Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 33 страниц)

– Но трупа се намери.

– Само че тя е нямало как да го знае.

Забавляваше се, като я гледаше как се връзва, но това не продължи дълго.

– Ще се подготвя за този аргумент – отвърна. – Добре е, че го повдигна. Страхотното е мотивът с парите.

– Страхотното ли?

– Убийство с користна цел. За това може да се иска смъртна присъда.

– Смъртна присъда ли?

– Абсолютно – заяви Пулиъс. – Ще поискаме от щата Калифорния да осъди Мей Шин на смърт.

21

Харди седеше до Пулиъс в съдебната зала, случайно избрана по компютърен път да бъде номер единайсет в Общинския съд, където се гледаха обвиненията при арест без съдебно разпореждане.

Глицки беше тук, седеше до Джеф Елиът в полупразната галерия. Дейвид Фримън, още по-опърпан на вид, отколкото изглеждаше в събота, влезе през ниската врата и стисна сърдечно ръцете и на Пулиъс, и на Харди, което беше доста изненадващо. Харди откри, че го харесва и се предупреди да внимава. Щом като го биваше в съда, определено беше – подобно на Пулиъс – добър актьор. Можеш да се възхищаваш от техниката на изпълнение, но трябва да се пазиш от човека.

Съдия беше Майкъл Барзоти, възрастен и посивял – облеченото в тога невъзмутимо вечно присъствие зад банката. Барзоти беше в общинския съд от цяла вечност и не се славеше с това да придвижва нещата нататък.

Съдебният стенограф седеше отдясно на Харди, по средата между подиума на подсъдимия и съдията. Всевъзможни служители се въртяха наоколо – двама или трима съдебни пристава, преводачи, обществени защитници, които чакаха да им бъдат назначени клиенти.

Харди се наведе над масата да подреди папката си, не знаеше каква щеше да бъде – ако имаше такава – неговата роля. Оказа се неподготвен, когато зърна Мей Шин.

Изглеждаше толкова по-дребна, направо смалена. Жълтият затворнически комбинезон висеше като на закачалка. Предположи, че и в събота е била облечена със затворническите си дрехи, но главното за него тогава беше да говори с нея, очи в очи, съсредоточавайки се единствено върху лицето й.

Тя се приближи, придружена от пристава, с ръце в белезници и застана на подиума до Пулиъс, без изобщо да даде вид, че някога преди е виждала Харди или който и да било друг.

Сериозността на делото за убийство беше подчертано от встъпителните думи на съдията. Дори и Барзоти придоби известен авторитет, отърси се от отегчението си, завладян от драмата по официалното предявяване на обвинението и залата постепенно утихна.

– Мей Шинтака – произнесе напевно съдия Барзоти – обвинена сте от приложения тук иск в углавно престъпление, а именно, нарушаване на параграф 187 от Наказателния кодекс, заради това, което сте извършили в Сан Франциско, щата Калифорния, на или около двайсети юни 1992 г., а именно преднамерено, противозаконно и предумишлено сте отнели живота на Оуен Симпсън Неш. – Какво ще пледирате – попита.

– Невинна, Ваша светлост – каза Фримън, вместо Мей. След гръмогласната оратория в стаята за разпити в събота, Харди беше поразен от модулацията на гласа му. Говореше делово, съвсем нормално. Но под ръкавицата се криеше юмрук. Изведнъж той възприе съдебния си тон. – Ваша светлост, преди да продължим с тази шарада, бих искал да предявя иск за свалянето на всички обвинения, отправени към клиентката ми поради процедурна грешка.

– При дело за убийство, г-н Фримън? Вече?

– Г-н Харди от прокуратурата е разпитвал клиентката ми в събота сутринта, без да я уведоми…

– Протестирам, ваша светлост – Елизабет Пулиъс скочи от банката на прокурора, зад която беше застанала по време на прекъсването. – Г-н Харди е уведомил г-ца Шинтака, че има право на адвокат и г-ца Шинтака се е отказала от правото си. Прокуратурата разполага със запис на разговора.

– Мисля, че можем да докажем наличие на принуда…

Барзоти удари с чукчето си. Въздъхна.

– Г-н Фримън – каза той, – запазете го за предварителното изслушване. Междувременно да преминем към гаранцията.

