Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 33 страниц)

– Как се държа с теб? – попита Харди.

Фаулър изглеждаше нещастен.

– Е, да ти кажа истината, не беше много сърдечно, но беше хубаво, че я видях, въпреки че изглежда старите чувства ги няма, откъм нейна страна. Сякаш цялата история я е сломила. Всичко, каза тя, се било объркало, така че нищо чудно, че били откраднали палтото й, били я излъгали… Остави ме с впечатлението, че… че смята, че да продължава да живее, е загуба на време. Цялата работа около показанията нямала особено значение, но ако съм смятал, че може да ми помогне, щяла да опита.

– Може би отново търси нещо – каза Джейн. – Може би, когато всичко свърши…

Съдията кимна.

– Предполагам, че и аз на това се надявам. Затова и закъснях – обясни той, като се извърна към Харди. – Просто не можех да я оставя така, толкова отчаяна. Аз… само си говорихме. Опитах се да я убедя, особено, след като има вероятност да успее да си получи парите, че има бъдеще.

Харди се пресегна през него и дръпна завесата, като даде знак за сметката.

– По-добре да се връщаме – предложи той.

Харди реши, че пред този следобед, прокопаването на канал изглеждаше като разходка в парка.

В подкрепа на теорията си за „осъзнатата вина“, Пулиъс призова поредица от свидетели – включително двама съдии от Върховния съд, няколко обществени дейци, председателя на градския съвет и собствения секретар на Фаулър – и всички те свидетелстваха, че Анди Фаулър им бил казал, след като процесът срещу Мей Шин бил прекратен, но преди да бъде възбудено делото срещу самия него, че за пръв път научил за Оуен Неш – освен дето бил чел за него из вестниците от време на време – след смъртта му. Беше казал на почти всички, че е нямал представа, че Неш се вижда с Мей Шин.

Единственият, който Харди сметна за удачно да подложи на кръстосан разпит, беше Пат Шийлдс, побелелият президент на „Олимпик Клъб“, който бе подхвърлил, че Анди Фаулър и Оуен Неш, като членове на клуба, може и да са се познавали.

Харди беше прошепнал на Фаулър:

– Моля те, кажи ми, че никога не си се срещал с Оуен Неш.

Фаулър каза, че не е и Харди, като се надяваше този път да не го е излъгал, се изправи.

– Г-н Шийлдс – започна той, – от колко време г-н Фаулър е член на „Олимпик Клъб“?

– Бих казал, от цяла вечност. Със сигурност по-отдавна от мен самия. Той е второ поколение член.

– А г-н Неш?

– Вербувахме го от години. Полека, разбира се, но… във всеки случай се присъедини преди около година.

– Значи е бил член на клуба колко време?

– Няколко месеца.

– Няколко месеца. Той е починал през юни, а се е присъединил кога – ноември или декември?

– Да, мисля, че там някъде.

– И всеки ден ли посещаваше клуба?

– Ами, помещаваме се на две места, както знаете, в центъра и игрището за голф, така че не бих могъл да говоря за двете. Но що се отнася до центъра, бих казал не, може би веднъж месечно.

– Шест пъти?

Шийлдс повдигна рамене.

– Да кажем между пет и десет. Не съм ги броил – той се усмихна вежливо. – Не водим сметка за членовете.

Харди също възприе приятелско отношение.

– Разбира се, че не. Когато г-н Неш идваше в центъра, за обяд, за вечеря ли идваше, за да потренира или какво?

– Бих казал, че главно за обяд, въпреки че това е просто впечатление.

– Добре. Нека да ви задам един въпрос. Някога виждали ли сте г-н Неш да обядва с г-н Фаулър?

– Не.

– Спомняте ли си някога да сте виждали г-н Неш и г-н Фаулър да обядват в клуба по едно и също време?

– Не, не съвсем.

– Не съвсем? Искате да кажете, че може и да сте ги виждали, но не си спомняте? Просто имате впечатление?

– Не… искам да кажа, не съм ги виждал заедно или по едно и също време – той погледна към съдебните заседатели, показваше признаци на изнервяне. – Просто така го казах.

