Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 33 страниц)

– Добре ли сте? – попита Харди.

– Да, ще го преживея. Ударът беше доста силен. Не ме бива много да се преструвам.

– Не е нужно.

– Пред вас, да. Но там, навън – той махна към вратата, през която току-що беше влязъл – аз давам тона. Ако хората ме видят, че се паникьосвам, тогава всички ще бъдат обхванати от паника, нали така? Току-що обявих, че приключваме за днес. Може би в понеделник нещата ще изглеждат по-добре.

Харди си даде една минута, после реши, че може да пристъпи към въпроса. Осведоми накратко за откритията на Глицки на „Елоиз“. Фарис го изслуша, без какъвто и да е коментар. След което му даде името, адреса и телефонният номер на г-н Силикон – Остън Брукър, Лос Алтос Хилс. Най-накрая стигна и до Мей Шин.

– Искам да си изясним нещата за Мей. В четвъртък, когато й се обадихте, й оставихте съобщение, нали?

Фарис кимна.

– Точно така. Вие присъствахте.

– Да, знам. Малко съм объркан, защото сержант Глицки се опита да се свърже с нея тази сутрин и никой не вдигна.

– Как намерихте телефонния й номер?

Подробности, помисли си Харди, този човек си падаше по подробностите. Той повдигна рамене.

– Ченгетата имат достъп до невписаните в указателя телефони – надяваше се да мине.

Фарис го прие.

– И секретарят не отговори?

– Звъня десет пъти.

– Не, при мен се включи на първото или второто – той се замисли за миг. – Може да е стигнал до края на лентата.

– И въпреки това ще чуеш записаното обаждане, нали?

– Мисля, че да.

Двамата мъже седяха и съпоставяха нещата.

– Тогава тя е жива – каза Фарис. – Изключила го е.

– Имала ли е някаква причина да убие Оуен?

– Мей?

– Някой го е направил.

Фарис отново повдигна рамене.

– Не знам. Не я познавах. Няма да я позная, дори и ако влезе тук.

– Но дали г-н Неш…?

– Оуен я харесваше – той замълча. – Много. Повече от много.

– Е, ами ако е престанал да я харесва?

– Е, и какво?

– Ами тя може да се е побъркала, нещо такова?

Фарис поклати глава.

– Нямам никаква представа. Последното, което знам, е, че Оуен я харесваше. Но, искам да кажа, жената е проститутка, нали така? Да убие някой мъж, задето я е зарязал? Дори и да е Оуен, не ми се вярва. А и не мисля, че я е зарязал.

– Е, тогава къде е тя? Защо не отговори на обажданията ви?

– Не знам. Уместен въпрос.

Най-накрая Харди се престраши.

– Какво ще правите с тялото? – попита той.

Селин щяла да ходи до съдебния лекар днес следобед, за да подпише някои документи. Аутопсията трябваше да е направена тази сутрин. Така, че били решили кремацията да се извърши в неделя сутринта, щели да разпръснат праха му над Тихия океан още същия следобед.

Фарис се загледа през прозореца. Слънцето почти не се виждаше от ниските зелени постройки и няколкото бора. Той сложи ръка върху очите си и ги притисна, после разтърка горната кост на носа си.

Харди се изправи и му поблагодари за времето, което му бе отделил. Фарис стана от стола си, стиснаха си ръцете през бюрото и отново се извини.

– Не съм на себе си. Съжалявам. Благодаря, че наминахте.

На вратата Харди се извърна, Фарис отново бе седнал в креслото зад обширния плот на дъбовото си бюро. Отново гледаше навън към вечерните сенки, спуснали се над моравата и боровете. Сенките сега достигаха до лишения му от изглед прозорец – състояние на дълбока скръб.

Полетът бе на японските авиолинии в осем и половина.

Часът беше четири и петнайсет – прекалено рано за тръгване, въпреки че си бе извикала такси. Как си го представяше? Мей знаеше, че ще се побърка, ако седи на летището в продължение на три часа и се притеснява, че някой може да я спре. Знаеше, че трябва да си тръгне оттук, че това място, може би дори самата Америка, вече беше минало за нея.

