Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 33 страниц)

Дизмъс наведе леко глава, с ръка на устата.

– Излъгах. Как си, Анди?

– Зле. Ами ти?

– Добре.

Двамата мъже се опитваха да не се поглеждат в очите. Джейн нямаше да остави нещата да тръгнат зле. Или още по-зле.

– Не от Дизмъс е изтекла информацията за връзката ти, татко. За теб и… Мей.

Баща й не изглеждаше сломен духом. Всъщност, изглеждаше готов за бой.

– Не е излязла от теб? – право към Дизмъс.

– Казах ти, че няма да говоря и не съм го правил – повдигна рамене. – Разбрах, че си си помислил друго. Мен обаче ме уволниха заради това.

– Чух – ново изчакване.

Джейн осъзна, че забива нокти в дланите си. Не разбираше тази тишина – двамата мъже, някога били й най-близки, се дебнеха един друг.

– Предполагам, че вече взе малко да ми писва да обяснявам как не съм направил каквото там някой си мисли, че съм. Започвам да се повтарям.

– Представям си – баща й се бе затворил в себе си, обмисляше нещо. – Съжалявам, Диз, просто реших…

Бившият съпруг на Джейн си беше кръстосал ръцете на масата. Разтвори ги.

– Свикнал съм вече. Какво правиш тук?

– Някой мисли, че съм убил Оуен Неш.

– Това го знам. Но кой те представлява? Трябваше вече да си излязъл оттук.

Кисела усмивка.

– Така си мислиш, нали? Един от малките нагледни уроци на Лок. Нямам право на гаранция до предявяване на обвинението – той замълча. – Най-малкото.

– Този Лок е голяма работа.

Фаулър продължи.

– Обадих се на Дейвид Фримън. Но той смята, че може да не е много разумно да ме представлява заради Мей. Подхвърли ми, че ще поразпита наоколо. Междувременно, както изглежда, аз ще си стоя в ареста – още една кисела усмивка. – Въшлив дърдорко.

– Татко, не могат да постъпват така.

– Могат, скъпа. Колко пъти адвокатът на обвиняемия ми е казвал, че клиентът му трябва да бъде изкаран от затвора, че няма да изкара нощта, че въпросът бил на живот и смърт. И аз съм им отвръщал, че ще трябва да почака до сутринта. Съдебна процедура…

– Не можем да позволим това да се случи, не трябва да оставаш тук. Дизмъс ще направи нещо.

Харди кимна.

– Бих могъл да опитам, Анди.

– Защо? Какво би могъл да опиташ?

– Не знам, вкарах двама ни с Джейн, нали? Бих могъл да опитам да те сваля по стълбите и да те изкарам през вратата.

Баща й придърпа гащеризона си.

– Не смяташ ли, че облеклото ми е малко подозрително?

– По дяволите – намеси се Джейн. – Вие двамата няма ли да престанете?

– Права си. Ще трябва да измисля нещо друго.

Съдията стана сериозен.

– Наистина ли ще направиш нещо? Защо?

Харди сви рамене.

– Докато не се появи някое от чудесата на Фримън. Поне ще има кой да те представлява. Мога да се откажа, щом си избереш някого – Харди се изправи на стола си. – Да не споменаваме пък, че нямам нищо против да фрасна по мутрите няколко души тук – доста съм им насъбрал.

– Ще успееш ли да го измъкнеш до довечера, Дизмъс? Под гаранция или нещо друго? – Джейн погледна към баща си. – Не можеш да изкараш тук нощта.

Фаулър се пресегна и я потупа по ръката.

– Всичко е наред, скъпа. Прекарах една нощ в затвора веднъж преди – доброволно, признавам – и не беше чак толкова зле. Исках да разбера на какво подлагаме хората. Престоят може да се окаже малко по-дълъг, отколкото тогава, ако ми бъде отказана гаранция.

– Не могат да постъпят така!

Баща й и Харди си размениха погледи. Пазачът пред вратата почука.

– Ще се обадя на Фримън, за да му кажа – заяви Харди. – И ще дойда утре. Сигурен ли си, че искаш аз да те представлявам, макар и временно?

Анди изглежда за пръв път наистина се замисли над предложението.

– Може би дори повече от това.

– Защо, Анди?