Той нагласи очилата си и два пъти провери компютърната разпечатка пред себе си. До печатния ред с ръкопис беше отбелязано: „Без гаранция“.

– Обвинението иска да не бъде разрешена гаранция, така ли? – попита той Пулиъс.

– Това е умишлено убийство, което се наказва със смърт, Ваша светлост.

Фримън се извърна и погледна право към Пулиъс.

– Не говорите сериозно.

Барзоти отново удари с чукчето си.

– Г-н Фримън, моля отправяйте репликите си към съдийската банка.

– Извинете ме, ваша светлост, шокиран съм и сащисан от споменаването на умишлено убийство. Разбирам, че случая се представя като дело с особени обстоятелства, но не мога да повярвам, че обвинението иска налагане на смъртно наказание.

Пулиъс се изправи.

– Убийство с користна цел, Ваша светлост.

– Разбирам, че притежавате известни доказателства, с които да подкрепите иска си, г-це Пулиъс.

– Разполагаме, Ваша светлост.

– Ваша светлост, г-ца Шинтака не представлява никаква опасност за обществото.

– Не представлява опасност ли? Миналата седмица е убила човек!

Ударът на чукчето отекна в залата.

– Г-це Пулиъс, стига толкова. И двамата задръжте пресконференцията си за извън съдебната зала.

Харди беше впечатлен. Барзоти може и да се бе сраснал с банката, но напълно владееше положението в залата.

Фримън бе възвърнал самообладанието си.

– Ваша светлост, клиентката ми никога преди не е била обвинявана в извършването на престъпление, още по-малко осъждана.

Смъмрянето не беше подействало кой знае колко на Пулиъс.

– Ваша светлост, обвиняемата се е опитвала да избяга от правосъдието, когато е била арестувана.

– Г-н Фримън, клиентката ви се е опитала да бяга?

– Отивала е в Япония по работа, Ваша светлост. Защитата поддържа твърдението, че арестувалият я полицай е действал прибързано. Тя е възнамерявала да се върне. Не е била издавана заповед за арестуването й. Клиентката ми е продължавала да следва обичайния си ритъм на живот, който е включвал предварително планирано пътуване до Япония.

– Само че си е купила билета предишния ден, Ваша светлост, и не си го е взела отиване – връщане. Също така е опаковала много лични вещи.

– И е оставила много други. Не е бягала от правосъдието. Предприемала е пътуване. С готовност ще предаде паспорта си на съда. Не съществува никаква опасност от бягство.

Пулиъс понечи да каже още нещо, но Барзоти вдигна ръка.

– Определям гаранция на стойност петстотин хиляди долара.

Пулиъс се наведе и прошепна на Харди.

– Повече от достатъчно.

– Половин милион долара са много пари, Ваша светлост.

– Мисля, че точно в това се състои смисъла, г-н Фримън. Ще назначим предварителното изслушване за…

– Ваша светлост… – отново беше ред на Фримън.

Дори и новакът Харди знаеше какво следва. Въпреки, че обвиняемият имаше абсолютното право на предварително изслушване в рамките на десет дни от отправяне на обвинението, никой адвокат с всичкия си не би се съгласил да се яви на предварително изслушване толкова скоро, най-малкото, преди да е имал възможност да разбере какви доказателства е събрало обвинението.

– Защитата би желала три седмици за запознаване с фактите по делото, след което да бъде назначавана дата.

– Обвиняемата приема ли отсрочката?

Това означаваше, че в замяна на тази триседмична отсрочка, Мей се отказваше от правото си на предварително изслушване в рамките на десет дни.

– Да, Ваша светлост.

Барзоти се почеса по брадичката.

– Три седмици, хм – той погледна към бюрото си, разрови някакви листове. – Господа и дами, бихте ли се приближили до банката?

Пулиъс, Харди и Фримън заобиколиха всеки съответно масата си и се изправиха пред съдията. Очите на Барзоти бяха напълно безразлични. Драмата не беше продължила дълго.

– Навлизаме в началото на ваканционния сезон. Имате ли някакви възражения, да кажем, за деня след Празника на труда?

– Никакви, що се отнася до мен, Ваша светлост – отвърна Фримън.

