Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 30 (всего у книги 33 страниц)

– Това горе-долу е със същата дължина, нали така? – и го постави върху картите, които още си бяха в чекмеджето, може би на десетина сантиметра от началото.

Харди кимна.

– Разклати ли чекмеджето, като го отваряше? – Което може да беше накарало пистолета да се плъзне напред или назад по картите.

Глицки беше търпелив.

– Не. Както винаги, бях безкрайно методичен. Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

Харди погледна отново надолу към ножа в чекмеджето, сам си представи, за да е сигурен. Взе ножа и го върна на Глицки.

– Пистолетът го нямаше в четвъртък вечерта, Ейб. Погледнах в това чекмедже.

Нов яростен порой се стовари върху яхтата. В каютата се чуваше така, сякаш бяха в метален барабан. Харди беше с шапката си и моряшкия си пуловер. Глицки и Хосе носеха дъждобрани. И тримата мъже бяха бръкнали с ръце в джобовете. Яхтата се удари в кея.

Глицки се замисли върху казаното.

– Значи Мей е дошла и е върнала пистолета обратно в четвъртък сутринта.

– Изкарваш я най-глупавия човек в Америка.

– Може и да не я изкарвам. Може би е видяла името си във вестниците и не го е искала в къщата си.

– Пистолетът не е бил в къщата й. Бил е тук, забрави ли? Освен това тя не е имала ключ.

– Знаеш ли, вероятно си струва да проверим отново апартамента й – Ейб си записа. – Дай сега да се изясним. Казваш, че убиецът е взел пистолета от яхтата в събота. Е, кой би го върнал обратно?

– Някой, който е искал и почти успя, да обвинят Мей.

Глицки се огледа за миг.

– Би ли се заклел за това, за пистолета?

Харди кимна.

– Нямаше го, Ейб. Някой е дошъл в четвъртък сутринта, отключил е яхтата и го е сложил в чекмеджето. После е откраднал страхотното палто на Мей от гардероба, заедно с кожената шапка или каквото там е било, заключил е и се е измъкнал безпрепятствено.

– Защо?

– Защото е мразел Мей – Харди се почувства така, сякаш беше призован да свидетелства. – Оуен е зарязал някого заради Мей. Така че този някой, извършителят, е убил Оуен от ревност, после, когато е видял Мей да се свързва с „Елоиз“, е решил, че това е шанс да си го върне и на нея.

Глицки изцъка с език.

– По кое време се е върнал този човек?

Харди погледна към Хосе, като му направи физиономия.

– Било е доста рано.

– Тогава не изключва изцяло твоя Фаулър, нали?

– Е, мислех си, че изобщо не би могло да е мъж. Хосе е разпознал палтото.

Пазачът се намеси:

– Беше жена, сър. В това няма никакво съмнение.

– Добре, с палтото е била облечена жена. Обаче на яхтата може да се е качил мъж. Може да са били два отделни инцидента.

– Анди не е имал ключ…

– Не можеш да докажеш едно отрицателно твърдение.

Харди започваше да се отчайва, че Глицки явно не разбира.

– Ейб, палтото е било тук.

– Откъде да знаем, Диз?

– Мей е казала, че е било – отвърна той. – Нашият престъпник го е взел и именно поради тази причина го няма в описа ти.

Глицки търпеливо отговори:

– Не казвам, че не е станало както ти твърдиш, Диз. Казвам, че също така може да е станало най-малкото по още един начин. Мей може да е дошла с палтото дотук, да види Анди – по дяволите, ако той е искал да обвини нея, можел е да я накара да дойде точно с такава цел, за да бъде видяна в уникалното си палто. След като е осъзнала какво е станало, тя се е отървала от палтото, после е видяла начин да си го върне, като обвини нас.

– Просто не е станало така, Ейб.

– Е, докажи го.

– Било е жена, Ейб…

Глицки не беше убеден.

– Ще направя всичко възможно да разбера какво е правил клиента ти през тази сутрин, преди да го представя пред съдебните заседатели. Освен това, единствената жива жена, свързана с делото, е Селин Неш. Освен, че няма никакъв мотив, тя е била в Санта Круз. Проверих.

