Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 33 страниц)

Фаулър опита да се усмихне.

– Преди малкия ми проблем с делото Шин, нещата стояха точно така, Диз.

Харди удари по масата между тях.

– По дяволите, Анди! Това не беше „малък проблем“. А основната причина да сме тук сега.

– Разбирам, Диз – беше казано тихо.

– Добре, тогава, как очакваш от мен да накарам съдебните заседатели да повярват, че си бил такъв образец на благопристойността, че не си могъл да вземеш пистолета на Мей в къщата си, докато шест месеца по-късно…? – той се овладя, да се крещи на клиент не беше от полза, нито за единия, нито за другия. Извърна се.

– Хубав въпрос, Дизмъс, но това е истината.

– Значи, може би, когато Мей е започнала да се вижда с Неш, той не е имал твоите скрупули и й е позволил да държи пистолета си на яхтата му? – Харди стоеше с гръб към прозореца. Анди Фаулър имаше отговор за всичко, добре, но беше по-лесно да го слуша, без да трябва да гледа какво става с лицето му.

За миг се почувства като герой от „Отнесени от вихъра“. Щеше да мисли за това утре. За днес, поне имаше обяснение за наскорошното си разкритие – утре щеше да реши дали може да му повярва или не.

Бяха преминали въпросите за теста веднъж, Фаулър посъветва Харди да се опита да накара Пулиъс да признае резултатите. Каза му, че ако преди и двамата да са разбрали какъв ще е изходът, Харди й предложи да използва резултатите, тя може и да се съгласи да бъдат представени като доказателство.

Разбира се, имаше вероятност и да не се съгласи. Предложението на Анди накара Харди да си помисли отново, че клиентът му може и да казваше истината, но Анди естествено знаеше това. Въртяха се в затворен кръг.

Във всеки случай, Харди не хранеше големи надежди, че Пулиъс ще се съгласи. От нейна гледна точка най-умното беше да се придържа към неприемливостта на полиграфа – щеше да реши, че няма нужда от подобно нещо, а и благоприятното протичане на теста можеше само да й навреди.

За разлика от адвокатите, които имаха задължения единствено към клиентите си, работата на прокурора включваше не само представянето на доказателствата, но и осигуряването на справедлив процес. Обвиняемият беше гражданин на щата, един от хората, които прокурорът себе заклел да брани.

Но Харди познаваше Пулиъс и тази подробност, доколкото му бе известно, й беше убегнала.

Което го доведе до неговата дръзка стратегия в разрез с общоприетото…

– Как се отнасят с теб в затвора?

Фаулър повдигна рамене.

– Като в хотел, само че долнопробен. Защо?

– Не искам да се отнасят лошо с теб. Тази ситуация с гаранцията е непоносима.

– Малко съм изненадан от Мериън.

Фаулър беше малко изненадан от Мериън! От съдия Мериън Браун. Харди не можеше да разбере явно вроденото хладнокръвие на Анди. Също като Мария Антоанета, която се извинила на палача си за това, че го настъпила по пръста, Фаулър беше неизменно любезен, изискан и дори малко прекалено скромен. Навън това изглеждаше добре, но тук, в затвора, в затворническите му дрехи, беше някак нелепо и жалко.

Щеше да бъде почти невъзможно да се подберат равни по достойнство съдебни заседатели.

– Е, остави я Мериън, съдия…

– По-добре се отучи от този навик, Диз. Не „съдия“, „г-н Фаулър“. Запомни, Мериън ти направи забележка.

Харди настоя.

– Остави я Мериън, Анди. Мисля, че ако можеш да потърпиш още малко, ще успеем да го използваме в наша полза.

Теорията на Харди беше свързана с погазването на много от дълго почитаните традиции на Върховния съд, но не смяташе, че той или Фаулър можеха да си създадат още нови врагове – всички свободни места вече бяха заети.

