Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 33 страниц)

Харди набързо установи, че не се радва особено. Искаше му се да бе прегледал списъка със свидетелите, преди да бяха слезли тук – все още имаше какво да учи. Пулиъс си беше написала домашното, докато Харди се бе занимавал с ежедневните си ангажименти. Щяха да разпнат Мей Шин шест пъти до неделя.

После, на обяд, Пулиъс му каза, че искала той да поеме Селин Неш.

– Няма начин, Елизабет. Тя ми е сърдита – той й обясни и тя се замисли за миг, след което го отхвърли като аргумент.

– Не, по-добре е да си ти. Просто спечели отново доверието й.

– Ти вече си го спечелила.

– Не, не съм. Никога не съм се срещала лично с нея, но сержант Глицки ми каза, че е страхотна.

– Може да се каже.

Пулиъс поклати глава.

– Тогава няма да си подхождаме. Съдебните заседатели ще видят нещо нередно между нас. Може дори и да изникне.

– Какво ще видят? Какво ще търсят?

– Може и да прозвучи арогантно, но истината е, че хората не възприемат две привлекателни жени от една и съща страна. Засега съм спечелила заседателите на моя страна – наша страна. Но ако Селин се появи, човешката природа ще подскаже на заседателите, че ние – тя и аз – сме естествени врагове. Доверието към някоя от двете ще пострада. Независимо към коя, лошо е за нашата страна. Ако ти я разпиташ, няма никакъв конфликт. Съвсем естествено е, тя да иска да сътрудничи, особено днес, когато изглеждаш толкова изтупан.

Харди повдигна рамене.

Пулиъс лапна сламката си и дръпна малко студен чай.

– Повярвай ми, тези съдебни заседатели като цяло представляват доста добре средностатистическия мъж или жена. Хич не ми пука дали звуча нравоучително, либерално или каквото и да е там. Играя, за да спечеля и ти казвам, че ако аз разпитам Селин Неш, ще е слаб ход. Вероятно можем да си позволим един слаб ход, добре, но това е лоша тактика. Никога нищо не трябва да рискуваш. Дори и пред върховните съдебни заседатели. Всеки път винаги се възползваш от най-добрата възможност. А по отношение на Селин, ти си нашата най-добра възможност.

Прошепна, че съжалява – по-скоро само с устни, – още щом седна. Беше елегантно облечена в синьо. Сложила си бе доста грим и Харди се почуди дали изобщо беше спала снощи. Или бе плакала.

Нямаше да продължи дълго. Всичко, което се искаше от него, бе да уточни какво точно й е казал Оуен за това, че щял да излиза с Мей в деня, когато беше убит.

Станало предишния вторник – шестнайсети, сутринта. Била му се обадила в компанията. Възнамерявала да пътува в събота и искала да се увери, че баща й не я е включил в плановете си.

_„Не мислиш ли, че трийсет и девет са малко множко, за да бъдеш постоянно на негово разположение?“_

_„Не съм била постоянно на негово разположение. Баща ми не ме е контролирал!“_

Той го пропъди от съзнанието си. Онова беше снощи. Това беше днес. Имаше строго определена роля и беше по-добре да се придържа към нея.

– Г-це Неш, кажете ни какво точно ви каза баща ви относно въпросния ден, двайсети юни.

Тя непрекъснато се опитваше да улови погледа му, да го дари с обещаната прошка, но той се бе съсредоточил върху съдията, върху съдебните заседатели. Поглеждаше към нея само, когато отговаряше на въпросите.

– Каза, че възнамерявал да отиде до Фаралоните в събота с приятелката си, с Мей.

– Споделял ли е и друг път плановете си с вас?

– Да, непрекъснато.

– И от ваш личен опит, баща ви изпълняваше ли наистина нещата, които възнамеряваше да направи?

Това беше като да гърмиш по риба в кофа. Непрекъснато очакваше да чуе някой да протестира относно характера и насоката на въпросите му, но тъй като в стаята нямаше нито адвокат, нито председателстващ съдия, той можеше да си пита каквото си иска.

– Винаги. Ако татко кажеше, че ще прави нещо, той го правеше.

