Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 33 страниц)

Реално погледнато бяха надделели нови приоритети. Докато издърпваше стреличките от първия път, чу, че водата в банята спира. Отново се озова зад линията до бюрото си: 20,19,18. Готово.

Точно тогава Франи се появи на прага, боса, облечена в моравата копринена пижама, която Харди й беше купил за Коледа и която тя не бе в състояние да си сложи, докато Ребека не се роди. Малко тъмно петънце отбелязваше къде се е просмукала капчица мляко от зърното й.

Харди се приближи до нея, коленичи и вдигна подгъва на пижамата, за да притисне лице към тялото й.

10

„Изчезнал финансист в случая «Мистериозната ръка»

от Джефри Елиът, репортер на «Кроникъл»

Случаят с мистериозната ръка, открита в неделя в стомаха на голямата бяла акула в аквариума «Стейнхарт», взе ново измерение днес, след като г-н Кен Фарис, юрисконсулт и изпълнителен директор на «Оуен Индъстрис» в Южен Сан Франциско, съобщи за изчезването на финансиста от Залива, Оуен Неш.

Г-н Фарис осведоми, че за последен път Неш е бил видян от членовете на персонала си в четвъртък в представителството си в «Сий клиф». В петък г-н Неш не се появил на уговорена среща за обяд. В събота, според казаното, Неш възнамерявал да отплава с яхтата си и Мей Шин, приятелка. Нито Неш, нито Шин са виждани оттогава, въпреки че яхтата на Неш, «Елоиз», си стои на кея в яхтклуба. До този момент не е ясно дали яхтата е излизала през празниците.

Полицията не разглежда евентуална възможност за убийство, въпреки че вчера представител на областната прокуратура изрази силна увереност относно подобна възможност.

Фарис съобщил, че животът на Неш бил заплашван «половин дузина» пъти през последните пет години, заради неговите почти груби опити да погълне няколко компании от «Силикон Вели».

Подсилващ връзката между Неш и мистериозната ръка е фактът, че Неш е имал черен пояс по карате. Ръката има няколко необичайни особености, които могат да бъдат свързани с каратето, като калциране на ставите и изкуствено придобита «пета» или възглавничка отстрани на дланта. Шефът на медицинската експертиза на Сан Франциско Джон Страут отказа да коментира вероятността ръката да се окаже на Оуен Неш и отхвърли всяко евентуално идентифициране като «определено прибързано».“

– Момчето ме издебна от засада – каза Фарис. – Чакаше ме, когато се прибрах у дома, вече беше влязъл под кожата на моята Бети.

Харди, в кабинета си у дома, започваше да се възхищава на наглостта на Джеф Елиът. Репортерът не беше нечие загубило се малко момченце. Харди си бе помислил, че вчера го е стреснал и ограничил във възможни за контролиране рамки, но явно бе изтълкувал погрешно нещата. Харди не можеше да откъсне Джеф Елиът от историята му. Изглежда никой нямаше да може.

– Никога не сте споменавали за заплахите?

– Защото никога не съм ги приемал на сериозно. Хората говорят какво ли не, когато губят преговорите, нали знаете.

– Но не сте пропуснали да ги споменете пред Джеф.

– Не е точно така – Харди чу шумолене. – Вестникът е тук, пред мен и трябва да призная, че звучи доста драматично, но единственото, което направих, бе да отговоря на директно поставения въпрос: „Някой някога заплашвал ли е Оуен?“ И аз отговорих: „Разбира се, дузина пъти“, но това няма кой знае какво значение. Поне, докато не го видях напечатано тук.

– Не смятате, че може да има някаква връзка?

– Предполагам, че всичко е възможно. Но както ви казах, това отдавна беше уредено. Мисля, че последният човек, който се бе разлютил… Оуен го заведе заедно с жена му на Хаваите за няколко седмици, пои ги и ги храни, купи й мерцедес, направи го президент на някакъв клон някъде си. Човекът се нагуши здравата. Разбира се, Оуен се нагуши още повече.

– Как се казваше?

– Не беше истинска заплаха. Аз самият съм казвал на Оуен, че ще го убия поне двайсетина пъти и половината пъти наистина съм го мислел.

