Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 33 страниц)

Телефонът отново иззвъня. Ригби вдигна слушалката и се заслуша за миг.

– Хич не ме е грижа за правата му, няма да получи полицейска охрана до… – Ригби вдигна глава, изненадан да види, че Харди е още там. Махна му с ръка, че може да си върви и продължи с разговора си.

Кен Фарис стоеше пред останалия почти без листа фикус до прозореца, който гледаше към паркинга, с кръстосани зад гърба ръце.

Току-що бе излязъл от хладилната камера, където бе разгледал едва наподобяващото ръка нещо с четири израстъка – показалецът липсваше – и инстинктивно се бе отправил към прозореца, сякаш за да подиша чист въздух, въпреки че прозорецът никога не се отваряше.

Фарис беше широкоплещест, с тясна талия, шейсетгодишен мъж. Светлокафеникавият му костюм, на стойност 750 долара, идеално ушит, беше на съвсем тънички сини и златисти райета. Светложълтата копринена риза бе шита по поръчка, както и вратовръзката. Каубойските ботуши от крокодилска кожа добавяха излишни четири сантиметра към ръста му.

Глицки и Харди се бяха отпуснали на твърдата, жълта, пластмасова пейка в чакалнята пред моргата. Джон Страут бе разгънал един сгъваем стол и седеше прегърбено в него, кръстосал дългите си крака.

Фарис се извърна, опитваше да се овладее, все още доста пребледнял.

– Е, усилието беше напразно.

Страут бръкна в джоба си и извади малка, обикновена картонена кутийка.

– Може би това ще пораздвижи паметта ви – той протегна кутийката, Фарис се приближи и я взе.

Беше пръстен с нефрит – змия, захапала опашката си – с филигранна повърхност. Харди се надвеси напред, за да го огледа по-добре – беше го виждал единствено на ръката. Фарис го подържа малко, после го сложи на първата фаланга на четвъртия си пръст.

– Това не би станало на Оуен – заяви той. – Ръцете му бяха по-големи от моите.

– Пръстенът беше на кутрето – отвърна Страут.

Фарис извади пръстена и го пъхна на малкия си пръст. Влезе съвсем лесно. Махна го също толкова лесно.

– Добре, но това все още не означава, че е Оуен.

– Не, сър, не означава – Страут беше любезен, внимателен, професионалист.

Харди се премести напред, с ръце върху коленете.

Ейб Глицки седеше удобно облегнат назад, наблюдаваше, краката му бяха кръстосани. Леко се размърда, достатъчно, за да привлече внимание.

– Двамата с Оуен – г-н Неш – сте били близки, нали?

– Може ли поне засега да не казваме „били“? Изчезвал е и преди.

– Достатъчно дълго, за да съобщите в полицията?

– Един път или два пъти, мисля, но не съм съобщавал.

– Този път какво ви накара да го направите?

Фарис поклати глава.

– Честно казано, не знам. Предчувствие. Последния път, когато избяга, без да се обади, беше може би, преди десет години. Това е доста време, човек си мисли, че навиците на хората се променят. Вече не мога да си представя, че просто ще духне, ей така. Тогава можех.

– Къде беше отишъл, последния път?

Харди се намеси.

– Какви са тези бягства?

Фарис се огледа из помещението, намери още един сгъваем стол и го премести до този на Страут. Сложи пръстена в кутийката и я върна обратно на съдебния лекар. После тежко се отпусна върху стола.

– Уместни въпроси. Мислите, че може да е отишъл отново на същото място ли? – той поклати глава. – Не, не, не смятам. Веднъж отиде до Марди Грас в Ню Орлиънс. Но тогава се оказа, че е взел и дъщеря си, Селин. Нямаше ги и двамата и ние решихме, че са отишли някъде заедно. По онова време беше съвсем типично за него.

– Но не и сега? – попита Харди.

– Улегнал е. Или поне аз си мислех, че е улегнал. Знаете как е.

Глицки беше любезен.

– Защо не ни кажете какво по-точно имате предвид?

Фарис се облегна назад. Пое си дълбоко въздух и шумно го изпусна.

