Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 32 (всего у книги 33 страниц)

Разбира се, доказателствата от полиграфския тест се допускаха само по споразумение. И Пулиъс се бе съгласила показанията да бъдат включени, при условие, че тя може да изтъкне, че Фаулър всъщност не беше издържал теста. Харди не се нуждаеше от мнението на Рейнълдс, а и Пулиъс не можа да се възползва много от него, но на Харди му беше необходимо Рейнълдс да прекара по-голяма част от сутринта на свидетелското място – трябваше да приеме и лошото покрай доброто.

Така, че той разкарваше Рейнълдс за това как действал полиграфа по принцип, защо хората се справяли или нес него, вероятност от грешки и т.н. По време на кръстосания разпит, Пулиъс, както беше очаквал, наблегна на факта, че Фаулър, с широкия си опит, със сигурност е знаел как да се справи с теста и поради това доброволно се е съгласил да се подложи на него, тъй като е знаел, че може да отхвърли резултатите.

Но Харди бе постигнал целта си. Не искаше да призовава Селин Неш преди обяд. Изведнъж, след прекъсването в кабинета на Чоморо, ходът на процеса се беше очертал ясно пред него. Щеше да хване Селин, свидетелката, залагайки капан. След това Фаулър щеше да свидетелства в своя полза, после вероятно Харди щеше да произнесе заключителната си пледоария.

Утре Чоморо щеше да започне с указанията към съдебните заседатели и да остави нещата в техни ръце.

Но днес, след като дадеше показания, Селин щеше да остане в съдебната зала – както правеше всеки ден, – докато не приключеше заседанието. Той разчиташе на това, че няма да рискува да промени обичайната си практика, не и когато беше толкова близо до победата.

– Селин Неш.

Тя реагира така, сякаш я бяха ударили и се извърна рязко от мястото си, за да се огледа. Възвръщайки самообладанието си, стана и мина през перилата, като въпросително гледаше към Харди.

Настани се на мястото за свидетели. Беше облечена в тъмносив костюм на тънки райета и пурпурна копринена блуза, излъчването й беше някак си едновременно строго и престорено скромно. Косата й бе опъната назад, като подчертаваше изваяните извивки на лицето, аристократичните й черти. Харди се стегна и застана на обичайното си място, след като тя положи клетва.

– Г-це Неш, имам само няколко въпроса, ако сте в състояние да им отговорите.

Тя кимна, разтревожено погледна към съдебните заседатели, после към Пулиъс. Когато очите й отново се спряха на Харди, изглеждаше успокоена, навлизаше в ролята си.

– Продължавайте, г-н Харди, добре съм.

– Благодаря ви. Двамата с баща ви, Оуен Неш, сте били много близки, нали?

– Да, бяхме.

– И сте се чували често по телефона, виждали сте се често?

– Да. Поне веднъж в седмицата, понякога и по-често.

– Излизали сте с яхтата, вечеряли сте, такива неща?

– Да.

– През последните няколко седмици от живота на баща ви този характер на отношенията ви запазили се?

– Да. Да, говорих с него през седмицата… – тя сведе очи, – през седмицата, когато беше убит, например. Беше нещо естествено.

– През по-голямата част от времето за нещо конкретно ли говорехте?

– Не. Говорехме си за много неща. Бяхме много близки, като стари приятели.

– Разбирам. Говорили сте си за много неща – бизнес партньори, спорт, клюки, лични проблеми?

– Общо взето, да…

– Сега, през тези последни няколко седмици той споменавал ли е някога името на Анди Фаулър, било лично на вас или във ваше присъствие?

Тя се замисли.

– Не, доколкото си спомням, не.

Харди се върна обратно до банката си и взе някакви листове.

– Разполагам – каза той – с копие от показанията ви пред върховните съдебни заседатели, в което твърдите, че вашият баща ви е казал, че възнамерява да излезе с „Елоиз“ с Мей Шин в деня, в който е бил убит. Спомняте ли си тези показания?

– Да, разбира се.

– Но въпреки това, ние знаем, че Мей Шин не е излязла с баща ви този ден.

Не беше въпрос и Чоморо се възползва от възможността да се наведе от банката си.

– Надявам се, че имате за цел да докажете нещо с това, г-н Харди.