– Добре, но ако се окаже, че г-н Нешвил е мъртъв, на някой може и да му потрябва това име.

– Все още се моля на Бога да не е мъртъв.

Харди замълча за миг, барабанеше с пръсти по бюрото си, като се опитваше да реши дали да каже или да не казва на Фарис онова, което знаеше. По дяволите, човекът беше напълно откровен с него. Той продължи:

– „Елоиз“ наистина е излизала в събота – разказа му за посещението си в яхтклуба, за обиколката си из яхтата.

– Но ако яхтата е излизала и ако се е върнала, и ако ръката е на Оуен…

– Това са сериозни „ако“-та…

– Но разбирате ли какво означава това? Означава, че Мей…

– Не… Мей или някой друг. Може изобщо да не е Мей. Или Мей и някой трети замесен.

Фарис се овладя.

– Прав сте.

– Не е невъзможно яхта като тази да бъде използвана за наркотици и след това изоставена.

– Наркотици ли?

– По-често се случва във Флорида или надолу, на юг в Сан Диего, но става и тук. Контрабандистите се качват, убиват всички на борда, хвърлят ги в морето, натоварват стоката, доставят я, зарязват яхтата.

– На нейния си пристан?

– Не казвам, че е много вероятно, но това дето яхтата се е върнала обратно, не говори кой знае колко.

– Трябва да открия Мей – отвърна Фарис.

– Защо не се отбиете дотам, където живее?

– Не знам къде живее. Оуен никога не ми е казвал. Телефонният й номер беше най-голямата отстъпка от негова страна.

– Ами ако просто са избягали, както казвахте, че може да е направил вчера, само че да са го направили заедно, Оуен и Мей, а не само той?

– Не ми се иска да мисля, че опираме пак до това.

– Защо?

– Ами, наистина вярвам, че бягството е нещо, което Оуен е надраснал. Просто не мога да си представя да го направи отново. Ако не друго, беше по-уравновесен, не толкова спонтанен, откакто се запозна с Мей. Тя наистина го укроти. Искам да кажа, Оуен. Той за пръв път в живота си изглеждаше сравнително спокоен. Доколкото е възможно след случилото се с Елоиз. Освен това са излизали заедно и преди – без да казват на никой друг, освен на мен. Но той ми казваше.

– Но този път не.

– Нито дума.

Харди вдигна глава, когато Франи влезе в кабинета му, държеше Ребека на ръце и тихичко й пееше. Не чу следващото изречение на Фарис.

– Съжалявам, какво казахте?

– Казах, че с всеки изминат ден изглежда все по-малко вероятно.

– Как така?

– Ами, аз съм изпълнителен директор на Оуен, а също така имам правомощия и на негов адвокат. Днес сме четвъртък и никой не го е виждал от седмица. Ако е избягал, дори и с Мей, щеше да има нужда от пари, нали? А той никога не носеше много в брой.

– Значи щеше да използва кредитна карта и вие щяхте да разберете, ако я е ползвал?

– Точно така. Проверих всичките му сметки тази сутрин – засега не е теглено нищо.

На Харди му се искаше да може да каже нещо от сорта да не губим надежда, докато не разполагаме с повече сведения, с нещо конкретно.

Фарис прекъсна мисълта му:

– Мъртъв е, нали?

Отговорът на това – реплика от една изтъркана комедия на старата, вече разтурена „Комедийната трупа от Северния бряг“ – беше: „По-мъртъв от самия дявол, Боб“.

Харди дори не се изкуши да го каже.

Полицай Патрик Рездън никога нямаше да стане инспектор. Никога нямаше да стане и сержант. Беше на петдесет и една години – голямо, хриптящо, приятелски настроено полицейско куче, което двайсет години патрулираше все един и същи участък.

Рездън се бе явявал пет пъти на изпит за сержант в началото на седемдесетте. Харди бе помагал на Глицки да учи за същия изпит по същото време, но след прегледа на първите няколко глави от подготвителната книга, тези учебни сесии се бяха превръщали в заливания по мъжки – Джейн и Фло, съответно си стояха у дома, докато техните съпрузи усъвършенстваха познанията и кариерите си. Онова, което обаче в действителност усъвършенстваха, беше издържливостта си на алкохол. Знаеха, че ще си пийнат порядъчно всяка нощ, когато някой въпрос от листовките, какъвто и да бе той ги затруднеше.

