Текст книги "Неоспоримо доказателство"
Автор книги: Джон Лескроарт
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 33 страниц)
[Kodirane UTF-8]
Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство
Част първа
1
Дизмъс Харди вървеше потопен до хълбоците из зелената леденостудена вода, а покритите му с гумени ръкавици ръце държаха перките на двуметрова бяла акула.
В света навън наближаваше два часа на едно ранно лятно утро, но тук, в „Стейнхарт“ времето не съществуваше. Светлината отгоре се отразяваше в учрежденско зелените стени, подгизнали от дестилираната морска пяна. Някъде вън от помещението, глухо бръмчеше двигател.
Единственият шум в света на Харди беше непрестанното плискане и засмукване на водата, която се набраздяваше зад него, докато той обикаляше ли, обикаляше, сам из кръглия басейн.
Пико Моралес се обади около седем, да го попита дали му се иска да се поразходи. Когато Пико се обаждаше, това означаваше, че някоя рибарска лодка е уловила голяма бяла акула и се е свързала с Аквариума. Акулите се развъждаха малко след Фаралоните и „Стейнхарт“ – или Пико, уредникът на аквариума – страшно искаше да притежава жива акула. Проблемът се състоеше в това, че животните пристигаха толкова изтормозени или наранени, или пък и двете, след като ги уловяха, че нито едно не оцеляваше. Прекалено изтощени, за да се движат сами, те трябваше да бъдат разхождани из водата, за да могат да дишат.
Това бе третото и последното едночасово дежурство на Харди за тази нощ. Няколко доброволци го бяха сменявали преди това, а Пико вече всеки момент трябваше да се появи, така че Харди просто вървеше, без да мисли, повдигаше ту единия, ту другия си крак, като влачеше и дърпаше полумъртвото чудовище със себе си.
През първата почивка бе свалил водолазния си костюм. Преоблече се и прескочи до „Литъл Шамрок“ за една-две бири. Шуреят на Харди, брат на Франи, Моузес Макгайър, не беше на работа. Лин Лий караше обичайната си съботна смяна зад бара и Харди отнесе питието си отзад и се настани, без да проговори с никого.
През следващата почивка бе излязъл и се бе прехвърлил през оградата на Японската чайна градина. Седна на мостчето и се заслуша в аранжираното ромолене на изкуствения поток, който течеше между бонзая и пагодите. Имаше мараня, но от това нощта не ставаше по-топла.
Харди не забеляза кога е влязъл Пико. Той изведнъж изникна отстрани на басейна, огромното му туловище изпъваше водолазния костюм до пръсване. Пико имаше големи увиснали черни мустаци, които се намокряха всеки път, щом поднесеше вдигащата пара чаша до устните си.
– Хей, Диз! – Харди, който с мъка влачеше крака, погледна нагоре и изсумтя. – Как е бебето?
Харди продължаваше да се движи.
– Не знам.
Пико остави чашата си на ръба на басейна и се плъзна вътре. Той потрепери, когато студената вода проникна под костюма му. Следващия път, когато Харди се приближи, Пико сграбчи акулата и я сръга в корема.
– Пусни я – каза той.
Харди направи още две крачки, после пусна перките. Акулата се обърна на деветдесет градуса и потъна с носа напред към плочките на дъното.
Пико въздъхна. Харди се облегна с лакти на ръба на басейна.
– Липса на семейна структура – заяви Пико. – Заради това е така.
– Заради това е как? – Харди дишаше тежко.
– Не мисля, че тия същества имат кой знае какво желание за живот. Нали знаеш, зарязани още при самото раждане, оставени сами да се оправят. Вероятно се обръщат към наркотиците, движат се в лоша среда, ядат боклуци. Когато дойдат при нас, вече са обречени.
Харди кимна.
– Хубава теория.
Пико по долнището на водолазния си костюм, с огромното си шкембе, щръкнало напред подобно на тумор, седеше на ръба на басейна и отпиваше на малки глътки кафе с бренди. Харди бе излязъл от водата. Акулата продължаваше да се поклаща, забила нос в дъното. Без да каже нищо, Пико подаде чашата си на Харди.
– Нещо не правим както трябва, Пик.
Пико кимна.
– Продължавай да разсъждаваш, Диз. Във вярна посока си.
