Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 33 страниц)

Онова, което го разбуди толкова рязко, беше мисълта, че отново бе сбъркал – трябваше да е сбъркал. Пулиъс не ги бе извикала, за да мине деня. Сигурно имаше нещо и той не го беше видял.

Изтощен, отметна завивките и се затътри бос към кабинета си.

52

– Говорихме снощи с нея – каза Пулиъс. – Мисля, че е доста уморена от всичко това.

– Не се и съмнявам.

Беше девет часа, Харди се бе навел над прокурорската банка и разговаряше с противниковата страна за Мей Шин.

– Ще ми кажеш ли какви са показанията й?

Беше проява на учтивост, че Пулиъс му се бе обадила, за да му съобщи, че призовават Шин като свидетел. И това го притесняваше.

– Познаваш ли Питър Струлър? Той се занимава с това. Днес ще я разпита. Разбира се, можеш да прегледаш рапорта.

Харди отвърна, че възнамерявал.

– Но как си се видяла с Мей снощи? Как си я накарала да се съгласи да разговаря с теб?

– Знаеш, че е доста озлобена от всичко това – цялата процедура, начина, по който беше третирана. Реших, че можем да направим някакъв жест. Е, сержант Струлър го направи.

Харди чакаше.

– Нали знаеш, че задържахме всичките й дрехи и лични вещи, джунджурии и тем подобни от „Елоиз“. Сержантът реши, че можем да прережем червената лента и поне да й върнем нещата. Строго погледнато, нищо от тях не може да се използва като доказателство тук.

– А какво ще бъде използвано като доказателство? – попита Харди.

– Свидетелските й показания – усмихна се мило Пулиъс. – Клиентът ти казвал ли ти е как е открил, че пистолетът е на борда и къде точно го държат?

Анди Фаулър още изглеждаше толкова изтощен, колкото и снощи в кантората си.

– Е, ето и липсващата брънка, ако тя го направи – каза той.

Харди ритна кошчето за боклук, то се удари в стената, после се катурна на една страна.

– Знаел си, че го е знаела! През цялото време си го знаел!

Джейн беше дошла в съда с баща си и ги бе придружила до определената им за съвещания стая.

– Дизмъс, за Бога.

Един пазач отвори вратата и попита дали всичко е наред. Харди му каза, че е и довиждане.

Фаулър, явно не особено впечатлен, поклати глава.

– Тя нямаше да дава свидетелски показания, забрави ли? Защо си мислиш, че не исках да я призоваваме като свидетел?

– Е, сега обаче, ще свидетелства. Как си могъл да не ми кажеш това?

Първоначално Фаулър не отвърна нищо, после каза:

– Вероятно сега мога да говоря с нея.

– А снощи не можеше, нали? Чудесен момент си избрал да променяш чувствата си. Тя ще дава показания днес – Харди огледа наоколо за нещо друго за ритане. – По дяволите, поне фактите трябваше да зная, Анди. Не мога да те защитавам без тях. Господи, много добре го знаеш.

– Честно, не мислех, че ще излезе наяве, Диз.

Харди сложи двете си ръце на масата и се облегна.

– Е, излезе. И сега какво? Имаш ли още нещо да ми кажеш, което не мислиш, че ще излезе наяве?

Джейн се намеси.

– Дизмъс, престани.

Той се обърна към нея, като се опита да сдържа гласа си.

– Знаеш ли какво е това, Джейн? Баща ти е прав – това е липсващата брънка. Нямаше начин да докажат убийство първа степен, освен ако той не е знаел, че пистолетът е на борда. Без това, нямаше как да докажат, че го е извършил предумишлено.

Беше спал само два часа. Стомахът му вреше, а главата му бучеше от четирите чаши еспресо. Възнамерявал бе да използва този аргумент като спасителен изход, готвеше се да го развие в заключителната си реч. Това беше, всъщност, повратната точка, накарала го най-накрая да повярва в невинността на Анди.

Дори направо го беше попитал: „Знаеше ли, че пистолетът е на яхтата?“. Просто така. По-ясно от това, нямаше как. И Анди го бе погледнал право в очите и като си беше мислил, че няма да излезе наяве, го бе излъгал по същия начин, както когато му каза, че „не знае кой е“ Оуен Неш. Нищо чудно, че не искаше Мей да свидетелства.

