Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 33 страниц)

Харди млъкна и отиде да си вземе един душ.

Делото „Рен Браун“ нямаше да бъде лесно.

Към края на март, около десет вечерта, двама полицаи в патрулна кола минавали под магистралата и чули мъжки глас да вика за помощ. Като завили към мястото, видели проснат на земята човек и друг, който ровел из джобовете му. Когато усетил полицаите, заподозреният офейкал. Мъжът на земята крещял: „Спрете го! Той е!“ Полицаите преследвали тичащия мъж по една уличка, после по друга, накрая влезли в задънена. Слезли от колата си, внимателно се запромъквали надолу по отсечката с извадени пистолети и запалени фенерчета, докато не се натъкнали на мъж, свит между два контейнера за боклук.

Оказало се, че това е Рен Браун, метър и осемдесет, седемдесет килограма, деветнайсетгодишен чернокож с четири предишни присъди за грабеж и джебчийство. Когато бил задържан от полицаите, той бил облечен в черна фланелка и черни панталони, които много приличали на дрехите, с които бил облечен и мъжът, избягал от местопрестъплението. Полицаите открили един 38-калибров „Смит енд Уесън“ под контейнера до Рен. Пистолетът бил регистриран на името на Денис Уотърс от Сан Хосе.

Онова, което правеше делото особено трудно, бе фактът, че когато полицаите се върнали на местопроизшествието, въпросната жертва била изчезнала. Явно човекът бе решил, че мъките по преследването на справедливостта в този несъвършен свят просто не си струват труда.

Но ето че Рен Браун беше в ареста, и на полицията не й се искаше особено да го пусне да си върви и да ограби някой друг.

Така че този петък сутринта Харди беше в отдел 11 заедно със съдия Нанси Фидлър и се опитваше да докаже грабеж, като знаеше, че няма ни най-малък шанс да спечели.

Както и стана. След една наистина сурова лекция от страна на съдия Фидлър върху уместността от предоставянето на известен брой доказателства, преди да се губи времето на съда с маловажни и недоказуеми престъпления, тя отхвърли иска и Рен Браун беше свободен човек.

Харди и двете ченгета, които го бяха арестували, чакаха до асансьора, когато Рен и адвокатът му излязоха и се присъединиха към тях. Всички бяха до първия етаж, а Рен беше в особено приповдигнато настроение.

– Човече, сърцето ми направо се обърна, като те видях да влизаш в съда – каза той на Харди.

– И защо така, Рен?

– Виждаш ли тоя човек тук – той кимна с глава към адвоката си. – Та той ми каза, че нямате ни свидетели, ни жертва, нищо. Тъкмо си мисля аз, че работата е опечена, влизаш ти и аз те взимам за жертвата – той се усмихна, изпочупени зъби на фона на сипаничаво лице. – Нали разбираш? Приличаш точно на мъжа, когото ограбих.

Харди се втренчи за миг в Рен, колкото да смели казаното. Погледна към двете ченгета, които го бяха арестували и които сега стояха от двете му страни. Позволи си леко да се усмихне.

– Твърдиш, че изглеждам точно като жертвата, заради която току-що отърва кожата?

Рен кимаше с глава.

– Точно като него, човече, ама съвсем точно – просто не можеше да повярва на приликата.

Харди се спогледа първо с единия, после с другия полицай.

– Ако не греша – каза той, – току-що се сдобихме със самопризнание – вратата на асансьора се отвори и Харди излезе, препречвайки пътя. – Качете този момък обратно горе на топло.

– Яхтата е била излязла, когато си дошъл? И по кое време стана това?

Хосе и Глицки седяха на твърди пластмасови столове до вратата на будката за охраната пред яхтклуба. Хосе беше на около двайсет и пет години, слаб и мускулест. Носеше нови маратонки и зелената си униформа, като ризата бе разкопчана на гърдите. Денят се бе сгорещил. Дори и тук, точно до водата, беше над трийсет градуса.

– Дойдох някъде към шест и половина, седем без петнайсет и „Елоиз“ вече я нямаше.

– И никой не беше вписал часа на отплаването?

