неща. Но го нямаше на номера, който Оуен й бе дал. Никой не й отговори, сега нямаше на кой друг да се обади и беше сама.

Прекарваш нощта, уплашена до смърт, събуждаш се, изпотена в не потрепващата горещина, усещаш миризмата си, тази на другата жена, която не говори, която седи на пружината ти, опряла гръб в стената. Събужда те дрънченето на закуската от студени, поръсени със сол отгоре яйца. Груповия душ, безразличието на пазачките.

Тя се закле, че няма да се остави да я победят толкова лесно, но беше трудно да намери начин да се справи с всичко това, да овладее загубата на собственото си аз. Усещаше как волята й се срива и знаеше, че те искат точно това. Отново да я превърнат в жертва.

А наистина бе повярвала, че завинаги е приключила с това. Ако Оуен направи нещо за нея, то бе именно това. Тя нямаше да бъде жертва. Това бе нещо, което можеше да овладее.

Тя седеше кръстосала крака на нара си, затвори очи. Ако не разполагаше с истински олтар, щеше да го съгради вътре в себе си, дори и тук. И преди бе изпадала толкова близо до отчаянието. Денят, когато се запознае Оуен…

Сама в затъмнения ъгъл на „Нишо“, японски ресторант с ограничен достъп, близо до хотел „Мияко“ в Джапантаун. Гъста зимна мъгла се стелеше навън зад прозорците, а тя стоеше и обмисляше смъртта си. Щеше да използва „Секонал“ и алкохол, като започне с една малка бутилка саке. След като се наобядваше, щеше бавно да се прибере в апартамента си и да седне до прозореца, да съзерцава мъглата и да изпие бутилката „Морсо“. Щеше да се съблече и да вземе гореща вана. Да глътне хапчетата и да покрие голото си тяло с чистите копринени чаршафи. И да заспи.

Ето докъде животът, след трийсет и четири години, я беше довел.

Не можеше да каже къде се бе провалила или точно коя грешка бе белязала нейния Рубикон. Може би е трябвало да положи повече усилия по отношение на семейството си? Да се опита да общува повече и да разчупи ледената бариера на сдържаността? Имаше две сестри и един брат, които живееха с родителите й в една квадратна и празна къща под въздушния коридор за Мофат Филд в Сънивейл. Живееха инертно. „Помни, че сме японци.“ Баща й така и не успя да превъзмогне интернирането си в Аризона по време на Втората световна война, когато като момче го изтръгнали заедно с цялото му семейство от дома му. Извинението на живота му – „Ние никога няма да принадлежим тук“. Таейки омразата и разочарованието си заради онова, което беше, заради онова, което всички те бяха, той ги раздаваше на порции на жена си, на децата си, на Мей.

Когато влезе в колежа в Бъркли, се зарадва, че се е отървала от тях, остави семейството си да потъне в забрава. Щом свърши парите през първия семестър, се хвана на работа като продавачка на обувки за гайджини, с техните огромни крака. Ожени се за Сам Хошида, десет години по-възрастен от нея, защото работата му като озеленител я измъкна от магазина за обувки.

После още един семестър в колежа, докато Сам я издържаше.

Още една година с един мъж, който ставаше все по-мълчалив и все по-зъл, след като разбра, че тя го използва. Обличаше се с по-хубави дрехи, започваше да осъзнава красотата си, мъжете я караха да я забележи.

Тогава се появи един асистент, наполовина японец, Фил Ошида, заради когото тя напусна Сам в името на любовта. Ожениха се и Мей направи три спонтанни аборта за две години; никога нямаше да може да има деца. Той я намрази заради това, изпитваше съжаление и омраза, опитваше се да ги замаскира като любов. Мислеше си, че именно тогава бе започнало голямото пропадане – когато единственият човек, когото някога си бе позволила да обикне, я изостави.

Сдоби се с безсмислената си диплома по обществени науки и втория си развод. От нея, на двайсет и четири, бе останала само една черупка, празна и използвана.

Първия път, когато се случи, не го бе планирала. Беше отишла на Хаваите за една седмица, първата й отпуска от незначителната й работа в Националната банка. Разбира се, както винаги, не можеше да си позволи излишни разходи – туристическата оферта включваше билет отиване и връщане, хотел и едно ядене на ден. Позволи на един студент от Кеймбридж, в коледна ваканция, да й купи сладолед на плажа. Той беше едър, добре сложен и рус, типичен американец и й каза, че харесвал банския й костюм. Можел ли да я покани на вечеря? Беше пълен с пари. Родителите му живееха в Хило. На следващия ден я попита, дали не иска да отиде с него в къщата на родителите му. Беше директен. Връщал се в колежа след седмица, имал си приятелка, така, че никакво обвързване, но можели да си прекарат добре.

