Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 33 страниц)

Детектив сержант Ейбрахам Глицки седеше върху капака на сузуки-самурая на Харди.

– Ако си отиваш вкъщи, може да ме хвърлиш – каза той. – Служебната ми кола отново се е скапала. Защо никога няма достатъчно пари, за да ги поддържат в изправност?

– Бих попитал нещо друго – на какво се дължи чудесното ти настроение напоследък?

Глицки се плъзна от колата, като въздъхна.

– Знам – отвърна той. Харди го заобиколи и отключи вратата за пътници. – Прекалено много мъртъвци, предполагам. Колкото повече трупове на ден виждаш, толкова по-малко се усмихваш. Доказан факт.

Това накара Харди да замълчи. В желанието си да получи интересни дела – убийства – той до известна степен бе склонен да омаловажава ужаса им, особено след разговора му с Елизабет Пулиъс. Но през по-голямата част от времето, докато работеше, Харди беше настроен на вълна „заподозрени“, където имаше извършител на престъпление, когото се опитваше да осъди. Лесно бе да забрави, че половината от работата на Глицки беше свързана с жертви – семейства, приятели, опечалени.

Харди се настани на седалката си и запали двигателя. Глицки поклати глава.

– Един от докараните трупове през празниците беше на момче, на възраст горе-долу колкото Айзък – Айзък беше най-голямото от трите деца на Глицки, дванайсетгодишен. – Дори малко приличаше на него, като изключим дупката в слепоочието.

Дори и след няколкото месеца, прекарани в прокуратурата, Харди не беше развил вкус към чувството за хумор на полицаите. Не знаеше дали и му се иска – шегите им рядко караха някой да се засмее.

Пътуваха мълчаливо в продължение на минута, отправили се на запад към слънцето. Най-накрая Харди се обади:

– Чакам.

– Какво?

– Вещото ти мнение.

Глицки замижа към залеза.

– С удоволствие бих ти го дал, тъй като знам, че ти често се нуждаеш от препоръките и съветите ми. Но нямам ни най-малка представа за какво говориш.

– За това, че ръката е убийство.

– Значи ти си бил, а? Страхувах се, че си ти.

– Не си ли го видял?

Глицки поклати глава.

– Днеска не можах да се добера до вестника. Но някои от момчетата си говореха за онзи кретен прокурор.

– Да. Това съм аз.

– Е, погледни го откъм хубавата му страна, както аз винаги правя. Може и да се окаже убийство, може и да получиш делото, да го спечелиш, да издействаш голяма присъда, да станеш прокурор, да се кандидатираш за губернатор, да те изберат…

– Спри дотук – прекъсна го Харди. – Имаш ли нужда да те взема утре сутринта?

– Обзалагам се, че е жена – каза Франи.

– Не и Анди Фаулър.

– Почакай и ще видиш. От жена е. Преспапието му е подарък от жена, с която вече не се среща. Тя го е изоставила и изведнъж не е могъл да понася да го гледа повече. Напомняло му е прекалено много за нея, а тя е разбила сърцето му.

– Знаех си, че не трябва да ти позволявам да си стоиш вкъщи по цял ден. Пристрастила си се към сапунените сериали, нали?

– Дизмъс!

– Моите добре наточени прокурорски умения най-накрая изтръгнаха истината от теб.

– Господи – отвърна Франи, – никога през живота си не съм гледала сапунен сериал и ти го знаеш.

– Вече не съм сигурен – продължи Харди. – Блудкавият език. „Анди не е могъл да го понесе. Тя е разбила сърцето му.“ И всичко това за някаква нефритена джунджурия – той погледна през масата към жена си. Зелените й очи изглеждаха почти черни на светлината на свещите.

Бяха в трапезарията, довършваха вечерята си от филе миньон в сос беарнес, пресни картофи и зелен фасул, който Франи бе задушила със зехтин и чесън. Харди почти беше преполовил бутилка хубаво калифорнийско каберне.

– Добре, Шерлок, но аз познавам Анди от петнайсет години и той няма приятелка.

– За която да си знаел.

– Сигурно щях да подочуя туй-онуй.

– Може би просто го е пазел в тайна. Особено от Джейн. Може би Джейн е щяла да се засегне.

