Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 33 страниц)

Чоморо нито за миг не се поддаде на аргумента на Драйсдейл, че не заобикаляли закона. Разбира се, че го заобикаляха. Но той не беше новак в политиката, в сделките. Разбираше кога една сделка я бива, още щом я подушеше. И ако приемем, че ще се хващаш на хорото – не беше умно да оставяш нещата висящи.

– Денят на труда – отвърна той. – Да съм свален от графика до Деня на труда.

Арт Драйсдейл се изправи и протегна ръка през бюрото.

– Дадено – каза той.

– „Ред шести“ – г-н Запата се беше върнал отново на подиума. – Съжалявам, но е станало недоразумение в графика, грешката е моя. Делото ще се гледа в отдел – той отново погледна надолу, за да не сбърка пак – двайсет и четири, съдия Томасино.

Лио видя как „Ред шести“ бива изведен в жълтия си затворнически гащеризон. Времето беше спряло. Още нямаше обяд, а той току-що се бе върнал от почивка. Кръвта му бушуваше. Е, готово. Възможно беше г-ца Роугън никога да не разбере значението на смяната на отдела. Арт щеше да се погрижи да бъде предупреждаван за всякакви следващи Запатовци и всичко това никога повече нямаше да се повтори. Въпреки че…

Той се отърси, полазиха го тръпки в горещата стая.

– В графика за предявяване на обвинения, ред 137 – обяви секретарят. – Наказателен кодекс, параграф 187, убийство.

Изведнъж тръпката се изпари. Нещо в делата за убийство привлича вниманието ти, дори и когато вече си свикнал с тях. Това беше същото, което двамата с Елизабет Пулиъс бяха обсъждали след предявяването на обвинението в четвъртък – „Оуен Неш“. Нещата се влачеха в Общинския съд, а прокуратурата нямаше да допусне това. В петък Арт Драйсдейл бе казал на Чоморо, че ще се гледа сутринта, и че щели да го придвижат нататък, ако не по бързата, то по светкавичната процедура. Щели да изпратят малко предупреждение на нискостоящите кръгове.

Ред 137 – Мей Шинтака, арестувана по обвиненията, предявени от върховните съдебни заседатели и отново пусната под гаранция. Беше в галерията, Чоморо я бе забелязал по-рано тази сутрин, единствено цвете в полето с бурените. Това ли беше „Ред 137“? Той повдигна вежди, после отново погледна надолу. Сега тя стоеше изправена на подиума. До нея бе застанал Дейвид Фримън, може би най-добрият адвокат в града. Обвиняемата и нейният раздърпан адвокат бяха нагледен пример за контраст. Лио теоретично предположи, че размъкнатото облекло на Фримън беше нарочно замислено, за да изглежда пред съдебните заседатели като обикновен човек, един от тях, от народа.

Но хората от народа не изкарваха по половин милион и повече на година.

– Г-н Фримън – каза той, – как сте днес?

Фримън кимна.

– Добре, благодаря ви, Ваша светлост.

По време на прекъсването с Арт Елизабет Пулиъс бе дошла в съдебната зала, и седеше на прокурорската банка, заедно с помощника си, един от новодошлите. Той им кимна.

– Обвинението готово ли е да заведе дело?

– Протестирам, ваша светлост – Фримън не си губеше времето.

– Готови сме, ваша светлост – дойде едновременно от Пулиъс.

– На какво основание?

Фримън повиши глас:

– Както Ваша светлост знае, Общинският съд удължи процедурата по делото до Деня на труда.

– Да, но сега сте във Върховния съд, г-н Фримън. Какво по-точно искате?

– Няма никакви доказателства в подкрепа на… – Фримън млъкна, започна отново. – Предварителното изслушване щеше да разкрие недостатъчно доказателствен материал за образуването на дело, ваша светлост.

– Явно върховните съдебни заседатели са на друго мнение. Те възбудиха съдебно преследване.

– Ваша светлост! – Пулиъс беше станала на крака. – Хората…

Чоморо удари с чукчето си.

– Извинете ме, г-це Пулиъс. Разбирам каква е обществената позиция по делото. Г-н Фримън, няма да оспорваме доказателствата на този етап. Съдебните заседатели са тези, които трябва да решат. Вероятно иск за по-малко отсрочване в Общинския съд щеше да избегне проблема.