Харди познаваше растителни индивиди – а и определено болшинството от рибите му, – достатъчно интелигентни, за да изкарат изпита за сержант от втория път, но Рездън го бяха късали пет пъти.

Ала това не означаваше, че за него няма място в силите на реда. Той можеше да изпълнява прости заповеди. Не поругаваше нито оръжието, нито значката си. Рездън беше добър патрул – любезен и добронамерен, имаше богат опит в това как да помага на хората, да сваля котенца от дърветата, да се разправя с кварталните бабаити.

Един от които – обвиняемият в това дело – на име Хесус Самоса. Изглежда, че преди около два месеца полицай Рездън бе имал възможността да порицае Самоса, хващайки го точно, когато онзи се готвел да драска със спрей по тротоара пред участъка на Мишън стрийт. Вместо да го прати да се труди принудително, Рездън просто конфискувал спрея и пуснал момчето да си върви – било само на осемнайсет – с предупреждение.

Два дни по-късно, на улицата пред същия участък Самоса не спрял на знака стоп на „Мишън“. Виненият му шевролет 1969-а бил спрян, оказало се, че на смяна пак бил Рездън. Този път Рездън глобил Самоса – това изглежда се видяло много смешно на пътниците в шевролета, но отново Рездън просто предупредил всички и ги пуснал да си вървят.

Оказало се, че Хесус Самоса работел в „Доги Динър“ на три пресечки от участъка. Около седмица след инцидента със знака „Стоп“, Рездън и партньорът му, Фелис Уонг, решили да обядват в същия този „Доги Динър“. Рездън си поръчал обичайните няколко двойни бургера, с двойна порция сирене – специална поръчка. Фелис точно взимала салфетки – грила се виждал съвсем ясно, – когато Хесус, за радост на своя колега готвач, се изплюл в хлебчето, което после поставил върху един от двойните бургери.

Фелис извадила пистолета си, минала зад тезгяха, конфискувала сандвича за лабораторен анализ и сгащила Хесус Самоса на местопрестъплението.

Сега този обвиняем, помисли си Харди – това момче, все повече загазваше. Харди се почуди за миг, дали да не изиска тест за СПИН – ако се окажеше позитивен, можеха да го обвинят в опит за предумишлено убийство. Въпреки че, като се позамислеше, това вероятно би било малко прекалено, макар че една Елизабет Пулиъс вероятно не би се подвоумила.

Както стояха нещата, държаха Хесус с няколко телесни повреди, кражба на аларми, дребно хулиганство, нецензурен език и оказване на съпротива при арест. Максималното наказание, ако му лепнеше всичко беше четирийсет и пет дни в щатския затвор и глоба на стойност 3115 долара.

Ако на защитата й се искаше да се пазари, Харди реши, че може да се държи спортсменски и да намали глобите до кръгло три хиляди.

След като разговаря с Кен Фарис, Харди извади жълтия си бележник от най-горното чекмедже и си записа всичко, което можа да си спомни, свързано с Оуен Неш. Отне му почти двайсет минути, напълни цели две страници.

След това се обади на Арт Драйсдейл вкъщи, за да го увери, че няма пръст в предоставената на Джеф Елиът информация, използвана в материала на „Кроникъл“.

– Но между нас казано, Арт, кокалите ми подсказват, че жертвата е Оуен Неш. И ако Мей Шин е все още жива, може би пред нас лежи моето дело за убийство.

Още веднъж Драйсдейл посъветва Харди да поохлади страстите и да изчака до приключването на полицейското разследване. Харди отвърна, че естествено, точно така щял да постъпи.

Набра Джейн, но нея я нямаше вкъщи – или беше излязла на работа рано или бе прекарала нощта някъде другаде. Е, Харди нямаше как да разбере, а и без това не беше негова работа. Щеше да остави съобщение.

