Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 33 страниц)

– От какво имаш нужда?

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа, какво би могло да го направи по-явно?

– За мен може и да е достатъчно явно, Селин, но работата ни е да убедим съдебните заседатели…

– Твоята работа – отвърна рязко тя. – Не нашата работа. Това е твоята работа.

– Да, правилно.

Тя дишаше тежко, дори и по телефона. Все едно се намираше в стаята при него. Можеше още да е разстроена, току-що да е говорила с Фарис. Неизбежно беше, главните засегнати – кръгът около жертвата – винаги разговаряха помежду си.

– Какво още ти трябва? – повтори тя.

Харди печелеше време.

– Разполагаме с нови доказателства, откакто говорих с Кен. Пристигна балистичната експертиза. Убийството на баща ти наистина е било извършено с пистолета на Мей.

– Ами, естествено, че е било. През цялото време го знаехме.

Не виждаше как да й каже, че не са го знаели, а само са предполагали. Че предположението се е оказало вярно беше добре за тях, но с това версията не ставаше повече или по-малко вероятна, докато не се получеше балистичния доклад.

– И отпечатъците й са върху него. Няма други, освен нейните – мълчание. – Селин?

– Трябва да те видя. Нуждая се от помощта ти. Тревожа се. Страх ме е. Тя е пусната под гаранция. Ами ако се опита да убие и мен?

– Защо би го направила, Селин?

– Защо уби баща ми? За да не свидетелствам? Не знам, но може да го направи.

– Доколкото аз знам, Селин, няма да те караме да даваш показания, поне не затова.

– Но аз знам, че е била на яхтата.

– Откъде знаеш?

– Баща ми ми каза, че излиза с нея.

– Това не е доказателство.

Той я чу отново как си поема въздух, почти мъчително.

– Доказателство е, той ми го каза.

– Баща ти може да е имал намерение да излезе с яхтата в събота с Мей, но това не означава, че действително е бил с нея.

– Но той е бил.

Как да спориш с това? – помисли си той. Жената се мъчеше да преодолее мъката си, уплашена, отчаяна от мудната работа на системата – наистина не би могъл да очаква някой Декарт насреща си.

– Селин, чуй ме – запълни няколко минути с дългите перипетии на Глицки около Тримейн Уилсън, как първият свидетел знаел, че е бил в колата, с пистолет в ръка, че е стрелял с пистолета. Но в действителност не бил видял лицето му. Знаел, че е Тримейн, бил го разпознал, въпреки маската и всичко останало, но нямало начин дори да представят подобно доказателство пред съдебните заседатели, защото не било доказателство. Било предположение. И чак след като следващият свидетел се появил и свързал колата, оръжието, с което било извършено убийството с – вече без всякакво съмнение – Тримейн, те били в състояние да го арестуват. – И тук е горе-долу същото, Селин.

Не беше особено впечатлена от аналогията. Не искаше никакви аналогии.

– Трябва да те видя – заяви тя за трети път.

Беше му хвърлила око. Не се нуждаеше от това. Изобщо не се нуждаеше от подобни неща, колкото и грубо да звучеше. Реакцията му по отношение на нея беше прекалено непрофесионална. Може би, на определено равнище тя си даваше сметка за това, но реагираше, използваше го в собственото си отчаяние.

– Тук съм цял ден. Вратата ми винаги е отворена…

– Не в прокуратурата.

– Прокуратурата е мястото, където работя, Селин.

– Онзи бар, последния път, не беше работното ти място.

Харди започваше да разбира защо хората ставаха неотзивчиви. Наистина беше вярно, че ако дадеш на някого пръст, той ще ти отхапе ръката – направо очакваха ръката ти. Не им ли я подадеш, чувстваха се предадени.

Тонът й се смекчи, изведнъж без всякаква следа от настойчивост.

– Дизмъс, моля те. Би ли се срещнал с мен?

Той въздъхна. Може и да разбираше защо хората ставаха неотзивчиви, но това не означаваше, че и той иска да бъде такъв.

– Къде ти е удобно? Къде се намираш в момента?