– Защо пък ще се засяга?

– Не знам. Паметта на майка й.

Харди поклати глава.

– Не и след толкова години. Уверен съм, че би искала баща й да си има личен живот.

– Не съм толкова сигурна. Може просто да си е мислел, че е по-добре да бъде дискретен. Искам да кажа, той е обществена фигура. Ако е преминал през поредица любовни авантюри…

– Сега пък поредица. Човекът не е имал харем, Франи.

– Може да е имал. Ти откъде знаеш?

– Познавам го.

Франи се усмихна.

– Почакай и ще видиш.

Харди отопи с последното късче от крехкото си филе остатъка от соса.

– Ще почакам – отвърна. – Това е много зле за холестерола ми, да знаеш.

– Забелязах, че много си се загрижил за него. Как е Джейн?

Харди преглътна залъка си и пийна глътка вино.

– Джейн е добре – пресегна се и покри ръката на Франи със своята. – Джейн е добре и ние с теб нямаме никакви тайни един от друг, нали?

– Нали.

– Ела тук.

Тя се дръпна, продължаваше да се усмихва.

Не.

– Ако обичаш, би ли дошла тук? – Харди бутна стола си назад, а Франи заобиколи масата и седна в скута му.

След като ме молиш толкова любезно – тя го прегърна през врата и го целува почти цяла минута.

Харди се изправи, вдигнал я на ръце и прекоси кухнята към спалнята.

7

Сградата, в която се помещаваше „Кроникъл“, се намираше на „Пето“ и „Мишън“, на около шест пресечки от Съдебната палата. Харди вървеше през утринната мъгла, която далеч не само изстудяваше въздуха и макар на Тони Бенет да не му пукаше, вероятно той беше един от малкото, на които мъглата не правеше впечатление. Харди раздаде няколко петачки на дребно на бездомните хора, които седяха подпрени на сградите по Трето авеню, увити във вестници или стари одеяла и зъзнеха. До мига, в който се озова пред „Кроникъл“, вече чувстваше кокалите си стари и трошливи.

Джеф Елиът се беше закотвил на едно от по-новите бюра в обширното помещение, което миришеше на старо училище. Патериците му бяха опрени на бюрото, малко прекалено явно. Подпрени като опора, помисли си Харди. Той беше обърнат с лице към един монитор и говореше по телефона, когато Харди се приближи до бюрото му.

– Всичко това е неофициално – започна той.

Елиът се извърна, видя Харди, вдигна пръст и продължи да говори в слушалката.

Харди продължи:

– Когато отидох на работа тази сутрин, не бях чак толкова бесен, колкото вчера, но все пак си бях. Споменах ли, че това е неофициално изявление?

Елиът измърмори нещо в слушалката, затвори и се извърна право срещу Харди. Не изглеждаше нито толкова млад, нито толкова приятелски настроен, за разлика от преди два дни в дома на Харди. А лицето му, все още момчешко, беше изпито и болнаво, сякаш не беше спал от няколко дни. Мърлявата коса, провиснала и дълга, закриваше ушите му. Вратовръзката му беше разхлабена, при все това обаче носеше чиста риза.

– Г-н Харди – каза той, като се пресегна през бюрото си.

Харди не стисна ръката му.

– Неофициално. Всичко, което някога изобщо ти кажа. Изцяло и абсолютно неофициално. Ясно ли е?

Елиът, в интерес на истината, не блъфира много, въпреки че се опита да пробута срамежливата си усмивка.

– Редакторът ми не би публикувал материала, ако източника не е упоменат. Не ми казахте да не използвам името ви.

Харди вдигна ръка.

– Не ме е грижа каква е политиката ви. Там, където работя, си имаме наша.

Елиът повдигна рамене.

– Имах нужда…

Харди го прекъсна:

– Можеше да постигнеш същото, ако беше откровен с мен. Аз съм доста разумен човек, но съм и опасен противник.

Елиът се бе отдръпнал назад, с широко отворени очи.

– Ако това е заплаха… – започна той, после млъкна.