– Разбира се. Ами що се отнася до спорта? Скуош? Голф? Доколкото ви е известно, г-н Неш играл ли е някога някои от тези спортове с г-н Фаулър?

– Доколкото ми е известно, не.

– Е, не е ли факт, г-н Шийлдс, че обвинението ви накара да проверите бланките за резервации, както за игрището за голф на брега, така и за кортовете в центъра – за тенис и скуош, – за да видите дали г-н Неш и г-н Фаулър не са си резервирали време заедно?

Шийлдс се намръщи. Явно това все пак означаваше, че се държеше сметка на членовете. Дори и някой от тях да беше съден за убийство, смяташе се, че членуващите в този клуб са джентълмени и не би трябвало да се проверяват.

– Да, вярно е.

– И направихте ли го?

Той кимна.

– Да. Направих го.

– И открихте ли някъде да е отбелязано, че г-н Неш е играл някои от тези спортове с г-н Фаулър? Или дори горе-долу по едно и също време?

– Не…

– Всъщност, г-н Шийлдс, не е ли вярно, че нямате никакво доказателство, че г-н Неш и г-н Фаулър са се познавали или че изобщо са прекарвали времето си заедно?

– Да, предполагам, че е вярно.

Харди каза, че няма повече въпроси.

Разбира се, това не означаваше, че Фаулър не беше излъгал Шийлдс за това, откога е знаел за Оуен Неш. Или дали изобщо е познавал Оуен Неш. Всъщност, помисли си Харди, беше разпитвал този човек повече от половин час, но в действителност изобщо не бе поставил под съмнение същината на показанията му. Какво имаше да поставя под съмнение? Подобно на останалите свидетели този следобед, Шийлдс беше порядъчен човек, който без всякакво съмнение казваше истината, Фаулър бе човекът, обвинен в убийство, за който се знаеше, че в миналото беше лъгал. Харди можеше да хвърли прах, но се съмняваше, че е в състояние да скрие този факт от съдебните заседатели.

54

Глицки прекоси галерията, отвори люлеещата се врата и влезе в същинската съдебна зала. Беше известен и уважаван полицейски служител, и самото му влизане не се смяташе за нещо необичайно. Но това, че отиде до банката на защитата, макар да не беше безпрецедентно, бе доста необикновено.

Пулиъс стоеше на мястото, което се беше превърнало вече в обичайно за тях двамата с Харди, пред съдийската банка. Започваше да разпитва Гари Смит, партньора за голф на Анди Фаулър, член на „Олимпик Клъб“ и негов брокер. Със сигурност си бяха написали домашното – разпитът на свидетелите вървеше като по вода.

Глицки се наведе, като сложи ръка на рамото на Харди. Вдигайки поглед към него, Харди реши, че никога не е виждал лицето на сержанта толкова изопнато. Погледът му като че ли не можеше да се фокусира и Харди си спомни за случаите на психическо разстройство вследствие на тежки бойни условия, на които бе станал свидетел.

– Поискай прекъсване – прошепна той. – Трябва да поговорим веднага.

Ейб Глицки не обичаше да театралничи. Щом като казваше „веднага“, значи имаше уважителна причина. Харди кимна.

– Извинете ме – каза той, като прекъсна Пулиъс по средата на въпроса й. Тя се обърна към него, на лицето й се четеше раздразнение.

– Да, г-н Харди? – попита Чоморо.

– Ваша светлост, изникна нещо спешно. Чудя се дали съдът не може да направи малко прекъсване.

– Ваша светлост – Пулиъс пушеше – току-що започнах с този свидетел.

– Десет минути, ваша светлост.

Пулиъс отправи въпросителен поглед към Глицки.

Чоморо погледна часовника на стената.

– Ако дам десет минути сега, няма да имаме време да довършим разпита – той се обърна към съдебните заседатели и ги дари с измъчена усмивка. – Какво ще кажете да приключим заседанието за днес и да оставим г-н Смит за утре?

– Не – каза тихо Глицки на Харди. – Не им позволявай.

Харди се изправи.

– Няма да е необходимо, ваша светлост. Няколко минути са достатъчни.

Това раздразни Чоморо.

– Добре, какво да бъде, г-н Харди? Искате ли прекъсване или не? – той се обърна към Глицки. – За какво става въпрос, сержант? Желаете ли да го споделите със съда?