– Преди, обикновено на всеки шест месеца Оуен правеше по нещо, заради което да го намразиш или пък да намразиш себе си. Беше толкова, толкова напорист, когато решеше да направи нещо и нищо не беше в състояние да го спре – нито приятелите му, нито семейството му, нито задълженията му. Имаше си своите бесове, така че нямах никакво намерение да се опитвам да го възпирам. Жена му, Елоиз, загина при пожара в къщата им през петдесетте. Не могъл да влезе и да я спаси, едва успял да измъкне детето им – Фарис замлъкна, докато си спомняше. – Така, че се чувстваше виновен заради това. От време на време решаваше, че не заслужава успеха си и зарязваше всичко, оставяше ме аз да се оправям. Друг път, точно обратното, въобразяваше си: „Е, по дяволите, ето ме, великият Оуен Неш и ако ми се прииска да отида до Бали за един месец, нека смъртните да се оправят тук. Ще ме ценят повече, когато се върна“.

Но Глицки искаше да се придържа към своя въпрос.

– Значи отишъл веднъж до Ню Орлиънс, друг път до Бали…?

– Само толкова. Нямаше си любимо място, поне такова, където да се усамотява. Имаме имение двамата, извън Таос, никакви телефони, никаква работа, ползвахме го през последните пет или шест години, но аз бях там – взех самолета петък вечер, – а него го нямаше.

Страут прибра дългите си крака един до друг и седна изправен.

– Извинете – намеси се спокойно той, – но изглежда единственото нещо, свързващо тази ръка тук с Оуен Неш, е каратето.

Фарис огледа внимателно помещението. Ако търсеше утеха, не беше попаднал на подходящото място – жълтата пластмасова пейка, характерните за държавните учреждения зелени стени. Едно полумъртво растение и няколко изкуствени.

– Не знам дали изобщо си е чупил пръст. Съмнявам се, че би го споменал, дори и да е.

– Искате да кажете, докато е тренирал, чупел дъски, нещо такова? – попита Харди.

Фарис кимна.

– Тези циркаджийски номера, чупенето на дъски, са съвсем в стила му. Ако е искал да се покаже пред някоя жена… по дяволите, пред когото и да било, би могъл да си счупи цялата ръка, без изобщо да го спомене. Една от заблудите му беше, че не усещал болката, като нас останалите.

Харди се наведе напред при промяната на тона. Този човек може и да обичаше Оуен Неш, но това не беше всичко, което изпитваше към него.

– Малкото пръстче на тази ръка има две явно заздравели счупвания – каза Страут, – които никога не са били намествани.

– Това е повече в стила на Оуен.

Страут се изправи на стола си, преплете пръсти и изпъна ръце напред, докато кокалчетата му не изпукаха.

– Добре, господа – заяви той, – това не ме придвижва кой знае колко напред по линия на идентификацията. Можем да направим ДНК тест, но без проба от тъкан, която със сигурност знаем, че е от г-н Неш, няма да докажем нищо.

Всички седяха мълчаливо, никой, освен Страут, не помръдна от мястото си. Фарис все още стоеше приведен напред, с поглед наведен надолу и се опитваше да измисли нещо, с което да уреди въпроса. На вратата се почука и Сиксто подаде глава.

– Някаква Селин Неш чака отвън да се види с г-н Фарис.

Удивително сините очи на жената бяха зачервени и подути, около тях имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спала от няколко дена. Очната й линия бе сложена върху прекалено много грим. Черен костюм, черен чорапогащник, черни ръкавици, дори черни обици от оникс – беше елегантно облечена, но прекалено често прокарваше ръце през пепеляворусата си коса и тя се разпиляваше на неравномерни кичури по раменете й.

Жената се приближи и прегърна Фарис, сподавяйки хлипането си. Той я притисна към себе си, потупа я по гърба.

– Всичко е наред, скъпа, всичко е наред. Все още не знаем нищо със сигурност.

Тя леко се отдръпна назад, извади носната кърпичка от джоба на Фарис и избърса очи. Бързо отново се притисна към него. Харди я видя как притваря клепачи, сякаш събираше сили. После се извърна към останалите.

– Един от вас ли е съдебният лекар?

Страут пристъпи напред.

– Да, мадам.

