Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 33 страниц)

Харди отново отиде до прозореца. От флуоресцентните отблясъци по масата главата му отново бе започнала да пулсира. Постоя с гръб за миг, после се извърна.

– Анди, може и да те обиди, но държа да се подложиш на полиграфски тест*.

[* С детектор на лъжата – полиграф – се установяват лъжливи показания – Б.пр.]

Съдията присви устни. Искането явно го ядоса.

– Полиграфите не вършат работа, Диз. Не се признават в съда.

– Знам.

Настъпи мълчание. Харди стоеше до прозореца, Фаулър се беше облегнал назад на стола си.

– Казах ти, че не съм го убил.

– Знам, че ми каза.

– Но ти не ми вярваш?

Харди остави тишината да говори.

Съдията настоя.

– Заради онази единствена лъжа, нали, че не съм знаел кой е Неш? Обясних ти вече. Не смятах, че ти или някой друг трябва да знае. Не мислех, че ще се разбере.

– Е, вече се разбра и няма какво повече да се разбира. Трябва да знам всичко и аз ще реша какво да премълча. Искаш да те защитавам – или това ще правя, или се отказвам.

– И имаш нужда от полиграф за това?

– За да скъсам една страница от папката на Пулиъс, „Лъжата говори за характера на обвиняемия, ваша светлост“.

– Смяташ ли, че ще се съглася да се подложа на полиграфски тест?

Харди забарабани с пръсти, огледа стените и голите прозорци.

– Знаеш ли, Анди, страхувам се, че това не е молба.

– Диз, резултатите не се допускат в съда! – повтори Фаулър. Замълча за миг, за да се успокои. – И знаеш ли защо не се допускат? Защото не вършат работа. Защото не доказват нищо.

Харди кимна.

– Знам – в съдебната зала подобни експерименти, най-малкото, се приемаха с подозрение.

Фаулър го погледна.

– Тогава защо?

Харди откри, че преглъща думите си – изречени на висок глас щяха да прозвучат високопарно, самодоволно. Причината беше, че искаше нещо да му позволи, заради собствената му съвест, да продължи да защитава Анди, нещо, което, ако не го оневиняваше, поне да оставяше отворена вероятността, въпреки лъжите и неблагоразумните действия, да е невинен.

За повечето професионалисти в тази област това нямаше никакво значение. Въпросът не се състоеше в самия факт, а дали този факт можеше да бъде доказан. Но Харди бе работил като ченге, после като прокурор. Нагласата му беше да хваща лошите и той не искаше да има нищо общо със защитата на виновен човек, дори и на стар приятел като Анди Фаулър.

– Имам си причините – каза той най-накрая, – и ти или ще ги приемеш или ще си наемеш нов адвокат, Анди.

Погледът на Фаулър беше решителен, спокоен.

– Не съм го убил аз, Диз.

Харди разпери ръце.

– Тогава не би трябвало да има никакъв проблем, нали?

Най-накрая съдията кимна.

– Добре, Дизмъс. Не ми харесва, но съм съгласен.

44

Глицки носеше каки на цвят панталони, кубинки и кожено яке. Беше висок около метър и деветдесет и тежеше малко над сто килограма. Черната му коса бе късо подстригана, почти като на морски пехотинец. Когато беше по-млад, отчасти за да прикрие горната част на белега си, си бе пуснал мустаци като на китайски император, но вече от шест години ходеше гладко обръснат.

Елизабет Пулиъс бе работила с него най-малко по четиринайсет дела, откакто бе започнала да се занимава с убийства преди три години. Отношенията им бяха преди всичко сърдечни и открити. Стояха от една и съща страна на барикадата. Следователно появата на импозантната фигура на Ейб на вратата не би трябвало да я изпълва с лоши предчувствия. Но я изпълни.

Не беше казал нищо. Тя преглеждаше показанията по дело, което щеше да се гледа след два месеца, като ги наизустяваше, както обичаше да прави. И изведнъж го видя. Нямаше представа от колко време стоеше там.

– Здравей, Ейб – каза тя. Затвори папката и му хвърли една ослепителна усмивка. – Какво има?