Беше три и половина, щяла само да се преоблече и после да иде на тренировка. Щяла да бъде в „Силни тела“, близо до „Бродуей“ и „Ван Нес“, към шест. Ако се изсилеше малко, можеше да си каже, че му е на път за вкъщи.

Джеф не разполагаше със самостоятелна стая, но имаше прозорец, а другото легло беше празно, така че бе все едно, че разполага. Беше настанен в болницата „Кайзер“, близо до „Масоник“ и прозорецът му гледаше на север. Червените върхове на моста „Голдън Гейт“ пробиваха облачната бариера, стигаща чак до зеления скосен покрив на „Президио“. По-наблизо мъглата се бе вдигнала и слънцето обливаше в светлина малките къщички по протежение на Авенютата.

На Джеф Елиът нямаше да му мигне окото дори, ако навън, над купчина с лава духаше мусон – поне щеше да го види.

Зрението му, под успокоителното въздействие на „Преднизона“, бе започнало да се възвръща тайно като крадец рано тази сутрин – смътна, по-светла сянка сред цялата тази тъмнина.

Страхуваше се да повярва. Тази болест не връщаше. Отнемаше и задържаше отнетото. Първо краката му. Сега зрението? Още наистина нямаше кой знае какво за гледане. Някакви форми, но тъмни.

Той можеше да притисне очите си с ръце и да остане така за минутка, и тогава се появяваха малки експлозии от светлина – пурпурно, зелено, бяло, – явно от вътре, от мозъка му. Не знаеше дали истински слепите хора изпитват същото. Въпреки че дразнението не идваше от външната светлина. Сигурен беше в това. Възможно ли бе оптичният му нерв все още да реагираше?

До сутринта не остана никакво съмнение. Поне нямаше да бъде напълно сляп. И през целия ден, между дремките, състоянието му все повече се подобряваше и сега вече можеше да вижда. Не идеално, все още размазано, но достатъчно.

Дороти Бърджес – от кабинета на Мори се беше отбила, преди да иде на работа тази сутрин, просто да види дали е добре, донесла му бе цветя. Сега отново влизаше през вратата – часът за свиждания – усмихната, загрижена, най-приятната гледка, разкривала се някога пред очите му.

Тя седна.

– Как се чувстваш?

Той се надигна в полуизправено положение.

– Много по-добре. Мога да те видя.

Не се бе обаждал на родителите си в Уисконсин. Не искаше да ги тревожи. Мислеше да им звънне, когато пристъпът преминеше, когато можеха да се определят размерите на последното поражение. След като снощи го приеха, Джеф се обади в „Кроникъл“, но оттам никой не дойде да го види.

Не знаеше какво да каже на Дороти. Преди склерозата не бе излизал кой знае колко с момичета, а след като изгуби способността да използва краката си, увереността му в тази област бе спаднала до нулата. Беше се съсредоточил върху кариерата си. Справяше се добре – не искаше нищо повече.

Ако си сакат, не можеш да очакваш жените да се тълпят около теб, освен от съжаление, а той нямаше нужда да го съжаляват. Знаеше, че вероятно бе последният девственик на двайсет и пет в Сан Франциско, ако не и в света, но това не го притесняваше. Можеше да го преживее. Поне беше жив. Човек ясно трябва да държи сметка за приоритетите си.

Дороти премести стола срещу леглото и постави ръка до краката му. Косата й имаше цвета на житото, точно преди да го ожънат. Бялата блуза беше с изрязано деколте, избродирано по края със сини метличини, които чудесно подхождаха на очите й. Лунички по изгорелия врат. Откри, че не може да спре да я поглъща с поглед, като въздуха, който дишаше.

– Вторачвам се.

Тя се разсмя, още слънчева светлина.

– И аз щях да се вторачвам, ако вчера съм била сляпа.

– Съжалявам – каза той. Винаги се чувстваше длъжен да се извинява заради тази проклета болест. – Нямах намерение да въвличам никого във всичко това. Не се чувствай длъжна да идваш да ме посещаваш. Аз съм добре.

– Наистина е ужасно главоболие – дразнеше ли го? – Днес точно казах на Мори: „Предполагам, че трябва отново да отида да посетя онзи ужасен Джеф Елиът. Той наистина ми вгорчи живота, като ослепя така в нашия офис“.