– Ваша светлост, клиентката ми не бива да бъде съдена по това обвинение. Ще подам иск за връщането му обратно в Общинския съд.

Чоморо се усмихна. Фримън много отрано започваше да си изстрелва патроните.

– Страхувам се, че подобна възможност е изключена, г-н Фримън.

Адвокатът изобщо не изглеждаше впечатлен.

– Този прибързан показен процес явно се мотивира от факта, че прокуратурата се радва на публичността на тази сензация…

– Ваша светлост, протестирам!

Чоморо кимна към Пулиъс.

– Мисля, че и аз на ваше място бих направил същото.

Фримън продължи, без да спира.

– … да не говорим за очебийната расова и класова дискриминация, доказана чрез…

– Г-н Фримън! Достатъчно. Напомням ви, че този съд действа под юрисдикцията на върховните съдебни заседатели. Няма да търпя подобни изблици. Обвинението твърди, че е готово за завеждането на дело. Ако доказателствата им са слаби, струва ми се, че това би било само във ваша полза. Добре тогава.

Чоморо дори не трябваше да поглежда надолу, за да види къде отива това дело.

– Струва ми се, че по това дело ще има множество искове Изпращам всичко – обвиненията, исковете, предварителните процедури и разглеждането на делото в отдел двайсет и седем, съдия Фаулър. Незабавно. Можете да решите спора там – той отново удари с чукчето си и си позволи да се усмихне. – Довиждане, господа. Вървете.

Не беше много по-надолу по коридора, така че на Харди не му остана кой знае колко време да каже на Пулиъс за връзката си с Фаулър.

– Няма значение – отвърна тя. – Обсъждал ли си делото с него извън службата?

– Не, изобщо не съм го обсъждал.

– Тогава не бих се тревожила за това – още една възможност да му напомни за съответното им положение и тя не я пропусна. – Освен това, ти не си официалният обвинител по делото, аз съм. Ти ми помагаш.

– Мисля, че ако Фримън подуши нещо, веднага ще подаде иск за прекратяване на делото.

– Фримън иска прекратяване на делото и ако на пристава му тече носа. И какво от това?

– Ами, малко съм разтревожен.

Тя спря и се извърна към него.

– Дизмъс, слушай. Нали вече не ти е тъст?

– Не.

– Значи в основата си нещата се свеждат до факта, че се виждаш със съдията извънслужебно. Е, и аз се виждам със съдията извън службата и се джавкаме като куче и котка. Няма да се изненадам ако се окаже, че и Фримън се вижда с него. По дяволите, и двамата членуват в богаташки клубове, сигурно играят покер заедно. Може да си обменят съвети за борсата. Това няма никакво значение. Двамата със съдия Фаулър нямате никаква връзка, законова или друга. Няма никакъв проблем.

Пулиъс, помисли си Харди, я биваше за нещата, които не бяха проблем. Биваше я във всичко. Нямаше как да не го разбереш.

Пулиъс стигна до вратата на отдел 27 и отвори едното крило пред Харди.

– Възрастта пред красотата – каза тя.

Орбитите бяха съвпаднали от само себе си.

Петъкът беше претоварен ден, няколко предварителни изслушвания, няколко спазарявания за обвинението, обяд с четирима от тайфата в прокуратурата, на никой и през ум не му минаваше за убийства.

Франи и Харди се бяха любили два пъти през дългите празници по случай Четвърти юли. Първия път, петък вечер, напрегнато и мълчаливо, после близостта, един до друг… Лежаха и разговаряха до късно посред нощ.

В събота беше пикникът с Моузес, настоящата му приятелка Сюзън, цялото семейство Глицки и Пико и Анджела с децата. Ребека отново беше здрава, най-после – отново онова весело, гукащо чудесно мъничко същество. Бейзбол, бира и барбекю. Рожденият ден на Америка през чудото на още един топъл ден.

После, в неделя сутринта излязоха да хапнат навън и си разделиха най-вкусната паеля в целия град. Когато се прибраха, Франи каза на Харди, че нямало нищо, Ребека щяла да си спомня, че родителите й са се смели и боричкали много, докато е била бебе, но това едва ли би увредило психиката й.