Съдията огледа мъничкото помещение, после дъщеря си, сякаш търсеше потвърждение на нещо. Знаеше, че прекалено лесно бе отписал Харди, когато си беше помисли, че е измамил доверието му.

Имаше грешка. Познаваше Харди и той не беше от хората, които биеха барабана, особено пък за него. Харди не бе измамил доверието му и не се бе отказал.

– Познатото зло е по-малко зло – отвърна той, като се усмихна.

40

Раздели се с Джейн на четвъртия етаж. Слезе от асансьора, запъти се надолу по коридора и се отби в отдел „Убийства“. Ако Глицки беше там, можеха да се отбият в „Лу“, както в добрите стари времена. Но него го нямаше. Харди се бе навел над бюрото му и му пишеше бележка, когато чу токчета по плочите и вдигна глава.

Пулиъс спря на вратата.

– Здравей, Бетс – поздрави я Харди. – Имаш ли някакви… вълнуващи дела?

Усмивката й беше ледена.

– Как си, Дизмъс?

– Страхотно – отвърна той. – Пиша мемоарите си.

Тя не реагира. Очите й претърсиха отворената стая в дъното.

– Някой виждал ли е Лание? – попита тя. Едно от момчетата каза, че мислело, че е слязъл да пие кафе с един от свидетелите. Пулиъс се обърна отново към Харди.

– Е, грижи се за себе си.

Понечи да си тръгне, но Харди я спря.

– Чух, че съдия Фаулър е бил арестуван.

Тя спря.

– Новините се разнасят бързо.

– Племенни барабани. Ние сме нещо като семейство.

– О, да, точно така.

– Наистина ли мислиш, че е убил Оуен Неш?

– Върховните съдебни заседатели сметнаха, че има достатъчно доказателства за предявяването на обвинение.

Харди кръстоса ръце и се облегна на бюрото на Глицки.

– Научих от съвсем достоверно място, че ако прокурорът поискал, върховните заседатели щели да предявят обвинение и към сандвич с шунка.

Пулиъс кимна.

– Е, радвам се, че си поговорихме.

Харди я настигна по коридора. Подхвана съвсем непринудено:

– Предполагам, че има някакви нови доказателства, а?

Пулиъс спря.

– Ти ли представляваш Фаулър?

– Аз съм просто един любопитен гражданин, който се чуди с какво ново сте се сдобили след Шин.

– С достатъчно. Сигурна съм, че ще бъде публикувано във вестниците.

Тя пое отново надолу.

Харди откри, че се е сраснал с пода с корените на яростта. Беше го завладяла изведнъж. Стомахът му се бе обърнал и той чуваше как кръвта пулсира в ушите му.

Не го прави, каза си. Не казвай нищо повече. Не я гони по коридорите. Нищо няма да постигнеш с това.

Той наблюдаваше как елегантната й фигура изчезва зад ъгъла при фоайето с асансьорите. Къде беше отишъл въздухът? Чувстваше се така, сякаш бе престанал да диша, напълни с усилие дробовете си. Трябваше да удари едно.

Или четири. Или пет.

Отгоре на трите „Гинес“, които беше изпил, преди идването на Джейн в „Шамрок“. Изпи първите няколко ирландски уискита в „Лу“, но после започнаха да се появяват разни познати физиономии. Хора, които го познаваха, които искаха да разберат как е, с какво се занимава, как я кара.

Да, зает е, движи едни неща, възнамерява да отвори втори бар, дори ресторант. Не, не иска да минава към частна практика, да трябва да защитава всякаква измет.

Като си тръгваше от „Лу“, си спомни, че бе забравил да се обади на Дейвид Фримън. Щеше да му звънне от следващия бар. И на Франи също. Не трябваше да забрави да се обади на Франи. Тя щеше да се тревожи. Тревожеше се вече от няколко месеца – за него, за тях, за бъдещето им, за детето й, за бременността. За всичко. Честотите им бяха престанали да съвпадат. Него това също го тревожеше, караше го да се съмнява в себе си. Понякога му се струваше, че тази мисъл ще го влуди. Пиенето явно помагаше.

Като вътрешно одобри идеята да намали процентната концентрация на алкохол и същевременно забрави собствения си често повтарян съвет, че да се смесва бира с уиски е доста рисковано, той се отби в някакъв бар на Седма улица и си поръча бира „Рейние“. В заведението нямаше телефонен автомат.