– Все умират, нали?
– Мисля, че тази е умряла от свръхдоза. Вероятно венозно инжектирана. – Той сграбчи обратно чашата. – Шибани дрогирани акули!
– Липса на семейна структура – отвърна Харди.
– Да – Пико цамбурна вътре и се запъти към акулата. – Искаш ли да помогнеш да вдигнем този кучи син и да се поразходим из вътрешностите му? В името на науката, а?
Харди изпразни чашата с кафе на Пико, въздъхна и докара количката. Пико беше вързал едно въже около опашката на акулата и го бе провесил през макарата на тавана. Изведнъж опашката се разтресе и Пико отскочи назад като ужилен.
– Смахнатата акула е обхваната от конвулсии!
– Сигурен ли си, че е само конвулсия? – Харди не искаше да разрязва нещастното същество, ако още не беше умряло.
– Не е „ча-ча-ча“, Диз. Дърпай, ако обичаш!
Харди задърпа и акулата се показа от водата, бавно и тежко. Насочи я към количката. Изчака, докато Пико се измъкне от басейна.
– Спомних си едно стихотворение – каза Харди: – „Зиме и лете, пролет и есен, винаги, когато си гол, изглеждаш като топка за баскетбол.“
Без да му обръща внимание, Пико понечи да вземе чашата си с кафе.
– Трябва ли да търпя подобни обиди от някой, който ми изпива кафето?
– Кафе ли имаше?
– И малко бренди. Убива неприятния вкус.
Тръшнаха акулата по гръб. Пико отиде до кабинета си и миг по-късно излезе със скалпел в ръка. Направи прорез нагоре по търбуха на акулата, чак до хрилете и разтвори стомашната кухина. Отряза парченце месо и го поднесе към Харди.
– Искаш ли малко суши*?
[* Суши – традиционно японско ястие, приготвено от сварен ориз, водорасли, сурова риба и подправки. – Б.пр.]
Търбухът клокочеше. Харди се надвеси над количката, като внимаваше да не закрива светлината, докато Пико реже. Той пъхна ръце в корема и започна да вади разни неща: две или три малки рибки, дървена отломка, гумена топка, консервена кутия.
– Ядат боклуци – промърмори Лико.
– Остави храната настрани – отвърна Харди.
Пико отново се протегна и извади нещо, което приличаше на морска звезда. Той го вдигна нагоре и озадачено го заоглежда.
– Какво е това? – попита Харди.
– Не знам. Прилича на… – После Пико изкрещя така, сякаш го беше ухапало, отскочи назад и хвърли нещото на пода.
Харди се приближи да го огледа.
Отчасти смляно и покрито със слуз, все още обаче можеше да се познае какво точно е било – човешка ръка, откъсната от китката, показалецът липсваше, а на кутрето имаше пръстен с морскозелен нефрит.
2
Харди очакваше, че момчетата в синьо първи ще се появят на сцената. Вероятно щяха да се познават от „Шамрок“, където полицията се отбиваше достатъчно често, за да всява респект. Понякога в ирландския бар става малко напечено и не е зле силите на реда да се появяват от време навреме, за да напомнят на постоянните посетители, че трябва да се поддържа определен минимум благоприличие.
Близо девет години Харди бе работил като барман редовна смяна в „Литъл Шамрок“. Беше се върнал в прокуратурата едва преди четири месеца, след като се бе родила Ребека и двамата с Франи се бяха оженили.
Харди и някогашният му шеф, настоящ приятел, партньор и шурей, Моузес Макгайър бяха двете всяващи здрав разум ръце със сопата от кентъкийски ясен, която висеше зад бара под касата. Макгайър, доктор по философия, собственоръчно на два пъти беше изхвърлял хора през витрината на „Шамрок“. В повечето случаи насилственото излизане бе, по стар западен обичай, през люлеещите се двойни врати. Нито Харди, нито Моузес бързаха с гоненето – никой добър кръчмар не бързаше – но и двамата от време навреме бяха чувствали нужда от помощта на кварталните ченгета. „Шамрок“ не беше „място за ченгета“ и на момчетата от участъка им бе трудно да си поръчат нещо за пиене, ако се отбиеха в свободното си време.
