Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 33 страниц)

Образът на Селин Неш затанцува пред очите на Харди и той го удави в бирата си.

– Добре, и после?

– Изчаках една седмица, след това отново отидох и купих една от дърворезбите, четири хиляди и петстотин долара и казах на собственичката да я прати на Мей.

– Това изключва простонародния елемент.

– Парите нямаха значение. Имам пари. Във всеки случай това я накара да ми се обади, за да ми благодари и аз й казах, че искам да я видя, но тя отново каза не, не можела да го направи.

– Попитах я защо, омъжена ли е, сгодена ли е, не се ли интересува от мъже? Не? Поне ми кажете защо? Така че тя се съгласи да вечеря с мен. И ми каза.

– Професията си?

– С какво се занимава, да. Беше уплашена, това, че бях съдия я бе притеснило – той отсечено се изсмя. – Трябваше да й обещая най-напред неприкосновеността й. Наистина я желаех, Диз. Онова, с което се занимаваше, нямаше никакво значение за мен. Отвърнах й, че не се интересувам от подобен род взаимоотношения, с плащане. Харесвам я, искам да я виждам, да излизам нормално с нея. Тя се разсмя. Не се занимавала с такива работи. Тогава я попитах дали изобщо мога да се виждам с нея, независимо от условията.

– Господи, Анди…

– Не, не беше така. Не беше унизително. Приличаше повече на добронамерено преговаряне.

– Е, и до какво доведоха преговорите.

Съдията се загледа в отсрещната страна на помещението.

– Три хиляди долара.

Харди преглътна, отпи една дълга глътка, отново преглътна.

– Три хиляди долара? За един път?

– Не, на месец.

– Плащал си на Мей Шин по три хиляди долара месечно?

– Да!

– Боже, Боже, Боже!

– След първите няколко месеца бих плащал колкото пожелаеше. Не се смей. Влюбих се в нея, Диз. Продължавам да я обичам.

– Анди, не плащаш на някого, когото обичаш.

– След първата вечер въпросът с парите повече никога не се обсъждаше. Мислех си, че и нейното отношение към мен се променя.

– Как? В какъв смисъл?

– Че започва да ме обича.

Беше толкова просто, толкова нормално, толкова невероятно погрешно, че Харди не знаеше какво да каже.

– Ами другите й клиенти?

– Изостави ги всичките, почти веднага. Това беше едно от нещата, което ми вдъхна известна надежда…

– Че ще се влюби в теб?

– Предполагам.

– И после какво? Ще се ожениш за нея и ще си имаш малко щастливо семейство?

Фаулър поклати глава.

– Не, никога не съм си мислил, че ще се женим. Тя ме правеше щастлив, това е всичко. Означаваше нещо за мен. Изпълваше празното пространство. Мислех си, че и аз означавам същото за нея.

– Но не е било така.

– За известно време бях сигурен, че беше. Започна да ми готви, приготвяше ми специални вечери, правеше ми подаръци – преспапието, например – такива неща. После, преди четири или пет месеца, просто всичко свърши. Обади ми се и ми каза, че не можем да продължаваме повече.

– Оуен Неш?

– Предполагам. Тогава не го знаех. Каза ми просто да си мисля, че е умряла. Но била щастлива, да не съм се тревожел. Да не съм се тревожел…

Харди се облегна на кожената облегалка на сепарето. Всичко това съвпадаше с неразположението на Анди преди няколко месеца, обяснението му пред Джейн, че някакъв приятел бил умрял. Франи и Джейн, и двете, независимо една от друга, се бяха оказали прави. Една жена бе разбила сърцето на мъжа, най-старата история на света.

Но сега, гласеше историята, съдията трябваше да продължи да живее. Той отпи от рома си.

– Това е, Диз, вече знаеш.

– Не искам да знам.

– Така е казала и Ева, когато изяла ябълката. И също вече е било късно.

Харди се наведе отново напред, с ръце подпрени на масата.

– Не можеш да гледаш делото, Анди. Просто не разбирам как е могло да се стигне толкова далече.

