Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 33 страниц)

– Естествено. Е, и? Открил ли си нещо?

Репортерът поклати глава.

– Не, не още, може би. Но вие двамата казахте, че имало начин да се изискат полиците.

Харди поклати глава.

– Не и в този случай. Само ако смятаме, че парите за гаранцията идват от престъпна дейност.

– Добре, а как Мей Шин е намерила половин милион долара?

– Какъв половин милион? Трябват й само петдесет хиляди за такса.

Джеф Елиът поклати глава.

– И аз първоначално си мислех така. Но на нея й трябва и гаранция за заема.

Харди кимна.

– Да, нали говорихме вече за това – той отново го предъвка. – Не знам, спестявания? Може да го е наследила? Не разполагаме с данни за нищо нередно. Наркотици или нещо подобно.

– Ами проституцията? Тя е незаконна, нали?

Това беше нещо, върху което можеше да се помисли, но и него вече бяха обсъждали.

– Може би. Технически. Но нито един съдия няма да ни даде разрешение да конфискуваме полиците въз основа на това – той повдигна рамене. – Може би завещанието на Оуен Неш е било прието като гаранция по кредита.

– Дори и ако го е убила? И тогава ли ще ги наследи?

– Това – отвърна Харди – е друга правна битка. За щастие не е моя. Независимо накъде отидат нещата, дори и да получи всичките два милиона, по-голяма част от сумата ще хвръкне по адвокати. Какво толкова имаше неофициално?

Елиът се наведе напред и свали слънчевите си очила. Имаше нещо явно нефокусирано в погледа му, тъмните кръгове около очните ябълки изпъкваха още повече от подпухването. Харди не можа да скрие реакцията си и прекъсна Джеф.

– Сигурен ли си, че си добре?

Джеф се усмихна и торбичките като че ли се повдигнаха малко.

– Изглежда по-страшно отколкото е. Всъщност се чувствам много по-добре – той отново си сложи слънчевите очила. – Хамстерските бузи спадат след известно време.

– Спиш ли изобщо?

Сега усмивката беше широка.

– Не достатъчно – после, със спотаена гордост. – Имам си някого. За пръв път – той присви рамене с преувеличено равнодушие. – Сънят не е чак толкова важен.

– Ах, ти, пес такъв!

– Да, виж… – изведнъж на Джеф му се отщя да говори за това, да го омаловажава, да се фука, като че ли беше някаква обикновена победа. Не бе просто завоевание, беше Дороти. – Както и да е, относно гаранцията, още не разполагам с имена, нищо, което да мога да публикувам, но преди да предприема каквото и да било, искам да защитя източника си.

– И как ще го направиш?

– Измислям правдоподобно обяснение как случайно съм попаднал на някакви полици. Може би не трябваше да ти казвам това?

Харди не му обърна внимание.

– Виждал ли си някакви полици?

– Не – Джеф се приведе напред. Харди реши, че ако си свали очилата, значи лъже. Но той не си ги свали. – Наистина не съм.

– Добре. И искаш аз да съм източника, така ли?

– Анонимно, разбира се. Неофициално.

Харди откри, че си припомня съвета на Фримън в съдебната зала, категоричността на Пулиъс, че не съществуват никакви правила. Това беше покер с големи залози и ако Джеф можеше да предостави на Харди – ох, на обвинението – източника на гаранцията на Мей, това само щеше да спомогне на неговата, на тяхната, кауза.

– Ако нещо от това излезе наяве и аз не мога да обясня как съм се сдобил с информацията си, източникът ми ще си загуби работата, така че си помислих предварително да си осигуря прикритие.

– Но ние няма да конфискуваме полиците.

– Знам, но това няма значение. Просто имам нужда от отговор, ако се повдигне въпроса.

– Не ти давам никакъв отговор, Джеф. Просто ти казвам каква е процедурата, разбираш ли? Начина, по който прокуратурата би го извършила, ако имаше налице известни основания, с каквито не разполагаме.

– Разбрах.

– Напълно?

– Съвсем.

Харди събра цяла купчинка сини боклучета и ги изхвърли в кошчето.

– Добре тогава.