Основното в защитата му, разбира се, щеше да бъде, че прокуратурата не е успяла да докаже обвиненията си. Уликите не доказваха, че Анди Фаулър е убил Оуен Неш. Вероятно съществуваше мотив или предполагаем мотив, но мотивът сам по себе си не беше достатъчен за произнасянето на присъда. Така че имаше защита, пасивна защита. Не беше сигурен дали щеше да се окаже достатъчна обаче.

Пулиъс, убеден беше в това, щеше да използва всички веществени доказателства, с които разполагаше, но вероятно щеше да изгради обвинението си около теорията за „осъзнатата вина“, според която действия на обвиняемия, като бягство, съпротива при арестуване, лъжене пред следователите и т.н., можеха да послужат като доказателство, че подсъдимият „осъзнава вината си“ – дори и с наличието на малко други доказателства, подобни действия биха могли да се окажат достатъчни, от гледна точка на закона, за да се установи вина без всякакво съмнение.

Харди знаеше, че дори и да нямаше димящ пистолет, неетичното поведение на Фаулър на съдийската банка си пасваше, та чак дрънкаше с теорията за „осъзнатата вина“.

Затова имаше нужда от нещо друго, ако искаше да отърве Анди от затвора и съдът го бе тласнал в правилната посока. Като се започнеше с това, че Пулиъс беше процедирала отзад напред, от заподозрения към разследването, минеше се през решението на Мериън Браун за отказване на гаранция, това дело, можеше да се аргументира той, беше пълно с демонстративно проявено пристрастно отношение към Анди Фаулър. Харди, тъй като беше убеден, че справедливото протичане на процеса в Сан Франциско е малко вероятно, поради прокурорски и съдийски предубеждения, първоначално мислеше да опита да прехвърли делото в друг окръжен съд, но след това му хрумна нова стратегия.

В Сан Франциско имаше най-голяма вероятност да попаднат на враждебно настроен към Анди, та дори и към него самия, съдия. Щяха в интерес на истината, да настроят още повече срещу себе си съдията и Пулиъс, като поискат незабавен процес, на какъвто имаха право. (В делото Шин Пулиъс бе искала незабавен процес и бе загубила – сега, когато бавно беше изградила, както си мислеше, непоклатимо обвинение, щеше да се противопостави на всякакви прибързани действия.)

Харди щеше да се аргументира, че тъй като невинният му клиент е задържан без право на гаранция, не е разумно да го карат да търпи каквото и да било протакане. Беше невинен до доказване на противното, а гниеше в затвора.

Харди реши, че подходът му може да се окаже сполучлив в няколко отношения. Първо, председателстващият съдия можеше да преразгледа гаранцията. Ако не станеше така, насрочването на незабавен процес щеше, надяваше се той, вероятно да обърка Пулиъс – видял бе как вихрените събития около Мей Шин бяха накарали дори Пулиъс да пропусне някои подробности, например, да провери телефонните извадки. Също така можеше да стане раздразнителна, да започне да отправя лични нападки, което щеше да накърни доверието на съдебните заседатели към нея. Надяваше се. Ако можеше да я накара поне да загуби самообладание, това щеше да намали въздействието й. Ефективността й…

Накрая, в случай, че делото започнеше с враждебно настроен съдия, а Анди все още беше в затвора и ако Пулиъс успееше да издейства присъда, Харди можеше да подаде жалба, че де факто е имало тайно споразумение срещу Фаулър, за да се възпрепятства справедливостта и спазването на законосъобразната процедура, от разследването през обвинението до процеса.

Фаулър изслуша стратегията на Харди.

– Не съм особено възхитен от идеята да се позоваваме на процедурни грешки, за да спечелим при обжалването.

– Само в краен случай, Анди, гарантирам ти. Но ще е глупаво да не помислим за това отсега. Ще намаля времето на Пулиъс за подготовка с две трети.

– И нашето.

Харди кимна.

– Вярно е, но не доказателствата са от значение, Анди. А това кой ще ги изиграе по-добре, а аз вярвам, че тя ще се почувства притисната. Познавам я.

– Ами ти?

Харди се ухили.

– Издържам на напрежение.

– Това ни дава по-малко време да открием истинския убиец.