Харди стоеше вътре във входа на Аквариума. Черно-бялата кола спря, прожекторът отгоре й обходи внимателно фасадата на сградата. Беше 2:15 на едно тъмно като в рог утро, а от улицата до входа имаше двайсетметров зациментиран открит участък. Харди не ги винеше за предпазливостта. Излезе навън.
Заобиколиха отзад, зад аквариумите и влязоха във влажното преддверие. Окъпани в мъждивата зеленикава светлина, двете ченгета следваха Харди през гъргоренията и клокоченията на Аквариума. Наистина ги познаваше – Дан Соупър и Боби Варела, защитник и нападател. Харди си помисли, че те тримата ставаха за парад: потриването на кожа, попляскването на кобур, тропота на тежки обувки, дрънченето на белезници и ключове – ченгетата не бяха облечени за засада. Това напомни на Харди за дните, които той самият бе прекарал в силите на реда, за това как двамата с Ейб Глицки обикаляха района си.
Тогава беше съвсем друг човек. Сега се чувстваше по-стар, почти покровителствено настроен към тези ченгета. Патрулирането бе началото.
Влязоха в онова, което Харди наричаше вестибюл. Пико си бе облякъл поло и спортно сако, при все че надолу още си беше по бански гащета. Той гледаше с празен поглед право напред, седнал на края на басейна до количката с акулата.
– Намери ли още нещо? – попита Харди.
Пико се надигна от ръба на басейна, като хвърли смразяващ поглед към Харди. След предисловието, Варела се приближи към ръката, която все още лежеше там, където Пико я бе захвърлил.
– На това ли ви прилича?
– Това е – отвърна Харди.
– Откъде взехте тази акула? – попита Соупър. – Хей, Боби! – Варела ръчкаше ръката с един молив. – Остави я, ако обичаш!
Пико разказа на Соупър как акулата се бе озовала в „Стейнхарт“. Соупър искаше да разбере името на лодката, на капитана, часа на улавянето, всичко. Харди се приближи до Варела, който продължаваше да стои приведен и се надвеси над него.
– Доста странно, а?
Варела погледна през рамо, изправи се.
– Никак дори, получаваме такива по три-четири пъти седмично.
– Чудя се дали човекът вече се е бил удавил?
Варела явно не можеше да откъсне очи от нещото.
– Дано. Как ти се струва да си още жив, а?
Соупър мина покрай тях и се запъти към кабинета на Пико, за да се обади по телефона. Пико се приближи.
– Ще извика хора от лабораторията. Изключено е отново да пипна дори с пръст нашия човек.
Варела потръпна.
– Не те виня – той се върна обратно при акулата и смело повдигна разреза по продължение на стомаха й с молива си. – Не се вижда кой знае какво.
– Вътре има още – отвърна Пико. – Току-що бяхме започнали.
Варела отстъпи назад.
– Дан е прав. Мисля, че просто ще трябва да изчакаме.
Харди се втренчи в ръката.
– Чудя се кой ли е бил? – въздъхна той.
– О, много скоро ще разберем – заяви Варела.
Пико се облегна на стената на басейна.
– Откъде си толкова сигурен? – попита той. – Всеки може да е.
– Да, но имаме най-важната следа.
– И коя е тя? – попита Пико.
Харди се извърна.
– Нека да отгатна – обади се той. – Отпечатъци от пръсти.
3
Харди вдигна зачервените си по края очи от папката, която преглеждаше. Беше три и половина следобед и миналата нощ се бе оказала дълга, проточила се беше чак до изгрев-слънце. От „Стейнхарт“ той се бе прибрал с колата си до вкъщи, беше се преоблякъл в нов, кафеникав костюм, надникнал бе да види Франи, сгушена в леглото им, после Ребека, спяща в новата си стая – построена собственоръчно от него в задната част на къщата – и се бе отправил към центъра, където, на третия етаж в Съдебната палата на „Седма“ и „Браянт“, вече работеше като помощник областен прокурор.
Нещата не вървяха кой знае колко добре. Случаят, над който се бъхтеше сега, както и останалите, които напоследък бе водил, идваха от най-ниските стъпенки на криминалната стълбица. Този конкретно бе свързан с една проститутка, хваната от някакво ченге, играло си на шляещ се из „Юниън Скуеър“ турист. Момичето – Езми Айела – беше на двайсет и две, чернокожо, с две предишни присъди. Бяха я пуснали под гаранция срещу петстотин долара и вероятно дори и сега, докато Харди четеше, беше навън на лов за клиенти.
