Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 33 страниц)

Глицки го огледа набързо, показа им го, после го занесе на Харди.

– Виждаш ли нещо? – попита той.

Беше семпла златна халка. На гладката повърхност отвътре имаше малък печат върху златото, който гласеше 10К. Нищо друго на пръв поглед. Харди се извърна към слънцето и вдигна пръстена нагоре към светлината, бавно го завъртя.

– Готово – каза той. Приближи го по-близо до лицето си. Изтрити, наравно със златната повърхност, невидими, освен под определен ъгъл, можеха да се различат някакви инициали – Е. Н. и някакви цифри – нещо като петдесет и едно.

– Как се казваше жената на Неш?

Харди го бе запомнил главно заради яхтата.

– Елоиз, а петдесет и едно звучи като годината на сватбата, нали?

Глицки промърмори едно неискрено: „Направо поразително“ и протегна ръка. Харди пусна пръстена. Ейб го сложи в една затваряща се с ципче торбичка за доказателства и го натика в джоба си.

– Значи мога или да сравня отпечатъците и да накарам Страут цял месец да провежда ДНК тестове на стойност 10 хилядарки или да се обадя още веднъж на юрисконсулта му. Ти за кое гласуваш?

Тялото беше на носилката, санитарите от линейката тръгнаха да го пренасят през плажната ивица и керванът се повлече през пясъците. Никой не обели нито дума.

– „Елоиз“ е била в открито море цялата събота! – възкликна развълнувано Джеф Елиът.

– Знам – отвърна Харди. Беше си у дома, говореше по деривата в кухнята. Живееше на петнайсет пресечки от брега, на север от „Гиъри“ и не видя никакъв смисъл да слиза в центъра за десет минути, колкото да обърне и отново да се отправи към къщи.

Двайсет минути след като си бе тръгнал от Дяволското свлачище, той режеше лук в кухнята. Когато сосът за спагети беше готов и вреше на печката, Харди си отвори една бира и се обади на Джеф Елиът.

– Мислех си, че ще ме държиш в течение за разкритията по случая – отвърна Джеф Елиът. – След като си знаел, че яхтата е излизала…

– Не знаехме дори дали е Оуен Неш, така че какво значение можеше да има яхтата му? Всъщност, склонен съм да се съглася с нашия добър доктор Страут – продължи провлачено Харди, – че твоите заключения са определено прибързани. Всичко, което знаехме, бе, че е изчезнал един мъж и че ръката вероятно е била използвана за карате. Това е доста далече от потвърдена информация.

От другия край на линията последва мълчание. После:

– Имаш нещо, нали?

– Оказва се – отвърна лаконично Харди – че предположенията ти са били верни.

Разказа му за тялото, което пътува или току-що е пристигнало в моргата – отхапаната ръка, откъде са минали изстрелите.

– Бил е застрелян? Искаш да кажеш, че някой го е убил?

Харди си спомни къде мислеше Глицки, че е минал първият куршум. Реши, че може да изключи самоубийството.

– Да – отвърна той: – Някой го е убил.

– Господи, това е страхотно! – Елиът почти крещеше. – Това е просто страхотно!

– Човекът е мъртъв – напомни му Харди. Отпи глътка от бирата си. – Това не е чак толкова страхотно.

– Материалът, имах предвид материала.

– Знам какво имаше предвид. Слушай, ако разполагате със снимка на Неш, може да я донесеш, като идваш, за да разсеем всяко съмнение, в случай, че още никой не го е идентифицирал.

– Добра идея!

– О, и, Джеф, ако г-н Фарис или Селин Неш – дъщерята на Оуен – са в моргата, опитай се да обуздаеш малко ентусиазма си, ясно, нали? Не смятам, че те ще бъдат толкова щастливи от случилото се, колкото си ти.

– Не, много добре разбирам. Естествено.

Харди затвори.

– Естествено – промърмори той.

Излизаше на първа страница в утрешния брой, първият материал на първа страница за Джеф. Не главното заглавие, по-ниско, вдясно, три колони, отдолу с името му – никак не беше зле.