Харди седеше на твърдия дървен стол. Ребрата му, черни, морави и жълти под ризата, го прободоха, когато се раздвижи. Като се намръщи от болка, той погледна през масата.

– Добре ли си? – попита го Фаулър.

– Да. Знаеш ли какво? За пръв път те чувам да кажеш нещо, което да звучи наистина, като че ли си невинен.

46

„Резултатите от полиграфския тест на бившия съдия Андрю Фаулър във връзка с обвинението му по делото «Оуен Неш» се оказват неубедителни

от Джефри Елиът, репортер на «Кроникъл»

Бившият съдия от Върховния съд Андрю Б. Фаулър вчера не беше оневинен от полиграфския тест. Резултатите от тъй наречения детектор на лъжата не се признават като доказателство в калифорнийските съдилища, но неуспешният опит на Фаулър да се оневини беше характеризиран от прокуратурата вчера като удар върху защитата.

Адвокатът на Фаулър, бившият прокурор Дизмъс Харди, вижда резултатите в по-положителна светлина. «Тестът не означава, че съдия Фаулър не казва истината. Съдията доброволно се подложи на него. Щеше ли да го направи, ако беше виновен?»

Рон Рейнълдс, преподавател по психология в Университета на Сан Франциско, специалист по полиграфски изследвания, човекът, провел теста, се съгласи с Харди. «Причината, поради която полиграфските изследвания не се допускат като доказателство в съда, преди всичко се състои в това, че могат да имат широка степен на променливост, на точност, съобразно настроението на тествания, запознатостта му с процедурата, разбирането на въпросите. Съдия Фаулър явно се чувстваше изключително неловко от цялата процедура – дори не можахме да коригираме добре нещата при четирите опита.»

Харди добави: «Няма какъвто и да е признак, че съдия Фаулър не казва истината».

Г-н Драйсдейл отвърна: «Няма също така какъвто и да е признак, че съдията не лъже».

Във връзка с развоя на събитията вчера «Кроникъл» научи от достоверен източник, че отпечатъците на съдия Фаулър са били открити върху пълнителя на оръжието, с което е било извършено убийството, двайсет и пет калиброва «Берета», полуавтоматична, регистрирана на името на Мей Шин – била любовница както на Оуен Неш, така и на бившия съдия Фаулър.

Датата на началото на процеса ще бъде определена в понеделник сутринта.“

Харди трябваше да се научи да сдържа коментарите си пред пазачите от ареста, дори и фактите да бяха известни на обвинението. Знаеше кой вероятно беше „достоверния източник“ за отпечатъците. Въпреки оптимистичните му твърдения в пресата, полиграфският тест си беше удар. Разбираемо бе да каже на Джеф Елиът, че няма нищо, което да показва, че Анди лъже, но тестът отново бе събудил съмненията му относно невинността на Анди. От друга страна, напомни си той, нервността на Анди може да беше и истинска – в края на краищата, пребиваването в затвора за него бе странно и страшно. Ами изказването на Анди, че най-добрият начин да се докаже, че е невинен, било да намерят истинския убиец? Но като изключим Глицки и вероятно Джеф, който му беше длъжник, как щеше да го открие? А дори и с тях, няколко оскъдни следи, душене напосоки отстрана на Джеф… нямаше нещо кой знае колко обнадеждаващо.

Той стоеше пред бюрото си и хвърляше стрелички. Чуваха се домакински шумове – Франи чистеше с прахосмукачка, Ребека беше гладна и плачеше, Гарт Брукс изнасяше серенада на стойност един компактдиск от всекидневната. Слънцето се издигаше.

След два дни трябваше да се насрочи датата и съдебната зала. Като се базира на презумпцията, че клиентът му е невинен и задържан без гаранция, той възнамеряваше да настоява за незабавен процес. Нямаше да губи време и това щеше да вбеси Пулиъс и който там съдия им се паднеше. Нямаше да направят отвод на съдията, който и да беше той. Вестниците вече бяха склонни да повярват във вината на Фаулър и Харди си помисли, че ще е по-лесно да намериш хетеросексуален на Кастро стрийт, отколкото вероятен съдебен заседател в този град, който вече да не си е изградил мнение за Анди Фаулър и Оуен Неш.