Харди си помисли, че се превръща в параноик, но въпреки това си взе папката вкъщи. В нея беше събрано всичко, с което разполагаха досега, включително и извлеченията от телефонните разговори на Мей Шин. Той спря на „Аргуело“ и „Гиъри“ и изгуби четирийсет и пет минути, за да си извади копия. Не можеше да каже защо идеята му се бе сторила толкова добра – възможно беше Пулиъс да му ги вземе или пък искаше да може да ги преглежда на спокойствие в кабинета си.

А може би се опитваше да защити Анди Фаулър.

Не. Имаше огромна разлика между забиването на нож в гърба, психическия натиск и лицемерието, които явно влизаха в правилата, и чисто неетичното поведение. Щеше да открие каква беше връзката между Анди Фаулър и Мей Шин. После щеше да реши какво да прави. Така поне си мислеше.

Това първо, а междувременно, не искаше някой следовател подтикнат от ревностното усърдие на Пулиъс да открие тази явна връзка и да съсипе живота на Анди. А и всъщност можеше да няма и никаква връзка или да беше съвсем невинна. Въпреки че Харди не можеше да си представи каква ли би могла да е.

Независимо от това, бойскаутът в него сметна, че е най-добре да бъде подготвен. Затова снима цялото дело.

Дейвид Фримън си мислеше, че денят се бе оказал дълъг, но не и неблагодарен.

Това, че делото се беше паднало на Анди Фаулър, бе дар Божи, такъв, на който той, Фримън, винаги се беше надявал, но на който изобщо не бе разчитал.

Нахрани се прилично и изпи няколко солидни питиета в „Буена Виста Бар“ – не родното място, но вторият американски дом на ирландското кафе, – и се качи на електричката в посока Ноб Хил, кръстен на семейство Ноб, които първоначално претендирали, че хълмът е тяхна собственост: Лелънд Станфорд, Марк Хопкинс, Чарлс Крокър и Колис Р. Хънингтън. Самият Фримън живееше тук в един мезонет на пресечка разстояние от хотел „Феърмонт“, точно над „Рю Лепик“, един от любимите му ресторанти.

Но днес не му се прибираше право вкъщи. Съвсем се беше стъмнило и отново бе изненадващо топло. Той седеше на твърдата седалка в електричката, подрусван от стръмния наклон и се полюшваше в такт с движението, обграден от туристи. Нямаше значение.

Беше като всички обикновени хора и въпреки това, някак си, над тях. Гледаше ги със снизхождение, без излишни илюзии. Бяха способни на всичко – трийсет и петте години практика в наказателното право му го бе доказало, – но имаше нещо, което той понякога усещаше в напиращия порив на хуманност и което го връщаше обратно към самия него, към онова, което беше.

Спомняше си защо бе избрал да защитава – а в началото нямаше много слава и още по-малкото пари. Тази област от правото го бе привлякла, защото знаеше, че всеки прави грешки, всеки беше виновен за нещо. Онова, от което се нуждаеше светът, онова, от което хората се нуждаеха, беше прошка и разбиране или ако не друго, то поне да бъдат изслушани. Той сам се описваше като циничен романтик. И трябваше да признае, че често се отегчаваше от себе си.

Слезе от електричката на „Феърмонт“ и реши да удължи вечерта, а с нея и настроението, да се разходи, да размисли. Мей Шин непрекъснато се връщаше към Оуен Неш, и никога не пропускаше да спомене пурите му. Фримън почувства, че от това му се прииска и на него да изпуши една. Отби се в магазина за цигари и си взе една „Маканудо“. Навън, докато я палеше до химическото чистене, един добре облечен мъж се опита да му продаде истински часовник „Ролекс Президеншъл“ за триста долара, Фримън отказа.

Запъти се на запад, отвъд хълма, за да се наслади още веднъж на нощния изглед към Залива. Пурата беше много ароматна, превъзходна.

След разговора, който бе провел днес с Анди Фаулър, беше уверен, че ще спечели.

Делото не трябваше да се пада на Фаулър. Разбира се, когато бе наел Фримън, това нямаше как да бъде предвидено. Мей беше в Общинския съд и нямаше начин делото да се озове в съдебната зала на Анди.