Харди не искаше да отстъпи.

– Все още мисля, че е било жена.

Глицки повдигна рамене.

– Е, нито ти, нито аз мислим, че Мей го е направила, тогава кой…?

Умът на Харди се бореше с недопустимото – Джейн, бившата му жена, дъщерята на Анди Фаулър. Не му беше казала цялата истина за връзката си с Оуен Неш. Разбираемо, не е длъжна, мимолетна работа, беше си казал. Но ако…? Добре, ами ако… Стегни се, посрещни вероятността, колкото и да е невероятна. Джейн е продължила да се вижда с Неш, той я е изоставил заради Мей Шин… съсипал я е напълно и тя го е убила, после или се е изповядала пред баща си, или, някак си, той го е разбрал сам. Нищо чудно, че се правеше на любезен, безучастен. Прикриваше дъщеря си… Дали не бе направил всичко, воден единствено от това? Разбира се, беше мразил Неш. И тази несподелена любов, която явно изпитваше към Шин – не беше ли по-логично да й е бил ядосан, че го е изоставила. Сигурно е изпитвал наслада да я накара да плати за престъплението на собствената му дъщеря. Както и със сигурност беше платила.

Той паркира пред къщата на Джейн – някога принадлежала на двама им – на „Джаксън“ в „Пасифик Нейтс“. Беше чул по радиото, че от снощи вече са паднали повече от пет сантиметра дъжд. Изкачи стълбите, почука на познатата врата с инкрустирано стъкло. Видя да се появява мъжка фигура.

– Идеално – каза си той, като си помисли, че му предстои да се запознае с Чък Чък Бо-Бък или който там беше мъжът на месеца.

Вратата се отвори и той застана лице в лице с клиента си.

– Анди, трябва да поговорим.

– Такова копеле си – Джейн плачеше, краката й бяха свити под нея върху леглото.

– Джейн, опитвам се да спася живота на баща ти. И за мен това не е най-приятното време, което някога съм прекарвал.

Харди се чувстваше ужасно, като виждаше бившата си жена, обляна в сълзи. Можеше да бъде по-деликатен – или поне да се преструва на такъв, – относно мъжете в живота й след него, но не беше сляп пред факта, че тя търсеше подходящия, че онова, което искаше, беше стабилен и силен мъж, който да я обича и да й бъде верен и не го намираше. Предположи, вероятно погрешно, че той поне се бе доближил най-много до този идеал, но нещо – преживяното заедно? – бе направило връзката им невъзможна.

Можеше да я вижда всеки ден и да не се замисли изобщо за това, но сега, сблъсквайки се с него, му беше много трудно.

– Как можа дори да си го помислиш, Дизмъс? За какъв човек ме смяташ? Казах ти, че не беше нищо. Беше просто една нощ.

Анди чакаше във всекидневната. Харди щеше да говори с него, ако се наложеше, но първо искаше да разбере за Джейн и Оуен Неш.

– Само една нощ? И никога повече не си го виждала?

– Точно така. Случва се. Какво искаш да ти кажа?

– Не искам нищо да ми казваш, ако това е вярно.

Тя удари по леглото със свит юмрук.

– Казах ти, че е истина. Бях с Оуен Неш един ден, една нощ. Една-единствена.

– Добре, добре, Джейн.

– Какво си мислиш? Че съм го убила ли? – като прочете изражението му, тя вдигна ръка към устата си. – О, Господи, ти наистина си си го помислил – Джейн скочи, подсмърчайки и отиде до бюрото си, отвори един голям черен тефтер и заразгръща страниците. Обърна се към него, като държеше тефтера отворен, за да го види. – От осемнайсети до двайсет и втори юни. „Ай Магнън – представяне на лятната модна колекция.“ По цял ден, всеки божи ден съм давала семинари и съм организирала чайове. Провери го.

Харди погледна надолу, мразеше се.

– Вярвам ти, Джейн, казах, че ти вярвам.

Тя дръпна стола пред бюрото си, седна и отново се разплака, тихо, като бършеше очите си с хартиени кърпички. Харди стана от леглото и напусна стаята.