Никакви пари на ръка, въпреки че той плати презаверката на билета й за връщане. Но случилото се й даде идеята какво може да направи. Така че тя напусна работата си в Националната банка, съкрати фамилията си на Шин и започна да изкарва доста пари, сама, дискретно.

Но ето я тук в „Нишо“, все още черупка, носеща бащиния си товар на жертва със себе си. Мъжете бяха правили каквото си искат с нея в продължение на десет години. Нямаше накъде повече да я унижават или обезценяват. Все още я търсеха, но Мей Шинтака вече не съществуваше, дори и от Мей Шин, помисли си тя, не бе останало много, но наистина й беше все едно. Ползата от нея, ако изобщо някога бе имало такава, беше на привършване.

Тогава Оуен Неш се бе приближил до масата й. Седна, непоканен. Тя вдигна очи, за да го погледне.

– Да?

– Толкова ли сте самотна, колкото изглеждате?

Въпреки многото мъже, които бе познавала, тя долови нещо в Оуен Неш, от което си мислеше, че се е отказала.

С професия като нейната – това беше неизбежно – започваш да смяташ всички мъже за еднакви или за толкова сходни, че малките различия не са от значение.

И въпреки това, ето един мъж, който още при първата среща те завладява с присъствието си, помита те в него. Той се беше надвесил над нея, вперил поглед надолу, създаваше властно усещане с масивното си, мускулесто тяло, квадратно лице и очи, потрепващи от живот и полускрито… страдание.

Тя се вгледа в него, не искаше да признае онова, което интуитивно бе почувствала – че този човек вече я познаваше, че знаеше какво изпитва. „Толкова ли сте самотна, колкото изглеждате?“ Изтъркана фраза за запознанство. Но сега, чувстваше го, не беше само това. Казваше й, че са свързани, по някакъв начин. Изведнъж, макар нищо да не я задържаше към безсмисления й живот, й се прииска да разбере как действа тази връзка и какво ли може да означава.

Бил запазил отделния салон отзад, но я наблюдавал от кухнята, където помагал в приготвянето на гарнитурата към основното му ястие, състоящо се от фугу – риба, смятана за деликатес в Япония, която можеше да те убие, ако не бъдеше приготвена, както трябва.

След като споделиха обяда си и двамата изчакаха да премине лекото изтръпване на езика. Оуен бе поръчал една бутилка отлежало уиски „Сънтори“ и го пиеше чисто от чашки за саке.

По време на обяда той беше възвърнал част от, както по-късно щеше да разбере, обичайната си словоохотливост. Сега продължаваше с пълна сила, като огласяше със смеха си мъничкото помещение, докато опразваше чашата си за саке.

– Мисля, че сте разочарован – каза тя. – Ако рибата не беше приготвена, както трябва, можеше да ви отрови.

Той изпи уискито си.

– Във всяко нещо има риск. Правиш онова, от което имаш нужда…

– И вие имате нужда да предизвиквате смъртта? Защо? Човек като вас?

Бяха сами в стаята, седяха на пода. Масата беше почистена – върху полирания тик бяха останали само бутилката „Сънтори“ и две чаши.

– Това е игра – отвърна той, без да се усмихва. – Нещо, което правя просто така.

Мей поклати глава. Никаква игра не беше.

– Мисля, че точно затова дойдохте и ме заговорихте. Познахте ме. Аз съм като вас.

Каза му, че иска да дойде с нея – щяла да му покаже какво било наистина да искаш да умреш. Извървяха пеша двайсетте пресечки в гъстата мъгла до апартамента й. Той я последва нагоре по стълбите. Във фоайето, тя си събу обувките и влезе в банята, пусна ваната да се пълни. Отиде до хладилника и извади виното, отвори го. Беше така, сякаш него изобщо го нямаше.

Отиде до скрина си и си свали обиците, огърлицата. Разкопча черната копринена блуза, усети го да се приближава отзад, но не я докосна, нито проговори. Съществуваше негласно разбирателство. Тя продължи да се съблича – сутиена, панталоните, останалото.

Изпи първата чаша вино на един дъх и си наля втора, която отнесе в банята. Ваната беше готова, огледалото замъглено. Той седна върху капака на тоалетната чиния, наблюдаваше я как се насапунисва и отпиваше от бутилката „Сънтори“, която беше взел със себе си.