Не само това, но водещата новина вече се бе разнесла по телефона и Джеф бе получил настойчиво обаждане от „Ел Ей Таймс“, оп-ла-ла, и от Дрю Бейтс от KRON-TV, който се чудеше, дали той – Джеф – имал какво да добави относно убийството на Оуен Неш. Представете си само, телевизията идваше при него! „Ел Ей Таймс“!

Той бе оставил телефона, на който да го търсят на нощната смяна и сега седеше в недрата на сградата, в която работеше и проверяваше регистъра на Оуен Неш. Наближаваше девет и половина вечерта, а той беше на крак от шест сутринта, но се чувстваше напълно свеж. Паркър Уайтлоу, редакторът му – Господи, РЕДАКТОРЪТ – каза, че щял да му даде да направи резюмето по случая Неш най-отпред, а щели да продължат с подробностите на задната страница на първия раздел, но трябвало да го направи до единайсет и половина. Мислел ли Джеф, че ще успее?

Джеф мислеше, че за водещ материал и колона на първа страница би могъл да стои на глава и да плюе монети от по пет цента, да танцува с Нуряев, да пробяга сто метра гладко бягане. Той погледна към патериците си, облегнати от дясната страна на бюрото му. Да вървят по дяволите! Можеше да го направи. Имаше суровия материал – сега просто трябваше да го сглоби. Фасулска работа, въпреки че имаше повече, отколкото бе предполагал – а трябваше да го сведе до триста думи максимум. Е, налягай си парцалите!

Джеф беше започнал да преглежда данните в компютъра в седем без петнайсет, веднага щом се бе върнал от моргата. Почти три часа, близо двеста статии, повечето просто изброяваха светски прояви, няколко значителни интервюта, заглавна статия в „Бизнес уийк“ от 1987. Оуен Неш, както личеше от написаното тук, бе представлявал играч от доста голяма класа. Както изглеждаше, през последните двайсет години беше споменаван ту в едно, ту в друго издание, средно на всеки шест седмици.

Джеф отклони поглед от оранжево червеникавия екран. Беше му трудно да свърже Оуен Неш от тези статии с тялото, което бе разпознал в моргата.

Пристигна там, точно когато една лимузина спираше. Кен Фарис и жена му го познаха веднага от предишната вечер и въпреки, че не изглеждаха кой знае колко възхитени да видят Джеф там, явно бяха прекалено разстроени, за да отправят официален протест, когато чернокожият инспектор с подобно на ястреб лице и с белег на горната устна ги прие.

Другата жена в лимузината беше Селин Неш, дъщерята на Оуен. Беше доста по-възрастна от Джеф, вероятно наближаваше четирийсетте, но нещо в нея, дори и потънала в скръб, силно го привлече. Не знаеше дали е стойката, държанието или формите на тялото й, но той не можеше да откъсне очи от нея.

Глупаво, наистина. Един сакатляк като него нямаше никакви шансове пред повечето жени, камо ли с красавица от нейната класа и калибър – ако това властно сексуално привличане можеше да се нарече красота, – но той си помисли, че няма да му навреди, ако се остави на порива.

Докато, разбира се, не видяха Оуен Неш. При вида му всичко останало изчезна. Асистент съдебния лекар беше дръпнал достатъчно от чаршафа, за да се види лицето и нямаше никакво съмнение за самоличността му. Селин изхлипа. Фарис наведе глава и притисна жена си по-близо до себе си.

Инспекторът – Глицки – бе задал формалния въпрос и асистентът буташе тялото обратно, когато Селин му каза да спре. Искаше да види баща си за последен път.

Никой не помръдна. Асистентът погледна към Глицки, който кимна и чаршафът се вдигна, за да разкрие Оуен Неш, гол и посинял върху количката.

Първа, разбира се, се набиваше на очи ръката или липсата на ръка. Изгризаният остатък без каквито и да било изгаряния или шевове – розово сухожилие, което се подаваше на пет сантиметра от останалото.

Джеф беше виждал снимки от пораженията, които челюстите на една акула можеха да причинят, например, върху дъска за сърф, но откри, че не е подготвен за гледката, която представляваха ребрата на Неш, разкъсани от поразяващите зъби, както и за откъснатото от долната част на крака клиновидно парче.