Дори и след като разпореждането на върховните съдебни заседатели го бе придвижило към Върховния съд, вероятността да се падне на Фаулър все още си оставаше шест към едно. Но, дори и при подобна вероятност, Фаулър трябваше да отиде при Лио Чоморо и да говори насаме с него.

Само дето отношенията между Анди Фаулър и Лио Чоморо бяха, меко казано, обтегнати. Дори и да се забравеха философските им различия, а те бяха значителни, на лична основа Фаулър беше един от малкото съдии, отбелязани поименно в доклада на Чоморо до губернатора относно „захаросаната“ същност на съдийството в Сан Франциско. Фаулър, на свой ред, беше открит противник на назначаването на Чоморо за съдия. Дори нещо повече, Фримън знаеше от слуховете, които се носеха из правните среди, че Фаулър бе човекът, носещ в най-голяма степен отговорността за продължителното пребиваване на Чоморо в „графика“. Така че, поради всичките тези причини, Фаулър не бе отишъл при Чоморо и точно затова се беше провалил.

Защото бе стигнал до заключението, че има друг изход, спасителен ход, дори и ако делото стигнеше до неговия отдел, Фримън се усмихна – не без съчувствие, факт, който отговаряше на възгледите му за това колко безразсъдни бяха хората, дори и съдиите.

Фаулър си бе помислил – разбира се, не можеше и дума да става, че ако делото на Шин се паднеше в неговата съдебна зала, Дейвид Фримън, адвокатът на обвиняемата, щеше да упражни правото си на отвод, без да трябва да изтъква конкретна причина и с това щеше да се приключи – делото щеше да бъде прехвърлено на друг съдия.

Но Фримън не бе поискал отвод, което, разбира се, беше станало повод за съвещанието им.

Фаулър, със скръстени ръце, стоеше зад вратата на кабинета си.

– Дейвид, какво, по дяволите, правиш?

– Защитавам клиентката си. Нали това ме нае да правя.

– Със сигурност не съм мислил, че ще се озове в тази зала.

– Нито пък аз.

– Добре, трябва да направиш отвод. Не мога да гледам това дело.

Фримън не отговори. Стоеше с ръце в джобовете. Знаеше, че изглежда опърпан, опечален, съчувстващ. Преди две седмици се бе явил като спасителя на Анди Фаулър, сега беше негов враг.

Харесваше му драматизма на ситуацията.

Фаулър се извърна и се отправи към прозореца.

– Какво трябва да направя, Дейвид?

– Можеш да си направиш сам отвод, като се позовеш на конфликт на интереси.

– Не мога да го направя вече.

Фримън знаеше, че не може.

– Не мога да позволя връзката ми с нея да излезе наяве.

Чоморо, дори и съюзниците на Фаулър, щяха жив да го изядат за това. Беше в разрез с благоприличието съдиите да ходят с проститутки. Но понякога най-добрият аргумент беше мълчанието. Фримън се приближи до бюрото на съдията и оправи няколко молива.

– Дейвид, трябва да си направиш отвод.

Фримън поклати глава.

– Нае ме, за да защитавам по най-добрия начин клиентката си. Явно е, че е в нейна полза, ако делото се води в твоята зала. Съжалявам, ако това ти създава неприятности.

– Неприятности ли? Това е катастрофа. Напълно неетично е. Не мога да позволя да се случи.

– Вие трябва да решите, Ваша светлост – беше делови. – Ако това може да послужи като утеха, нямам никакво намерение да измамя доверието ви.

Очите на Фаулър изглеждаха като изцъклени.

– Мей знае ли?

– Мисля, че не. Казах й, че за мен е безплатна реклама. Явно мина.

– Господи – той прокара ръка през косата си. Изведнъж му се стори изтощен и остарял. – Господи, Боже мой – той правеше малки кръгчета наоколо, после спря. – Мислиш ли, че мога да й осигуря справедлив процес, Дейвид?

Най-после здравият разум проговаряше. Така постъпваха хората, Фримън го знаеше. Сами направляваха действията си, понякога погрешни, понякога оправдани.

Фаулър продължи.

– Ако някога се разбере, с мен е свършено. Дали тя ще проговори?

– Защо й е да го прави, особено след като ще я отърва? Няма сметка. Сега или когато и да било.