Отговорът – същият, който Фаулър бе дал на Фримън по-рано през деня – беше, че се бе стигнало стъпка по стъпка: отправянето на обвинението в Общинския съд, без шанс изобщо да стигне до залата на Фаулър, след това образуването на делото от върховните съдебни заседатели, което оставяло само шанс едно към шест да се падне на него, после решението му да не ходи и да се моли на Лио Чоморо, защото латиноамериканският нацист щял да използва връзката Фаулър/Шин като политическо оръжие срещу него. Анди не спомена за дупката в леда, която не беше свършила работа – Фримън да му направи отвод. Нямаше никакво намерение да отваря кутията с червеите. Още повече, никой не знаеше, че бе наел Фримън и той възнамеряваше това да си остане тайна.

– Реших, че след като въпреки всичко се падна на мен, добре тогава, значи така е било писано. Нали знаеш, ще има предразсъдъци за това, че е японка, заради професията й. Поне мога да й осигуря равни шансове. Бих могъл да й помогна. Може да се върне отново при мен. Нямаше причина всичко това да излезе наяве. И сега няма. Не бих пречил на правосъдието, Диз. Никога не бих го направил.

На Харди му се искаше да му каже, че вече го е направил. Вместо това заяви:

– Подобни рационални обяснения вероятно биха изключили вероятността от лишаване от съдийски права, Анди, но ние и двамата с теб знаем, че въпреки това е неетично. Познаваш подсъдимата – по дяволите, бил си в интимни отношения с нея. Ако това не е конфликт… – Какво можеше да каже? Анди го знаеше толкова добре, колкото и той самият. – Трябва да се оттеглиш от делото.

– Ако го направя, ще се наложи да изтъкна някаква причина, а аз не мога да го направя.

Бирата на Харди беше свършила. Той вдигна халбата си, видя и я остави на масата.

– Можеш да се пенсионираш.

– Сега, без предизвестие?

– Процесът няма да се гледа утре, Анди. Има достатъчно време. Ще бъде прехвърлен на друг. Телефонните извадки не са свързани пряко с убийството. Полицията искаше само двайсети юни. Не е нужно и останалото да е там.

Това също не беше етично и Харди не бе сигурен дали може да го направи. Досието беше държавен архив. Да се фалшифицира, да се укриват потенциални доказателства – дори и ако отношението им не е свързано с делото – се смяташе за углавно престъпление. Въпреки, че той не казваше, че ще извади разпечатките с по-раншна дата от досието. А щом не го беше казал изрично, не го бе казал изобщо. Такава беше играта и Анди Фаулър също играеше по нейните правила.

Харди, независимо от дилемата къде да тегли чертата между личната лоялност, и общественото доверие, знаеше, че трябва да накара Фаулър да се откаже от делото и нямаше намерение да бие барабана за случилото се. Ако една благородна лъжа можеше да постигне и двата резултата, мислеше си той, тогава заслужаваше си да бъде изречена. Но можеше и да не си заслужава. От колко малки грехове се състоеше смъртният грях? Колко ангелчета можеха да танцуват на главата на топлийка?

– Дизмъс, аз съм само на шейсет и две, не съм готов да се оттегля…

– Знаеш ли, Анди, не гледай само лошото, виж и преимуществата. Поне репутацията ти ще остане ненакърнена. Може да те призоват във федералния съд.

И двамата кисело се усмихнаха на това. Отправяха последно предупреждение, светлините бяха запалени, музиката намалена.

Налагаше се Харди да пришпори малко нещата.

– Трябва да знам до утре сутринта, Анди. Наистина съжалявам.

Фаулър го потупа по рамото.

– Аз съжалявам, че те поставих в толкова неловко положение, Дизмъс, макар да се радвам, че точно ти разбра. Всеки останал…

– Анди, приятели сме от отдавна, но в този случай аз съм всеки останал. Просто ти давам един ден, за да поправиш недоглеждането си. Но то трябва да бъде поправено, по един или по друг начин. Искам да сме наясно по този въпрос.

Съдията отново беше спокоен, проумял бе как стоят нещата.