Селин се приближи към тялото. Очите й, забеляза той, бяха сухи, въпреки хлипането. Може би блестяха от шока. Асистент съдебният лекар понечи да се приближи и да я подкрепи, но нещо в държанието й го спря. Помещението за миг стана толкова тихо и безцветно, заприлича на стара черно-бяла снимка – всичкият живот, не само този на Оуен, беше изцеден от напрежението.

Селин постави едната си ръка върху гръдния кош на трупа, а другата върху бедрото. Вероятно в продължение само на пет секунди, но изглеждаше така, сякаш остана да стои там цяла вечност, без да помръдва, запечатвайки образа. Сега наистина отрони сълза. Тя се наведе и притисна устни към средата на корема му.

Изведнъж всичко свърши. Селин кимна на инспектора, после се обърна, мина покрай всички тях, отправи се към вратата и излезе, без да се обърне назад.

В предверието Кен и Бети благодариха на Глицки. Селин вече беше в лимузината. Вечерната светлина заслепяваше – Джеф си спомни как излизаше от матинетата като дете, колко ослепителна беше светлината в неделните следобеди след тъмния театър, колко очаквана. Почувства се по същия начин, замижа срещу залязващото слънце.

Знаеше, че трябваше да зададе на някого още въпроси – на асистента, на Глицки, на Кен и Бет, – но бе прекалено потресен. А когато дойде на себе си, лимузината вече я нямаше. Глицки беше отишъл в Съдебната палата. А той не можеше да си наложи да се върне обратно в моргата.

Раздвижи се, за да се отърси от спомена. Оранжевият екран продължаваше да жужи пред него. Погледна си часовника и видя, че е пропилял двайсет минути. Трябваше да се залавя за работа.

Първо беше деловата част. През 1953-а, Оуен бе взел заем от 1500 долара от една правителствена програма за отпускане на заеми и бе изплатил първоначалната вноска на един полуфалирал сервиз за телевизори в южен Сан Франциско. Беше започнал да поправя с използвани части и за две години бе усъвършенствал и патентовал подобрена изолационна техника за електроннолъчевите лампи с термокатоди на ранните телевизори. „Дженерал Електрик“ бе откупил патента и Оуен бе започнал да се издига. Правел далавери с електронни лампи, инвестирал в производството на медни жици, захванал се с полупроводници, преди да се появят микрочиповете. Когато изгърмяла „Силикон Вали“, той вече бил готов да я погълне.

Акции от „Оуен Индъстрис“ се продаваха на нюйоркската борса за по седемнайсет долара едната, а самият Неш контролирал осемстотин хиляди акции, когато поел акционерното дружество през 1974-а. Наброяващо три или четири пакета акции минимум, личното му богатство само в акции, по времето на заглавната статия в „Бизнес уийк“, беше близо 70 милиона долара.

Останалите му капиталовложения също бяха значителни. Освен струващата 250 000 долара „Елоиз“ и представителството му в Сий клиф, той притежаваше къща и повече от хиляда акра земя в Ню Мексико, апартаменти в Хонконг и Токио, дялове от недвижима собственост в Ню Йорк. Според написаното в „Бизнес уийк“, той също така имал дял или преобладаващо участие в три хотела, ски курорти на езерата Тахоу и Ута, ресторант на остров Сент Барт на Карибите. Единственият му провал, отпреди пет години, била една авиолиния, „Уайкики експрес“, която имала по два полета дневно между Оахо и Лос Анджелис в продължение на шестнайсет месеца, преди да фалира.

Но човекът не бе прекарвал цялото си време в заседания. Първото споменаване на Оуен Неш в пресата нямаше нищо общо с работата му. През 1955-а той бил първият не ориенталец, който на официална демонстрация по карате, счупил повече от шест, поставени една върху друга, трисантиметрови чамови дъски. Джеф се изкушаваше дали да не стане от стола си и да не види дали в „Архива“ нямат снимка, отразяваща проявата, но реши да не го прави. Времето му изтичаше.