Всъщност, нямаше. Казваше на Селин, че не е забравил за тези й показания. Той се извини на съдията и се върна обратно до масата си, за да остави екземпляра.

Извърна се и започна отново, с по-сърдечен тон.

– Г-це Неш, баща ви много се е гордеел с яхтата си, нали?

По-безопасен терен.

– Обичаше я – каза тя, като се облегна назад. – Беше като дом за него. Истинският му дом.

– Тогава я познавате добре, нали? Прекарвали сте доста време на борда? – Нехайно.

– Е, да. Но напоследък не толкова… Той извеждаше Мей повече с нея.

– Знаете ли, баща ви казвал ли ви е, дали Мей Шин е имала ключ за „Елоиз“?

Пулиъс се изправи.

– Ваша светлост, знам, че сме на тема яхти, но не разбирам какво се цели с всичко това.

– Г-н Харди, преследвате ли нещо конкретно?

– Ваша светлост, някъде между сряда вечерта, двайсет и четвърти юни и четвъртък следобед, човекът, който е убил Оуен Неш, е върнал оръжието, с което е било извършено убийството обратно на „Елоиз“. На този човек му е трябвал ключ.

– Ваша светлост! Безобразие! Какво общо има това несъстоятелно твърдение с настоящия процес срещу г-н Фаулър, с нещо изобщо? Никакви доказателства не са били внесени, дори не е намекнато за съществуването на такива досега.

Харди предполагаше, че реакцията ще бъде такава, но той трябваше да предаде на Селин, че знае. Запази спокойствие. Лицето й, забеляза той, беше пребледняло, въпреки че в момента никой друг не гледаше към нея. Той беше в центъра на бурята.

– Г-н Харди – каза Чоморо, – чухме сержант Глицки да свидетелства, че е открил пистолета в четвъртък на „Елоиз“. Разполагате ли със свидетел с различна версия за събитията?

– Не, ваша светлост, не още.

– Добре, нито е времето, нито е мястото да се занимаваме с това. Има ли нещо свързано конкретно с делото, което бихте искали да попитате г-ца Неш? В противен случай… – той се наведе към Селин, когато Харди каза не. – Съдът ви поднася извиненията си, г-це Неш. Ако г-ца Пулиъс не възразява…?

– Не, свидетелят може да се оттегли – отвърна Пулиъс.

Когато Харди седна, Фаулър му прошепна:

– За какво, по дяволите, беше всичко това? Ако е най-доброто, с което разполагаме, тогава остави ме аз да свидетелствам.

Селин беше хладнокръвна, но той вече знаеше това. Тя мина покрай банката му, без изобщо да го погледне. Извърна се, и видя как сяда обратно на мястото си до пътеката. Слава Богу, помисли си той. Както беше и предположил, нямаше да си тръгне.

Най-накрая на свидетелското място застана Анди Фаулър и Харди го поведе през показанията, които бяха репетирали петдесет пъти. Не изглеждаше добре, там горе. Със самочувствие, самоуверен, говореше ясно, отдаваше на съдебните заседатели необходимото внимание и уважение.

Започнаха от самото начало, като не отбираха лошото от доброто. Имаше няколко трудни момента, като, когато Харди го попита, както бяха решили, че ще направи, защо беше наел Емет Търкъл.

– Не го наех да открие за Оуен Неш – отвърна Фаулър. – Не отричам, че именно това откри, но аз просто исках да разбера защо Мей не искаше да се вижда повече с мен. Мислех си дори, че може да се е забъркала в нещо. Просто исках да знам, а тя ми беше дала ясно да разбера, че не желае да говори.

Минаха през това как отпечатъците му се бяха озовали върху пълнителя, обиколния и необичаен път, който процесът на Мей беше извървял, за да се стигне до съдебната му зала.

– И след като вече се озова при мен – каза Анди, – почувствах, че е прекалено късно. Това беше грешка, ужасна грешка, но не бе нещо, което бях планирал. Просто така се случи – на мен се падна.

Призна си за лъжите пред колегите си и се обрисува – съвсем точно, помисли си Харди – като човек, разкъсван между личните си потребности и служебното си положение.

– Трябваше да я накарам да се омъжи за мен още преди месеци, и да понеса последствията от това – заключи той. – Но изобщо не се замислях, че мога да я загубя, докато вече я нямаше. И тогава, отново, беше прекалено късно – гладък изход.