Чудеше се какъв смисъл имаше всичко това. Или пък опандизването на един общински служител, Дерек Греъм, който продавал марихуана на грамаж, за да си докарва по нещо допълнително. Харди се бе срещал с типове като Дерек в колежа и много малко от тях продължиха и станаха важни клечки в, да кажем, картела „Меделин“. Дерек имаше три деца, живееше в „Мишън“ и се опитваше да свърже двата края, така че жена му да може да си стои у дома с децата.
Само че сега работата на Харди се състоеше именно в това – сгащването на дребните престъпници, отрепките, онези, на които късметът им беше изневерил и глупаците. Нямаше нищо общо с възвишения драматизъм на престъплението, извършено под въздействие на силни страсти, с романтиката на големите сделки, станали жертва на измама, с красиви хора, които отчаяно отричат либидото си, алчността си, плиткоумието си. Не, това беше много по-ниско от светлините на сценичните прожектори. Обитателите тук живееха на хлъзгавата граница на закона, подхлъзваха се върху нея, без дори да я видят, докато се опитваха да изкарат малко пари, да се сдобият с малко власт, да изпитат малко тръпка, може би дори само да се поотпуснат, да се позабавляват в една житейска история, която нямаше да стигне дори до светлините на рампата. В повечето случаи, помисли си Харди, тъжна история.
Вероятно, без да прецени реално нещата, той бе сметнал, че връщайки се отново на работа като помощник областен прокурор, няма да му се налага да се сблъсква отново с това ниво. Вече, в края на краищата, почти наближаваше четирийсетте и беше чиракувал в областната прокуратура преди десет години. Тогава, в началото, трябваше да се пребори с мисълта, дали той самият има моралното право да осъжда тъй наречените престъпления без жертва – проститутки, обикновени наркомани. Някъде в сърцето си вярваше, че тези престъпления не са толкова реални, колкото онези, които засягаха човешки същества. Беше склонен да приеме, че ако пълнолетни хора искат да се изчукат или да се пореят из висините, или да умрат, скачайки от моста „Голдън Гейт“, обществото трябва да ги остави да го направят. Бог му беше свидетел, че имаше достатъчно наистина лоши неща, които да се оправят. Защо да се губи време с такива дреболии?
Знаеше, че не това е правилният подход. Работата му беше да осъжда хора, нарушили закона. Дали бяха извършили нещо, което той смяташе за престъпление, бе спорно.
Беше и новоназначен, взет единствено, защото все още му бяха останали няколко приятели, като например помощник главния прокурор Арт Драйсдейл. Освен това подозираше, макар да не знаеше със сигурност, че бившият му тъст, съдия във Върховния съд, Анди Фаулър, също бе казал няколко добри думи за него.
Не беше упражнявал активно право от десет години. Работил бе като барман, продължаваше все още да бъде съсобственик в „Шамрок“ и всъщност не можеше да очаква хора, направили кариера в криминалното право, да отстъпват встрани, за да може новодошлият да прибира горещите дела.
Разбира се, дори и да се занимаваше с убийства – забавната страна на нещата – болшинството от тях бяха дела „без човешки жертви“. Един твърде уместен термин. Отрепки се избиваха помежду си за неща, които биха могли да се нарекат смехотворни – те и си бяха смехотворни, – ако не се оказваха с толкова трагични последствия.
Сутринта Харди бе заварил Арни Тиано и Елизабет Пулиъс да се превиват от смях в коридора:
– … и този нещастен кучи син, жертвата, Лайън, се опитва да сложи някакви джанти на онази кола, всичко става посред бял ден. Колата си е негова. Червена, стар форд. Извършителят, Джърмейн, го вижда, излиза навън и го пита какво си мисли, че прави, като бърника из неговата, т.е. на Джърмейн, кола, която обаче всъщност е паркирана зад ъгъла. Явно много си е приличала с колата на Лайън. Същият модел, червена и изобщо. Но Джърмейн се е наквасил до козирката и не вижда добре, а Лайън му отвръща, я чупката, това си е моята кола, което си е и така. Обаче Джърмейн влиза вътре и излиза с пистолет, а Лайън го пита: „Кво бе, да не би да ме гръмнеш?“ Джърмейн му отвръща: „Да“ и му пуска четири куршума.