Рискове. Прекалено много?

Като изключим най-голямото – дали Анди наистина го бе извършил – съмненията на Харди идваха и си отиваха. Той просто не знаеше. Поне не още.

Що се отнасяше до него, собственото му черногледство се беше изпарило – бе отшумяло като вирусен грип, който беше нанесъл пораженията си и бе изчезнал.

Не можеше да си представи да върши нещо по-добро от това, което правеше сега – да защитава Анди Фаулър. След като бе открил ръката на Оуен Неш миналия юни, този случай се беше превърнал в ос на живота му – брака му, кариерата му, отношението му към самия него. Той щеше да разбере – дори и да трябваше да извива вратове, щеше да стигне до истината.

47

Съдията от Върховния съд Мериън Браун удари с чукчето си, за да призове за ред в залата. Харди седеше на местата на съдебните заседатели, вдясно от Браун. Преди двайсет минути Елизабет Пулиъс беше пристигнала с антуража си – същия помощник областен прокурор, с който бе дошла и миналия път и който явно беше или студент по право, или стажант. Тя седна на прокурорската банка, като оживено обсъждаше нещо, без изобщо да обърне внимание на Харди.

Бяха извикали шестима от „по-горните редове“ и всевъзможни обвиняеми се бяха извървели пред съдийската банка. Двама от тях бяха прехвърлени в съдебни зали, трима бяха отсрочени и им бяха назначени обществени защитници, един беше признат за виновен още тук и му бе наложена глоба.

Харди се опитваше да не поглежда към галерията. Селин беше там, облечена в черно, седеше до Кен Фарис на втория ред. Не я беше виждал от деня в сауната в „Силни тела“. Забеляза Джеф Елиът, който седеше сред, както предположи Харди, група други репортери. Джейн, разбира се, беше на първия ред, от другата страна на Селин. Арт Драйсдейл влезе през централната врата и се облегна с кръстосани ръце на стената в дъното.

Двамата с Анди го бяха обсъдили вчера – неделя – и бяха решили как ще бъде облечен в съда. Анди нямаше костюм, който да струва по-малко от 700 долара, така че Харди бе накарал Джейн, представителката на „Ай Магнън“, да обиколи няколко евтини магазина и да открие нещо по-обикновено с размерите на Анди. Искаше той да изглежда добре – ако съдебните заседатели сметнеха, че изглежда като престъпник, това щеше да бъде грешка от самото начало, – но не и прекалено изтупан. Във всеки случай на Анди Фаулър, бившия съдия, нямаше да му е лесно да спечели съчувствието на съдебните заседатели.

Докато приставът отново прочиташе обвинителния акт, Харди стана от мястото си и се присъедини към Анди на подиума, на пет метра разстояние от мястото, където седеше Мериън Браун. Чу раздвижване зад гърба си. Като се извърна, видя, че вратата се бе отворила и вътре нахълтваше цяла тълпа репортери.

Браун стовари чукчето си.

– Седнете ей там. Искам да кажа на всички ви, че няма да разреша да бъдат правени снимки в съдебната зала. Искам ред. Няма да ни отнеме много време.

– Забележи това – прошепна Фаулър. – Няма да ни отнеме много време.

Харди кимна на Фаулър, после се обърна към съда.

– Ваша светлост?

– Г-н Харди.

– По въпроса за гаранцията…

– Въпросът вече беше решен.

– Да, ваша светлост, но аз разбрах, че ще преразгледате решението си.

Браун го погледна отгоре.

– И как разбрахте това? Какво съм казала, та съм ви довела до подобно заключение?

Харди беше очаквал враждебност, но по питане проформа като това отговорът на Браун все пак го стресна.