– Ваша светлост, празникът на труда е след повече от два месеца. Обвиняемата има право на незабавен процес, но и хората имат не по-малкото право на незабавно правосъдие.

– Не се нуждая от лекции, прокуроре.

– Разбира се, че не, Ваша светлост. Но обвинението е готово да заведе делото след десет дни. Два месеца са доста дълга отсрочка.

Това беше далече от истината и всички го знаеха. Барзоти погледна към Пулиъс над очилата си.

– Не и за този период от годината, никак даже. Графикът ни е пълен, и вие знаете, също толкова добре, колкото и аз самият, че могат да минат шест месеца, дори година, преди да се стигне до изслушване – Барзоти явно не бе очаквал да срещне възражения и сега се беше наежил. Той размести някакви листове, погледна надолу към нещо върху банката си. – Назначаваме предварителното изслушване за сряда, шести септември, девет и половина сутринта, в тази съдебна зала.

– Благодаря ви, Ваша светлост – каза Фримън.

Пулиъс беше стиснала здраво зъби.

– Много добре, Ваша светлост.

– Това е всичко засега – той отпрати с едно махване всички и погледна към пристава. – Извикай следващите.

Съдебните зали за предварително изслушване се намираха на първия и втория етаж. Коридорът извън залите и на двата етажа беше широк около седем метра, с петметрови тавани и покрит с линолеум под. И като изключим звука от падащи кегли, носеше цялата атмосфера, размери и очарование на евтин боулинг.

През часовете, когато съдът заседаваше, рядко имаше по-малко от двеста души, които се движеха напред-назад – свидетели, адвокати, служители, зрители, семейства и приятели. Хората си говореха по коридорите, подпрени на стените. Майки даваха на бебетата си да сучат. Народът обядваше, целуваше се, плачеше, уреждаше сделки. В понеделник и четвъртък сутрин, след като разсилните почистеха, коридорът миришеше на първи учебен ден. Но сега, след изминалите вече седем часа от работния ден, просто си миришеше.

Харди, Глицки и Джеф Елиът стояха скупчени един до друг пред отдел 11. Всички наблюдаваха как задника на Пулиъс изчезва зад ъгъла в дъното на коридора при асансьорите.

– Хубаво е дето правосъдието е сляпо – каза Глицки, – иначе Фримън нямаше да има никакъв шанс.

– Не знам – отвърна Елиът. – Той има Мей.

– Да, обаче нейната премяна, онова провиснало жълто чудо, не подчертава прелестите й като на старата Бетси – на Харди му доставяше удоволствие да я нарича Бетси. Знаеше, че ще свикне и някой ден ще се изпусне. Даже до известна степен с нетърпение го очакваше. Той се обърна към Елиът: – Това беше неофициално изявление.

Джеф беше щастлив, че отново е приет сред тях.

– Разбира се.

– Просто искам да съм сигурен.

– Е, какво мислиш? – попита Глицки. – По Коледа ли ще е процеса? Или следващия Великден?

Харди отвърна, че не знае колко дълго би могъл да отлага Фримън, ако не успееше да я изкара под гаранция. Нямаше да остави Мей в затвора в продължение на година, да чака процеса.

– Не знам. Може би тя ще си плати гаранцията – отвърна Глицки.

– Как ще си я плати? – попита Елиът. – Половин милион долара?

– Колко взима Дейвид Фримън? Половин милион? Ако се проточи цяла година, нищо чудно да станат толкова.

– Как въобще е наела Фримън? – попита Харди.

Глицки повдигна рамене.

– Само ако познавахме някой репортер, на който му се рови.

– Сигурно има някакви пари. Как изглежда жилището й? – попита Харди.

– Апартамент – отвърна Глицки. – Малък. Хубав, но малък.

– Може Фримън да й е клиент – на Елиът явно му допадаше идеята, ровичкаше все в тази посока. – Точно така! Фримън е един от клиентите й. Неш е бил другия.

Глицки обузда ентусиазма му.

– И завещанието е гаранцията, че ще му плати, след като я отърве.

– Какво завещание?

Глицки замръзна на място. Замълча за миг, после се усмихна на репортера.

– Завещание ли казах? Не мисля, че казах завещание.