Колкото до съботата и неделята, прекарани в Сиерите, какво можел да каже? Отишъл да си прочисти главата, с намерението да не се вижда с никого. И успял, прекалено добре при това. Искало му се да не било така.

– Това щеше да спести на прокуратурата – той включи и съдебните заседатели – и на съдебните заседатели много време, неприятности и разходи.

Като цяло, отне по-малко от два часа – спокойни, макар и педантично точни показания, Фаулър остана сдържан, казваше онова, което трябваше да се каже.

Пулиъс беше длъжна да се нахвърли не като булдог, а като бултериер, да го захапе за панталоните с надеждата, че ще го изкара от равновесие. Докато наблюдаваше работата й, Харди отново се удиви на настървението й. Не се преструваше – всеки грам от нея беше изпълнен с убеждението, че всичко казано от Анди Фаулър е лъжа и той хладнокръвно бе убил Оуен Неш.

– Бихте ли казали, г-н Фаулър, че сте страстен турист?

Съдията се усмихна.

– Не, не особено.

– Колко пъти, грубо казано, сте ходили на екскурзия, да кажем, миналата година?

– Само веднъж, сигурен съм.

– Ами през изминалите няколко години?

– Не.

– Не какво?

– Не, само този един-единствен път. Аз съм доста зает човек. Или поне бях…

– И въпреки това миналия юни, просто така, внезапно, решихте да прекарате съботата и неделята с раница на гръб високо в Сиерите?

– Точно така.

– Бихте ли ни казали, къде вечеряхте в петък вечерта? Тръгнали сте в петък вечерта, нали така?

– Да. В едно от ресторантчетата нагоре по магистрала номер петдесет над Плейсървил. Не си спомням точно как се казваше.

– Спомняте ли си близо до кой град беше?

Фаулър поклати глава.

– Не, наистина не съм запознат с района.

– Спомняте ли си какво ядохте?

Намръщването му стана забележително.

– Мисля, че ядох пържола – опита да се пошегува. – Но тъй като съм под клетва, не бих се заклел.

Тя продължи в същата посока. Стъмнило ли се било, когато се навечерял? Къде точно прекарал нощта? Кога тръгнал по пътеката? Накъде се бил насочил? Как се ориентирал? Какво си бил взел за ядене за събота вечер?

Започваше да го вбесява.

– Знаете ли – каза той, – не съм се замислял много за тези два почивни дни, докато не ме обвиниха в това престъпление. Бяха просто една събота и неделя сред природата, не кой знае колко запомнящи се.

– Да – отвърна Пулиъс, като се обърна към съдебните заседатели, – виждаме.

Тя продължи, както Харди се опасяваше, че ще направи, с признатото за вярно твърдение, че Фаулър е знаел не само, че пистолетът се е намирал на яхтата, но и точно къде е бил сложен.

– И разбрахте това чак, след като вече бяхте скъсали?

– Да.

– Когато Мей Шин не искаше да разговаря с вас до такава степен, че трябваше да наемете частен детектив, за да разберете защо не желае дави вижда повече?

– Е, разговаряхме веднъж.

– И защо разговаря с вас?

– Не знам. Обадих й се, и тя случайно вдигна телефона. Обикновено го оставяше на секретар. Но този път вдигна, така че говорихме.

– Просто обикновен разговор и тя случайно е споменала, че „Беретата“ й се намира отстрани до леглото на Оуен Неш на палубата на „Елоиз“?

– Не, не стана точно така.

– Ще ни кажете ли, ако обичате, как точно стана тогава?

Харди си погледна часовника. Имаше на разположение поне още един час и тя, за негово съжаление, се бе съсредоточила върху доказателствата, с които разполагаше, като за известно време бе оставила цялата работа с осъзнатата вина, макар Харди да знаеше, че и до това щеше да се стигне. А и вероятно до нещо по-лошо, Анди явно започваше да губи самообладание, започваше да става избухлив.

– Да се върнем отново на г-н Търкъл. Казахте, че сте бил любопитен да разберете защо г-ца Шин е скъсала с вас?

– Точно така.

– И затова наехте г-н Търкъл?