– Добре, но просто в полза на самия аргумент, ами, например, ако Мей Шин се беше разболяла в събота сутринта?

– Татко щеше да направи нещо друго. Нямаше да си загуби целия ден. В никакъв случай.

– Нямаше да излезе сам, след като вече е запланувал да го направи, така ли?

Селин се замисли за миг, като гризеше нокътя на палеца си.

– Не, не мисля. Той не обичаше да е сам. Освен това, ние знаем, че не е излязъл сам, нали?

– Права сте, г-це Неш, знаем. Наистина знаем.

Продължи до три и половина, но получиха правото за възбуждане на дело.

Суматохата нямаше да се усети веднага. Гаранцията все още действаше. Нямаше да последва незабавното арестуване на Мей Шин, но козина щеше да започне да хвърчи, още щом Дейвид Фримън научеше новината, което щеше да стане много скоро.

Междувременно, Харди си прибираше нещата в куфарчето, като се надяваше, че Селин Неш е решила да не чака заседателите да се оттеглят.

Селин изникна до него още на вратата.

– Съжалявам – каза тя. Промуши ръка през неговата и той усети топлината на тялото й, там, където кожата им се допираше.

– Няма нищо, всеки може да се разстрои. Случва се.

– Не знам какво ми стана. Не исках нищо подобно да се случва.

– Няма нищо, забрави го. Току-що се придвижихме към процес. Сега трябва да бързам.

Той беше спрял пред асансьорите. Тя стоеше прекалено близо и сърцето му биеше достатъчно силно, за да го усеща.

– Какво искаш да направя, Селин?

– Просто не искам да ми се сърдиш.

– Не ти се сърдя. Бях нетактичен, не беше много професионално.

– Не ми пука за професионализма.

– Но отношенията ни са чисто професионални – заяви той, толкова ясно, колкото можеше. После добави: – Няма значение.

– Има, има значение. Знаеш ли какво означава да си съвсем сам?

Въпрос от непрофесионално естество.

Асансьорите се отвориха, претъпкани, както винаги. Харди се качи, Селин се притисна към него, бедро до бедро, ръката й в неговата. Усети мириса на пудрата, която използваше, същата пудра, която остави по него, когато го посрещна с целувка в „Силни тела“ снощи и която беше изтрил в „Шамрок“, преди Франи да бе дошла, за да прекарат тяхната вечер. Не натисна копчето за неговия етаж и се возиха мълчаливо по целия път надолу до партера, докато всички останали около тях не спираха да говорят.

Излязоха от входната врата, завиха на изток по „Браянт“, за да се скрият от палещото слънце. От Залива подухваше хлад. Изминаха две пресечки, преди Харди да каже, че знае много добре какво означава да бъдеш съвсем сам.

Селин го прие, без да каже нищо. После:

– Сигурно ме смяташ за луда.

Той се усмихна.

– Хората вършат налудничави неща. Но това не означава непременно, че са луди.

– Не значи ли?

Харди направи още няколко крачки.

– Не знам, може и да значи.

Беше едно малко кубинско кафене, без име, тъмно като в пещера. Масата бе от изрязан шперплат – имаше седем такива маси, четирите бяха заети. Испански телевизионен канал жужеше от ъгъла в дъното. Хубавият мирис ги бе накарал да спрат и да влязат. Пиеха кафе кон Лече, приготвено от сгорещено до пяна мляко, сладко.

Ако влезехте, и ги видехте да стоят един срещу друг, освен че щяхте да разберете, че мястото им едва ли е тук с техните английски дрехи и цвят на кожата, също така щяхте да предположите много верни неща за тях. Въпреки, че не се познаваха много добре, между двамата съществуваше силно привличане. Трябваше да го овладеят, като поставят масата помежду си. Не бяха любовници, ако бяха, щяха да седят един до друг. Е, може и да се бяха скарали, но не се сдържаха сърдито. Не, първото впечатление беше правилно. Стремяха се към нещо.

Мъжът се бе привел напред, ръцете му стискаха широката дълбока чаша за кафе. Той не просто се облягаше, всъщност по-скоро се беше прегърбил, унесен, хипнотизиран?