През 1958-а къщата на Неш в Бърлингейм изгоряла до основи. Той успял да спаси шестгодишната си дъщеря, Селин, но едва не загинал сам, когато се опитал да се върне още веднъж и да извлече жена си, Елоиз навън.

След гибелта на жена си, купил първата си яхта и предприел околосветско пътешествие, придружаван единствено от Селин. След това вестниците се захващаха с бурния му живот на скитник – в продължение на цялата 1960-а той държал рекорда на всички „такелажни“ световни издания с една огромна черна риба меч, която уловил на Австралийския атол. Неотдавна миналата година, двамата със Селин и един екипаж от три колежанчета отплавали с взета под наем яхта, за да се състезават в регатата „Нюпорт – Кабо Сан Лукас“.

Подвизите му в лова на едър дивеч предизвикваха все повече и повече спорове през годините. Джеф Елиът си помисли, че промяната в тона на статиите беше доста заинтригуваща: когато Неш гръмнал полярна мечка през 1963-а, бил обявен за мъж на годината от „Лов и риболов“; през 1978-а, застреляните зебри в Конго го вкарали в списъка на обществените врагове на „Сиера Клъб“.

Той „пет пари не давал“ (Форбс, „Десет главни изпълнителни директора за имиджа“, септ. 1986 г.) за общественото мнение. Беше един от малкото западни индустриалци, присъствали на коронацията на Бокаса; шахът на Иран, според слуховете, които се носеха, бил на борда на „Елоиз“ в Карибието, докато правителството на САЩ решавало какво да прави с него, след като бил детрониран; Неш хвърлил в ужас репортер на „Кроникъл“, който отразявал пътуването му до Китай през 1983-а, като гулял, заедно с домакините си, с мозък от маймуни, поднесен все още мърдащ на масата.

Влязъл в „Кой кой е“ за пръв път през 1975-а. Никога не се оженил повторно.

13

– Иска ми се да изкарвах повече пари – казваше Пико Моралес. – Иска ми се да имах повече пари. Всички останали имат повече пари.

Жена му, Анджела, сложи ръка върху неговата.

– Английският дори не му е матерният език, – намеси се тя, – но той със сигурност може и дявола да спрегне с „имам пари“.

Намираха се в трапезарията на Харди, около масата от черешово дърво. След спагетите и каната червено вино, Франи беше поднесла ябълков пай и Пико бе омел половината.

– Той е човек с много таланти – отвърна Харди.

– Има ли някаква по-специална връзка между днешния ден и парите? – попита Франи.

– Видя ли? Точно това искам да кажа – Пико се беше въоръжил с нож и се пресягаше отново към пая. – Не мислим – аз не мисля, като богат човек. Предполагам, че е генетически обусловено.

– Смята, че и смъртността сред акулите също е генетически обусловена – допълни Харди.

– Не, това е липса на семейна структура.

– Какво щеше да правиш, ако имаше пари? – попита Анджела. – Освен, може би, че щеше да ядеш повече.

Пико не страдаше от комплекси по отношение на размерите си. Той се потупа по шкембето и се усмихна на жена си.

– Онова, което щях да направя, след предоставената ми тази вечер информация за Оуен Неш, която останалия свят все още не е научил, е да изляза и да вложа всичко, което притежавам, в акции в неговата компания.

Харди поклати глава.

– Тези акции ще спаднат, Пик.

– Знам. Така, че продаваш веднага, правиш краткосрочен пакет, после ги купуваш обратно.

– Как ще разбереш кога нещата ще се обърнат, за да ги купиш навреме обратно? – попита Франи.

– Не можеш със сигурност – отвърна Пико, – но това е същността на акциите.

– Или така, скъпи, или пък на другия ден става точно обратното и те падат стремително, защото Неш не е управлявал както трябва компанията си, и тогава ти губиш всичко. – Анджела го потупа отново по ръката. – Както става всеки път, когато имаш сигурна информация за борсата. Вземи си още едно парче пай.

– Интересно ми е какво искаше да кажеш с това, че всички останали щели да изкарат повече. Кога? – Харди беше изправил стола си на задните му крака и се люлееше, пъхнал палци в джобовете си.