60

Каза на Анди, че утре трябва да се съберат, за да минат още веднъж показанията му. Направиха си среща по обяд и Харди го остави да успокоява дъщеря си.

Беше написал на Франи бележка, че вероятно няма да го има цял ден, и тя на свой ред също му бе оставила: била при майката на покойния си съпруг, при бабата на Ребека и щяла да се върне към шест. Надявала се да го види тогава.

Отиде в кабинета си и хвърля стрелички в продължение на двайсетина минути, като от време на време поглеждаше към прозореца, за да види как дъждовните капки продължават да се сипят от сивото небе.

Това беше времето, когато се предполагаше, че трябва с пълна пара да се подготвя за собствената си защита, за правната битка между него и Пулиъс върху тълкуването на доказателствата за това дали Анди Фаулър е убил Оуен Неш. Но Харди чувстваше, че някак си се бе изгубила същината на спора. Напомни му за дебатите в университета, където оборваха двете страни за нещо, понякога три или четири пъти за един следобед. Сякаш не съществуваше правилен отговор.

Той знаеше, че това е начина, беше го разбрал още, когато влезе в университета – не прави равносметки. Навсякъде царува относителността. Не съществува абсолютна истина. Но независимо дали му харесваше или не, беше започнал да вярва, че все пак съществува истина, че вярното се различава по принцип от грешното.

И онова, което трябваше да направи в понеделник, беше да продължи с оспорването на доказателствата. Знаеше го. Щеше да призове Ейб Глицки и Арт Драйсдейл, и вероятно Хосе за свидетели и щеше да приключи с показанията на Анди, който щеше да свидетелства в своя полза. Беше се подготвял за заключителната си пледоария още от самото начало на процеса.

Проблемът сега беше, доколкото можеше да го определи, че малко от онова, което наистина се бе случило, беше излязло наяве в този процес, в който се предполагаше, че истината трябва да възтържествува.

От една страна не искаше да отклонява вниманието си от защитата на Анди – знаеше, че трябва да седи на бюрото си, да сглобява речта си, да си записва ключови фрази и аргументи, с които да спечели съдебните заседатели. Но другата половина от него чувстваше, че сега, когато вече бе разбрал какво се беше случило, трябваше да насочи всичките си усилия в преследването на истината. Само така можеше да изтръгне съдбата на Анди Фаулър от ръцете на съдебните заседатели, да я свали от обсъждане.

Единственото нещо, което безусловно щеше да оправдае клиента му, беше едно ново обяснение на събитията. Но времето, което прекарваше върху това, го отвличаше от официалната му защита по процеса.

Продължи да хвърля стрелички.

Описите не бяха от кой знае каква полза. В тях се изброяваха лентите за глава, взети от чекмеджетата до леглото, няколко ръкавици за вдигане на тежести, грейки. Превключи обратно на официалната си подготовка за процеса и дръпна бележника си пред себе си. Трябваше ли да извика Хосе като свидетел и да представи всичко, което беше открил тази сутрин? Той си го записа, погледна го и осъзна, че нищо от онова, което бе открил, не доказваше, че Анди не е бил на яхтата в четвъртък сутринта. Не можеш да докажеш отрицанието…

Ами значението и достоверността на пистолета в чекмеджето? Можеше да се обади на Пулиъс и Чоморо още сега и да каже, че той, лично, беше открил съществено доказателство, което изисква нов процес, тъй като не би могъл да свидетелства в полза на собствения си клиент. Щеше да свидетелства, че пистолетът не беше в чекмеджето в сряда вечерта. Но да се докаже това пред едни нови съдебни заседатели щеше отново да е трудно. Все пак не беше изключено, трябваше да си го признае, пистолетът да се е плъзгал напред или назад при всяко отваряне на чекмеджето. Можеше просто да не го е видял – да го е пропуснал в бързината. А дори и да установеше липсата на пистолета, това означаваше ли задължително, че обвинението трябва да се нагърби с доказването, че Анди Фаулър по някакъв начин се е сдобил с ключ от „Елоиз“? Като зае ролята на Глицки, той изтъкна пет причини за пет минути защо нямаше нужда да го прави.