– Ще ти кажа нещо, Анди – каза той, – изкушавам се да се оттегля.

– Дизмъс, не можеш!

– Напротив, мога, Джейн. Колкото и да ти е чудно.

Фаулър поклати глава.

– Нищо не се е променило, Диз. Аз все така не съм го извършил, ако ще ти помогне да го чуеш отново. Никога не съм твърдял, че поведението ми относно Мей е рационално обосновано, камо ли разумно. Но…

– Джейн – обърна се към нея Харди, – би ли ни оставила сами за минутка?

– Всичко е наред, скъпа, върви – подкани я Фаулър.

Вратата зад гърба й се затръшна, но това не направи особено впечатление.

– Слушай сега, Анди – започна Харди. – Аз не съм глупав. Да, Мей те е извадила от равновесие, и това може да обясни много неща. Но ти продължаваш да се държиш така, сякаш нищо не се е променило, за всичко, все още си си съдия, въпреки че по случайност си изправен на съд и ти искат смъртна присъда. Продължаваш да се опитваш да запазиш достойнството си, сякаш нищо от стореното от теб няма значение, защото ти си съдия и благопристоен човек, и смяташ, че хората трябва да продължават да гледат на теб по този начин. Забрави го, Анди. С това е свършено. Съдят те за убийство. Да се опитваш да запазиш някакво благоприличие, така че да не изглеждаш глупав или лош, или какъвто и да е там пред мен, или който и да е друг е напълно безсмислено и опасно. Ако има нещо друго, което искаш да ми кажеш, кажи ми го сега. Няма никакво значение какво си мисля за теб, какво другите си мислят за теб. Знам, че това е в разрез с начина, по който си изживял живота си, но е така. Единственото, което има значение за теб сега е, че не си убил Оуен Неш.

Очите на Фаулър бяха кървясали.

– Не съм – прошепна той.

– Не смятам, че си – отвърна Харди. – Това е единствената причина, поради която още съм тук.

Харди беше готов да признае, че Оуен Неш е бил застрелян на „Елоиз“ някъде следобеда в събота, на двайсети юни, както и някои други, свързани с часа на смъртта и медицинската експертиза твърдения. Пулиъс искаше да разпита всички на свидетелското място, и нямаше да се съгласи на подобно нещо. Фаулър смяташе, че го прави, защото не разполага с достатъчно факти и без парада на свидетели обвинението й щеше да изглежда без особена фактическа поддръжка.

Така, че седяха и слушаха Хосе за това как „Елоиз“ била вече излязла, когато той дошъл сутринта в седем часа в неделя и как се била върнала на кея си на следващата сутрин. Харди имаше един-два въпроса. Искаше да се увери, че когато Хосе и Том са се качили на яхтата в сряда, нито един от тях не е бърникал по нея. Хосе му каза, че не се е качвал на „Елоиз“ и не е виждал никой друг да се приближава. И Том потвърди, че яхтклубът е бил почти празен целия ден – времето било ужасно и той изобщо не бил видял яхтата на Неш. Тя дори още не се била върнала до момента, когато си бил тръгнал.

Щом Пулиъс свърши с Том, Харди се изправи. Не искаше съдебните заседатели да се повлияят по някакъв начин в негов ущърб от едни неоспорени показания, дори и да изглеждаха маловажни.

– Г-н Уодъл – каза той, – проверихте ли „Елоиз“ в неделя, когато беше на кея си?

– Какво искате да кажете?

– Качихте ли се на борда да видите дали е заключена?

– Не, не съм.

– Кога за пръв път се качихте на „Елоиз“?

– С вас, в четвъртък вечерта.

– Спомням си. Вратата на кабината беше ли заключена, когато се качихте на борда?

– Не, сър.

– С други думи, всеки е могъл да се качи на „Елоиз“ в периода от неделя до четвъртък вечерта…

– Протестирам. Търси се заключение от свидетел.

– Приема се.

Харди замълча за миг. Нямаше нужда от това. Смяташе, че е дал ясно да се разбере какво е искал да каже и освободи свидетеля.