Утринната светлина в кантората на Харди в Съдебната палата беше особено ласкава към Елизабет Пулиъс. Елизабет бе облечена със синя кожена минипола – по-дълга с около два сантиметра, за да е все пак професионално издържана, ако терминът се прилагаше свободно – и ушита по поръчка синкаво зеленикава мъжка риза, направена да изглежда не чак толкова консервативна с разкопчаните три копчета най-отгоре. Голям колкото зърно грозде рубин на тъничка златна верижка висеше там, където започваше цепката на гърдите й. Кестенявата й коса беше хлабаво прихваната отзад на тила й. Тя престорено скромно почука на вратата на Харди.

– Добра работа – заяви.

Той я покани да влезе и Пулиъс затвори вратата зад себе си.

– Кое?

Тя намести задника си на ъгълчето на бюрото на Харди и се плъзна назад, така че да може да седне с кръстосани крака, разкривайки и разкривайки. Харди бутна стола си назад, почти до прозореца, вдигна крака на бюрото, кръстоса ръце зад главата си и се облегна на стъклото.

– Кое? – повтори той.

– Онова с „Кроникъл“. Поддържа интереса.

– И да вярваш, и да не вярваш, не бях аз – но всъщност си даде сметка, че именно той бе натоварил Елиът с мисията, която го бе отвела до отдел „Изчезнали“. – Или поне не съвсем.

Тя махна с ръка.

– Е, няма значение, важното е, че продължава да е горещо. Кой го е убил?

Харди отдели няколко минути на Оуен Неш, Фарис, Мей Шин, връзката със „Силикон Вали“.

– Въпреки че в заключение трябва да се каже, че все още не разполагаме с идентифицирана жертва, така че сме в задънена улица. Мисля, че се нуждаем от труп.

– Е – тя се наведе към Харди, с длани опрени върху бюрото му, рубинът се полюшваше извън отвора на ризата й, – не е задължително. Спомняш ли си делото „Билионер Бойс Клъб“ в Ел Ей? Там така и не успяха изобщо да намерят тяло. А ти разполагаш с част от трупа. Намери някой добър патолог…

Харди се разсмя.

– Ей! Не мисля, че сме стигнали чак дотам. Ами пръстенът?

Пулиъс повдигна рамене и милостиво се изправи.

– Пръстенът е подробност. Може приятелят му Фарис да греши или пък да лъже. Може Неш да го е слагал само на яхтата. Кой знае?

Харди си свали краката и стана.

– Точно така. Ако никой не знае…

Тя поклати глава.

– Дизмъс, прекалено хубаво е. Трябва да ги сграбчиш, когато се появят такива, което, повярвай ми, не се случва никак често. Мегабогата жертва, корпоративна интрига, пресата вече я е надушила. С това може да се направи кариера.

Харди остана безразличен, посочи към купчината с папки.

– Мисля, че докато не изчистя част от тези, кариерата ми ще си остане в застой.

Пулиъс се плъзна от бюрото, оправи полата си, което беше свързано с ново навеждане. Езикът на тялото говореше, помисли си Харди, тази жена направо крещеше от покрива. Той не откликна.

– Е, ти си знаеш – заяви тя.

Беше от онези редки съкровища на Сан Франциско, един истински топъл ден. Харди реши да се спусне по „Пето“ и „Мишън“, без да се обажда преди това. Искаше да излезе навън, и това, че отиваше да види Джеф Елиът, му послужи просто за оправдание.

Джейн се бе свързала с Харди сутринта и двамата щяха да обядват в „Ил Форнайо“. Харди реши, че може да прекара един приятен час дотогава, оползотворявайки част от работното време.

Сега той стоеше под жаркото слънце на стъпалата пред „Кроникъл“. Джеф Елиът го нямаше на бюрото му и момчето, което седеше до него каза на Харди, че Джеф май споменал нещо за слизане до яхтклуба и попита Харди дали иска да му остави съобщение. Остави му.

Вървеше надолу по „Хауард“ към небостъргача „Фери“ и Залива, в ръка в джобовете и разхлабена вратовръзка и се опиваше от миризмата на изгорели газове и свинско печено, на катран и смляно кафе. Щом пресечеше улица, горе-долу на половин пресечка, тежката миризма на урина и боклук се наслояваше върху миризмата на града, но дори и тя, по неин си начин, извикваше спомени и беше приятна – Париж, когато беше в колежа, Сайгон по-късно. Откри, че си подсвирква, удивлявайки се на разкрилия се пред очите му нов хоризонт, след като „Ембаркадеро“ се бе срутил след Голямото от серията световни земетресения.

