Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 29 (всего у книги 33 страниц)

Каква полза от увъртания?

– Не – отвърна Харди. – Не, предполагам, че не е, Анди – Джейн го погледна смразяващо, но той не й обърна внимание. – А сега, какво ще кажеш да престанеш да страдаш за онова, което ти е причинила? Нея я няма вече. Не беше ли казал на Джейн преди, че трябвало да го приемеш така, сякаш е умрял един приятел? Е, сега е точно така.

– Тя ме е лъгала.

На Харди започваше да му писва от обяснението – с което и самият той се бе заблуждавал, – че отговорът на всичко се крие в лъжите на Мей.

– Наистина ли? Или ти сам си се залъгвал?

Джейн направо му изсъска:

– Дизмъс!

– Знаеш ли, Анди – продължи той, – може би просто не ти е било достатъчно, това е. Дала ти е онова, за което си си плащал, всичко останало е било илюзия. А ти си човек, съдия, от който зависи какво ще стане по-нататък, който може дори да превърне фантазиите си в реалност. Ти не си като другите хора, нищожествата, чийто живот е минавал през ръцете ти всеки ден…

– Дизмъс, престани.

Този път Джейн го каза достатъчно високо и няколко от съдебните заседатели погледнаха към тях. Харди видя реакцията и сдържано им кимна с глава. Сниши гласа си.

– Фантазиите свършиха, съдия. Принизен си с простосмъртните. Не мога да кажа, че те виня, че оплакваш станалото, но поне, ако не друго, вече си стъпил на земята.

В очите на Фаулър отново се бе появило нещо – гняв, омраза или по малко от двете. Каквото и да бе, помисли Харди, беше по-добре от нищо.

– Много ни помогна, Дизмъс, благодаря ти – Джейн поне сдържаше гласа си.

Фаулър се изправи.

– Не ми казвай, че не ми се иска да я върна обратно. Ти не знаеш…

Харди кимна.

– Прав си, Анди, не знам. Онова, което знам обаче, е, че никога не си имал шанс да си я върнеш обратно, защото преди всичко никога не си я притежавал.

– Какво си мислиш, че ще постигнеш с това, Дизмъс? – попита Джейн.

– Всичко е наред, скъпа – успокои я Фаулър.

Харди продължи:

– Точно така, всичко е наред. Питаш какво постигам ли, Джейн? Не знам. Може би започва малко да ми писва да превивам гръб тук, докато негова светлост съдията се рее из облаците – той се обърна към клиента си. – Анди, съжалявам, но ти не си някой трагичен герой. Не мога просто да си седя тук и да те гледам как се съсипваш заради някаква приказка, съчинена от теб самия, която успя да унищожи всичко, за което се бе трудил – Харди смекчи тона си, сложи ръка на гърба на Фаулър. – Жената е мъртва, Анди. Няма да се върне. Време е да се събудиш и това е сигналът да го направиш.

Дейвид Фримън, прочутият адвокат, заемаше централното място в обвинението и Елизабет Пулиъс го знаеше. Дотук бяха установили без всякакво съмнение, основателно или друго, че Анди Фаулър е бил съсипан от Мей, че е наел частен детектив, за да разбере защо е престанала да се вижда с него, че е открил, че се е влюбила в Оуен Неш или се е правела, че го обича, и че е продължил да следи действията на Неш през следващите няколко месеца до убийството му.

Почти на всичките си познати – освен на Гари Смит – не беше казал истината, всъщност, направо ги бе излъгал за Оуен Неш. Знаел е къде се намира пистолета на яхтата и отпечатъците му бяха върху него. Беше отличен ветроходец и би могъл с лекота да докара „Елоиз“ и да я върже, след като се стъмни, дори и в бурно море.

Въпреки, че всичко това беше установено, Харди все още си мислеше, че на съдебните заседатели ще им е трудно да поискат смъртна присъда, особено, ако самият Фаулър дадеше показания (в случай, че Харди успееше да го убеди). Дотук всичко, което съдията бе извършил – няколкото невинни лъжи, повече или по-малко естественото любопитство да разбере защо любимият човек, както си бе представял, го бе изоставил, достоверното обяснение как отпечатъците се бяха озовали върху оръжието, с което беше извършено убийството – можеше да се обясни, надяваше се Харди, чрез неопровержимия факт, че просто бе искал да запази незаконната и срамна връзка в тайна.