Той почти очакваше Пулиъс да направи нещо, за да пренасочи показанията, но тя остави Том да си иде. Можеше да си отдъхне – бе изчел всичко, което Том и Хосе бяха казали било на него, било на Глицки, и не беше открил нищо, което да изглежда така, сякаш може да му навреди. И се бе оказало, че няма. Това му вдъхна известна надежда.

Емет Търкъл беше сресал назад русолявия си перчем и се усмихваше на Пулиъс. Голям образ, с усмивка, разкриваща редки зъби – частният детектив от Ню Йорк имаше старомоден бруклински акцент. Явно бе прекарал много часове на мястото за свидетели. Също толкова явно, беше запленен от външния вид на прокурорката. Съдебните заседатели го бяха забелязали и това явно ги забавляваше.

Беше рано следобед и двамата с Пулиъс бяха обсъдили професионалните му взаимоотношения в миналото с обвиняемия, покривайки същите неща, както и на касетката.

Анди Фаулър го бе наел по телефона на двайсети февруари. Търкъл имал други работи да довършва, но успял да прескочи до Сан Франциско следващата сряда, двайсети февруари и се срещнали със съдията в някаква „луксозна пицария – хей, какво й слагате вие тук на тая пица!“

Трябвали му само няколко дни, каза Търкъл, за да открие защо Мей Шин била прекратила професионалните си взаимоотношения с Анди Фаулър. Когато Пулиъс го попита защо го е направила, той й отговори, защото си била намерила ново захарно татенце.

Харди бе протестирал и протестът му беше приет, но вредата бе нанесена.

Нищо от показанията на Търкъл, свързани с отношенията на Фаулър с Мей, усилията му да прикрие действията си и характера му като цяло, не поставяха обвиняемия в положителна светлина.

Харди поне знаеше какво предстоеше. Нищо от казаното от Търкъл през първите два часа не се различаваше особено от напечатания разпит на Питър Струлър отпреди няколко месеца. Никакви изненади, но и никаква полза.

Пулиъс представи страницата от втори март от настолния бележник на Фаулър, с изписано отгоре името на Оуен Неш и я отбеляза като веществено доказателство номер седем. Търкъл каза, че това било денят, в който уведомил Фаулър за резултатите от разследването си. Пулиъс го попита дали г-н Фаулър бил дал на г-н Търкъл по някакъв начин да разбере какво смята да прави с информацията.

– Не, не тогава – отвърна Търкъл.

– А някога изобщо?

– Не, всъщност не, просто се шегуваше, нали разбирате.

– Не, не разбирам. Ще повторя въпроса си – г-н Фаулър казвал ли ви е нещо за г-н Неш, след като сте му съобщили, че той е настоящият… любовник на г-ца Шин?

– Ами, да, разговаряхме отново някъде към април-май – обадих му се, просто за да поддържам контакт, нали знаете, и го попитах дали онзи Неш все още му създава проблеми, дали не иска да дойда и да му видя сметката, вместо него?

– Да му видите сметката ли?

– Да, нали знаете.

– Попитали сте г-н Фаулър дали не иска да убиете г-н Неш?

– Е, може и така да го изтълкувате, но…

– Можете ли да ни кажете какво точно ви отговори г-н Фаулър?

– Но нали ви разправям, че се шегувахме. Знаете как хората непрекъснато говорят такива работи.

– Няма значение, г-н Търкъл, ако обичате, кажете на съдебните заседатели, какво точно сте говорили.

Търкъл погледна към Фаулър и театрално повдигна рамене. Чоморо удари с чукчето си и му каза да се въздържа от подобни жестове и да отговори на въпроса.

Търкъл въздъхна.

– Казах: „Хей, нямам никаква работа следващите няколко седмици, мога да си взема почивка, да дойда при теб и да оправя онзи тип“. Съдията ми отвърна: „Не, благодаря, ако искам да го премахна, мога и сам да го направя“.

– Това е достатъчно ясно – казваше Моузес Макгайър. – Нито един съдебен заседател няма да го вземе за чиста монета…

– Никога не знаеш какво ще си помислят съдебните заседатели – отвърна му Харди.

– Да, но Търкъл е бил прав. Хората непрекъснато си говорят така, това не означава нищо.

– Освен, когато наистина означава.