Куфарите й стояха до външната врата. Бе решила да вземе Ленъновците и фоайето изглеждаше голо без тях. Слънцето напичаше през еркерните прозорци, които тя беше разтворила заради горещината. Горещината я караше да се чувства така, сякаш по някакъв начин напускаше едно място, където всъщност никога не бе била.

Облечена бе с тъмносин ленен костюм и тъмен чорапогащник – не беше идеалното облекло за това време, но тя реши, че ще я направи да изглежда по-делово. Косата й бе вдигната на стегнат кок, най-строгият й външен вид. Не искаше хора да идват да си говорят с нея.

Когато на външната врата се позвъни, Мей се изненада. Обикновено шофьорите бибиткаха от улицата. Въпреки това, реши да каже на човека, че е сбъркала, че може да се върне по-късно, ако иска курса.

Или може би не трябваше. През ключалката външният му вид я изплаши – светъл цветнокож с отвратителен белег през устните, от горе на долу. От друга страна, искаше да е някой, който няма да я заговаря, а мъжът изглеждаше точно от този тип хора. Отвори вратата.

Пред погледа й се изпречи някаква значка, мъжът се легитимира като инспектор Ейб Глицки от полицията в Сан Франциско, отдел „Убийства“. Тя отстъпи назад, когато я попита, тя ли е Мей Шинтака.

– Мога ли да вляза? – звучеше достатъчно любезно.

– Разбира се.

Той стоеше във фоайето. Нищо не можеше да направи, за да му попречи да забележи наскоро опразнените стени, местата, откъдето бяха свалени литографиите на Ленън, се набиваха на очи.

– Тук съм относно Оуен Неш.

Кимване. Мей се обърна и влезе обратно във всекидневната. Сега вече наистина й стана горещо и тя свали сакото си, като го метна на облегалката на канапето. Приближи се до еркерния прозорец и чу клаксона на таксито отдолу.

Сержантът направи няколко крачки към стаята, но се спря във фоайето.

– Обувките – помоли тя, – ако нямате нищо против. – Посочи към дългата, полирана разделяща дъска, която започваше от вратата. Собствените й тъмносини изрязани отпред обувки вече стояха до ръба.

Ейб си събу мокасините и ги постави на дъската.

– Готвите се да заминавате за някъде ли? – той махна към куфарите в коридора.

Тя прекоси отново стаята. Мъжът сякаш изпълваше пространството, дори повече отколкото Оуен, а Оуен беше едър мъж, бе бил едър мъж.

– Таксито ми пристигна долу – каза Мей. – Но и без това е прекалено рано. Ще го отпратя.

Ейб се притесняваше да я пусне да слезе, но тя бе оставила куфарите си, както и сакото от костюма си. Не си беше взела чантата. Ако се качеше в таксито, той можеше да се обади на диспечера и най-вероятно да я спре, преди да е изминала и километър.

Сега преимуществата бяха на негова страна. Тя го бе поканила в апартамента си. Не трябваше да показва заповед, каквато при всички случаи и нямаше.

Веднага, щом си тръгна от Харди, реши, че трябва да посвърши малко полицейска работа. Накара телефонната компания да направи обратна справка по телефонния номер на Мей и откри адреса й, оказа се на път за дома му. Бе потърсил Елизабет Пулиъс, но тя била излязла със свидетел и не се очаквало да се върне в кантората си до понеделник. Довърши рапорта относно случая „Неш“, изпи набързо чаша следобеден чай с няколко понички долу в кафето и се качи до ареста да разпита един доносник, който вероятно знаеше името на убиеца на докараните в моргата миналата събота и неделя. Информацията си струваше да бъде проверена, така че той запланува видеозапис за понеделник.

Когато се върна в кабинета си, вече наближаваше четири, обади се в архива и получи регистрацията на беретата. Пистолетът принадлежеше на Мей Шинтака.

Аутопсията на Неш показа, че куршумите, причинили смъртта му, са били 25-и калибър и Глицки реши, че не е необходимо да изчаква официалния балистичен доклад. Имаше адреса й и поне засега, Мей Шин беше тази, която търсеха.

Тя не скочи в таксито и не избяга с него. Ейб стоеше на еркерния прозорец, видя я как казва нещо през прозореца на шофьора. Когато отстъпи назад, таксито потегли с изсвирване на гуми.