Засега, вярваше Харди, нищо от това не показваше наличието на достатъчно „осъзната вина“, за да се потвърди обвинението и да се осигури присъда. Когато обаче Дейвид Фримън заемеше мястото си на свидетел, всичко щеше да се промени. Независимо от личната подкрепа на Фримън, положението щеше да се влоши. Беше готов да протестира на всеки въпрос, ако станеше нужда и ако съдебните заседатели го намразеха за това, така да бъде. Фактите от показанията на Фримън щяха да бъдат достатъчно уличаващи – искаше поне да се опита да попречи на интерпретирането им.

Пулиъс, която се правеше на приятелски настроена и почтителна, предпазливо разходи Фримън през някои вече установени показания, след което се насочи към събитията от миналия юни.

– Г-н Фримън, познавате ли обвиняемия?

– Да.

– От колко време?

– Познавам съдията от години – той дори не си направи труда да погледне към Харди.

– Бихте ли казали, че сте приятели?

– Поддържахме любезни професионални взаимоотношения. Не сме се виждали извънслужебно. Нещо като ние двамата с вас.

Той се усмихна. Тя се усмихна. На съдебните заседатели явно им хареса.

– Миналия юни във взаимоотношенията ви настъпиха ли промени?

– Да.

– Какви?

– Съдията ме нае.

Чоморо:

– Г-н Фримън, ние всички знаем, че обвиняемият е бил съдия в този съд. Но с оглед на точността, моля обръщайте се към г-н Фаулър или по име, или с „обвиняемия“.

Фримън каза, че е по навик и се извини.

– И за какво ви нае г-н Фаулър?

– Да защитавам Мей Шин, която беше обвинена в убийството на Оуен Неш…

Чукчето на Чоморо се стовари с трясък. Харди потисна усмивката си. Браво, Дейв, помисли си той.

– Г-н Фримън, придържайте отговорите си към зададените въпроси.

– Съжалявам, ваша светлост, помислих си, че именно това ме попитаха.

Но вече беше отбелязано в протокола. Пулиъс не можеше да протестира, тъй като тя самата бе задала въпроса. Нищо не й оставаше, освен да продължи нататък.

– Г-н Фаулър ви нае, за да защитавате Мей Шин, която, както казахте, е била обвинена в убийство?

– Точно така.

– Бяхте ли изненадан от молбата му?

– Първоначално, не.

Това беше кривване, което Харди не беше очаквал. В предишните си показания Фримън бе казал, че е бил удивен от това. Сега не беше изненадан „първоначално“.

Пулиъс продължи:

– Защо не „първоначално“?

– Понякога съдът проверява няколко адвокатски фирми, преди да зачисли някой заподозрян. Да види дали не са претоварени или нещо подобно.

– Но тук не ставаше въпрос за това?

– Не.

– А за какво ставаше въпрос?

– Ами, съдията – извинете ме, обвиняемият – искаше да ме наеме частно.

– Да защитавате г-ца Шин?

– Да.

– А това необичайно ли беше?

– Бих казал, да, беше.

– Имаше ли нещо друго необичайно в споразумението?

Харди стана от масата си.

– Протестирам.

– Протестът се приема.

Пулиъс опита отново:

– Г-ца Шин трябваше ли да знае за споразумението?

Харди пак скочи. Заключения от свидетеля и косвени показания.

Наложи се Пулиъс да оттегли въпроса си, но щеше да е като вадене на зъб. Тя кисело се усмихна.

– Можете ли да ни опишете разговора, който водихте с обвиняемия относно защитата на Мей Шин?

– По принцип, да – отвърна Фримън. Той се обръщаше направо към съдебните заседатели. – Но след като приех работата, г-н Фаулър стана мой клиент и разговорите ни бяха поверителни.

Фримън нямаше да издаде нищо. Харди бе възнамерявал по време на кръстосания разпит да го отклони и да го накара да навлезе в погрешния арест на Мей Шин и всичко останало. Но явно Фримън щеше да свърши работата вместо него.