– Не. Би трябвало да го правят, но… – той повдигна рамене.

– Имаше ли някакви обаждания по радиостанцията, нещо?

– Чакайте да си помисля: Събота. Истинско мъртвило, най-много две или три яхти излязоха. Ако нещо се бе случило, щях да си спомня – Хосе се изправи и взе корабния дневник от бюрото. – Ето, погледнете, температура на въздуха девет градуса, вятър – север-североизток, трийсет и пет възела. Една малка яхта се е прибрала от предишната вечер.

– Значи никой не е излизал? Ами другите яхти? Онези, които са отплували след това?

Хосе потупа дневника.

– Това го записвам – той прокара пръст надолу по страницата, докато не намери онова, което търсеше. – „Уейв Денсър“, излязла е в десет и половина и се е прибрала в два. „Блу Бейби“, отишла е само до вълнолома – произнесено „лома“, – после е обърнала и се е върнала обратно, около един и петнайсет. „Ръф Райдър“, тръгнала горе-долу по същото време като „Блу Бейби“, около един и половина. По време на моята смяна връщане не е отбелязано.

Не е зле, помисли си Глицки. Всеки нов свидетел не само не удвояваше работата му, а я намаляваше наполовина. Имаше да провери само четири лодки и вероятно можеше да не си прави труд за „Блу Бейби“. Може би някоя от тях беше видяла „Елоиз“. А и съботата се бе оказала ден като днешния, ясна и спокойна… Не искаше да мисли за това. Започна да записва имената.

На вратата се появи един униформен полицай.

– Сержанте, момчетата от лабораторията пристигат.

Още щом си тръгна от Харди сутринта, Глицки уреди „Елоиз“ да бъде поставена под полицейска охрана. Отби се до Палатата и без какъвто й да е проблем, издейства заповед за обиск, като дори не се отби до кабинета си. След като заедно с хората от експертизата бяха огледали борда на „Елоиз“, нещо, на което не възлагаше кой знае какви надежди – местопроизшествието бе оградено с ленти. Но яхтата бе мястото, откъдето трябваше да се започне – беше повече от вероятно Неш да е бил убит на нея и после хвърлен през борда. Оттук щеше да види накъде водят следите.

Хосе бе плътно до него, докато посрещаше хората от лабораторията на портала до кея и шестимата мъже се запътиха под палещото слънце към края на док номер две. Хосе им отвори кабината, след което Глицки го освободи.

Ейб слезе долу, трябваше му известно време, за да могат очите му да свикнат. Когато започнаха да различават в тъмното, един от експертите криминалисти на стълбата зад него подсвирна пред гледката, разкрила се пред очите им.

Заловиха се за работа.

Задачата беше много тежка, защото търсеха всичко и нищо. Двама мъже бяха горе на палубата и започнаха от предната част към кила. Глицки и още двама слязоха долу, но и тук нямаше кой знае какви доказателства. Никакви признаци за борба.

Глицки започна от главната каюта, просто ровеше наоколо, гледаше. Той не беше експерт. Щеше да остави тях да огледат тапицерията, килимите и гладките повърхности. Онова, което търсеше, трябваше да е видно. Но не прекалено, помисли си, защото Харди щеше да го е видял.

Всички шкафове бяха с ключалки, както в главната каюта, така и в кухнята отстрани. Ейб отваряше всеки поотделно, разместваше разни неща и отново го затваряше. Стигна до спалнята и забеляза оправеното легло. Помисли си дали да не извика на момчетата да вземат и чаршафите за изследване, но реши, че ще е излишно. Щяха да го направят автоматично.

От дясната страна на леглото, в нишата, бе поставено дървено писалище, отгоре върху плота нямаше нищо. Опита едно от страничните чекмеджета и откри, че е заключено. Чекмеджето в средата обаче се отвори лесно, а когато то беше отворено, останалите чекмеджета също можеха свободно да бъдат издърпани.