Харди стана и нахрани рибките си. Знаеше, каквото знаеше – пистолетът беше върнат обратно на „Елоиз“ в четвъртък сутринта от ревнива жена, която бе убила бившия си любовник Оуен Неш. Беше го направила, за да се отърве от него и да прехвърли вината на Мей, като и в двата случая стратегията се бе оказала успешна.

Трябваше да си набива отново и отново в главата факта, че тежестта на доказване беше работа на обвинението. Те трябваше да докажат, че Фаулър е убил Неш – не беше работа на Харди да доказва, че не го е направил. Онова, което трябваше да направи, бе да изясни именно това пред съдебните заседатели. Пулиъс беше длъжна да докаже вината на Анди. Дори и съдебните заседатели да смятаха, че Анди е виновен за нещо до известна степен, той трябваше да изтъкне пред тях, че задачата им е не да определят дали Анди е невинен, а дали обвинението, чрез представените доказателства, е доказало вината му. И ако не е, тогава – въпреки че можеше и да не е невинен – той по закон не беше виновен.

Невинен не означаваше същото като невиновен. В този случай, това беше решаваща разлика.

Обратно на бюрото си, Харди набра няколко цифри, после размени една, две общи приказки за времето с Кен Фарис.

– Още ли мислиш за това? – попита Фарис.

– Не ми излиза от главата – отвърна Харди. – Хрумна ми нещо, ако, разбира се, нямаш нищо против да помогнеш на защитата.

– Нямам – каза Фарис, – въпреки че предпочитам да не мисля, че помагам на защитата – той замълча за миг. – Дизмъс, нека да те попитам нещо – имам чувството, че това е повече от работа за теб. Не вярваш, че Фаулър го е извършил, нали? Не би го направил само, за да си пробваш силите в защитата.

Харди си го бе мислил и преди.

– Фаулър не го е направил – заяви той. – Опитвам се да разбера кой е.

Пауза, след това:

– Защо продължавате да ни подлагате на това? Да хващате не когото трябва?

Харди знаеше, че е дълга история – известността на Неш, амбицията на Пулиъс, двуличността на Фаулър. Подозрения и предразсъдъци, плюс всичко гореспоменато. Но Фарис бе задал въпроса риторично и Харди го отмина, без да отговори.

– Оуен давал ли е ключ от „Елоиз“ на някоя от приятелките си? – попита той.

– Съмнявам се. „Елоиз“ му беше като дете. Качваше хора, но никога без него.

– Имал ли е други по-продължителни приятелки, любовници, каквито и да е там – освен Мей? – Явно е имал, реши Харди.

– Няколко седмици, от време на време по месец, не повече. Той им плащаше и те си тръгваха по пътя.

– Спомняш ли си да е споделял пред теб някоя да е била ядосана, сърдита, да се е чувствала изоставена, нещо от сорта?

– Не. Съжалявам, но това не беше кой знае какво или, трябваше да кажа, те не бяха кой знае какво. Идваха и си отиваха като сезоните – той сухо се изсмя. – Не, задраскай това, повече приличаха на блюда с ядене. Там беше голямата разлика с Мей – тя се задържа по-дълго.

– И не е имало друга?

– Не. Освен Селин, разбира се.

Харди се изправи на стола си. Усети как кръвта се източва от лицето му. Дъждът удряше в прозореца. Започваше да се смрачава.

– Селин има ли ключ от „Елоиз“? – попита той, като запази гласи си спокоен.

– Хей, пошегувах се. Наистина, гадна шега.

– Тя има ли ключ?

– Ами, мисля, че има, поне имаше. Но тя не е…

– Знам – Харди се насили да успокои топката, да говори нормално. – Просто още нещо, над което да се замисля. Проследявам ключовете, това е. Но ще ми направиш ли една услуга?

– Разбира се.

– Тя ми е достатъчно сърдита заради цялата тази работа – че защитавам човека, когото съдят за убийството на баща й. Ще се опиташ ли да не споменаваш за ключа пред нея, ако я видиш?

– Добре, добре, няма проблем.

Когато затвори, не се помръдна в продължение на няколко минути. Къщата я нямаше, нито кабинета му, нито дъжда, нито мрака навън.