– Просто исках да кажа…

– Знам какво искаше да кажеш. И е глупаво – тя го потупа по крака. – Добре ли те хранят тук?

Джеф се опита да си спомни.

– Предполагам. Сигурно съм ял. Няма значение. Така и така утре ще ме изпишат. Искат просто да ме наблюдават един ден.

– „Кайзер“ – усмихна се тя, – дръжте леглата празни. Човек никога не знае кога на някой може да му потрябва легло.

– Няма значение – повтори той. – Имам нужда единствено от стероиди. Не е необходимо да съм в болница.

– Имаш нужда от силна храна.

– Предполагам. Никога не съм се замислял особено за това какво ям.

– Никога не си мислил за ядене? Аз пък непрекъснато мисля.

Очите му обходиха стройното й тяло.

– Къде я слагаш?

– Не се тревожи – отвърна Дороти. – Намирам й място. А сега, кажи ми, кой ще дойде да те прибере утре, когато те изпишат? Как ще си идеш до вас?

И за това не беше мислил. Вероятно щеше да вземе такси. Надяваше се колата му все още да е паркирана на едно от определените за инвалиди места зад Съдебната палата.

– Добре, тогава се уговорихме. Ще дойда утре да те закарам до вас, и да ти сготвя нещо. След това повече няма да се притеснявам за теб – тя се изправи, наведе се и го целуна. – Не се надувай много – каза и после изчезна.

Харди си мислеше не за първи път, че е прекалено наясно със себе си. Нямаше ли да бъде хубаво, ако понякога можеше да се самозалъгва? Да не разнищва мотива за всяка своя постъпка до най-малката подробност.

Искаше да види Селин и то не в кабинета си. Това беше проблемът.

Но просто бе решил – миналата седмица, веднага щом бе изникнал, – че няма да направи нищо по въпроса. Прекалено рисковано беше – за него, за Франи, за новия живот, от който се чувстваше по-удовлетворен, отколкото изобщо някога бе смятал за възможно. Струваше му се, че понякога се срещаш с хора, които мигновено можеш да разпознаеш по това, че притежават едва ли не химическото свойство да се промъкват незабелязано в живота ти. Тези хора – мъже или жени – можеха да те заредят с енергия, ако още не си се установил. Но ако имаш кариера и семейство, и собствен ритъм на живот, подобен заряд можеше само да унищожи всичко. Искаш ли да не излизаш от орбитата си, избягваш подобни допълнителни емоции. Проста работа.

Харди можеше да се контролира – не ставаше въпрос за това, – но Селин беше огън. И най-добрият начин да избегнеш изгарянията, дори и ако си внимателен, беше да избегнеш огъня.

– Тъпо – промълви той, като спря за миг, преди да отвори полупрозрачната стъклена врата на „Силни тела“. Беше посрещнат от двайсетина отражения на самия себе си. Огледала и пак огледала по стените.

– С какво мога да ви помогна?

Картичката с името гласеше „Крис“ и Крис, помисли си Харди, беше Супермен. Мускули връз мускули, зелена фланелка с надпис „Силни тела“, лента с жълт надпис „Силни тела“, черни шорти „Спандекс“. Ленти на двете китки. Съвършена лъскава коса с дължина, ала „Бийтълс“. Зад дългия плот на регистратурата можеше да види три момичета и четири момчета от същия калъп.

– Имам среща с един човек – отвърна той.

– Разбира се, няма проблеми – заяви Крис. – Имаме пейджър на бюрото там.

Той чу да я викат по име, докато чакаше на тапицирания висок стол. Нямаше нормални столове, само високи. И малки, наподобяващи гъби маси със списания по тях: „Сити Спортс“, „Триатлон“, „Максимум Стил“, „Дъ Къмпетитив Едж“. Носеше се някаква музика, доста насечена. Звучеше му като множество баскетболни топки, дриблирани по дървен под.

Мястото вече изглеждаше претъпкано, но хората продължаваха да се нижат покрай него, сякаш отзад раздаваха пари.