Но не откри нищо интересно. Съдържанието на средното чекмедже се състоеше от химикалки и листчета хартия, няколко кибрита от различни ресторанти, няколко ключа на халка, които предположи, че принадлежат на чекмеджетата, гумени ластици и една хандбална топка от „Олимпик Клъб“. Гладката задна част на чекмеджето изглеждаше абсолютно празна, но като промуши ръка навътре, Глицки откри две стари, натрошени цигари. Страничното чекмедже, най-отгоре, най-малкото, беше пълно с всевъзможни цветни ленти за глава, които явно вървяха към веломера и гиричките от другата страна на леглото. Най-долното странично чекмедже беше празно.

От другата страна на леглото имаше писалище със сгъваем капак. Ейб бутна дъбовия похлупак. Отдолу имаше най-малкото двайсет и пет малки чекмедженца, повечето от тях съдържаха разни хартийки, някои се отваряха с похлупачето нагоре, други с похлупачето надолу. Място за всевъзможни джунджурии. Глицки издърпа едно наслуки и откри списък за пазаруване. Яйца, сирене, спанак, портокалов сок. Неделно ядене, реши той. Друго листче, също така наслуки, гласеше: „У. Относно Таос/презаверка“. Това беше всичко. Глицки върна двете листчета оттам, откъдето ги бе взел. От експертизата щяха да ги свалят долу, ако откриеха някакво доказателство, че Неш е бил убит тук.

Средното чекмедже приличаше много на другото средно, на отсрещното бюро – кибритени клечки, цигари, моливи, боклуци.

Той издърпа горното отдясно, като очакваше да открие пак ленти за глава. На пръв поглед изглеждаше като още едно нормално чекмедже, но когато Глицки го издърпа, видя никелирана 25-калиброва „Берета 950“ да лежи отгоре, върху, както изглеждаше, набор от сгънати навигационни карти.

Точно тогава едно от момчетата на палубата се провикна:

– Сержант, искате ли да се качите? Мисля, че открихме кръв.

15

Наближаваше обяд на – както вече се оказваше – най-горещия ден в годината и естествено, климатичните инсталации бяха повредени. Съдебните зали в Палатата на Сан Франциско нямаха прозорци. От двете страни на съдийската банка в съдебната зала на съдия Анди Фаулър, отдел 27, бяха поставени вентилатори, които наистина пораздвижваха въздуха. За нещастие, обаче, температурата на раздвижения въздух беше трийсет и два градуса.

Освен това бръмченето на перките на вентилаторите надвишаваше нормалните децибели. Почти стандартни по размери, осем на дванайсет, с високи тавани и никакви меки повърхности, освен минимума дунапрен на местата за съдебните заседатели, съдиите и свидетелите, съдебните зали бяха, в най-добрия случай, шумни и неудобни.

И днес, при далече не оптимални условия, Анди Фаулър отново беше принуден неохотно, по стечение на обстоятелствата, да поеме роля, която ненавиждаше – защитник на правата на заподозрения.

Седна млад зад съдийската банка. Бе работил за втората кампания за губернатор на Пат Браун срещу Ричард Никсън – повече, защото ненавиждаше Никсън, отколкото воден от любов към Браун – и бе убедил голям брой от събратята си от „Олимпик клъб“, някои от които републиканци, да подпомогнат каузата. По това време, макар и ненавършил още трийсет, вече се беше издигнал до партньор във фирмата си и бе дал да се разбере, че би приел съдийско място, ако му се предостави подобна възможност и такава, разбира се, му се бе предоставила.

Въпреки, че политическите му възгледи рядко излизаха наяве и не се бяха променили радикално в продължение на трийсет години, все пак в Сан Франциско годината беше 1990-а. Навсякъде другаде, но не и в Палатата, на един либералдемократ в стил „Кенеди“ се гледаше като на дясноориентиран. Всъщност, консерваторите, отново изключвайки Палатата, бяха такава рядкост в града, каквато и горещия ден.

Политически Сан Франциско беше една балканизирана общност от хора със специални интереси, повечето от така наречените леви – хомосексуалисти, цветнокожи, представители на средната класа бели радикали… Така, че политическото оцеляване в този град до голяма степен беше въпрос на достатъчно задоволяване на тези групи, за да бъде възможно сформирането на преобладаваща коалиция, по какъвто там проблем се явяваше като гореща тема на деня.