Той отнесе бутилката със зелена смърт на една малка масичка близо до вратата и се загледа в телевизионния екран, на който вървяха вечерните новини. Отново финансистът, съдията и проститутката. Премести се от другата страна на масата, където не трябваше да гледа проклетия телевизор. Беше вече само страничен шум.

Бяха прекарали чудесно ваканцията. Двете седмици им се отразиха много добре. Бяха се върнали освежени, изпълнени с нови сили, свързани отново. Нарочно не бяха обсъждали плановете му за по-нататъшна кариера, щеше да има много време за това. Говореха си за бебета и раждане, за това дали Моузес и Сюзън ходят сериозно, за ядене и за миналото си – Еди и Джейн. И дали трябва да се преместят в по-голяма къща и кога, преди или след като се родеше второто дете.

Харди беше тичал всяка сутрин по плажа. Няколко дни на коктейли с ром, после, през останалото време от престоя, за изненада на самия него, не бе близнал и капка. Беше загорял и стегнат и това му харесваше.

След това, първата седмица у дома, беше осведомяван редовно от Ейб за Оуен Неш, Мей Шин и Анди Фаулър. Изчисти няколко аквариума в „Стейнхарт“ заедно с Пико. Изкара няколко смени в „Шамрок“, за да не губи тренинг.

Първоначално беше някакво постоянно неразположение, свързано с безсъние. Не искаше да си признае колко много бе вложил, колко голям беше риска, когато се отказа от барманството веднага след Коледа, за да се върне към правото. Но сега, в дългите и еднообразни дни, които се простираха пред него, той постепенно достигаше до смразяващия извод, че се бе провалил в едно от фундаменталните решения в живота си.

Беше уволнен. Не се нуждаеха повече от услугите му. Не поради това, че хората, за които бе работил, бяха толкова достойни или талантливи, или вършеха по-добре работата си от него, поне той не мислеше така, но си оставаше фактът, че беше преценен от тези хора и сметнат за недопустимо некадърен. Независимо от стандартите им. Той остана навън, а те бяха вътре.

Това го засегна. Откри, че е приел прекалено дълбоко отхвърлянето. Или дори повече, изглежда не можеше да го изтръгне от себе си. Кой беше той, на четирийсет все пак? Непотребен, никому ненужен. На Франи бе казал какво, по дяволите, не искал да го тъпчат по цял ден, щял да иде и да проучи тук-там, да си намери работа, да се опита да си възвърне част от самоувереността, че върши нещо полезно – че може би самият той е полезен.

Хората бяха любезни. Мъже и жени – юристи и началници на отдели – със същите делови костюми като неговия. Но не го назначаваха. Щели те да му се обадят, в момента просто нямало работа. Вероятно би могъл да опита като обществен защитник.

Мислеше си, че е логичен човек и логиката му казваше, че по терминологията на пазара е ненужен.

Добре, майната му, нямаше да го приеме. Живял си бе доста добре, благодаря, и беше дяволски сигурно, че животът още не е свършил. По дяволите всички.

Тогава направи голямата си грешка.

Франи беше опората му у дома, казваше му да не бърза, всичко щяло да се уреди с времето. Нещо щяло да изникне. Тя го обичала.

Но веднъж започнеш ли да си мислиш, че хората не те искат, лесно е да повярваш, че никой не те иска. Че си само товар, баласт, ограничен и тъп, неспособен да понасяш собствения си товар.

Въобразяваше си, че усеща как Франи се отдръпва. Тя се кълнеше, че не било вярно. Не се отдръпвала. Била с него. Но откри, че не може да разговаря повече с нея. Виждаше, че това я кара да губи доверието си в него, а беше прекалено да иска от Франи да понесе и това. Тя имаше нужда да бъде силен, особено сега, когато създаваше семейство. Така че реши да си сложи вечната усмивка. Много смях, много мълчание помежду им.

Минаваше му през ума да си намери някой, с който да поговори, някъде, където нямаше да му се напомня постоянно за състоянието му. Разбира се, не би го направил, но нямаше ли да е хубаво да си с някой, който си мисли, че всичко ти е наред, без да си дава сметка за проблемите ти?