Вечерта, когато Селин беше дошла за първи път и бързо си бе тръгнала, след като го бе видяла в зеления му анцуг, същия, който Оуен Неш беше носил в деня, когато е бил застрелян. Дали виждайки го, й се беше сторило, че вижда призрака на баща си? Тя бе реагирала, поне за миг, сякаш… „Ти просто изведнъж ми напомни толкова много за баща ми…“

Замисли се за това посещение. Как можеше да й напомня за баща й с такава сила, ако не го бе видяла в същите дрехи, ако не е била с него през онзи фатален ден? Разбира се, можеше да го е виждала с тези дрехи… Само, че това беше малко вероятно. Те не живееха заедно, не тичаха заедно.

Страут… Той бе споменал по повод на Мей Шин – въпреки, че Харди и без това знаеше, – че стандартната процедура в моргата бе да се опаковат дрехите на жертвата. Селин беше видяла Неш в моргата… но той е бил гол.

Изведнъж спортният екип му се стори по-добро обяснение за неочакваната й реакция, отколкото факта, че го бе видяла, потънал в домашен уют, с жена и дете. Ако не беше толкова у беден, че е била влюбена в него, щеше ли изобщо да повярва на обяснението й за реакцията й? Дизмъс, разбивачът на женски сърца. Той поклати глава с отвращение.

Но защо?

Пари? Алчност? Добре, вярно беше, че щеше да се облагодетелства, ако Мей я нямаше, повече от всеки друг, освен, разбира се, Кен Фарис, но тъй като притежаваше повече, отколкото имаше нужда, той бързо отхвърли подобен мотив, да не говорим, че по принцип никога не я беше смятал за заподозряна.

Това не го задоволи. Колкото повече имаш, толкова повече искаш? Парите, признатите корени на всяко зло? Включително и убийство? Ами реакцията й при смъртта на Мей – „Поне няма да получи парите“. Алчност – един от седемте смъртни гряха. И алчността не предполагаше бедност, нито изключваше богатството.

Трябваше да има още нещо.

Беше потресен. Чувстваше, така както се бе облегнал назад в креслото си, че стомахът му се свива. Съзнателно отпусна юмруците си. Знаеше, че е прав, но не беше сигурен защо. Но едно поне беше сигурно, тя наистина бе действала умно – беше си играла с мъжкото му его, беше го оставила да си мисли, че е неустоим в ролята си на отмъстител за баща й, докато Мей бе заподозряна. Имаше ли по-добър начин да не му позволи да я заподозре от това да измисли и създаде собствената им незаконна връзка, да използва либидото му като застраховка? Какъв глупак само беше.

Но Глицки бе проверил алибито й. Селин е била в Санта Круз, нямаше как да е била на „Елоиз“.

Харди си мислеше, че е чел и препрочитал всяка една от папките върху бюрото си, но не беше – рапортите на Ейб във връзка с алибито на Кен и Селин бяха останали неотваряни. Беше чул от Ейб за двамата културисти, които живеели при майката на единия, за това, че Селин прекарала съботата и неделята да преустройва викторианската им къща. Сега прочете резюмето на проведения по телефона разпит. Телефонът на бюрото му иззвъня и той го вдигна.

– Г-н Харди, обажда се съдия Чоморо.

А аз съм кралицата на Испания, помисли си Харди.

Но това беше гласът на съдията, нямаше грешка. Какво го бе прихванало, та се обаждаше на Харди у дома, в събота, по време на процеса? Тъй като това беше първото му дело за убийство, Харди не беше сигурен как да го разбира – обаждането на съдия на адвокат беше ли сравнително обичайна практика или поредно доказателство за неопитността на самия Чоморо? Не му оставаше друго, освен да чуе онова, което имаше да му казва.

Отвърна „да“ и съдията го уведоми, че се обажда да го предупреди честно и почтено, че е решил да отхвърли иска му въз основа на параграф 1118.1, че доказателствата ще бъдат предадени на съдебните заседатели, за да произнесат присъдата си. Пулиъс също била информирана.