Той реши да повърви покрай брега. Чайки стояха върху нацвъкани с курешки обелки, като от време навреме се вдигаха с крясък във въздуха. Три или четири от доковете не бяха заградени и няколко ориенталеца бяха приклекнали и ловяха риба с дълги въдици. Фериботът от Саусалито влезе в залива с пронизителен вой на сирената си, като избълва безгрижна река от туристи. Харди се понесе с потока, остави се да бъде отнесен към вътрешността с прилива. Продължи нагоре, видя колко е часа и си спря такси за последните десет пресечки.

11

Джейн беше седнала до стената, в салона зад бара. Пред нея на масата имаше подобна на лале чаша шампанско. Беше подстригала тъмната си коса много късо, но Джейн винаги успяваше да изглежда добре. Като търговски представител на Ай Мегнън, тя постоянно се носеше на или близо до гребена на поредната вълна висша мода, шест месеца пред всички останали. Харди се наведе и я целуна по бузата.

– „Ивоар де Балмен“ – каза той. Това беше парфюмът, който винаги й купуваше за Коледа. Не мислеше, че е просто случайно съвпадение, че си го бе сложила точно сега.

– Имаш много добро обоняние – тя го целуна отново, бързо, по устата. – Радвам се да те видя.

– И аз – съгласи се той.

Харди си поръча газирана вода и разбра, че Джейн излиза с по-млад мъж, архитект на име Чък.

– Чък, Чък, бу-бък, бо-нано-бано, бу-фу…

– Дизмъс – тя сложи пръст на устните му, за да замълчи.

– Винаги ми се е искало да го направя – отвърна той.

– Сигурна съм. – Тя го погледна удивено. – Той е чудесно момче.

– Сигурен съм, че е. И песента си я бива. Можеш да я изпееш и с Дизмъс, виж: Дизмъс, Дизмъс, бу-бизмъс… но просто не е ритмично – содата пристигна.

– Газираната вода е промяна – заяви Джейн.

Харди отпи.

– Точно сега и животът ми се променя. Ако изпия обичайните няколко бири за обяд, можеш да забравиш за следобеда. Опитах няколко пъти. Лоша идея.

Тя отпи от шампанското си.

– Значи наистина се върна в прокуратурата.

– Върнах се.

– И харесва ли ти?

Той повдигна рамене.

– Понякога. Повече глупости, отколкото си спомням, но става.

Прегазиха още пет минути в общи приказки, преди да поръчат – калмари за Харди, quatro fromaggio калцоне за Джейн. Харди най-накрая се предаде и реши да изпие глътка вино, така че двамата с Джейн си поръчаха половин бутилка „Пино Гриджио“.

Когато сервитьорът се отдалечи, Харди каза:

– Значи си се видяла с баща си?

Тя кимна.

– Прав беше. Определено има нещо.

– И аз така си помислих. Франи казва, че е жена.

Джейн се замисли, докато отпиваше от шампанското си.

– Защо мисли така?

Харди разказа на Джейн за нефритеното преспапие, как Анди му бе наредил да го вземе.

– Според Франи, то му напомняло за разбитото му сърце, така че трябвало да се отърве от него – той вдигна ръка. – Цитирам думите й. Тя е по-мелодраматична от мен.

– Освен това мисля, че е права.

– Той ли ти го каза?

– Не го отрече. Попитах го директно дали е добре, дали нещо не го тревожи.

– И той какво ти отговори?

– Каза, че напоследък просто започнал да си дава повече сметка за тленността, затова, че нищо не продължавало вечно.

– Не звучи кой знае колко сензационно, Джейн.

– Знам. Просто изглежда доста уклончиво, така, както татко винаги е говорил за личния си живот. Затова го попитах, дали нещо конкретно не е възбудило всички тези мисли. Той отвърна, че един негов приятел бил починал и той просто трябвало да свикне с мисълта. Попитах го кой и той ми отвърна, че не го познавам, нямало значение.