Изведнъж, въпреки че тичаше четири или пет пъти седмично, той се почувства стар и отпуснат. Всички тук бяха под трийсетте, освен онези, които бяха на по петдесет и изглеждаха по-добре, отколкото Харди си мислеше, че е изглеждал на двайсет.

И Селин, която беше далече под петдесетте, изглеждаше по-добре, от която й да е от двайсетгодишните, нищо, че затова падаше бая потене. Или вероятно най-вече заради това, че падаше бая потене. Синя лента за глава придържаше косата й назад, около врата й беше увита хавлиена кърпа. Носеше флуоресциращо синьо горнище „Спандекс“, потъмняло от пот между гърдите й. Голата кожа на корема й блестеше стегната и потна. Опънатото долнище бе изрязано до над хълбоците и се спускаше доста под пъпа отпред – бикини „Спандекс“, комплект с горнището. Бели „Рийбок“.

Преди да се усети, вече се беше изправил. Здрависаха се, дланите й бяха потни. Тя го целуна по бузата, после избърса леката влага от едната страна на устните му.

– Извинявай. Благодаря ти, че дойде.

Харди стоеше неподвижно, искаше му се да изтрие мястото върху бузата си. Огънят гори.

– Чувствам се малко неловко тук – каза той. – Страхувам се, че е извън рамките на обичайното ми обкръжение, особено пък така, както съм облечен.

Тя го вкара вътре.

– Изглеждаш чудесно.

– Има ли къде да поговорим?

Селин му отвърна, че има барче на втория етаж. Ставало ли? Харди я последва по едно широко гранитно стълбище с перила към фоайето на горния етаж. Цялото пространство беше запълнено със свръхмодерни метални уреди за мъчение – веломери, „Клайм-Мастър“-и, съоръжения за гребане, приспособления за ходене. Всяко се използваше. Нямаше как да избегнеш пъхтенето, шума от трийсетте комплекта бръмчащи механизми, от време на време по някой стон или сумтене. Зад гладиаторите стъклената стена към улицата разкриваше един от прочутите изгледи на града – Алкатрас, Ейнджъл Айлънд, Марин Каунти. Можеше да се види как на километър и нещо навътре по „Голдън Гейт“ мъглата рязко свършваше.

Атмосферата в бара беше толкова предразполагаща, колкото тази на железопътна гара, но поне нивото на шума бе по-ниско. Музиката от аеробиката не бумтеше чак толкова силно, въпреки че се процеждаше от фоайето. Селин си поръча някакъв шейк, в който съвършеният индивид зад бара изсипа цял куп есенции. Харди реши, че ще се задоволи с чаша минерална вода – плати четири долара и седемдесет и пет цента за двете.

Седнаха на една ниска масичка в ъгъла на помещението, където стъклената стена се срещаше с тухлената.

– Често ли идваш тук? – попита Харди.

– От време на време като че ли направо живея тук. Откакто татко… – тя отпи от шейка си. – Изразходвам енергия. Не знам с какво друго да запълвам времето.

– С какво си се занимавала преди?

– Не те разбирам.

– Преди баща ти да умре. Понякога най-доброто, което човек може да направи, е да се върне към ежедневните си ангажименти, към обичайния си ритъм на живот.

Танкерът, който се появи от мъгливия бряг на Залива, изглежда за миг отклони вниманието й.

– Но аз не съм имала никакви ежедневни ангажименти – отвърна тя. – Искам да кажа, не съм работила или нещо такова. Просто живеех. Сега… – не се доизказа, отново се загледа към Залива.

– Всеки ден ли си се виждаше с баща ти?

– Ами, не всеки. Когато искаше да ме види, трябваше да съм му на разположение. Знам, че звучи странно, но иначе се сърдеше.

– Сърдеше се, ако не зарежеш всичко, за да го видиш ли?

– Е, не всичко. Имах си и собствен живот.

– Точно за това говорех. Върни се отново към собствения си живот.

Тя клатеше глава.

– Но сега сякаш в него няма никакъв смисъл. Не разбираш ли? Като че ли е лишен от център.

– Да – отвърна той, – така се чувства човек, но всъщност не е така. Имаш си свой собствен център. Наистина. Просто трябва отново да го откриеш.