– Съжалявам, но си помислих, че Кен каза… – тя се огледа наоколо, сякаш се бе загубила. – Искам да кажа, когато чух съдебен лекар, просто реших…

– Не, мадам, нищо още не знаем. Бихте ли погледнали дали няма да познаете това – Страут подаде кутийката с пръстена.

Селин се втренчи за миг в него.

– Какво е това?

– Беше на ръката – обясни Страут.

Тя го извади от кутийката и внимателно го огледа.

– Но татко не е носил такъв пръстен. Кен, татко носеше единствено халката на мама, нали?

– Вече им го казах.

Кърпичката отново се вдигна към очите й. Тя я задържа там за момент, като упражни известен натиск.

– Добре ли сте? – попита Харди. Той се приближи към нея.

Селин беше пребледняла. Тя отправи към Харди нещо като полуусмивка, но очите й се върнаха отново на Страут.

– Е, тогава, това не би могло да е баща ми.

Глицки, с възможно най-любезния си глас, я попита кога за последен път е виждала баща си. Очите й се присвиха за миг и на Харди му се стори, че вижда как в тях побягва съпротива, може би дори страх.

– Защо? Извинете ме, но кой сте вие?

Фарис се намеси и представи всички, след което Глицки обясни.

– Може да се е сдобил с пръстена, след като сте се видели.

Тя кимна, допусна го.

– Не си спомням точно. Може би преди две седмици. Но тогава не носеше този пръстен – всъщност, изобщо не би си го сложил. Това не е в стила му.

Фарис, точно до нея, го погледна отново и присви рамене.

– Той не си падаше кой знае колко по бижутата.

– Добре – каза Страут. – Заслужаваше си да се опита. Благодаря ви, че отделихте от времето си.

След като ги изпрати до вратата, Страут, с ръце в джобовете, се върна обратно при Харди и Глицки.

Може и да се окаже Оуен Неш – заключи той. – Това е неофициално, естествено, но нищо чудно. Ще ви държа в течение.

9

В гаража бяха оправили колата на Глицки и тя го очакваше, така че в пет и четирийсет и пет Харди прекосяваше сам паркинга, готов да се отправи към „Литъл Шамрок“, където имаше среща с Франи. Мъглата, висяла над центъра през целия ден, се бе вдигнала или преместила на запад под напора на идващия откъм Залива бриз, небето над главата му беше безоблачно вечерно синьо.

Повечето от персонала на Съдебната палата си бе тръгнал в пет и паркингът беше почти празен. Два реда по-надолу от мястото, където бе паркирал Харди, в един крайслер льо барон кабриолет със свален гюрук седеше Кен Фарис. Харди забави крачка и накрая спря.

Фарис беше вперил поглед към хоризонта, с кръстосани върху гърдите ръце, напълно неподвижен. Можеше да мине и за статуя. Беше напуснал кабинета на Страут заедно със Селин Неш преди близо четирийсет и пет минути и все още се намираше на паркинга? Може би тя бе останала и си бяха поговорили известно време. Въпреки това, на Харди му се стори странно. Мъжът дори не мигаше с очи. Можеше да е умрял, както си е седял.

Харди прекоси няколко реда места за паркиране. Беше вече на пет-шест метра от льо барона, когато Фарис се размърда. Съвсем леко, но Харди разбра, че го е забелязал.

– Видях ви да стоите тук съвсем неподвижен – каза той. – Почудих се дали сте добре.

Маската отстъпи пред една прекалено стеснителна усмивка.

– Относително казано, „добре“. Предполагам, че съм добре.

Харди му махна леко и започна да се отдалечава, когато Фарис го извика по име. Той се върна обратно до колата.

– Знаете ли, Селин спомена нещо. Не знам. Може и да има някаква връзка.

Харди наостри уши.

– Да не би случайно да сте адвокат, г-н Фарис?

Проблясване на зъби.

– Защо мислите така?

– Ами, определяте „добре“ като относително казано. Нещо, което знаете, като имащо някаква връзка. Това е адвокатска терминология.

Фарис си подаде ръката.

– Отлична догадка. Наричайте ме Кен, ако обичате. Станфорд, випуск 1955-а. Но никога не съм практикувал, освен дето бях юрисконсулт на Оуен.

– На пълен работен ден?