Харди поклати глава.

– Не, сигурен съм, щях да го чуя. Бях точно до него и не чух нищо като „завещание“.

– Официално изявление ли правите или какво? – Елиът се подпря на патериците си. – Хайде, момчета.

Харди погледна към Ейб.

– Какво мислиш?

– Така и така ще се разчуе – отвърна Ейб, – но би било много хубаво, ако разберем как Фримън се е свързал с Мей. Пулиъс наистина ли иска смъртна присъда?

Харди кимна.

– Нали я чу.

Глицки изложи фактите пред Джеф – завещанието от два милиона, користта като мотив, Фарис като начало потвърдил автентичността на почерка.

– Ами, ето ти парите, ако я измъкне – отвърна Елиът.

Глицки погледна към Харди.

– Това момче сигурно не познава нито един адвокат – каза той. После възкликна: – Джеф, чуй ме, ако има едно нещо, което всички адвокати да правят, то е да си прибират парите предварително.

– Я си помисли – продължи Харди. – Намират те за виновен, не плащаш на адвоката си, защото не си е свършил работата. Намират те за невинен, не му плащаш, защото повече не се нуждаеш от услугите му. И при двата случая адвокатът ти остава на сухо. Може и да си му благодарен, но не чак с благодарност на стойност от половин милион долара.

– Може би получава правата върху издаването на книга. Може това да е таксата му.

– Пико ми казваше, че ние – той и аз – трябва да си издействаме правата за книгата. В края на краищата ние намерихме ръката.

– Хей! – колкото и нетипично да беше за него, Глицки също се включи. – Аз арестувах Мей. Аз трябва да получа правата за книгата.

Елиът ги прекъсна:

– Някой плаща на Фримън. Още ли не смятате, че може той самият да е един от клиентите й?

Глицки спря поглед на Джеф.

– Задник на стойност половин милиона долара?

– Без да включваме гаранцията – добави Харди.

Глицки подхвърли:

– Ако я плати.

– Не знам – отвърна Харди. – Имам някакво предчувствие. Фримън иска отсрочка. Няма да иска отсрочка, ако тя ще чака на топло горе. Което означава, че ще си плати гаранцията.

22

– Мисля, че си невинна. Затова – беше твърде далеч от истината. Думите за Дейвид Фримън бяха инструменти, с които създаваше желания от него ефект.

Мей Шин пиеше „Шардоне“ в едно от сепаретата на „Тадичс Грил“. Дейвид Фримън, чорлавият й дух – хранител, седеше срещу нея. Преди отправянето на обвинението, той беше отишъл до банката й и с пълномощията на неин адвокат бе изтеглил 50 000 долара, с което почти ликвидира спестяванията й. Знаеше точно на каква сума щеше да възлиза гаранцията. Бе взел дрехите, които й бяха прибрали и ги бе дал да се изгладят, преди да й бъдат върнати. Купил й беше нови гримове.

Следял историята във вестниците. Когато събота сутринта прочел за арестуването й, разбрал, че трябва да й помогне, че ще има нужда от адвокат, че на една японка, любовница на известен и влиятелен човек, ще й бъде много трудно да се защити пред строените в боен ред държавни институции. Сега, след като говорил с нея вече имал и преимуществото да вярва, че е невинна.

– Но аз не съм в състояние да ви платя.

Той повдигна рамене, отпи тъжно от собственото си вино. Пердето на сепарето бе дръпнато. Обсъждали бяха това и преди. Беше се опитал да я убеди, че се заема с делото й безвъзмездно. От време на време, беше й казал той, човек просто прави някои неща, защото така трябва. Което я бе накарало да се усмихне.

– Щом като аз не мога да ви лъжа и вие не трябва да го правите.

– Мей, защо да те лъжа?

Тя постави чашата си на масата, завъртя я, без да сваля очи от него. Най-накрая той не издържа и започна да се смее сам на себе си.

– Добре – отвърна. – Добре, но мотивът никак не е ласкав.

– Изминалите няколко дни също не бяха – отвърна тя.