Беше сряда вечер. Не точно „тяхната вечер“, но Франи беше поканила брат си. Когато Харди се прибра у дома в седем и половина, тя му наля една бира, каза му, че специално тази вечер го освобождавала от обета му да се въздържа от алкохол през седмицата и го заведе до креслото му във всекидневната. Щял да бъде по-добър адвокат, ако можел да се презареди. Моузес щял да дойде всеки момент. Щели да си устроят романтична вечеря с агнешко бутче и той щял да седне и да се нахрани като хората.

Беше възнамерявал да продължи да чете и чете, и че те – стенограмите щяха да пристигнат по-късно тази вечер, вероятно и писмените показания на Мей. Искаше да прегледа отново всяка дума, казана от Търкъл – Чоморо бе обявил заседанието за закрито, след като Пулиъс беше свършила с частния детектив и Харди щеше да проведе кръстосания си разпит утре.

Изведнъж си даде сметка, че стига толкова. Франи беше права, прекалено бе скапан, за да мисли. Допи бирата си и запали камината, пусна светлинките на елхата и заслуша как Джон Фахи свири някакво коледно парче на китара.

Моузес вече беше дошъл, Франи си тананикаше и сновеше напред-назад между кухнята и трапезарията, докато подреждаше масата. Изпи още една бира. Чувството за клаустрофобия, което го бе обгърнало през последните два дни, започна да го напуска. Както и умората.

– Истинският проблем е – каза той – че Търкъл е бил замесен, точка. Не е толкова заради показанията му, въпреки че и те сами по себе си са достатъчно лоши, а заради факта, че Анди изобщо го е наел.

– Какво лошо има в това? Искал е да разбере какво се е случило, защо Мей го е зарязала.

– И наема частен детектив? Ти би ли наел частен детектив?

Моузес повдигна рамене.

– Той е бил действащ съдия. Може да не е имал време да я проследи лично. Не знам… той какво ти каза?

– Същото. Но аз какво трябва да кажа на съдебните заседатели? Ние всички сме преживявали раздели, нали така? Търсим ли на пет хиляди километра частен детектив, който да продължи с преследването?

Франи беше под арката между трапезарията и всекидневната.

– Аз бих те преследвала до края на света – каза тя. – Междувременно, вечерята е сервирана.

Беше надминала себе си. Супата представляваше гъст бульон с тапиока и кисела сметана. Агнешкото, натъпкано с чесън и натъркано с розмарин и лимонов сок, беше сервирано с гарнитура от картофи и спанак с мускатово орехче и оцет. Тя дори изпи половин чаша от прекрасното орегонско „Пино Ноар“. Говориха си за отминалите Коледи. Спомените на Моузес за родителите им с Франи, спомените на Харди за неговите. Изобщо не стана дума за процеса.

След като Моузес си тръгна, Харди и Франи почистиха масата и заедно измиха чиниите, наваксваха изгубеното, измисляха имена за новото бебе, закачаха се.

– Ще си помислиш ли, че съм ужасен човек, ако не работя тази вечер? – попита Харди.

Очите на Франи блестяха.

– Не смятам, че ще можеш да си го простиш – тя го прегърна.

– Ами ако стана рано?

– Колко рано?

– Много рано.

Франи се направи, че размишлява.

– А какво ще правиш, ако не работиш?

– Може би ще си легна, ще поспя.

– Кое от двете?

53

Много рано се оказа четири часа, но той се събуди ободрен, нарастващата паника, която го бе обзела, някак си се беше разсеяла. Облече си спортен екип – дълго долнище и шушлякова грейка – и изпухтя шест километровата си обиколка.

До пет и петнайсет се беше изкъпал и облякъл и беше на бюрото си с вчерашната стенограма и напечатаните показания на Мей Шин от прокуратурата.

Опасенията му напълно се оправдаха.

„В: Тогава вече сте били престанали да се виждате с г-н Фаулър, нали така?

О: Да, мисля, че беше в началото на март. Просто случайно ме завари у дома. Обикновено оставям на телефонен секретар, но очаквах Оуен да ми се обади, така че вдигнах.

В: И какво ви каза Фаулър?

О: Каза, че се тревожел за мен.

В: Защо?