Пулиъс вие:
– А стига бе!
– Кълна се в Бога, искам да кажа, десетина свидетели висят на тротоара, обаче онзи тип просто гръмва Лайън, прибра се и си ляга да подремне, което и правеше, когато пристигнахме там.
И двамата, и Елизабет и Арни се смеят, смеят, смеят.
Но беше по-добре от това да си барман.
Не, че в последното имаше нещо лошо. Работата зад бара означаваше живот без усложнения и стресови ситуации. Гордееше се с начина, по който смесваше напитките, сприятеляваше се с всички, движеше се като насън.
После изведнъж това вече не му беше достатъчно. Изобщо не му беше достатъчно. След като наруши ежедневието си веднъж, опитвайки се да помогне на семейство Кокрън и втори път, опитвайки се да спаси собствения си живот, той осъзна, че се е променил. Оцеляването не беше достатъчно. Беше се влюбил. Новата му жена сега имаше дете, към което той се отнасяше като към свое, нищо, че не беше.
Той отново имаше бъдеще, а не поредица от дни с полузамаяна от бира глава. Изненада се колко приятно бе усещането.
Времето зад бара започна да му тежи. Редовните клиенти, свалките, глупавите ирландски сбивания заради игра на стрелички или заради това дали Джеймсън бил по-добър от онзи протестантски пикльо Бушмилс. Все едно и също, едно и също, пиянски спорове, натоварени с дълбокомислие, което никога не издържаше критичния анализ на следващия изгрев.
Затова, обратно към закона, към истинската работа, към нещо, което искаше да подхожда на новия живот, който градеше.
А и Франи отново беше бременна.
4
„Съдебна медицина“ беше в същата сграда, в която работеше и Харди, на партера. За да се вкарват количките с трупове, имаше удобен вход откъм паркинга. Зяпачите можеха да влизат, без да бъдат претърсвани, без да минават през детекторите на задния вход на Съдебната палата.
Харди седеше на един от жълтите пластмасови столове в преддверието. Беше четири и половина, а той трябваше да се срещне с адвоката на Езми в пет в неговия офис, така че си пое дълбоко въздух и реши да отиде и да провери за ръката.
Мъжът зад гишето бе едно от онези редки чудеса в сферата на обслужването. На около двайсет и пет години, Сиксто носеше връзка и спортен панталон, решеше косата си, говореше английски любезно и с учудваща граматическа педантичност. Истинско чудо.
– Не мисля, че са открили нещо, г-н Харди – каза той. – Не беше добър ден. Понеделниците никога не са.
– Натрупа се работа от събота и неделя ли?
Сиксто кимна.
– Две убийства. А и това отвратително нещо. Какво им става на хората? – на това нямаше как да се отговори, а и Сиксто не очакваше отговор. – Така че, съмнявам се, че са стигнали до ръката, но ще ви държа в течение, става ли? Ще ви се обадя.
Харди му поблагодари и стана. Навън, в юнската мъгла, се спря, за да огледа паркинга – магистралата препречваше хоризонта отдясно, започваше да звучи като пиков час. Към него, откъм задната врата, се приближаваха детектив Ейб Глицки и помощник главният прокурор Арт Драйсдейл.
– Момчета – кимна им Харди.
Момчетата не бяха в настроение. Докато се приближаваха към него, Драйсдейл изсумтя:
– Не ни се говори.
– За ръката ли?
Глицки, толкова огромен, черен и злобен на вид, колкото приятен от своя страна изглеждаше дългия като върлина, бял Драйсдейл, отсече:
– Каква ръка? – Той се пресегна зад Харди и дръпна вратата.
– Не ни се говори – повтори Драйсдейл.
Влязоха през вратата.
– Точно това ми харесва – подвикна Харди. – Свободният и лесен приток на информация, сърдечния обмен на идеи…
Вратата се затръшна под носа му, Харди постоя за миг, повдигна рамене и се качи нагоре, за да се срещне с адвоката на Езми.