– Днес. Последните няколко дни. Вече трябваше да си имаме агент, да подготвяме издаването на книга, правата за филм, нещо такова. Ние сме тези, които открихме ръката. Досега трябваше да сме прочути.

– Славата е нещо мимолетно – въздъхна Харди.

– Добре, подигравайте ми се. – Пико се утеши с парче пай. – Но почакайте и ще видите – някой някак си ще направи състояние от това, и къде ще сме ние тогава?

– Не ти ли харесва там, където си, Пик? Искам да кажа, да си управител на аквариума „Стейнхарт“ не е точно начална позиция.

– Просто имам чувството, че ние всички изпускаме една добра възможност.

– Вероятно – отвърна Харди.

Анджела се съгласи, Франи също.

Пико си хапна още малко пай.

Апартаментът на Мей Шин се намираше на „Хайд“, точно срещу магазина за френски деликатеси. Релсите за електричката минаваха под прозорците, но по това време на нощта не се движеха електрички.

Фоайето беше покрито с дъски, моментално усещане за почти аскетски ред – едва доловимо ухание на сандал? Уличните лампи подчертаваха сенките в стаята, където тя седеше в ъгъла пред олтара си. На срещуположната страна имаше ниско канапе с модерна масичка отстрани и друга – за кафе отпред. Дъските блестяха по краищата на проснатата на земята рогозка. До едната стена имаше висок скрин – тесен, с елегантни линии и стъкло отпред. На другата стена висяха японски гравюри над ниско кресло и матрак.

Самото фоайе представляваше кръг с диаметър от два и половина метра. По-старите апартаменти в Сан Франциско често имаха кулички, ниши, арки и корнизи, които нито една модерна сграда не би могла да си позволи. Още една рогозка, широка около половин метър, се намираше в средата на кръга. Черешова пейка с ръчно направена дърворезба. Стоплящото дърво, доста полирано, но без да се прекалява с лака, беше притиснато плътно до стената. Близо три метра дълга, вградена в извивката на стената, явно и колкото и невероятно да изглеждаше, без каквато й да било снадка. Подобно нещо би ти струвало цяло състояние, и то, ако познаваш дърворезбаря, ако можеш да си намериш подходящо черешово дърво и ако разполагаш с време. Стената във фоайето бе покрита отгоре с оризова хартия с цвят на слонова кост. Три литографии на Джон Ленън, които не приличаха на гравюри, висяха на нивото на очите. Самата светлина идваше на пет лъча от центъра на тавана. Три от лъчите бяха насочени към Ленъновците, другите два към старинни японски дърворезби от двете страни на вратата, която водеше към кухнята.

Имаше и още един, по-продълговат черешов пън, леко набразден по средата, на пода до отворения вход към всекидневната.

Мей се беше изкъпала, след като се бе насилила да хапне малко ориз със студена риба, останали от петък вечер. Беше сресала назад дългата си черна коса и я бе хванала, след което беше останала да седи върху твърдото си, поставено върху ниска платформа легло, все още гола, без да си дава сметка за хода на времето.

Когато се стъмни, тя започна да избира какво ще вземе със себе си. Не много. Вероятно два куфара. Трябваше да реши. Да не би с прекалено малко да привлече вниманието към себе си? Какво си взимаха деловите хора, когато пътуваха до Япония? От друга страна, не искаше да се издаде, че няма да се върне повече, като вземеше прекалено много. Тя обиколи апартамента, сваляше разни неща, после ги връщаше обратно по местата им, не беше в състояние да реши. За нея всичко бе скъпо, трудно да се замени, ценно. Тя самата беше проектирала жилищното си пространство така.

Отиде до олтара си и запали свещ. Не беше олтар на някое конкретно божество, просто изправен дънер от полирано черешово дърво с възглавница пред него. Имаше една бяла свещ, кадилница от стеатит, нож, и – тази вечер – обикновен, свит на руло лист хартия, дванайсет на шестнайсет сантиметра, с написано нещо с мъжки почерк от едната страна.

Беше извадила листа хартия, след като прочете статията за Оуен Неш в „Кроникъл“, в която се споменаваше и нейното име и в която вече я свързваха с него. Листът беше допълнителна нишка – ръкописна добавка към завещанието на Оуен, с която той оставяше два милиона на Мей Шинтака.