Глицки се бе подпрял на вратата, с ръце в джобовете. Явно промени първоначалното си решение, отдели се от касата и влезе вътре. Джеми Джексън, колегата, с когото работеше в една стая, си беше отишъл преди час. Глицки затвори вратата зад гърба си. Седна и Пулиъс бутна стола си леко назад, за да го вижда по-добре.

– От колко време си прокурор? – попита Ейб.

Пулиъс все още се опитваше да се усмихва – чарът, който й вършеше толкова добра работа.

– Сърдиш ми се и да ти кажа, не те виня.

Глицки не си падаше много по усмивките. Беше виждал прекалено много лъжи и лицемерни извинения да се поднасят с любезна ръка и усмивка двайсет и четири карата. Усмивките го караха да настръхва.

– Колко горе-долу? Шест, седем години? – той беше опитен следовател, а един опитен следовател не се отказваше и не обръщаше внимание на пушека, докато не получеше отговор на въпроса си.

– Откакто си тук?

Пулиъс кимна.

– Горе-долу толкова, Ейб. Малко повече от седем.

– А знаеш ли аз от колко години съм ченге? – не беше въпрос. – Работим заедно от доста време, а явно, че не си разбрала нищо за мен.

Тя все още го гледаше. Беше си сложил физиономията, която използваше пред заподозрените. Биваше си я.

– Изкарах четири години в Сан Хосе на стипендия от футболния отбор. Като тай-тенд*. Всъщност, беше преди да го нарекат „тай-тенд“. Тогава още му викаха обикновен стар „енд“. Но не бях само тъп спортист, главно защото имах достатъчно акъл, за да осъзная, че съм прекалено бавен за професионалния футбол, така че доста залягах над ученето и изкарах висока диплома. Класният ми каза, че мога да вляза право с такъв успех.

[* Става въпрос за американски футбол – Б.пр.]

Сега устните му се разтегнаха, карикатура на усмивка, която опъваше широкия белег, разцепващ горната и долната му устна.

– Представяш ли си? – продължи той. – Право.

– Ейб…

Не й обърна внимание.

– Но бях взет в Полицейската академия – да, по онова време така се правеше, – след като завърших колежа и реших, че изглежда по-забавно, по-динамично, отколкото правото. Тогава бях на двайсет и три. Сега съм на четирийсет и една. Осемнайсет години като последните седем съм се занимавал само с убийства.

Той млъкна. Някъде в съседна стая звънеше телефон. Навън през прозореца се спускаше, окъпан в оранжево и розово, вечерният здрач.

Пулиъс с мъка успяваше да си поема въздух, да запази самообладание.

– Имаше ред причини, Ейб – той мълчеше, просто застанал там като злокобна статуя с ръце в джобовете, стъпил здраво с двата крака на земята. Тя се завъртя на стола си, за да избегне втренчения му поглед. – Начинът, по който делото Шин се провали, погрешният арест – тя сложи ръце пред устата си и се загледа навън към моста над Залива. – Знам, че Харди ти е приятел. Предполагам, че просто съм си помислила, че няма да му отдадеш цялото си внимание.

– Изцяло съм отдаден на работата си.

– Хайде, Ейб, знаеш какво искам да кажа. Щеше само да се подхвърля – тя продължи в същия дух. – И никой не ти го е отнемал. Ако беше открил нещо, щяхме да го използваме. Питър Струлър просто случайно попадна на него.

– Случайно е претърсвал кабинета на Фаулър, така ли? И аз често го правя – за да си разнообразя понякога скучен ден, отивам и разравям някой от кабинетите на съдиите.

– Е, аз си имах версия и му я споменах.

– Дори и тъп спортист като мен може да се досети, Елизабет. Обикновено обаче, версиите се споделят със следователя, който в този случай съм аз.

– Знам това, Ейб – разкаяна, тя се изправи. – Беше грешка, Ейб. Съжалявам.

– Да, много ми помагаш с това, че съжаляваш. Виж доказателствата, които Струлър е събрал и после иди обясни на шефовете ми как е станало така, че аз не съм намерил нито едно от тях. Защото, когато претърсих кабинета на Фаулър, след като го обсъдих с лейтенанта си, тъй като си помислих, че може и да има известни основания, вътре не беше останало нищо за намиране.