Ала Харди явно не можеше да задържи вниманието й. Отново погледът й бе обърнат към вечерното небе.

– Селин? – той вдигна ръката си и я сложи върху нейната, упражни известен натиск. Тя отново се обърна към него. – Ще се обидиш ли, ако те попитам на колко години си?

– Не, няма да се обидя. Можеш да ме питаш каквото поискаш – Пресрещна погледа му, сериозна, после изведнъж устните й се отпуснаха в усмивка. – Трийсет и девет – отвърна. – Изненадан си нали?

Харди кимна, като също се усмихна.

– Почти.

– Е, какво като съм на трийсет и девет?

– Просто си мисля, че не си прекалено малка, за да престанеш да бъдеш зависима от баща си.

Той усети напрежението, преди още да е успяла да издърпа ръката си от неговата.

– Не съм била зависима от баща си. Аз обичах баща си.

– Разбира се, не казвам, че не си го обичала. Но трийсет и девет не са ли малко множко, за да си му вечно на разположение?

– Не съм му била на разположение.

– Но те е карал да се чувстваш виновна, ако не си била там, когато е искал да те види. Това е доста класически пример за родителски надзор.

– Просто се сърдеше. А аз не исках да се сърди, това е всичко.

Харди знаеше, че копае дупка, но реши, че може да прокопае целия път чак до Китай, стига да види светлинка.

– Спомняш ли си, когато си говорихме онзи ден и ти каза, че си му толкова сърдита? Може би е точно заради това.

– Не съм му сърдита! Кен се чувства по същия начин.

Харди се облегна назад, укроти топката, искаше да се доизкаже, а не да влиза в спор с нея.

– Баща ти е контролирал хората, Селин. И Кен също. Може би именно затова е преуспял толкова в живота.

– Баща ми не ме е контролирал.

Тя явно не искаше да го чуе. Време за отстъпление.

– Добре. Добре.

– И кой си ти, та да говориш? Откъде се извъди такъв експерт?

Харди вдигна ръка, опита се да я успокои.

– Е, не съм казвал…

– Знам какво казваше. Че баща ми е бил от онези властни изроди и е съсипал живота ми, само защото е обичал дъщеря си и е искал да я вижда. Добре, точно така е. Ние се обичахме. Имали сме страхотни моменти. Ти не го познаваше. Ние се обичахме!

Сега започна да плаче, подсилваше казаното, като удряше с чашата си по масата. Хората наблюдаваха суматохата.

– Селин…

– Махай се. Не ми трябва помощта ти. Махай се. Остави ме на мира.

Харди се наведе напред и отново сложи ръка върху масата.

– Селин.

Тя стовари чашата си, течността се разля по ръцете й, потече по масата.

– Махай се! Веднага! Махай се!

– Мисля, че не е с всичкия си.

– Загубила е баща си, Диз. Бащата на момичето е умрял наскоро и едва ли е било най-подходящия момент да й изтъкваш, че е бил кретен.

– Не съм казал, че е бил кретен. Опитвах се да й дам нещо, за което да се хване, да й помогна да се откъсне, да я накарам да прозре…

– Прозрението идва с времето си.

– Звучи красиво, Моуз. Ще го запомня. Налей ми още едно, ако обичаш.

Харди пиеше „Бушмилс“ в „Шамрок“. Беше сряда, тяхната вечер и той имаше среща с Франи след половин час. Нямаше повече от двайсетина постоянни клиенти, а на бара седяха само двама непознати и се наливаха с бира.

„Литъл Шамрок“ съществуваше от 1893-а. Моузес Макгайър го беше купил през 1977-а и горе-долу го бе оставил във вида, в който си беше. Помещението бе широко само четири и половина метра, от стена до стена и дълбоко около петнайсетина метра. Самият бар – от махагон – заемаше половината разстояние навътре по протежение на лявата стена. Дванайсет маси, с по четири стола всяка, изпълваха мястото пред бара върху покрития с линолеум под. Над тях висеше богат асортимент от вехтории – велосипеди, антикварни въдици, обърната с главата надолу риба меч и централния експонат, един часовник, който бе спрял да тиктака по време на Голямото земетресение през 1906-а година.