Пулиъс обаче също можеше да чете знаците, а този гласеше: „Внимание, засада“, Фримън се готвеше, казано на прокурорски език, да кривне. Свидетелите го правеха непрекъснато. Пулиъс го бе виждала и преди. Вече не беше чак толкова приятелски настроена.

– Г-н Фримън, факт ли е, че г-н Фаулър ви помоли да запазите отношенията си с него в тайна от г-ца Шин?

– Да.

– Факт ли е, че за г-ца Шин беше определена гаранция от петстотин хиляди долара?

Фактите продължиха да излизат наяве: че Фаулър е заложил жилищната си сграда като допълнителна гаранция, че г-ца Шин е била обвинена от върховните съдебни заседатели в убийство, като с това делото е преминало към Върховния съд, че делото на Шин е било прехвърлено за разглеждане в съдебната зала на Анди Фаулър…

Сега Пулиъс беше на ход и не можеше да се направи нищо.

– И така, г-н Фримън, след като вече знаехте какви са били отношенията между обвиняемия и г-ца Шин, каква беше реакцията ви, когато делото на г-ца Шин бе прехвърлено в съдебната зала на г-н Фаулър?

Фримън се замисли какво да отговори.

– Е, изпитвах смесени чувства. Помислих си, че може да се окаже от полза за моята клиентка, ако делото се гледа в съдебната зала на г-н Фаулър, но реших, че няма начин това да се случи.

Точно отговорът, който искаше Пулиъс.

– Очаквахте, че г-н Фаулър ще си направи отвод?

Харди протестира, като се позова на липсата на връзка.

– Кого го интересува какво е очаквал г-н Фримън?

Мен, помисли си Чоморо и каза:

– Протестът се отхвърля.

Пулиъс повтори въпроса дали Фримън е очаквал Фаулър да си направи отвод.

– Разбира се.

– Но той не го направи?

Фримън се замисли за миг, но наистина нямаше как да го избегне.

– Не, не го направи.

Харди реши, че може да спечели няколко точки.

– Г-н Фримън, г-ца Шин е била обвинена в убийството на Оуен Неш, същия човек, в чието убийство сега е обвинен подсъдимият?

– Точно така.

– Преди да се съгласите да защитавате г-ца Шин по това обвинение и следователно, преди да установите отношения на клиент – адвокат с г-н Фаулър, обвиняемият каза ли ви, че иска вие да защитавате г-ца Шин?

– Искаше адвокат, който да осигури силна защита.

– Каза ли ви той, че г-ца Шин ще се нуждае от силна защита?

– Да.

– По ваше мнение, г-н Фримън, г-н Фаулър смяташе ли, че г-ца Шин е виновна?

– Протестирам!

Харди го парафразира.

– Г-н Фаулър каза ли ви, че смята, че г-ца Шин е виновна за убийството на Оуен Неш?

– Да, каза ми. Така мислеше.

– Вие сте спечелили оправдателни присъди в няколко дела за убийства, нали, г-н Фримън?

– Протестирам, ваша светлост. Няма никаква връзка.

Харди беше сдържан.

– Ваша светлост, обвинението отбеляза заслугите на г-н Фримън в началото на свидетелските му показания. Искам съдебните заседатели да разберат, че репутацията на г-н Фримън е не просто на адвокат, а на първокласен адвокат.

– Добре – Чоморо, както често ставаше с напредването на деня, беше кисел. – Но да продължим нататък.

Той накара стенографа да прочете отново въпроса и Фримън отговори да, бил спечелил няколко оправдателни присъди.

– Всъщност, не бяха ли именно поради вашите усилия отхвърлени обвиненията срещу Мей Шин?

– Да. До голяма степен.

– Сега, да видим дали можем да изясним нещата. Г-н Фаулър, запознат с репутацията ви, ви е наел да представлявате г-ца Шин, която впоследствие е била оправдана, благодарение на вашите усилия?

– Да, така е.

– И това е подновило разследването и е довело до ареста на самия г-н Фаулър за същото престъпление?

– Протестирам – намеси се Пулиъс. – Търсят се заключения.

– Какъв е въпросът ви, г-н Харди?

Харди реши, че се подразбираше какво е искал да каже. Щеше ли човек, извършил убийство, да наеме адвокат, чиито минали успехи биха увеличили вероятността делото да се поднови отново? Най-разумното обяснение за наемането на Фримън беше, че всъщност Фаулър наистина е вярвал, че Мей е виновна. И, разбира се, щом като е мислел така, следователно той самият не е бил.