Беше започнал да се отбива до „Шамрок“ след интервютата и да играе по няколко игрички. Още време, през което не трябваше да се изправя пред нея. Престана да си търси работа.

Стоеше си вкъщи от месец вече, шест седмици. Казваше си стига толкова, време бе да преодолее всичко това, да не позволява на копелетата да го сломят. Първата стъпка, каза си, беше физическа – да влезе отново във форма, да спре да пие, да се стегне.

Стоеше зад Селин Неш, докато тя тренираше краката си на „Стеърмастър“-а. Косата й беше опъната назад с яркорозова лента за глава. Тъмнорозова пътечка се показваше там, където се бе изпотила между лопатките. Задникът й беше феноменална набираща се машина. Надолу-нагоре, стъпка, стъпка, стъпка. Пот се стичаше от нея. Той си помисли да се обърне и да си излезе.

Какво толкова, каза си. Дошъл бе да потренира и беше избрал „Силни тела“, защото вече бе идвал тук и салонът разполагаше с уредите, които търсеше.

Не я беше виждал, откакто бе спряла пред къщата му, преди да замине на почивка, когато беше осъзнала, че в живота му няма място за нея. Е, сега нямаше да я връща обратно в живота си. Оттогава бе изминало доста време. Не започваше нищо с това, че идваше тук.

Той се качи на уреда до нея:

– Здрасти – каза й.

Седяха заедно в сауната. Той – върху една хавлиена кърпа, облегнат назад на кедровата стена, по шорти и тениска. Тя бе отишла до съблекалнята след тренировката си, беше си свалила клина и се бе преоблякла в цял черен бански костюм.

Разговорът замря. Добре била, каза тя, запълвала си времето. Искаше му се и той да можеше да каже същото. Е, поне тренираше. Това все пак беше нещо. Да.

Температурата бе близо четирийсет и пет градуса. Помещението беше малко, тясно, вероятно метър и половина на два, с огнище върху покрития с камъни под. Селин стана, изсипа още вода от една кана върху камъните и облак пара се вдигна и разнесе. Отиде да седне на дървената пейка, където беше седяла, после подскочи и извика:

– Ох!

– Ето – Харди издърпа част от хавлията под себе си, за да й направи място. Усещаше как сърцето му ще изскочи през тениската. Краката им се допираха.

Тя се облегна на него, взе ръката му и я сложи високо на бедрото си.

– Селин…

– Шшшт… – рамото й се притисна към него. – Идвам тук от шест месеца и досега не съм видяла жива душа в тази сауна.

Тя повдигна еластичната материя на банския си и насочи ръката му под нея.

– Докосни ме – каза. Беше обръсната, кожата бе гладка, сякаш намазана с нещо мазно, вече влажна там, накъдето го насочваше.

– О, Боже – изстена тя. – О, мили Боже!

С едната ръка притискаше неговата към себе си, а с другата повдигна фланелката му, намери ластика на шортите и пъхна ръка в тях.

Коприна и масло. Мед и сол.

Това доказваше, че бе прав. Не беше по-добър от никой и по-лош от повечето. Опитваше се да се успокои, първоначално, че технически погледнато, не беше изневерил. Не бе проникнал в нея, следователно не се беше любил истински със Селин. Неубедително. Заслужаващо презрение. По-честно щеше да е, ако беше.

Сега доказа, че преценката на света за него бе вярна. Нямаше да си намери никаква работа. Достатъчно беше само да се погледне в огледалото.

Започна да се упражнява в мятане на стрелички, да изпива галони с „Гинес“. Да избягва Франи. Селин не се бе опитвала да се свърже с него. Това, поне, явно беше приключило.

Но той се намираше в дълбока дупка, в пълен мрак.

Беше десет и половина. Сега вече на масата пред него имаше четири бутилки от бира „Рейние“ и чаша с лед, с повече вода на дъното, примесена с едва доловим вкус на ирландско уиски. Той премигна, като се почуди къде се намира и се опита да фокусира часовника над бара. Нямаше смисъл. Изправи се, полюшвайки се.

Господи.