В понеделник, шести, върнал се отново към собствения си център, прекара сутринта с Франи, рисуваха с шаблони и пастели кончета и делфини по стените в стаята на Ребека. Следобеда поработи малко в кабинета си, като се обади на Ейб и го попита дали не може да поиска извадка на телефонните разговори на Мей Шин от деня, в който Оуен Неш бе убит. Ако бе звъняла на някого този ден, обвинението им беше в опасност, а доколкото знаеше, никой не бе проверил обажданията. Попита Ейб дали могат да засекат употребата на газ или вода, електричество, нещо, което би означавало, че в къщата е имало някой и Ейб му беше отговорил, че е невъзможно, тези уреди не се наблюдавали по този начин.

Селин не засенчваше нещата. Харди знаеше, че в бързината Пулиъс нямаше да се прояви като всемогъщия вълшебник по отношение на детайлите и след пропуска в четвъртък пред върховните съдебни заседатели, той просто сам повторно проверяваше всичко.

30

Джеф Елиът му свирна от галерията, от другата страна на перилата в отдел 27. Сигурно и той беше присъствал в 22-и за разпределянето, въпреки, че Харди, съсредоточен върху процедурата, не го бе видял. Всъщност, като се замислеше, не беше виждал Джеф от няколко дни и сега той не изглеждаше никак добре – лицето му бе подпухнало и носеше тъмни очила, дори и тук, вътре в съдебната зала. Обаче пак се усмихваше, обичайният, изпълнен с енергия Джеф Елиът. А и защо не? Материалът му отново набираше скорост.

Джеф му махаше да се приближи към перилата. Той бутна Пулиъс.

– Онова там е Елиът – каза той. – Репортерът. Искаше да се запознаеше него.

– О – възкликна тя. – Чудесно.

Вадеше някакви листове и тъкмо понечи да се извърне, Харди я чакаше, когато приставът обяви:

– Внимание! Внимание! Отдел 27-и на Върховния съд на града и областта Сан Франциско започва заседанието си под председателството на съдия Анди Фаулър. Моля всички да станат.

Съдията се появи от кабинета, облечен с тогата си. Елиът трябваше да почака.

Когато видя Анди, Харди почувства угризения на съвестта – изобщо не си бе направил труда да провери как е съдията, независимо какво го измъчваше. Трябваше да му се обади и да определи дата за скуош. Или нещо такова.

Не беше чувал и бившата си жена, Джейн. Може би кризата, ако бе имало такава – бе преминала. Със сигурност, горе на съдийската банка, Анди изглеждаше както винаги, авторитетен и внушителен. Той кимна приятелски на Харди. Очите му се спряха за миг върху банката на защитата – Мей Шин гледаше право към него, пресрещайки погледа му. Корава жена, въпреки че предизвикването на съдия не беше препоръчителна защитна стратегия. Фримън беше зает с изпразването на куфарчето си. Изглежда не забеляза размяната на погледи.

Фаулър пръв отклони своя, очите му се насочиха отново към Пулиъс. После пак към Харди. Той подреди нещо пред себе си, докато приставът четеше отново предявеното обвинение – параграф 187, убийство.

Галерията вече бе препълнена. Беше доста необичайно, почти невъзможно процесът да започне днес. Обикновено най-ранната дата за делото беше шейсет календарни дни от отправянето на обвинението. Но назначаването на датата зависеше от Фаулър. Това беше неговата съдебна зала.

Въпреки това процес за убийство, особено като този, беше сензация. След предявяването на обвинението в четвъртък, Харди бе чул, че Лок получавал обаждания от „Нюзуик“, „Тайм“, всичките големи – не можеха да го пропуснат.

Фаулър поздрави юристите в съдебната си зала. Той не беше казал и две думи, когато Фримън, както можеше да се предположи, поиска отсрочка. Прокуратурата използвала това като средство за добиване на популярност, имало расова дискриминация. Харди го следеше с половин ухо.

Фаулър изслуша по-голямата част, кимна съчувствено, после удари с чукчето.