– Ясно е, Диз. Напълно. Не се тревожи.

34

Дейвид Фримън си имаше традиция, която спазваше още от времето, когато беше студент в правния факултет. Винаги, когато отбележеше – според него – безусловна победа, да го отпразнува незабавно. Теорията му беше, че никога не знаеш кога и дали ще спечелиш нова и е по-добре да се насладиш на всяка капчица от удоволствието на тази, която ти е паднала, преди да е потънала в реката на твоето минало.

Затова вторник вечерта, след като се уговори с момчетата и баща им да се срещнат в един и половина на следващия ден за пресконференция в неговата кантора, той си извика такси и се върна обратно във „Феърмонт“.

След като си запази стая там, взе външния асансьор за ресторанта на покрива и си поръча бутилка коняк „Парадайз“, чашата, от който струваше дванайсет долара и петдесет цента. За бутилката се изръси триста и петдесет долара, но можеше да я задържи и да си я занесе у дома, трофей от добре свършената работа. Пристигна в ресторанта на покрива след десет и стоя, докато не го затвориха в два, като остави петнайсет сантиметрова вдлъбнатина в бутилката, докато седеше до един от обърнатите на север прозорци и наблюдаваше как градът блести под него – богаташ в собствения си замък.

Което обясняваше защо в девет и половина още не беше станал. Ако го бе направил, ако по някакъв начин се беше свързал с Крис Лок и го бе уведомил, че делото Мей Шин не може да влезе в съда, че алибито й е непоклатимо, тогава може би той щеше да спести на съдията от Върховния съд Андрю Брайън Фаулър главоболието от обявяването на раншното му пенсиониране, влизащо в сила от първи септември.

Във века на компютрите Джеф Елиът смяташе това търсене на ръка на нотариални актове за една от най-излишните и досадни работи, които някога бе вършил. Вчера замъгленото му зрение, след като се бе ровил само два часа, го бе принудило да се откаже.

Сега, когато от три часа отново се занимаваше със същото – още нямаше обяд – вече се двоумеше дали наистина си струва. Беше премислил всевъзможни благовидни предлози, за да се откаже от търсенето, не на последно място от които, че тази Мей Шин лесно би успяла да събере достатъчно за първоначалната вноска по закупуването на недвижимо имущество на стойност 500 000 долара.

Спомняше си истории в „Плейбой“ и „Пентхаус“ за студентки, които започвали да проституират и изкарвали по десет хиляди долара на месец. Дори и да приемеше, че публикациите бяха преувеличени, той знаеше, че е напълно възможно за една проститутка от висока класа да изкарва по двеста долара на вечер, плюс всичките й нормални жизнени разходи. Така, че едно умно момиче би могло да спестява по четири хиляди на месец, което правеше по десет хиляди на година. Малко административна находчивост можеше да осигури прикритие по отношение на данъците – вътрешен дизайн, внос-износ, дипломиран сексуален терапевт.

Беше видял Мей Шин в съда с нейния ушит по поръчка костюм. Нямаше нужда да се изсилваш кой знае колко, за да си помислиш, че сама бе дала гаранции за собствената си гаранция – в края на краищата, разполагала бе с пари за таксата на Мори. Защо да не можеше да плати и цялата сума?

Ами ако не можеше?

И както винаги, именно тази вероятност го накара да продължи. Възможността, че под явното и правдоподобното може да се спотайва тайното, скритото, опасното – сензацията.

Чиновниците от нотариата можеха да бъдат малко по-отзивчиви. Но те бяха заети със собствената си работа, с посредниците при продажба на недвижими имоти, които виждаха по-често. Той беше един любопитен сакатляк, който дори не знаеше какво търси. Така че, подобно на добрите бюрократи навсякъде, чиновниците не проявяваха сами инициатива за нищо.

Но кривата на познанието даваше своите плодове. Дори и да познаваш добре града, Джеф още имаше какво да наваксва в това отношение – трябваше да свикнеш с методиката на самото търсене. Имаше огромни регистри с чертежи, които разделяха земята на участъци, които от своя страна като че ли нямаха много общо със сегашното състояние на района. На пръв поглед имената на улиците бяха безполезни за определянето в кой регистър – от повече от стотината – се съдържа твоята собственост. Но той усещаше, че кръгът се стеснява.

