Текст книги "Неоспоримо доказателство"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 33 страниц)

Г-жа Стрелецки показа на Фримън, че човек изобщо не би могъл да види кооперацията на Мей от нейния прозорец. Той й поблагодари за кафето и й остави визитната си картичка, така че г-н Строс, който живеел сам в съседния апартамент, да му се обади, когато се прибере, ако има време.

– Страхувам се, че не се прибира много често – отвърна тя. – Много пътува. Все работи. Миналата година се разведе и мисля, че е много самотен. Играхме на „Скрабъл“ няколко пъти и се опитах да го убедя да излезе с нас двамата с Хал, но мисля, че жена му и момчетата му липсват.

– Е, ако можете да го накарате да ми се обади, случайно може да си е бил у дома и да си спомни нещо.

Тя каза, че ще го накара. Той й поблагодари и започна да слиза надолу по стълбите, като реши, че дори и нищо да не откриеше, това струваше повече от 75 долара, да кажем, сто на час.

– Цели два месеца до датата на предварителното изслушване?

Харди си беше прехапал езика, придържаше се към категоричното предупреждение да не казва нищо за предстоящото явяване на Елизабет пред върховните съдебни заседатели. Кен Фарис, в стаята за разпити, долу до помещенията, в които се съхраняваха доказателствата, не остана особено щастлив от факта и Харди се почуди доколко можеше да навлезе в подробности, без да се издава, за да го накара да се почувства по-добре.

– Работим по нещо – не прозвуча особено убедително, знаеше го.

– Да се надяваме. А междувременно тя свободно ще си се разхожда по улиците.

– Такава е системата.

Фарис поклати глава.

Харди реши, че ще мине.

– Е, как вървят нещата в Саут Сити? Оправят ли се?

Самият Фарис не изглеждаше по-добре. Имаше торбички под очите. Раменете му бяха прегърбени. Седеше диагонално на Харди до металната маса със сивкав плот, обгърнал с ръце – сякаш, за да го запази – оригинала на завещанието на Оуен. Пистолетът на Мей, в найлонова торбичка, също бе поставен на масата. И пръстенът със змията.

Фарис присви рамене.

– Акциите падат, после отново се качват. Имаме договори. Хората си работят и животът продължава – той отново погледна към листа хартия пред себе си. – Въпреки, че това, това е невероятно. Какво е направил?

– Кой?

– Оуен. Два милиона долара. Господи. Селин ми каза, че е разговаряла с вас.

Мъжът скачаше от едно на друго, опитваше се да намери нещо твърдо, на което да стъпи. На Харди продължаваше да му е неловко да говори за Селин. Можеше да я изхвърли от ума си, но ако изникнеше нещо, което да я върне там отново, не беше в състояние да мисли за нищо друго. Не разбираше защо става така.

– Кога я видяхте?

– В неделя. По време на кремацията.

Кремацията. Фарис – и Селин – и двамата е трябвало да преживеят и това. Трудна седмица.

– Как е тя?

Фарис явно продължаваше да изучава завещанието.

– Моля? О, доста е неуравновесена точно сега. Насочила е цялото си внимание върху Мей. Успях да я разубедя да не идва в съда за предявяването на обвинението.

– Добре сте направили. Какво казва за Мей?

– Чуди се защо си губим времето с предявяване на обвинения, предварителни изслушвания и процеси. След което пък щели да последват и обжалвания. Някой трябвало да иде и да я убие. Селин казва, че собственоръчно би го направила.

– Ще се опитате да я разубедите, нали? Няма да се погледне добре… Сигурен ли сте, че тя го е направила?

Това разбуди Фарис.

– А вие не сте ли?

– А, не съм казвал подобно нещо. Просто не можем да докажем, че е била на „Елоиз“. А това се явява една доста значима подробност.

– Ами аз ще докажа, че е била на „Елоиз“. Селин ми каза, че Оуен е имал среща с нея на „Елоиз“.

Харди кимна.

– И на мен ми каза същото.

– Е?

– Какво „е“? Това е косвено показание. Недопустимо от гледна точка на съда.

– Глупости. Била е на яхтата.

– Не казвам, че не е била. Нали я съдим за убийство.

– Добре. Извинявайте – Фарис отново погледна надолу, забарабани по листа. – Това със сигурност е почеркът на Оуен. Защо не ми е казал нищо?

– Може би си е мислел, че никога няма да излезе наяве.

– Как така няма да излезе?