За своя изненада Харди забеляза, че ръцете на Елиът върху бюрото треперят. Момчето беше уплашено. Нещо вътре в Харди го подтикваше да го сграбчи за гушата, но Елиът му бе харесал онази вечер и треперещите ръце охладиха настървението му.

Той седна, подпря лакти на бюрото.

– Не е заплаха. Един съвет, и толкова. Не си създавай неприятели, от които нямаш нужда. Това е голям град. Хората залагат само на сигурно, дори и симпатични типове като мен – Харди го дари с ослепителна усмивка. – Сега аз искам да ми направиш една услуга.

Елиът отново бавно се приведе напред.

– Ако мога. Струва ми се, че ви дължа една.

– Точно така – отвърна Харди.

– Оуен Неш – гласът на Джеф Елиът беше пресипнал от вълнение.

– Къде се намираш сега? – Харди, седнал зад бюрото си, бутна встрани една от папките и се завъртя на стола, за да погледне през прозореца. От мрачно, по-мрачно. Беше накарал Елиът да отиде до отдел „Изчезнали“ и да провери дали не е съобщавано за изчезването на едра жена или едър мъж – някой с голяма ръка.

– Долу съм. Съобщили току-що тази сутрин.

– Съвпада по време – отвърна Харди. Отдел „Изчезнали“ няма да се захване с изчезването на някой, докато не изминеха три дни.

– Точно така. Обадил се е някакъв човек, чакай секунда, някакъв мъж на име Кен Фарис, телефон… имаш ли писалка?

Харди записа телефона.

– Оуен Неш и този номер. Нещо друго?

– Имат десет изчезнали деца и три забегнали или изчезнали съпруги – всичките в рамките на нормалните размери. Но Оуен Неш е единственият изчезнал мъж за тази седмица. Това не се случва много често. Истинско начало.

– Може и да е начало, но нищо повече, Джеф. Ала вероятно важно, много важно начало.

– Засега – отвърна Елиът. – Но защо просто не слезеш и не поразпиташ сам?

Харди въздъхна. Защо да се забърква?

– Политика – отвърна той. – Но идеята не е лоша. Де да беше моя!

– Е, какво ще правим сега?

– Ти нищо. Аз ще се заема по-нататък, а ти ще чакаш да ти се обадя, разбрано? А може и да не ти се обадя.

– Но ако се окаже горещ материал?

– Твой е. Такава е уговорката.

Харди не бе имал намерение да споменава нищо пред никого, но Драйсдейл провря глава през вратата му, миг след като затвори.

– Просто минавам на визитация – каза той. – По-добре ли си днес?

– Имат изчезнал мъж.

Драйсдейл се намръщи и се облегна на касата.

– Кои?

– Отдел „Изчезнали“.

– Това има ли някакво пряко отношение към двете дузини папки, които виждам толкова очебийно изложени на показ върху бюрото ти?

– Не, нито пряко, нито непряко – ухили се Харди.

Драйсдейл влезе и бутна вратата след себе си.

– Диз, направи си една услуга, а? Разкарай няколко от тези – той вдигна част от купа с папки и го тръшна по средата на бюрото. – Дай ми някаква бройка, така че да мога да изтъкна работното ти натоварване и да кажа: „Този човек се бъхти като товарен кон в мина, нека да му дадем шанс да се изяви“.

Харди завъртя нефритеното преспапие, което сега изпълняваше предназначението си на неговото бюро.

– Добре, Арт. Добре.

– Благодаря ти – Драйсдейл понечи да си тръгне, но Харди го извика обратно.

– Можеш ли да ми кажеш нещо за Елизабет Пулиъс?

– Мога да ти кажа много неща за нея. Защо?

– Доста ме агитира вчера, изневиделица.

– Може да те смята за готин.

– Имах чувството, че не страда от липса на мъже.

Драйсдейл кимна и се облегна на вратата. Беше бръкнал с ръце в джобовете, единият крак кръстосан върху другия, въплъщение на отпуснатостта.

– Не, не страда от липса на мъже.

– Е, каква е историята й? Защо се е наежила толкова?

Като се огледа из коридора, Драйсдейл затвори вратата, възседна един от столовете срещу бюрото на Харди и се загледа през прозореца към сивотата навън. Пое си дълбоко въздух.