– Не беше само в кабинета му.

Гласът на Глицки се сниши. Почти премина в шепот.

– Знаеш ли, Елизабет, не ме интересува дори и да е било в екваториалните гори на Амазонка. Горе си имаме отдел „Убийства“, който разследва убийства. Ние ти предоставяме доказателствата, без които иначе нямаше да имаш работа. Поела си по нов протокол, чудесно, следвай си го, но знай, че улицата е двупосочна.

– Разбирам. Виж, Ейб, вече ти се извиних. Никога повече няма да се повтори. Наистина съжалявам.

Глицки кимна. Понякога ги оставяш да кажат последната дума, оставяш ги да си мислят, че всичко е уредено и забравено.

– Просто ми кажи, че не си спала с него.

– Това не ти влиза в работата.

– Влиза ми – Харди сниши гласа си в слушалката. – Особено, след като е било през септември. И ти го знаеш.

Намираше се в кабинета си. След като прочете половината от документацията по делото, се беше сетил за Джейн.

Представи си я в кухнята на къщата й – на тяхната стара къща – на Джексън стрийт, как седи на високото столче, може би с чаша бяло вино в ръка. Наближаваше четирийсетте, два пъти разведена и преживяваща явен спад в пазарната си цена, подействал й като шок, тъй като Джейн все още беше много привлекателна. А и интелигентна и самоуверена, защо мъжете не го забелязваха? Ако бяха на нейната възраст, искаха или се женеха – както бе направил Харди (и както тя му беше изтъкнала) – за по-млади жени, защото колкото по-стабилна, колкото по-устойчива беше връзката, толкова по-добре. Можеха да мечтаят отново с младите, да се преструват и те, че са млади. Да започнат нов живот по средата на своя собствен. По-възрастните мъже знаеха, че няма къде да им избягаш. Нямаше какво да си играеш. Всички се чукаха. Това беше краста, която трябваше да начешеш. Вечеря, коняк, оргазъм. Много благодаря. Страхотен си. Или по-младите мъже, които черпеха опит от по-възрастните жени, но и през ум не им минаваше да се омъжат за някоя от тях…

Харди беше чувал и чел за всичките етапи. Джейн сигурно бе ужасно самотна през повечето от времето. Дори и с Чък Чък Бо-Бък, последния.

Но не, надяваше се той, моля те не и с Оуен Неш.

– Джейн.

– Не беше нищо сериозно – отвърна тя. – Само една нощ – гласът й звучеше глухо.

Беше изписал двайсет страници от жълтия си бележник. Наближаваше полунощ и той разтърка очи. Подутината вече бе станала бледоморава, пулсиращата болка не стихваше, но вече бе поносима. Беше се отплеснал, прескачаше от показания на показания и следвайки нишката, късаше залепващи се етикетчета и ги лепеше по теми. Местопрестъпление. Гаранция. Доказателства. Версии. Съдебни заседатели.

Реши, че трябва да направи още един опит да измъкне Анди под гаранция. Дори и да я вдигнеха до един милион долара, не можеше да го остави в пандиза. Знаеше, че има право да подаде жалба до Апелативния съд, за да принуди Браун да определи някаква разумна гаранция и в края на краищата оттам щяха да го направят. Драйсдейл вероятно също го знаеше. Можеше да говори с него и да стигнат до някакви взаимни отстъпки, без процедурните боричкания.

След това, първото нещо, което щеше да направи, бе да подаде иск за съдебно преразглеждане на доказателствата, които и сега, след като бе прочел по-голямата част от досието, продължаваха да му се струват прекалено неубедителни. Всички улики бяха косвени.

Макар и подкрепени от непотвърденото алиби на Анди, лъжите му (или лъжата, повтаряна многократно) и безкрайно големия риск, който беше поел в защита на Мей, събраните улики не доказваха, че е бил на яхтата. А без това Харди не виждаше как някой би могъл да го осъди.