Гаранцията по кредита беше шестетажна жилищна сграда на три пресечки от „Уошингтън скуеър“, нагоре по „Пауъл“. След безрезултатното търсене из регистрите предишния ден, на Джеф му бе хрумнало, че може просто да се отбие дотам и да попита някой от наемателите кой е собственикът на сградата – двамата с Дороти опитаха.

Единственият наемател, който завариха у дома – мим, готов да излезе навън и да работи по улиците с боядисано в бяло лице и т.н. – им каза, че просто изпращал чековете си с наема на една управителна компания.

Джеф реши, че е твърде малко вероятно да се сприятели с още една секретарка, която да му изнесе секретната информация и реши, че ако иска историята, както обикновено, ще трябва да се потруди.

Прецени, че регистрите тежаха по пет кила единия. Когато ги вдигнеше, миришеха на мокри вестници. Трябваше да се реди на опашка, да връща предишната си поръчка, като използва само едната си патерица, а с другата да държи регистъра. Досега бе преровил двайсет и шест регистъра, но най-близката скица в последния свършваше на няколко пресечки северно от мястото, което търсеше.

Защо не можеше просто да вкараш адреса в компютъра и да натиснеш копчето? Главата му никога нямаше да го побере.

Джейн беше бясна.

– Не е трябвало да казваш на никого! Съдийството е всичко за татко. Как можа да му причиниш такова нещо?

Наближаваше един. Джейн била обядвала с баща си и той й бил разказал всичко. Харди не беше прекалено възторжен да научи, че съдията е казал на дъщеря си, след като той самият бе решил да засяга целия този деликатен проблем, само ако се наложеше, като се надяваше никой да не разбере.

И на Франи никак не й хареса.

– Не можеш да ми кажеш? Какво значи това, че не можеш да ми кажеш? Аз съм ти съпруга. Ние си споделяме всичко, забрави ли?

– Мога да ти кажа, че няма нищо общо с нас.

– Излизаш посред нощ и се прибираш в Бог знае колко часа, без да ми дадеш най-малкото обяснение?

– Франи, недей. Това няма нищо общо с нас. Поверително е, между адвокат и клиент…

– Да бе, дрън-дрън. И чий адвокат си ти? Мислех, че работиш в прокуратурата – хвана го натясно, но той бе решил. Беше изправен пред две несъвместими прояви на лоялност. – Тази работа те променя – добави тя.

Може би. Животът променяше хората, голяма работа, ще го преживееш. Но не беше толкова глупав, за да го каже. Вместо това отиде на работа с болки в стомаха, свиваше го всеки път, когато се караха.

А сега Анди Фаулър бе казал на дъщеря си или тя го беше изкопчила от него. Но и при двата случая имаше още един човек – и то не самата дискретност – който знаеше.

– Нищо не съм му направил, Джейн. Ако не друго, той сам си е виновен.

– Не е трябвало да казваш на никого!

– На никого не съм казвал. Няма и да кажа, поне не още. Надяваме се, да не се наложи.

– Да не се наложи ли? Господи, не се ли престараваме малко?!

Вратата на Харди се отвори. Каза на Джейн да изчака и стана да и затвори. Пулиъс се задаваше по коридора, потънала в задълбочен разговор с Крис Лок. Стомахът му още повече се сви и той затвори вратата, преди да са го видели.

Когато се върна отново на телефона, попита Джейн дали Големия Чък – бе започнал да мисли за новия й приятел като за Големия Чък – дали Големия Чък също е присъствал, когато Анди й е казал.

– Това пък какво трябва да значи?

– Означава, че не съм длъжен да търпя обидите ти, така че остави ме на мира.

Затвори.

Имаше много начини да го направи и Фримън естествено избра най-помпозния. Е, може би, не съвсем естествено. Склонността да прави нещата по усет, въпреки че пасваше добре на неговия характер, му бе избита от главата в правния факултет, но през годините на частна практика той отново си я беше възвърнал.