Къси въпроси, леко подръпване на крачолите. Но вършеха работа.

Фаулър изтощено кимна.

– Да, наех г-н Търкъл.

– Колко ви взимаше той?

– Мисля, че беше по сто трийсет и пет долара на ден, плюс разходите.

Пулиъс отново се обърна към съдебните заседатели.

– Сто трийсет и пет долара на ден. Вие ли платихте за самолетния му билет дотук?

– Да.

– И обратно?

Изтъкна, че е платил над хиляда и петстотин долара, за да се сдобие с подробна информация за Оуен Неш и Мей Шин.

– И след като сте похарчили всичките тези пари, какво смятахте да правите с информацията?

– Защо, нищо. Просто исках да разбера, вече обясних.

– Плащате хиляда и петстотин долара, за да откриете нещо, за което не възнамерявате да предприемете нищо?

– Точно така.

Харди се притесняваше. Доверието се рушеше, клиентът му беше вече три часа на свидетелското място и очите му шареха от Пулиъс към Харди, към съдията – държеше се, според езика на тялото, като патологичен лъжец.

Пулиъс, разбира се, го забеляза и това естествено я доведе до истинските лъжи – пред приятелите му, колегите, пред всеки, който го беше чул.

И после, накрая, словоизлиянието за признатите му прегрешения, които трябваше да покажат осъзнатата вина на Анди. Колко дълго сте бил съдия? Дал ли сте свещена клетва никога да не подривате с действията си работата на съда? Някога преди отказвал ли сте се от дело? О? Няколко пъти? Основанията толкова сериозни ли бяха, колкото тук? Чувал ли сте някога някой друг съдия да е поемал гаранцията на обвиняем?

И така нататък, и така нататък.

Харди изписа една страница с бележки, после се отказа. Пулиъс не изкривяваше фактите – тя ги използваше много умело, за да създаде един образ и едни обстоятелства, които правеха убийството не само да изглежда логично, но и неизбежно.

В пет и петнайсет прокурорката най-после приключи и върна Фаулър обратно на Харди за реплика. Той държеше само на едно място, към което искаше да се върне и където мислеше, че ще е в състояние да поправи някои от пораженията.

– Г-н Фаулър, поведението ви относно делото Мей Шин беше ли разследвано от Комитета по етика към Съдийската колегия на Калифорния?

– Протестирам – Пулиъс звучеше малко изтощена.

Чоморо знаеше, че му се вижда края и малко поотпусна Харди.

– Протестът се отхвърля.

Харди повтори въпроса си и Фаулър, от мястото за свидетели, кимна.

– Да, беше.

– И вие бяхте ли, в действителност, лишен от права за това, което г-ца Пулиъс нарече нечувано поведение?

Харди знаеше, че Анди бе получил мъмрене, но не беше дисциплинарно наказан заради случая Шин. И дори, след като бе обвинен в убийство. Съдийската колегия нямаше да лиши от права – нито щеше да предприеме нещо – към колега юрист, докато той не бъдеше признат за виновен.

– Не, не бях.

– Не сте ли и в момента все още почетен член на Щатската колегия?

– Член съм.

– Добре, благодаря ви.

63

Фаулър искаше да поговорят. Джейн искаше да се карат, Франи, сигурен беше, искаше да се прибере. Джеф Елиът бе пристигнал в галерията и искаше интервю.

Но Селин напускаше съдебната зала и нямаше време за нищо от това. Той беше натъпкал документацията си в куфарчето по-рано и сега, като се извиняваше, си пробиваше път през галерията към коридора. Тя беше с петдесетина крачки напред, когато напусна сградата през задната врата на моргата.

Студената нощ себе спуснала. Въздухът все още беше влажен от бурята, въпреки че бе спряло да вали. Харди се затича, за да я настигне. Той също беше паркирал на паркинга отзад и стигна до колата си, когато и Селин стигна до своята. Харди излезе от мястото на три коли зад нея и я последва нагоре през „Маркет“ към „Ван Нес“, после на север към „Ломбард“, като винаги гледаше да ги разделя поне една кола. Трябваше да пресече само на два червени светофара.