Тя се изправи и се изплакна под горещата струя на душа, после излезе от ваната и се запъти към аптечката, където държеше предписаното шишенце. Изсипа хапчетата, най-малкото двайсетина от тях, в ръката си. Вдигна чашата си с вино, отметна глава назад и изпразни ръка в устата си.

И точно в този момент Оуен се раздвижи. Като изби чашата от ръката й, разбивайки я върху плочките, той я сграбчи, бръкна с пръсти в устата й и насила разпръсна хапчетата из цялата мивка, тоалетната, по пода.

Това беше началото.

Свещеното убежище се изгуби при издрънчаването на решетките, вратата се отвори.

– Шин. Прокурорът е дошъл да те види. Размърдай се.

Помни коя си, каза си тя. Не си тази, за която те смятат.

Почти наближаваше единайсет сутринта. През прозорците, през решетките, видя слънцето да се издига високо в небето.

Стаята за разпити беше като килия без тоалетна и решетки.

Беше обзаведена с едно старо, хлътнало сиво бюро и три стола. Тя седна срещу мъжа, облечен в джинси и спортна фланелка. Той се представи, г-н Харди и някаква жена, която нарече съдия-следовател. Щял да записва интервюто си. Попита как се отнасяли с нея.

– Имам нужда да се обадя по телефона – отвърна тя. – Не трябва да съм тук.

Не беше глупава. Тя бе пълноправен гражданин и нямаше да попадне в капана, в който се бе впримчил баща й. Трябваше да вярва, че има друга причина, поради която е била арестувана, а не защото е японка. Разказа на Харди за опитите й да намери Кен Фарис.

– Бих могъл да се обадя на Фарис вместо вас. Знаете ли, той на няколко пъти се опита да се свърже с вас миналата седмица.

– Не съм убила Оуен Неш – отвърна тя.

– Не казвайте нищо, което не бихте искали да се повтори.

– Тогава защо сте дошли?

– Помислих си, че може да искате да ми кажете какво се случи. Може и на двамата да ни провърви.

– Кога какво се случи?

Мъжът повдигна рамене.

– Снощи. Арестуването ви. Последният път, когато видяхте Оуен Неш.

– Не трябва ли да имам адвокат?

– Абсолютно. Имате право на такъв. Не сте длъжна да ми кажете нито дума.

Но тя откри, че иска да обясни, да говори.

– Не съм сигурна, дали изобщо разбирам защо съм тук.

– Мисля, че опитът да напуснете страната не е бил добра идея.

– Но аз знаех… – тя млъкна. – Не виждате ли?

– Какво да виждам?

Тя бавно и внимателно подбираше думите си.

– Когато видях името си във вестника, знаех, че ще бъда заподозряна.

– Бяхте ли на яхтата с него?

– Не! Казах го и на полицая, онзи, който ме арестува.

– Тогава защо да ви подозираме?

– Аз съм японка – не, каза си. Това беше отговорът на баща й. Но вече беше прекалено късно да се поправя. – И е вярно – продължи тя. – Вие наистина ме подозирате, без каквото и да е основание. Заради това, което съм аз, заради това как си изкарвам хляба. – Знаеше, че трябва да мълчи, да изчака адвоката си, но не можеше – заради пистолета, също.

– Пистолетът ваш ли е?

Тя кимна.

– Знаех, че е на яхтата. Аз го оставих там. Не го исках в апартамента си. Дори не можех да го заредя. Оуен ме смяташе за глупачка.

– Така, че го държахте на „Елоиз“?

– В писалището, до леглото.

Мъжът се намръщи, нещо го измъчваше.

– И сте знаели, че е там, когато сте излезли с яхтата в събота?

– Да, но…

– Значи все пак сте излизали в събота.

– Не! Нямах това предвид, имах предвид, когато Оуен е излязъл. През цялото време знаех, че е там. Там го държах.

– Някой друг знаеше ли, че е бил там?

– Ами, Оуен, естествено – имаше още нещо. Тя замълча, за малко да го каже. – Всеки може да е знаел.

– Всеки може да е знаел – повтори той.

– Да! – започваше да се паникьосва, да губи самообладание, надяваше се да не проличи в гласа й. Насили се да диша спокойно. – Ако съм била аз, защо ще оставям пистолета на борда, след като го застрелям? Защо да не го хвърля в морето?

– Не знам, Мей. Може да си била в шок, че наистина си го направила и по навик, без да мислиш, да си го върнала на мястото му. Защо не ми кажеш?