– Ваша светлост, г-н Фаулър е уважаван юрист…

– Беше, г-н Харди. Понастоящем е обвиняем по дело за убийство. Не е необичайно да бъде отказвана гаранция при подобни дела. Мислех, че съм се изразила достатъчно ясно. Г-це Пулиъс, на вас беше ли ви ясно?

– Да, ваша светлост.

– Г-н Харди неизвестно защо е решил, че ще преразгледам решението си.

Не се изискваше отговор. Залата беше тиха. Мериън Браун се загледа в бившия си колега. Погледна към компютърната разпечатка пред себе си.

– Гаранцията се определя на стойност един милион долара.

Част пета

48

Понеделник сутринта – студено и ясно, петдесет и първата годишнина от Пърл Харбър. Навън в коридора пред отдел 27 Харди заобиколи групичката, която се бе насъбрала около Кен Фарис и Селин Неш. Престори се, че се навежда да си върже връзката на обувката, искаше да чуе какво казва. Дрезгавият й глас отекваше в шумотевицата.

– Тук съм и ще бъда тук всеки божи ден, за да напомня на съдебните заседатели, че Оуен Неш беше реално съществуващ човек, а не просто статистика, не, кавички: супер богат финансист, затварям кавичките, а мой баща, жив човек, който обичах и за когото жаля всеки ден.

Джейн застана до него.

– Чоморо – каза тя. – Не е ли това най-лошото?

Харди не беше говорил с бившата си жена, откакто откри, че беше спала – само една нощ – с Оуен Неш.

– Здравей, Джейн – той се изправи. Не виждаше причина да я товари със стратегията си относно враждебно настроения съдия. В тази светлина смяташе, че Чоморо бе един от най-подходящите съдии, които можеха да им се паднат.

– Ще му правим ли отвод?

Харди реши да се отдалеч и от Селин и Фарис. Видя Джеф Елиът да разменя няколко думи с Пулиъс отдясно. Имаха около петнайсет минути, преди Чоморо да открие заседанието.

– На Чоморо ли? Не.

– Шегуваш се.

Харди реши, че все пак може да се поупражни за пред пресата.

– Защо да му искам отвод, Джейн? Това е първото му дело за убийство. Баща ти не е отишъл при него, за да се откаже от делото Мей Шин, защото е смятал, че Чоморо няма да прояви дискретност. Не, двамата с баща ти сме го обсъдили. Чоморо е идеален, защото има толкова много да доказва – той ще направи всичко възможно, за да осигури справедлив процес на човек, който го е смятал за враг. Това е шанс за него да си създаде добра репутация – в този смисъл, вероятно той е най-подходящият съдия, на когото можехме да се паднем.

Като изключим последното изречение, Харди не вярваше нито на думичка от казаното, но беше доволен да види, че излиза гладко от устата му.

Бяха влезли в отдел 27, старата съдебна зала на Фаулър. Харди се извърна и огледа галерията – Джейн, Фарис, Джеф Елиът. Глицки изрично беше казал, че ще слезе. Харди се радваше да го види, бил проследил едно от обажданията на Мей Шин, но без резултат. Не трябваше да го притеснява, но засега беше единственият следовател, с когото Харди разполагаше и дори технически погледнато да работеше за обвинението, Харди се радваше, че начина, по който това дело бе стигнало до съда, не му даваше мира. Поне беше добре, че имаше отношение към случая. Приближи се до Селин. Не можа да определи точно какво видя в очите й, но за миг погледите им се срещнаха. Чудеше се какво щеше да й каже, когато неизбежно щеше да се наложи отново да си проговорят. Че съжалява? Че е бил съсипан и объркан и не е искал да я подведе, ако го е направил?

В изражението й не прочете нищо и в това нищо съзря гнева, предателството, отвращението. Той отклони поглед, когато приставът съобщи, че отдел 27 на Върховния съд на Сан Франциско започва заседанието си под председателството на съдия Лио Чоморо.

Чоморо изглеждаше млад, в чудесна форма и кипящ от енергия. Физиката му не беше като на стройните здрави мъже от рекламите. Създаваше повече впечатление за солидност – без тлъстини върху едър кокал, като едновремешен фул бек. Имаше смугло лице, тъмни очи и почти сключени вежди. Оформената с машинка коса беше къса, без следа от бял косъм.