– Отказвам се, ваша светлост – каза той. Като се обърна отново към Фримън, Харди го попита дали по времето, когато е бил нает, е смятал, че има някакъв шанс делото на Мей Шин да се гледа в съдебната зала на Фаулър.

– Не, изобщо. Ако тогава бях сметнал, че има, нямаше изобщо да го поема. Но такъв шанс нямаше.

– Защо?

– Ами, делото се намираше в отдел 22. Имаше седем съдии на разположение и бях сигурен, че дори и делото да се падне на Анди, той ще се откаже от него.

Пулиъс скочи като ужилена, но това бяха свързани с делото факти и Харди можеше да накара Фримън да разкаже по-голямата част от историята – как се избираха съдиите за делата, обиколния път, който процедурите по делото на Мей бяха извървели, преди то да стигне до Фаулър. Не можеше да бъде предвидено…

Най-накрая Харди наближи финала.

– До момента, в който обвиненията срещу г-ца Мей Шин бяха оттеглени, колко дни бяха изминали от началото на процеса? Искам да кажа, например, бяхте ли избрали съдебни заседатели? Обвинението беше ли започнало с разпита на свидетелите?

– Не. Нищо подобно.

– Знаете ли нещо друго да се е случило във връзка с това дело в същия този ден?

– Да, съдия Фаулър си подаде оставката.

– Искате да кажете, че се е отказал от делото?

– Не, искам да кажа, че си подаде оставката като съдия, отказа се от съдийството.

– И това стана колко време, след като делото беше прехвърлено в неговата съдебна зала?

– Един ден.

Харди се извърна към съдебните заседатели.

– Един ден – повтори той.

Пулиъс не пожела да зададе нови въпроси на Фримън, нито пък призова Мори Картър, заемодателя на гаранцията, тъй като фактите около нея бяха достатъчно изяснени от показанията на Фримън. Вместо това, след като Харди свърши с Фримън, обвинението обяви, че е приключило със свидетелите си.

Харди трябваше да се чувства по-добре. Показанията на Фримън, за които се бе опасявал, че ще бъдат катастрофални, както изглежда, изобщо не се бяха оказали такива. Съдебните заседатели знаеха най-лошото, което Анди беше направил, но поне, чувстваше Харди, го бяха разбрали във възможно най-благоприятната светлина.

По време на почивката Харди внесе иска си по параграф 1118.1 в кабинета на Чоморо. Съдията, за негова изненада, му отдели нужното внимание и обяви пред двамата юристи, че ще обмисли иска през празниците. Щял да се произнесе върху него в понеделник. Междувременно, Харди трябвало да се приготви да започне призоваването на свидетелите си.

Клиентът му не му бе проговорил цял следобед. Когато съдията се появи и закри заседанието до понеделник, той промърмори единствено: „До понеделник“ и се запъти назад, за да се присъедини към дъщеря си.

Харди си събра документацията.

58

В пет и десет, когато излезе и се запъти към паркинга, вече се беше стъмнило. Предстоеше буря и вятърът се усилваше, напорист и студен, с подписа на Аляска върху него.

Харди остави на земята тежкото си куфарче и се спря пред входа на моргата, като погледна през една дупка в шперплата към строежа, където бавно се издигаше новия затвор. Покрай него се изнизваха отиващите си работници, и той завидя на дочутите разговори, смеха, плановете за вечерта, за събота и неделя. Вдигна яката на сакото си да не му духа, чувстваше се самотен и изоставен.

– Хей, Харди! Дизмъс! Това ти ли си? Рано си тръгваш. Радвам се, че те хванах. – Беше Кен Фарис, вървеше срещу потока, който се изливаше от сградата. – Чух съобщението ти, но не можах да се измъкна и реших, че ще успея да те хвана след заседанието. Разпуснаха ли ви вече? Свърши ли?

Казаното от Фарис беше вярно – обикновено можеше да очаква да открие Харди в залата по това време, но това, че бе дошъл, се стори на Харди малко необичайно. Можеше просто да му се обади по телефона. Харди му го каза.