Известно бе, че съдебните заседатели са способни на всичко, но той смяташе, че един безпристрастен съдия, ако можеше да се намери такъв, щеше да отхвърли цялата работа като нагласена.

Независимо от Пулиъс и нейните „лични“ върховни съдебни заседатели, системата най-малкото мълчаливо признаваше нарушенията в процедурата по образуването на дела по този начин и поради това позволяваше съдийско преразглеждане на отправените обвинения, за да е сигурно, че съществуват достатъчно доказателства за съдебен процес. В края на краищата, не беше в интерес на самата система да възбужда дело, когато не съществуват доказателства.

Харди реши, че вероятно би могъл да измъкне Анди въз основа на това. Поне си заслужаваше да опита.

Ако не се получеше, реши той, щеше да направи всичко възможно да изкара делото от Сан Франциско. Собственото му досие, от времето на първото съобщение в „Кроникъл“, когато двамата с Пико бяха открили ръката на Оуен Неш, съдържаше повече от шейсет и пет статии, както местни, така и национални публикации поделото. Неш, Шин, той самият, Фримън, Фаулър. Беше от типа истории, които хората обичаха да четат и да си спомнят или пък спираха онова, което вършеха, за да чуят по радиото или да видят по телевизията.

Поне започваше да му се избистря теорията, която щеше да използва в защитата си. Имаш нужда от защитна теория. Беше водил достатъчно обвинения, за да знае, че онези адвокати, които просто отхвърляха доказателствата му, които оспорваха заключенията му, губеха. Онова, от което се нуждаеше, беше собствена позитивна защита. Да се бориш, да се изправиш гневно срещу несправедливото обвинение.

Беше му хрумнало днес, и си мислеше, че има реални основания. Харесваше му също така, защото придаваше на нещата личностна окраска – Пулиъс си бе свършила работата отзад напред. Начинът, по който трябваше да се работи (щеше да оспори той) беше, доказателствата да се събират безпристрастно от всички посоки от полицията, натоварена с разследването на случая. Когато доказателствата достигнеха до определена критична маса, се искаше завеждане на дело и издаване на заповед за арестуване. При делото на Фаулър нямаше нищо подобно.

Харди реши, че може да докаже пред съдебните заседатели, че някой, Лок или Пулиъс, или който и да е там, се е насочил към Анди, воден от лична вражда, разгневен от професионалните му грешки. Беше политическа вендета, основана на поведението му на съдийската банка, а не на разобличаващи го доказателства.

Харди никога преди не бе призовавал Глицки като свидетел на обвинението по никое от делата си, но записа името му под едно ново етикетче… следователят, натоварен със случая, като свидетел на защитата. Това щеше здравата да разяри старата Бетси.

Знаеше, че трябва да предприеме още една крачка, ако вярваше, че съдията е невинен. Затова беше готов да използва Джеф Елиът, Ейб Глицки и всички останали. Някой бе убил Оуен Неш. Но съдебните заседатели не бяха съвършени. Можеха да направят грешка и да признаят Анди за виновен. Най-голямата надежда на Харди да отърве Анди, беше да открие кой го бе направил.

Трудно изпълнима задача, след като явно не беше никой от заподозрените дотук – Шин, Фарис, г-н „Силикон Вали“. Но имаше някой „Х“ на свобода. Джейн? Невъзможно. Една нощ, беше казала. Беше казала… Не. Познаваше Джейн, не би могла да убие никого. Освен това, защо щеше да казва на Джеф Елиът, че се е срещнала веднъж с Неш, ако връзката им е продължила и след това? Защо да отваря тази врата? Освен ако не си е помислила, че сигурно ще се разбере и е искала да изглежда така, сякаш няма какво да крие. Не, нелепо. Джейн не разполагаше с мотив.

Фарис? Той бе станал водещата фигура след смъртта на Неш или поне щеше да бъде движещата сила зад новоназначения на поста, независимо от скръбта, която беше демонстрирал.