Тя изглеждаше по-въздържана, но имаше неща, с които се издаваше, негласни покани. Стоеше отстрани на него, много добре сложена. Тъмният й костюм бе невзрачен, но се виждаха голяма част от прекрасните й крака, здраво кръстосани и свити назад под стола й. Тя леко придържаше чашата си с една ръка – другата беше протегната, достатъчно незабележимо към него, на разположение, ако я искаше, ако посмееше да я вземе.

Предимно тя говореше. Бихте си помислили, че именно днес ще го направят. Оттук ще отидат у нея или у него, или може би в мотел. Усещаше се, дори и от другата страна на помещението.

28

След като Дороти си тръгна, Джеф Елиът се обади на Паркър Уайтлоу в „Кроникъл“ и му каза, че зрението му се е възстановило – щял да се върне на работа на следващия ден.

Не отговаряше напълно на истината, но нямаше защо Паркър да знае. Повечето хора нямаха никаква представа как се развива склерозата. Можеха да видят резултатите – отслабналите крайници, загубата на тегло, липсата на координация в движенията – но си нямаха и понятие за това, как болестта напредва. Джеф си помисли, че това беше добре. Само в негова полза бе, ако Паркър си помислеше, че каквото там го бе приковало на легло за един ден, вече напълно е отшумяло и той може да бъде отново първокласния репортер, който бе бил преди.

В действителност, зрението му още беше доста слабо. Вчерашният ден, започнал в абсолютен мрак, го бе окуражил с известно проглеждане. Зрението му, постепенно, по малко, се бе завърнало. Но докато го пробваше, откри, че лявото му око още за нищо не става – кафявото петно препречваше всичко, освен най-крайните части от периферията. Дясното бе малко по-добре – обсега на виждане беше по-широк, въпреки че всичко бе размазано. Но той реши, че ще се справи. Не смяташе, че ще е много умно да се опита да шофира, но с останалото можеше да се оправи.

Лекарят му беше казал, че тъй като имало известна, почти незабавна ремисия от пълното ослепяване, съществувала малка надежда и можело да се очаква постепенно подобрение при продължително лечение със стероиди. Можел дори да си възвърне нормалното зрение. Евентуално.

На сутринта се обади в кантората на Мори Картър и каза на Дороти, че наистина трябва да отиде на работа, но би искал да я види довечера, както се били уговорили.

– Добре, а как ще отидеш на работа?

– Ще си взема такси.

Не искаше и да чуе за такси. Каза му, че можела да си вземе няколко часа – „Мори също ужасно съжалява за това. Вътрешно е добър човек.“ – и да дойде до обяд. Би ли бил така любезен да я изчака?

– Не е необходимо да го правиш.

– Разбира се, че не е. Кой казва, че нещо съм направила?

Позволиха му да се изкъпе и избръсне. Дрехите му бяха от онзи ден, но ставаха, къде-къде по-добре бяха от нощницата. Дороти пристигна преди дванайсет и половина и го закара с количката до колата си. Утрешната мъгла по Авенютата не се беше стопила и светлината се процеждаше през нея. Тя сложи патериците му в багажника, а той сам се настани на мястото до шофьора отпред. Краката му още не бяха напълно парализирани.

Хапнаха по един сандвич в „Томис Джойнт“ и той пристигна в редакцията към четири. Тя го остави на входа на „Кроникъл“ и каза, че ще дойде да го вземе към шест и най-добре било да е тук. Отново го беше целунала.

Имаше съобщение от някаква Елизабет Пулиъс от областната прокуратура, като накрая се казваше, че е относно Оуен Неш. Това го накара да си припомни всичко отново – въпроса с гаранцията, Харди и Глицки, стратегията на Фримън. Надяваше се да не е изпуснал много в деня, през който го нямаше. Обади се на Пулиъс и прегледа вестниците от последните два дни, като включи настолната си лампа и присвиваше очи, за да прочете мъгливите букви. След краткото съобщение на девета страница, че Мей била пусната под гаранция, не се споменаваше нищо повече.