О: Каза, че разбрал, че се виждам с Оуен Неш. Предполагам, че бе чувал лоши неща за него или си е мислел, че е чувал. Каза, че искал да се увери, че съм добре.

В: Вие какво му отговорихте?

О: Опитвах се главно да му кажа, че се държи глупаво. Вижте, не исках да го наранявам. Тогава той ми каза, че ако Оуен ми направел нещо, да съм отидела при него, винаги съм можела да отида при него. Е, опитах се да му обясня, казах му, че ако не друго, Оуен ме кара да се чувствам по-сигурна, отколкото някога съм била с него. Поне беше взел пистолета.

В: Кой пистолет, г-це Шин?

О: Пистолетът. Не ми харесваше да се мотае наоколо и помолих Анди да го вземе у тях – не го исках в къщата си. Но той не можел да го направи, тъй като бил съдия…

В: И после какво?

О: Казах му, че сме оставили пистолета на «Елоиз» в чекмеджето отдясно до леглото, в случай, че станеше нещо и ми дотрябваше, но поне вече не беше у дома. Без него се чувствах в по-голяма безопасност.

В: И какво отговори съдията – г-н Фаулър – на това?

О: Всъщност, нищо. После ме попита защо съм престанала да се виждам с него. Наистина ми беше трудно, но му казах… Бях се влюбила в Оуен.

В: Как реагира той на това?

О: Каза, че си мислел, че съм била влюбена в него. Аз му отвърнах, че съм го харесвала, че е означавал много за мен. Попита ме, какво ще стане, ако Оуен изчезне от картинката, мислела ли съм, че мога да се виждам отново с него?

В: А вие какво му отговорихте?

О: Казах му, че съжалявам, но просто не мога. Оуен ме беше променил или аз се бях променила. Вече просто не бях същата, бях друг човек. Той каза, че ако Оуен го нямало, може би съм щяла да изпитвам – както преди – същите чувства, които съм изпитвала към него. Мислех си, че Оуен винаги ще бъде тук…

В: Няма нищо, г-це Шин, успокойте се.

О: Казах, че не знам.

В: Че не знаете какво, Мей?

О: Какво ще правя, ако Оуен го няма. Не можех да мисля за това. Вярвах му, на Оуен искам да кажа. Той нямаше да ме напусне. Тогава Анди… съдията… каза, ами ако нещо се случело с Оуен? Какво съм щяла да правя тогава?

В: И вие какво му отговорихте?

О: Мисля, че му отвърнах, че не знам, дори не желаех да мисля за подобно нещо.“

Харди се натъкна на Глицки под паметната плоча на загиналите полицаи във фоайето на Съдебната палата. Беше девет и двадесет. Заседанието на съда се откриваше след десет минути, а Анди Фаулър още не беше пристигнал. Джейн му звънеше у дома за трети път от девет часа насам, предишните два пъти никой не беше вдигнал.

Харди разказа на Ейб за съкрушителните свидетелски показания на Мей Шин.

– Може би Фаулър просто е решил да зареже всичко и да избяга.

– Не би го направил. Дал е един милион долара гаранция, Ейб. Предал си е паспорта.

Глицки, далеч по-осведомен в това отношение, се усмихна.

– Искаш нов паспорт ли? Дай ми десет минути. Ще ти струва петдесетачка.

– Не би го направил.

– Един милион долара не могат да се сравнят с живот в панделата. Особено за човек като Фаулър… знаеш ли колко време ще оцелее съдията, ако се озове там? Това е добрата новина – няма да се мъчи дълго. Лошата е, че ще се мъчи много.

– Няма да отиде в затвора, Ейб.

– Да бе, забравих.

Джейн се приближи и поклати глава.

– Знаеш ли – каза Харди, – баща ти ме състарява преждевременно.

– Ще дойде.

– И Коледа идва, Джейн.

Глицки си погледна часовника.

– След около три минути вече ще се смята за обида на съда.

– Да, г-н Харди?

– Ваша светлост, г-н Фаулър се обади от една бензиностанция преди около двайсетина минути. Колата му се е повредила. Щял да вземе такси – няма да се забави повече от половин час.

Чоморо преподрежда нещата по банката си в продължение на минута. Мъчеше се да не издаде колко е ядосан, но не успя напълно.

– Г-це Пулиъс? – попита той.