Облегна се назад и се протегна. Стига толкова, хващаше се за сламка. Ейб дори още не бе прегледал другите клиенти на Мей – тримата мъже, които Харди беше открил от телефонните извадки. Имаше цяла вселена от потенциални заподозрени. Един от тях, независимо кой, бе допуснал грешка, но беше малко вероятно да я открие с подобни кабинетни мечтания. Трябваше да хване някой да се заеме с това.

Вдигна последната стреличка от бюрото си и я запрати към мишената. Заби се на десет сантиметра от центъра.

Джейн… дали Анди не бе разбрал за Джейн и Оуен? Можеше ли това да е причината, още една причина за Анди да убие Неш?… Да се бе оказало последната капка, Анди да е бил съсипан, когато Неш – „прочутият кучи син“ – му е отмъкнал Мей и после, когато почти го е бил преодолял, пет месеца по-късно да е открил, че онзи е чукал и дъщеря му и бум, да е минало границата…?

Заемаш ролята на обвинението, Харди. Анди не го е направил, полиграфският тест, който бе успял да назначи за сутринта, по принцип невалиден, щеше да разпръсне и последните съмнения… Не, че вече имаше кой знае колко – Анди се беше обидил, но също така бързо се бе съгласил, че тестът ще е в негова полза. Нали така?

Беше прочел почти всичко. Реши, че е достатъчно обективен, но още нямаше никаква представа какви нови доказателства бе открила Пулиъс, за да повдигне обвинение. Със сигурност в представените в писмен вид, които беше прегледал, подобно нещо нямаше – явно не ги бе изложила пред върховните съдебни заседатели. Пулиъс сигурно до посиняване бе говорила, сладко и убедително, както само тя умееше, какъв неморален човек е Анди Фаулър, какъв отвратителен съдия, как няма алиби, как е отбелязал името на Оуен Неш в календара си, как е имал връзка с Мей Шин, как е провалил кариерата и репутацията си, колко потаен и неетичен е бил – но какво от това? Как можеха тези неща да докажат, че е убиец?

Имаше и още нещо, иначе делото нямаше да стигне толкова далече – но завеждането на дело не означаваше спечелване на процес със съдебни заседатели. Чувстваше се уморен, но реши, че ще прегледа още веднъж нещата, които смяташе, че вече са му добре известни. Документацията бе нараснала за един ден на три папки и няколко бележника.

Той прочете внимателно разпитите на Глицки на двамата пазачи от яхтклуба – не бяха кой знае какво. От собствените си бележки прегледа предишните свидетелски показания пред върховните заседатели по обвинението на Шин, на Страут, Ейб, Селин и останалите. Следователно нямаше да има никакви изненади, прегледа списъка с веществените доказателства, които обвинението възнамеряваше да представи. Бяха – с допълнението от календара на Фаулър и без собственоръчно написаното завещание от два милиона долара – същите, които беше очаквал и тук също нямаше кой знае какво – снимките от аутопсията на Оуен Неш, пистолетът, телефонните извадки, потвърждаващи връзката на Анди с Шин, документация, свързана със ситуацията около гаранцията.

Той затвори папките. Утрото беше по-мъдро от вечерта.

45

Върху кухненската маса на Мей имаше купища изписани листове хартия.

Под вещото ръководство на Дейвид Фримън явно съдеше по-голямата част от западния свят, заради онова, което й беше сторил – имаше дела срещу полицая, който я беше арестувал, началниците му, прокуратурата и града Сан Франциско. Фримън изброяваше цял куп нарушения, като се започне от неправомерния арест и се минеше през всевъзможни нарушавания на гражданските права, клевета, дискриминиране в печата.

Отделно, преговаряха за връщането на много лични вещи – дрехи, гримове и тем подобни – които тя бе държала на „Елоиз“ Четири месеца след убийството, яхтата все още беше запечатана, а вече идваше зима. Имаше специални неща, които Оуен й бе подарил. Двамата с Дейвид бяха направили списък и той смяташе, че трябва да си получи всичко обратно – обувки, дъждобрани, красивото й дълго кожено палто, сибирската шапка, стъклените и нефритените дрънкулки, които държеше в писалището с капак на Оуен, някои спортни принадлежности. Едва не се разсмя на последното – не беше правила нищо за тялото си от юни.