Навън вечерта бе застудяла и улицата му се видя стръмна, принуди се да търси опора в изпъкналата мазилка на сградите. Седма улица се простираше пуста в продължение на километър и блестеше така, сякаш бе мокра. Колата му горе пред Съдебната палата ли бе паркирана? Дори и да беше, как щеше да се прибере у дома?

Опита се да продължи, но изведнъж всичко започна да го боли, да пулсира – рамото, където беше ранен във Виетнам, кракът, който си бе навехнал миналата година в Акапулко.

Чу шумотевица зад гърба си, смях, после подметки по паважа Най-накрая осъзна, че се приближаваха към него.

Той се поизправи, извърна се, видя ръка, нещо размазано, което го удари в слепоочието, залитна на една страна. Чу тъп звук от падане – това той ли беше? – и главата му се удари в мазилката, докато се свличаше надолу.

Неясни образи. Внезапно гадене от мириса на хлороформ. Светлина пред очите му. Нещо лепкаво под ръката му. Студеният асфалт.

– Да го свалим долу.

– Чакай малко. Това той ли е?

Харди се насили да отвори очи. Светлината от фенерчето го заслепи отново и той примижа. Появиха се сенки, можеше да ги различи. Ченгета.

Беше извадил късмет. Един от тях намери портфейла му, олекнал, на бордюра. Харди не бе върнал значката си на Лок. Ако държеше на нея, да дойде да си я поиска.

– Вие ли сте Дизмъс Харди? – попита единият от тях.

Предположи, че вероятно е кимнал, изсумтял или нещо подобно.

– Толкова ли е пиян, колкото вони?

Усети солен вкус в устата си. Вдигна ръка към лицето си, напипа засъхналата кора. Погледна надолу. Белият му пуловер беше сплъстен от съсирената кръв.

– Аз съм Харди – каза той.

Изправиха го. Болеше го, гадеше му се.

– Внимавайте, момчета – той направи, олюлявайки се, няколко крачки и повърна жлъчка и бира. Опря се на сградата.

– Съжалявам.

Стояха отзад, на няколко метра. Харди си пое въздух, изплю се няколко пъти, опита се да види колко е часът, но часовникът му го нямаше.

Ако можело, каза им, предпочитал да го откарат до вкъщи, отколкото в болница. Не мислел, че имал нещо счупено. Може и да имаше сътресение, чувстваше главата си като наковалня. И някой продължаваше да върти ковашкия чук.

Качиха го на задната седалка.

Той облегна глава назад. Светлините минаваха отгоре, движеха се по магистралата. Затвори очи. Нямаше нищо за гледане.

Почти наближаваше полунощ и Моузес беше тук от половин час. Франи му се стори изключително уязвима. Вече беше в петия месец и й личеше. Ръцете й изглеждаха тънки, помисли си той. Лицето й бе прекалено изпито. Може би в сравнение със закръглеността на корема и гърдите й. Под очите й имаше тъмни кръгове. Тя седеше на ръба на ниското канапе във всекидневната, с лакти на коленете, с ръце, кръстосани под издутия й корем.

Моузес й казваше, че най-доброто, което можели да направят, било да чакат. Щял да се появи. И Моузес бил имал безпаметни дни и нощи.

– Това не е безпаметно пиянство, Моуз – тя се поколеба. – Той е с Джейн. Знам, че е с Джейн.

Моузес поклати глава.

– Няма начин, Франи.

– Идва да го търси днес.

– Джейн е идвала тук? – той се замисли. – Какво искаше?

– Искаше Дизмъс. Винаги иска Дизмъс. И преди се е връщал при нея.

– Франи. Стига. Тогава не беше с теб. Тогава нямаше никого. Вероятно е свързано с арестуването на баща й. Двамата с Диз бяха приятели, нали?

– Още са, доколкото знам.

– Тогава?

Защо не се беше сетила за това? Тези напиращи хормони я влудяваха.

– Вероятно е отишъл да го измъкне, да му помогне да се измъкне, да направи, каквото там е необходимо да се направи. Загубил е представа за времето.

– Диз никога не губи представа за времето. Ами ако е измъкнал бащата на Джейн и после заедно са отишли някъде да празнуват, а после баща й ги е оставил сами…

– Ами ако е отвлечен от атакуващи извънземни създания и е разрязан жив в името на междугалактическата наука?

– Не ми е до шеги.