– Какъв избор имаме, ваша светлост?

Съдията се опита да се усмихне на съдебните заседатели. Харди знаеше, че това отново е в полза за обвинението. Виновен и закъсняващ. Все още се мисли за важна клечка…

– Е, дами и господа, защо не излезете и не изпиете по още едно кафе? – усмивката изчезна. – Г-н Харди, ако г-н Фаулър не е тук в десет часа и една минута, ще отменя гаранцията му и ще го върна обратно в ареста – разбрахте ли ме?

– Да, ваша светлост.

Да не говорим, помисли си Харди, за проявеното от него самия неуважение към съда, ако се окажеше, че Анди е напуснал страната или е офейкал – не беше препоръчително адвокатите да лъжат съда, както той току-що беше направил. Но какво друго му оставаше?

Харди се изправи от банката на защитата и премина отново през люлеещата се врата в галерията. Джейн седеше до Глицки, който бе останал да види какво ще стане.

– Ами ако не дойде? – попита Ейб.

– Благодаря ти, Ейб, тази мисъл изобщо не ми беше хрумвала – погледна към бившата си съпруга. – Някакви идеи?

– За какво? – Пулиъс бе напуснала прокурорската банка и стоеше в края на пътеката, откъдето случайно беше чула въпроса му.

Харди бързо се извърна.

– За обяд – отвърна той. – Опитваме се да изберем между китайска и италианска кухня.

Беше ли чула? И да беше, с нищо не се издаде.

– Денят ще бъде дълъг – каза тя. – Китайската, изяждаш я и след половин час отново си гладен. Аз бих предпочела италианска – погледът й се отклони от Харди и се насочи към Глицки. – Здравей, Ейб. За малко да не те позная от страната на защитата.

Сержантът кимна сдържано.

– От другата страна няма места – заяви той.

Пулиъс реши да премълчи онова, което се готвеше да каже и отривисто се запъти нататък през галерията.

– Кучка – изсъска Джейн.

Харди не каза нищо. Кръстоса крака, погледна си часовника и зачака.

– Колата ти се е развалила – амбреажа ти се е повредил. Обадил си ми се някъде от „Ломбард“ и си взел такси.

Беше девет и петдесет и осем. Анди се зададе по централната пътека, вървеше така, сякаш светът беше в краката му. Здрависа се с Харди и целуна дъщеря си по бузата. Харди реши да му представи кратката версия и по-късно да го осведоми за подробностите.

– Колата ми е навън на паркинга. Какво ще кажеш да ми се е спукала гума и да са я оправили?

Харди понякога се чудеше дали причината, поради която мразеше да лъже, не беше, че веднъж започнеш ли, става толкова трудно да запомниш какво точно си казал. Беше ли споменал пред Чоморо, че е амбреажа? Или просто бе казал, че му се е развалила колата? Знаеше, че трябва да е възможно най-простото. Вероятно го беше казал просто.

– Добре, гума да е. Господи, Анди, къде беше, по дяволите?

Фаулър придоби смутено изражение.

– У Мей – отвърна той. – Най-накрая отидох да видя Мей.

Преди Харди да успее да каже нещо, приставът призова за тишина. Съдебните заседатели въобще не бяха напускали местата си. Беше точно десет часа.

Харди не се надяваше да извлече кой знае каква полза от Търкъл. Частният детектив беше облечен с поло и светлозелено спортно сако. След като се закле, той отново се настани удобно на свидетелското място и се обърна към съдебните заседатели.

Харди го остави да поиграе малко, губеше време, като се преструваше, че чете бележките си на банката, после се отправи към средата на залата.

– Г-н Търкъл – започна той, – когато г-н Фаулър за пръв път ви се обади през февруари, как ви прозвуча?

– Протестирам. Заключение.

– Приема се.

Харди опита отново.

– Можете ли да си спомните нещо конкретно от разговора, който водихте?

Търкъл още беше хвърлил око на Пулиъс, но някак си явно го бе настроила против себе си, като го бе притиснала вчера – частният детектив мразеше скалъпените показания – особено, след като насила беше принуден да ги даде. И сега бе отдал цялото си внимание на Харди.