Глицки я наблюдаваше, докато затваряше вратата на апартамента – внимателно придържаше топката с една ръка и наместваше вратата към прага с другата, по начина, по който майките го правеха, когато децата им спяха. Виждайки тъмносините й отворени обувки с ниски токчета и ушития по поръчка костюм, той трябваше да си напомни, че според всички сведения, с които разполагаше, тази жена бе проститутка.

Мей си събу обувките и влезе обратно във всекидневната. Откри, че не би могъл да отгатне точно възрастта й и я определи с плюс-минус десетина години. Можеше да бъде някъде от двайсет и пет до четирийсет и пет. Имаше, помисли си той, много необичайно лице, костите ясно изпъкваха, кожата беше гладка и опъната от пристегнатата назад коса.

Тя се приближи до ниското канапе, където бе оставила сакото си и се отпусна върху него. Направи някакъв жест, който той възприе като покана да седне, така и направи. Чувстваше се като дръвник с кафявите си чорапи и американското си спортно сако.

– Искате ли чай? – попита жената. – Моля, свалете си сакото. Много е горещо.

Доколкото му бе известно, в силите на реда той беше единственият, който пиеше чай. Помисли да откаже, но после осъзна, че би му доставило удоволствие да гледа как Мей Шин се движи наоколо.

– С удоволствие – отвърна Глицки. Сгъна сакото си накрая на канапето, като реши, че ако тя продължава все така, не след дълго ще остане чисто гол.

Мей влезе в отворената към всекидневната кухня и той огледа гърба й, изпънатите рамене, тънката талия, женствената извивка на бедрата. Дори и боса, глезените й оставаха тънки, като на сърна.

Тя наля в чайника минерална вода от една бутилка.

– Оуен е мъртъв – каза.

– Да, г-жо. Някой го е убил.

Той продължаваше да я наблюдава съсредоточено. Сваляше някакви чаши, поставяше ги на един поднос. Ако ръцете й трепереха, чашите щяха да я издадат, но те не трепереха. Мей стоеше до печката, извърната с лице към него.

– Прочетох го.

Глицки седна напред на канапето, с ръце върху коленете.

– Куфарите – отбеляза той. – Заминавате някъде.

– За Япония. По работа – добави тя и сипа по лъжичка чай в чашите.

– Работа ли имате там?

Мей кимна.

– Купувам предмети на изкуството. Аз съм… посредник на различни мои приятели.

– Често ли пътувате дотам?

– Понякога, да. Зависи.

Глицки щеше да има време да го провери, ако се наложеше. Той реши да кара по същество.

– Намерихме вашия пистолет на яхтата на г-н Неш. На „Елоиз“.

– Да, там го държах.

– Имаме основание да сме сигурни, че пистолетът е бил използван при убийството му – тя явно чакаше, напълно неподвижна – Кога за последен път се видяхте с него, г-це Шин?

Мей се извърна отново към печката, докосна чайника отстрани пръст и реши, че още не е готов.

– Петък вечер, не, събота сутринта, много рано. Спа тук.

– В този апартамент?

– Да.

– И къде отиде оттук?

– Каза, че излизал с яхтата. Излиза често в събота и неделя.

– А вие ходите ли с него?

– Повечето пъти, да. Но не и тази събота.

– Защо?

Тя отново опита чайника, кимна, после напълни двете чаши. Донесе подноса и го постави на ниската масичка пред тях.

– Имаше друга среща.

– Каза ли ви с кого?

Мей поклати глава.

– Не.

– Или за какво?

– Не ми каза. Каза ми само, че разчиствал пътя за нас.

– Какво означава това, че разчиствал пътя за вас?

– Не знам. Мисля, че имаше нужда да остане сам. Да премисли нещата – тя явно търсеше думите, макар и не по начина, по който един чужденец би го направил. Английският очевидно й беше роден език, но имаше колебание, премълчаване. Това объркваше Ейб – не можеше да реши, след като подреждаше думите си, кога казваше истината. – Щяхме да се женим.

– Вие с Оуен Неш сте щели да се жените?