– Ще я отървеш ли?

– Разбира се. Няма никакви доказателства, Анди.

Съдията сниши гласа си.

– Но тя го е направила, Дейвид.

– Никой не може да докаже, че клиентката ми е убила някого. Ако може да се попречи на обвинението да използва сексуални нападки и расови инсинуации, тя ще бъде оправдана. От съществено значение е да се контролира тона в съдебната зала.

Пурата беше догоряла и той щастливо дъвчеше края й. Добро изпълнение, с толкова сладък резултат, че почти му се искаше да затанцува жига, когато напусна кабинета.

Разбира се, от друга страна, Анди Фаулър, с когото винаги бе поддържал прекрасни отношения, си беше сложил главата в торбата. Анди не можеше да си направи отвод, без да признае за връзката си с Мей, а той нямаше да го направи. Прав беше, това щеше да сложи край на кариерата му, защото подобно разкритие в такъв напреднал етап от процедурата щеше да се окаже особено съкрушително.

Но той сам се бе поставил в това положение. Всеки сам си определяше късмета. Добър или лош. Анди беше голямо момче. Трябваше да си направи по-добре сметките.

Разходката беше отвела Фримън отвъд билото на Ноб Хил надолу по северния му склон. Подсъзнателно постепенно си даде сметка, че краката му го водят нанякъде и ги остави да вървят, накъдето искат. Бавно, без да бърза. Продължаваше да дъвче пурата.

Вечер ъгълът, на който живееше Мей, беше спокоен. Електричката не се движеше. Хълмовете наоколо бяха стръмни и хората, отправили се към Норт Бийн или обратно към Авенютата, предпочитаха някой от булевардите, „Бродуей“ или „Ван Нес“, „Го“ или „Гиъри“. Той пресече улицата, облегна се на витрината на френския кулинарен магазин и погледна нагоре. Светеше там, където знаеше, че се намира кухнята на Мей. Предната част на апартамента с еркерния прозорец беше тъмна.

От отсрещната страна на улицата, в сградата на г-жа Стрелецки покрай еркерния прозорец се мяркаха сенки и изведнъж Фримън си спомни четиринайсетгодишното момче на име Уейн Олред, което се бе скрило в килера, когато майка му избягала от апартамента и после бе излязло и застреляло баща си.

Хвърли угарката от пурата си в канавката. Не се чувстваше особено възмутен, че не беше проявил напълно усърдието си по-рано. Бе в края на един дълъг ден и той изобщо не беше хранил илюзии, че Мей е невинна. Всъщност, още не хранеше.

Но краката му, неговото подсъзнателно – каквото там беше – го бе довело тук и сега той знаеше защо. Прекоси улицата и натисна звънеца на номер 17, „Строс“. Домофонът изпищя в ухото му.

– Кой е?

Фримън се извини и набързо обясни.

– Десет часа вечерта е. Не може ли да почака до утре?

Той отново се извини и за миг му се стори, че няма да му се отвори парашута. Но тогава домофонът избръмча и Фримън спокойно започна да се изкачва по покритите с мокет стълби. Вратата беше открехната и Ник Строс се бе облегнал на касата, по бели чорапи и хавлиен халат. Едър мъж, много по-едър от Фримън, черната му коса беше още мокра от душа.

– Съжалявам – повторно се извини Фримън. – Но става въпрос за човешки живот.

– Мога ли да видя някакъв документ за самоличност?

Адвокатът се усмихна.

– Разбира се – това беше стандартната първа реплика на самозащита, толкова глупава, помисли си Фримън, колкото повечето човешки усилия. Сякаш – ако беше крадец или убиец – притежанието на шофьорска книжка щеше да го направи по-малко опасен, сякаш всички документи за самоличност непрекъснато, майсторски не се фалшифицираха или преправяха.

Но той я извади от портфейла си и я подаде. Носеше и визитки в един от вътрешните джобове на сакото си, даде на Строс и една от тях.

Мъжът отвори вратата, Фримън видя две момчета – в пубертета или малко по-малки – да седят едно до друго на дивана, опитвайки се да го зърнат. Той им махна приятелски с ръка и Строс го покани да влезе.

– Но вече ви казах, че не сме видели нищо.