В дъното на помещението имаше стар, проснат от стена до стена кафеникав берберски килим, няколко канапета с кресла, маси за кафе и камина. Не беше проектирано да побере максималното количество хора, а да създава удобства на онези, които се намираха вътре. Тоалетните бяха със стъклописи по вратите. Имаше две мишени за стрелички на стената в дъното, до един стар джубокс.

Цялата предна страна на бара се състоеше от два огромни прозореца и комплект люлеещи се врати. От прозорците се виждаше булевард „Линкълн“. На отсрещната страна се намираше парка „Голдън Гейт“, вечно зелени дървета и евкалипти. Преди три години, след като беше работил тук като барман в продължение на близо едно десетилетие, Харди се сдоби с една четвърт от заведението. То беше негов дом толкова, колкото и къщата му.

Макгайър отиде до кранчетата и се върна с халба тъмна бира.

– А какво да правя с това? Виждам те да влизаш през вратата и искам една „Гинес“. Съвсем машинално. Сега имам една налята „Гинес“, а тази вечер ти ми пиеш ирландско.

– Именно елементът на изненада ме прави толкова неустоим. Тази вечер се нуждая от нещо истинско.

– Баща ми казваше, че тайната да контролираш алкохола е никога да не пиеш, когато чувстваш, че имаш нужда да го направиш.

– Дълбокомислени слова – отвърна Харди. – Нощта на афоризмите се е спуснала в „Шамрок“. Само че налей още едно, ако обичаш?

Моузес въздъхна, извърна се, сграбчи бутилката с „Бушмилс“ от задния плот и му наля.

– Пророкът никога не е пророк в собствената си страна, нали знаеш. В това се състои трагедията на гениите. Остави „Гинеса“ – додаде Харди. – И нея ще изпия.

Моузес придърпа столчето си. Харди често казваше, че в лицето Моузес вероятно изглежда така, както Господ би изглеждал, когато остарее. Шуреят му бе само с няколко години по-стар от него, но тези няколко години си бяха казали думата. Беше с дълга, кестенява коса, леко посребрена, хваната на конска опашка отзад и често чупен нос. Имаше характерни бръчки навсякъде – бръчки от смях, бръчки от тревоги, тънички бръчици под очите. Този месец бе гладко обръснат, въпреки че това зависеше.

– Е, защо изобщо е искала да те види тази Селин?

Харди присви рамене.

– Да й подържа ръката, знам ли. Изглеждаше съкрушена. Помислих си, че бих могъл да й помогна да го преодолее. Сега обаче си мисля, че трябва да осигурим охрана за Мей Шин.

– Не смяташ сериозно, че би й направила нещо, нали?

– Не знам какво би направила. Не мисля, че изобщо знае какво прави.

Моузес отпи от собствения си скоч.

– Тя е разстроена, не можеш да я виниш. Вероятно нищо няма да направи – отвърна той.

– Именно това „вероятно“ ме притеснява – Харди извади калъфчето със стрелички от джоба на сакото си и започна да завива ръчно изработените си перца към остриетата. – Мисля да отида да забия няколко – каза той. – Да направя нещо, за което поне ме бива.

Дейвид Фримън вдигна телефона. Работното му време беше изтекло, но той все още седеше зад бюрото си – след вечеря се бе върнал на мястото, което най-много обичаше. Нямаше някаква определена работа, така че се просвещаваше – осведомяваше се за наскорошните решения на Калифорнийския апелативен съд, колкото да се посмее малко.

– Г-н Фримън, обажда се Ник Строс. Получих визитката ви от една моя съседка, г-жа Стрелецки. С какво мога да ви помогна?

– Г-н Строс, много мило от ваша страна, че се обаждате. Както вероятно г-жа Стрелецки ви е споменала, работя за една клиентка, която трябва да докаже какво е правила на двайсети юни, събота през деня. Въпросната жена по случайност живее точно срещу вас на същия етаж – апартамента с еркерните прозорци.

– Разбира се, знам го, но не мога да кажа, че познавам жената, която живее там.

– Тя е японка. Доста привлекателна.