– Да, не бяха – Фримън отпи глътка вино, после си пое дълбоко въздух и започна: – Знаеш ли, че допреди десетина години на адвокатите не им беше позволено да се рекламират? – тя кимна. – Дори и сега, когато по принцип е законно, все още не е особено добре за практиката ти, освен ако не се занимаваш с бракоразводни дела, шофиране в нетрезво състояние или обезщетявания при катастрофи. Искам да кажа, че това до известна степен те поставя в доста неизгодно положение на пазара. Добрите адвокати не се рекламират, защото нямат нужда да го правят, а ако имат нужда, тогава значи не са добри – имаше приятна усмивка, изразително лице. Искрени кафяви очи и покрита с гъста, тъмна коса глава. – Получава се един порочен кръг.

– Аз като реклама ли се явявам?

– Останах със седем съдружници. Трябваше да освободя трима за последните дванайсет месеца. Положението е катастрофално. Това е доста шумно дело. Оуен Неш беше много известен човек.

Не я изненада. Бе достигнала до стадия, в който, мислеше си тя, вече нищо не би могло да я изненада. Поне знаеше.

Но при споменаването на името на Оуен, върху нея се спусна сянка. Не искаше да седи тук, да пие вино, да се наслаждава на храната.

– Не съм го убила аз, Дейвид.

Той я потупа по ръката през масата.

– Разбира се, че не си.

Той не й вярваше. Каза й го още в събота, преди дори да бяха говорили, преди изобщо да бе видял доказателствата на обвинението – нямало значение, дали е убила, или не Оуен Неш, той щял да я отърве.

– Но аз не съм го убила!

Той любезно я накара да замълчи, като сложи показалец върху устните си.

– Трябва да призная, че има много малко доказателства, че ти си го направила.

– Ами завещанието?

Той махна с ръка.

– Завещанието. Завещанието ли те е накарало да се качиш на яхтата? То ли ти е предоставило възможността да убиеш Оуен? То ли ти е осигурило средствата? Била си си у дома, нали? – тя кимна. – Добре тогава. Ще докажем, че си си била у дома. Завещанието, както и останалите така наречени, доказателства, нямат абсолютно никаква връзка със случилото се. С какво разполагат? Завещанието? Билетът до Япония?

– Но аз мислех, че полицията ще…

– Разбира се. Естествено – той изпразни бутилката в чашите им и продължи с речитатива си. – Няма веществено доказателство, което да те свързва с пистолета, нито доказателства, че ти си дръпнала спусъка – той вдигна пръст, за да я спре. – Никакво „но“. Както виждаш, няма факти, въз основа на които да се води дело. Няма нищо, което може да докаже, че ти си го извършила. Дори не виждам как изобщо ще се стигне до процес. На предварителното изслушване изтъкваме расовата дискриминация, съчетана с професията ти… Наистина доникъде няма да стигнат. Просто не разполагат с никакви неопровержими доказателства.

Мей Шин беше отново в апартамента си. Дейвид Фримън я бе докарал до вкъщи и се бе качил да я изпрати до вратата, за да е сигурен, че благополучно се е прибрала.

Тя напълни ваната и потъна в горещата вода, като се остави на спомените си. Мислеше си, че именно близостта на смъртта ги бе върнала двамата с Оуен отново към живота.

Първите няколко седмици бяха неразделни – тя си отмени срещите с всички останали клиенти. Тогава още не знаеше кой е Оуен, не знаеше, че има пари. Всичко, което знаеше, бе, че той я караше да усеща нещата: това, че съществуваше връзка между душата и тялото й, която тя бе изгубила много отдавна и която сега, когато си я беше възвърнала, независимо за колко кратко, възнамеряваше да задържи.

Имаше странни изблици – връзваха се един – друг, завързваха си очите, опитваха всякакви пози и всички отвори на тялото. Излизаха навън в два сутринта и го правеха на тротоара. Бръснеха се един – друг. Той я ближеше с мед и шоколад и веднъж с чесън, който гореше повече и по-дълго от испанска муха. Оуен си имаше своите вкусове.

Като мъж, също така, бе в страхотна форма. Едър, с огромен гръден кош, стегнат навсякъде. Смесваше уиски, вино и бренди и взимаше хапчета, за да заспи. Постепенно започна да осъзнава, че си вършеше работата от дома й – телефонните обаждания посред онова, което правеха, споменаваше Уил, грижеше се за проблемите на дъщеря си. Водеше истински живот там, някъде навън, но този живот не заставаше помежду им.