– Да – караше го просто и без да увърта. Най-добрият тип лъжи, помисли си Ейб. А това със сигурност си беше лъжа. Оуен Неш, ползващия се с международно признание титан и магнат, близък с президенти и крале, нямаше да се ожени за професионалната си и добре платена сексробиня. Точка.

– Бяхте ли определили дата?

– Не – отвърна тя. Вдигна една от чаените чаши и я подържа за миг, после я върна отново на масата. – Още е прекалено горещ – додаде. – Просто решихме, окончателно, миналия петък. Пръстенът беше мой.

– Пръстенът със змията ли? Този на ръката му?

– Да, същия.

– Значи още от понеделник сте знаели, че е мъртъв? – или от събота, когато си го застреляла, помисли си той. – Защо не се обадихте в полицията?

Мей отново вдигна чашата, вероятно печелеше време.

– Когато не пари пръстите, не може да опари и устата – каза тя. Подаде му чашата.

Беше силен, превъзходен зелен чай. Ейб отпи, всъщност не можеше да разбере защо, като пиеш горещ чай в горещ ден ти става хладно.

– Мей, защо не ни се обадихте, защо не се обадихте в полицията?

– Какво можеха да направят? Той вече беше мъртъв. Знаех, че е Оуен. Останалото нямаше значение. Такава беше съдбата му.

– Не е било истинската му съдба, Мей. Някой го е застрелял.

– В понеделник не го знаех. Знаех единствено, че това е ръката на Оуен.

– Ами днес? Четохте ли вестници днес? Или вчера?

– Да.

Глицки изчака.

– Само „да“?

Мей отпи от чая си. Внимателно постави чашата на масата.

– Какво искате да кажа? Интуицията ми, в края на краищата, не ми позволи да се обадя в полицията. Който е убил Оуен, ще трябва да продължи да живее със себе си, а това е достатъчно наказание.

Ейб остави чашата си и се запъти отново към еркерния прозорец. От отсрещната страна на сградата имаше друга жилищна кооперация, огледален образ на тази. Електричката дрънчеше отдолу. Слънцето все още беше доста високо, спускаше се косо към него. На хоризонта нямаше нито едно облаче.

Иззад него:

– Заподозряна ли съм, сержант?

Глицки се извърна.

– Спомняте ли си какво правихте през деня миналата събота?

– Алиби, нали? Значи съм заподозряна.

– Следствието все още не е приключило, така че ако нямате алиби за събота, страхувам се, че сте. Вие ли го убихте?

Просто кажи не, помисли си той, не съм го убила аз. Но тя заяви:

– Цялата събота си бях тук.

– Сама?

– Да, сама. Чаках Оуен да се върне – малко рязко, раздразнено. Отречи, че си го направила, помисли си той отново, просто го кажи. Но тя добави: – Аз обичах този човек, сержанте.

– Обаждали ли сте се по телефона, поръчвали ли сте си пица? Някой виждал ли ви е?

Най-накрая започваше да разбира. Седеше едва върху първите пет сантиметра от канапето, изправена, като че ли бе глътнала бастун.

– Станах късно, около девет. Бях нервна. Оуен вършеше нещо, че да направи така, че да можем да се оженим – решаваше, предполагам, че ще трябва да преодолее страха си. Мислеше най-добре сред океана. Чаках. Крачих доста. Когато не се върна до мръкнало, си легнах. Не можех да се срещам с никого. Плачех. Помислих си, че се е отказал.

Глицки постави сакото на коленете си.

– Смятам, че може би ще решите да отложите пътуването си – каза той. – И вероятно ще се погрижите да си наемете адвокат.

Помисли дали да не я арестува още сега, но знаеше, че ще му потърсят отговорност, ако го направеше. Бе преждевременно. Наистина нямаше никакви доказателства. Беше изминала цяла седмица, откакто беше стреляно с пистолета и дори най-усъвършенстваният лазерен анализ нямаше да открие барут по ръцете след толкова време. Онова, което Мей му бе разказала, беше правдоподобно, но доста невероятно и все още предстоеше доста тичане, за да се потвърди валидно или не е алибито й, може би съседите я бяха чули да се движи и т.н. Ако се съгласеше да отложи пътуването си до Япония, нямаше никакъв риск за евентуално бягство и всъщност не би разполагал с никаква вероятна причина.