– Той ти каза, че не го познаваш, така ли?

Тя поклати глава.

– Ала не смятам, че имаше предвид това, че говореше за мъж.

На Харди му хрумна, че колкото и абсурдно да изглеждаше, Анди Фаулър можеше да е гей. В Сан Франциско човек никога не знаеше.

– Но щом като така е казал…?

– Не – направи пауза, преди да го каже. – Имаше нещо, не знам какво. После ме потупа по ръката и ми поблагодари за загрижеността. Но можел да се справи с всичко това сам, бил голямо момче.

Храната пристигна, ритуалът с виното. Харди натопи парченце пресен хляб в малката купичка зехтин на масата. Джейн разряза калцонето си, за да изстине.

– Според мен – продължи тя, – може да е връзка, от която да се е срамувал, вероятно жена на негов приятел, нещо такова.

– И тя е скъсала с него?

– Или това, или пък той не е могъл да продължава повече така. Не можеш ли да чуеш как един от двамата го казва? „Просто ще се преструваме, че другият е умрял.“ Мога да си представя татко да поеме подобен курс.

– Да, връзва се.

– Проблем си е, когато винаги си бил изряден. Не можеш дори на дъщеря си да позволиш да види нещо друго. Дори и когато му казах, че каквото и да е, аз ще продължавам да го обичам.

– Казала си му това?

– Разбира се, че ще го обичам.

– Не, не, че ще го обичаш. Казала си му, че подозираш, че може да е нещо, от което да се срамува?

– Не с толкова много думи.

Харди си помисли, че на Анди Фаулър не му трябваха толкова много думи. Той беше деликатен и интелигентен човек, свикнал ежедневно да се оправя с всевъзможни нюанси зад съдийската банка. Можеше да си представи как го е стреснал директния подход на Джейн, беше го накарал да се затвори още повече в себе си, ако нещата наистина стояха така.

Харди сдъвка вкусния хляб, напълни устата си с вино и го изжабурка.

– Добре, каквото и да е, мислиш ли, че можем да направим нещо, за да му помогнем да го преодолее? Говореше за отпуска.

Джейн почти се усмихна.

– Да бе. Представата на татко за отпуска е да не си взима работа за вкъщи в събота и неделя. Познаваш ли някоя жена, която може да му хареса? – Но тя отхвърли идеята. – Не. Изобщо не мога да си представя татко да позволи да го чифтосват.

– Може и да е това, което казва – осъзнаването на тленността. Тази мисъл може да те стъписа.

Джейн започна да драска по покривката със съвършения си коралов нокът. Двамата с Харди нямаха нужда да им се припомня урока за тленността. Всеки път, когато си помислеше за сина им, Майкъл, който почина, падайки от креватчето си преди десет години, тя винаги се стъписваше и всичко отново замираше, както бе замрял животът й и този на Харди тогава. Сълза се търкулна от едното й око и тя се извърна.

Виждайки я, или просто защото знаеше, той се пресегна и сложи ръка върху нейната.

– Да го оставим засега, Джейн. Ще поговорим отново по-късно – каза той. – Ще измислим нещо.

Първия път не улучи носещата греда и реши, че сигурно е заради виното.

След обяда се беше отбил в един магазин за спортни стоки на „Маркет“ и си бе купил мишената за стрелички, която си бе обещал. После, в кантората си, бе думкал по стената срещу бюрото си, вслушвайки се за кухия звук, който трябваше да издаде солидното дърво, докато не намери къде е носещата греда или поне си мислеше, че я е намерил.

Първият удар на чука заби пирона в мазилката чак до главата. Харди беше добър дърводелец. Дърводелството бе едно от хобитата му. Не беше в стила му да не открие гредата. Почука по стената, реши, че отново я е открил и този път се оказа прав.

Измери два метра с линийката от бюрото си и залепи лепенка на пода точно там, където обикновено се намираше столът му. После премести стола обратно на мястото му, извади коженото си калъфче и нагласи сините перца към дръжките на стреличките си. Изправи се зад отбелязаната с лепенка линия и хвърли две точно в средата и една в двайсетката. Като остави стреличките там, където си бяха, той вдигна телефона.