– Освен това – добави Чоморо – отново в интерес на абсолютно коректното отношение към защитата – или да си застраховаш задника от жалба, помисли си Харди, – искам да сте подготвен, че обвинението ще се противопостави на аргументите ви относно процедурата по разследването, довела до завеждането на дело срещу г-н Фаулър – той замълча за миг. – И аз възнамерявам да уважа възраженията й.

Харди реши да се въздържа от протести точно сега.

– Струва ми се, че изяснихме този въпрос по време на предварителната процедура, ваша светлост.

– Е, оттогава доста мислих върху това, особено след като прегледах вашето единайсет-осемнайсет и не успях да видя пряка връзка с доказателствата, които бяха представени. Г-ца Пулиъс може и да е действала прибързано по отношение на г-ца Шин, обаче са съществували предостатъчно доказателства, за да се възбуди дело срещу г-н Фаулър, и със сигурност тези доказателства са достатъчни за съдебните заседатели, за да могат да се произнесат по обвинението. Ще оставим това на тях.

– Ваша светлост, знаете, че такава беше главната цел на защитата ми.

– Честно казано, това е една от причините за обаждането ми. Исках да ви дам малко време да се подготвите. Говорете с клиента си – той може да ви каже, че няма нищо технически нередно по възбуждането на делото срещу него. Процесът трябва да претегли доказателствата. Ако искате да оспорите процедурата, разбира се, свободен сте да подадете жалба, както предполагам и че ще направите, ако изгубите.

Харди можеше да си представи как Драйсдейл или Лок, или и двамата си бяха побъбрили с Чоморо било снощи, било тази сутрин и му бяха напомнили, че „процесът трябва да претегли доказателствата“. Цитирано направо от учебника.

Ето каква беше причината за неочакваното обаждане на Чоморо. Разговарял бе с някого и му беше казано, че ако удовлетвори иска на Харди – вероятно, – ще даде основание за жалба от страна на обвинението. Не, Чоморо нямаше да прекара първия си процес за убийство. Процедурата беше ясна. Представяха се доказателствата и съдебните заседатели решаваха. Така щеше да го изиграе.

Нямаше начин да помоли Глицки. Беше търсене наслуки и Харди го знаеше, а Ейб си имаше друга работа. Нямаше да се юрне за нещо, което щеше да сметне за нагърбване от страна на Харди да провери повторно свършеното от самия него. Не го винеше.

Франи се обади в шест и половина, половин час по-късно. Не беше забелязал.

– Как си? – попита той. – Как е Бек?

Гласът й беше като на дете, чуваше се отдалече. Каза й, че още работи и тя му отвърна, че знаела това. Ерин, бабата на Ребека я поканила да остане за вечеря, може би и да пренощува, ако дъждът не намалеел. Той и без това щял да работи до малките часове. Помислила си, че нямал да има нищо против? Имал ли?

Нямал, отвърна той. Как би могъл да има? Щом като се бил захванал с това, трябвало да го свърши докрай.

Каза й, че я обича, че ще му липсва, но разбирал. Виждало му се вече края.

Джеф Елиът му бе задължен. Той беше репортер, който обичаше да се рови и ако имаше нещо за откриване в Санта Круз, Харди се надяваше, че Джеф щеше да го открие. Трябваше само да го навие.

– В това време? Шегуваш ли се?

– Утре вероятно там ще е хубаво.

– Харди, прочети вестника, ако обичаш? Прогнозата е, че ще продължи да вали и в неделя.

– Джеф, това ще бъде истинско приключение. Вземи приятелката си, иди там и си изкарай една кратка ваканция за моя сметка. Какво значение има дъжда за влюбените?

Беше си взел една бира „Фостърс Леджър“ и шепа ядки и се разхождаше из дългата и изведнъж празна къща. Вятърът виеше между сградите, не спираше да вали, най-лошата буря от години.

Той запали коледните лампички, закрепи бирата и ядките си върху масичката за четене до креслото с висока облегалка и драсна една клечка кибрит на подпалките в камината.

В главата му звучеше Сам Кук – „Събота вечер, а аз си нямам никого“. Остави това. Беше си донесъл папките и щеше отново да ги прегледа.