Когато се настани зад банката, приставът в залата извиси глас:

– Призовава се дело номер 921072979, параграф 187, углавно убийство. Щатът Калифорния срещу Андрю Брайън Фаулър.

Заради пасаж от предложение 115, след юни 1991 г. в Калифорния вече нито обвинението, нито защитата имаха право да провеждат разпит на вероятните съдебни заседатели. Сега това се правеше от съдията. Което не означаваше, че прокурорите или адвокатите нямаха повече думата за това кой в крайна сметка попадаше в заседателството – те все още притежаваха правото на отвод, – но сега съдията ръководеше представлението. Той или тя задаваше въпросите и даваше указания на съответните заседатели и хора като Харди и Пулиъс трябваше да импровизират, разчитайки на някаква комбинация от информация, инстинкт и късмет.

Харди беше попитал Чоморо дали може поне да зададе няколко свързани с делото въпроса по време на процедурата, но съдията бе отхвърлил молбата му. Тогава Харди беше представил списък с въпроси, които се надяваше съдията да зададе, но не хранеше особено големи илюзии, че Чоморо ще го направи.

Подборът на съдебните заседатели можеше да стане за часове, а можеше да трае и седмици. При новите, подобрени правила вървеше по-бързо, отколкото в миналото – всъщност, в това се състоеше целта на предложение 115. Съдебните заседатели по делото „Анди Фаулър“ щяха да бъдат дванайсет и двама резервни и Чоморо беше уведомил и двамата с Пулиъс, че ще бъде много разочарован, ако не положели клетва до края на първия ден.

Както можеше да се очаква, в галерията беше стълпотворение. През изтеклите два месеца, освен че бе готвил защитата си, Харди беше дал не по-малко от дванайсет интервюта по делото – телевизия, вестници, списания. Сега, когато предстоящият процес излизаше на централно място, първите четири реда зад Пулиъс бяха пълни с представители на медиите. От другата страна вече бе видял Джейн. Знаеше, че и Селин ще дойде, вероятно и Фарис.

Тъй като не можеше да се каже колко дълго щеше да продължи подбора на съдебните заседатели, Пулиъс се бе погрижила няколко от нейните свидетели да й бъдат под ръка в случай, че нещата се развиеха бързо. Харди си помисли, че разпознава двамата пазачи от яхтклуба, седнали един до друг. Призоваването на Джон Страут от „Съдебна медицина“ беше въпрос на минути. Чакането вече беше към края си.

Фаулър, след като гаранцията от един милион долара най-накрая беше определена, се бе опитал да възобнови нещо наподобяващо нормален живот. Ходеше в кантората си всеки божи ден, вероятно обядваше с някой от по-старшите си партньори, може би дори играеше по малко голф или тенис. Харди се срещаше с него или в „Ембаркадеро сентър“ или в „Олимпик клъб“, за да обсъждат стратегията си, положителната защита, в която и двамата започваха до известна степен да вярват.

Не би трябвало, но някак си го изненада факта, че Фаулър се бе оказал наистина от голяма полза за собствената си защита. Все още наблюдаваше нещата отдалеч – сякаш касаеха изцяло някой друг, – но това беше в стила му и когато най-после излезе от затвора, на собствената си изискана територия, вече не бе толкова дразнещо. Анди притежаваше ксерокопие от цялата документация на Харди – свидетели, разпити, списъка с веществените доказателства, статии от вестници – и почти ежедневно си записваше различни идеи, които можеха или да отслабят обвинението, или да помогнат за разкриването на „Х“. Всъщност, настойчивостта му, че съществува някой „Х“, направи много за укрепването на увереността на Харди в невинността на Анди.