Разбира се, че ще го свалят. Нищо не се беше случило. Решението на съда да определи предварителното изслушване за края на лятото бе отклонило вятъра от платната. Положението беше отчайващо. Само ако откриеше нещо около връзката Фримън – Шин щеше да си осигури нов материал, нова сензация.

Беше му харесало да работи по горещ материал. Това промени цялостното му виждане по отношение на работата, на света. Хората се интересуваха от него, търсеха мнението му, включваха го в шегите си. Вече не бе просто сакатото момче.

Телефонът иззвъня и беше Пулиъс – не знаела дали вече бил научил от Харди или от някой друг, но върховните съдебни заседатели току-що пуснали в ход обвинението срещу Мей Шин. Делото щяло да се гледа във Върховния съд. Просто си помислила, сигурно ще иска да го знае.

Историята за върховните съдебни заседатели беше написана и предадена. Паркър бе дошъл лично, впечатлен от материала за заседателите. Каза, че било хубаво да види как един репортер се разтичва, задейства връзките си. Може начинът да бил старомоден, но постигал най-добрите резултати. Между другото, как били очите му?

Чудесно. Очите били чудесно.

Дороти беше до бордюра точно в шест, с отворена врата, очаквайки го. Видя цветя на задната седалка, кафява кесия за покупки, от която стърчеше една франзела.

Живееше в едно студио на първия етаж на Гоу стрийт, точно където улицата се изравняваше на билото на един от прочутите хълмове на Сан Франциско.

– Господи, колко е приятно! – възкликна тя.

Помещението се отличаваше със стенно осветление, дъсчен под и матрак на пода в единия ъгъл. В другия ъгъл имаше куп стари броеве на „Сан Франциско Кроникъл“, висок около метър. Белите стени бяха голи, като изключим един черно-бял плакат на Албърт Айнщайн, който ежедневно напомняше на Джеф, че великите гении винаги са срещали яростната съпротива на посредствените умове. Останалото от мебелировката се състоеше от един висок стол, пъхнат под плота на бара, който разделяше бокса от другата част на помещението.

Дороти събра пощата, разпръсната на пода и я сложи на бара до кесията с продукти. Вдигна цветята.

– Всякаква стара ваза би свършила работа – каза тя. – Няма нужда да вадиш кристалите.

Допадаше му как говореше. Без злоба, но изстискваше по капчица хумор във всяка ситуация. Хареса апартамента му. Не искаше да я води тук, но тя не го бе оставила на мира.

– Не успя да се обадиш на приятелката си, а? Страх те е, да не би да побеснее.

– Няма никаква приятелка, Дороти.

– Ще видим тая работа.

И ето ги тук. Тя отряза капака на кутията за мляко и изля стотината грама вкиснала бяла течност, която беше останала вътре. „Няма нужда сам да си квасиш мляко“. Подреди в нея цветята – пъстър букет от маргарити, калифорнийски макове и нарциси – и я и постави в края на барплота.

Приготви му пилешки гърди с лук, чушки и гъби и някакъв вид винен сос, който изляха върху ориза си. Ядоха на пода, седнали върху едно одеяло от леглото, сгънато на две. Когато свършиха, Дороти се опъна и се облегна на стената. Потупа скута си.

– Защо не сложиш главата си тук?

Очите го боляха и не можеше да я вижда ясно. Единствената светлина идваше от малка крушка над готварската печка. Той положи глава върху бедрото й и усети как пръстите й галят косата му.

– Мога ли да те попитам нещо? – каза той.

– Съжалявам. Страхувам се, че не – после пръстът й премина по бузата му и леко го перна по брадичката. – Голям глупчо си. Някой някога казвал ли ти го е?

– Не. Хората не се занасят с мен.

– И много губят – отвърна тя. – Какво искаше да ме попиташ?

Нямаше смисъл да го избягва. Трябваше да знае.

– Защо го правиш? Защо се държиш мило с мен?

– О, ще получа четири точки затова. Училищен проект – сега го хвана за бузата и здраво го ощипа. – Никога ли не те е харесвало момиче досега?

– Разбира се. Е, не и след…

– Какво? Краката ти ли?

Той повдигна рамене.

– Нали знаеш. Цялата работа.