Но все пак, повечето дела бяха свързани със завещанието. Първоначално изобщо не я беше грижа за парите или поне си мислеше, че е така. Но постепенно практичността и принципността надделяха. Защо трябваше държавата, която нямаше нужда от тях, да ги прибере. Или дъщеря му, която и без това притежаваше толкова много? Тя – Мей – единствена го беше обичала и той самият бе желал те да са за нея.

Тя стоеше с чаша чай в ръка и гледаше към купчината хартии, облечена в червено-черно копринено кимоно, завързано на кръста. Денят в средата на октомври се бе оказал ясен и слънчев.

Душевния мир, който бе намерила или си мислеше, че е намерила, с Оуен, беше разбит от времето, прекарано в затвора и цялата нелепост на арестуването й. Дейвид Фримън, мил човек, видял как безнадеждността отново се надига в нея, мъдро бе продължил да я занимава с тези дела, опитвайки се да отвлече вниманието й.

И за известно време това бе удържало празнотата. Тя беше заета, по начина, по който бяха заети мравките – обикаляше и трупаше малки нещица, докато не направеше голямо нещо. Не спираш, защото заангажираността сама по себе си е край. Сега бе дошло нещо ново, писмена молба, не призовка, да се яви като свидетел на обвинението срещу Анди Фаулър.

Тя се запъти към малката си куличка и погледна надолу към улицата, хората влизаха и излизаха от деликатесния магазин, малките електрички се движеха. Опита се да извика някакъв спомен за начина, по който се бе чувствала или да си припомни усещането с Оуен, единството, което двамата бяха открили.

Но него вече го нямаше. Имаше семейство, което никога не я беше обичало, което прекалено много се бе страхувало от живота, за да се опита да го живее. Два несполучливи брака, връзки без значение. Ден след ден вършеше всичко по инерция, надяваше се да срещне някого, в когото да може да се влюби, който да може да се влюби в нея. И после, когато си помисли, че го е открила, всичко беше унищожено.

А сега тези хартии. Предполагаше, че го дължи на Дейвид. Какво обаче дължеше на Анди Фаулър?

– Кой беше?

Дороти се събуждаше щастлива всяка сутрин. Матракът на пода беше вдигнат на здрава платформа с модерна чамова рамка. Имаше тапети на цветчета по едната стена с някакви литографии на Дега и Моне, сложени в рамка и покрити със стъкло. Айнщайн все още ги успокояваше за ограничените умове. Нови пердета, широк, ярък килим, ратаново канапе с малка масичка отстрани, маса за кафе, три модерни лампи. Мястото беше съвсем различно.

Джеф дори ходеше по-добре, можеше да прекоси от барплота до леглото без патерици. Не вярваше, че ще продължи вечно, но щеше да му се наслаждава, докато можеше. Може би „Преднизона“ за очите му бе направил нещо и за краката му. Симптомите не можеха да се предвидят, така че когато дойдеше нещо добро, не задаваш въпроси. Той се придвижи отново към леглото.

– Беше Харди, прокурорът, за когото ти разказвах. Този път работи за защитата.

Възхитително нескромно, тя подпря голото си тяло на възглавницата и го привлече към себе си, като дръпна одеялата върху тях и разтърка с ръце гърдите му.

– И какво иска г-н Харди?

– Фаулър днес ще се подлага на полиграфски тест. Иска да знам.

– Защо?

Той облегна глава върху нея.

– Ако го изкара, е новина. Не е доказателство, но е новина. И той смята, че ще му е от полза.

– Ами ако не го изкара?

– И тогава пак е новина. И в двата случая е добре за мен. Но Харди сигурно смята, че всичко ще е наред, иначе нямаше да ми каже.

– Изглежда малко рисковано…

– Харди трябва да поеме известен риск. И двамата печелят, ако Фаулър е невинен.

– Мислиш ли, че е?

– Невинен ли?

Тя кимна.

– Не.

Пистолетът.

Пулиъс и Струлър, хитри дяволи.