– Ако не умре, кой би разбрал? Може да е грешка, може да е бил пиян. Може да го е предизвикала, или кой знае. Важното е, че е тук и се явява дяволски добър мотив да убиеш някого.

– Още един – отвърна Фарис.

– Какво искате да кажете с това „още един“?

Фарис се намръщи, сякаш бе изненадан, че са го хванали да казва нещо на глас. Той стана от стола и бутна веществените доказателства обратно към Харди.

– Нищо – отвърна. – В преносен смисъл.

24

Джеф Елиът ослепя в кабинета на Мори Картер.

Беше започнало, предполагаше той, от нощта след посещението му в моргата – напрежението в подобни моменти, заедно с първата му заглавна статия и всичко останало бяха предизвикали прекалено силен стрес, а винаги имаше – и лекарите го бяха потвърдили – взаимовръзка между стреса и началото на пристъпите му.

Но дисеминираната склероза бе коварно нещо. Не беше като да се появи и да ти изпразни главата. Бе започнало една сутрин с изтръпване и боцкане в краката. Чувстваше левия си крак така, сякаш през него минаваше нисковолтов ток. После в течение на няколко седмици усещането не само не изчезна, но стана по-лошо и кракът му се превърна в тежест, която влачеше със себе си. Тогава отиде на лекар и бомбата избухна.

Десният крак си бе отишъл две години по-късно. Но оттогава бе имал пет добри години, три на „Преднизон“, а после, защото мразеше стероидите, се бе опитал да мине и без него. Започваше да си мисли, дори успешно.

Толкова успешно, че когато се събуди с леко замъглено зрение, изобщо не го свърза с дисеминираната склероза. Не му обърна внимание. Ако не гледаше в нещо конкретно, не се усещаше.

Макар тази сутрин доста да го бе усетил. Дясното му око изглежда изобщо не можеше да фокусира, а върху половината от онова, което можеше да види с лявото, имаше кафеникаво петно. Трябваше да иде на лекар, но това беше шансът, за който бе работил толкова упорито. Той беше човекът на деня. Веднага щом уредеше още няколко неща тук, щеше да отиде да се прегледа.

Мори Картър си вършеше работата от една сграда на около две пресечки от Палатата. Имаше черно-бяла еднометрова квадратна табела над вратата отвън, забита на старата тухлена стена, която гласеше „Освобождаване под гаранция“. Вътре мястото пред големия прозорец отпред се заемаше от бюрото на секретарката на Мори. Зад бюрото се намираше картотеката и звукоизолационната преграда, която отделяше личния кабинет на Мори.

Беше вторник следобед. Джеф прекара по-голямата част от сутринта по следите на онова, което бе пропуснал предишния ден – гаранцията на Мей. Не беше нещо, заради което да се спира набирането на вестника – хора, дори и заподозрени в убийство, непрекъснато бяха пускани под гаранция – притесняваше го фактът, че го бе разбрал от телевизията. Трябваше да се съсредоточи над материала си, а не да се тревожи за очите си.

Истинската сензация, ако съществуваше такава и той успееше да се добере до нея, бе връзката Мей – Фримън. Заедно с факта, че Мей беше пусната под гаранция, той бе открил и на колко възлиза таксата на Фримън, така че Харди и Глицки явно бяха прави – съществуваше източник на пари.

Но Дороти, секретарката на Мори, каза, че нямала право да говори за техните клиенти – но можели да си говорят за всичко останало. Мори бил отишъл до Палатата. Искате ли да почакате? Мога да ви направя кафе.

Джеф си помисли, че това беше най-хубавото момиче, което бе срещал в Сан Франциско. Носене басмена рокля и кожата й бе осеяна с лунички. На Джеф му мина през ума, че може би дори го смяташе за готин, независимо от патериците му.

Тя също беше от Средния Запад – Охайо – и се бе преместила тук преди четири месеца, живеела с една приятелка в „Хайт“, не било, каквото очаквала. Щяла да продължи да учи, за да вземе диплома за медицинска сестра, вече била специализирала биология, така че нямало да е много трудно, но щяла да се запише вечерно, а дотогава тази работа й стигала за сметките.

Джеф можеше да слуша цял ден, дори започваше да се чувства удобно и да й разказва туй-онуй за себе си. Откри, че се опитва да избегне нарастващото кафяво петно, че му се иска да не препречва погледа му, за да може да я вижда, но точно тогава Мори влезе, току-що беше внесъл гаранцията. И причината, поради която Джеф бе дошъл, излезе на преден план.