– Бих искал да се запозная с нея. Имам нужда от нещо привлекателно в живота си – кратко мъжко подхилване, после Строс замълча за миг. – Съжалявам. Двайсети юни ли казахте?

– Точно така. Знам, че вече доста време е минало оттогава.

– Не, не. По принцип не бих си спомнил. Но просто това беше денят, в който взех децата си. Бяха на екскурзия из Европа с майка им – разведени сме – и ги посрещнах на зазоряване на летището.

– И не са ви споменавали нищо, не са видели нищо?

– Не знам как биха могли. Бяха спали по време на полета и бяха готови за излизане, така че се отбихме само да хапнем по един залък и да оставим багажа им. После тръгнахме да изучаваме града. Великолепен ден, те са добри деца.

– Не се съмнявам. Но не сте ли видели нещо?

– Не, съжалявам. Какво е направила, тази привлекателна японка?

– Обвинена е в убийство, въпреки че делото е слабо. Ако някой я е видял в дома й през този ден, можем да подадем иск за оттегляне на обвиненията.

– Ще поговоря с момчетата, ще проверя отново, но наистина се съмнявам. Между другото, кого е убила?

Фримън се въздържа. Това беше естествен въпрос.

– Не е убила никого, г-н Строс.

– А, да, точно така. Съжалявам.

– Няма нищо. Благодаря ви, че ми се обадихте.

– Естествено.

Фримън се облегна назад, с ръце кръстосани зад главата. Значи алибито нямаше да издържи. Не беше кой знае каква изненада.

27

Върховните съдебни заседатели бяха свикани за десет часа сутринта, в четвъртък, втори юли 1992 година. За Харди това беше първо появяване тук. Носеше чисто нов, тъмен костюм на почти невидими кафеникави райета, кафеникава копринена вратовръзка, черни обувки. Когато Пулиъс го видя отпред, пред вратата на залата, подсвирна и го огледа от главата до петите.

– Добре изглеждаш.

Харди си помисли, че и тя не изглеждаше никак зле в ушития по поръчка червен костюм с консервативна кройка. Вместо куфарче, носеше през рамо черна дамска чанта.

– Никакви бележки?

Тя докосна слепоочието си.

– Тук са.

При почукването й вратата се отвори от униформен полицай. Това беше на светлинни години от шумната неофициална обстановка на някоя от общинските зали или пък на тези на Върховния съд.

Тестето от съдебните заседатели бе толкова подчертано комплектувано в полза на обвинението, че делото можеше да бъде образувано дори в нарушение на конституцията, реши Харди. Фактът, че досега никой не бе подавал подобна жалба, вероятно беше отражение на съществуващата практика, че в залата не се допускаше представител на обвиняемия. Реши, че спечелването на възбуждане на дело от страна на обвинението пред върховните съдебни заседатели беше досущ като това буик да спечели надпреварата за икономичност сред буиците.

Харди седеше до Пулиъс на банката на обвинението и изучаваше лицата на двайсетимата заседатели, подредени в три възходящи реда зад дългите банки.

Не можеше да си спомни някога да е виждал толкова уравновесен състав при двайсетимата. Тези двайсет души се състояха от десет мъже и десет жени. Трима, от които – две жени и един мъж – вероятно бяха над шейсетте. Други четирима – двама на двама бяха, доколкото можеше да предположи, под двайсет и пет. Имаше шестима чернокожи, двама азиатци, както и според него двама латиноамериканци. Повечето бяха прилично облечени – спортни сака и няколко вратовръзки сред мъжете, рокли и поли за жените. Но един от белите изглеждаше като рокер – къси ръкави, татуировки по ръцете, дълга рошава коса. Една жена си плетеше. Трима четяха булевардни романчета, а една от младите жени явно разглеждаше комикс.

Залата не беше голяма. Миришеше на кафе. Върху онова, което би трябвало да бъде банката на защитата – ако имаше такава, – бе поставен кашон, пълен с понички и кифли, в който поне половината от заседателите бяха бъркали.