Като реакция, обитателите на Съдебната палата – полицейското управление, прокуратурата, съдиите – се бяха превърнали в самостоятелна балканска република. Трудно е, твърдяха те, да бдиш над законността и реда, да раздаваш безпристрастно правосъдие, когато първо трябва да имаш предвид травмата, и/или дискриминацията, която те е сполетяла, теб или твоите близки, заради цвета на кожата, пола, сексуалните предпочитания, вероизповеданието, лошото образование или каквото и да било там.

В този климат, допреди три години, Анди Фаулър беше популярен съдия. Знаеше, че е така, защото прокурори и адвокати се отбиваха да му казват, че обичали делата им да се гледат в неговата зала. Защо ли? Ами, защото той се опитваше да бъде справедлив. Не се правеше на умник. Не замеряше с гумички, моливи, хартийки – адвокатите, съдебните пристави или заподозрените. Ако някой в съдебната зала се нуждаеше от събуждане, той любезно молеше пристава да го разтърси. Имаше тънко чувство за хумор и нямаше скрити политически стремежи. Беше вездесъщ в правото. Казано с две думи – добър юрист.

Първият знак за промяна дойде с делото срещу Ранди Блейкмор. Както изглеждаше, една вечер г-н Блейкмор се шляел по Еди стрийт и видял един явно подпийнал турист, облечен в хубав костюм, да се препъва насреща му. Ранди забелязал „Ролекса“, дебелата издутина в задния джоб, златната верижка на врата му. Когато мъжът се свлякъл в един вход, за да си почине, Ранди се шмугнал след него, но точно, когато сложил ръка на „Ролекса“, изникнали други двама „бездомни“ със значки и пистолети. Туристът отворил очи и изключително трезво промълвил: „Хоп-ла-ла, пипнахме ли те!“ и Ранди бил прибран на топло – един от седемнайсетте ареста в полицейска програма, целяща да разпространи из улиците на Сан Франциско слуха, че туристите са ценен източник на средства и не трябва да бъдат закачани.

Шест други дела вече бяха минали на предварително изслушване по другите отдели, когато делото „Блейкмор“ пристигна в залата на Анди Фаулър. Четирима от тези мъже ги очакваше процес, а двама вече бяха осъдени и пратени в затвора. Анди Фаулър погледна Ранди – както беше записано, че се казва в редовия график, – облечен в оранжевите си затворнически дрехи и му каза, че днес е щастливият му ден – толкова ясно било, че това е случай на подмамване от страна на полицията, колкото не можело да бъде повече и въпреки че съдия Фаулър ни най-малко не се съмнявал, че Ранди е лош човек и не трябвало да излиза на улицата, конкретно за това обвинение обаче щял да излезе.

Останалите съдии преразгледаха позициите си. Три от четирите предварителни изслушвания завършиха по същия начин. Двама от вече осъдените престъпници бяха освободени след обжалването. Последният заподозрян, който също беше ограбил „турист“, бе оказал съпротива при арестуването си и наистина бе даден под съд, въпреки, че съдебните заседатели не го осъдиха. Обвиненията към останалите дузина или толкова арестувани бяха оттеглени от един сърдит областен прокурор на име Кристофър Лок.

Така постановлението на Фаулър бе охладило чувствата към него на Лок, шестнайсетте полицая, взели участие в операцията, шефа на полицията Дан Ригби и кмета, в чиято глава преди всичко се бе зародила първоначалната идея.

За кратко време, докато Фаулър се превръщаше в нещо като любимец на медиите – неделният „Кроникъл“ в една от секциите си публикува голяма статия за него, – палатата все повече се отчуждаваше. „Ескуайър“ харесваше гардероба му. „Ролинг Стоун“ търсеше мнението му по делото „Роу срещу Уейд“. Хората му посвещаваха отворени писма, кръщавайки го „кръстоносеца на справедливостта“.

Фаулър с присмех наричаше всичко това „отпуснатите ми двайсет минути слава“ и не след дълго нещата поутихнаха. Но това остави наистина горчив отпечатък, особено върху една млада прокурорка на име Елизабет Пулиъс, която не обичаше да губи и която бе водила делото срещу Блейкмор.