На „Ломбард“, когато зави на запад, той се осмели да се приближи на съседното платно. Тя караше с леко превишена скорост, но не безразсъдно. Щом приближиха отбивката от моста „Голдън Гейт“, Харди за миг бе обхванат от паника – беше сбъркал и тя отиваше към „Саусалито“ или някъде другаде, може би на гости на Кен Фарис.

Но Селин пое по отбивката, а не по моста и изви през поклащащите се евкалипти по „Президио“. Никога не бе ходил в къщата й. Не знаеше къде живее. Но беше сигурен, че си отива у дома.

Явно бе отгатнал. Къщата й се намираше на по-малко от три пресечки разстояние от бившия палат на баща й в „Сий Клиф“, не кой знае колко по-далеч от собствената му къща като разстояние, въпреки че в други отношения се намираше на светлинни години. Домът на Селин обаче, не беше палат – не изглеждаше много по-голям от този на Харди.

Тя зави по алеята и той спря до бордюра от другата страна на улицата, като изгаси фаровете си.

Знаеше, че вероятността е малка, но му беше хрумнало снощи, като единствената останала му възможност да намери изход от положението. Ако Селин още пазеше ключа си от „Елоиз“, това щеше да е краят. Беше единственото обяснение как липсващият пистолет се бе озовал обратно в чекмеджето, след като той го беше видял празно в сряда вечерта. Трябваше само да го вземе, да го намери в нея, в нейно притежание.

Да звънне на звънеца, да я събори, да я върже и да претърси къщата – но не можеше да го направи. Трябваше да чака. Можеше да го пусне в тоалетната, да го хвърли в боклука. Но не смяташе, че ще постъпи така. Тя искаше да го разкара от къщата, да го разкара изобщо от полезрението. Ако беше у нея, природата й щеше да я накара да се освободи от него по драматичен начин, надяваше се той.

Така че чакаше.

Светна горния прозорец, сянката й премина покрай него. Дори и на студа, осъзна Харди, дланите му се потяха. Защо го правеше? Трябваше да придума или насили Ейб да дойде с него. Но ето, че беше тук.

Чакаше.

Светлината угасна, после другата на долния етаж. Чу да се тряска врата, вратата на кола да се отваря и затваря и запали двигателя си.

С изгасени фарове, той направи обратен завой и я проследи пак по пътя, по който беше дошла по „Ел Камино дел Мар“. Но тя кара само няколко минути, преди да спре на тъмния паркинг на „Фелън Бийч“.

Нощта беше зловещо спокойна след дъжда. Листата на евкалиптите плющяха и се удряха над главите им, чу се вой на сирена, която отдалече оповестяваше за мъглата.

Харди я остави да влезе между дърветата, преди да паркира до входа и се затича през рядката горичка.

Селин бе спряла в предната част на паркинга, изключила бе двигателя, угасила бе фаровете си. Мостът „Голдън Гейт“ блестеше над главите им в ясната нощ. Вратата се отвори, тя слезе и без да се обръща или колебае, се запъти към брега.

Полупълната луна се отразяваше във водата, като хвърляше светла сянка, докато Селин вървеше, без да бърза, по пясъка. Харди стигна до края на брега и си събу обувките. Беше изминала половината път до водата, когато се втурна след нея.

Тя чу. Докато Харди се приближаваше към нея, се обърна.

– Селин.

Сякаш го бе очаквала. Това не беше просто обикновен страх – тя знаеше кой е той и щом го видя, кимна, като че ли сама на себе си и размаха дясната си ръка във въздуха.

Харди се хвърли към китката й. Господи, беше забравил колко е силна! Селин се дърпаше, риташе го по краката, в слабините.

Харди я държеше, без да пуска ръцете й, насили се и той да я ритне, улучи я отстрани на коляното и я събори извиваща се на земята, като падна отгоре й.

Селин продължаваше да се съпротивлява и го захапа за ръката, близо до рамото. Извъртайки се, той се отпусна с цялата си тежест върху нея. Тя риташе с крака и се опитваше да го избута, като хвърляше пясък върху двамата, в лицата, в очите им.

Харди се стовари върху ръката й – държеше я здраво стисната в юмрук – и започна да разтваря пръстите й. С другата си ръка Селин се протегна и заби нокти в скалпа му. Почувства как кожата надолу по врата му се раздира.