– Ще назначим датата сега, г-н Фримън, но преди това, ако разполагате с уважителна причина за отсрочване, можете да предявите иск – той се усмихна. Това означаваше точка. Процесът щял да започне, след като предварителното изслушване минело през Общинския съд. Това беше добър знак.

Съдията оправи тогата си и се обърна към съдебната зала.

– Г-н Фримън – заяви той, – имахте ли възможност да упражните правото си на отвод в отдел 22? – адвокатът на защитата имаше еднократното право да отхвърли съдията, на когото беше поверено делото, независимо от основанията. Ако Фримън не харесваше Анди Фаулър, независимо поради каква причина, просто трябваше да каже и щяха да се върнат отново в графика, за друг отдел.

Но Фримън едва стана, за да отговори на въпроса.

– Не възнамерявам да се възползвам от него, Ваша светлост.

Фаулър замълча за миг, лицето му почервеня.

– Г-н Фримън?

Фримън продължаваше да се разправя с папките си, вадеше листове, шепнеше нещо на Мей.

– Казах, че не възразявам, ваша светлост.

Съдията бавно разместваше разни неща зад ръба на банката си. Той се облегна в креслото си, с опънати напред ръце. Личеше си, че е ядосан.

– Адвокатът на обвиняемата, би ли се приближил до банката?

Харди усети как залата стихна, докато Фримън избута стола си назад, потупа Мей по рамото и застана пред съдията. Фаулър се наведе и последва бърза размяна на реплики, след което той се изправи, удари с чукчето си и обяви прекъсване. Искал да види г-н Фримън в кабинета си.

– Какво, по дяволите, става? – попита Пулиъс.

– Нямам ни най-малка представа. Сигурно пак си разменят съвети за борсата.

Джим Бланчърд от „Трибюн“ се приближи и докосна Елиът по рамото.

– Търсят те по телефона горе. Някакво момиче.

Джеф се опитваше да привлече вниманието на Харди, откакто беше обявено прекъсването. Знаеше, че имаше нещо гнило в цялата работа и трябваше да разбере какво става, особено след като от четвъртък вечерта не беше мислил и пет минути за нещо друго, освен за Дороти Бърджес. Смяташе, че може да използва Харди, за да навакса, да навлезе отново във вътрешния развой на събитията, чиято нишка изглежда бе изгубил както по местните, така и по националните медии през дългите празници.

А явно сега, точно тук, в самото начало ставаше нещо между Фримън и Фаулър. Искаше да присъства, когато съдията се върнеше в залата, да разбере дали няма да бъде предоставено някакво обяснение.

Но Дороти – сигурно беше Дороти – бе по-важна. Щеше да има и други сензации. Не би разменил последните четири дни за нищо на света – нито за работата си, нито дори за това, да може отново да използва краката си.

Харди и Пулиъс явно спореха. Нямаше да измъкне нищо от тях, така че той сграбчи патериците си и тромаво се запридвижва през реда си в галерията и после през вратата.

В стаичката за репортерите вдигна слушалката.

– Джеф Елиът на телефона – каза той.

– Г-н Елиът. Обажда се Ивана Тръмп. Трябва да престанете да ме тормозите – Джеф се отпусна върху втория чин. Гласът на Дороти се сниши – Джеф, трябва да дойдеш тук. Няма да повярваш какво открих.

– Какво?

– Не съм сигурна какво точно означава, но Мори го нямаше цяла сутрин и най-накрая се хванах да напечатам документите по материала, върху който работиш, гаранцията на Мей Шинтака, нали така?

– Да. Е и?

– Трябва да дойдеш да видиш допълнителната гаранция към заема. Каза, че ти бил необходим някакъв документ за следа, нещо, от което да започнеш. Изглежда важно. Но предполагам, разбираш, че ще се наложи да ми платиш за информацията.

– Разбира се.

– Няма да е евтино.

Той се усмихна, спомняйки си бартерната система, която бяха разработили през празниците, за да измъкват тайни един от друг – тайни, които нямаха търпение да споделят.

– На твое разположение съм – отвърна той.

Анди Фаулър отново зае мястото си, удари с чукчето и отсрочи процеса за четиринайсети септември, девет и половина часа.

– Ваша светлост! – Пулиъс се изправи.