– Знаеш как е в службата. Стигнеш ли до края на седмицата, измисляш си всякакви извинения, за да се измъкнеш по-рано. Освен това ми е и на път за вкъщи. Е, как върви? Какво мога да направя за теб? За Мей Шин ли става дума?

Харди го погледна спокойно.

– Става дума за много неща, ако имаш време. Искаш ли да пийнем по нещо?

– Разбира се – каза Кен. – Нещо случило ли се е?

– Ами, да кажем, че не всичко е наред.

Те се върнаха обратно през Палатата и пресякоха от другата страна на улицата. В „Лу“ беше претъпкано и шумно, окичено с метри червени и зелени гирлянди, осветени от коледни лампички. Тъй като всички места бяха заети, застанаха до бара. Харди си поръча една тъмна бира, Фарис поиска екстра сухо мартини „Бий-фитър“. Лу, зад бара, погледна към Харди.

– Нов ли е?

Харди ги запозна и Лу сухо обясни, че всичките им мартинита са екстра сухи – без вермут. Фарис каза, че ще се задоволи, с каквото там Лу му налее, което беше правилния отговор – получи малко лед, няколко пръста джин и няколко маслини.

– Ужасно място – отбеляза той, докато го оглеждаше. Чукнаха се. – Добре, какво става?

– Обвинението приключи с разпита на свидетелите си. Ще започна да призовавам моите от понеделник.

– Не ме молиш да свидетелствам в полза на Анди Фаулър, нали?

– Не. Защо питаш? Мислиш, че той е убил Оуен ли?

Фарис отпи от джина си.

– Да ти кажа истината, не бих се изненадал, ако е убил и Мей. Не ме интересува какво говорят.

– Не, Мей се е самоубила. Ако бяха открили нещо, което да свързва Фаулър с това, досега щяха да му го лепнат. А те здравата търсиха – но на Харди никак не му хареса, защото ако Фарис все още искрено вярваше в това, може би и съдебните заседатели също вярваха, въпреки инструкциите на Чоморо. Беше добре да не го забравя. – За Мей… когато за пръв път разговаряхме, ти ми каза, че Оуен й е плащал?

– Точно така. Плащаше на всичките. Е, и?

– Знаеш ли със сигурност, че й е плащал? Той казвал ли ти е изрично, че го е правил? – Фарис явно се замисли. Харди продължи: – Каза ми, че Неш се бил променил последните няколко месеца. Чудех се, може ли това да е била една от промените?

Фарис се беше вглъбил в себе си. Най-накрая отвърна, достатъчно високо, за да го чуе над глъчката.

– Оуен ходеше с проститутки, леки жени, наречи ги както искаш. Това си беше в характера му. Такъв си беше. И Мей бе такава.

– Ами, може и да не е била – възрази Харди. – Точно това се мъча да разбера.

Явно разгневи Фарис.

– По дяволите, това никога не е било оспорвано.

Харди отпи от бирата си.

– Сега се оспорва. Адвокатът на Мей – ти го познаваш, Фримън – твърди, че двамата наистина са се обичали.

Фарис поклати глава.

– Това са глупости.

– Защо?

– Защото просто не я е обичал, затова. Говорим за Оуен Неш. Нямаше да се ожени за някоя курва. Защо се ровиш във всичко това?

– Защото не вярвам, че Анди Фаулър е убил някого. Защо толкова те вбесява мисълта Оуен да е обичал Мей Шин?

– Защото познавах Оуен и това не беше в стила му!

Харди се дръпна, замълча за миг. И двамата мъже се заеха с питиетата си. Харди отново се облегна напред.

– Слушай, Кен, в продължение на шест месеца ти оспорва валидността на завещанието. Логично е да държиш на мнението си. Просто питам дали разполагаш с някакво доказателство, че Оуен й е плащал – дали самият той ти е признавал, погасени чекове, каквото и да било. Ти сам ми каза, че Неш се е променил с нея. Една наета проститутка щеше ли да го промени? Не е ли носел пръстена й, когато е бил застрелян?

– Не знам. Може някой да му го е сложил.

– Защо?

– Не знам.

Харди продължи.

– Няма никакъв смисъл. Той си го е сложил. Възнамерявал е да ти каже нещо, вероятно скоро. Смятам, че е бил решил да се ожени за тази жена, точно както тя твърдеше.