– Добре, г-н Строс, всъщност ми казахте, че вие не сте видели нищо. Обещахте ми, че ще попитате момчетата и ще ми се обадите.

– Ако са видели нещо…

– Какво, татко?

– Секунда, Ник, разговаряме човека. Това е г-н Фримън, момчета. Синовете ми – Алекс, големия и Ник, голямото ми малко момче. Нали, Ник?

По-малкото момче, Ник, беше копие не само на името на баща си, но и на държанието му – предпазливо, внимателно. Фримън смирено бе бръкнал с ръце в джобовете си.

– Не искам да ставам нахален. Хората винаги забравят подобни неща. Просто е ужасно важно.

Строс направи някакъв жест, който Фримън прие за неохотно съгласие, той погледна към момчетата, после отново към Строс.

– Момчета, искате ли да ми покажете стаята си, ако баща ви не възразява?

По-голямото момче, Алекс, каза „разбира се“ и веднага скочи. Този беше авантюрист.

– Ами ти, Ник.

– Не. Ще почакам тук.

Фримън каза добре, но Алекс беше изключително добре разположен към него.

– Хайде, заек такъв, пилешко сърце, бебе такова.

– Алекс!

Но това свърши работа. Ник се изправи.

– Няма нищо, татко. Алек е такъв досадник – после към брат си: – Тъпанар! – Спомняйки си последния път, когато бяха видели китайката през телескопа…

На Ник Строс му харесваше в апартамента на баща му, на ъгъла на „Хайд“ и „Юниън“, особено след едномесечната екскурзия с майка му и Алекс, и онези малки задушни стаички в Европа. Първо на първо, апартаментът на баща му беше като за хора, два пъти по-голям от този на майка му във Ван Найс, с изронената хоросанова мазилка и белеща се боя, и коли, паркирани навсякъде, където би трябвало да има трева. Освен това, при баща им, отгоре не живееше никой – никаква г-жа Кътлър с двамата й сина и басът и барабаните не дънеха през тавана по цял ден и цяла нощ. Никакви свързани хотелски стаи, в които непрекъснато отсядаха всевъзможни хора.

Плюс електричката, беше страхотно да се качваш и да слизаш, без да плащаш. И всичките тези възвишения за скейтборд, за каквито не можеш и да мечтаеш дори, без нито едно проклето палмово дърво. Всъщност, без никакви дървета.

И най-накрая остъклената куличка в най-горния ъгъл, отпред към фасадата на сградата, която беше част от спалнята им, на тях двамата с Алекс, когато пристигнаха на гости в събота. И този път, след като бяха постоянно с майка си и постоянно на училище, после в Европа и всичко останало, щяха да останат тук цели три седмици.

Така че, след като лампите се загасяха, можеше да извадиш телескопа и да шпионираш всички наоколо, без никой да забележи нищо. Или през деня, просто дърпаш завесите, за да стане тъмно тук, вътре и оглеждаш, наблюдаваш всичко.

А откакто бяха дошли тук, все нея наблюдаваха.

Алекс пръв я беше видял – от отсрещната страна на улицата, на последния етаж точно като тях, вероятно си мислеше, че никой не може да я види. Наистина си струваха петдесетте цента, които Ник трябваше да плати за първото поглеждане – чудеше се какъв е този китайски обичай да се разхождаш из къщи чисто гола, но не се оплакваше. Освен мама (а тя не се броеше), никога не бе виждал гола жена. Дори и „Плейбой“ беше трудно да се намери, когато си на единайсет.

А той си мислеше, че тази жена изглеждаше толкова добре – поне колкото коя да е от „Плейбой“, с изключение на по-малките цици. И това, че беше китайка, първоначално бе малко необичайно. Някак си му се искаше да беше обикновена американка – чудеше се дали наистина се брои за виждане на гола жена, ако е китайка, но той попита Алекс и Алекс каза, че за него със сигурност се брояло, а той беше на тринайсет, така че трябваше да знае.