– Майка й е била изнасилена и убита от някакъв тип, пуснат условно три дни, преди да го извърши. Бил образцов затворник, осъден за изнасилване. Излежал четири години и го освободили за добро държание. Мисля, че е оставило отпечатък върху нея – Харди подсвирна. – Е, предполагам, че всички ние се мотивираме от нещо, но повечето от работещите тук смятат, че Пулиъс малко се поувлича – Драйсдейл се изправи и се протегна. – Както и да е, факт е, че ако искам да пратя някого в пандиза, винаги мога да разчитам на нея. Недей да се сближаваш много-много с Елизабет. Тя е твърде праволинейна.

Харди вдигна лявата си ръка, онази, на която носеше халката си.

– Аз съм младоженец, Арт. Не съм за продан.

– Бих се обзаложил, че за нея това няма кой знае какво значение.

Първото нещо, което Харди направи, след като началникът му си излезе, бе да вдигне телефона и да избере номера, който Джеф Елиът му беше дал – Кен Фарис, човекът, който бе съобщил за изчезналия мъж на име Оуен Неш. Телефонистката със страстен глас охладня набързо и стана доста експедитивна, когато Харди каза, че се обажда от прокуратурата. Свърза го незабавно.

Кен Фарис е на телефона. С кого разговарям?

Харди се представи. Последва пауза.

– Не разбирам. Работите в прокуратурата на Сан Франциско? Оуен в затвора ли е?

Телефонът изпиука, последва:

– Ако никой не отговори на позвъняването ви…

Фарис го прекъсна.

– Записваме всичките си телефонни обаждания. Имате ли нещо против? – не изчака отговора. – Вижте, съжалявам, но какво общо има прокуратурата с изчезването на Оуен? Жив ли е, само това ми кажете?

– Не знам дали е жив, г-н Фарис – той чу дълбока въздишка – облекчение или отчаяние, не можа да определи кое от двете и не му се чакаше, за да разбере. – Онова, заради което ви се обаждам, що се касае до мен, е свързано с една ръка, открита в стомаха на акула.

Харди почти успя да чуе как умът на Фарис прищраква.

– Онази, за която пише в „Кроникъл“? Четох за нея. Какво общо има това с Оуен?

– Може би нищо. Г-н Неш е изчезнал, а ръката може да е на възрастен мъж.

– Какво искате да кажете с това „може да е“? Пресата научила ли е вече? Мислите, че ръката може да е на Оуен?

– Мисля само, че може да си заслужава един поглед. Може да има някакво парче кожа с нещо отгоре, което да разпознаете, формата на нокът, каквото и да е. Отпечатъците са се изличили, но…

– Не си ли спомням нещо за пръстен?

Харди кимна.

– Има нефритен пръстен на кутрето.

Телефонът отново изпиука. Всичките разговори, значи? – помисли си Харди.

Фарис беше категоричен:

– Тогава не е Оуен. Носеше златна венчална халка на лявата си ръка, никакви други пръстени. Коя ръка е това?

– Дясната.

– Ами, тогава значи не е Оуен. Това поне е сигурно – въздъхна Фарис отново, като изпусна част от напрежението. – Благодаря на Бога!

Дерек Греъм бе работил към поддръжката на канализацията в продължение на тринайсет години. Беше четирийсетгодишен, бял, началник, с жена и три деца. Като общински служител на постоянна длъжност, той беше застрахован почти от всичко, което би могло да застраши работата му. Но политическа реалност бе, че един бял управленчески кадър в Сан Франциско, който загубеше работата си, можеше да я види моментално заета от член на някоя от безбройните малцинствени групи, които градът наричаше свои. Харди знаеше, че акулите вече обикалят и една заслужена присъда за пласиране на наркотици можеше да прати Дерек не само в затвора, но и на улицата.

И докато пушенето на марихуана в Сан Франциско все още се смяташе за дребно провинение и се наказваше с глоба в размер на сто долара, притежанието, на какъвто и да е наркотик над една унция се приемаше за опит за пласиране и се разглеждаше като углавно престъпление.