Плюс това, че беше ориенталка, а той – наполовина черен. Не искаше да дава претекст на никой да го обвинява в издевателство на расова основа. Тя го бе поканила, без съдебно разпореждане, в апартамента си. Не беше добре да арестуваш някого при подобни обстоятелства. Виж, ако се опиташе да избяга, това щеше да е съвсем друга история.

Мей също стана.

– Добре – отвърна. – Разбирам.

Глицки си обуваше обувките.

– Можете ли да си получите обратно парите за билета? Ако не можете, може би ние ще сме в състояние да ви помогнем.

Тя поклати глава.

– Ще ми ги върнат. Бог ми е свидетел, че им платих цялата сума, трябва да ми ги върнат.

Значи си бе купила билета наскоро, помисли си Ейб. Вероятно след миналата събота. Поколеба се. Нещо го подтикваше да я арестува, но той все още беше канен гост в къщата й, и тя бе обещала да остане. Наистина предпочиташе да разполага с предявено обвинение, преди да реши да арестува някой за убийство.

Реши, че ще сподели подозренията си с Харди и Харди можеше да реши, дали да се опитат да убедят върховните съдебни заседатели. Но се опасяваше, че все още не разполага с достатъчно доказателства.

Той й каза довиждане и Мей внимателно затвори вратата след него.

Ейб не се хареса особено, заради това, което направи, но беше прекалено рисковано и той реши, че с малко търпение би могъл поне да си спести тревогите за през празниците. Той отдели плимута си от бордюра и реши да завие на ъгъла, под еркерния прозорец. Измина три пресечки, зави отново на север по „Ван Нес“, наляво по „Гиъри“ и обратно нагоре до „Юниън“. Паркира в дъното на пресечката на Мей, откъм нейната страна на улицата.

Дори и със свалени прозорци, на сянка, си беше горещо. За щастие, не се наложи да чака дълго.

Едно такси спря пред жилищната сграда на ъгъла и наду два пъти клаксона. Глицки изчака Мей да се появи от сградата. Позволи на шофьора да натовари куфарите й в багажника, остави я да се настани на задната седалка и чак тогава изкара колата си на улицата.

Когато шофьорът зави на първия ъгъл, Ейб включи червената лампа и пусна сирената. Таксито, точно пред него, спря незабавно.

Ейб се приближи до прозореца и показа набързо значката си. Шофьорът попита какво е направил, Ейб го накара да излезе от колата, после се поинтересува за къде е било поръчано таксито.

До летището – отвърна той. – Полетът за Япония в осем.

Глицки поблагодари на мъжа, после отвори задната врата и погледна към Мей.

– Съжалявам – каза той, – но се страхувам, че трябва да ви арестувам.

17

Минаваше пет, но вчера, след ходенето до брега, Харди се беше прибрал направо вкъщи, така че днес, след посещението си при Фарис, се чувстваше длъжен да се разпише обратно в службата си, место да си отиде директно у дома. Той паркира под магистралата и се спря за миг, за да се полюбува на огромната дупка в земята, която в момента, след едногодишни политически борби, представляваше началото на новия щатски затвор.

Както и всичко останало в управлението на Сан Франциско, решението за построяването на по-голям щатски затвор беше взето след справедливи и широкообхватни дебати относно другите нужди, за които отпуснатите пари биха могли – в един по-съвършен свят – да се използват. Въпреки, че електоратът бе одобрил ограничителните мерки, които щяха да осигурят средствата, контролните органи първоначално бяха склонни да вложат парите в закупуването на електронни белезници за наблюдение на затворниците – винаги, когато се сетеше за това, Харди без да иска започваше да се смее – и да използват останалото за изследвания в областта на СПИН. Този високохуманен план бе обсъждан от кмета, контролните органи и всевъзможни инстанции в продължение на единайсет месеца. Най-накрая, под заплахата от оставка на шефа на полицията Дан Ригби и областния шериф Хърбърт Монтоя, бе одобрен затвора.