През първите години на практикуването си взимаше доказателствата, които бе изнамерил (като, например, потвърждаването на алибито на Мей от синовете на Строс) и ги занасяше в прокуратурата, за да бъдат обсъдени и да се вземе решение дали да се отхвърли нуждата от процес.

Но с течение на времето бе открил, че няма кой знае каква полза от подобно отзивчиво отношение. Прокурорите често отказваха да повярват на представеното от него, поставяха под съмнение верността или отношението му към делото, като същевременно оспорваха мотивите му. Беше разбрал, че ако го направеше сдържано, когато разкритията му бяха неоспорими и, както беше в случая, решаващи, предаването на живо по медиите на доказателствата беше способно да накара прокуратурата да се размърда много повече, отколкото всеки опит за коректност, добронамереност или сътрудничество. Областните прокурори, бе открил той, бяха изключително чувствителни към общественото мнение – често пъти повече, отколкото към справедливостта.

Една пресконференция караше доста коси да настръхнат в Палатата, караше младите адвокати (и дори някои от по-старите) да се страхуват от теб – авторитетна личност, която дръзва да излезе от системата, ако се наложи. Наричаха го зареденото оръдие и внимавайте, момчета. Заредените оръдия гърмят.

В момента се намираше във фоайето на кантората си, заобиколен от напълно излишна фаланга от съдружници, които по-рано същата сутрин бе пратил да идат и да си облекат най-хубавите костюми. Самият той беше смачкан както винаги, в стар кафяв костюм от туид и протрити обувки.

Отпред имаше импровизиран подиум с няколко микрофона.

Срещу подиума, с лице към него, се бяха скупчили петнайсетина репортери – напълно прилично представяне, като се вземеше предвид краткото време, което им беше дал. Имаше три РТС-а, паркирани на улицата отпред, което означаваше, че ще го предават и по телевизията. Присъстваха и представители на „KGO“ – така, че гласът му щеше да се чуе и в ефира на най-популярното радио.

Мей беше проявила пълно разбиране относно всичко това. Казал й бе, че е време да си вземе своята парса от рекламата. Постепенно бе започнал малко да й се възхищава, особено след като откри, че вероятно през цялото време е казвала истината. Сега тя стоеше до него, все още не смееше да се радва, но както обикновено, изглеждаше безупречно.

Пръстите му забарабаниха леко по микрофоните и той се усмихна. Господи, не беше свикнал с всичко това, обикновеният, стар, трудолюбив глупак, какъвто си беше. Включени ли бяха? Той започнала импровизира:

– Дами и господа, искам да благодаря на всички вас, че се отзовахте на поканата ми и дойдохте тук, няма да отнемам много от ценното ви време. Както знаете, преди няколко седмици Оуен Неш, един от гигантите на американската индустрия, бе покосен от пистолетен изстрел. Никой не би отрекъл, че г-н Неш беше влиятелен и обаятелен човек.

Той погледна към Мей Шин и извлече нови дивиденти. При споменаването на името на Неш, една сълза се бе спуснала от окото й и се стичаше по бузата й. Не я избърсвай, помисли си той. Няколко светкавици просветнаха.

Фримън хвана ръката й и я стисна.

– В случай като този изглежда съществува естествена склонност да се хвърля вината върху някого, отговорността да се стовари никъде. Кой може да каже защо? Може би защото така се задоволява нуждата на обществото от ред. Може би гневът ни е толкова голям, че оправдаваме всяко действие, което може да донесе удовлетворение за непоправимото зло, каквото е убийството.

Колко от нас, дълбоко в сърцата си, обвиняват Джак Руби за убийството на Лий Харви Осуалд? Не, когато кралете биват убивани, убийците им трябва, на свой ред, да бъдат убити. Разбира се, аз не сравнявам Оуен Неш с нашия свят президент. Подобно на Дан Куейл, Оуен Неш не беше Джак Кенеди.

Изчака смехът да заглъхне, хвърли един поглед на Мей и отново стисна ръката й.