В чашата на Кен Фарис беше останала само една маслинка.

– Господи – възкликна той – Аз просто… – поклати глава.

– Предполагал си го, нали?

– Защо не ми е казал? Казваше ми всичко.

– Може би и той самият не е знаел. Може би изведнъж му е хрумнало. Но всичко се връзва, ако го събереш – имаме промяната в поведението, улягането, оставил й е телефона ти в случай на нужда, завещанието, пръстена. Ако го приемеш за вярно, тогава Мей не е лъгала за нищо. И именно заради това ти се обадих. Исках да се уверя, че е така.

Лу, без да са го молили, им беше плъзнал по още едно от същото под лактите, Фарис явно не бе забелязал. Вдигна новата чаша и изпи една трета от нея.

– Няма никакви чекове – каза той най-накрая. – Разбира се, в брой… Знаеш ли, не смятам, че някога е ставало дума дали й е плащал – никога не сме говорили за това.

Отстъпление? Параван?

Лошата вест, помисли си Харди, беше, че Фарис може би не лъжеше… може би искрено вярваше в една неистина и я поднасяше като факт, което не беше едно и също и това оставяше дупка, там, където поне бе имало вероятност за друг заподозрян, освен клиента на Харди.

Големите капки дъжд се изсипваха като порой и се разбиваха в предното му стъкло. Намери място за паркиране на половин пресечка надолу по улицата и изгаси двигателя, като реши да изчака, докато премине бурята.

Може ли това да беше началото на края на сушата? Продължила вече седем години. Харди познаваше много хора от Сан Франциско, които вярваха, че тя никога нямаше да свърши, че това беше новата Калифорния на парниковия ефект, предшественика на бъдещия свят с изчерпан озон, рак на кожата, СПИН и киселинен дъжд.

Този пречистващ тихоокеански порой го успокояваше донякъде. Той се облегна назад на седалката си и със затворени очи се заслуша в барабаненето на капките по покрива.

Около Мей все още бе останал един въпрос без отговор – палтото. Може би той щеше да доведе до някъде. А и в понеделник Чоморо можеше да реши да удовлетвори неговия иск 1118.1 и това щеше да сложи край на процеса и на взаимоотношенията му както с бившата му съпруга, така и с баща й. Не беше сигурен дали щеше да остане доволен.

Но независимо от това, ако отървеше Анди от обвинението в убийство, за което и беше нает, щеше да приеме изхода, какъвто и да се окажеше той.

Но също така знаеше, че беше много малко вероятно процесът да приключи преждевременно. И все още го глождеше, че истината, ако имаше такава, продължаваше да му убягва. Той можеше и да успее да отърве Фаулър, можеше да размаха ръце и да долети до луната, ако искаше, но докато не откриеше кой беше пуснал два куршума в Оуен Неш, знаеше, че няма да почувства, че е постигнал онова, което наистина си бе поставил за цел.

Ако не друго, все още щеше да живее с мисълта, че е само деветдесет и седем процента сигурен, че убиецът на Неш не е бил човека, когото бе положил толкова усилия да освободи.

59

Беше валяло проливно цялата нощ и Харди и Франи на няколко пъти се бяха събуждали от тътена на гръмотевиците, звук, почти непознат в Сан Франциско. Някъде посред нощ Харди се събуди отново от плача на Ребека и я донесе да спи между тях в леглото.

Когато стана на зазоряване, сложи си маратонките, шортите и една тениска и направи няколко кръгчета около парка в дъжда. След като се изкъпа, си приготви закуска от яйца, препечени филийки и кафе и се нахрани, като преглеждаше вестника и от време на време вдигаше поглед към сивите облаци, които се виждаха през прозореца на тавана на кухнята.

Джеф Елиът не беше поместен на първа страница или някъде другаде. Ежедневната работа по процеса не беше мливо за мелницата на медиите. Той знаеше, че Джеф щеше да се появи, когато съдебните заседатели се оттеглеха да решат, може би щеше да остане за заключителните речи, но прозаичният свят на съдебната зала не можеше да се сравнява с подвизите на Арнолд Маусенегер. Журналистически приоритети. Мишките бяха по-важни от хората.