На общинския шевролет каприс с неговия крещящ стикер „Купувай Америка“ бил изгорял задния стоп. Това се оказало малшанс за Дерек. Почти бил изпушил половин ганджа, така че да можел да се прибере у дома малко по-спокоен и да не крещи на децата си, когато една патрулна кола го спряла, полицаят подушил миризмата, и базирайки се на обонятелните доказателства, претърсил каприса и открил грубо казано осем унции сенсимила в багажника.

Това довело до обискирането на къщата на Дерек и откриването на хидропоничната градина в мазето. Дерек здравата го беше загазил, и доста се бе разтревожил.

– Вижте – казваше той на Харди, – не мога да изгубя работата си.

Беше в кабинета му, заедно със служебния си защитник, млада жена на име Джина Роук. Г-ца Роук не беше казала нито дума, откакто преди пет минути бе представила Дерек на Харди. Първоначално Харди се бе обръщал към нея, но Дерек непрекъснато се намесваше, така че Харди подкара направо.

– Да загубите работата си е най-малкото – отвърна той.

Дерек беше висок около метър и осемдесет и тежеше, Харди пресметна, около деветдесет и пет килограма. Имаше красиво гладко избръснато лице, завършващо с делова подстрижка. За тази среща, на която в действителност не беше радушно приветстван от нито една от двете страни, не бе сметнал за нужно да слага и вратовръзка. Но в официалните си панталони и закопчаната догоре риза на квадратчета, изглеждаше повече от прилично. Би могъл да кандидатства за работа на някой строителен обект.

– Не е като да съм извършил някакво престъпление. По дяволите – заяви той на Харди, – вие също сте общински служител й колко изкарвате?

– Отглеждането на наркотици е престъпление – отвърна Харди, а моята заплата няма никакво отношение.

– Бих могъл да проверя, но да кажем, четирийсет и пет – Дерек продължи, без да спира. Харди изкарваше 52 000$ годишно на новата си работа, но остави заподозреният да продължи. – Имате ли деца?

Харди кимна.

– Е, тогава знаете. Не можете да свържете двата края с четирийсет и пет. Работя за градската управа в продължение на петнайсет години…

– В досието пише тринайсет.

– Да не цепим косъма на две. Тринайсет. Работя тук тринайсет години на пълен работен ден и двамата с жена ми се опитваме да отгледаме и възпитаме три деца, искаме тя да може да си стои у дома при тях. Защо да имаш деца, ако няма да ги отгледаш сам, прав ли съм? Не съм имал досие преди това. Не хленча, просто ви казвам истината.

– Във възпитанието на децата се включва и отглеждането на марихуана, така ли? – попита Харди.

– Най-голямото ми дете е на седем. С тревата си докарвам допълнително, това е всичко.

Никой не се съмняваше, че е така. Харди изкарваше петдесет и две, но притежаваше една четвърт от „Литъл Шамрок“ и това му носеше по още една хилядарка и малко на месец; плюс, че Франи имаше четвърт милион долара от застраховката на първия си съпруг, които пазеха за колежа на децата. Но поне, ако наистина им дотрябваха пари, можеха да разполагат с нея. Харди разбираше много добре какво иска да каже Дерек – наистина в днешно време беше много трудно да се издържаш на една заплата.

Ала в момента Харди беше прокурор. Той си спомни думите на Арт Драйсдейл: „Незаконното е лошо“. Каза:

– Трябваше да помислите затова, когато засаждахте градината си – не се хареса кой знае колко.

– На кого причинявам зло? Кажете ми. Не съм пласьор. Имам осем човека, на които го „разтоварвам“ на кило.

Харди вдигна ръка.

– Това вече се казва приказка. Някои от тези хора имат ли си имена?

Дерек само поклати глава.

– Хайде бе, човек, това са нормални хора като мен и теб. На колко си години, четирийсет? Кажи ми, че не се пушил трева в колежа.

Харди не можеше да му каже такова нещо. Не познаваше много хора от неговото поколение, включително и такива от силите на реда, които да не са си дръпвали веднъж-дваж по повод, или без повод. За него беше безпредметно. Но ето, че бе тук, играеше си – не – беше законът.

Изведнъж той се извърна и заговори директно на г-ца Роук.