Върховните съдебни заседатели не се избираха като обикновените – ако обикновеното заседаване беше свързано с отделяне на време и незначителни неудобства за средния данъкоплатец, изборът на върховните заседатели приличаше повече на професия. Заседаваш един ден седмично в продължение на шест месеца, главно при закрити врати и единствения вид престъпления, които обсъждаш, са углавните. И ако споменеш каквото и да е за съдебната процедура извън залата, самият ти извършваш углавно престъпление. Имаше разни истории – невъзможни за доказване, – че прокурор дошъл и заявил: „Неофициално казано и аз не вярвам на очевидците ни. В момента не разполагаме с достоверни доказателства. Но аз се занимавам с убийства вече в продължение на двайсет години и ви казвам недвусмислено, че Джон Доу следобеда там на еди-коя си дата е убил четири Джейн Доувки. Сега ние трябва да приберем този човек от улицата, преди да убие някой друг. А той ще го направи, дами и господа, ще го направи. Можете да бъдете сигурни. Залагам репутацията и кариерата си, че ще бъде осъден, но ние трябва да възбудим дело срещу този човек и да го пъхнем зад решетките и то трябва да го направим още сега“. Разбира се, това бяха само приказки. Независимо от всичко, върховните съдебни заседатели бяха крайъгълния камък на наказателнопроцесуалната система и дълг бе на всеки прокурор да ги приема на сериозно, както правеше и самата Елизабет, въпреки риториката й относно „сандвича с шунка“. Тя се изправи, любезно поздрави съдията и съдебните заседатели и започна атаката си.

– Дами и господа съдебни заседатели, тази сутрин жителите на щата Калифорния представят пред вас най-сериозното обвинение, отнасящо се до предумишленото убийство на Оуен Неш. Може и да сте чели по вестниците нещо за случая, и по-конкретно може и да знаете, че обвиняемата, Мей Шинтака вече е запланувана за предварително изслушване в общинския съд. Както и да е, отлагането, предложено от общинския съд, по мнението на областната прокуратура, е прекомерно. Без съмнение, повечето от вас знаят правната аксиома, че забавеното правосъдие е отказано правосъдие. Областната прокуратура смята, че предложеното отлагане всъщност би представлявало отказ от правораздаване, за това най-отвратително престъпление – хладнокръвното, предумишлено убийство с користна цел, престъпление, което подлежи на смъртно наказание в щата Калифорния.

Пулиъс направи пауза и с каменно изражение се запъти обратно към Харди. Вдигна чашата с вода и отпи малка глътка. Очите й блестяха – тя летеше. Миг по-късно отново се хвана на работа. Колкото и да не му се искаше, Харди не можеше да не се възхити на представлението.

– Така че, в известен смисъл – продължи тя, – възбуждането на дело, което Щата иска днес, е просто един административен ход, за да се придвижи процеса по това престъпление към Върховния съд, където може да бъде изслушано своевременно. Но погледнато по-общо, предявяването на обвинение от тази инстанция ще подсили твърдението на прокуратурата, че, базираща се на реални и достоверни доказателства, наистина съществува основателна причина за издаването на съдебно разпореждане за арестуването на Мей Шинтака и непреодолима нужда от справедлив и незабавен процес в защита на интересите на хората от този щат.

Харди реши, че малко прекаляваше, но също така си даваше сметка, че Елизабет Пулиъс, по начина, по който изглеждаше и както се беше разгорещила, би могла да прочете телефонния указател на тези хора и да задържи вниманието им. Продължи с изброяване на свидетелите, които щеше да призове: Глицки, Страут, шофьора на таксито, експерта от балистиката, двамата пазачи от яхтклуба, графолог. И тогава стигна до Селин Неш. Харди си спомни другото огромно отклонение в правилата при поднасянето на доказателства пред върховните съдебни заседатели – косвените показания технически бяха недопустими, но тук нямаше нито съдия, нито адвокат, който да ги отхвърли.

Как можа Селин да не му спомене вчера, че днес ще дава свидетелски показания? Е, нямаха кой знае колко време, за да стане дума и за това, преди тя да му се нахвърли. Възможно бе първоначалната причина да му се обади, да е била притеснението във връзка с явяването й днес, за да свидетелства срещу Шин. Дори беше споменала нещо за това.