– Не знам. Каква цяла работа? Личността ти се е деформирала или какво?

– Просто е прекалено много, за да очакваш от някого да се примири.

– Просто си изглежда като една хубава патерица, няма за какво да си играем на думи. Искам да кажа, никой не е съвършен. Когато се влюбиш в някого, трябва да приемеш и недостатъците му.

– Да, но любовта едва ли може да пламне, когато ти се набиват в очите.

– Понякога пламва – отвърна тя. – По-малко остават скрити. Може дори и да е по-добре. Определено е по-добре, отколкото да се заблуждаваш и да откриеш по-късно.

– Не виждам кой знае колко от твоите. Недостатъци, искам кажа.

– Е, просто по щастлива случайност, аз съм единственият човек без недостатъци. Освен, предупреждавам те още отсега, че съм от типа перфекционисти. Обичам вкъщи да е чисто. Ако стискаш пастата за зъби по средата полудявам, държа формичките за лед да се пълнят незабавно. Нищо не може да ме вбеси толкова, колкото до половина пълна формичка за лед. Също така съм невъздържана и директна, въпреки че трябва да си кажа, всъщност не съм заядлива. Но съм много подредена, прекалено подредена.

– Това не са кой знае колко съществени недостатъци.

– Освен това съм нахална. И доста егоистична. Мисля първо за себе си, повече отколкото ми се иска.

– Изобщо не съм забелязал. Поне не с мен.

– Напротив, забелязал си – тя потопи пръста си в чашата с вино и го прокара по устните му. – Ако се замислиш, например, точно сега съм в доста егоистично настроение.

Харди се бе върнал там, откъдето беше започнало всичко, при басейна за акули в аквариума „Стейнхарт“.

Той седеше върху количката и се вслушваше в смътните бълбукания и трептения, които идваха откъм стените наоколо. Макар да знаеше, че водата вътре изобщо не е топла, тънък слой пара се издигаше от кръглия басейн в центъра на помещението. Стените лъщяха от влагата, светлината беше приглушена и някак зеленикава. Влязъл бе със собствения си ключ.

След вечеря Франи беше уморена, а той се чувстваше слаб и отпуснат, така че си облече един анцуг и й каза, че отива да потича. Защо не си легнела рано?

В момента наближаваше девет и половина. Не беше тичал кой знае колко, по-скоро бързо ходене без конкретна посока. Във всеки случай, довело го бе дотук. Леко се беше изпотил и седеше, с лакти, опрени на коленете и ръце, преплетени отпред.

_„Знаеш ли какво означава да си съвсем сам?“_

Със сигурност знаеше. Така се чувстваше сега.

Семейството му си бе у дома. Някои от приятелите му, без съмнение, бяха на петстотин метра оттук, в „Шамрок“. Можеше да се обади на Глицки или на Пико, да излезе и да обърне по няколко чашки, да хвърли няколко стрелички. Но някак си съзнаваше, че това нищо няма да промени. Беше съвсем сам, изваден от орбитата си. Опитваше се да усети притеглянето на другите тела, старата позната гравитация. Не можеше нито да я усети, нито да й се подаде.

Онова, което трябваше да направи, беше утре сутринта да отиде кабинета на Драйсдейл и да си подаде оставката. Просто да прекрати. Да свие платната. Иди и поискай Моузес да те вземе на старата ти работа в „Шамрок“ и се върни към предишния си живот.

Нямаше нужда от парите. Можеше да се откаже от правото още сега, и светът щеше да продължи да се върти, Мей Шин щеше да бъде съдена, Пулиъс щеше да отбелязва нови и нови успехи.

Изтръпнал целия, той се изправи от количката и се запъти към стената на басейна – бетонен кръг с дълбочина метър и петдесет. Пъхна ръце в предните джобове на горнището си и напипа ключовете си в десния.

В орбитата му точно сега имаше един-единствен човек. И тя, мислеше си Харди, също беше съвсем сама. Вчера си бе помислил, че може би е луда. Днес виждаше нещата в съвсем друга светлина. Селин едва се държеше. Баща й бе всичко за нея. Дали харесваш и се възхищаваш на Оуен Неш или не, дали взаимоотношенията им са били хубави или лоши – контролирал ли я е, или не, тя бе оставена със зееща рана. Ако беше избухнала пред Харди, то бе, защото се беше стегнала прекалено здраво, задържаше всичко вътре в себе си. Затова и бяха тези продължителни тренировки – за да го изкара.