– Ами, съдията рече: „Здрасти, Ем“, попита ме дали съм зает и аз казах: „Да, малко“, както отговарям винаги – той се усмихна на съдебните заседатели. – Тайната на занаята.

Пулиъс се обади.

– Ваша светлост…

Чоморо се наведе.

– Просто отговаряйте на въпросите.

– Разбира се, ваша светлост, както правех и вчера.

Чоморо, без да разбере намека, кимна.

– Точно така.

Харди си помисли, че му е излязъл късмета… свидетел на обвинението беше решил, че може да е в състояние да направи нещо за защитата. Да си застрахова задника и от двете страни.

– Продължавайте – каза той.

– Добре, тогава съдията каза…

Чоморо го прекъсна.

– Г-н Търкъл, моля обръщайте се към г-н Фаулър или с „г-н Фаулър“ или с „обвиняемия“.

Търкъл се съгласи.

– Разбира се, ваша светлост. Съжалявам още веднъж.

– Да започнем отново – изкашля се Харди. – От колко време познавате обвиняемия?

– Ваша светлост? Връзка?

Сега Харди погледна към съдебните заседатели.

– Ваша светлост, бих искал на г-н Търкъл да му бъде предоставена възможността да свидетелства по време на този кръстосан разпит. Отношенията му с обвиняемия имат връзка към делото, ако искаме да разберем контекста на думите, използвани в разговора им.

Това, разбира се, се отнасяше пряко към вчерашните показания затова, че Анди казал, че наистина ще убие Неш. Но Харди започваше да си мисли, че ако успееше да накара Пулиъс да тича, тя сама щеше да си подложи крак. Чоморо отхвърли протеста й и Търкъл започна да отговаря.

– Около четири години, познавам г-н Фаулър от четири години.

– Какви бяха отношенията ви?

– Главно професионални. Показания, като тези. Но се разбирахме много добре. Играхме голф заедно няколко пъти – Търкъл отново погледна към съдебните заседатели, като поясни: – Видя ме веднъж облечен с това сако в съда и реши, че съм спечелил „Мастърс“.

Този път Чоморо не каза нищо. Добре. Харди се извърна. Фаулър се усмихна, някои от заседателите сигурно щяха да го забележат.

– Добре, значи… познанството ви е било по-скоро професионално, отколкото приятелско?

– Протестирам, ваша светлост, подвеждане на свидетел.

– Позволено е да се прави при кръстосан разпит, г-це Пулиъс. Протестът се отхвърля.

Харди си пое въздух и го задържа. Ето го този ексцентрик на свидетелското място, явно харесван от съдебните заседатели и поради някаква причина, раздразнен от прокурора.

– Един момент, ваша светлост.

Харди се върна до банката си и се престори, че чете някакви бележки. Всъщност, не съществуваха никакви показания на Търкъл, които да смяташе, че могат да помогнат на каузата му. Голите факти бяха достатъчно уличаващи – Анди го бе наел да открие защо Мей го е напуснала, после Търкъл беше разбрал и му бе съобщил за Оуен Неш. А човек не получава информация заради самата информация. Когато веднъж се сдобиеш с нея, най-малкото съществува изкушение да предприемеш нещо… Не, помисли си той, прекалено беше да се иска от някой да повярва, че Анди го е направил, за да разбере единствено кой е съперникът му и защо изобщо му бе да го прави, след като не възнамеряваше да предприеме нещо…

Въпреки че, в този момент, Търкъл някак си беше накарал Харди да почувства – а вероятно и съдебните заседатели, – че Анди е свестен човек и че изправените срещу него хора бяха дребнави бюрократи, а може би дори и по-лоши. Да оставеше нещата дотук. Той се извърна и каза от банката на защитата.

– Нямам повече въпроси към този свидетел.

Оказа се, че предпочетоха китайската кухня. Анди каза, че той черпи – както винаги. Харди, Джейн и баща й хванаха едно такси пред Съдебната палата и отидоха до Грант стрийт, центъра на Чайнатаун на около осем минути път с кола.

През целия път Харди седеше мълчаливо. Не знаеше още колко дълго ще може да издържи. Словоохотливият, очарователен Анди Фаулър, неговият клиент, го съсипваше.

– Трябваше да я видя – казваше той. – Бях сигурен, че ще се съгласи да ми каже защо е решила да свидетелства срещу мен.