Не знаеше валидно ли е или не. Беше с дата отпреди месец, 23 май, написано бе с мастило и подписано. Оуен й беше казал, че това е всичко, което й трябва.

– Може да умра на път към къщи – каза й той, – преди да накарам Уил да го направи, както трябва. Така, дори и да бъде оспорвано, след данъците и таксите трябва да ти остане поне половин милион.

Беше му казала, че не ги иска, а той се бе разсмял с гръмогласния си смях и й беше отвърнал, че именно това му било хубавото. Той знаел, че тя не ги иска. Но го бе сгънал веднъж и го бе сложил в кутията й за бижута. Всеки път, когато идваше, проверяваше, за да се увери, че все още е там.

Почуди се дали беше казал на Кен Фарис – мистериозния Уил – за него. Понякога се питаше дали Уил наистина съществува, но ето, че и за него пишеше в днешната статия на „Кроникъл“. Почуди се и защо Оуен така и не ги запозна.

Не, нямаше нищо чудно. Знаеше защо. Това вървеше към професията й. Не се срещаш с приятели на клиентите си. Всъщност, онова, което правите заедно, не би могло да просъществува извън стриктните си граници, въпреки че Оуен й беше обещал, че може.

Но така и не стана. А сега, можеше ли да отиде и да представи тази малка драсканица на Уил, изпълнителят на завещанието на Оуен? Щеше да й се изсмее или по-лошо. Може би щеше да го направи по-късно. Но по-късно можеше да се окаже прекалено късно. Всичките пари можеше да ги няма вече и за нея нямаше да остане нищо.

Но тя никога не бе очаквала парите, никога не бе искала да повярва на което и да е от обещанията на Оуен. Той дори й беше казал, по друг повод: „Обещанието е само средство, Шин. Трябва да обещаеш нещо, обещаваш го. По-късно не ти трябва да си спомняш обещанието, не си го спомняш“.

Казал го бе, преди да се промени, разбира се, преди нещо наистина да се бе случило между тях. И все пак…

Това разби сърцето й, това сърце, което беше вкаменила и решила да запази единствено за себе си. Тя отново коленичи на възглавницата и една сълза се търкулна и падна върху гладкото й бедро. Трябваше ли да вземе ножа? Трябваше ли да изгори листа хартия? Какво можеше да вземе със себе си в Япония и къде щеше да иде, когато стигнеше там?

Част втора

14

Елизабет Пулиъс за пръв път научи за случилото се от статията на Джеф Елиът в „Кроникъл“. С основание можеше да се смята, че Оуен Неш не бе умрял от естествена смърт и най-вероятно, реши тя, ставаше въпрос за убийство. Освен това фактът, че новината се намираше на първа страница, изцяло промени мнението й за делото.

Докато Дизмъс Харди разбунваше духовете, тя бе изцяло на негова страна – на един новак нямаше да му се отрази зле, ако се поизпотеше над някое тежко дело, но имаше само няколко начина новодошъл да успее да се добере до убийство. Единият бе да получи, както го наричаха, „черепно“ дело – старо убийство, с някакви нови доказателства. Другият начин беше, ако някой от щатните, като Пулиъс, например, прехвърлеше процес с бетонна присъда на някоя от изгряващите звезди, за да му остане време да води по-предизвикателни дела. Рядко можеше да се случи някой от титулярите да излезе в отпуска и всички останали да са претрупани с работа, та делото да падне на по-долно ниво. Но това бяха единствените варианти.

Сметнала бе, че интересът на Харди към мистериозната ръка спада повече или по-малко под обсега на „черепните“ дела. Интересно, може би, но не от кой знае каква полза за нея самата. Имаше четирима, само четирима помощник областни прокурори в града и областта на Сан Франциско, занимаващи се с убийства. Нито един от тях нямаше да се откаже от публичен процес. Ако Харди беше ударил джакпота, мислеше си Пулиъс, направил го бе, залагайки падащия се по право на нея долар.