Сега, в тази знойна утрин, Фаулър беше изслушал половин часовата обвинителна реч на помощник главния прокурор Арт Драйсдейл, появил се като никога лично. Делото беше „Щатът срещу Чарлс Хендрикс и сие“, и Драйсдейл беше тук, защото Лок го бе накарал да присъства.

В Сан Франциско имаше осем действащи съдии, делата се разпределяха от един от тях самите, като се редуваха помежду си да отговарят за съставянето на графика в отдел 22. Разпределянето започваше в девет и половина сутринта всеки понеделник. Когато „Щатът срещу Хендрикс“ се падна на Фаулър, Лок знаеше, че го е загазил – Хендрикс беше още един случай на полицейско подмамване. В този случай прокуратурата на Сан Франциско бе използвала фалшиво прикритие, склад за приемане на крадени вещи. След като мълвата се бе разнесла, бяха записвали на видеолента по двайсет-трийсет заподозрени на ден, докато чакаха да се понасъбере повече народ, или да попаднат по следите на голяма сделка с наркотици, преди да извършат някои арести. Това, както подозираше Лок, нямаше да мине в залата на Анди Фаулър.

– … И искам незабавно да видя прокурора в кабинета си.

Фаулър, възстановил се от неразположението си от предишния лен, слезе от банката и съблече тогата си, преди още да е напуснал съдебната зала. Нареди на пристава да занесе един от вентилаторите в кабинета му.

Минута по-късно Драйсдейл чукаше на отворената му врата.

– Ваша светлост.

Приставът го закачи с вентилатора, когато мина покрай него. Включи го така, че да духа към бюрото на Фаулър.

– Колко още подобни нещастници има вероятност да видим тук? Влизай, Арт. Сядай. Много горещо, нали?

Драйсдейл кръстоса крак върху крак.

– С цялото си уважение, Ваша светлост, мисля, че от правна гледна точка не може да става въпрос за прекратяване на делото – очите на Фаулър се присвиха, но Драйсдейл пренебрегна явните признаци, като бръкна в куфарчето си. – Нося резюмето си…

– Имаш резюме вече? Преди да знаеш какво ще постановя?

– Г-н Лок имаше… предчувствие.

Фаулър не се усмихна.

– Обзалагам се, че е имал – той преплете пръсти и ги вдигна към устните си. – Защо просто не ме запознаеш със същината?

Драйсдейл не беше писал „резюме на етапите и инстанциите“ – документ, излагащ настоящия закон, основан на минали решения в други съдилища, законови клаузи, признати кодекси – от осем години и когато Лок го бе накарал да измисли начин да прокара делото през Фаулър, той сметна, че моментът е подходящ повече от всякога да състави едно.

На нарочното подмамване по принцип се гледаше неодобрително в Първи общински апелационен съд на Сан Франциско, но полицията разполагаше с доста голяма свобода на действие, в зависимост от това как беше скроена измамата. В случая „Хендрикс“, а и в множеството други, които със сигурност щяха да последват от фалшивия склад, полицията не арестуваше заподозрените на местопрестъплението. По-скоро използваше информацията, заснета на видеолента, за да идентифицира заподозрения, след което го проследяваше, за да види какви далавери върти. Този подход беше завършил със справедливи присъди, които издържаха на обжалване в няколко щата и Драйсдейл изложи всичко това с няколко думи, докато Фаулър седеше облегнат назад със затворени очи и оставяше вентилатора да подухва в лицето му.

Когато Драйсдейл свърши, Фаулър отвори очи.

– Чакай сега аз да ти разкажа една история, Арт. Това момче си седи пред къщи, на моравата, занимава се със своите си неща, и един от съседите му идва и му казва, че надолу по улицата има склад, в който дават добри пари за всякакви вещи, каквито им занесеш, без да задават въпроси. Съседът му показва пачка, която току-що е получил за един радиокасетофон и два велосипеда. Друг съсед идва, развява друга пачка с мангизи. И така продължава цяла седмица, и много скоро нашето момче си мисли, че ще е глупак, ако не се възползва от тази възможност, подобно на всичките си съседи. Разбираш ли? Кражбата се състои от две части – присвояване и укривателство – и двете са рисковани, но сега от едната половина рискът е елиминиран. Така че, и това е най-важното – Фаулър се наведе напред през бюрото си, за да избегне въздушната струя от вентилатора, – именно стимулът от лъжливата операция тласка нашето момче да иде и да извърши престъпление.