Само че Мори нямаше да му каже. Било поверителна информация. Бяха отзад, в частта от помещението, което принадлежеше на Мори, зад преградата.

– Но ние знаем на колко възлиза гаранцията.

Мори имаше лъскаво, олисяло чело с рошави бели вежди. Върху картата на лицето му носът представляваше малък континент. Ушите му стърчаха, а челюстта висеше. Той се облегна назад, с крака на бюрото и вдигна цигарата към моравите си устни. Явно се забавляваше. Издуха струйка синкав дим и замислено запремята език.

– Тогава какво друго мога да ви кажа?

– Мей Шин е внесла петстотин хиляди долара, така ли?

– Както сам казахте, явно знаете на колко възлиза гаранцията.

Джеф се бореше с надигащия се пристъп на паника. Погледна надолу към бележника си и откри, че не може да различи написаното от него.

– Гаранцията беше половин милион долара – настоя той. Беше от стреса, от този въртящ се в кръг разговор. Трябваше да го приключи и да се махне оттук. Стаята се стесняваше – цигарения дим, странната светлина. – Да предположим – продължи той. – Нормалната ви такса – да предположим, че съм ваш клиент – е десет процента, нали?

Мори го остави да се хване за нещо, кимна и издуха още дим.

– Значи, ако гаранцията ми е половин милион долара, аз ви давам петдесет хиляди.

Мори кимна.

– Това е таксата, да.

Дали димът ставаше по-гъст или светлината по-слаба? Може би просто му се беше замаяла главата. Той се размърда на стола, за да накара кръвта си да се пораздвижи малко.

– И тогава вие я внасяте в съда? – все още не му беше ясно. Джеф знаеше или си мислеше, че знае, как стоят нещата, но изведнъж се оказа, че смисълът се губи.

– Не, аз плащам на съда половината милион долара. Целият. Не петдесет хиляди, целият половин милион – Мори си свали краката и придърпа стола си към бюрото. – Вижте, прибирам си петдесетте, независимо от развръзката. Това е таксата ми за поетия риск. Дайте да сме наясно, онези типове – клиентите ми – ако наречем нещата с истинските им имена, получават солиден кредит. Хей, добре ли сте?

Джеф чу стола на Мори да се отдръпва назад. Странно беше – чувстваше се така, сякаш просто бе затворил очи за миг и после пак щеше да ги отвори. Но щом като очите му бяха отворени, как ставаше така, че нищо не виждаше? Предположи, че мърда глава и се опитва да огледа стаята, да открие някакъв лъч светлина.

Паниката го завладяваше. Трябваше да се махне оттук. Той се пресегна за патериците си, но не улучи и ги събори на земята, сега бясно опипваше празното пространство, опитваше се да стане от стола, падаше, падаше.

През бученето, което усещаше в главата си, чу как Мори крещи:

– Дороти! Дороти, ела веднага!

След като Фарис си отиде, Харди си бе запълнил времето с, както реши, доста ползотворна следобедна работа. Изчисти три обвинения – едно за джебчийство и две за грабеж. Няколко дела за наркотици щяха да идат на предварително изслушване. Един пубертет, член на банда беше „маркирал“ – изрисувал – шест полицейски коли, причинявайки щети на стойност 9 000 долара. Харди започваше да достига до мнението, че притежанието на спрей с боя трябва да бъде наказуемо, така както носенето на оръжие по време на излежаване на присъда. В четири и половина той напусна прокуратурата и слезе до Детския педагогически център, където се опита да убеди едно бременно шестнайсетгодишно момиче да издаде името на трийсетгодишния си приятел, който я бе оставил да обира пешкира за една малка „невинна“ измама със социални помощи.

Но също като към дупка в зъба, Харди непрекъснато се връщаше към Оуен и Мей Шин.

Пътуването обратно от Детския педагогически център, със свален покрив, минаваше през „Туин Пийкс“, надолу по Станиън стрийт, през „Шамрок“, после Аквариума, парка „Голдън Гейт“, излизаше от Аргуело и слизаше по Авенютата. Което му даваше достатъчно време за размисъл.

Мотивът беше истински проблем. Ако не успееха да го пробутат на съдебните заседатели, нямаше как да пледират предумишлено убийство, а Харди не можеше да опровергае дори собствените си аргументи: ако Мей беше убила Оуен за пари, имало ли е смисъл да оставя на случайността дали тялото ще бъде намерено? Реши, че отговорът трябва да бъде не. Ясно, явно, абсолютно не.

Следователно стратегическият момент беше, можеха ли да попречат на Фримън да зададе този въпрос. Не виждаше как.