Харди се загледа надолу към дупката, докато последните от работниците привършваха за деня. Представи си петима бандити в стар форд да се носят към някой строителен обект, за да застрелят всеки, който евентуално се мотае наоколо и петимата с видеоконтролирани електронни гривни на китките, които да ги предпазват от извършването на престъпления, защото, нали разбирате, ако ченгетата знаят местонахождението ти през цялото време, това би било все едно да си в затвора, нали?

Първия път, когато я беше видял, по лицето й се стичаше размазан грим, а косата й стърчеше на всички посоки, така че Харди не можа веднага да познае Селин Неш, щом тя излезе от „Съдебна медицина“, на петнайсетина метра разстояние, вляво от него.

Изрусената коса – или беше естествено руса? – гъста и сресана назад, стигаше малко под раменете й и изглеждаше така, сякаш бе професионално направена преди десетина минути. Носеше синьо-зеленикаво боди, което изчезваше в чифт маркови джинси, пристегнати на талията с червен шал. Докато наблюдаваше как тялото се приближава отстрани към него, той почти неестествено усети същността му, завладяващото присъствие на великолепна самка – почти котешките движения, поклащането на хълбоците и полюшването на гърдите. Престана да диша.

После тя се извърна към него и той я позна.

– Г-це Неш?

Беше още на три-четири метра, когато спря. Харди се представи отново, приближавайки се към нея.

– Съжалявам – каза тя, – имаше толкова много… – не се доизказа. – От експертизата ли сте?

Харди обясни връзката си, че ще поеме делото, когато то стигне до областната прокуратура.

– Току-що се връщам от Кен Фарис. Каза ми, че може да сте тук. Доста е съсипан.

– Представям си.

Очите й бяха светло сини, почти сиви. Помисли си, че със същия успех можеше и да е невидим – очите гледаха през него, после се спряха отново върху му, чакаха.

– Съжалявам за баща ви – наистина го мислеше.

Селин кимна, без да му обръща внимание или просто беше погълната от себе си.

– Е, задържам ви – Харди отстъпи и тя го докосна по ръкава на сакото, като остави ръката си да лежи там, миг по-късно погледът й последва пръстите.

– Извинете – промълви тя. – Все това спазване на благоприличието.

Ръката й беше оковала неговата – усещаше я през ръкава на сакото си, имаше стоманена хватка. Улови погледа й, все още сдържан, лицето й – маска. Почуди се дали не е изпаднала в състояние на шок.

– Добре ли сте?

Тя си пое дълбоко въздух, после явно осъзна, че го стиска за ръката. Деколтето на бодито пламна. Тя пусна Харди и вдигна длан към врата си, смутена.

– Това е една от най-големите травми, смъртта на родител – каза. – Предполагам, че просто не съм подготвена.

– Лошото е, че никога не сме подготвени – отвърна Харди.

– Правя разни неща… не знам защо – като пусна шията си, тя плъзна ръка надолу по гърдите си. Деколтето й още беше зачервено. Сякаш върша всичко насън, разбирате ли? Правя, каквото трябва да се направи, но всичко останало, което става вътре в мен…

– Искате ли да си починете? Да се качим в кантората ми? Или да отидем да пийнем по нещо някъде?

– Не пия, но би било чудесно, ако…

– Тогава можем да отидем в кантората ми.

– Не, вие тръгвайте. Аз просто ще… добре, да идем до някой бар, благодаря. Малко компания няма да ми навреди.

При тези обстоятелства изборът на „Лу Гърка“ едва ли щеше да бъде подходящ.

Седяха на високи столчета около малки маси отпред до прозорците на „Софи“, заведение, което след осем се превръщаше в ресторант за млади тузари. Но беше на две пресечки от Палатата и ако искаш на спокойствие да изпиеш по едно, местенцето, преди сцената да се е оживила, не беше лошо.

Селин носеше скъпи италиански сандали на босо. Тя кръстоса крака върху високия стол, демонстрирайки педикюра си, ноктите на краката й бяха бледорозови, кожата между глезена и джинсите с меден оттенък – топла и гладка. Гледаше как Харди отпива първата глътка от ирландското си уиски.

По пътя за насам, в топлия сумрак, Селин отново го бе хванала за ръка. Не си бяха разменили и десетина приказки. Сега тя каза:

– Благодаря ви.

– За какво?

– За това, че ми отделихте от времето си.