– И какво ти каза?

Всички отговори бяха готови.

– Знаеш как могат да те принудят – обясни той с гласа на разума. – Не си дала сметка какво правела прокуратурата.

– Какво правела? – попита Джейн.

– Били задържали повечето от ценностите й от „Елоиз“ и й подхвърляли това-онова, като главното явно било, че ако дадяла свидетелски показания, което в основата си било една формалност, щяла да може да си получи нещата обратно. Били я затрупали с писма. Просто не исках да бъде замесвана, подвеждана. Каза ми, че нямала какво да каже против мен – тя, разбира се, знаела, че не съм убил Оуен Неш, така че какъв можел да е проблемът? Но сега вече им била обещала… – той поклати глава. – Затова й обясних как ще изглежда връзката, че съм знаел, че пистолетът е на яхтата…

Таксито пристигна пред ресторанта и те се настаниха в едно сепаре с пердета. Блюдата започнаха да пристигат – свинско бао, супа от перки на акула, задушено в гърне. Харди не опита нито едно от тях. Най-накрая трябваше да каже нещо.

– Много добре знаеш, Анди, че ако Пулиъс разбере, че си се опитал да повлияеш на показанията на Мей и всичко това излезе наяве, ще изглеждаш дори по-лошо от сега.

Анди остана невъзмутим.

– Двамата с Мей добре си поговорихме. Тя разбра. Защо трябва да излиза наяве?

– По-уместният въпрос е защо смяташ, че можеш да го задържиш под ключ?

Фаулър загреба с лъжицата си малко супа и каза на дъщеря си:

– Този човек е прекалено песимистичен – после се обърна към Харди: – Слушай, Диз, тя е добра жена, не ме интересува миналото й. Познавам я… не е тръгнала да ме наказва. Обратното, много зле е настроена към прокуратурата – той продължи да пъха в устата си парченца храна. – Това ми отвори очите. Когато бях зад съдийската банка, харесваше ми да вярвам, че сме не само ефективен екип, но и че съществуват някакви установени правила. Различавахме се във вижданията си относно благопристойността на онова, което аз смятах за подмамване и поради това не бях един от любимците на прокуратурата, но всъщност хората в съдебната система представляваха едно цяло. Откривам, че принципно приетите правила не се прилагат, поне не в това дело. Подвели са Мей за целта на нейните показания, а са били и доста немарливи.

Харди попита какво са направили.

– Човек би си помислил, че поне ще проверят по опис иззетите вещи, след като ще ги разменят за сътрудничеството й, за да са сигурни, че са й върнали всичко. Но явно някой от полицията е откраднал най-важното за нея. Така че дори и без моята намеса, тя изобщо нямаше намерение да им помага повече.

– Тя вече е дала показания, Анди. Прочетох ги в писмен вид тази сутрин.

Фаулър повдигна рамене.

– Няма да каже същите неща, когато свидетелства в съда…

– Ще лъжесвидетелства, за да ти помогне?

Фаулър отпи от чая си.

– Ще каже, че са я били заставили при разпита, което в интерес на истината е точно така и че под клетва просто не може да си спомни…

Харди облегна глава на дланта си.

– Господи, помогни ми.

– Какво са й откраднали? – Джейн държеше на подробностите.

– Любимото й палто – отвърна Фаулър, като лицето му се изопна… – Неш й го бил подарил. Каза, че било като произведение на изкуството, дълго, с шлейф. Бил й го донесъл от Япония. Забележителен дизайн, цветове…

Харди трябваше да се върне към деловата част.

– И какво ще каже, когато я призоват?

– Диз, успокой се, напълно разбираемо е. Помисли само. Те и без това знаят, че тя е враждебно настроен свидетел. Съди града, за Бога. Няма да настояват.

Харди изобщо не беше сигурен в това, но вече бе късно да се спори – стореното, сторено. Ако сценарият на Фаулър се изпълнеше – едно огромно „ако“, – вероятно щеше да помогне на каузата му. Но при какъв риск!

– Е, а сега какво? Ако ще започваш да се виждаш с нея отново, направи ми една услуга, изчакай поне докато свърши процеса.

– Дори не сме говорили за това.