– Аз обичах Оуен. Казах го на сержанта.

– Обичала си го – безизразно, монотонно. – Всички останали обаче явно не са го смятали за особено симпатичен.

– Никой друг не го познаваше така, както аз.

– Много хора са го познавали – отвърна той.

Вратата на стаята се отвори със свистене.

– Какво, по дяволите, става тук?

Харди погледна, после се изправи.

– Мога ли да ви помогна?

Мъжът беше висок метър и осемдесет. Имаше къдрава кестенява коса и жълтеникава отпусната кожа. Опърпаният му тъмен костюм беше лошо ушит и отвратително изгладен. На бялата му яка имаше малки петънца кръв от порязванията при бръсненето.

Независимо от всичко, онова, което му липсваше като стил, се компенсираше от присъствие. Кафявите му очи бяха ясни и всяваха респект. Сякаш пускаха искри от гняв.

– Да, можеш да ми помогнеш. Можеш да ми кажеш на какво прилича всичко това!

Харди не отвърна по най-идеалния начин на атаката.

– Може би вие ще можете да ми кажете на вас какво ви влиза в работата!

Двамата мъже се втренчиха един в друг. Пазачката, която беше пуснала втория мъж, продължаваше да стои до вратата, съдия следователката, която Харди бе довел като свидетел, си гледаше ноктите на ръцете. Пазачката попита:

– Господа, проблеми ли имате?

По-ниският от двамата мъже се извърна.

– Знаете ли кой съм аз?

– Не знам – отвърна Харди.

Не му обърна внимание.

– Представлявам тази жена, а тя е подложена на тормоз от областния прокурор…

– Никой никого не е тормозил…

– Запазете си го за апелационната жалба, ще ви е необходимо. Да не говорим пък за процеса.

– Кой, по дяволите, сте вие?

– Аз съм Дейвид Фримън, адвокатът на г-ца Шинтака, а вие нямате работа тук.

Подобно на всички останали в сферата на съдебната система, независимо от коя страна на залата се намираха, Харди бе чувал за Дейвид Фримън и присъствието му моментално го сащиса, Фримън беше легенда в града, адвокат от световна класа с безброй спечелени дела – а ето го него, Дизмъс Харди, новоназначен прокурор, на място, където формално не би трябвало да бъде. Не знаеше как се бе установила връзка между Мей Шин и Дейвид Фримън, но беше ясно, че такава вече съществуваше и тя едва ли бе обещаваща, що се отнася до шансовете на Харди.

– Как…

Фримън го сряза.

– Защото за щастие на правосъдието, някои съдии могат да бъдат открити и през празниците. А сега се омитайте оттук, колега, или кълна се в Бога, ще подам иск за лишаването ви от адвокатски права.

Мей се обади:

– Но той не…

Фримън властно вдигна ръка.

– Не казвай нито дума повече!

Съдия Анди Фаулър наблюдаваше как топката му полита към средата на окосената част между двете дупки, постепенно набира височина в ясната синева и се понася из топлия сух въздух. Най-после падна, прецени той, на около сто и осемдесет метра, отскочи и се претърколи още три и половина метра. Оставаше му само един къс удар с металния стик до флагчето.

Фаулър вдигна поставката си със замах и доволно ухилен се запъти към електрокарчето. Човекът си разбираше от играта. Гари Смит беше брокер на Фаулър и днес негов партньор. Играеха на по двайсет долара за дупка, а сега, на четиринайсетата, бяха вдигнали на осемдесет. Гари нямаше още дори трийсет и пет, беше второ поколение член на „Олимпик Клъб“.

Другите двама, и двамата също членове, разбира се, бяха баща и син, Бен и Джо Уит от агенцията за недвижими имоти със същото име. Бен Уит бе горе-долу на същата възраст като Фаулър, но изглеждаше десет години по-стар. Негов ред беше.

– Мисля, че съдията тук трябва да премисли дванайсетия си хандикап – той се завъртя и направи порядъчен удар от около сто и седемдесет метра заедно с търкалянето, отдясно на окосената част между двете дупки. – Това – каза той – е подходящ удар за хора на нашата възраст, Анди.

Качиха се на електрокарчетата си и се отправиха надолу.

– Добре се справяш днес – отбеляза Гари.

Анди смучеше поставката на топката си. Носеше бяла бейзболна шапка с емблема, кафяви панталони и поло. Той проследи полета на ято лястовици към една от евкалиптовите горички, които ограждаха полето.