Нищо не беше излязло от другите „следователи“ на Харди. Глицки все още демонстрираше желание да му помогне, но имаше други належащи случаи и дотук всяка следа, която бе подхващал във връзка с Оуен Неш, го бе довеждала до задънена улица. Всичките останали клиенти на Мей си имаха солидни алибита и никакъв конкретен мотив. Всички бяха готови да сътрудничат, при условие, че Ейб няма да разкрива отношенията им с Мей Шин пред съпруги, приятели, делови партньори.

Поддържаше връзка с Джеф Елиът, но не бе разполагал с нищо, което можеше да се нарече новина от полиграфския тест на Фаулър, а дори и това, от гледна точка на Джеф, едва ли би могло да се нарече такава. Той беше един от хората, на които Харди даде новия си телефонен номер и миналата седмица Джеф му се бе обадил вече с възобновен интерес, поради факта, че делото отново се превръщаше в гореща новина, но и Джеф не разполагаше с нищо ново.

И щом като не беше Анди Фаулър – а Харди трябваше да повярва, че не е, освен в кошмарите си посред нощ, когато продължаваше да се пита дали е така – на онзи, който бе убил Оуен Неш, явно щеше да му се размине.

За първоначалния подбор на съдебни заседатели бяха призовани осемдесет човека.

Имаше толкова предположения за състава, колкото и адвокати и прокурори. Харди и Фаулър бяха обсъждали с часове относителните достойнства на различните професии и типове хора, но си даваха сметка, че може, когато ножът опре до кокала, да се озоват пред индивид, който да действа против природата си и да ги закопае.

Например, случваше се от време на време секретарка, била поради известни причини настроена на страната на обвинението, да се окаже с меко сърце и да застане на страната на защитата. От друга страна, някой дългокос музикант (типичен настроен про-защитата съдебен заседател) можеше да демонстрира неонацистки уклон и да потвърди присъдата.

Независимо от подобни възможности, двамата бяха достигнали най-общо до идеята какви хора предпочитаха за съдебни заседатели и какви не. Дали Чоморо щеше да зададе въпросите, с които искаха да определят чертите или професиите, които търсеха, си остана в тайна.

Както се оказа, първоначалната идея на Харди да провокира недоброжелателно отношение у съдията, роди и продължаваше да ражда някои горчиви плодове – отказът на Чоморо за разпит на заседателите, например.

Въпреки че вече съществуваха достатъчно първоначални изрази на предубеденост, които да се използват при жалба, ако се стигнеше до това, най-добре беше, както Фаулър го убеди, да се спечели процеса. Ако се опитваш прекалено да се подсигуриш, може действително да се окаже, че имаш нужда от вратичка.

Всъщност, след цялата подготовка и обсъждания, накрая всичко можеше да се сведе, както и често ставаше, до старите вътрешни инстинкти.

Имаше, все пак, една доста уникална брънка, свързана с подбора на конкретно тези съдебни заседатели. В съзнанието на хората, съдиите обикновено бяха високо ценени, а Анди беше съдия. Дали хората, които се противопоставяха на представителите на властта – обикновено настроените на страната на защитата съдебни заседатели – щяха да открият в лицето на Фаулър един бунтовник, на който да се възхищават? Щяха ли подчиняващите се на закона, обикновено про-обвинителски настроени, да видят в него един от тях самите, който просто беше направил грешка или щеше да бъде уязвим пред гнева на предадените?

В края на краищата решиха, че идеалният им съдебен заседател трябва да бъде бял, работник от добро семейство, с добро възпитание. Или това, казваше Фаулър, или пък г-н Ед, Говорещия кон.

Също така смятаха, че може да имат известен късмет с образована възрастна чернокожа или азиатка. Една латиноамериканка, разсъждаваха те, можеше да приеме прекалено навътре указанията на Чоморо, а повечето от тези указания щяха да бъдат в полза на Пулиъс. Съгласиха се, че някоя възрастна бяла жена щеше да е истинска катастрофа – как е могъл Фаулър да захвърли всичко, което е имал, заради платен секс с японска проститутка? Но една по-млада, либерална бяла жена, стига да не беше секретарка, също ставаше – имаше романтика и драматизъм в онова, което Фаулър бе извършил от любов. Хомосексуалисти, мъже и жени, вероятно щяха да бъдат добре за защитата – аутсайдери на една и съща страна с един представител на властта, сега също аутсайдер, гледан отвисоко от „достопочтените“. Но, разбира се, Пулиъс без съмнение щеше да направи отвод на всеки, който сметнеше за гей, без да изтъква това като причина.