Не го разбираше съвсем. Просто знаеше, че по някакъв безмълвен начин бяха заедно във всичко това, намираха нещо, нещо съществено и за двамата, за да продължат нататък. Не беше сексът или поне не беше само сексът.

Тя си бе изкарвала прехраната със секс в продължение на петнайсет години и той изобщо не бе оказал сериозно въздействие върху й. Животът й, дори професионалният, се бе развивал някъде далеч от нея. Любеше се с клиентите си, но не всеки път, когато се срещаше с тях. Когато имаха нужда от това – както можеше да се предположи в мисионерската поза след първите няколко пъти – тя беше насреща. Често не им ставаше. Понякога искаха да се гушнат, да лежат и да говорят.

Също така им приготвяше и вечери. Скариди в сос от бренди, сурови стриди, бон филе и „Каберне“. Превърна се в страхотна кулинарка. Пееше за тях, свиреше им на пиано, докато те си стояха с бърбъна или джина, предоставяше им компанията или бягството, или пък известната доза романтика, които не откриваха по домовете си.

Но Оуен – Оуен не беше като останалите. И не само заради апетитите му. Не живееше в кротко отчаяние. Не търсеше нито отмора, нито спокойствие, нито пък гланца на изтънчеността отгоре върху вулгарността на света. Виждаше нещата такива, каквито бяха и дори повече, виждаше себе си, такъв какъвто беше.

Никакви преструвки. И тя беше напълно съгласна с него. Забравата – сексът – сексът беше единственият път, който и двамата познаваха по-добре, за да стигнат до нея, за да навлязат отдолу под кората. Нещо назряваше отвътре, у всеки един от тях, заплашваше да избухне, ако не бъдеше освобождавано от време на време да избие над обвивката.

Беше сутрин, рано преди изгрев-слънце. Небето просветляваше на изток, но над океана все още бе тъмно.

Мей Шин бе станала преди час, разхождаше се гола в тъмното. Отдръпна се от еркерния прозорец и се върна обратно през кухнята в спалнята, като пътьом се спря да вземе острия като бръснач нож за обезкостяване на месо. Оуен спеше на леглото, дишаше равномерно, легнал по гръб.

Тя опря върха на ножа в гърлото му, седеше, наблюдаваше го как диша. Спалнята бе по-тъмна от останалия апартамент. Най-накрая постави острието върху ключиците му и го целуна.

– Оуен.

Събуди се като никой друг. Просто отвори очи и вече беше буден.

– Какво?

Тя прокара върха на острието обратно нагоре, така че то докосна кожата над адамовата му ябълка.

– Усещаш ли го?

– Май няма да е много удачно, ако кимна?

– Искаш ли да те убия? – той отново затвори очи и няколко пъти си пое въздух. – Натам отиваме нали? Оуен, какво правим?

Мълчеше. Вероятно и той не знаеше. А може би и двамата знаеха и това ги плашеше прекалено много.

– Какво правим? – попита отново тя.

– Разкриваме се един пред друг – той преглътна. Мей можеше да усети как острието се размърдва върху кожата му.

– Не знам какво изпитвам.

– Обичаш ме – още щом й го каза, тя разбра, че е вярно. Усети как очите й се изпълват със сълзи и стисна ножа още по-здраво. – И аз те обичам – каза той, – но не искам да възлагаш някакви надежди на мен. Аз не ти спасявам живота, Мей.

– Въпреки това ме искаш.

– Точно така. Искам те. Но аз играя честно. Казвам ти директно, по най-добрия начин, който знам.

– Аз съм проститутка, Оуен. Аз съм едно нищо, но аз също играя честно. Познаваш ме. Не знам от колко време ненавиждам онова, което съм. Не искам да се влюбвам в теб, но ти си последната ми надежда… – Оуен отново беше затворил очи. Тя свали ножа от гърлото му. – Предупредих те.

– И аз те предупредих – той я притегли към себе си и я целуна, притисна я към гърдите си.

23

На следващата сутрин Пулиъс вече седеше в кабинета на Харди, когато той пристигна в 8:25. Държеше сутрешния брой на „Кроникъл“ сгънат в скута си.