– И отгоре. Сега съм главен административен директор на „Оуен Индъстрис“. Главният изпълнителен директор след Оуен. Електроника, компоненти, развитие на телевизори с ВКИ.

– Не знам какво означава ВКИ.

– Телевизори с висок контраст на изображението. Повече точки на екрана. По-хубава картина. Японците са с километри пред нас, но на Оуен му харесваше, така че продължавахме.

– Е, каква е имащата евентуално връзка информация?

– Селин току-що го спомена. Оуен й бил казал, че ще излиза с „Елоиз“…

– С „Елоиз“ ли?

– Яхтата на Оуен. Трябвало да тръгнат в събота с Мей Шинтака – тя си вика Мей Шин.

– Приятелката му ли?

Фарис направи гримаса.

– Нещо такова. Бих казал по-скоро държанка.

– Искате да кажете, че я е издържал ли? Хората наистина ли го правят?

Фарис се разсмя, без да му е кой знае колко смешно.

– Оуен смяташе, че си плащаш на жените по един или друг начин. „Всяка работа си има цена, Уил – наричаше ме Уил, от «Фарис Уийл», нали знаете, виенското колело, нищо, че не се пише така – и да изчукаш някого също си има цена. Затова е по-добре да си плащаш предварително. Не те будалкам.“

– Въпрос на подход, предполагам – отвърна Харди.

– Г-н Харди…

– Дизмъс – после, в отговор на въпросителното присвиване на очите: – Дизмъс, добрият разпнат крадец.

– Добре, Дизмъс. Това обаче не е моят подход, женен съм за моята Бети от двайсет и пет години. Но Оуен не беше като мен или като който и да е друг, когото познавам. Той обичаше Елоиз, жена си и след като тя загина, знаеше, че никога повече няма да обича никоя друга, така че не търсеше любов и нямаше да тръгне да си играе на шикалки. Може да звучи жестоко, но е доста честно.

– Значи тази Мей Шин…?

– Започна да ходи доста сериозно с нея от януари, февруари, там някъде.

– Тя излязла ли е с яхтата на Оуен в събота?

– Селин казва, че той възнамерявал да я вземе. Само това знам.

– Ако го е направил, вероятността се увеличава – подхвърли Харди.

– Какво имате предвид?… О, разбирам.

– Има ли някакъв начин да се свържете с нея, с Мей Шин? За да разберем още сега.

Сенките се бяха удължили, бризът бе замрял. Фарис бръкна в портфейла си и извади едно квадратно бяло листче хартия.

– Телефони за в краен случай. Не знам защо изобщо не се сетих за Мей.

Докато Фарис набираше номера от телефона в колата си, Харди отстъпи назад. Присви очи към листа. Разполагаше с достатъчно светлина и беше на достатъчно разстояние, за да различи цифрите до името на Мей Шин, а и достатъчно време, за да ги запомни.

Реши, че също така разполага с достатъчно време, за да се отбие до яхтклуба по пътя си нагоре към „Авеню“. Нямаше да се отклони кой знае колко. И ако можеше да докаже, че Оуен е излязъл в открито море в събота, ден преди ръката, която можеше да се окаже негова, да бе намерена в стомаха на акулата в „Стейнхарт“, щеше да е на път да се сдобие с дело.

Мей Шинтака не си бе у дома – или пък не вдигаше телефона. На Кен Фарис му се обади телефонен секретар и той я помоли да му позвъни веднага, щом й се удаде възможност.

Вече съвсем се бе смрачило, имаше задръстване точно преди зоната за пешеходци по крайбрежната алея. Харди си спомни. Беше сряда вечерта, когато празното пространство пред яхтклуба се превръщаше в пазар за месо. Юпитата си подхвърляха остроумни забележки за преснотата на аругулата и преимуществата и недостатъците на полуготовите в сравнение с домашно приготвените спагети.

Сузукито му изглеждаше не на място сред редовете биймърс и миатас. Харди изчакваше колоната и се чувстваше стар, много по-стар, отколкото когато беше баща предишния път. Наистина закъсняваше. Трябваше да се обади на Франи или на Моузес в „Шамрок“. Да им каже, че се прибира.