– Може ли да го обсъдим, ако обичате? – той многозначително погледна към Дерек. – Има ли основания съдът да назначава защитник. Кафето е долу, на първия етаж.

– Мисля, че не иска да загуби работата си.

– Предвижда ли се автоматично административно уволнение при присъда? Няма съмнение, че обвиняемият се признава за виновен, нали така?

– Въпросът е в обвинението – Джина го дари с притеснена усмивка. – Не мисля, че е дребно престъпление, но ако говорим за углавно, той е уволнен – г-ца Роук изглеждаше на двайсет, въпреки че можеше да е и на повече. Тя прехапа долната си устна. – Наистина смятам, че парите са му трябвали, за да подпомага семейството си.

Харди справедливо отсече:

– Хора ограбват банки и убиват хора непрекъснато, за да набавят пари за семействата си – Джина явно се стегна и Харди отстъпи. – Вижте, нямам намерение да ви се нахвърлям, но дайте да не играем по неговата свирка. Човекът си е отглеждал доста голямо количество дрога, а това е незаконно. Какво ще кажете за някоя тежка простъпка, която да ме задоволи? Имам предвид нещо сериозно. Нали той това иска, да плати солена глоба, да извърши обществено полезни услуги? Ще опитам да го пробутам на шефа ми и вашият човек ще си запази работата.

Тъмните очи на Джина светнаха.

– Ще го направите ли?

Ако се докосне отново до марихуана – дори и една цигарка за отмора, – ще го разпнем, ясно ли е?

Тя кимна с глава, държеше ръцете си здраво стиснати в скута, сякаш се поздравяваше.

– О, да, да. Това е чудесно.

Г-ца Роук стана от стола, потривайки обутите си в чорапогащник крака, разтърси ръката на Харди в знак на благодарност и изчезна през вратата, преди той да е променил решението си.

Току-що бе подарил точка на защитата. Почуди се какво ли щеше да каже Елизабет Пулиъс. Но като се замисли, не би трябвало да се чуди – знаеше какво би казала.

Докато разсъждаваше върху това, Харди кръстоса ръце зад главата си и се загледа в тавана: кафяви петна от вода върху звукоизолиращата ламперия.

– Чудесно – промълви той.

8

По пътя към службата Харди каза на Глицки, че има среща с жена си в Палатата за обяд. Сега приятелят му Ейб седеше в снекбара и държеше Ребека. Франи срещу него се смееше на нещо.

Лицето на Франи, смехът й, все още имаха силата да го накарат да забрави лошите неща, които животът може да ти поднесе… но повече го удивляваше това че, тя изобщо можеше да се смее. Само преди малко повече от година някой беше прострелял съпруга й в главата, оставяйки я на двайсет и пет години бременна вдовица, потънала в горчилката на мъката си.

Той постоя така за миг, на прага на ведомствената столова, за да се наслади на гледката – светналото лице на Франи, животът в него.

Някак си, Харди – сам изживял собствената си трагедия, когато загуби малкия си син преди години – и Франи се бяха събрали, и изведнъж останалата в миналото празнота бе променила посоката и същността си. Сега двамата бяха заедно, гледаха напред.

Харди се пъхна до Франи и я целуна.

– Джон Страут е странен човек – каза Глицки. – Точно разказвах на Франи.

– Кога видя нашия мил съдебен лекар?

– По принцип го виждам доста често, но тази сутрин реших да се поразтъпча малко.

– Ейб имитира страхотно южняшкия му акцент – намеси се Франи.

– О, благодаря, мадам. Просто се опитах да предам неповторимото обаяние на добрия чичо доктор – Ейб възвърна отново собствения си глас. – Може и да си го вбесил Диз, но ми се видя благоразположен. Реших, че на мен ще ми е по-лесно да го попитам затова, отколкото на теб. Просто рутинна проверка. Прилича ли на убийство или не?

– И какво ти каза той?

– Каза ми, че мъжът може да е бил каратист, да е чупил дъски. Кокалчето на средния пръст било калцирано, а на малкия имало две зараснали счупвания. А, и възглавничката срещу палеца била доста удебелена.

– Това ли е всичко?