Съдия Фаулър бе съобщил по телефона, че ще отсъства по болест. Това беше странно. Съдиите никога не отсъстваха по болест – графиците им бяха препълнени. Един ден по болест създаваше неудобства на прекалено много хора. Харди позвъни у тях, но и там никой не му се обади, нито дори телефонен секретар. Изкуши се дали да не звънне отново на Джейн, но защо да я тревожи?

Може би Анди просто си бе взел един ден за душата. Господ му беше свидетел, работеше достатъчно много, за да си го заслужи. Може би, след като се бе видял с Джейн снощи, отново се беше напил и сега го гонеше махмурлук. Във всеки случай, щом като Анди Фаулър искаше да си вземе един ден, Харди нямаше да го безпокои.

Той погледна към все така огромната купчина с папки в ъгъла на бюрото си и се почуди какви незнайни трепети са складирани и го чакат в тази планина от хартия. Помисли си дали да не иде да вземе стреличките си и да не изиграе една-единствена игричка на 301, колкото да се поразсъни. Запита се дали Джеф Елиът се бе върнал от яхтклуба или където там беше отишъл. Трябваше да се обади на Франи, за да види как е Ребека.

Каквото и да е, помисли си, само не…

Стаята не беше достатъчно голяма, за да се поразтъпче. Той придърпа стола си обратно към бюрото, чувстваше се сънен и замаян. Виното. Виното беше виновно.

Елизабет Пулиъс все още носеше златната верижка с рубина, но това беше единственото, което имаше върху себе си. Кристофър Док, областният прокурор, лежеше с ръце, кръстосани зад главата. Имаше огромен гръден кош, покрит с рунтави черни косми. Коремът му беше започнал да се издува, но издутината бе твърда. Има доста хубаво тяло за застаряващ мъж, помисли си тя. И докато й позволяваше тя да бъде отгоре, подвижността му не беше от кой знае какво значение – тя можеше да контролира нещата, а на нея точно така й харесваше.

Придвижи се малко напред, намести се по-удобно. Областният прокурор простена от удоволствие. Черното му лице с широки черти разцъфна в усмивка.

– Еха, не изглеждаме ли самодоволни – каза Пулиъс. Тя се стегна леко около него и той затвори очи от усещането.

– Аз съм си самодоволен – отвърна Док. – Наведи се насам.

Тя се наведе над него. Той сграбчи по една гърда във всяка ръка и придърпа лицето й към своето. Елизабет пое езика му в устата си и лекичко го захапа, после се отдръпна.

– Каква кучка си само! – каза той. Продължаваше да се усмихва. Пулиъс отново раздвижи хълбоците си. Док се опита да се изправи, за да стигне до лицето й, но ръцете й бяха на раменете му и го заставяха да лежи, докато тя му се хилеше.

– Знам, на теб точно това ти харесва – Елизабет се наведе и близна възглавничката на ухото му, остана така и започна ритмично да се клати.

– Господи, Пулиъс…

Тя се дръпна, полуизправена. Изражението й сега беше непоколебимо. Беше намерила ъгъла си, съсредоточаваше се. Ръцете й притискаха главата му, все по-здраво и по-здраво. Той се надигна, за да я целуне, когато усети, че му идва.

– Не още, не още… – Пулиъс дишаше ускорено, стиснала здраво зъби. – Добре. Добре – тя се удряше в него, изправена, извита, с отхвърлена назад глава. – Сега. Сега. Сега – притискаше се в него, докато той се изпразваше. После се свлече върху големите му гърди, хрипкав смях се изплъзна някъде дълбоко от гърлото й.

12

Докато завиваше на юг по магистралата, Харди си мислеше, че съдбата може да се окаже и хубаво нещо.

Дюните с техните треволяци препречваха изгледа към океана, но със сваления покрив на сузукито, Харди можеше да го чуе и помирише. Следобедът, вече доста напреднал, все още беше топъл. Малките кипариси от източната страна на пътя свидетелстваха за почти постоянния полъх откъм океана. Вечнозелените клонки бяха сплескани откъм половината, която гледаше към брега, сякаш великани бяха обходили земята и ги бяха стъпкали на една страна.