– На мен пък не ми се играе на „Ами ако“. Вероятно просто се е забавил. Случва се.

Седяха доста време.

– Толкова е потиснат напоследък, сякаш се е отчаял.

Моузес се протегна, бавно се изправи и се приближи към полицата на камината. Размести кервана от слонове, нещо, което правеше всеки път, когато дойдеше.

– Знаеш ли, Франи, просто си мисля, че никой никога не ни е подготвял, момчета като мен и Дизмъс, за това колко тежък е в действителност животът. – Опита се да го извърти като шега, но говореше сериозно и тя го знаеше.

– Да се живее с мен не е тежко, Моузес.

– Не казвам с теб, говоря по принцип.

Тя се изправи и подреди слоновете както си бяха.

– Просто остаряваш, братко.

Моузес нежно я привлече към себе си и я дръпна за косата. Беше с една година по-голям от Харди. Бе отгледал сестра си от осемгодишна възраст. От десетте неща, които най-много обичал на света, обичаше да казва той, осемте били Франи. Останалите две се пазеха в дълбока тайна.

Като се обърна към прозореца, Моузес видя полицейската кола да спира отпред.

– Ето го – каза той. – Виждаш ли? Сигурно се е разправял с ченгетата.

41

Всичко тънеше в мъгла – главата му, навън през прозореца на спалнята.

– Не заслужавам това – Франи бе станала преди малко, беше взела душ и се бе облякла. Седеше в другия край на стаята, до вратата към детската стая, в люлеещия се стол. – Много ми е мъчно, че ти се е случило, но щеше да го избегнеш, ако се бе прибрал у дома.

– Франи…

Тя го прекъсна и продължи. Не плачеше, но бузите й бяха мокри.

– Знам, че преживяваш тежък момент, въпреки че не мога да разбера защо. И няма нужда да се опитваш да ми обясняваш. Но не заслужавам да се отнасяш с мен по този начин. Да не се обаждаш, да ме оставяш да седя и да се тревожа цяла нощ. Не искам да живея така.

Харди имаше голям колкото орех оток на темето. Лявото му ухо беше одрано и имаше дълбока рана в скалпа над него. Сигурно го бяха ритали, когато бе паднал – ребрата му го пробождаха. Имаше страхотно главоболие, езикът му беше прехапан на няколко места. Все още имаше вкус на кръв в устата си.

– Съжалявам…

– Разбира се, че съжаляваш. Аз също. Кой не би съжалявал? Какво искаш, Дизмъс? Какво искаш? Ако не ме искаш, махам се, с децата, с всичко. Говоря сериозно.

Не се съмняваше в думите й. Франи не беше играч и не блъфираше.

– Искам те – отвърна той. Видя я как си поема въздух. Чудо беше, помисли си Харди, че тя още го искаше. Никога преди не я бе виждал толкова ядосана, но поне всичко между тях не беше свършено.

– Знам, че се държах като лайно. Не мога да ти опиша…

Тя вдигна ръка.

– Никакви словоизлияния. Просто не искам да съм нещастна. Не го искам за никой от нас. Това семейство не го заслужава. Включително и ти.

Харди се хвана за главата с две ръце.

– Тогава защо имам чувството, че точно това заслужавам?

– Не знам. Някак си остави тези идиоти да те накарат да си мислиш, че те превъзхождат с нещо, което е смешно. Какво толкова има в тях? Какво толкова са направили? Защо толкова те е грижа какво си мислят за теб?

– Добре, ами ако са прави? Може и да са прави…

– По дяволите, Дизмъс. Не са прави. Ти не си неудачник. Защо ли? Защото аз съм умна и нямаше да се омъжа за неудачник. Не им позволявай да ти сторят това – и на мен също. Ако им позволиш, те наистина ще спечелят.

Защо не можеше да разбере? В продължение на няколко месеца непрекъснато го беше доказвало действията си.

– Трябва да признаеш, Франи, че не ми работи много късметът.

Очите й вече святкаха.

– Благодаря ти много. А аз какво съм? Ами къщата и Бек? – Тя махна към корема си. – Ами новият човек? Това не е ли късмет?

– Нямах предвид това.

– Ами тогава – отсече тя, малкото юмруче се заби в крака й и тя повиши глас. – По дяволите, не го казвай тогава – Франи се изправи, влезе в детската стая. Люлеещият се стол скърцаше по дъските. След малко я чу да говори на Ребека.