Не знаеше какво да отговори. Вдигна чашата си, чукна я в нейната газирана вода и я поднесе към устните си. Беше му трудно да повярва, че само преди два дни е бил до тази жена и не е изпитал нищо. Беше съвсем сигурен, че тя не го правеше нарочно, но местата, където се показваше кожата й – при краката, от бодито над гърдите й, ръцете и шията й – се набиваха на очи. Защо пък не? Денят беше зноен. Почти му се прииска и той да можеше да седи тук по фланелка с къси ръкави, вместо с риза и вратовръзка. Харди метна сакото си на един от столовете до масата.

– Имам време – каза той най-накрая.

– Изглежда, че това е единственото, което ми остана.

– Трудно е, нали?

Очите й срещнаха неговите.

– Както казах и преди – това е най-трудното. Онова, което става вътре…

– Знам – отвърна той. Не можеше да каже точно защо, но Харди откри, че й разказва как, след като синът му Майкъл се пребил, падайки от детското си креватче, той решил, че ще бъде силен и ще го преодолее, по начина, по който зрелите хора се справяли с нещата, нали така?

– Не се получи?

– О, успях в продължение на близо два месеца. Ходех на работа, връщах се вкъщи, ядях, пиех, събуждах се и отново започвах – Харди замълча, потънал в спомени. – Не сте омъжена, нали?

– Не. Бях веднъж.

– Не знам дали е по-добре или не е да имаш някого. Това ни накара да се разделим с жена ми.

Дълго време Селин не каза нищо. Музиката в „Софи“ се промени или пък на Харди чак сега му направи впечатление, че има музика – някакво компютърно парче, от онези, които ненавиждаше. Слънцето почти бе залязло, огряваше покривите на по-високите сгради на север по Маркет стрийт и няколкото по-нагоре по „Ноб Хил“.

– Почти ми се иска да имаше с кого да се разделя – каза тя накрая. – Да си го изкарам на някой друг. Но татко беше единственото ми семейство, така че сега какво? – вдигна чашата си, но тя се оказа празна. – Дали да не пийна нещо вече? Нещо с джин?

На бара Харди си поръча второ „Бушмилс“, а на Селин – „Бомбай“ с лед. Барманът сипа три и половина пъти с дозатора, солидно питие, почти двойно. Харди му остави десетачка и го помоли да отнеме малко звука на тонколоните.

Селин отпи от джина и направи гримаса.

– Не съм пила от няколко години – отвърна тя. – На татко не му харесваше много да пия.

– Не му е харесвало много да пиеш или не му е харесвало да пиеш много?

Тя се усмихна, едва-едва, но това вече беше нещо.

– И двете, предполагам – очите й отново се спряха върху него. – Понякога губех контрол. Но човек не можеше да губи контрол, ако бе близо до татко.

– Защо?

– Защото, ако дъщерята на Оуен Неш не може да се контролира, това означава, че и той не може да я контролира – тя отпи още една глътка джин и този път го преглътна спокойно. – А става ли дума за Оуен Неш, то той трябва да владее положението.

– Такъв ли беше?

– Господи, какви ги говоря? Обичах баща си. Просто ми липсва. Толкова съм му сърдита.

– Нормално е – отвърна Харди. – Случва се.

– Той беше просто толкова… искам да кажа, аз също бях единственото му семейство, така че логично бе да иска да бъда точно негово копие.

– Гледал е на теб като на свое копие?

Тя поклати глава, доста по-отривисто.

– Не, не точно, знаеш какво искам да кажа – тя сложи ръка върху неговата. – Искаше най-доброто за мен… винаги.

– И това се е превърнало в товар?

– Понякога – призна тя. Отпи от чашата си. – Съжалявам. Не трябваше да се размеквам толкова.

Харди откри, че сега той слага ръката си върху нейната.

– Селин, виж. Веднъж поне човек трябва да си позволи да се размекне. Трябва да го оставяш да се излива от време на време или всичко ще избие изведнъж, а ти не искаш това да стане, нали?

– Но не беше чак такъв товар. Ако се вземе предвид всичко добро, което дължа на това, сериозно. Има неща, които никога не бих направила без татко.

– Вярвам ти.

Тя поклати глава.