Но по-същественото бе – и точно с това беше заета мисълта му, когато премина на червено на „Двайсет и осма“ – дали, след като веднъж тази първоначална пукнатина в мотива се появеше, съдебните заседатели щяха да започнат да губят вяра във виновността на Мей?

Чу сирената и отби вдясно. Нямаше още шест. Вечерта беше великолепна, топлата магия чудодейно висеше над града. Изненада се, когато патрулната кола спря зад него и ченгето слезе.

– Добър ден – поздрави Харди.

Ченгето кимна.

– Мога ли да видя книжката и регистрацията на колата, ако обичате?

Харди си бръкна в джоба и издърпа портфейла си. Отвори го там, където беше забодена значката му на областен прокурор, срещу шофьорската книжка. Пресягаше се към жабката да извади и регистрацията, когато усети ръката на ченгето върху своята.

– Съжалявам, че ви обезпокоих, сър, но току-що преминахте на червена светлина.

Харди се извърна назад. Сигурно го беше направил. Дори не си спомняше да я е видял. Извини се. Нямаше намерение да се проваля на теста по добро държание.

Ченгето му подаде портфейла.

– Не изпускайте пътя от очи.

– Дадено.

Той изчака ченгето да си влезе отново в колата и запали, вля се в движението, като даде изряден мигач и при първа възможност отби вдясно от „Гиъри“.

Харди спря пред къщата си, все още се чувстваше глупаво и малко гузно. За пръв път му се случваше да се възползва от тази особена професионална толерантност – отърва глобата – и изпитваше доста смесени чувства.

Ребека седеше в количката си до Франи, която стоеше на стъпалата пред верандата, обута със сандали, по шорти и боди. Слънцето падаше върху косата й под подходящия ъгъл и тя се спускаше около нея подобно на пламтящ ореол.

– Ставаш все по-красива – каза Харди, като мина през портичката. – Ужасно е да се прибираш у дома при грозна жена. Опитай се да изглеждаш и малко по-млада, докато се разхубавяваш.

Беше почти до нея, когато тя скочи с животинско ръмжене. Улучи го високо, като уви крака около кръста, а ръце около врата му, целуна го, после силно го захапа за ухото.

– Добре, добре, мисля, че няма накъде да изглеждаш по-млада.

Тя се беше вкопчила в него.

– Влажна тръпка – каза.

Харди изтърпя мъчението.

– Виж, разплака детето – той измина последната крачка към верандата и направи физиономия на Ребека. – Всичко е наред, Бек, майка ти просто малко е превъртяла. Сигурен съм, че не се предава по наследство. – Ребека продължи да плаче и Харди целуна Франи, после я пусна на земята и се пресегна към количката. – Аз ще взема това пренебрегнато дете – заяви той. – Ти ще буташ количката.

Поеха на изток по „Клемънт“, минаха по алеята за пешеходци, покрай малките руски дюкянчета за пирожки и ориенталски ресторантчета, антикварните магазинчета. Ребека вече беше щастлива в количката си, Франи пък бе хванала Харди под ръка, а той беше провесил сакото си върху дръжката на количката.

Обсъдиха всичко – пъпките на Ребека, които вече почти се бяха скрили; решението за втората кола, която възнамеряваха да си купят, веднага щом процентът от печалбата от „Шамрок“ дойдеше, което трябваше да стане в края на отчетната година; теглото на Пико, което доведе до пълнеенето на самата Франи (следено ежедневно); пикника по случай Четвърти юли в края на седмицата. Бременността вървеше гладко. Имена, ако е момче. Имена, ако е момиче. Глобата, която Харди за малко не получи за пресичане на червен светофар.

Вървяха чак до парка „Президио“ – почти два километра – преди да обърнат и да поемат обратно към къщи. Харди разказа на Франи за Пулиъс и за решението й да издейства възбуждане на дело от върховните съдебни заседатели и да придвижи нещата към Върховния съд.

– Защо иска да го направи? Чак такъв проблем ли е отлагането? Аз пък си мислех, че всички процеси се проточват до безкрайност.

Харди направи няколко крачки, наистина се разхождаше, отпускаше се. Примижа срещу слънцето.

– Това е горещ материал. Няма да остави нещата да изстинат.

– Джеф Елиът – подхвърли Франи.

– Точно така, но сме изправени пред един истински проблем. – Харди набързо сподели какво го бе занимавало, когато го спряха полицаите. – Работата е там, че веднъж започнеш ли да питаш за мотива, отваряш кутията с червеи.