Глицки явно се разкъсваше. Прието беше, че ченгетата не работят за защитата, дори и да имаха лични взаимоотношения, така както те двамата с Харди. Това беше по-силно от него. Той повдигна рамене към Харди, за да каже, че му е писнало. После се обърна към Чоморо и Пулиъс.

– И с прокурора и адвоката ли?

Съдията им махна да се приближат и те се скупчиха пред издигнатата банка. Глицки все още беше пребледнял.

– Това е неофициално, ваша светлост и моля да ме извините за прекъсването, но току-що се връщам от убийство.

– Да?

Глицки си пое въздух.

– Изглежда Мей Шин е мъртва.

– Господи! – от Харди.

Пулиъс беше като посечена.

– Какво?

– И разполагаме с двама съседи – независимо един от друг, – които следят вестниците и гледат телевизия. – Глицки се обърна към Харди. – И двамата твърдят, че са видели твоя човек там тази сутрин.

– Фаулър? – Пулиъс почти изкрещя.

Глицки се извърна към нея и кимна.

– Същият.

В този момент Питър Струлър отвори външната врата и почти тичешком се спусна по пътеката.

– Мисля, че това може би ще го направи официално – каза Глицки.

„Любовницата на Неш открита мъртва. Въпреки изглеждащото на пръв поглед самоубийство, версията за убийство не е изключена

от Джефри Елиът, репортер на «Кроникъл»

Мей Шин, която за кратко миналото лято беше главната заподозряна в убийството на Оуен Неш, бе намерена мъртва в апартамента си този следобед, явно жертва на самоубийство. Тялото беше открито от специалния следовател сержант Питър Струлър, който е имал среща с г-ца Шин, във връзка с показанията, които е дала вчера по делото за убийство срещу бившия съдия от Върховния съд Анди Фаулър.

Въпреки изглеждащото на пръв поглед самоубийство, говорители и от полицията и от областната прокуратура отказват да изключат убийството като евентуална причина за смъртта. След като стана ясно, че г-н Фаулър е посетил г-ца Шин в апартамента й тази сутрин, съдебните заседатели по делото му бяха изолирани, а самият г-н Фаулър беше арестуван. Г-н Фаулър закъсня за съдебното заседание тази сутрин, като първоначално каза на съда, че колата му се била повредила.

Трябва да бъде подчертано, че точното време на смъртта на г-ца Шин не е установено. Тялото й беше открито свлечено над импровизиран олтар в апартамента й, облечена в церемониално бяло кимоно за японския ритуал за самоубийство, известен като сепуку, или по-често срещано, харакири. Повечето от основните форми на обреда са били извършени, според полицейски източници (вж. продължението на задната страница). Олтарът е бил покрит с листове от съдебния процес, на който г-ца Шин беше изправена, заради обвиненията, повдигнати срещу нея от върховните съдебни заседатели и областната прокуратура миналото лято.

Адвокатът на г-ца Шин, Дейвид Фримън, каза, че той е «ужасно потресен и опечален» от смъртта на клиентката си. Мей Шин стана още една жертва на неспазването на основните законови принципи в нашите съдилища – заяви Фримън. – Нейното незаконно, преждевременно арестуване, последвало смъртта на мъжа, когото тя обичаше, я тласна надолу по спиралата на депресията, от която няма изход. Остава ми единствено да се надявам, че най-после е намерила покой…“

Докато Джеф Елиът печаташе последните думи на компютъра си, Дизмъс Харди пиеше вече вероятно двайсетата си чаша кафе. Седеше, тъй като нямаше къде другаде да иде, на жълтата пейка в чакалнята без прозорци пред моргата.

Страут още беше вътре, лично извършваше аутопсията на Мей Шин. Беше се появил и самият Лок, заедно с Драйсдейл, Пулиъс и разбира се, Струлър. Глицки дойде към осем и половина и постоя малко да му прави компания. Харди не беше в особено разговорливо настроение.

Все още си припомняше сцената в кабинета на Чоморо, след като Струлър беше дошъл и официално бе съобщил новината.