Но не се получаваше. Поне не още. Опитваше се и беше разбрала. Знаеше, какво й трябва – трябваше й някакъв изход от празнотата, самотата, болката от прясната рана. Опитваше се, но й трябваше време.

И още нещо, трябваше да го приеме, имаше нужда от него. Поради незнайно каква причина, той беше спасителното въже. Както тя бе казала, не я интересуваха професионалните им взаимоотношения. Той беше свързан с нея…

И точно заради това трябваше да напусне. Това не бе негова работа. Не беше негова грижа. Не можеше да се намесва в живота му.

Но тя се намесваше. Опитваше се да се убеди, че е на ниво, което може да контролира. Не можеше да си позволи да направи нещо, което да заплаши Франи; тя също разчиташе на него. Както и Ребека, и нероденото дете. Ако изобщо имаше някакво мнение за себе си, то беше, поне се надяваше да е така, че е почтен човек и той се бе отдал изцяло на Франи. Обичаше Франи. Животът му го задоволяваше. Собствената му безкрайна празнина изглежда бе изчезнала през последната година, и то благодарение на нея. Тя беше неговата опора и той знаеше, че трябва да се върне обратно в орбитата й. Собственото му спасение, знаеше той, бе там, с нея. Но също така знаеше, че няма да се откаже – нито от правото, нито от делото – и знаеше защо. Надяваше се – обикновено не би се молил, но сега се молеше, – че няма да направи нищо заради привличането, заради връзката. Отново си повтори, че може да държи нещата под контрол.

29

„Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне“. Съдия Лио Чоморо го беше чувал хиляди пъти от баща си. Съветът винаги му се бе струвал погрешен. Начинът да постигнеш нещо беше да го желаеш, да се съсредоточиш върху него. Така бе постигнал всичко, което днес притежаваше – съдийско място преди четирийсетте, красива жена, три интелигентни деца, къща в Сан Франсис Ууд.

Но напоследък бе започнал да си мисли, че в края на краищата в съвета на баща му може и да имаше нещо вярно. Беше си пожелавал и пожелавал някой ден да може да свали от плещите си товара на добрия администратор, което само по себе си бе нещо, с което да се гордее човек. Лио винаги се бе проявявал като организатор, общественик, достатъчно интелигентен, за да бъде лидер, но последовател на теорията, че добрият лидер първо трябва да се научи как да бъде добър последовател.

И заложбите му го бяха измъкнали от Модесто и от гаража на баща му. Той винаги бе смятал, че постоянството в ученето, а не толкова умствените му способности, му беше помогнало да изкара матурата в „Сан Хосе“ и после да влезе в правния университет „Хейстингс“ в Сан Франциско.

В „Хейстингс“ не бе стигал до страниците на „Лоу Ревю“, не беше сред първите десет процента, не беше ухажван от големите фирми. Но бе изкарал, бе взел държавния изпит на втория път и си бе намерил работа като деловодител в Централната щатска прокуратура.

Работеше усилено. Никой не можеше да каже, че не е лоялен и прилежен служител и когато главният прокурор най-накрая беше избран в Конгреса, Лио стана пръв помощник по бюджетните въпроси. Той беше по организацията, експедитивен и безпристрастен. Някой не си ли вършеше работата, уволняваше го. Имал семейство, ами тогава е трябвало да работи повече, като вижда, че секирата се задава.

Аритметиката в бюджетната игра му харесваше. Беше така просто. Имаш толкова и толкова пари да похарчиш, първо се оглеждаш наоколо за онези, които са били добри към теб, после включваш службите, от които имаш нужда и орязваш, ако сметнеш – или поискаш – за необходимо, там, където системата не работи ефикасно. И уравняваш сумите. За организиран човек като Лио, това беше детска игра.