– Но Оуен Неш беше по свой начин титан. И последва същата трескава нужда за правосъдие.

За съжаление, в този случай, треската бе насочена към личността, която сега е застанала до мен, отдясно, Мей Шин, американска гражданка по рождение, жена без каквото и да било криминално досие, една жена, чиято единствена вина, ако може изобщо да се нарече вина, се състоеше в това, че бе имала връзка, че се бе влюбила в Оуен Неш.

В един по-справедлив свят областната прокуратура никога не би погледнала толкова леко на публичното линчуване, с което се характеризира това дело още от самото му начало. Обаче тъжният факт е, че нашият свят не е справедлив, и че нашата областна прокуратура от самото начало бе начело на расисткия лов на вещици, и тази млада жена бе изправена на подсъдимата скамейка, без каквато и да е следа от веществени доказателства, които да я свързват с това ужасно деяние.

Замълча, за да се наслади за миг на погледите на журналистите и репортерите. Беше ги спечелил.

– От самото начало г-ца Шин твърдеше, че в деня, когато Оуен Неш бе брутално убит, тя си е била у дома и е чакала завръщането му. Не е използвала телефона. Не е излизала навън, за да си купи вестник. Не е свирила на пиано, не е забивала пирони по стените нито е пяла под душа. Аз твърдя пред вас, че това не е престъпно поведение.

И въпреки това, дами и господа, позволете ми да се изясня докрай, то беше в основата на заведеното от прокуратурата дело срещу Мей Шин. Че не е направила нищо, за да забележи някой, че си е у дома! Представете си само! Едно време това се смяташе за отличителна черта на добрия гражданин, на идеалния съсед. Но понеже е от японски произход, и защото е дръзнала да има връзка с влиятелен човек – той сниши гласа си – защото, всъщност е една жена, безсилна да се защити срещу мощта на държавните институции, тя бе идеалния жертвен козел. Прекарала е целия ден у дома и е заподозряна, всъщност, обвинена в убийство.

Сега бих искал да ви представя двама младежи – Ник и Алекс Строс, – които по случайност живеят точно срещу апартамента на г-ца Шин.

Той кимна на един от съдружниците си, който влезе в съседната стая и доведе двете момчета и баща им.

– Ако областният прокурор се интересуваше от истината, той също можеше да открие двете момчета на име Строс. Върнали са се от екскурзия в Европа на двайсети юни, денят, в който Оуен Неш беше убит. Никога няма да се досетите какво са видели.

35

Купуваше си диетична „Кола“ от кафето, когато един от колегите му, който работеше през две врати, Константино, провря глава през вратата.

– Харди, върви при Драйсдейл – каза той.

Беше три без пет. Драйсдейл бе получил сведения от една от връзките си в KRON и сега Пулиъс, самият Крис Лок и една трета от останалия персонал се бяха събрали пред телевизионния екран. Харди се провря през вратата, като си спомни други подобни събирания – денят, когато Дан Уайт беше убил Хейвъри Милк и май и Москоун в кметството, опита за покушение върху Рейгън. Почуди се кой ли е бил застрелян.

Някой се провикна.

– Добре, добре, почва, увеличете го – стаята утихна, чуваше се само гласът на водещия, който говореше за изключителното развитие на делото по убийството на Оуен Неш и миг по-късно на екрана, пред цял куп микрофони, изникна Дейвид Фримън, с Мей Шин до него.

– Плаща на децата или на бащата. Всичко е нагласено. – Пулиъс не можеше да повярва или се преструваше, че не може.

– Две деца? – Драйсдейл поклати глава. – Ами онова за голотиите? Не би могъл да си го измисли.

Лок мълчеше, стоеше до прозореца и гледаше навън.

– Със сигурност ще мине – обади се Харди.

Всички се бяха разотишли. По ирония на съдбата стаята изглеждаше по-малка сега, когато бяха останали само четиримата.

Пулиъс:

– Как биха могли да са сигурни, че е било същия ден?

Драйсдейл взе топките си за бейзбол и започна да жонглира.