Бяха в стария кабинет на Анди Фаулър, но всички следи от едновремешната изтънчена атмосфера бяха премахнати. Сивият берберски килим от стена до стена беше вдигнат и дъските блестяха. Под меката мебел със смел дизайн бяха постлани индиански килимчета, фотографии на Рейгън, Буш, Куейл, Джордж Дюкмейън и Пит Уилсън, ръкуващи се с Лио Чоморо покриваха стената в дъното. Бюрото беше тежко и черно, и за разлика от това на Анди, отгоре нямаше почти нищо. Чоморо седеше зад него, с подпрени лакти и преплетени пръсти.

Пулиъс се бе облегнала с кръстосани ръце на библиотеката. Струлър бе възседнал един сгъваем стол, а Глицки стоеше до вратата. Драйсдейл седеше на едно от креслата до Харди, който се опитваше да изглежда спокоен.

Чоморо се обърна към него:

– Искате да ми кажете, че сте знаели, че Фаулър е бил при Шин тази сутрин, когато ми казахте, че колата му се е развалила?

– Не, г-н съдия, тогава не знаех. Каза ми по време на обяда…

– И колко дълго възнамерявахте да укривате тази информация?

– Не знам – беше самата истина.

– Не знаете? Клиентът ви е подтиквал към лъжесвидетелстване, заплашвал и вероятно убил свидетел на обвинението…

– Не знаем това, Ваша светлост. Няма никаква следа от подобно нещо…

– Не още – намеси се Пулиъс.

– Във всеки случай, сте си мислили, че можете да запазите това за себе си. Най-малкото, г-н Харди, ще трябва да докладвам на адвокатската колегия.

– Той не я е заплашвал – възрази Харди – и Струлър казва, че се е самоубила…

– Изглеждаше, като че ли се е самоубила – намеси се бързо Струлър.

– Фаулър не я е убил.

Пулиъс го погледна.

– Както не е убил и Неш, така ли?

Харди запази гласа си равен.

– Точно така, Бетс. Какво ще кажете, да променим тактиката, като изчакаме доклада на съдебния лекар? Да съберем някой и друг факт и да разберем за какво става въпрос, преди да започваме с обвиненията.

Чоморо се намеси.

– Независимо от онова, което г-н Фаулър е направил или не е направил, имаме обвиняем, който е посетил свидетел на обвинението. Най-малкото, показанията й няма да са валидни.

– Тя няма да дава показания – отвърна Пулиъс. – Мъртва е.

Чоморо поклати глава.

– Не знам. Склонен съм да смятам, че процесът е провален. Може би трябва да започнем отначало.

– Аз бих се съгласил – отвърна бързо Харди. Не искаше да си го признае, но мисълта все още не го напускаше… Анди ли беше убил Мей?

Но идеята никак не се хареса на Пулиъс – тя си мислеше, че вече е спечелила. Харди не можеше да я вини…

– Съжалявам, г-н съдия, но аз не съм съгласна – тя продължи, като каза, че Шин била просто един свидетел, и че показанията й, в случая, си оставали валидни. – Ако г-н Харди се съгласи с факта, че обвиняемият е знаел, че пистолетът е на борда…

– Няма начин – отвърна той.

– Сигурна съм, че сте го обсъждали в присъствието на дъщеря му – отвърна Пулиъс. – Ще я призова за свидетел.

– Тя никога няма да свидетелства срещу баща си.

Черните очи на Чоморо присвяткаха.

– По-добре е да го направи, защото иначе ще я обвиня в обида към съда и ще я държа в затвора, докато не го направи…

И така, беше се съгласил. Не можеше да позволи Джейн да бъде изправена на свидетелското място – поради някаква неизвестна причина, тя можеше да спомене, че е познавала – в библейския смисъл – Оуен Неш. Кое беше по-лошото? Съдебните заседатели да разберат, че Анди е знаел предварително, че пистолетът на Мей е на яхтата или да научат още една причина, поради която е можел да иска да види Неш мъртъв?

В края на краищата, Чоморо бе решил да остави Фаулър в ареста, поне докато не се разбере самоубила ли се е или не Мей Шин. Съдебните заседатели, на които досега се беше разрешавало да се прибират по домовете си, под изричната забрана да не обсъждат делото с никого, трябваше да бъдат отделени в хотел, докато въпросът не се изяснеше, така че новото разкритие да не ги настрои срещу обвиняемия.