Собствените му бележки. Беше си водил толкова бележки, че си помисли, че щеше да му окапе китката. Всеки път, когато беше говорил с Пулиъс, Драйсдейл, Глицки, Фарис, Селин (когато разговорът беше от строго професионално естество), той беше нахвърлял поне същината на казаното, ако имаше връзка с делото. Случайни хрумвания, теории на Моузес и Франи, на Пико и старите му колеги.

Малко след десет и половина стана, за да си вземе още една бира, след което реши да остави всичко да отлежи през нощта и да се наспи. Току-що беше стигнал до момента, когато Кен Фарис бе дошъл до Палатата официално да потвърди почерка на Оуен върху завещанието. Харди си спомни, че бяха навлезли в това, колко бавно работи системата – Фарис знаел, че Мей била на „Елоиз“… Селин му била казала. Харди усърдно го бе отбелязал, след което в полето беше написал „косвени показания“. Дори и да не го бе забравил, не се беше замислял особено над това.

Селин беше казала и на Харди, че Мей възнамерявала да излезе с „Елоиз“ с Оуен. Връщаха се обратно от първата им среща, спомни си го смътно сега.

Мей, обаче, го беше отрекла и Мей, както се бе оказало, беше казала истината.

Значи Селин бе излъгала… само дето още не можеше да го докаже. Докато отваряше хладилника, се спря. Тресна вратата и почти изтича през къщата към папката си.

Трябваше му само минутка. Беше по времето, когато Пулиъс го накара да разпита Селин пред върховните съдебни заседатели, докато се опитваха да издействат завеждането на делото срещу Мей Шин. Селин бе свидетелствала, че в четвъртък сутринта, на шестнайсети юни, се била обадила на баща си в работата му, тъй като искала да е сигурна, че не я е включил в плановете си за събота и неделя. Той й бил казал, че двамата с Мей щели да излизат сами с „Елоиз“.

Добре, версията на Селин бе официално отбелязана. Но това си оставаха косвени показания. А не бяха и верни, но как да се докаже…?

Кабинетът на Фарис.

Където се чу ваше по едно бийп на всеки двайсет секунди и всичко се записваше.

61

Харди спа на пресекулки и се събуди преди зазоряване.

Продължаваше да вали, но сега вече по-леко, с малки ситни капчици. Той се изкъпа, облече се и седна да изпие едно кафе, като гледаше часовника на стената и се чудеше дали вече е удобно да се обади на Кен Фарис. Удобно или не, искаше да го хване, преди да е излязъл от къщи.

Той се върна при папките си и отново прочете показанията, за да е сигурен – въпреки, че го знаеше, – че не е било от умората. Беше попитал Селин кога се е обадила на баща си.

„Някъде сутринта. Беше вторник, струва ми се.“

„Шестнайсети?“

„Ако тогава е било вторник, да. Беше в кабинета си в южен Сан Франциско…“

Той изчака до седем и половина, най-дългите деветдесет минути в живота му. Фарис обаче явно не оцени жеста.

– Какво, по дяволите, има, Харди? Колко е часът?

Той му каза, извини се, обясни.

– Наистина открих нещо. Не искам да те подлагам отново на всичко това, да ти давам друг заподозрян, за когото да се тревожиш, но мисля, че намерих място, откъдето най-накрая могат да се извлекат някакви веществени доказателства. – Харди му обясни за предположенията си относно записите. – Моля те, кажи ми, че още ги пазиш.

– Трябва да ги пазим – отвърна Кен – държим ги шест месеца.

– Значи още имате онези от юни?

– Не знам. Има ли шест месеца? Още не съм се събудил напълно.

– Искам да прегледам последните две седмици от юни, всички разговори, които Неш е водил от кабинета си.

Фарис като че ли се прозяваше. Е, беше се събудил.

– Това ли е всичко? Защо не вземеш да ги прослушаш всичките, като си се захванал?

Харди можеше да преглътне една малка подигравка, ако това щеше да му осигури каквото искаше. Изчака.

– Майната му – въздъхна Кен – защо не? Търсиш ли нещо конкретно?

– Да, но предпочитам да не го издавам точно сега.