Например, по време на някои съвещания по бюджета Лио бе вдигнал много шум около това, че на либералните съдии, особено в Сан Франциско, им се плаща много, а те не правят нищо – пускат хора, хванати при полицейски клопки, просто така. Кръц, кръц. Отрязване на премиите към заплатите, премахване на съдийските повишения.

Разбира се, за да оцелееш ти самият, не създаваш кой знае колко приятели. Наистина не можеш да си го позволиш. Но вместо това имаш съюзници – главният прокурор, впоследствие губернатор, например, се оказа дяволски добър. Жената на Лио, Джина, също. Страхотна, много по-умна от него самия – и привлекателна. Републиканка от Санта Барбара, тя също беше работила като държавен служител, но след като се сдобиха с Лио младши, всички мисли за политика се изпариха от главата й. Сега тя бе негов съюзник. Беше лоялна и си гледаше задълженията. Не беше ли това живот, а?

Накрая, съобразно плана, Лио получи онова, което бе желал. При напускането си от прокуратурата неговият наставник, губернаторът, го беше възнаградил за шестнайсетгодишната вярна служба, като го бе назначил на съдийско място в Сан Франциско. Само дето сега, когато вече беше тук, откри, че работата носи цялото очарование на кланица, само дето вместо добитък имаше хора.

До пристигането на Лио Чоморо, преди осемнайсет месеца, отговарящите за графика на Върховния съд съдии се сменяха на всеки шест месеца. Работата беше толкова скучна, че от никого не можеше да се очаква да издържи по-дълго от това. Но бюджетната философия на Лио, докато беше работил за губернатора, комбинирана с липсата му на вяра в личното приятелство, бе създала около него облак от политическо негодувание и съдиите от Сан Франциско не губиха време да го поставят на мястото му – а именно месечния график, където си и остана.

Каква ирония на съдбата. Лио беше съдия, който мислеше, че на света съществува справедливост. Или поне трябва да съществува. Вярвал бе, че ако работиш къртовски и си изпълняваш задълженията както трябва, хората ще започнат да те уважават. Ще те повишат. Ще се изкачиш нагоре.

Ха-ха!

Днес, вторник, седми юли, Лио Чоморо се потеше под тогата си в отдел 22 и се занимаваше с неща, които не би възложил и на деловодителя си. Графикът беше необходимо зло във всички големи юрисдикции – трябваше да има някакъв механизъм, който да определя кои заподозрени в кои съдебни зали да отидат, дали са готови, или не, делата за процес, цялата административна работа, която бе нужна, за да се поддържа експедитивността на осемте съдебни зали и техния персонал, така че наказателнопроцесуалната система да може да продължава да мели.

Това беше работа, за която Лио бе напълно подходящ както по отношение на опита, така и по темперамент. Мислеше си, че никога няма да се измъкне оттук и това го влудяваше.

– Добре, съдебен график, ред шести, какво имаме там?

Тази сутрин никога нямаше да свърши. Съдебният пристав донесе „ред шести“ – всички дела бяха обозначени с номера на ред върху огромната компютърна разпечатка, която трябваше да се обработва всеки понеделник. Само, че миналият понеделник беше празник. Така че списъкът сега бе по-дълъг.

Той се насили да погледне нагоре. „Ред шести“ беше мъж на възраст колкото Лио, латиноамериканец, въпреки че на Лио изобщо не му пукаше за расовата му принадлежност. „Ред шести“ се тътреше зад пристава към подиума пред съдийската банка. Г-н Запата се представляваше от обществения защитник г-н Роугън. Чоморо погледна надолу към списъка за следващия свободен съдия, Фаулър отдел 27. Обяви името и отдела.

– Извинете ме, Ваша светлост.

Лио вдигна глава. Всяко прекъсване, всяка промяна в ужасната рутина бе добре дошла. Беше стажантът за през лятото, който цяла сутрин тихо следеше процедурата от прокурорската банка.

– Може ли да се приближа?

Момчето напомняше на Лио за него самия, когато беше студент. Тъмнокосо, сериозно, напрегнато, преглъщайки притеснението си, то прошепна.

– Г-н Драйсдейл би искал да ви помоли да преразгледате назначението на г-н Запата за друг отдел.