В седем и четирийсет и пет в петък сутринта тя облече червената си тога и спокойно се запъти към отдел „Убийства“ на четвъртия етаж. На регистратурата отвън нямаше никой и Пулиъс влезе в отвореното пространство с инспекторските бюра, всичко дванайсет на брой. Кабинетът на лейтенанта беше заключен, вътре не светеше. Отзад, до прозорците, Мартин Бранстетър вършеше някаква писмена работа. Карл Грифин и Джери Блок пиеха кафе и ядяха понички на бюрото на Грифин, говорейки си за спорт.

– Здравейте, момчета – всички ченгета от отдел „Убийства“ обичаха Пулиъс. Обичаха я, защото винаги, когато срещнеха съпротива при арестуването на някой заподозрян и й осигуряха свидетели, тя се погрижваше въпросният тип да отиде на топло и то най-често за дълго.

– Имате ли някой капут за мен? – усмивката й озари помещението.

Бранстетър вдигна глава от рапорта си.

Когато разговаряше с тези момчета, тя наричаше всички заподозрени „капути“. Пулиъс знаеше, както и всичките знаеха, че щом някой бе стигнал дотам да го арестуват, значи беше виновен. Бе извършил нещо достатъчно лошо, за да бъде завинаги елиминиран от обществото. Следователно, Пулиъс стартираше процедурата по превръщането на такива хора в нищожества. Като започваше от отдел „Убийства“ – щом бяха „капути“, трябваше да бъдат прекарани.

– Слаба нощ, Бетс – Грифин остави поничката си.

– А кой се занимава със случая „Неш“? – тя вдигна сгънатия си вестник. – На първа страница.

Ченгетата се спогледаха и повдигнаха рамене.

– Звучи заинтригуващо – Грифин бе по-впечатлен от поничката си. Случаят не беше негов. Точка. – Трябва да съм го пропуснал.

– Мисля, че Глицки се занимаваше с това – отвърна Блок. – Можеш да погледнеш на бюрото му.

Беше най-отгоре върху купчината с листове в ъгъла на бюрото на Ейб Глицки. Нямаше кой знае какво, освен една пластмасова папка с името „НЕШ“, изписано с главни букви най-отгоре. Вътре Глицки бе започнал рапорта по случая, но не беше стигнал много далече. Все още нямаше снимки, нито от мястото, където бе открит трупа, нито от медицинската експертиза.

Пулиъс затвори папката, взе един голям лист и написа на Глицки бележка да й се обади, веднага щом дойде.

Харди, събуден от Ребека в пет и половина, бе излязъл да потича в ясното и вече изпълнено с ухания утро. Надолу по „Гиъри“, по брега, на юг към „Линкълн“, после през парка „Голдън Гейт“, и обратно по „Двайсет и пето“ до вкъщи. Шест километровата обиколка, която се опитваше да поддържа, откакто от март бе започнал да води заседнал живот.

Сега, когато вече почти наближаваше осем, той седеше, облечен в зеления си спортен екип и се наслаждаваше на страхотното кафе на Франи. Тя стоеше срещу него на кухненската маса и хвърляше крадешком по някой поглед на вестника, когато не се занимаваше с бебето, завързано на столчето за хранене помежду им.

– А това беше малка акула – каза той. – Представи си какво щеше да направи една шейсет метрова.

– Мисля, че заснеха цял филм за това.

Харди й направи физиономия. В същото време навън се позвъни, чу се отварянето на входната врата.

– Не ставайте, граждани – провикна се Глицки, – мога и сам да вляза.

Сержантът беше облечен с бяла риза и впечатляваща кафява вратовръзка, каки на цвят панталони, мокасини от щавена кожа, светло кафеникаво спортно сако. Влизайки в кухнята, той се спря на вратата.

– Модната тенденция в облеклото на мъртъвците ли следваш?

– Здравей, Ейб – поздрави го Франи.

Харди посочи към печката.

– Водата е гореща.

Глицки знаеше къде стои чая, извади си една торбичка, пусна я в чашата си и седна на масата. Отново погледна към Харди.

– Често пъти и аз като ида да разпозная някой труп, на другия ден решавам да се облека точно като него.

Харди повдигна рамене.