– Хубава история – подхвърли тя. Отвори вестника на заглавната статия, вече на добре познатото място, долу вдясно: „Щатът иска смъртно наказание за убийството на Неш“ и под него: „Областен прокурор предявява иск за особени обстоятелства. Убийство с користна цел. Подробности около смъртта на Титана“.

Той заобиколи бюрото си, отвори си куфарчето и започна да изважда работата, която си бе взел за вкъщи и така и не беше свършил – дела, които бе изоставил, съсредоточавайки се върху Мей Шин. Моузес бе дошъл, разтревожен за Ребека (и за Франи, а вероятно и за Харди), бе останал да вечеря с тях и се беше застоял.

– Прочетох го – отвърна той.

– Изненадана съм, че Елиът не е разбрал новината за гаранцията.

Харди престана да рови из куфара си.

– Излязла е под гаранция? Имах предчувствието, че ще излезе. Фримън ли я е внесъл?

Пулиъс сгъна вестника и отново го постави в скута си.

– Не знам. Можем да изискаме банковата й сметка, ако успеем да убедим съдията, че смятаме, че парите са незаконно придобити.

– Не и Барзоти.

– Да, знам. Ще се поогледаме.

– Ами проституцията? Последния път, когато проверявах, си беше незаконна.

– Може би. Това е идея, която си струва да опитаме – тя отново кръстоса крака. – Виж – добави, – дойдох, да ти се извиня още веднъж. Не бях права. Делото трябваше да е твое. Съжалявам.

Харди повдигна рамене.

– Ще има и други дела.

– Благодаря ти – не се опита да пробута усмивка или цупенето си. – Защото ни предстои доста работа.

– Не знам – отвърна Харди. – Имаме два месеца, а всичко това тук мен ме чака. – Той махна из кабинета си.

Сега наистина се усмихваше, но той нямаше усещането, че с това целеше да постигне някакъв ефект.

– Мислиш, че ще се явим на предварително изслушване чак след два месеца?

– Останах с такова впечатление.

Пулиъс поклати глава.

– Няма да позволим това да се случи. Няма начин Фримън и Барзоти да отложат процеса за догодина. Говорих с Лок след предявяването на обвинението и той е съгласен – ще отнесем тази кучка до върховните съдебни заседатели в четвъртък. Ще възбудим там съдебно преследване, ще го отнесем до Върховния съд и ще им смръзнем лайната на онези туткави братлета.

– Можем ли да го направим?

– Можем да направим всичко, което пожелаем – заяви тя. – Ние сме добрите, не го забравяй.

– Не искам да помрачавам ентусиазма ти, но не съществува ли известен риск? Ами ако върховните съдебни заседатели откажат да възбудят дело?

Пулиъс извъртя очи.

– Като прекараш тук още известно време, ще разбереш, че ако прокурорът поиска, върховните съдебни заседатели ще възбудят дело и срещу сандвич с шунка. Освен това, за мен винаги го правят. Разполагаме с всички доказателства, събрани от Глицки, които ще са напълно достатъчни. А дори и да не са, от балистиката казват, че именно пистолетът е оръжието, с което е било извършено убийството. Но има и още нещо…

– Добре, но нека да е само едно.

Тя отново се усмихна. Явно започваха да се спогаждат.

– Никакво изтичане на информация. Това е засада.

Дейвид Фримън знаеше главния недостатък на характера си – не можеше да упълномощава никого. Не можеше да позволи на секретарката си дори да напише на машина нещо, вместо него. Беше оставил Джанис да вдига телефона, да лепи марки на писма, ако са за Щатите и са по-малко от три страници – ако бяха повече, трябваше да ги претегли саморъчно, за да се увери, че марките ще стигнат. Сам си подреждаше картотеката, сам пишеше на машина. Сам си изпълняваше поръчките.

По всяка вероятност, според Мелвин Бели, беше най-известният адвокат в града. Имаше седем съдружника, но нито един партньор. Нито един от съдружниците му не работеше за него – имаше ли или нямаше рецесия – повече от четири години. Сам се погрижваше да напуснат. Идваха при него, за да придобият „съдебен опит“. Но ако сте клиент и дойдете при Дейвид Фримън, за да ви измъкне да не идете в затвора, той нямаше да остави това на Филис или Джон, или Брайън, или Кейко – лично щеше да ви представлява в залата и с въздействащото си присъствие щеше да накара съдията и съдебните заседатели да повярват, че не сте го извършили.