– Извинете ме, Ваша светлост, но тези хора вече са извършили престъплението. Те така и така ще укрият някъде вещите.

– Но като улесняваме укривателството, г-н прокурор, ги насърчаваме да крадат повече.

Драйсдейл се облегна назад. Знаеше аргументите на Фаулър. Но просто не беше съгласен с тях. А и се явяваше единствено в ролята на вестоносец.

– Г-н Лок не е съгласен с вас, г-н съдия. Нито г-н Ригби.

Фаулър си позволи една сдържана усмивка.

– Ами, нали това именно прави нашата страна велика?

Драйсдейл се наведе напред.

– Ченгетата вече са вложили много време и пари в това, г-н съдия. Ние също. Разкарваме тези типове от улицата…

– Ако ги застреляме, също ще ги разкараме от улицата, Арт. А разстрелването им също е незаконно.

– Това не е незаконно.

Фаулър най-накрая се облегна назад и откъсна очи от тези на Арт.

– Знаеш ли, колкото и да е неприятно, аз съм съдията тук. Това е моята съдебна зала, и ако кажа, че нещо е незаконно, вие с г-н Лок и г-н Ригби, и всички останали просто ще трябва да го преживеете.

Сега Драйсдейл се облегна назад. Осъзна, че се е изпотил и прокара ръка по челото си.

– Бих искал поне да ви оставя резюмето си – каза той.

– Добре, остави го. Ще го прочета, ако имам възможност.

– Кучият му син! Арогантният му, надут, либерален кучи син!

– Да, сър – Драйсдейл стоеше до прозореца в кабинета на Лок, с ръце, кръстосани на гърба. Климатикът изглежда работеше по-добре на третия етаж.

– Арестът си беше правомерен. Не сме хванали Хендрикс да се отървава от стоката – хванахме го на местопрестъплението.

Драйсдейл се извърна.

– Престъпление, което не би бил принуден да извърши, ако не бяхме инсценирали склада за пласиране.

– О, глупости!

Арт повдигна рамене.

– Аргументът не е мой.

– Хендрикс го прави, за да живее, копелето му с копеле. Той краде. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Влиза с взлом в твоята къща или в моята къща, или в неговата, на шибаната му светлост Анди Фаулър къща и взима шибани неща, които не са негови. Не е бил принуден да го направи заради това, че е намерил добро място, където да ги пласира.

– Да, сър. Знам.

Складът за крадени вещи беше действаща операция, пусната в ход преди около четири месеца. Полицейският участък вече бе вкарал около четирийсет заподозрени зад решетките, и беше събрал контрабандни вещи на стойност от около два и половина милиона долара, голяма част от които бяха върнати на собствениците им. Начинанието бе успешно и те усещаха, че работи. Арестите бяха в ход, присъдите щяха да ги последват. И Лок щеше да е луд, ако позволеше на някакъв комунистически съдия да прекара всички.

Той седна, барабанеше с молива по бюрото си.

– Кой отговаря за графика този месец? Може да ни излезе късмета в друг отдел.

– Мисля, че Лио Чоморо пребивава за постоянно на поста.

– Нещастното копеле.

Арт повдигна рамене.

– Сам си го търсеше. Ако играе с нас, може да го освободим оттам. Сигурно вече е готов.

– Провери, ако обичаш. Провери дали е готов да играе по свирката ни и се пази Фаулър да не научи. Ригби газ ще пикае.

– Да, сър – отвърна Арт.

Лок си погледна часовника.

– Господи, как може да е станало вече обяд? Току-що дойдох. Имам среща след десет минути, Арт. Искаш ли ти да осведомиш Ригби? Не, аз ще го направя. Направо ще побеснее! Какво ще правим с Фаулър?

Драйсдейл повдигна рамене.