– Питам, защото всичко се картотекира. Няма да ти се наложи да слушаш всички записи, ако знаеш кого търсиш – вече приличаше повече на себе си. – Знам, че цялото това записване изглежда като малко излишни предохранителни мерки, но ние работим в сферата на високите технологии. Шпионажът си съществува наистина. Хората сключват устни договори с мен или Оуен за нещо. Искаме да сме застраховани.

– Няма нужда да ми обясняваш нищо. Къде държите записите?

– Те са в Саут Сити във фабриката. Имаме си склад – Фарис пак въздъхна. – Предполагам, че това не може да почака до, да кажем, работното време утре сутринта, нали?

Дороти отби и подкара колата нагоре към хълмовете, отдалечавайки се от океана. Чистачките се движеха бързо по плоското предно стъкло на старата камионетка. Прозорците от двете страни бяха свалени с по сантиметър, за да служат като размразители. И двамата с Джеф бяха облечени с анораци. Парното не работеше. Пътуването до Санта Круз от Сан Франциско по магистрала едно им беше отнело малко повече от час и се предполагаше, че трябва да бъдат в кисело настроение. Дороти си свали още прозореца и протегна ръка навън, за да хване дъждовните капки.

– Не мисля, че някога отново бих могла да намразя дъжда.

– Може би трябва да се преместим в Орегон.

– Тиера дел фуего – каза тя. – Както чувам, там не спирало да вали.

Бяха използвали вчерашната буря като извинение, за да останат вкъщи цял ден, като само се гушкаха, топлеха и се наслаждаваха един на друг. Когато Харди се беше обадил, бяха готови да излязат. Не, че умираха да го направят, но имаше някакво предизвикателство.

– Трябва да ме запознаеш с този твой приятел Харди. Каква страхотна идея!

– Е, той не ми е точно приятел. Той е източник.

– Ако си спомняш и аз ти бях източник за материала с гаранцията.

– Но си по-хубава от него. Е, малко по-хубава.

Дороти го шляпна. Колата поднесе и тя я изправи. Караха през един гъст боров участък нагоре след университетското градче. По средата на улицата се стичаше кафява река. Имаше по една къща на всеки стотина метра.

– Мисля, че току-що подмина нашата улица – отбеляза Джеф. – Плюс, дето каза, че досега ще ти е хрумнало нещо.

Тя спря колата и погледна към надписа на улицата зад нея. Направи обратен завой.

– Наистина ми хрумна – каза тя, – само не знам защо все аз трябва да мисля за всичко.

Джеф сложи ръка на крака й.

– И аз мисля за някои неща.

Дороти се усмихна, погледна надолу и сложи ръката си върху неговата, като караше само с другата. Стисна я.

– Да, вярно.

Въпросът беше как да ги накарат да говорят.

Лен и Карл не си бяха у дома – били отишли в спортната зала, помпали мускули заедно. Правели го всяка сутрин, обясни майката на Карл. Било като религия за тях. И двамата били много дисциплинирани момчета, много организирани. Лен бил тазгодишният победител в конкурса за мистър Северна Калифорния, а Карл щял да се явява в Санта Моника точно след Нова година за прослушването за „Голдс Джим“.

Тримата, Джеф, Дороти и г-жа Франк седяха в кухненския бокс – чисто нов дървен под, обичайната дъбова маса, инкрустирано стъкло по прозорците. Пиеха билков чай и г-жа Франк беше изрязала някакъв талашит под формата на сладки. Старата викторианска къща, наскоро боядисана, беше безупречно подредена. Навсякъде имаше нови килими, окачени в рамки гравюри по стените, антики.

– Вижте ме само как съм се разприказвала. Не сте дошли да говорим за синовете ми – и двамата ги наричам мои синове. Лен всъщност ми е зет, но ми е като син. Те законно се ожениха миналото лято.

– Мисля, че това е чудесно – отвърна Дороти.

Г-жа Франк грейна.

– Толкова се радвам. Много хора не разбират. Виждат двама мъже… и нали знаете. Признавам, че и на мен първоначално ми беше трудно да го приема. Но ако можете да ги видите – а и ми предложиха да се преместя при тях, – искам да кажа, че просто са чудесни момчета и наистина се обичат. А и след като се сдобихме с всичко това…