– Прокуроре?

– Може ли да се приближа?

Съдията кимна и й махна с ръка. Тя се запъти стегнато, без следа от обичайното полюшване.

– Какво има, Елизабет?

– Ваша светлост, с цялото ми уважение, обвинението би желало да разбере естеството на съвещанието ви с адвоката на защитата.

Фаулър, с непокътната тежест, погледна надолу от висотата на положението си. Личеше, че двамата не можеха да се понасят.

– С цялото ми уважение, прокуроре, онова, което правя в кабинета си, не ви влиза в работата. Но – той се наведе, с кръстосани отпред ръце, – но вие сте права, трябва да избегнем всякакъв признак на неприличие. Смятате, че двамата с адвоката на защитата се споразумяваме тайно зад гърба ви, така ли?

– Разбира се, че не, Ваша светлост, аз…

– Но мислите, че може да се стори така на останалите. Оценявам загрижеността ви. Четете ли вестници, Елизабет? Гледате ли телевизия?

Пулиъс го зяпна.

– Да, Ваша светлост, от време на време.

– Тогава сигурно сте забелязали, че убийството на Оуен Неш се сдоби с далеч по-голяма от обичайната публичност.

– Да, Ваша светлост.

– Ами, докато следях случая през последната седмица, ми хрумна, че може би ще е трудно да осигурим справедлив процес в Сан Франциско. Бях почти сигурен, че адвокатът на защитата ще внесе иск за прехвърляне разглеждането на делото на друг окръжен съд. Но, както без съмнение забелязахте, г-н Фримън не подаде такъв иск. Исках да му изясня, че подобно стратегическо решение – ако породи нежелани резултати, – по-късно не би могло да бъде използвано като основание за обвинение в неправилно проведен съдебен процес. Това задоволява ли ви?

– Напълно, Ваша светлост, благодаря ви. Не съм искала да покажа неуважение към съда.

Фаулър си позволи една ледена усмивка.

– Разбира се, прокуроре. Оправдан въпрос.

След като Фаулър се оттегли, Пулиъс изтрополи от съдебната зала, като остави Харди да събира документите им и да я последва. Фримън се приближи до прокурорската банка и каза на Харди, че се надявал да нямало лоши чувства от първоначалната им среща в помещението за свиждане на ареста.

– Изобщо.

– Знаете ли, ако ми позволите един безплатен съвет, не бих препоръчал използването на малкото изпускане на клиентката ми, че е била на „Елоиз“. Тя всъщност не е била.

Харди се усмихна.

– Това изглежда спорно, нали?

Фримън беше бръкнал с ръце в джобовете си и бе преметнал небрежно крак върху ъгълчето на банката на Харди.

– Слушах касетата няколко пъти. По начина, по който се изразявате, ще излезе като подвеждащ въпрос. Това само би представило обвинението в лоша светлина и би ви поставило в неравностойно положение.

– Е, не бихме искали да се случи подобно нещо. – Харди приключи със събирането на документите и затвори куфарчето си – Благодаря за съвета – кимна той. – Ще го предам.

Харди започваше да свиква. Тези адвокати в съда играеха игри без всякакви правила, не се съобразяваха с абсолютно нищо. Как можеше Фримън да има наглостта да даде подобен съвет? За толкова зелен ли го мислеше, че да се хване на един така прозрачен блъф?

Но колкото повече Харди си мислеше затова, толкова повече му се струваше, че като че ли изобщо няма смисъл. Може би не беше блъф, а точно обратното. Което го правеше доста ефективен блъф ако бе така.

Хитро, реши той, докато вървеше по коридора обратно към кабинета си. Нямаше как да не му се възхитиш.

Какво всъщност искаше Фримън? Искаше да спечели. В дело, базиращо се на косвени доказателства като това, ако можеше да накара обвинението да се колебае относно привеждането на което и да било доказателство, това можеше да е само от полза за защитата. От друга страна, погледнато отгоре, съветът му беше разумен – Харди не възнамеряваше да привежда грешката на езика на Мей като доказателство, което да намекне, че е била на борда на „Елоиз“ – защото освен, че само по себе си това беше неубедително, Харди не желаеше да вкарва в официалния протокол собственото си нарушение на закона: посещението при Мей в затвора, без присъствието на адвокат.