– Няма нищо, не си виновна ти, съкровище. Заспивай пак, сега.

Харди, както беше схванат и му се гадеше, се насили да стане от леглото, въпреки че всичко го болеше. Застана до вратата на детската стая и спря скърцащия стол с крак.

Тя се извърна.

– Виж – каза, – каквото и да е, просто го остави зад гърба си. Не можеш да го промениш. Нека просто продължим да живеем, става ли? Добре си живеем тук. Но трябва да ме уважаваш. Трябва да уважаваш и себе си. Край на проповедта – Франи прекоси стаята и се приближи към него, леко го докосна по ръката. – Иди и си вземи един душ. Горещ. Аз ще приготвя закуската.

Харди седеше на свръхтвърдата пейка в галерията на отдел 22, съдебната зала на Мериън Браун. Елизабет Пулиъс, зашеметително облечена в червено и синьо, изобщо не го удостои с поглед от прокурорската банка. Харди разпозна няколко добре облечени адвоката, които се навъртаха наоколо, вероятно изпратени от Дейвид Фримън, за да си избере Фаулър – предполагаше, че на един от тях щеше да се падне честта да представлява Анди.

Джейн пристигна и се пъхна до него.

– Какво ти се е случило?

Харди беше облечен с костюм с жилетка, бяла риза, една от най-хубавите си консервативни връзки. Долу му бяха лъснали обувките. Изглеждаше както трябва, като изключим превръзката над челото и отеклото му око.

Каза й, че е дълга история, от любимите на Джейн, но не му се наложи да навлиза в нея, защото съдията влезе и те всички се изправиха на крака.

Кабинетът на Браун бе точно до този на Анди Фаулър горе-долу цяло десетилетие. Това, че тя председателстваше Върховния съд – и поради това на нея се падаше да предяви обвиненията, отправени от върховните заседатели – беше съвпадение. След като Лио Чоморо бе повишен и беше заел мястото на Анди Фаулър, след неговото оттегляне, задълженията на председателстващ съдия отново се въртяха. Зловещото беше, че Браун, която бе познавала Анди добре и можеше да се очаква, че ще бъде един от малкото му съюзници, беше одобрила препоръката на областния прокурор Крис Лок и бе постановила да няма гаранция.

При нормални обстоятелства за обикновения обвиняем гаранцията не се определяше преди отправянето на обвинението, когато се касаеше за убийство, защото съдът искаше да осигури присъствието на обвиняемия поне на отправянето на обвинението.

В този случай, въпреки че едва ли можеха да се страхуват, че Анди Фаулър няма да се появи – отмяната на гаранцията беше ясен сигнал, че няма да има прояви на професионална солидарност. Анди Фаулър бе изключен от клуба.

Поне нямаше да го карат да чака цяла сутрин – той беше първият извикан след появяването на съдията. Приставът го придружаваше, така както беше облечен в затворническите си дрехи.

Възраженията му, че затворът нямало да го убие, може и да бяха верни, но престоят за през нощта определено не му се бе отразил добре. Кожата му изглеждаше пепелява, лъвската му грива висеше сплъстена и мокра на вид. Той застана мирно, сам на подиума пред съдийската банка.

Харди погледна към местата за съдебните заседатели. Нито един от мъжете не застана до клиента си, докато процедурата течеше отново и обвинението за убийство се изчиташе изцяло.

– Смятам, г-н Фаулър… – значи титулатурата нямаше да бъде използвана, също. Към Анди нямаше да се обръщат със „съдия“. Ако Мериън Браун можеше да послужи за барометър, реши Харди, Анди го очакваше много лошо време. Браун попита дали има кой да го представлява.

– Да, ваша светлост – той се извърна наполовина. – Дизмъс Харди.

Из залата се разнесе шепот. Харди едва чул името си, се изправи и мина покрай Джейн. Но не беше стигнал до пътеката, когато Пулиъс скочи на крака.

– Ваша светлост, протестирам. Г-н Харди беше представител на обвинението по това дело. Освен този явен конфликт, той имаше достъп до материали с поверително съдържание. Не може да представлява обвиняемия.

Харди откри, че говори.