Съпротивата й започваше да отслабва. Стиснатият юмрук бавно се отвори, достатъчно, за да усети какво държеше вътре, да го сграбчи и да се претърколи.

Не знаеше дали това щеше да е края, така че продължи да се търкаля, докато не се отдалечи малко, може би на три-четири метра, после се изправи на колене с лице към нея, задъхан от усилието. Селин продължаваше да лежи там, в ушития си по поръчка тъмносив костюм, вече разкъсан на парцали.

Харди с мъка си поемаше въздух, като не сваляше очи от нея. Хвърли поглед към ключа в ръката си – прикрепен към малка халка и парче дърво. Знаеше, въпреки че не можеше да го прочете, че върху дървото бе изписана или с пирограф, или с неизтриваемо мастило, думата „Елоиз“.

Постепенно започна да чува плискането на водата. Селин се бе обърнала настрани и се бе свила на кълбо. Хлипанията й нямаха нищо общо с него… Беше абсолютно лично и потресаващо. Оплакваше всичко, което бе загубила, всичко, което никога не беше имала.

Оуен Неш се усмихваше срещу вятъра, когато запали мотора. Пурата стърчеше, наполовина изпушена от устата му. Бяха в открито море от два часа и всичко щеше да бъде наред. Беше казал на Селин, че ще се жени за Мей. Тя щеше да разбере, най-накрая щеше да го приеме. И сега щеше да е свободна от него и от онова, което бяха започнали толкова отдавна, от вината и сладострастието, които ги бяха свързвали толкова дълго, че той не можеше да си спомни някога да е било по друг начин.

Не бяха говорили много, но той винаги бе в състояние да я държи под контрол и просто беше въпрос да се изчака подходящия момент.

Вратата на кабината се отвори и Селин излезе, вятърът развяваше тази чудесна нейна мокра коса. Беше започнал да й казва, когато минаваха през Голдън Гейт, докато заедно се бореха с течението и вятъра. После – е, беше я шокирало, когато видя, че наистина го мисли – тя каза, че имала нужда да бъде сама. Дори и при бурно море, искала да слезе и да поиграе малко аеробика, за да се успокои. Да се отпусне. Явно беше взела душ и сега стоеше на вратата на кабината, увита в хавлия.

Боса, Селин се изкачи на палубата. Хавлията се разтвори и той я зърна гола отпред, гърдите, корема, избръснатите й слабини. Не затвори хавлията, а се приближи към него, като се поклащаше върху люлеещата се яхта, очите й бяха безжизнени, реши, че е от напрежението.

Тя заобиколи щурвала и се притисна към него, разтваряйки хавлията.

– Ела долу, татко.

Той трябваше с мъка да си поеме въздух, да се овладее така, както си беше обещал.

– Скъпа, казах ти…

Ръката й се спусна по него, галеше го.

– Знам какво каза. Не ми пука, дали я чукаш, но ще трябва да задържиш и мен. Ще трябва да ни задържиш и двете.

Тя го напипа под зеленото долнище и въпреки волята си, той започна да се възбужда. Както винаги. Изведнъж яхтата се наклони и го тласна към нея, притисна ги и двамата към щурвала.

– Ела долу – прошепна Селин, като не го пускаше.

Но това не можеше да продължава – никога повече нямаше да му позволи да стане – беше си обещал и бе обещал и на Мей. За първи път след сватбата си с Елоиз бе открил нещо истинско. Това беше последната му възможност и неговата егоистична, красива дъщеря нямаше да му я отнеме, както му беше отнела Елоиз преди години, заради слабостта му към плътта й.

Като се мразеше и като мразеше и нея заради това, в което и двамата се бяха превърнали, той я отблъсна от себе си.

– Не! Не! – здраво я разтърси. – Казах, че всичко свърши, Селин! По дяволите, остави ме на мира.

Тя слезе долу по хлъзгавата палуба, хавлията се развяваше около нея. Видя го в очите й: омразата, която знаеше, че трябва да е там – не можеш да живееш по този начин без омраза.

Изцъклени, но сухи очи, гледаше го, сякаш беше същество от друг свят, после се съвзе, уви хавлията около себе си и слезе, без да каже нито думичка.

Беше изгубил вятъра, по дяволите. Пурата също беше изгоряла.