– Беше следващото в шкафа ми. Какво да направя, да го изхвърля ли?

– Ако някой те попита дали съпругът ти е суеверен, трябва да му отговориш твърдо „не“.

Харди й обясни:

– Оуен Неш беше намерен в същия анцуг като моя. Ейб смята, че по улиците гъмжи от акули, които са готови да се нахвърлят като бесни върху хора със зелени анцузи – Харди вдигна предницата на горнището си. – Освен това, този е различен. По него няма нито една дупка.

– Съществена разлика – Ейб кимна и отпи от чая си. – Е, разкажи ми всичко, което знаеш.

Харди и Глицки отидоха в кабинета, където Харди си бе оставил тефтерчето с бележките след разговора с Кен Фарис. Ейб седна на бюрото, а Харди започна да хвърля стрелички.

– Кой е този човек в Санта Клара, „Силикон Вали“?

– Не знам. Фарис обеща, че ще ми даде името, ако потрябва.

– Трябва.

– Знаех си, че така ще кажеш.

Глицки продължаваше да чете, като от време навреме и той си записваше по нещо.

– В събота е излязъл с тази Мей Шин, така ли?

Харди издърпа стреличките от мишената – две в центъра и една отстрани. Хвърляше доста добре, хубав знак.

– Не знаем със сигурност, Фарис твърди, че е имал намерение да го направи.

– Но никой не е разговарял с нея?

– Точно така. Ей там, най-отдолу, е телефонният й номер. Ако искаш, можеш да опиташ да се свържеш с нея.

Глицки опита. Задържа слушалката в продължение на минута, после затвори. Харди седна на ъгъла на бюрото.

– Не искаш ли да й оставиш съобщение? Да я помолиш да ти се обади?

– С удоволствие, но никой не вдига.

– Има телефонен секретар. Чух го.

Глицки се замисли за миг, после отново набра.

– Добре, миналия път изчаках четири позвънявания, сега ще затворя на десетото.

Слънцето се отразяваше от дъските на пода в рафтовете на библиотеката. Харди се приближи и отвори прозореца, оправдано действие само около десет дни в годината. Гледката на север, нагоре към Туин Пийкс и Сутро Тауър, беше препречена откъм кабинета му от стаята на Ребека, но нагоре се виждаше ясно, синьо небе. Харди спокойно би могъл да види и Оукланд. Във въздуха се носеше ухание на трева, дори и тук, из покритите с асфалт улици.

– Нищо – каза Ейб зад гърба му. – Десет пъти. Има ли го в телефонния указател? Къде живее тя? Къде ти е указателят?

Нямаше го. Без да навлиза в подробности, Харди отвърна, че го е взел от Фарис.

– Следователно, предполагам, си е у дома – заяви Ейб. – Или, че е изключила телефонния си секретар през изминалите няколко дни. Днес така ли ще ходиш облечен на работа?

Харди допусна, че вероятно ще си вземе един душ и ще се преоблече и се запъти към спалнята. Ейб вървеше по петите му.

– Знаеш ли – продължи той, – не бих се палил кой знае колко за това.

– Защо?

– Ами, тялото бе намерено вчера, но вероятно Неш е умрял в неделя, да предположим, нали така?

– Да.

– Добре, днес е петък. Една седмица, ако приемем, че се е удавил в неделя.

– И след четири дена… – Харди знаеше за какво говореше Ейб, разбираше от статистика. Ако не разполагаш със заподозрян до четири дни след убийството, вероятността никога да не се сдобиеш с такъв бе твърде голяма.

– Казвам просто да не възлагаш кой знае какви надежди.

Харди си съблече тениската.

– Добре – отвърна той. – Но имаш г-н „Силикон Вали“, а имаш и Мей Шин, ако успееш да я откриеш.

– Ако не е отишла да поплува заедно с Оуен Неш.

– Тогава кой е изключил телефонния й секретар?

– Добре, добре. Аз съм следователят. Аз ще разследвам. Също така си помислих, дали да не претърся яхтата.

– Не, яхтата е чиста – Харди разказа на Ейб за огледа си в четвъртък вечерта.

– Водил си с тебе и момчетата от експертизата, така ли?