След закуска Харди се наведе да целуне жена си и бебето си. Беше с дънки и кубинки, стара гръцка моряшка шапка и дебел бял рибарски пуловер. Надяваше се, че днес, за разлика от всички останали дни, Хосе щеше да реши да дойде навреме на работа.

Все още продължаваше да вали и Харди влезе в паркинга пред яхтклуба в един ден, който вероятно много приличаше на онзи, в който Оуен Неш беше излязъл с яхтата си за последен път. На паркинга имаше само още две коли. Харди паркира на около петнайсетина метра от къщичката на пазача, отвори вратата на колата си, сграбчи по-малкото куфарче и спринтира.

Хосе, на бюрото зад плота, остави броя от „Спортс Илюстрейтид“ и се изправи. Веднага го позна.

– Предполагам, че вече малко ти е писнало от това, но имам няколко въпроса към теб – усмихна се Харди. Свали шапката си и я сложи върху плота до куфарчето си.

Хосе явно беше разбрано момче. Сутринта бе отвратителна, наоколо нямаше жива душа. Беше щастлив от прекъсването.

– Става въпрос за показанията ти вчера, Хосе – Харди отвори куфарчето си и извади някакви листове. – И има нещо, което не разбрах.

Хосе кимна, облегна се на плота и погледна към дебелата един пръст купчина машинописни страници. Той се ухили.

– Казал съм всичко това?

– Е, от интервюто ти със сержант Глицки до показанията ти в съда…

– Приятелката ми се оплаква, че съм прекалено мълчалив, че никога не съм говорел. Трябва да й покажа това.

– Мога да ти изкарам едно копие, ако искаш – отвърна Харди. – Междувременно, нека да те попитам, виж тук, когато за пръв път си говорил със сержант Глицки. – Харди отвори на страницата, която бе отбелязал и я обърна към Хосе, за да я види. – В края на разпита си казал, че си видял Мей Шин в яхтклуба в четвъртък сутринта.

Хосе се намръщи, докато гледаше листа.

– Si – каза той неуверено. – Двамата с Том говорихме за това, след като разбрахме, че се е самоубила.

– За какво си говорихте?

– Ами, знаете ли, след показанията в съда, си говорихме за онзи ден.

– Четвъртъка ли?

– Si. Само че аз я видях сутринта, нали разбирате?

– Знам, Хосе. Точно това не ми е ясно. – Той посочи към напечатаното на листа. – Виждаш ли тази част? Където казваш, че се е отдалечавала от теб?

– Да.

– Тогава как можеш да си сигурен, че е била Мей?

– Ами, виждал съм я често. С онова нещо, което носеше на главата си и палтото. Никой друг нямаше такова палто.

Харди се опита да запази гласа си спокоен.

– Какво е носела на главата си?

– Не знам как му викате. Като кожена шапка.

– А палтото?

– Ами, палтото беше като… – той търсеше подходящата дума – беше като картина. С много цветове.

– Добре, Хосе, нека да те попитам следното и имам на разположение цял ден, ако искаш да си помислиш – видя ли изобщо лицето на Мей?

– Не. Не трябва да мисля. Тя беше чак ей там – той махна към улицата. – Нямаше кола, мисля. Поне никога не съм я виждал да кара кола. Преди винаги идваше със сеньор Неш.

– Никога ли не е идвала тук сама, може би малко по-рано, за да го изчака, да се качи първа?

Той поклати глава.

– Не. Доколкото си спомням. Може Том да знае нещо.

– Може – Харди опитваше различни комбинации, трябваше да погледне отново въпросите, които си беше подготвил. Този път не искаше да пропусне нищо.

– Хосе, спомняш ли си по кое време дойде на работа онази сутрин, онзи четвъртък?

Хосе се изправи нервно.

– Смяната започва в шест и половина.

Харди го погледна съзаклятнически.

– Знам това, Хосе. Но аз говоря конкретно за този ден. Няма да кажа на никого, обещавам ти – надяваше се, че няма да се наложи да кара Хосе да го казва на всеослушание от свидетелското място, но не му го обещаваше.

Хосе повдигна рамене.

– Мисля, че малко по-късно. Том ми говори за това същия този ден, спомням си. Някой идвал предишния ден и питал. Така че след това спрях да закъснявам.

Харди му се усмихна.