Или пък да забрави за отбиването в яхтклуба. Какво очакваше да открие на или около „Елоиз“, което не можеше да почака до сутринта? Само дето вече беше тук. Щеше да се обади в „Шамрок“ от някой автомат, Франи щеше да е с брат си – нямаше да им се отрази зле да убият малко време заедно, само двамата. Щеше да му отнеме не повече от една-две минути да огледа яхтата.

Светофарът присветна и той премина на жълто, след което до самия клуб оставаха само още две пресечки и двеста кораба покрай четири понтона зад вълнолома. Крайбрежието беше оградено с двуметрова ограда, която завършваше отгоре с бодлива тел.

Харди понякога си мислеше, че в някое от предишните си прераждания сигурно е бил моряк – изпитваше интуитивно влечение към всичко морско. Обичаше да лови риба, да се гмурка с леководолазен костюм, да разхожда акули – опитвайки се да събуди у тях желание за живот, сякаш имаше нещо специално, което ги свързваше.

Сега мирисът на солена вода вля нови сили в него. Да вървят по дяволите и Док и Драйсдейл – в костите си усещаше, че е попаднал на нещо и щеше да продължи по дирите му.

Помещението за охраната беше разположено в един четириъгълник от добре окосена трева на входа към пристана. Харди почука на отворената врата и влезе. Служителят беше около деветнайсетгодишен, облечен в зелена униформа, с картичка, на която се четеше „Том“. Той се изправи зад бюрото си, поставено зад нисък парапет.

– С какво мога да ви помогна?

Отдясно, през огромния прозорец Харди виждаше яхтите. Четири реда бели коледни лампички проблясваха над понтоните.

Той показа на момчето значката си на областен прокурор, която нито се издаваше от прокуратурата, нито беше официално одобрена. Беше се сдобил с нея от един магазин за униформи на Полуострова, като знаеше, че може да му послужи, особено пред хора, които не можеха да четат, но разбираха значението на значката. Попита момчето дали водят дневник за отплаването и пристигането на яхтите.

– Опитахме – отвърна то, – но повечето от хората тук обичат да идват и да си отиват, когато им скимне. Въпреки че, все пак, горе-долу знаем кой е излязъл в открито море.

– „Елоиз“ тук ли е сега?

– Разбира се. – Том погледна през прозореца и я посочи с пръст. Тя е онази ниска, десетметрова моторна яхта на кей номер две. На помръкващата светлина яхтата изглеждаше красива. – За последен път е излизала в събота.

– Събота ли? Г-н Нешвил ли я изкара?

Том повдигна рамене.

– Предполагам, но не съм го видял. Тя – „Елоиз“ – беше излязла, когато аз дойдох.

– Към колко часа беше това?

– Около обяд. Работя от дванайсет до осем.

– Някой друг застъпва ли после, след осем?

– Не. Затваряме до сутринта в шест. За какво е всичко това? Г-н Неш някакви проблеми ли има?

Харди му каза всичко, което всъщност знаеше.

– Изчезнал е. Ще бъде от полза да се разбере кой го е видял за последно.

Том прехапа бузата си, мислеше.

– Не смятам, че ще имате голям късмет тук. Хосе, момчето, което работи сутрин, каза, че вече била излязла, когато той дошъл.

– В шест сутринта?

Том повдигна рамене, искаше му се да е полезен. Харди можеше да се обзаложи, че нещо го тормозеше.

– Понякога Хосе малко закъснява – призна той най-накрая. – Но когато това се случи, винаги остава до по-късно, за да се реваншира.

Харди се пребори с чувството на отчаяние.

– До колко часа е останал в събота?

Том стана някак уклончив.

– Не знам точно. Три, три и половина, някъде там.

– Значи не е бил тук до седем или седем и половина?

Ново повдигане на рамене.

– Не знам със сигурност. И аз не съм бил.

Харди въздъхна тежко.

– Добре, както и да е, това няма нищо общо с Хосе. Мога ли да се кача и да огледам „Елоиз“?

Благодарен, че оставят темата за закъсненията на Хосе, Том тръсна глава.

– Разбира се. И без това днес няма много хора.