– Той е съдия, Крис. Вовеки веков, страхувам се.

Лок заобиколи бюрото, като оправяше вратовръзката си.

– Да ти кажа, много бих искал да го фрасна веднъж. Кучият му син може да съсипе кариерата ми.

Драйсдейл, който бе присъствал и беше свидетел на всичко, за малко щеше да каже на шефа си, че Анди Фаулър е свестен човек, добър по отношение на повечето останали дела. Това бе просто неговото тълкувание на закона, нищо лично. Но прехапа език – много добре знаеше.

Беше лично. Ако не бе започнало като такова, много бързо беше станало. За хората, които го практикуваха – дори и за един приходящ ветеран като Арт Драйсдейл – всичко свързано с правото беше лично. Бяха замесени его, кариери и лични съдби, увити около всяко „да“ и „не“, всеки приет или отхвърлен протест, всяка присъда, всяко анулиране. Ако не го приемаш лично, тогава мястото ти не е тук.

Анди Фаулър не просто тълкуваше закона. Той настъпваше по мазоли, по големи мазоли. Въпреки, че беше лоялен към Лок, Драйсдейл винаги се бе разбирал добре с Фаулър и силно се надяваше, че съдията знае какво прави. Ако се подхлъзнеше, щяха да го смажат.

16

– Много ти харесва, нали? – попита Франи.

Харди не бе престанал да се хили, откакто беше казал на ченгетата в асансьора да опандизят отново Рен Браун. Току-що разказа и на жена си за случилото се.

– Абе, трябва да призная, че работата ми си има и хубавите страни.

– Е, и кого ще разобличиш днес следобед?

Харди погледна към папките върху бюрото си, все още забележителна камара.

– Следобедът приема застрашителни размери пред мен – отвърна той. Забеляза нефритеното преспапие на Анди Фаулър и го взе, хладно и тежко. – Може би ще похвърлям малко стрелички, ще обядвам… – Краката му бяха върху бюрото, вратовръзката му – охлабена. Ейб Глицки се появи на прага, почука веднъж и седна на отсрещното бюро. – От друга страна, сигурен съм, че Ейб ти праща много поздрави. Той току-що влезе.

– Да те оставям тогава.

– Добре, но познай какво?

– Знам. Аз също.

– Добре. – Казваха си, че се обичат по собствен, закодиран начин.

Глицки бе дошъл направо в кантората на Харди от помещението, в което се съхраняваха доказателствата. Харди още не бе затворил телефона, когато Глицки каза:

– Както проницателно предсказа, Диз, „Елоиз“ беше чиста.

Харди си подхвърляше нефрита от ръка на ръка.

– Е, не мисля…

– Ако изключим един пистолет, една гилза, цяла кофа с кръв и разни други дреболии.

Харди остави нефрита и пусна крака на пода.

– Слушам те внимателно.

Глицки го осведоми подробно. Беше взел беретата като веществено доказателство. Все още се усещал мириса на барут. Можел да се обзаложи, че това било оръжието, с което е извършено убийството, въпреки че от „Балистиката“ щели да кажат със сигурност до понеделник. На палубата намерили нещо, което приличало на кръв, по парапета, където Неш явно бе паднал през борда.

– Който го е прострелял и е върнал обратно яхтата на пристана, трябва да е измил палубата, но е забравил парапета.

– Оръжието регистрирано ли е?

– Сега го проверявам. Ще разберем до довечера.

– Нещо ново за Мей Шин?

– Аз си мислех, че ти може да имаш нещо. Фарис, евентуално?

Харди поклати глава, разказа му набързо как бе прекарал сутринта, за Рен Браун. Глицки кимна.

– Забелязвал ли си някога колко ужасно тъпи са тези типове?

Беше му минавало през ум.

– Е, какво извинение да си намеря, за да се обадя отново на Фарис? Може би ти искаш да говориш с него? Докато не ми дадеш заподозрян, аз в действителност не мога да се включа.

Глицки беше непоколебим.

– Вече си се включил, Диз. Вече познаваш човека. Кажи му, че ни трябва г-н Силикон, и че не сме открили Шин. Виж какво ще ти каже. Вероятно той се занимава и с погребението. Въпреки, че може би дъщерята… не, най-вероятно е да е той.