– Ако съдът ми позволи… – никой не му обърна внимание.

Браун дръпна очилата до края на носа си, после изцяло ги свали.

– Подайте иск за това, прокуроре, искам го на бюрото си до утре сутринта – тя си записа нещо и вдигна очи. – Г-н Харди, бихте ли желали да се присъедините към нас от тази страна на перилата?

Харди мина по пътеката и през вратичката.

– Ваша светлост, бих желал да помоля за малко прекъсване. Бих искал да поговоря със съдията тук.

– Аз съм единствения съдия в тази зала, г-н Харди. Ясно ли е?

– Да, Ваша светлост.

– Току-що започнахме, а графикът ми за днес е изключително натоварен, така че да пропуснем прекъсването и да се опитаме да придвижим нещата. Това устройва ли всички? – явно трябваше да ги устройва. – Г-н Харди – продължаваше Браун. – Можете да спестите на г-ца Пулиъс една безсънна нощ, ако смятате, че влизате в конфликт, като представлявате обвиняемия.

Харди нямаше никакво намерение да спести на Пулиъс безсънната нощ – поне един малък реванш.

– Не, ваша светлост, няма да вляза в конфликт.

Пулиъс отново се изправи.

– Г-н Харди събираше документацията по делото.

– Това не беше същото дело, Ваша светлост. Г-ца Пулиъс вероятно се е объркала, защото жертвата е една и съща. Г-н Фаулър не е бил обвиняем.

– Нищо не бъркам, ваша светлост. Г-н Харди е запознат изцяло с документацията по делото.

– Ако съдът позволи – отвърна Харди, като се наслаждаваше на ситуацията, – както г-ца Пулиъс много добре знае, тя беше официално назначения прокурор последния път, когато пред съда беше изправен обвиняем по делото за убийството на Оуен Неш. Изрично ми бе отказана официалната роля.

Чукчето на Браун се стовари.

– Добре, добре. Ще прочета иска ви, г-це Пулиъс. Утре сутринта – тя отново си сложи очилата, явно решаваше нещо.

– Браво – прошепна Фаулър. – Какво се е случило с главата ти?

Браун продължи:

– Междувременно, да се придържаме към належащата работа. Готов ли сте да пледирате, г-н Фаулър?

Този път Харди би предпочел да остави Анди на някой от бъдещите му адвокати – един от костюмарите, седнали на местата за съдебните заседатели, – но след стълкновението с Пулиъс, реши, че ще е по-добре да продължи.

– Ваша светлост, преди да се произнесем относно виновността на обвиняемия, защитата би желала известно време, да кажем две седмици, за да прегледа документацията по делото.

Пулиъс отново започна да протестира, но Браун удари с чукчето си, като поклати глава.

– Не мисля, че са ви необходими две седмици, за да решите какво да пледирате. Ще продължим с предявяването на обвинението и ще изслушаме обвиняемия следващата седмица.

– Благодаря ви, ваша светлост. А сега по въпроса за гаранцията…

– Да, гаранцията. Прокуратурата иска отмяна на гаранцията по това обвинение.

Харди поиска разрешение да се приближи към банката. Браун махна и двамата да се приближат.

– Ваша светлост – каза Харди, – мярката не е ли малко необичайна?

– И делото е необичайно, г-н Харди.

– Без съмнение, г-жо съдия, но последния път, когато прокуратурата изправи човек пред съда за убийството на Оуен Неш, от страна на обвиняемата имаше и опит за бягство, но дори тя беше пусната под гаранция. Тук не съществува риск за бягство. Съдията няма да ходи никъде.

Пулиъс започна да спори, но Браун я прекъсна спокойно.

– Г-н Фаулър ни предостави многобройни доказателства за неуважението, с което се отнася към съдебната система. Не съм уверена, че той ще се яви отново, нито дали изобщо ще се яви, ако бъде освободен.

– Ваша светлост, моля ви, знаете, че това е нелепо…

Браун се намръщи.

– Съветвам ви да се погрижите за етикета си, г-н Харди. Ако още веднъж чуя, че разпорежданията ми са нелепи, ще прекарате няколко нелепи нощи в затвора за неуважение на съда.

Харди изучи пода за момент.

– Извинете, Ваша светлост. Но достопочтено ви моля да премислите.