По пътя към яхтата Харди научи, че в яхтклуба охраната не била онова, което трябвало да бъде. Въпреки, че Том разполагал с оригинални ключове от всяка лодка и с ключ за портата на оградата, в действителност разни хора се промъквали непрекъснато заедно с гостите, а и собствениците забравяли да заключват портата след себе си, дори и яхтите си понякога. Кражбите не били често срещани, ала не били и непознати. Но какво можели да направят пазачите? Том и Хосе се опитвали, но в действителност нямали никаква власт. Щом като собствениците не се съобразявали със собствените си разпоредби, кой им бил виновен?

Отблизо „Елоиз“ беше дори още по-впечатляваща, отколкото бе изглеждала от помещението за охраната. С широк гик, вероятно около четири – четири и половина метра, завързана перпендикулярно на главния понтон – прекалено голяма, за да се вмести, до който и да е от кейовете. От техническа гледна точка яхтата беше кеч – две мачти, предна част и кърма. Щурвалът беше навътре в палубата, така че да няма опасност гикът на кърмата да удари кормчията по главата.

Ако отплуваше на мотор, дори и само при пет възела, пресметна Харди, нямаше да са й нужни и три минути по права линия, за да излезе извън вълнолома.

– Имаш ли нещо против да се кача за малко?

Вече беше прекалено тъмно, за да се различи кой знае колко от палубата – не, че Харди търсеше нещо конкретно. Междувременно, Том се запъти към вратата на кабината.

– Ето, какво ви казах. – Харди се приближи зад него. – Оставили са вратата отключена. Какво можем да направим?

– Откраднато ли е нещо? Може би трябва да провериш.

Беше толкова лесно, че Харди почти се почувства виновен, но не чак толкова, че да не последва Том надолу по стълбите към кабината.

Момчето запали лампата и спря.

– Не, всичко изглежда добре – каза то.

Харди си помисли, че „добре“ е доста сдържано казано. Намираха се в кабина, която по размери спокойно можеше да се сравни с всекидневната на Харди. Кожа от зебра красеше полираните дъски на пода. Оригинални картини – масло в тежки рамки – висяха по стените. Имаше черен кожен диван и съответстващо двойка канапе, кресло в стил „Чарлс Еймс“ или точно негово копие, вграден развлекателен център по протежение на цяла стена – два телевизора, тонколони, видео, касетофон, компактдиск.

Том явно се притесняваше от това, че се е качил на борда – пристъпваше от крак на крак.

– Може би е по-добре да се връщаме обратно, а? Изглежда нищо не липсва.

Но Харди продължаваше нататък.

– По-добре да се уверим – отвърна спокойно той. Озова се в бокса – покрит с плочки под, газова печка, огромен хладилник. Един поглед в барчето за напитки – „Гленфидик“, „Парадайз Коняк“, „Мейкърс Марк Бърбън“, първокласни питиета.

Чу, че Том се приближава зад гърба му и продължи да върви напред към разделителната стена. Напълно оборудвана баня прекалено голяма, за да бъде наречена просто „клозет“. Голямата спалня, най-отпред, беше толкова широка, колкото новата стая на Ребека, двойното легло бе изрядно оправено. Две бюра, едното с подвижен капак, веломер и няколко гирички, множество скъпи дрънкулки.

– Това се казва яхта – отбеляза Харди. Том стоеше онемял зад него. – Има ли стаи и на кърмата?

Харди се помъчи да отвори няколко от чекмеджетата на бюрата. Разсеяно се приближи до писалището отдясно на леглото и дръпна най-горното. Както изглеждаше, нямаше нищо интересно – хартийки, химикалки, стандартните канцеларски материали. Страничното чекмедже най-отгоре беше пълно с ленти за глава. Харди мушна ръка по-навътре и опипа. Ленти за глава.

– Няма нищо – каза той, толкова безгрижно, колкото можеше.

После заобиколи леглото, като се надяваше, че Том ще остане още за минутка. Капакът отгоре беше заключен, но горното чекмедже се отвори. Същата работа – нищо. Харди дръпна най-горното от страничните чекмеджета.

– Не знам, дали трябва… – обади се Том.

Един бърз поглед надолу, чекмеджето се отвори с няколко сантиметра – вътре: няколко карти, навигационни работи. Той го затвори с хълбок и се извърна.