Харди знаеше, че няма да е много умно да подаде иск за прекратяване на делото по липса на доказателства, преди да е изчел внимателно всяка дума от документацията по него. По-голямата част, както беше забелязал снощи, бяха все неща, които бе виждал и преди и които се беше изкушил да пропусне.

Предварителното запознаване с фактите по делото беше с цел да се избягнат изненадите в съда; заключения, извадени като заек от цилиндър в последната минута а ла Пери Мейсън наистина оставаха в сферата на художествената литература. Много преди да се стигне до дело, прокурорите трябваше да разкрият всичко, с което разполагаха, що се отнася до доказателства, свидетели, показания на вещи лица. На теория, важното бе не да зашеметиш противника си (въпреки че, ако можеш, беше само в твоя полза), а да изложиш доказателствата и отношението им към делото пред съдебните заседатели.

Ако Глицки, или някой друг попаднеше на някакви отнасящи се към делото доказателства по време на процеса, Харди би могъл да ги представи, но това се случваше рядко. През повечето време страните знаеха картите на противника си – умението се състоеше в това как тези карти ще бъдат изиграни.

Което не означаваше, че Пулиъс, след като бе дала на Харди всичко, което трябваше, беше длъжна да му покаже и как да го използва.

Така, че Харди продължи да чете. Нямаше нищо чудно в това, че пистолетът се представяше като веществено доказателство – той беше, в края на краищата, оръжието, с което бе извършено убийството.

Онова, което наистина не очакваше, беше факта, че отпечатъците на Анди Фаулър се намираха върху пълнителя.

Толкова за иска му за съдийско преразглеждане на доказателствата. С това последното, осъзна Харди, имаше достатъчно улики срещу Анди Фаулър за завеждането на дело.

– Как е могло да стане? Как никой не ги е видял преди? Това означава, че е бил на яхтата, а ако е бил на яхтата, няма съдебни заседатели, които да не повярват, че той го е убил.

Харди се беше свързал с Глицки в службата му по телефона, преди да тръгне към Съда и сега двамата ядяха хамбургери далече от Съдебната палата. Глицки разбираемо не искаше да бъде виждан, потънал в приятелски разговор с адвокат на защитата. Приятели или не, новите реалности трябваше да се имат предвид.

Глицки хрускаше лед, правеше го винаги, щом му се отдадеше случай. Това направо побъркваше Харди.

– Не е задължително.

– Какво искаш да кажеш, с това „не е задължително“? Пистолетът беше на яхтата и отпечатъците на Фаулър са върху него.

– Може да са били на пистолета, преди да е бил занесен на яхтата.

– Е, това със сигурност ще е и моят аргумент, но подобно твърдение едва ли засилва позицията ми. Как е могъл да не ми каже за това? Как е могъл да не знае?

Глицки отхапа от сандвича си.

– Излъгал те е.

– Благодаря ти.

Ейб преглътна, пийна глътка „Кола“, схруска леда.

– Моля.

– Как сме ги пропуснали миналия път, отпечатъците?

Ейб разтърка лицето си.

– По два начина, вероятно. Първият, никой не е погледнал пълнителя. Отпечатъците на Шин бяха по цевта, тя беше заподозряната, край на търсенето. Вторият – Ейб вдигна два пръста – намерили са отпечатъци, които не са могли да идентифицират. После, когато вече са знаели, че търсят Фаулър, са ги сравнили с неговите.

– Това трябваше да излезе отдавна.

– Не. Отпечатъците му не са били в компютъра. Сверяваме отпечатъците, които намерим, с тези на зарегистрираните престъпници и ако не излезе нищо, какво очакваш да направим, да проверим всички отпечатъци на света ли? – Глицки повдигна рамене. – Не ми е приятно да го казвам, но тези неща понякога се изплъзват.

Харди изпсува.

Глицки кимна отново.

– Вероятно по малко и от двете.

– Ейб, заставих се да погледна нещата и от страната на обвинението, но истината е, не мога да повярвам, че го е извършил. Че би ме излъгал за…

След като му хвърли един саркастичен поглед, Глицки разтърка ушите си, като че ли не беше чул както трябва.

– Извинявай – каза той, – стори ми се, че каза, че един престъпник не би те излъгал?