– Би ли престанал, ако обичаш!

Раздразнението беше от страна на Елизабет Пулиъс. Харди нямаше нищо против да го види и си помисли, че си го е заслужила. Това беше, в края на краищата, нейното дело.

– Съжалявам – извини се Драйсдейл. Хвана топките и ги стисна всичките в едната си ръка. – Мисля, че доста добре са се застраховали. Било е в деня, когато са си пристигнали от Европа, току-що са били слезли от самолета. Доказателството е доста солидно.

– Може да си е чисто и просто лъжа. Той им плаща…

– Доста рисковано. Кръстосаният разпит ще ги довърши, и Фримън го знае.

– Искам да ги разпитам.

– Не се и съмнявам – отвърна Драйсдейл.

Тя стоеше обута с ниски обувки пред бюрото му. Продължаваше да гледа към гърба на Лок, но той не се обърна. Фримън не си беше хабил патроните за тях, бе заковал направо Кристофър Лок. Лок беше областен прокурор, а не те. Доколкото се отнасяше до общественото мнение, Кристофър Лок – лично – бе оплескал нещата. Той, един чернокож, беше и расист. Той бе избрал жертвата. По етнически съображения. Истинска катастрофа.

– Мътните да го вземат! – каза Пулиъс.

Драйсдейл кимна.

– Да, мадам – отвърна той.

Когато Джеф Елиът откри в нотариата, че собственик на заложената като гаранция жилищна сграда е съдията от Върховния съд Андрю Фаулър, той бе повече от сигурен, че е ударил джакпота.

После, когато чу, че е пропуснал пресконференцията на Фримън – „Защо никой не ми се обади?“ – видя как всичко му се изплъзва.

Но в края на краищата, когато научи новината за излизането в пенсия на Фаулър, разбра, че си е осигурил материала на кариерата. Имаше един-единствен човек, който държеше в ръцете си отделните парчета на цялата история и това беше именно той.

За Глицки това означаваше нещо съвсем друго – арестувал бе не когото трябва, а убиецът още се разхождаше на свобода. Беше в кабинета на лейтенанта си, Франк Батист, минаваше пет и дъвчеше леда, останал на дъното на пластмасовата чаша.

Въпреки, че единият беше с по-висок чин от другия, двамата мъже бяха приятели и знаеха, че политически игри, извън контрола както на единия, така и на другия, бяха продиктували повишението на Батист – все още се смятаха повече за партньори, отколкото за нещо друго.

– Имаш късмет, че върховните съдебни заседатели предявиха обвинение – каза Батист. – Това ще поохлади страстите.

– Но вероятно ще бъда даден под съд – Глицки намери място за чашата си върху претрупаното бюро на Батист. – Да видим, неправилен арест, полова дискриминация, расова дискриминация… Може би е по-добре още сега да ти предам значката си – не беше смешно, но и двамата се усмихнаха. Проява на чувство за хумор между полицаи. – Може би Лок няма да го оттегли.

Батист го погледна сериозно.

– Утре ще се разбере.

– Децата може и да бъркат.

– Можеше и мир да има по земята.

– Знаеш ли, Франк, голяма утеха си за неспокойната ми душа.

– Опитвам се – Батист си бе вдигнал краката върху бюрото, на коленете си държеше подложка за писане. Започна да си драска. – Е, как смяташ, да не би да се окаже идеалното престъпление? Аз лично мисля, че няма, защото имам предчувствие, че този не ще да се отърве. Не би ли могъл някой друг да го е направил?

– Възможно е. Никой не се вместваше и наполовина толкова добре, колкото Шин. – Глицки каза на лейтенанта си, че ще хвърли още един поглед върху деловата страна, г-н „Силикон Вали“, някой друг, който би имал полза, но доказателствата били оскъдни и нямало кой друг да бъде, след като не била Шин. Той запрати още лед в устата си и го сдъвка. – Знаеш ли, за пръв път си помислих, че може да имам случай с, нали се сещаш, свидетели, които вече не са в затвора, евентуално мотив, различен от липса на въображение.