– Това е доста, Диз. Плюс, че наистина е умрял скоро. Вкочанясването е преминало, но Страут смята, че въпреки това ръката е прясна.

– Обожавам, когато си говорите за работа, момчета – обади се Франи.

Харди взе ръката на жена си.

– Страхотна професия. Нищо друго не би могло да ме излъже да се върна обратно – после пак се обърна към Ейб: – Значи не е било труп, така ли?

Глицки поклати глава.

– Страут провери във всички местни медицински институти. – Той погледна към Франи. – През година-две студенти по медицина крадат трупове и си правят шегички. Изглежда не е от тях.

– Тогава излиза, че е убийство? – попита тя.

– Убийството е просто неестествена смърт – отвърна Ейб. Ребека започваше да се извива. Глицки я премести на другия си крак и я задундурка. – И дори не го знаем официално, докато Страут не каже, че е, а той няма да каже, докато не е напълно сигурен, което означава още изследвания, за да се установи дали ръката наистина е прясна, както смята той. Най-накрая – продължи Ейб, – дори и при наличието на смъртен случай, това не означава убийство, колкото и на нашия човек тук да му се иска да се пробва в такова. Все още разполагаме с три други вероятности като евентуални причини за смъртта – самоубийство, нещастен случай или естествена смърт – преди да стигнем до убийство.

Ребека започна още по-усилено да се извива и изведнъж нададе истински писък.

– Дай ми я – каза Харди. Той се пресегна и Ейб му подаде детето през масата. Тя мигновено се сгуши до гърдите му и затвори очи.

– Вълшебното докосване – отбеляза Франи. – Ще отида да донеса нещо за обяд.

Тя се изправи и двамата мъже я проследиха за секунда с поглед, докато се отправяше към подносите с храна. Харди прокара пръст по бузата на Ребека.

– Искаш ли да ми направиш една услуга? – попита той.

– Не.

– Не е кой знае какво – додаде Харди, – само да се обадиш по телефона.

Следобед Харди изчисти седем дела за два часа: три за шофиране в нетрезво състояние с предишни провинения, кражба от магазин с предишни провинения, сведена до простъпка като обвинение, притежание на огнестрелно оръжие от един углавен престъпник и две по-тежки: кражба на портмоне и един баща на футболист пребил треньора на сина си. При нито едно от тези дела нямаше да се стигне до процес и да се „задръства“ допълнително съдебната система и той се радваше за това, но тези пазарлъци по обвинението бяха деморализиращи и уморителни.

Глицки се появи на прага, точно когато Харди привършваше с обвинението за оръжието – най-мъчното му дело за деня. Ако в Сан Франциско те обвинят за притежание на огнестрелно оръжие без разрешително, отиваш в затвора. Затова хората, изправени пред вероятността да се озоват зад решетките, бяха склонни да предпочетат съдебните заседатели, като си мислеха, че при процес поне имат шанс да отърват кожата. Но за това дело Харди бе убедил адвоката на онзи тип да пледира пълни самопризнания и да прекара двата почивни дни в затвора. Сладка сделка и за двете страни, като се има предвид всичко казано по-горе.

Глицки се намести на ръба на бюрото.

– Е, на кого трябва да се обадя?

Повечето от прокурорите деляха канторите си с някой колега, но когато Харди бе назначен като помощник-прокурор, неговата колежка беше излязла в отпуск по майчинство, което го устройваше чудесно.

Глицки стана, за да затвори вратата, върна се и седна на другото бюро. Харди се свърза с офиса на Фарис, след което Глицки натисна на микрофон, така че и Харди да може да чува. Телефонистката каза на Глицки да изчака и те чуха петте пиукания, които показваха, че разговорът се записва.

Глицки се представи, позова се на предишното обаждане на Харди и разказа на Фарис за новите сведения от медицинската експертиза. Още щом Глицки спомена думата карате, разбраха, че са попаднали на нещо.

Фарис замълча за миг. После тихо прошепна:

– Дявол да го вземе!

– Г-н Фарис?

Отново пауза.

– Тук съм. Дайте ми минутка, ако обичате.

Глицки зачака, пръстите му барабаняха по бюрото. Бийп. Бийп.

– Може и да не е Оуен. Много хора тренират карате.