– Веднага – отвърна Харди.

Харди пропусна обяда си. Денят беше прекалено хубав, за да седи човек затворен между четири стени, така че Харди се обади, разбра къде се намира и си уреди среща, после подкара със свален покрив по „Арми стрийт“ и сви надолу по „101“-а. Мерна Залива, докато преминаваше през „Кендълстик парк“ – забележително син, виждаше се ясно чак до Сан Хосе, осеян тук-там с платноходки, няколко танкера. Мостът към Залива проблясваше малко зад него, сякаш беше от сребро, а пресечената линия на моста „Сан Матео“ стигаше чак до „Хейуърд“. И всеки ден да го виждаш, помисли си Харди, красотата му ще продължава да те поразява.

Той излезе от магистралата при Южен Сан Франциско и подкара на северозапад през индустриалната зона. „Оуен Индъстрис“ се простираше на площ близо над два декара в полите на възвишенията Сан Бруно, множество бели и зелени постройки, които наподобяваха военни казарми. Издадоха му пропуск за посетител, едва след като срещата му беше потвърдена. Тези хора добре се грижеха за охраната.

Кара стотина метра между два реда ниски постройки, после зави наляво, както го бяха упътили и излезе пред административната сграда, която показваше признаци за ръка на архитект. Добре поддържана морава, калдъръмена пътека, оградена с нисък жив плет и няколко високи бора смекчаваха сивата учрежденска атмосфера на останалото място. На един пилон се развяваше знаме. Фасадата на самата административна сграда беше от тухли и стъкло. И тя, подобно на заобикалящите я, бе построена на един етаж.

Вътре облицован с червени плочки под, дръвчета в саксии, широки коридори с модерни картини, сложени в подбрани с вкус рамки, придаваха на мястото атмосфера на приглушен финес. Една привлекателна млада секретарка заведе Харди до кабинета на Фарис и му обясни, че той щял да се върне след миг, а дотогава Харди можел да почака вътре.

Вратата зад него се затвори и за миг, след като се огледа наоколо, Харди бе удивен от усещането за познат уют.

Стените бяха боядисани в по-светли тонове и гледката от прозореца беше определено по-различна, но иначе кабинетът на Фарис удивително приличаше на този на Харди в дома му. Имаше камина с полица, джунджурии на морска тематика, дори и бодливец върху зелената облицовка на бюрото. Нямаше зеленикава настолна лампа, но шкафът с картотеката беше дървен, лавиците с книги съдържаха делови материали, както и някои популярни книги. И за завършек, имаше мишена, осеяна с два комплекта от, както Харди веднага разпозна, висококачествени, направени по поръчка стрелички.

Имаше различия, разбира се. Тази стая бе два пъти по-голяма и също толкова пъти по-светла от тази на Харди. Подът беше със същите червени плочки, както и в коридора, отчасти покрит от три индиански рогозки и канапе.

Харди се приближи до бюрото, опипа строежа на дървото, мина покрай библиотеката, после до мишената. Взе три от стреличките и отстъпи назад до ъгъла на бюрото.

След като хвърли и шестте стрелички, Харди седна на един от коравите дървени столове, кръстоса крак върху крак и зачака. След по-малко от минута вратата се отвори.

– Харди. Дизмъс, как сте? Съжалявам, че ви накарах да чакате. Изникна нещо неотложно. – Някак си насилена усмивка върху приятното лице. Отново изрядни дрехи – тъмносив делови костюм – с индивидуалния нюанс на каубойските ботуши. Харди си помисли, че изглежда изтощен. Той заобиколи бюрото си, подреди някакви документи и седна. Очите му обходиха стаята.

– Хвърляли сте стреличките ми.

– Впечатляваща наблюдателност.

Фарис махна с ръка.

– Всеки с номера си – отвърна той, – като чупенето на дъски на Оуен. – Поясни: – Когато си около Оуен, най-добре е да има нещо, което да можеш да правиш по-добре от него. Аз станах добър в подробностите – той явно се прегърби, спомнил си нещо.