– Прав си, точно така – самата любезност. – Нека полицията да си извади разрешение за обиск – Харди се извърна и бързо прекоси обратно кухнята и централната каюта, изкачи стъпалата нагоре към палубата, мина през още една баня на кърмата, коридор, първа спалня за гости – двойно легло, скрин, телевизор, плуващ петзвезден хотел.

– Наистина трябва да тръгваме – настоя Том от стъпалата.

– Добре – Харди, разсеяно, но решително, продължи назад по срещуположния коридор, мина през втората стая, която беше облицована с огледала от пода до тавана и оборудвана с възможно най-пълния гладиатор, имаше стеърклаймър и още допълнителни тежести. Оуен Неш взимаше много на сериозно тренировките си.

На Том му трябваше цяла минута, за да заключи внимателно вратата на кабината. Харди попита:

– Как се управлява яхта като тази?

Том заключи, провери отново.

– Е, не е голяма философия. Но си иска дълбоки води.

– Може ли сам човек да се справи?

Връщаха се обратно по понтона към будката на охраната, Том водеше.

– О, разбира се. Платната се задвижват и автоматично, ако има нужда. Г-н Неш често излизаше сам. Чак до Фаралоните и обратно. По-трудно е с по-малка яхта, но на него му харесваше.

– Какво има на Фаралоните? – Питаше за малките скалисти острови на двайсетина километра от брега на Сан Франциско.

– Не знам – отвърна Том. – Казват, че там се развъждали големите бели акули. Може да се е натъкнал на тях.

Лоша шега, помисли си Харди.

Бяха в „Пърпъл Ует Уа“, в една отбивка по пътя към Клемънт. Моузес Макгайър смучеше щипката на рак.

– Креолски сос – каза той. – Смятам, че с креолски сос върху омари сме постигнали върха на модерната цивилизация.

Франи наблюдаваше Харди, който бе забил поглед в чинията си.

– Мразя, когато двамата се карате – продължи Моузес. – Ето, аз говоря за културните достижения, без които всички ние щяхме да се превърнем в диваци и…

– Защо не кажеш на приятеля си Дизмъс, че се бяхме разбрали за телефоните и закъсненията – тя се изправи и хвърли салфетката си. – Извинете ме, трябва да отида до тоалетната.

Харди вдигна пръчиците си.

– Мисля, че вече четири пъти се извиних, правя го сега и за пети път. Още веднъж съжалявам. Шести път. Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам – Харди остави пръчиците си. – Десети път.

– Не го казвай на мен – отвърна Моузес. – Тя си помисли, че си умрял.

– Тя непрекъснато си мисли, че съм умрял или че се каня да умирам.

– Има известни основания.

– Няма никакви основания. Не съм тръгнал да умирам. Да закъснееш не значи, че непременно си умрял.

Моузес топна щипката на рака в соса.

– За Еди означаваше точно това – той вдигна ръка, за да възпре отговора на Харди. – Хм-хм, хм, хм. Ето една област, към която можем да проявим малко повече деликатност.

– Моузес…

– Можеше да се обадиш. Телефоните са почти вездесъщи в нашето общество – Макгайър беше собственик на по-голямата част от „Шамрок“, но също така беше защитил и докторат по философия в Кал Бъркли.

– И ти ли, а?

– Тя ми е сестра. Позволено ми е от време на време да заставам на нейна страна.

– Работех по едно дело. Вече съм прокурор, забрави ли? Не съм излязъл да се размотавам с уличници. Не съм отървал на косъм кожата си. Работех.

– Имаше среща с нас с Франи. Едно простичко обаждане и всичко щеше да е наред.

– Добре, добре, следващия път ще се обадя. Голяма работа.

– Франи се притеснява, че ще ти стане навик. Както сам каза, вече си прокурор. Е, такива са си прокурорите.

– Прокурорите не са никакви…

Моузес набучи последното парченце от рака и го пъхна в устата си.

– Извинявай за обобщението, но са точно такива. Франи иска от теб да бъдеш баща, а не да работиш през цялото време. Точно затова работата изглеждаше толкова привлекателна, не помниш ли? Нормално работно време, интересна по същество. Думите ти отекват в главата ми, дори сега, когато говорим.

– Колко закъснях?

Моузес дъвчеше.