Арън Иънс кръстоса лъснатите си с плюнка обувки върху доста изпомачканите панталони, като изложи на показ малко от червения жартиер по средата на прасеца си, който придържаше черните му чорапи. На Харди му хрумна, че Иънс може да е и сводник на Езми, нищо че беше неин адвокат. Мразеше сводниците.
– Струва ми се, че основният проблем тук са предишните присъди – каза Харди. – Езми явно не разбира от предупреждение.
Иънс се облегна на задните крака на стола срещу бюрото на Харди. Дръпна маншета на панталоните си надолу, за да прикрие смущаващия жартиер. Адвокатът имаше широко, жизнерадостно, тъмно черно лице, високо чело, орлов нос, правата му коса бе започнала леко да се прошарва. Все още се усещаше следа от измамлив английски акцент с неизвестен произход.
– Тя е работещо момиче, г-н Харди, ние и двамата знаем, че можете да я арестувате през ден и въпреки това тя ще продължава да излиза на улицата, веднага щом я пуснат.
– Не и ако е в затвора, тогава няма.
Иънс извъртя очи, но бързо, като реши да не се превзема много-много.
– В затвора ли?
– Тук имаме углавна кражба в големи размери. Четиристотин и шестнайсет долара. Това означава затвор.
Иънс отново се наведе напред, с лакти върху коленете си.
– Г-н Харди, и двамата знаем, че никой съдия не желае подобни обвинения да стигат до съда. Графиците ужасно се задръстват. А и също така връзва главния ви свидетел за един цял ден, дори два, откъсва го от улицата и каква полза от него тогава? Ако започнете да давате всички тези хора на съд… е, знаете го толкова добре, колкото и аз.
Харди започваше малко да се отегчава от урока по гражданственост. Той запрелиства папката пред себе си, като се преструваше, че чете.
– Предложението – заяви той, – е условна присъда, деветдесет дни затвор или пет хиляди долара глоба.
– Сериозно ли говорите?
Харди кимна.
– Да.
– Това някаква нова политика ли е?
Харди поклати глава.
– Откъде клиентката ми ще намери пет хиляди долара? Да не мислите, че щом излезе, ще си намери работа като машинописка някъде? Или ще иде да работи в „Макдоналдс“? Няма да го направи. Тя няма никаква квалификация, г-н Харди. Знаете какво ще направи, нали? Ще трябва да си дига краката в продължение на месец, за да изкара толкова пари? Това ли искате?
– Сигурен съм, че само за две секунди и половина сводникът й може да й даде парите. Но тя не иска да говори за сводника си. Твърди, че нямала сводник. Така че, питам се аз, как можем да докопаме този сводник и да затворим заведението му?
Иънс си пое дълбоко въздух.
– Знаете ли, г-н Харди, повечето от тези сводници не са цвете за мирисане, гарантирам ви го, но те осигуряват защита на момичетата си, аборти, ако стане нужда, неща от сорта.
– Поддържат производителността на собствеността си. Проста работа.
– Знаете ли колко време ще просъществува на улицата само момиче?
– Искате да ми кажете, че сводниците са достопочтени граждани, така ли?
Иънс вдигна длани нагоре.
– Осигуряват услуга.
Харди се наведе напред с преплетени пръсти и ръце върху бюрото.
– Онова, което правят, г-н Иънс, онова, което сводниците правят – той направи пауза, – както и двамата с вас знаем, е да взимат тези невежи, бедни, изстрадали, наистина безпомощни жени и да ги държат в подчинение, дрогирани и с вдигнати крака, докато на двайсет и пет не започнат да изглеждат съвсем изхабени. След което продължителността на живота им, поради спринцовките и болестите и най-вече заради това, че биват смазвани от бой, е около шест месеца. – Харди си пое въздух, за да се успокои. – Така че, може би, тези пет хиляди ще накарат Езми да реши да издаде сводника си и тогава, може би, аз ще мога малко да се позабавлявам.
Иънс кимна. Разкръстоса краката си, изправи се и протегна ръка през бюрото. Харди, изненадан, се изправи, поколеба се, после реши да я стисне.
– Ще предам предложението ви на клиентката си – заяви Иънс.
Той се спря на вратата, извърна се, вдигна пръст, за да направи забележка, после реши да си премълчи и изчезна по коридора.