Лио Чоморо огледа залата. Двамата с Арт Драйсдейл преглеждаха графика за разпределението на делата всеки петък вечер и той нищо не бе споменал за Запата. Е, може нещо ново да бе изникнало, но Арт го нямаше в залата.

– Къде е г-н Драйсдейл?

– В кабинета си, Ваша светлост. Помоли, ако можете да дадете почивка.

– Кога го е направил, като го няма тук?

– Това е всичко, което ми поръча да кажа, Ваша светлост, ако можете да дадете почивка и да му се обадите по телефона.

Лио се намръщи. Искаше да продължи нататък, но прояви разбиране към хлапето, а и с Драйсдейл правеха графика всяка седмица. В един свят, пълен с неприятели, нямаше защо да си създава още един. Той погледна към защитника.

– Г-н Запата, седнете. Съдът се оттегля за десет минути.

– Доста необичайно, Арт. Заобикаляне на закона е.

– Знам, че е – Драйсдейл нямаше намерение да замазва положението. Това беше по искане на Лок, той само предаваше съобщението, толкова. Беше се облегнал удобно назад в коженото кресло пред бюрото на Чоморо. – Не искаме Запата да отиде в отдела на Фаулър. Той прекрати последното дело.

– Знам. Прочетох за това. Запата полицейска клопка ли е?

Арт кимна.

– Просто го пропуснах в петък, иначе щях още тогава да го спомена.

Чоморо разместваше разни неща по бюрото си.

– Вече го прехвърлих, Арт. Роугън може да се разсмърди – беше обявил отдел 27 – съдебната зала на Фаулър. Ако адвокатът, който бе назначил, бе информиран за случилото се, тогава щеше да знае позицията на Фаулър към подобен род дела. От гледна точка на Роугън, Фаулър беше шанс за клиента й – щеше да отхвърли обвинението. Всеки друг съдия вероятно нямаше да го направи.

Арт се приведе напред.

– Готови сме да загубим едно дело. Но не искаме повече на Фаулър да се падат от тях – да започне ново анулиране и да се прекара програмата.

Чоморо разгърна шумно някакви листове. Животът му беше шумолене на хартия. Не смяташе, че може да постъпи така, както Арт предлагаше. Беше най-малкото неетично. Прокурорът или адвокатът винаги можеха да направят отвод на даден съдия. Един съдия можеше да бъде отстранен от дело заради конфликт на интереси, защото той или тя познават обвиняемия или въобще, без каквото и да е основание, но подобни публични отводи винаги бяха свързани с политически борби, от които губеха и двете страни. Обикновено такива проблеми се решаваха насаме в кабинетите на главния отдел, отговарящ за графика и определени дела просто никога не се възлагаха на определени съдии. Но тук делото на г-н Запата публично беше назначено за разглеждане.

– Не смятам, че мога да го направя, Арт.

Драйсдейл не беше изненадан. Той кимна, после се наведе напред, с ръце подпрени на коленете и заяви:

– Лио, Ваша светлост, откога си тук на графика?

На Чоморо му трябваше минутка, лека промяна в позата, подобно тази на Арт. Устата му се изви нагоре.

– Година и половина, може би.

– Говори ли се, че ще те сменят?

Чоморо повдигна рамене.

– Ако някой се пенсионира скоро или умре. Аз съм новият.

Арт се облегна назад.

– Преди тази работа се въртеше, Лио. Знаеш ли?

Отново кисела усмивка.

– Чух да се говори.

– Но ако някой се зъби, ако се държи високомерно, не си създава приятели, не прави услуги… – Арт вдигна ръка. – Не става въпрос за нарушаване на закона, говоря за дребни неща, прояви на вежливост. Нещата могат да се променят, само това казвам. Крис Лок е близък с някои от твоите колеги, както и Ригби. И на двамата им харесва тази програма, същата, която е хванала Запата. И никой – нито дори и Фаулър – не отрича, че тези типове крадат. Те все пак трябва да бъдат признати за виновни от съдебните заседатели. Ще бъдат съдени справедливо. Не прескачаме закона, може би просто настройваме по-добре бюрократичната машина.