Започваше да ръми по-силно – видимостта беше около петдесетина метра. Той присви очи през мъглата, провери компаса, за да се увери, че се насочва в посока юг или югоизток. Не искаше да я изкарва на брега. Вслушваше се за издайническия шум на големите пенести вълни.

Щеше да се оправи, помисли си отново. Това беше от нещата, които изискваха време. Трябваше да започне с това, вместо да й стоварва всичко така. Щеше да свикне с идеята с течение на времето. Сигурен беше.

Няколко минути по-късно тя отново се появи, все още бе по хавлия, но вече се владееше по-добре. Ето – виждаш ли? – прав беше. Тя го бе преодоляла. Не можеше една жена да не се опита да театралничи.

Изненада се, като видя, че си беше сложила ръкавиците за вдигане на тежести – сигурно искаше да потренира малко. Реши, че вероятно е станало време да обръща „Елоиз“ обратно.

– Татко.

Той не беше жесток. Не искаше да я нарани. Ако бе готова да поговорят отново, щеше да говори. Внимателно. Разбираше я. Заобиколи щурвала и тръгна към нея.

Селин извади пистолета от джоба на хавлията и го насочи към него. Той спря, опита да й се усмихне, като на сбъркало дете и се протегна.

– Скъпа…

Тя наведе ръка и стреля. Неш усети удар, после болка дълбоко в слабините си. Краката му изтръпнаха и падна на колене, като погледна с учудено изражение към нея, после към дулото на малкия пистолет на Мей.

– Господи, Селин, ти уби баща си…

Тя поклати глава.

– Не още, татко – той видя дулото да се вдига и да се насочва към сърцето му.

64

„Фаулър не го е извършил. Присъдата по делото за убийството на Неш е «невинен»

от Джефри Елиът, репортер на «Кроникъл»

Бившият съдия от Върховния съд Андрю Б. Фаулър вчера беше обявен за невинен в убийството на финансиста Оуен Неш. Съдебните заседатели се съвещаваха по-малко от два дни и се върнаха с присъда в полза на бившия съдия, прекарал зад съдийската банка повече от трийсет години.

Процесът бележи лична победа както за Фаулър, така и за неговия адвокат, Дизмъс Харди, бивш прокурор, за когото това дело беше адвокатски дебют. Харди подчерта, че никога не се съмнявал в невинността на клиента си, че самият съдия Фаулър е бил жертва на вътрешни борби в Съдебната палата.

«Изобщо не съществуваха веществени доказателства, свързващи съдията с престъплението – заяви Харди. – Разбира се това не означава, че съдебните заседатели не можеха да го признаят за виновен. Но тази присъда напълно реабилитира системата.»

«Не бяхме доволни още от самото начало – каза председателстващият съдебните заседатели Шейн Полет. – Вече бяха арестували друг човек на база на почти същите доказателства. Не, че Фаулър не е извършил някои лоши неща, но никой не доказа, че е убил Неш. Обвинението трябваше да докаже, че Фаулър е убил Неш, но то не го направи.»

Присъдата отбелязва второ поражение за областната прокуратура относно смъртта на Оуен Неш. Миналото лято прокуратурата обвини любовницата на Неш, Мей Шин, в убийството, но впоследствие бе принудена да оттегли обвинението си, когато алибито й беше потвърдено от двама свидетели.

Областният прокурор Кристофър Лок отхвърли да е имало някакъв «лов на вещици» по отношение на съдия Фаулър. «Доказателствата – каза той – а ние ги проверявахме много внимателно в продължение на няколко месеца, силно уличаваха съдията. Но съдебните заседатели се произнесоха. И с това се слага край на делото.»

Попитан дали ще предприеме ново разследване по смъртта на Оуен Неш, Лок отговори, че това зависело от полицията. «Ако ни предоставят друг заподозрян и нови доказателства, разбира се, че незабавно ще предявим обвинение.» Само че засега явно няма нови заподозрени.

Съдия Фаулър възнамерява да прекара следващите няколко седмици на Хаваите и после да заеме отново мястото си на партньор във фирмата на Странд, Уорк и Лузински.“

Харди стоеше от другата страна на бюрото на Джеф Елиът в сградата на „Кроникъл“.

– Какво искаш да кажеш, че Селин не го е направила? Ами всичко, което открих в Санта Круз?