Нямаше я в продължение на два-три дена, последният път беше преди няколко вечери. Почти наближаваше единайсет. Не можеше да накара дребосъка си да спадне и не можеше да заспи. Също така не искаше да загуби нито миг, когато лампите й светнеха. Той залепи око за телескопа. Изглеждаше така, сякаш правеше някакво упражнение, сваляше от полиците, протягаше се, после се навеждаше. Извърна се към него, лицето й му се видя толкова наблизо, че за малко не отскочи назад. Изглежда плачеше и това го накара да се почувства виновен, затова че я шпионира и въобще.

– Виждаш ли нещо? – прошепна Алекс. Той бързо метна едно одеяло върху твърдото си малко пишле. Погледна за последно, като си мислеше как циците променят формата си, когато жените се движат, навеждат се, протягат се. Брат му все му се подиграваше, че си падал по цици. Е, предполагаше, че е така, щом като толкова го интересуваха и носеше това откритие като орден за специални заслуги. Мъж, а не момче.

Дръпна завесите пред телескопа. Щеше да запази сълзите в тайна между него и нея.

– Не – каза на Алекс, – мисля, че си е легнала.

Дейвид Фримън, Ник, Алекс и техният баща прекосяваха всекидневната, г-н Строс се извини за езика на синовете си, явно имаше предвид това, че Ник бе нарекъл Алекс тъпанар. Майка им не ги държала много изкъсо, а не било възможно езикът да се оправи за шест седмици, за колкото ги вземал всяка година. Трябвало да си избираш на какво да наблегнеш.

Фримън видя телескопа, още щом влезе в стаята и се приближи до него.

– Доста си го бива – каза той. – Прилича на истински телескоп.

– Това е истински телескоп – отвърна Алекс.

Фримън приближи око до окуляра.

– Какво може да се види през него?

Онова, което виждаше, онова, към което беше обърнат, бе еркера от другата страна на улицата, стаята отсреща. Видя Мей до кухненската й маса, пиеше нещо, беше толкова близо, че може и да види парата, която се издигаше от чашата й.

Знаеше как да придаде нотка на закачка в погледа си, да прозвучи съзаклятнически и приятелски.

– Шпионирате ли хората понякога?

Алекс отговори бързо, прекалено бързо.

– Никога.

– Ами ти, Ник?

Ник се скри още повече зад халата на баща си. Големият Ник се намеси:

– Какво целите да докажете?

– Погледнете.

Фримън се отдръпна и Големият Ник се приближи и наведе око към окуляра. Постоя така в продължение на минута.

– Това е тя – обясни Фримън, – клиентката ми.

Големият Ник беше ядосан, обърна се към синовете си.

– Вие, деца, трябва да бъдете…

– Г-н Строс, моля ви. Минутка само – гръмовитият глас сепна всички. Момчетата стояха като заковани, Фримън го сниши, седна на леглото и им пусна „Внимателно“ и „Спокойно“. – Момчета, няма от какво да се страхувате. Гарантирам ви.

После обясни каква е ситуацията, бавно, спокойно, без излишни коментари. Предаде им какво му бе казал баща им за съботата, когато за пръв път дошли тук, че само се били преоблекли и хапнали, а после ги нямало цял ден. Просто искал да разбере, това ли било всичко, което са правили и дали били напълно уверени? Не искал да ги подвежда.

Двете момчета се спогледаха.

– Мисля, че да – отвърна Ник.

– Алекс?

Очите му се върнаха към брат му, към баща му.

– Няма страшно, Алекс, просто кажи истината.

– Ами, нали разбирате, телескопът беше сложен, така че аз започнах да оглеждам малко наоколо, просто разглеждах нещата.

– И видя ли нещо? Нещо интересно или необичайно, може би там, отсреща?

Алекс погледна към Ник, повдигна рамене и изплю камъчето.

– Беше чисто гола. Разхождаше се чисто гола.

– Кога беше това, Алекс?

– Точно преди да излезем, когато татко ни извика, точно преди обяд.

– И си сигурен, че е било денят, първият ден, когато сте пристигнали тук, в събота?

Момчетата още веднъж се спогледаха. И двете кимнаха и казаха да, точно така.

33

Харди се добра до телефона на стената в кухнята на третото позвъняване. Бяха го вдигнали от сън, от топлото легло.

– Дизмъс, обажда се Анди Фаулър. Събудих ли те?

Часовникът в кухнята показваше 10:45.