Но сега Фримън бе казал на Харди, че нямало да бъде добра идея да го изнася. Със сигурност Фримън едва ли се опитваше да бъде любезен, да помогне на новака. Но съветът му беше нещо, което Харди и без това възнамеряваше да направи.

Което означаваше – какво?

– Защо го отсрочи за утре? Какъв смисъл има?

Не бяха изминали и пет минути, откакто Пулиъс бе напуснала съдебната зала. Сега тя седеше в кабинета си, вратата беше затворена. Когато влезе, Харди бе удивен да види сълзи в очите й. Започна да я успокоява, че той не искал…

Тя го прекъсна и посочи към очите си с двата си показалеца.

– Това е гняв, Харди. Не си мисли, че съм била засегната. Онова копеле…

Харди бе смятал, че ще може да обсъди Фримън и стратегията им, но явно не това щеше да е на дневен ред.

– Сигурно го отсрочи, за да може да прочете делото. Едва тази сутрин е разбрал, че му е било възложено – отвърна Харди.

– Това не е извинение за тона му.

Харди постави куфарчето й върху бюрото и седна срещу нея.

– Може би мрази да се поставят под въпрос съображенията му?

Не мина.

– Ти нямаше ли да го попиташ?

– Не знам. И аз бях любопитен.

– Когато си любопитен, питаш. Това е едно от правилата.

– Не мислех, че изобщо има правила.

Пулиъс впери поглед в него. Очите й още блестяха от сълзите.

– Няма – заяви тя.

31

В това се бе превърнало.

Оуен Неш стоеше на терасата, която се издигаше на двайсет и три етажа от Лас Вегас, кожата му беше мокра от душа. Една хавлиена кърпа бе увита под изпъкналия му корем, новата пура стоеше незапалена в устата му. Той обичаше пустинята, особено сега в здрача. Още беше топло и сухо след изгарящия ден, но водата, която се изпаряваше от тялото му, държеше хладно.

Неш зарея поглед извън града. Планините на хоризонта бяха станали бледоморави. Далече отдолу уличните шумове едва достигаха до него. Чу как Мей спира душа в банята. Облегна се тежко, с двете ръце, на перилата.

Като всмукваше замислено от пурата, той по-скоро усети, отколкото чу как тихите стъпки на босите й крака прекосяват килима зад него. След миг я почувства зад себе си, ръцете й разтриваха голия му гръб. Оуен отново въздъхна, понечи да каже нещо, но Мей му изшътка. Тя разтвори кимоното си и се притисна към него, после мълчаливо го поведе обратно към спалнята и го бутна на леглото.

– Лягай – заповяда му. – Ще ти разтрия гърба.

Започна да масажира раменете му. Мускулите образуваха стегнати възли, но Мей не бързаше. Тя си знаеше работата. Постепенно схващането започна да се отпуска. Той задиша дълбоко, равномерно. За миг си помисли, че може да е заспал, но после го чу как изстена, когато се премести на нов възел.

Навън здрачът се сгъстяваше. Мей се изтегна върху него, прокара ръка по тялото му.

– Доста си напрегнат, знаеш ли?

Той кимна.

– Искаш ли да поговорим?

Оуен не отговори веднага, просто лежеше със затворени очи и дишаше тежко.

– Предстои ни вечеря – каза той. Това трябваше да бъде първото им появяване заедно на публично място. Неш мислеше, че е важно за нея.

Мей не настоя. Тя лежеше мълчаливо в сгъстяващия се мрак.

– Ще реша след минутка – продължи той.

Дори и в тъмното, Мей можеше да различи чертите на лицето му. Високото му, широко чело разкриваше целия му живот. Тънките устни бяха здраво стиснати.

– Не знам – промълви Оуен с необичайно безразличен глас. – Не знам.

– Какво?

– Мисля, че нещата може би излизат малко извън контрол.

Мей изтръпна – беше се оставила да повярва, че никога няма да чуе подобно нещо от него.

– Между нас ли?

Той се разсмя, като силно я притисна към себе си.

– Шин, моля те. Е, може би между нас, но не е каквото си мислиш.