– Като стана дума за това, надявам се, че си прекарал добре – отвърна Харди. – Би трябвало, за четиристотин долара. Какво струва четиристотин долара в Санта Круз?

Елиът каза сериозно:

– Мисля, че се возихме на влакчето в луна парка по сто и четирийсет пъти всеки. Но слушай, да се върнем на въпроса, на историята ми…

Харди го спря.

– Всичко, което си открил, е, че може да не е била там, нали така?

Елиът кимна.

– Намерил ли си нещо някъде, което да свидетелства, че е била на яхтата?

– Не.

– Попитай се сам защо ти звучи познато – на Харди не му беше особено приятно да измъква материала на Джеф изпод носа му, но вече не работеше в прокуратурата. – Виж, Джеф, можеш да се опиташ да накараш полицията да предприеме нещо относно това, но те няма да са ти особено благодарни. Опитах и знам. Оуен Неш причинява на всички в Палатата лошо главоболие. Имаш ли някакви причини да смяташ, че Селин го е направила, освен дето аз ти казах, че може да е тя?

Джеф повдигна рамене.

– Някой е излъгал за алибито си…

– Всички излъгаха за алибитата си в този случай. Или изглеждаше, че лъжат – той постави ръка на рамото на Джеф. – Нямам нищо против да се поровиш, Джеф, но кладенецът е сух. Това е просто още едно „може би“.

Елиът се завъртя към компютъра си, примижа на нещо и се обърна отново към Харди.

– Какво те накара да си промениш мнението? Имах впечатлението, че наистина смяташ, че тя го е направила.

Харди кръстоса крак върху крак.

– Това беше преди клиентът ми да бъде оправдан, Джеф. Ако трябваше да открия кой е убил Неш, за да отърва Фаулър, предполагам, че щях да продължа. Но сега… Анди не го е направил. Това беше главното.

– Не си ли любопитен?

Харди загадъчно отвърна:

– Не. Знам всичко, което трябва да знам.

– Не искаш да си усложняваш живота, така ли?

Харди кимна.

– Нещо такова.

На двайсет и първи декември Харди стоеше, гушнал Ребека в едната си ръка и с пакет в другата в пощата на Клемънт стрийт. Заради навалицата по Коледа беше чакал почти двайсет минути, преди да стигне до гишето.

Служителят взе пакетчето, кутийка с размери пет на седем сантиметра.

– Няма начин – каза той.

– Как така няма начин? – попита Харди.

– Коледа е бе, човек. Няма начин – погледна адреса. – Ако бях на твое място, лично щях да го доставя. Няма и половин километър. Ще стигнеш за петнайсет минути. Натам къщите си ги бива. Харесват ми, когато са осветени.

– Това не е коледен подарък – обясни Харди, – не е необходимо да стигне бързо.

– Вероятно няма да стигне до Нова година.

– Нищо. Няма значение.

Служителят разклати кутийката.

– Не е чупливо, нали? Прилича на ключове или нещо такова.

– Точно това е – отвърна Харди. – Някой си е загубил ключовете.

Прочете за това в деня, когато синът му, Винсънт, се роди. Все още беше в болницата „Сейнт Мери“, на върха на щастието. Бе прекарал нощта да помага на Франи да диша и да вика, да се напъва заедно с нея, докато почти на зазоряване главата се беше показала и после, пет минути по-късно, лекарят им каза, че си имат момче.

Франи бе дръпнала Харди в леглото до нея и лекарят беше поставил бебето помежду им. Гледаха учудено на живота, който бяха създали. Винсънт се гушкаше в двамата.

Същия следобед чичо Моузес доведе Ребека. Също така донесе и днешен вестник. След като Моузес си отиде, Франи заспа с Ребека в леглото и Харди започна да чете „Кроникъл“. На трета страница Джеф Елиът беше написал кратък материал, описващ смъртта на Селин Неш, „дъщерята на покойния финансист Оуен Неш“, намушкана с нож в един долнопробен хотел в „Тендърлойн“. Още нямаше заподозрени във връзка с убийството и се предполагаше, че жертвата, която бе проституирала в миналото, просто не беше случила с клиента. Харди затвори вестника. Навън, през прозореца на болничната стая, денят избледняваше в настъпващия здрач.