– Няма нищо, Анди.

– Току-що получих съобщението ти. Какво е толкова спешно?

Харди започваше да се разсънва, но не се бе събудил достатъчно, за да увърта.

– Мей Шин.

Пауза.

– Тъй като си натоварен с делото, Диз, не смятам, че трябва да го обсъждаме.

Ставаше, помисли си Харди, само дето паузата беше прекалено дълга.

– Аз пък смятам, че трябва, Анди. И мисля, че знаеш какво имам предвид.

В последвалото мълчание, Харди чу как Фаулър въздиша. После каза:

– Къде можем да се срещнем?

Срещнаха се в един покрит с папрати бар на „Филмор“, на осемстотин метра от дома на Анди Фаулър, който живееше на „Клей“, близо до „Ембаси Роу“. Извън вечерните часове, това беше местното сборище на докторите и сестрите от кварталния медицински център. Не беше от типа барове, по които си падаше Харди, ни той не бе тук заради атмосферата.

Беше облечен с дрехи от времето преди прокуратурата – старо рипсено спортно яке върху безформен бял рибарски пуловер, джинси, туристически обувки – и се чувстваше по-удобно в тях. На място като това, по това време на вечерта, тези дрехи изпращаха съобщението, че не е някое юпи, което търси да забие бройка със съответния реквизит от елегантни одежди и маниери, които вървяха към него.

Музиката беше някакъв ню ейдж, който трябваше да те накара да повярваш, че е изпълняван от живи хора – всичко се свеждаше до басови удари, музика, която елиминираше усилието да се вслушваш в думите или да следиш мелодията. Просто присъстваше, като вездесъщия телевизор, който гърмеше в ъгъла, като „Нешънъл Инкуайърър“ на касите в супермаркетите, като „Макдоналдс“.

Изненадан, че съдията още не е дошъл, той дръпна едно високо столче в дъното на бара. Поръча си „Гинес“, но нямали наливна, така че се задоволи с „Енкър Портър“, чудесен резервен вариант.

Може би, защото го бяха събудили от сън, но си даваше сметка, че е в кисело настроение.

Появата на Анди Фаулър не му подейства ободрително. Съдията не се бе преоблякъл и беше с официалния си вечерен костюм. Стройното тяло, гъстата коса, откритата усмивка, толкова различна от киселата гримаса на Харди.

Тези добре изглеждащи мъже на преклонна възраст – кого се опитваха да заблудят? Изведнъж видя един друг човек, напълно различен от онзи Анди Фаулър, когото познаваше, по-суетен и по-повърхностен, внушителното присъствие и въздействие не бяха толкова отражение на достоен за възхищение с увереността си характер, колкото костюм, който скриваше несигурния човек отвътре.

Докато минаваше покрай бара, съдията се огледа в огледалото. Мъж, който си проверяваше прическата в горяща сграда, явно изобщо не си даваше сметка за сериозността на положението.

Харди му махна и Анди се настани на стола до него, като си поръча ром „Анейо“ в затоплена тумбеста чаша. Последва жизнерадостна размяна на поздрави, ритуал и за двамата, но това бързо приключи. Харди бръкна в джоба си, извади преспапието и го постави на бара, помежду им. Завъртя го лекичко.

Ето го – целият свят на Анди Фаулър в орбитата на един нефрит. Нямаше какво повече да се увърта:

– Мей Шин ти го е дала, нали?

Фаулър беше обгърнал с ръце кехлибарената течност. Нямаше мисъл да се отрича.

– Как разбра?

– Извлеченията от телефонните разговори – разказа му как е стигнал до разкритието, как е събрал нефритените скъпоценности – преспапието му, пръстена на Неш – заедно.

– Както и да е, има дузина обаждания на твоя номер, може и повече.

– Толкова много? – доволен ли изглеждаше?

– Какво става тук, Анди? Не можеш да гледаш това дело.

– Сега вече ще излезе наяве, нали?

– Не виждам как може да не излезе.

– Кой друг, освен теб, знае?

Харди отпи от бирата си. Не беше насоката, която бе очаквал.

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа, кой е разбрал, Диз? – той стовари ръка върху бара, чукче от плът. – По дяволите, какво мислиш, че искам да кажа? Кой друг знае за това?