– Кажи ми какво е тогава.

– Знаеш ли, гадното в живота е, че не можеш да правиш всичко наведнъж. Поемаш по един път, а това означава, че не можеш едновременно да тръгнеш и по друг. И в двата случая пропускаш нещо.

– Страхуваш се да не пропуснеш нещо ли?

Той сухо се изсмя.

– Страхувам се да не пропусна каквото и да било. Никога не съм мислил, че трябва да го правя. Затова никога не съм се обвързвал. Просто в живота ми нямаше място за такива неща. Сега непрекъснато мисля за това. Плаши ме до смърт. Все ме е страх, че ще разбереш.

– Ще разбера какво?

– Какъв съм. Какъв съм бил.

Тя се притисна към него.

– Не сме ли говорили вече за това? Каква мислиш, че съм била аз?

– Не ме е грижа каква си била, Шин.

– Не ме е грижа какъв си бил, Неш. За останалите пътища ли се тревожиш, за онова, което можеш да пропуснеш?

– Не толкова. Плаши ме самата промяна.

– Никой не те насилва.

– Грешиш, Шин. Ти ме насилваш. Но няма значение и аз го искам. Сега това е единственото, което искам.

Тя се опита да му повярва.

Фримън дъвчеше един молив, като гледаше през плъзгащата се стъклена врата към малкия вътрешен двор, заобиколен и от трите страни от тухлените зидове на заобикалящите го сгради. Един гълъб кълвеше по калдъръма.

Мей седеше до него на мраморната маса в заседателната зала. Имаше свеж букет цветя по средата. Стаята миришеше съвсем слабо на огромна табакера.

– Излязохте ли изобщо? – попита той.

– Моля?

– Онази вечер. Каза, че трябвало да е първото ви появяване на публично място. Просто се чудех как е минало.

Изглеждаше вглъбена в себе си, както често се случваше. Фримън не беше сигурен, че може да го нарече видимо отдръпване, но се усещаше. Трябваше да се опита да го определи по-точно, да я отучи да го прави, независимо какво беше, пред съдебните заседатели.

– Не – отвърна тя най-накрая. – Не, изобщо не се срещнахме с приятелите му – тя вдигна поглед, за да види как ще го възприеме той. Вероятно окуражена, добави: – Той… ние нямахме нужда, бяхме си достатъчни един на друг.

Харди протегна ръка.

– Това ли са телефонните извадки?

Глицки държеше нещо, което приличаше на малка диплянка от жълта хартия. Той му го подаде през бюрото.

– Мисля, че някой от служителите се е престарал. Поисках само тези от двайсети юни. Явно обаче са ни дали за цялата година.

– Е, и как изглежда двайсети юни?

– Добре. За нас. Не толкова добре за Шинтака.

Харди възнамеряваше просто да хвърли един поглед на разпечатката – беше отворил папката си, готов да я приложи вътре. Дадена им бе половин година, нямаше чак толкова много разговори, може би петнайсет страници, всяка дълга по десетина сантиметра. Запрелиства набързо.

– Я гледай – каза той.

Глицки кимна.

– Забелязах. Никакви разговори с Япония.

Харди вдигна глава. Глицки, знаеше той, рядко пропускаше подробност.

– Никак не си забавен, да знаеш.

Ако Мей имаше търговски връзки с Япония, очакваше се, че поне от време на време ще трябва да се обажда дотам, особено, след като възнамеряваше да пътува. Дори и да вършеше повечето си работа по факса, помисли си Харди, с основание можеха да се очакват едно-две обаждания.

– Е, няма да ни навреди. Провери ли останалите? – Харди преглеждаше страниците, като върна на март.

– Не. Проверих двайсети. Просто забелязах за Япония. Ако искаш, мога да го прехвърля на някой.

– Не, аз ще… – изведнъж очите на Харди се присвиха. Престана да прелиства.

– Какво? – попита Глицки.

– Нищо – той затвори разпечатката и я остави на бюрото си. – Просто си спомних, че трябва да купя някои неща за Бек.

– Добър татко си.

– Знам. Удивлявам се сам на себе си – той потупа листовете, връщайки се отново към деловата част. – Ще ги прегледам лично. Благодаря.