Ако имаха възможност, щяха да се опитат да запазят учени или инженери – мъже или жени, – ако се появяха сред заседателите. Харди беше сигурен, че острието на обвинението на Пулиъс щеше да бъде „осъзната вина“ и следователно хора, които бяха склонни да повярват на доказателствата, а не на теориите – учените, за разлика от философите – щяха да служат по-добре на нуждите на защитата. Разбира се, учените, по правило, бяха доста консервативни и в такъв смисъл, настроени на страната на обвинението, но какво, по дяволите, не можеше да имаш всичко. Никой, никаква група хора, не бяха едновременно желана или предсказуема.

И двамата, и Харди и неговият клиент, намираха това шаблонизиране за нелепо. Особено за Сан Франциско, то беше противно на обществената и индивидуалната същност. Беше клише, така да се каже, защото двама от най-добрите приятели на Харди, мулатът Ейб Глицки и Пико Моралес, не бяха със северно европейски произход. Но и двамата чувстваха, че трябва да си създадат известни критерии. Търсеха, надяваха се на професии, произход, манталитет – ако пренебрегнеха расата и пола, щяха да си направят лоша услуга.

– Мразя това – прошепна Фаулър. – Мразех го още преди, зад банката. И още го мразя.

Всяка страна имаше право на двайсет отвода, чрез които можеше да отстранява съдебни заседатели, без да изтъква причината за това. Харди и Фаулър бяха решили да използват диаграма на местата на дванайсетимата и да задраскват онези, които желаят да бъдат отстранени. С бележника отпред между тях, нямаше да се налага да се съветват и да рискуват да настроят враждебно останалите. Хората не обичаха да бъдат преценявани, дори и когато тях самите не ги отхвърляха.

Съдебните заседатели се заклеха и Чоморо започна да им говори или по-точно да им чете. „Андрю Брайън Фаулър е обвинен в убийство първа степен, делото е възбудено от върховните съдебни заседатели от името на щата Калифорния.“

Фаулър, както забеляза Харди, не беше навел глава, нито показваше някакви признаци на вина или неудобство, докато обвинителния акт – отново – се изчиташе изцяло.

Съдиите в обръщението си към съдебните заседатели или вероятните такива можеха да бъдат приятелски и покровителствено настроени или пък сдържани и делови. Харди си помисли, че Чоморо – сравнително нов в процедурата – се придържаше към тона на заучена вежливост. Сякаш усилието да изглежда приятелски настроен пред съдебните заседатели влизаше в указанията. Ако продължаваше така, можеше да се окаже добре за Анди, чиято непринудена любезност, си помисли Харди, беше истинска.

– Ще ви задам поредица от въпроси – той се обръщаше едновременно към дванайсетте от вътрешната страна на перилата и към шейсетте или толкова вероятни съдебни заседатели, които чакаха в галерията. – Ако отговорите с да, на който и да е от тях, моля всички от тази страна – той се обърна към местата за съдебните заседатели – да си вдигнат ръка. Онези от вас, които са в галерията, моля слушайте внимателно и ако бъдете извикани тук и сте отговорили с „да“ на някой от въпросите, бъдете така любезни незабавно да ни уведомите.

Измежду въпросите, които Харди бе предал на Чоморо, най-важният беше най-очебийният: базирано на всичко онова, което са чели или видели по медиите, някой от вероятните съдебни заседатели вече изградил ли си е мнение относно това виновен или невинен е обвиняемият.

Чоморо зададе този въпрос, напълно рутинен въпрос, който би задал и така, и така. Много хора се огледаха наоколо, но никой не вдигна ръка. Чоморо не остави нещата така.