Глицки най-накрая видя удобен момент да сподели една идея – дрехите на Фаулър трябвало да се изследват за влакънца, косми, сперма и кръв. Той беше ченге, което се занимаваше с убийства – ако бе имало убийство, не искаше този път да има пропуснати улики. Пулиъс му каза, че това било добра идея и той й отвърна, че знаел. Работата му била да разследва убийства, стига да го оставели да си я върши.

55

Вратата към чакалнята се отвори. Минаваше десет и половина и Харди вдигна глава, като почти очакваше Страут да дойде и да му каже, че Мей всъщност е била убита, че раните от ножа са несъвместими със само увреждане. Вместо това, видя кучешката захапка на Дейвид Фримън, който любезно го попита дали може да седне.

– А, г-н Харди. Просто дойдох да отдам последна почит – каза той. През изминалите месеци Харди на два пъти бе разговарял с Фримън в кантората му относно свидетелските показания, които щеше да дава за обвинението. Въпреки, че привидно бяха противници, и двамата мъже бяха склонни да не зачитат обществените норми, склонност, която всеки беше доловил у другия и която, усещаше Харди, оформяше нещо като привличане помежду им, макар до този момент все още да не си го признаваха.

– Страут още ли е вътре с нея? – попита Фримън.

Харди кимна, замисли се за миг, после реши да каже каквото мисли.

– Знаете ли – започна той, – иска ми се вие да бяхте поели делото, когато Анди ви помоли.

Фримън поклати глава.

– Не смятам, че сте го загубили. Нищо не се знае, докато съдебните заседатели не се върнат с присъдата.

Харди вдигна очи.

– Така казват.

– Особено, ако Анди не е убил Мей. Мисля, че няма да се повлияят, ако не смятат, че го е направил.

– Той е бил при Мей тази сутрин – отвърна Харди.

Фримън повдигна рамене.

– И аз ходих преди два дни. Съдебните заседатели знаят ли го? Трябва ли да го знаят?

Харди побърза да се хване. В този момент би се хванал за всичко, независимо откъде идваше.

– Защо мислите, че няма да се повлияят?

През предишните им четиричасови разговори, Харди си мислеше, че сравнително добре е обсъдил процеса с Фримън, но започваше да осъзнава, че Фримън отговаряше само на онова, което го питаха, а Харди се бе придържал към действията на Фаулър, свързани с теорията за осъзнатата вина.

– Защото Мей беше депресирана, тя беше настроена на тема самоубийство. Снощи повече от час се опитвах да я разубеждавам да не го прави.

– Защо беше толкова депресирана?

– Мисля, че е повече от явно, а вие?

– Не е било само заради палтото.

– Заради палтото ли? О, палтото! Не, това вероятно е било последната капка, още едно напомняне, че вече не би могла да се надява на нищо. Затова и най-вече ми се обади, предполагам – разстроена, че й е било откраднато. Но самата депресия – това си продължаваше от лятото. Тя обичаше Оуен Неш. Вярваше, че и той я бе обичал. А беше изправена на съд за убийството му…

Харди поклати глава, все още опипваше почвата.

– Не знам какво ви е казвала, но тя не е обичала Оуен Неш – или така поне беше казал Фарис.

– Не. Не, тук грешите. Защо мислите така?

– Същото, както и с Фаулър. Не взимаш пари от някого, когото обичаш, затова, че спиш с него.

– Не е взимала пари от Неш, никога не го е правила.

Това накара Харди да замръзне.

– Какво?

– Никога не е взимала пари от него.

– Ами завещанието?

– Какво завещанието? Завещанието си е завещание. Мисля, че е било повече като жест, но когато Оуен умря… Искам да каже, вие нямаше ли да си потърсите двата милиона долара?

Главата на Харди отново започна да пулсира. Той се пресегна към чашата вече студено кафе на масичката до него. Защо винаги бе смятал, че Оуен е плащал на Мей Шин? Кен Фарис ли му го беше казал още в началото? Дали Фарис не го бе излъгал?