Харди зарея поглед в пространството между тях. Това бяха първите груби думи, които съдията някога бе отправял към него. Фаулър моментално постави ръката си върху неговата.

– Съжалявам, Диз. Не исках да те обидя.

Но го направи. Добре, беше в стрес. Харди можеше да не му обърне внимание, да го забрави, почти.

Фаулър вдигна чашата си, отпи глътка и пак я остави. Гласът му отново се владееше.

– Предполагам, че онова, което искам да знам, е какво следва сега?

– Бих казал, че зависи от онова, какво е било преди.

Фаулър кимна.

– Значи никой друг не знае.

– Не съм казвал подобно нещо.

– Напротив, каза.

Всички бяха комарджии. Всичко беше обявяване, залагане, блъфиране.

– Добре. Защо не ми разкажеш? Да започнем оттам.

Барманът се приближаваше към тях.

– Едно двойно, ако обичате – поръча Фаулър. – И налейте на приятеля ми още една халба.

Бяха в едно от обширните ъглови сепарета, на десетина метра около тях нямаше никой, седяха под прав ъгъл един от друг, почти коляно до коляно, възрастният, добре изглеждащ мъж в официален костюм и другият, вероятно строителен работник, а може би син на по-стария. Определено не бяха любовници – в Сан Франциско двама мъже сами винаги изглеждаха подозрително. Но езикът на тялото изобщо не подхождаше за такова нещо. Бяха близо един до друг, заети с някакъв разговор, който пораждаше напрежение помежду им.

– Случи се в една от галериите надолу по „Юниън Скуеър“. Бях обядвал в „Клифт“ и слънцето се бе показало, така че реших да се поразходя малко, а може би и да се отбия до Магнън, да видя Джейн. Толкова рядко ми се случваше да бъда в центъра през деня.

Нямаше никой, освен галеристката – оказа се, че е собственичката – и Мей. Не знам какво ме накара да спра. Излагаха някаква еротика – предполагам, че това ме накара да погледна, но тогава видях тази японка да стои там, лицето й в профил и влязох. Заговорихме се, говорихме си може би половин час, анализирахме всички работи. Беше възбуждащо, признавам си, да обсъждаш всички тези пози и голи тела, сам с една красива жена, която току-що си срещнал.

– И ти я забърса.

– Само ако беше толкова просто. Не бях правил нищо подобно през последните трийсет години, Диз. Когато си съдия…

Харди пиеше бирата си, чакаше.

– И какво стана?

– Тръгна си, каза, че се радвала, че сме се запознали, но трябвало да върви. Останах още малко и си помислих, че това е всичко – той замълча. – Но не беше. Открих, че не мога да си я избия от главата, непрекъснато си я представях в някои от позите. Съжалявам, знам, че не е в стила ми.

Харди повдигна рамене.

– Всеки се нуждае от любов, Анди.

– На думи звучи добре. И е така, въпреки че се опитваш да го тровиш под работата си, под образа, който си си създал, под обществения си живот, докато наистина не повярваш, че вече нямаш нужда от обич.

– Направих го след Майкъл и Джейн.

– Значи знаеш. Казваш си, че животът ти и така си е добре, също толкова пълноценен. Не, че не го правиш, но си толкова самотен. Нищо не откликва – Анди замълча и се загледа навън към пустата улица. – И няколко дни по-късно – продължи съдията – отново отидох в галерията и попитах собственичката дали си спомня жената, с която бях разговарял. Отвърна ми, че е постоянна клиентка.

– Значи наистина е продавала изкуство?

– Кой, Мей ли? Не, колекционираше, но не бих казал, че е продавала. Както и да е, собственичката я познаваше, но не искаше да ми каже името й, дори и след като й се представих. Не я виня. Както знаем, пълно е с откачалки, дори и сред колегите ми. Така че аз й дадох визитката си и я помолих да предаде на дамата да ми се обади. Обеща ми.

– И започна да ходиш с нея.

– Не, не още. Не ми се обади – той завъртя рома си, остави го недокоснат на масата. – Но аз я желаех, изобщо не я познавах, но това нямаше значение. Трябваше да я видя пак. Не знам какво ми беше станало.