„При Лу Гърка“ беше ресторант и място за по чашка на ченгета и прокурори, намираше се от отсрещната страна на Съдебната палата. Лу беше женен за китайка, която се занимаваше с готвенето, така че тук се предлагаше едно еклектично меню от яйчени топчици, шоу мейн, шиш кебап, пилаф, зелева чорба, баклава и курабийки с късметчета. От време на време специалитетът на Лу беше нещо подобно на Кънг Рао джоб или дюнер.
Имаше два бара, на предната и на задната стена, без маси. Сега, в пет и половина, врявата беше оглушителна. По средата на помещението се провеждаше състезание по канадска борба, двайсетина или трийсетина ченгета крещяха и се опитваха да се включат в залагането.
Драйсдейл и Глицки се бяха надвесили над един стар пинг-понг автомат до задния вход. Харди си запробива път през тълпата. Драйсдейл водеше с осем на шест. Нито единият, нито другият погледнаха нагоре.
– Бау! – каза Харди.
Глицки вдигна поглед за миг и това беше достатъчно, за да мине светлата точка покрай него.
– По дяволите!
– Девет на шест – заяви Драйсдейл. – Трябва да внимаваш.
– Продължавай да играеш – изсумтя Глицки.
Харди наблюдаваше как светлинната точка се движи напред-назад. И двамата бяха добри, играеха на майсторско равнище и светлинната точка наистина се движеше. Харди се запъти към бара, като си пробиваше път с лакти, поръча си голяма чаша сок от боровинки с много лед.
Върна се при масата за пинг-понг, Глицки гледаше сърдито като победен. Драйсдейл седеше облегнат назад на стола си, с кръстосани крака и се наслаждаваше на бирата си. Харди приклекна, за да провери крайния резултат: единайсет на шест.
– Дължиш ми петачка – каза му Глицки.
Драйсдейл отпи от бирата си.
– Така и така никога нямаше да ме бие. На твое място не бих му я дал.
– Може ли да поговорим за ръката?
– Каква ръка?
Харди погледна към Драйсдейл.
– Каква ръка ли пита?
Драйсдейл разказа на Ейб, който бе прекарал целия ден да разпитва членовете от семейството на един убит старец. За него ръката не беше най-завладяващата тема за деня.
– Е, кой е? – попита Глицки, когато Драйсдейл свърши.
Драйсдейл повдигна рамене.
– Някакъв мъж – отвърна той. После, към Харди. – За какво има да говорим?
– Ами ако е бил убит?
– Е, и?
– Мислиш, че е бил убит ли? – попита Глицки.
– Мисля, че най-малкото е мъртъв. Как е стигнал дотам, не знам. Съмнявам се, че изобщо ще чуем нещо повече.
– Онзи ден чух една нова песен – пошегува се Глицки.
Харди се обърна към Драйсдейл.
– Реших, че от експертизата може да са открили нещо.
Драйсдейл се намръщи:
– Съмнявам се, че изобщо са я погледнали.
– Звучеше като Гарт Брукс, но може да беше и Мъри Хагард. Повечето от тези кънтри певци ми звучат еднакво.
Харди схруска леда.
– Добре, но ако се окаже убийство, нямам нищо против да се заема със случая.
– Много малко вероятно е да е убийство – отвърна Драйсдейл. – Човекът може да се е удавил, кой знае какво му се е случило.
– Знам. Просто исках да си кажа.
Драйсдейл обмисляше предложението.
– Не си имал още убийство, нали, Диз?
Харди поклати глава.
– Не точно.
– Въпреки, че може да беше и Ранди Травис – продължаваше Глицки. – Понякога, когато пее ниско, звучи точно като Хаг.
Явно Драйсдейл се замисли сериозно за миг. Глицки си тананикаше първите няколко такта от въпросната песен. Накрая Драйсдейл погледна към последния пръст бира, останала в чашата и го ликвидира.
– Звучи справедливо – каза той на Харди. – Ти я откри. Ако е убийство, делото е твое.
Глицки спря да си тананика.
– Настъпва великият момент за Харди – намеси се той, възвръщайки привичния си ентусиазъм.
Харди бръкна в джоба си и пусна няколко монети по петдесет цента в автомата отпред.