– Не – продължаваше Фримън. – Мей наистина обичаше Оуен Неш. Няма никакво съмнение в това. И аз бях започнал да вярвам, че и той също я е обичал. Носел е пръстена й, когато са го намерили. Не бе трудно да се влюбиш в нея.

Изглежда беше вярно. Виж само какво бе сторила с Анди. Стойността на Мей явно беше по-голяма, отколкото бе смятал. Но тя със сигурност бе мамила Анди Фаулър и той напомни това на Фримън.

Фримън кимна, сякаш му беше добре известно.

– Това е било преди Оуен Неш. Преди Неш е постъпвала, както й е било изгодно. Тя ми го каза. Някои клиенти – можеш да станеш като изповедник за тях. Психолог, съдник. Поражда се зависимост.

Харди, сещайки се за Селин, нямаше нужда да му се напомня за това.

– В случая, двамата с Мей наистина станахме доста близки. Вършехме много работа заедно – на погледа на Харди, Фримън поклати глава: – Не, не сме спали заедно. Както и да е, нещо много истинско явно е ставало между Мей и Оуен, като най-напред трябва да се отбележи, че и двамата са били доста цинични. Те са се променили взаимно, завинаги.

– Какво означава това?

– Мей е изоставила любовниците си – Анди Фаулър, например. Вероятно е можела да мами Оуен, както е правила и с предишните, но тя е искала да започне на чисто.

– А Неш?

– Доколкото разбирам, било е горе-долу същото, като изключим, разбира се, че се е движел в по-широки кръгове и е имал по-големи отговорности. Вероятно му е трябвало повече време, за да предприеме нещо – решението му да обяви публично предстоящата им женитба, например.

Харди си спомни как Фарис беше казал, че Оуен се бил „променил“ през последните месеци от живота си. Това ли беше обяснението?

– Наистина ли смятате, че са щели да се женят?

Харди никога не се бе замислял сериозно над това. И защо най-вече не го беше правил? Защото Кен Фарис му бе казал, че Мей и Оуен със сигурност са щели да се разделят. Това го накара да настръхне, като се почуди какво ли още е пренебрегнал или пропуснал.

Неговият добър приятел и много компетентен следовател, Ейб Глицки, вероятно бе проверил алибито на Кен Фарис, но сега му хрумна мисълта, че конкретно в това отношение, Пулиъс може и да се е оказала права. Ейб може да е бил толкова сразен от неправилния арест на Мей, че да не е имал желание да проследи нишките по това дело. Най-малкото, не беше разследвал неидентифицираните отпечатъци върху оръжието, с което бе извършено убийството – докато Струлър го беше направил. Не бе открил частния детектив Емет Търкъл. Харди се почуди дали Ейб наистина беше прелетял до Таос, или само се бе обадил тук-там.

Смъртта на Оуен Неш беше оставила Кен Фарис да ръководи една сто и петдесет милионна империя, вече необезпокояван от контролиращия го ексцентрик. Не си ли заслужаваше да убиеш заради това?

– Нещо ти хрумна ли? – попита любезно Фримън.

– Може би.

Чуха шум от стъпки и двамата вече бяха станали, когато Страут отвори вратата.

– Бихте ли влезли, ако обичате? – каза той.

Тялото беше покрито върху количката в камерата. Страут мина напред и отметна чаршафа от лицето й. Харди беше поразен колко млада изглеждаше. Лицето й, без грим или изражение, беше като на младо момиче, заспало.

Фримън се приближи до количката, прокара пръст по брадичката на Мей, вдигна чаршафа и погледна тялото й, като направи физиономия. Страут и Харди отстъпиха.

– Къде са дрехите й? – попита Харди.

– Опаковани и изпратени. Проверяват ги за власинки, косми, петна. Стандартната процедура. Само си губят времето.

– Защо?

– Защото няма никакво съмнение, че тази жена се е самоубила.

Харди усети как умората му набързо се изпарява. Часовникът над камерите показваше единайсет и нещо, но клиентът му поне бе оневинен в извършването на това убийство – защото, всъщност, не беше убийство.