Там, където магистралата завиваше към вътрешността, при Форт Фънстън близо до „Олимпик Голф Клъб“, небето бе изпълнено с делтапланери. Дори и в един тих, безоблачен ден отвесно издигащите се потоци горещ въздух от скалите по крайбрежието осигуряваха прилична подемна височина. Харди реши, че би искал да се качи на делтапланер. „Вземи жената и децата. Ела да се порееш“.

Съдбата, спасила го от папките му, дойде замаскирана под формата на обаждане от Ейб Глицки. Извикали го бяха долу на брега да огледа изхвърлен от вълните труп. Обажданията на Полицейското управление на Сан Франциско до околните управления през последните няколко дни бяха разнесли мълвата и когато дошъл сигнала, Ейб си бил в кабинета и сам предложил да иде да огледа. Беше се обадил на Харди по инсталирания в колата му телефон.

Отбивката беше на север от Дяволското свлачище, двукилометров участък от магистралата, в който криволичещото разклонение на пътя изчезваше в края на сто и петдесет метрова скала. През по-голямата част от времето участъкът беше покрит с мъгла и това беше рядък случай, при който не съществуваха явни доказателства на факта, че автомобилите не могат да летят.

Харди обърна по набраздения от гуми, не павиран път. Колата на Глицки беше паркирана на прашния участък в дъното, до няколко полицейски коли от бреговата охрана. Докато Харди слизаше от колата си, на пътя, по който току-що бе дошъл, се появи линейка.

Приливът се оттегляше. Наближаваше четири, а все още нямаше никакъв вятър, нито мъгла. Може би, помисли си Харди, ще имаме нашите три дена лято.

Той кимна на момчетата от линейката, но беше прекалено нетърпелив, за да ги изчака. Прекоси пясъка, стигна до по-твърда земя и се понесе тичешком. Полицаите се бяха скупчили около нещо зеленикаво на около двайсетина метра от линията на вълните.

Харди кимна на Глицки, който го представи на останалите.

– Ето ти жертвата – каза той.

Трупът, покрит с брезент, лежеше по гръб. Харди поиска разрешение да погледне и едно от ченгетата му махна с ръка. Той дръпна брезента и без да иска отстъпи назад.

Мушици жужаха около полуотворената уста, носът, празните очни ябълки, изтънялата по темето прошарена коса. Харди мигновено се сащиса от факта, че трупът беше облечен със същия спортен екип, какъвто и той имаше – само дето този зелен анцуг беше с голяма дупка под формата на полумесец от дясната страна на торса. Имаше също така и разкъсна рана в долната част на левия крак, от която се подаваше месо. Две малки чисти дупки – една в гърдите и една точно над чатала – сами говореха за себе си. Но определено най-стъписващият детайл беше завършекът на дясната му ръка, нащърбена и разкъсана каша от сухожилия, кости и гадна зеленясала бяла плът. Харди знаеше какво се бе случило с ръката.

Хората от линейката бяха прекосили плажа с носилката. Харди отстъпи, за да могат да минат.

– Идентифициран ли е? – попита той Глицки.

Глицки имаше белег, който пресичаше горната му устна, от горе на долу, когато се замислеше или беше напрегнат, понякога изглеждаше сякаш белегът се нажежава почти до бяло върху черното му лице. Сега светеше. Той не каза нищо.

– Изглежда на възрастта на Оуен Неш – продължи Харди.

Глицки кимна. Все още мислеше. Вдигна поглед към хоризонта.

– Точно затова си тук – отвърна той.

– Прострелян два пъти? – попита Харди.

Глицки отново кимна.

– Преди да го докопат акулите. Малък калибър, едната от двете рани е изходна. – Като куче, което се изтръсква от водата, той се върна обратно на земята. – Веднъж в сърцето и който е бил там се е опитал да му отнесе и оная работа. – Ейб се замисли отново за миг. – Може и не в този ред.

Харди усети как топките му се стягат. Изведнъж Глицки се обърна към хората от линейката, които бяха разгънали носилката и се канеха да вдигнат тялото.

– Извинете ме за миг – той се приближи до тялото, коленичи и вдигна лявата ръка. – Ще сваля този пръстен – каза на ченгетата от бреговата охрана.