– Изиграйте още една игра – обърна се той към Драйсдейл – и този път го остави да спечели.
Харди седеше на индианската рогозка на пода във всекидневната, в предната част на къщата си. Осиновената му дъщеря Ребека лежеше в скута му, малката й ръчичка опипваше копчетата на ризата му. В камината горяха дъбови цепеници. Навън пашкулът от мъгла, който бе обгърнал къщата, постепенно се смрачаваше. Навътре, откъм кухнята, се чуваше как Франи си тананика, докато мие чиниите от вечерята.
Тази стая, както и останалото от къщата, се промени с идването на Франи. Преди Харди живееше най-вече в задните помещения – кухнята, спалнята, кабинета. Къщата му беше в стар викториански стил, с общ коридор към стаите, всекидневна отпред, трапезария, после малко мокро помещение, всички с врати отдясно към дълъг коридор, който свършваше при кухнята.
Докато Харди беше проектирал и построил стаята за Ребека отзад, Франи боядиса и залепи тапети в стаите отпред. Беше освежила всичко в бяло, с леки акценти на пепел от рози. Нещата на Харди на морска тематика, все едно какви, бяха изхвърлени в кабинета му. Сега на полицата над камината, вместо прашния стар бодливец, имаше изящен керван слонове от духано венецианско стъкло. Един окачен в рамка плакат на Да Винчи и една скица на коне украсяваха стената вляво от камината. На дясната Франи бе запълнила вградената библиотека с издания с твърди корици от кабинета на Харди – Барбара Тъчмън, събраните съчинения на Уомбо, повечето на Стайнбек, Маркес, Джек Лондон. Четири нови лампи изпълваха ъглите със светлина.
Харди оглеждаше всичко това – растенията, тъмния блясък на направените от черешово дърво мебели в трапезарията, малкото си момиченце. Изглеждаше му почти невъзможно, че сега всичко е толкова уютно, толкова на място. Франи влезе през трапезарията и застана облегната на касата на вратата. Дългата й червеникава коса проблясваше на светлината на пламъците. Беше облечена в джинси, горнище на анцуг, бели „Рийбок“.
– Бяхте толкова тихи – каза тя.
Харди постави длан върху коремчето на Ребека, усети как тупка сърцето й.
Не мисля, че докато работех като барман, някога съм си бил у дома по това време на вечерта.
– Липсва ли ти?
– Барът ли? – Той поклати глава. – Не. Странно. Мислех си, че съм се пристрастил към него – нали знаеш, глъчката и изпълненията. Сега си седя тук, огънят пращи и това ми стига.
Тя се приближи и седна по турски срещу него. Прокара пръст нагоре по крачето на дъщеря си.
– Не си ли уморен? Спа ли изобщо снощи?
Харди повдигна рамене.
– Както казва г-н Зевън, ще спя, когато умра.
На Франи не й харесваха подобни приказки. Истинският баща на Ребека, Еди Кокрън – съпругът на Франи – беше убит преди близо две години.
Харди го усети. Той постави ръката си върху нейната.
– В интерес на истината, зверски съм уморен.
Точно, когато Франи се изправи, за да дръпне завесите на еркерния прозорец, на вратата се позвъни.
– Нищо не искаме – предупреди я Харди.
– Знам – Франи се запъти към вратата.
Джеф Елиът подушваше новината, още щом я зърнеше и ако една човешка ръка, открита в стомаха на акула не заслужаваше повече от няколко реда на задната страница, той щеше да си изяде журналистическата карта.
Знаеше, че болшинството от повечето големи истории за афери – „Уотъргейт“, Спестовна каса „Линкълн“, „Пит Роуз“ – бяха започнали като мънички капчици в огромното море от информация, което се изливаше във вестниците ежедневно. И онова, което караше тези капчици да се превърнат в струя, а струята да прелее в поток, бяха репортерите, които гледаха на новините като на канава. Появяваха се новини, разбира се, но него го вълнуваше онова, което правеше от новината истинска история. Не можеш да си съчиняваш, но можеш да възпроизведеш интерес, гледна точка, интрига. Точно това правеше добрият репортер. И Джеф знаеше, че дарба не му липсва – шефовете му просто още не я бяха забелязали.