Някак си усети, че нещата се бяха обърнали, Фаулър не беше убил Мей. Реално погледнато, това с нищо не променяше делото по убийството на Неш, но независимо от всичко, като че ли имаше огромно значение. В онова, което Анди Фаулър беше извършил, Харди бе виждал доказателства за обърканост, загриженост за репутацията му, погрешна преценка, че би могъл да запуши единайсет дупки с десет пръста.

Но това, което не бе видял – изведнъж и съвсем ясно осъзна той – беше убиеца. Анди бе извършил необмислени неща и после бе съчинил глупави истории, за да скрие колко безразсъдно се бе държал, той беше човек, чиито чувства така и не бе успял да разбере.

Но онова, което Анди не беше в състояние да направи, бе да планира хладнокръвно убийство. Някой друг го беше извършил – някой хладнокръвен, деен и организиран, без угризения или емоции. Всъщност, убиецът на Оуен Неш беше близо до пълната противоположност на Анди Фаулър.

Джеф Елиът знаеше, че едно време, преди шест месеца, преди да се срещне с Дороти, щеше да чака пред моргата, докато не дойдеха резултатите от аутопсията, така че материалът му да може да излезе в сутрешното издание. Но тази вечер бе написал статията си, беше я проверил и вкарал в компютъра и се бе отправил към къщи.

Други истории около Съдебната палата вече привличаха вниманието – едната, свързана с котарака, който областната прокуратура беше купила да контролира наплива на мишки, които бяха започнали да се появяват из сградата непосредствено след започването на строежа на новия затвор. Котаракът беше кръстен Арнолд Маусенегер и вече си бе извоювал няколко реда в „Кроникъл“. В рубриката „Проблясъци“ Крис Лок беше казал: „Арнолд е дар Божи, що се отнася до бюджета. Не бихме могли да си позволим да опразним цялата сграда“. Появил се бе и по пети канал. Гореща новина.

А Оуен Неш си беше мъртъв, както винаги. Анди Фаулър бе в затвора и нямаше опасност да се измъкне, и да убие още някой тази вечер. Процесът продължаваше. Работата на Джеф можеше да почака до сутринта.

Дороти беше заспала, но стана, за да го посрещне, когато отвори вратата. Наля им по чаша домашно бяло вино, докато седнал на леглото, той си сваляше дрехите. Телефонът иззвъня и без да мисли, Елиът го вдигна.

– Джеф, Дизмъс Харди се обажда, правя ти услуга.

– Още ли си буден? Нямаш ли заседание утре сутринта?

– Добрите адвокати никога не спят и исках ти пръв да разбереш съвсем официално, че Страут се произнесе, че Мей Шин се е самоубила. Анди Фаулър не я е убил. Никой не я е убил. Сама се е убила.

– Излишна тавтология – каза Джеф. – Самоубийство означава, че сама се е убила.

Харди искрено му поблагодари за урока по стил. Дороти се приближи и постави чашата с вино на масичката до телефона. Седна до него и разтри раменете му.

– Сигурно ли е? – попита Джеф.

– Направо от източника, в случая Страут. Още съм в моргата. Мислех си, че ще искаш да знаеш.

Джеф се поколеба за миг – това означаваше, че няма да спи още няколко часа.

– Първото издание вече е набрано.

– Хей – възкликна Харди, – още няма дори полунощ. Вие, момчета, не спирате ли машините, не късате ли първата страница?

– Може би, ако Арнолд Маусенегер имаше четири потвърдени убийства за един ден.

Всички знаеха за Арнолд.

– Между другото – попита Харди, – още ли искаш да се поровиш малко, ако успея да намеря подходяща дупка?

– Между другото, а?

– Просто ми хрумна.

– Сигурен съм. Но, да, мисля, че да. За какво става дума?

– Още не знам. Ще ти се обадя.

Джеф затвори, отпи от виното си и целуна Дороти.

– Съжалявам – каза той, – когато дойде новината…

Тя го целуна.

– Когато спечелиш „Пулицър“, ще ти простя за това.

– Дизмъс, трябва да поспиш малко. – Франи изглеждаше в много напреднала бременност, така, както беше застанала до вратата. – Кое време е?

Харди се протегна, страхуваше се да си погледне часовника. Тя заобиколи зад бюрото му и го прегърна, като се облегна на него.

– Как ще си в състояние да мислиш утре?