Глицки се изправи.

– На теб благодаря. Това не се вмества в представата ми за приятно прекарано време.

Харди се пошегува.

– Господ, казват, бил в дребните неща.

– Мъдреците още го търсят. Искаш ли да ти затворя вратата?

– Ако обичаш.

Надяваше се да е сбъркал, но не мислеше така.

Харди не го биваше много в сметките, но имаше вродена склонност към числата, особено към телефонни номера. Не се беше обаждал скоро на телефона от разпечатката за март, но веднага щом го видя, разбра, че му е познат.

Той сграбчи листовете и започна да ги преглежда отзад напред. Номерът се появяваше и през февруари, по-често. Два пъти в седмицата през януари. Всичко на всичко осемнайсет обаждания.

Може номерът да беше сменен, но на Харди не му се вярваше. Вдигна телефона на бюрото си и го избра. Последваха три иззвънявания.

– Това е 885–6024. Моля оставете името и телефона си и аз ще ви се обадя.

Устата на Харди бе пресъхнала. Лявата му ръка стискаше преспапието толкова силно, че кокалчетата бяха побелели. Преспапието!

Спомни си за нефритения пръстен на Оуен Неш, характерния филигран, животинския мотив. По-раншната теория на Франи. В първия миг не можа да измисли какво да каже. Лентата пращеше в ушите му. Той се насили да остави съобщение на телефонния секретар в дома на съдията от Върховния съд Андрю Б. Фаулър.

– Анди – каза Харди, – Дизмъс се обажда. Трябва да поговорим. Ще мина още сега през кабинета ти, но ако не успея да се свържа с теб, докато получиш това съобщение, моля те незабавно ми се обади. Спешно е, много е спешно.

Част трета

32

Харди пъхна преспапието в джоба си и излезе, минавайки небрежно, доколкото можеше, покрай останалите кантори в прокуратурата. Като си помисли: „Не сега“, видя Джеф Елиът да слиза от асансьора и понечи да се шмугне в едно от помещенията на следствието, намиращо се точно пред вратите на прокуратурата. Не беше достатъчно бърз обаче. Чу името си и спря, хванат на местопрестъплението, с ръце в джобовете.

За репортер Джеф изглеждаше деликатен, дори сдържан. Може би, помисли си Харди, беше заради патериците, заради тях и заради усмивката. Да не споменаваме пък днешната подпухналост и слънчевите очила. Нямаше как да не ти се прииска да помогнеш на момчето.

– Неподходящ момент, а?

Харди кимна.

– Малко.

– Върви тогава. Ще говоря с г-ца Пулиъс.

Имаше някакво особено удовлетворение в това, че сега Елизабет беше официалният обвинител по делото. Естествено, тя щеше да бъде ценен източник. Но Харди усещаше, че ако не друго, поне на него се падаше правото да контролира изтичането на информация за „Кроникъл“. Това не влизаше в служебната йерархия и той не искаше да й даде свободен достъп до онова, за което тя най-много копнееше – пресата.

– Имам минутка, Джеф, какво мога да направя за теб?

– Можем ли да поговорим някъде? Сведенията ми са неофициални.

Върнаха се обратно в коридора на прокуратурата и Харди отключи една от чакалните, предназначени за семействата на жертвите, свидетелите и редки съвещания. Имаше жълто канапе – градската управа отдаваше предпочитанията си на зеленото и жълтото – и съответно кресло. Литография на моста „Голдън Гейт“ в специално „ограничен“ тираж от три и половина милиона екземпляра съживяваше стената.

Джеф се отпусна в креслото.

– Къде се губиш напоследък? Не изглеждаш много добре.

– Просто ново лечение. Затова съм подпухнал и ме дразни светлината. „Преднизон“.

– Стероиди ли?

Джеф се усмихна.

– Това използват. Няма страшно. Така и така няма да ходя на олимпиадата.

Харди го харесваше, не усукваше.

– Добре, та какво е неофициалното? – Той вдигна пръст. – И това е неофициално.

Спомнял ли си Харди миналата седмица след отправянето на обвинението в Общинския съд как стояли в коридора тримата с Глицки и говорели за гаранцията, откъде били дошли парите?