Беше дълбоко убеден, че никой, който и да е той, не е толкова добър, колкото него в съдебната зала и ако наемехте фирмата „Дейвид Фримън и съдружници“, онова, което всъщност получавахте, бе самият Дейвид Фримън. Делото ви се подготвяше – в известни линии – от съдружниците за по сто трийсет и пет долара на час. Когато нещата стигнеха до Дейвид – а той лично преглеждаше всеки меморандум, всеки иск, всички показания – цената се вдигаше на 500 долара, а в съда на 1 500 долара. На час.

Беше заради гордостта му и той знаеше, че я е довел до крайности. Нали затова съществуваха частните детективи – за да свършат тичането. Но никой не „тичаше“ толкова добре, колкото него. Веднъж, съвсем в началото, когато бе излязъл на свободна практика, нае частен детектив, за да разпита всички евентуални свидетели в съседство от мястото, където се предполагаше, че една жена бе убила съпруга си. Жената, Бетина Олред, твърдеше, че наистина имало скандал между нея и съпруга й Кевин, вярно било – дори стреляла веднъж в стената. Ужасена от себе си и от собствената си ярост, избягала от апартамента, за да се успокои. Когато се върнала, казваше тя, някой бил влязъл и застрелял съпруга й със собствения му пистолет. И частният детектив, нает от Дейвид, беше разпитал всички в сградата и всички били чули виковете и явно тя го била извършила. Детективът не успял да разпита само Уейн, тринайсетгодишния син, който дори не си бил у дома по това време. Когато Фримън проверил повторно, както винаги правеше, решил да свърши работата докрай – пак както винаги – и открил, че уплашеният Уейн се бил скрил в килера и когато майка му избягала навън, взел пистолета и застрелял баща си. Било му дошло до гуша да ги бие двамата с майка му.

Оттогава Фримън сам си тичаше за всичко. Въпреки че отделяше от собственото си скъпоценно време, взимаше на клиентите си само по шейсет и пет долара на час, колкото би платил на частен детектив. Това беше, мислеше си той, една от най-изгодните сделки в кариерата му.

Никой в жилищната сграда на Мей не я беше виждал или чувал в събота. Сега се качваше нагоре по стълбите в кооперацията на отсрещната страна на улицата, звънеше по звънците, разпитваше хората.

– Виждате ли еркерния апартамент на ъгъла, най-отгоре, ей там? Да сте видели нещо изобщо? Да се дърпат или вдигат щори? Или някаква сянка? Да, добре, поверително е, но е свързано с разследване на убийство. Господи, не казвайте на шефа ми. Не трябваше да се издавам.

Френският деликатесен магазин от отсрещната страна, химическото чистене на срещуположния ъгъл. Нищо, нищо, нищо. Ако Мей си е била у дома, както твърдеше, явно е била невидима. Разбира се, той не вярваше, че си е била у дома, но както й беше казал – какво вярваше той нямаше никакво значение.

Беше на четвъртия и последен етаж на сградата точно срещу тази на Мей. Краката го боляха. Мислеше да вдигне таксата си за това катерене по стълби на седемдесет и пет долара на час. Позвъни на звънеца и чу камбанките. Никой не се показа. Имаше още една врата, надолу по площадката и тя се отвори.

– Г-н Строс го няма. Мога ли да ви помогна?

Г-жа Стрелецки беше елегантно облечена възрастна жена и той пусна в ход сладкодумието си. Тя го покани да влезе и го накара насила да изпие чаша отвратително кафе. Съжалявала, че не можела наистина да му помогне. Била отсъствала от апартамента си последните десетина дни – всъщност, току-що се била прибрала, били на гости в Розмур. С Хал възнамерявали да се преместят в Розмур. Толкова много неща се правели там. Мястото било изпълнено с живот, дори и ако си малко по-възрастен, никой не се отнасял с теб като със старец. Имало много занимания, филми, лекции. Било приятно място, младежко.