– Утре е петък – каза той.

– Всъщност, днес е петък. Това значи ли нещо?

– Означава, че утре ще мога да си наваксам. Тази вечер трябва да прегледам стенограмите – той вдигна един дебел куп напечатани страници – от двата дни. Забрави ли, че миналата нощ си я откраднах? – той облегна глава на нея. – Забрави ли?

Тя разроши косата му.

– Много добре си спомням. Но въпреки това…

– Анди Фаулър не е убил Мей – съобщи той. – Самоубила се е, точно както изглеждаше.

Франи се изправи.

– Е, това е добре, предполагам.

– Добре е, въпреки че защо този идиот е ходил в къщата на Мей…

Тя му изшътка.

– Стига толкова. Свършвай с четенето и идвай да си легнеш. Веднага.

– Още няколко страници. Обещавам.

Първото нещо, което трябваше да направи на сутринта, беше да се обади на Кен Фарис и да потърси някои отговори. Ако отговорите не му харесаха, щеше отново да позвъни на Джеф Елиът може би да си наеме свой собствен Емет Търкъл, за да проучи един уикенд в Таос, миналия юни.

Затова трябваше да запомни въпросите. Непрекъснато му прехвърчаха през главата и той започна да си прави списък, докато се опитваше да чете стенограмите от вчера и онзи ден, които сега му се струваха не като отпреди два дни, а като отпреди два месеца. След всичко, което се бе случило, откакто бяха давали показания, едвам си спомняше Том Уодъл и Хосе Очорио, още по-малко пък какво бяха казали, или защо можеше да има някаква връзка.

В жълтия бележник беше записано: „Неш плащал ли е на Мей? Документи?“ На следващия ред, думите: „По-конкретни промени в О. Н.? В какъв смисъл се е променил?“ После: „Скъсали ли са? Защо пръстен?“

Идеята, че Мей може да е казвала истината през цялото време, хвърляше съвсем различна светлина върху всичко, което се беше случило. Харди отвори нов бележник, като възнамеряваше да започне с предположението, че Мей и Оуен наистина са се обичали. Щеше да прегледа първите си папки – онези, които бе преснимал толкова отдавна – през съботата и неделята и щеше да проучи всяка нейна думичка.

Той си записа нещо в бележника за Мей, после се захвана отново със стенограмите. Трябваше да се връща назад, за да види кого разпитваха, Том или Хосе. Напомни си – Том беше следобедното момче, онова, с което се бе запознал първия ден. Сграбчи по-старата папка, отвори я на разпитите на Глицки и на двамата, като възнамеряваше да започне отначало, да си припомни фактите. Отново.

Не беше спал от двайсет часа. Сега четеше за това, как Хосе бил видял Мей Шин да си тръгва от яхтата в четвъртък, но Хосе беше сутрешния пазач, така че не можеше да е видял Мей в четвъртък сутринта, трябва да е било сряда, което нямаше смисъл, защото Мей беше казала, че е ходила до яхтата в четвъртък, така че Харди – бързо – се върна на бележника с въпросите към Мей.

Погледна обратно. О, явно беше Том, в края на краищата. Една от папките беше отворена на Том.

Франи беше права – не можеш да работиш, ако не си в състояние да разсъждаваш, а мозъкът на Харди току-що бе изключил. Достатъчно. Не можеше да следи мисълта си.

56

Както му се стори само няколко секунди, след като си беше легнал, телефонът щеше да му проглуши ушите и вече се съмваше.

– Събудих ли те? – попита бодро Глицки.

Харди погледна часовника: шест и десет.

– Не – отвърна той. – Точно си сортирах чорапите.

– Хората, които наистина работят, стават по това време – заяви Глицки. – Освен това, помислих си, че може да си висял долу, за да разбереш заключението на Страут.

– Заключението на Страут беше, че Мей Шин се е самоубила – разказа на Ейб за снощи и част от разговора си с Фримън. Франи влезе с чаша горещо кафе и Харди, като продължаваше да говори, се изправи и седна на леглото. – Така че Фримън казва, че наистина са възнамерявали да се женят – заключи той. – Това как ти се струва?

Глицки замълча за миг.

– Неш носеше пръстена, нали?