– Може би догодина – отвърна Батист. – А междувременно все още имаме един много важен мъртвец.

Харди се обади на Селин, когато се върна от кабинета на Драйсдейл – каза си, че тя поне заслужава да бъде сред първите, които ще разберат, че убиецът на баща й още е на свобода.

Откри я в „Силни тела“, пак тренираше. След като й съобщи, за известно време в слушалката чуваше само шума наоколо – дънещата музика, инструментите за изтезания. Най-накрая тя го попита какво иска да каже.

– Искам да кажа, че алибито на Мей се потвърждава. Не е била на „Елоиз“ с баща ти.

– Но какво означава това?

– Означава, че не го е убила, Селин – изчака, без да я пришпорва, още една минута. – Селин?

Добре, помисли си, изпълни дълга си. Сега й кажи, че ще я държиш в течение за развитието на нещата и затваряй. Просто затвори, иди си у дома и изведи Франи.

– Е, какво ще правим сега? – попита го тихо Селин, шокът прозираше в гласа й. – Мога ли да те видя?

_Не, зает съм. Какво ще кажеш да дойдеш утре в прокуратурата?_

– Добре – отвърна той.

Срещнаха се в „Пери“ на „Юниън“, ресторант в класическия смисъл – хубава храна, големи напитки, предразполагаща атмосфера.

Въпреки че косата й още бе мокра, прибрана назад с тюркоазна на цвят лента, тя беше намерила време да се гримира. Но някак си. Харди откри, че физическото й присъствие не е чак толкова завладяващо, както преди. За пръв път я виждаше, от първата им среща, във вид, в който очертанията на тялото й – под торбестия морав пуловер и черните широки панталони – не се набиваха на очи. Благодарен беше за това.

Едва бе започнало да се смрачава, а мястото вече беше претъпкано. Тя стоеше близо до входа, който беше от страната на една малка уличка, с портокалов сок в ръка и разговаряше с някакъв мъж, горе-долу на възрастта на Харди, въпреки че беше по-висок, по-як и по-добре облечен. Когато Харди влезе, лицето й грейна, тя се запъти към него и го целуна бързо по устните. Хвана го за ръка и се извърна – мъжът вече се бе отправил към бара.

– Казах му, че приятелят ми всеки момент ще дойде, но нали знаеш как става по тези места. Сама жена е удобен прицел за всеки. – Не пускаше ръката му. – Ела, да видим дали ще можем да си намерим маса.

– Не мога да ям, Селин. Отивам си вкъщи.

Тя престана да го дърпа, но продължи да го държи за ръка.

– Искаш да кажеш, че ще ме оставиш сама тук? Няма да оцелея и пет минути.

– О, ще оцелееш, стига да поискаш.

Друга страна от характера й, малко по-човешка, следа от чувство за хумор. Тя наистина имаше собствен живот, за който той нищо не знаеше.

Една двойка освободи масата си на две крачки от тях и Харди поведе Селин към нея. Сервитьорът се появи и той си поръча газирана вода. Можеше да усети топлината на бедрата й там, където се допираха до неговите.

– Винаги ли си сама? – попита я Харди. – Всеки път, когато те видя, си сама.

– Грешиш. Всеки път, когато ме видиш, съм с теб – тя се отдръпна от него. – Защо искаш да знаеш? Ти си женен.

– Да, женен съм – отвърна той. – Просто се чудех.

Тя го прие.

– Не се чуди. Това има ли нещо общо с баща ми?

Той опита, но не успя да намери някаква връзка.

– Не, мисля, че няма.

Селин се пресегна към портокаловия си сок, отпи и притисна чашата с две ръце в скута си.

– И аз бях омъжена, веднъж. Бях на двайсет и една, минавах през една от бунтарските си фази. Той беше музикант, добре свиреше. После издаде няколко албума. Хеви метъл, който сега наистина мразя. Мисля, че и тогава никак не ми харесваше, знам, че и на татко също.

– Баща ти разбираше ли се с него?

Тя се разсмя.

– Не. Татко го мразеше до мозъка на костите си.