– Просто винаги беше толкова суров. Дори и когато беше добър, бе суров. Той довеждаше хората до крайности – изненадана съм, че Кен Фарис не ви е обяснил. Искам да кажа, погледнете ни нас двамата, ние сме идеален пример. Но си заслужаваше, заради онова, което човек получаваше.

– А именно?

Тя отдръпна ръката си и Харди си помисли, че я е обидил.

– Главното беше да си близо до него. До него ли си, чувстваш се по-жив от всякога.

Харди разклати питието на дъното на чашата си. Навън вече съвсем се беше смрачило. Още няколко души бяха дошли в „Софи“.

– Знаеш ли какво си мисля? – попита той. – Мисля си, че точно сега ти е позволено да изпитваш известна доза смесени чувства. Не бих се притеснявал за това.

Селин отново постави ръката си върху тази на Харди.

– Съжалявам, но мисля, че джинът вече ме хвана.

– Искаш ли един евтин съвет? Иди си вземи една бутилка, намери някого, с когото можеш да си поговориш и изпий половината. Няма нищо по-естествено от това да си ядосан на някой близък, когато той умре.

– Не мога да говоря с никого – каза тя. – Не и за татко.

– С мен вече говориш от половин час за него.

Тя стисна ръката му за последно, после я пусна.

– Ти си прокурор. Не те касае лично. Не е същото.

– Касае ме достатъчно. Това е работата ми, делото ми.

– Точно така, едно дело.

– Не е само това, Селин. Някой е убил баща ти.

– И може да съм била аз, нали?

– Не ставай глупава.

– Разследвате убийство, а сега ти ме накара да ти кажа, че съм му ядосана…

– Селин…

– Е, бях в Санта Круз през цялата събота и неделя. Бях в една къща с трима мои приятели. Не бих могла да съм тук…

Харди се изправи и се приближи до нея, притисна главата й здраво към себе си. Джинът я беше хванал, паниката се бе надигнала, когато алкохолът я бе накарал да се отпусне.

– Престани – прошепна той. – Престани.

Усети как дишането й се успокоява. Една гола ръка обгърна рамото му и го притисна, привлече го надолу към нея. Измина секунда. Пет. Прегръдката й се отпусна и Селин се отдръпна. Синкавосивите й очи се бяха насълзили.

– Съжалявам – промълви тя. – Толкова съм объркана.

– Всичко е наред – отвърна Харди. – Хайде да се махаме оттук. – Селин послушно изчака до вратата, докато той си вземе сакото и я хване за ръка. Излязоха в топлата ранна вечер.

По пътя обратно към Палатата тя му разказа за съботната уговорка относно „Елоиз“ на Оуен с Мей Шин.

– Знам – каза Харди. – Разследваме го. – Помисли си дали да й каже за онова, което бяха открили на борда, но разследването не беше приключило, и това можеше да почака. Всичко, от което Селин се нуждаеше, беше малко разбиране и малко време, за да свикне с мисълта, че баща й е бил убит. Харди не смяташе, че разкритията по разследването ще допринесат с нещо за душевното й равновесие.

Стигнаха до колата й – сребристо BMW 350 инжекцион – и тя бързо прегърна Харди, извини се за „сцената“. Каза му, че е добър човек, после се качи в колата си и го остави с лек мирис на джин, спомена от нейното тяло, притиснато до неговото и усещането, че, без да иска, е извършил нещо ужасно лошо.

Ядяха пица в помещението за репортери на третия етаж на съдебната палата, на същия, на който бяха разположени и канторите на областните прокурори.

Стаята, подобаваща на уважението, което полицията питаеше към средството за масова информация наречено печат, не беше кой знае какво. Имаше една зелена дъска, на която се отбелязваха нарастващия брой убийства в Сан Франциско, доста за тази година (шейсет и осем). Информационно табло, покрито с три пръста коледни картички, които момчетата от пресата бяха получили от приятелите си в сградата, както и от ареста, където на някои от тях им се бе налагало да отсядат. Плотовете на трите бюра, взети заедно, не можеха да се сравнят с дъбовото бюро на Кен Фарис в Южен Сан Франциско. Имаше също и един старомоден ученически чин. На него седеше Джеф Елиът.