– Няма за какво да се притесняваш – успокои го той, – аз бях този някой. Е?

Хосе му се ухили.

– Бая закъснях – призна той. – Може би към осем, осем и половина – дъждът удряше по стъклата около тях. – Но наистина престанах да закъснявам оттогава, да знаете. Днес, дори и никой да не излиза, съм тук.

Беше близо до „Грийнс“, място, където обичаше да обядва заради хлебчетата, кафето, изваяното дърво и гледката към океана. Никога не беше идвал тук толкова рано сутринта и още не беше отворено, но се смилиха над него да не стои навън под проливния дъжд и му позволиха да седне на бара и да изпие чаша кафе.

Добре, не беше сигурно, че не е била Мей. Запомни го. По време на собствения й процес, Мей може да е разбрала за намека в показанията на Хосе – била е видяна в палтото си – и да се е освободила от него, като се е опитала да натопи Струлър, за да прикрие къде е изчезнало.

Не му се вярваше.

Онова, което си мислеше или поне започваше да си мисли, да осъзнава, че мисълта е назрявала от известно време насам, беше, че някой друг – човекът, който наистина беше убил Оуен Неш – се бе върнал на „Елоиз“ в четвъртък сутринта. Може би тя – вече трябваше да бъде тя, дори и в палтото на Мей, Хосе не би сбъркал Анди Фаулър за Мей Шин – може би тя е била оставила нещо уличаващо на яхтата и когато е видяла името на „Елоиз“ в сутрешния вестник, е осъзнала, че трябва да действа бързо. Подпомогната от закъснението на Хосе, тя се бе качила на борда, беше взела, каквото там трябваше и бе откраднала палтото на Мей – в случай, че някой я видеше (както и беше станало), щяха да я сметнат за друга.

Но чакай… не можеше да се качи на борда. Том беше заключил яхтата в присъствието на Харди предишната вечер и Хосе бе проверил повторно, когато беше застъпил на смяна на следващия ден.

Освен, разбира се, ако човекът нямаше ключ за „Елоиз“.

Или ако не взимаше нещо от яхтата, а връщаше нещо обратно? За двайсети път Харди се опита да си представи чекмеджето на писалището с капака – чекмеджето, където Ейб бе открил оръжието, с което беше извършено убийството, в същото чекмедже, където той бе погледнал в четвъртък вечерта и не бе видял нищо.

Може би, както толкова обичаха да казват за бейзбола, беше игра на сантиметри.

– Това е нелепо.

Ейб не беше очарован от обаждането му преди девет в събота сутринта, но Харди любезно му напомни за собственото му обаждане в шест предишния ден. Освен това, Глицки преди всичко беше ченге и така и така вече бе облечен и отиваше да разпитва някого. Може и да мърмореше, но Харди знаеше, че убийството на Оуен Неш щеше да привлича вниманието му, докато не бъдеше разрешено. Както се оказа, Ейб успя да дойде до яхтклуба за по-малко от половин час и той, Харди и Хосе отидоха под неспиращия дъжд до мястото, където беше закотвена „Елоиз“.

– Така е, знам – съгласи се Харди, но изводите от неговите „ако“-та бяха изумителни. Нямаше изобщо да се замисли над тях – всъщност, нямаше да може, – ако не бе потвърдил със сигурност този факт.

Полицейските ленти бяха махнати и Хосе отключи вратата и отстъпи встрани, така че Глицки да слезе пръв.

Генераторите бяха изключени. Вътре беше тъмно. Дъждът барабанеше отгоре, докато тримата постояха минута-две, за да привикнато тъмнината.

– Изглежда същото – каза Харди.

Глицки не беше тук, за да прави опис.

– Добре, какво?

Харди продължи през кухнята, малкия коридор, спалнята. Полицията може и да беше върнала принадлежностите на Мей, но стаята изглеждаше странно непроменена – веломера, бюрата, сякаш някой все още живееше на борда. Глицки дръпна едно от пердетата, за да влезе повече светлина и Харди се запъти към писалището с капака. Отвори чекмеджето.

– Добре, направи каквото те помолих. Времето е твое, затвори очи и си го представи. Покажи ми къде точно намери пистолета.

Глицки заобиколи леглото и погледна в отвореното чекмедже. Извади един малък нож от джоба си.