– Това не е просто някакъв престъпник, Ейб. Това е бившият ми тъст. Познавам го – или поне си мислеше, че е така. – Съдия от Върховния съд, за Бога.

Ейб се пресегна и сграбчи останалото от сандвича на Харди.

– Сигурен съм, че няма да го доядеш… Каза, че си назначил полиграф за днес, нали? Това ще ти покаже. Може би. А може би не – Ейб се усмихна с ужасната си усмивка.

Специалистът по полиграфия – Рон Рейнълдс, висок, слаб мъж със сив костюм, бяла риза и синьо-черна вратовръзка – го чакаше в кафето за посетители на втория етаж на сградата, в която работеше, близо до административния център.

След като се запознаха, преминаха направо към деловата част.

– Ще настоявате ли за приемането му като доказателство в съда? – попита Рейнълдс.

– Не го правя заради съда. Правя го заради себе си.

Не за пръв път чуваше адвокат да го казва. От време на време, макар и не особено често, искаха да вярват на клиентите си.

Харди продължи.

– Мисля си обаче, че фактът, че клиентът ми желае да се подложи на теста, може да повлияе положително върху съдебните заседатели.

– Ако успеете да направите така, че да бъде допуснат като доказателство, в което се съмнявам.

– Е, мога да опитам.

Харди извади едно тефтерче с бележки и започнаха да ги преглеждат. Беше подготвил двайсетина въпроса, изискващи „да“ или „не“, на които Фаулър трябваше да отговори и които бяха свързани с Оуен Неш и Мей Шин. Рейнълдс добави десетина други за, както той го нарече, коригиране.

– Ще ги минете всичките с него преди теста, нали? Без изненади, нали така?

– Разбира се. Възнамерявате ли да присъствате?

– Ще остана навън, но ще съм наблизо.

Рейнълдс си помисли, че това беше правилният отговор.

– По-добре е без прекъсвания – кимна одобрително той.

Но преди Анди Фаулър да се подложи на теста, самият Харди се нуждаеше от няколко отговора.

Отново се намираха в „А“ помещението за свиждане. Пазачът още държеше съдията за ръката, когато Харди, крачейки около масата, започна:

– Ще ми кажеш ли как отпечатъците ти са се озовали вътре в оръжието, с което е било извършено убийството, върху пълнителя?

Фаулър замръзна на място. Пазачът също не помръдваше. Харди се втренчи за миг в клиента си, после възвърна самообладание. Многозначително поблагодари на пазача и го изчака да излезе и да затвори вратата зад гърба си.

Анди се беше съвзел.

– Шегуваш ли се?

– Не ми излизай с тия, Анди!

– Моите отпечатъци?

Харди беше бесен. С всеки изминал ден той навлизаше все повече и повече в делото, все по-твърдо и твърдо решен да го отърве, но това беше главно, защото все си повтаряше, че съдията е невинен. Беше си обещал, че ще се захване със защитата на Анди, само ако има основание да смята, че е невинен. Разбира се, никой, освен убиеца, бил той Анди или не, не можеше да бъде сто процента сигурен за онова, което се бе случило на „Елоиз“, но Харди не беше професионален адвокат. Нямаше да се захване, наистина нямаше да се захване, ако знаеше, че Анди го е извършил.

Фаулър тихо изпсува зад гърба му и Харди се извърна.

– Заредих пистолета, вместо нея, Диз. Това е невероятно. Беше преди месеци. Изобщо не ми беше хрумвало, Диз, кълна се в Бог.

– Зареждал си й пистолета?

Той кимна.

– Страхуваше се да го докосне. Някой от предишните й… някои й го беше подарил, а тя дори не го бе заредила. Беше в нощното шкафче до леглото й. Казах й, че няма смисъл да държи пистолет за самозащита, ако не е зареден и го заредих.

– Не е бил в нощното й шкафче, Анди. Бил е на „Елоиз“.

– Тя ми казваше, че не го искала в къщата си. Мразела го. Не можех да го взема, не можех да взема пистолет, регистриран на чуждо име.

– Защото си бил съдия и не си искал да нарушаваш законите, а?