– Час и четирийсет и пет минути, достатъчно, за да се изприщи човек от притеснение. Франи не е виновна, че се тревожи. Тя те обича, Диз. Носи детето ти. Съвсем естествено е, не мислиш ли?

– Добре де, аз също я обичам.

– Сигурен съм, че е така.

– Е, тогава…?

– Тогава – повтори Моузес, – вече ти казах.

Тяхната бяла дървена къща беше подпряна и от двете страни от две жилищни кооперации. Към средата на 80-те на Харди му бяха предложили цял куп грешни пари, за да я продаде на един предприемач, така че трета пететажна безлична сграда да се издигне там, където сега върху неговата широка двайсетина метра морава имаше каменна пътека, ниска дървена ограда и кукленска къщичка с малка вратичка и френски прозорец.

Преди да се оженят си бяха говорили за преместване – да започнат отново на някое място, което и двамата еднакво да могат да нарекат свое. Проблемът беше, че макар къщата да бе принадлежала на Харди в продължение на десет години, Франи вече я обичаше. Една от първите работи на Харди след сватбата беше да прехвърли половината на името на Франи – нямаха брачен договор. Четвърт милиона долара от застраховката, която изплатиха на Франи, беше и на двамата; Харди реши, че с къщата нещата горе-долу се изравняват.

Паркирането на улицата винаги беше проблем. Ако нямаш гараж, алея или заден двор – или паркираш на улицата преди шест часа, или трябва да походиш. Сега, в десет и петнайсет, успяха да открият място на три пресечки разстояние. Беше топла, спокойна вечер, без мъгла и те се отправиха на изток по „Клемънт“, под дърветата на Линкълн парк, обратно към къщи. Франи се бе облегнала на съпруга си, с ръка около кръста му.

– Прегърни ме – помоли тя.

– Добре – Харди я притисна по-плътно към себе си.

– Мислил ли си си за това?

– Предполагам. Затова реших, че трябва да се оженим. Но все пак…

Тя спря. Харди схвана намека, наведе се и я целуна.

– Какво има? – попита Франи.

– Нищо. Втресе ме леко. Колко често ти се случва да забележиш, че всичко е идеално? Малко е страшничко. Преди вярвах, че именно в такъв момент е най-вероятно нещата да се объркат.

– Мисля, че точно заради това бях толкова разстроена тази вечер. Едва сега започвам да приемам, че всичко това става наистина, не е сън, от който да се събудя – тя вдигна очи към лицето на Харди, и се притисна силно към него. – Не искам да се събуждам – каза тя. – Искам да продължава все така.

– Ще продължава, Франи. Няма да позволя нищо да застане на пътя ни, обещавам.

Франи го подбутна с хълбок.

Да си вървим у дома.

Платиха на детегледачката, надникнаха при спящото спокойно бебе. Харди нахрани рибките си, докато Франи се оправи за лягане. На телефонния му секретар имаше обаждания от Джейн и Пико Моралес – и на двамата можеше да се обади утре сутринта.

Чуваше как шурти душа в банята. Вдигна телефона и набра цифрите, които бе запаметил по-рано тази вечер – на Мей Шин. Телефонът иззвъня четири пъти, след това се включи на секретар.

– Оставете телефонния си номер, ако обичате и аз веднага ще ви се обадя – това беше цялото съобщение. Нито следа от японски акцент. Дълбок, културен глас. Харди затвори след сигнала.

Бюрото му беше разчистено. Зеленикавата настолна лампа хвърляше приглушена светлина из стаята. Препарираният бодливец се цупеше на полицата на камината в кабинета. Разсеяно, Харди прекоси разстоянието от бюрото до камината, разпъна поставката на мишената – неизползвана повече от година – и сграбчи три стрелички от центъра на таблото, където ги беше оставил. Върна се обратно на линията до бюрото си и започна да ги хвърля.

Хич не го биваше. Първия път нито една от трите не улучи двайсетката, в която се беше прицелил. Преди година това не можеше да му се случи. Ако някой го бе попитал, той би казал, че приема стреличките полунасериозно. Но продължаваше да носи изработения по поръчка комплект от двайсетграмови волфрамови остриета във вътрешния джоб на сакото си.