– Кога за последен път го видяхте?

– Петък около дванайсет, по обяд. Тогава не носеше пръстен с нефрит, само венчалната си халка. Предполагам, че я е носел. Щях да забележа, ако имаше някаква промяна, поне така си мисля.

– Но г-н Неш е тренирал карате, нали?

– Имаше черен пояс. Започнал много отдавна, когато бил в Корея.

Веждите на Глицки се извиха нагоре. Той погледна към Харди.

– Една костица в малкия пръст е била чупена и зараствала на два пъти – добави той.

Фарис отново изпсува, изчака. Глицки подсвирна беззвучно. Бийп.

– Мисля, че ще е най-добре да дойда – каза Фарис.

Харди едва не забрави за срещата, която си беше записал при шефа на полицията Дан Ригби, за да му поднесе извиненията си. Глицки слезе долу при Страут да провери дали ще отстъпи и Харди да присъства, когато Кен Фарис пристигне да огледа ръката. Франи се бе обадила да му каже, че на следващия й контролен преглед след месец можели да се надяват да чуят пулса на новото бебе и да го попита дали ще се освободи, за да отидат заедно? Искал ли да разбере момиче ли щяло да бъде или момче? Тя лично не била много сигурна дали държи да знае. Освен това, била още толкова млада, че лекарят не й препоръчвал амниосентоза, а тя не се била подлагала и с Ребека, и нищо й нямало. Той как мислел?

Докато отговаряше на въпросите й и се радваше на вълнението й, Харди лениво разгръщаше календара си и видя бележката: Ригби 4:00.

Беше 3:55.

Пристигна пред кабинета на шефа на полицията на секундата и чака навън в продължение на двайсет и пет минути. Не му се искаше Фарис да дойде и да си отиде, докато той се освободи, но наистина не можеше да насилва кой знае колко нещата. Сержантът секретар вчера му бе дал ясно да разбере, че не спада към почитателите му, а доколкото можеше да се съди по протакането, явно и шефът му не си падаше особено по него.

Интеркомът върху бюрото на сержанта най-накрая иззвъня. Той погледна към Харди и посочи с пръст към двукрилата врата.

Дан Ригби седеше облегнат назад в коженото си кресло и продължаваше да говори по телефона. Имаше лице на боксьор, червено и сбръчкано, и сива коса – не по-дълга от половин сантиметър. Харди знаеше, че често носи и цивилен костюм, но днес бе облечен в полицейската си униформа. Беше предвидено да изглежда впечатляващо.

Харди застана на персийския килим пред бюрото му, като се опита да изрови подходящото встъпление. Ригби, заслушан в телефона, го изгледа критично, докато влизаше. Харди почака още една минута. След което Ригби затвори и изпъна рамене, сякаш го боляха.

– Бил си ченге, нали?

– Да, сър. Работих като патрул около три години.

– След това си се насочил към правото, нали така?

– Да, сър – ето, започва се, помисли си Харди.

Ригби отпусна рамене и потъна обратно в креслото си.

– Често съм си мислил и аз да направя така, въпреки че, разбира се, човек бая трябва да се поизпоти. Но да се махнеш от полицията… предполагам, че просто никъде другаде няма такова движение.

– Правото не е чак толкова лошо – отвърна Харди.

Ригби дрезгаво се изсмя.

– Не, правото с всичките си пледирания и глупости. Разликата е, че в повечето случаи всички знаем, дяволски добре знаем, кой го е извършил, но вие момчета, вие прокурорите, трябва да го докажете. Колкото до нас, ние разкриваме кой го е извършил, хващаме го и с това работата ни приключва, толкова. Затова предполагам, че в случилото се около онзи инцидент вчера, сме си разменили ролите. Получил си добра закалка тук като ченге, а тя си остава за цял живот, мислиш като ченге. Дори и когато си от страната на закона. Лок се наежи, защото му се обадих, а той не обича да го занимават с подчинените му. Но ние с теб нямаме какво да делим. Смяташ ли, че това е убийство или има заподозрян, просто направи на всички ни услуга и ни уведоми. Ние ще го арестуваме, а след това ти можеш да си гледаш работата.