– Ако го е направила за парите, тогава защо е хвърлила тялото в океана? Но ако не го е направила за парите, защо не е изгорила завещанието или не го е унищожила?

– Именно.

Те продължаваха да вървят, размишлявайки върху казаното. Слънцето се бе скрило зад сградите. Не беше студено, но в спускащите се сенки се усещаше хлад и Харди спря, и хубаво уви Ребека в сакото си.

– Има и още нещо – добави той, – въпреки че мразя да го споменавам.

– Какво?

– Пръстенът. Пръстенът на Мей.

– Какво за него?

– Той го е носел. Оуен го е носел.

– Какво значение има това?

– Не знам, но би могло да означава, че той си го е сложил, че го е носел, че между тях е имало нещо, че не я е напуснал. А ако нещата стоят така и тя не го е убила заради парите, довиждане мотив.

– Има доста „ако“-та.

– Така е, но не започва с „ако“. Той наистина е носел пръстена.

– Не може ли просто да са се скарали, стигнало се е до скандал, пистолетът е бил там…?

– Ако е било така, тогава не е предумишлено убийство. И определено не подлежи на смъртно наказание.

Франи се притисна по-близо до Харди.

– Мъчно ми е за тази жена. Не бих искала някога да преследваш мен.

– Аз те преследвах.

– Виждаш ли? – усмихна му се тя. – Точно това имах предвид.

25

Имаше неща в професията, с които Глицки никога нямаше да свикне. Едно от тях беше истинската същност на призовките и арестите.

Начинът да намериш някого, когато го търсиш, беше да отидеш в дома му рано сутринта и да почукаш на вратата му. Колкото и удивително да беше, никой не очакваше да бъде арестуван рано сутрин. Така че това беше най-подходящото време за извършване на арест.

Но снощи отново бе излизал заради онази стрелба от кола. Бяха получили сведения – вероятно от съперническа банда, но сведения си намираш, откъдето можеш, – че колата на стрелеца, със скрито в багажника оръжие, се намира в един склад на „Филмор“.

Така, че Глицки, заедно с няколко ченгета бяха отишли дотам, оставяйки топлата вечер да се разтвори в щипещия, мъглив студ, докато седяха в неговата цивилна кола, пиеха чай, ядяха бисквити и чакаха някой да дойде и да отвори склада. Както и стана.

Намериха пушките. Таз вечерният заподозрян, загубил ума и дума и уплашен до смърт, беше признал, че той е вкарал колата, но те го били принудили, бе човече, а той изобщо не бил стрелял. Тримейн Уилсън. Той стрелял. Уилсън. Този свидетел, за разлика от Девън Лайтрайс Уотърингтън, наистина можеше да потвърди, че Уилсън е бил в колата с пистолет в ръка, и ако не започнеше да извърта, което и вероятно щеше да направи, когато се съвземеше от уплахата, Глицки можеше и да успее да повдигне обвинение срещу Уилсън.

Така, че след четири часа сън – мракът все още не се беше разсеял напълно и мъглата бе толкова студена, колкото и когато я бе оставил – Глицки се озова отново в предградията. Пътеката, водеща към вратата, представляваше напукана циментова ивица, която разделяше претъпкания, наблъскан догоре четириъгълник земя – вероятно също зациментиран, като се изключи стъблото на фиданката, щръкнало на около две стъпки от земята и прекършено от някого. Голата пръчка, не по-дебела от два сантиметра, послужи на Глицки като нагледен пример за това, какво се случваше с всичко, което дръзнеше да порасне тук.

Както винаги, щяха да се опитат да го направят чисто и бързо. Понякога се получаваше, понякога не. Въпреки, че за всеки случаи три униформени ченгета бяха отишли да покрият задната врата на къщата близнак. Глицки разполагаше с още двама, с извадени пистолети, зад гърба си на алеята, и други двама на улицата, които бяха излезли от колата си и използваха бронята й за прикритие, с оглед на напълно възможния вариант от големия прозорец без рамка изведнъж да избухне стрелба.

Изглеждаше цяло чудо, че една от уличните лампи все още светеше. Продължителността на живота на уличните лампи в кое да е от предградията след падането на нощта можеше да се измерва в минути, преди някой от „стрелците“ да я е изкарал от строя. На светлината на тази не беше трудно да се различат дръпнатите пердета на предния прозорец. Мрежата за комари на вратата зееше отворена, оградена от всевъзможни на цвят драсканици.

Глицки си погледна часовника. Задният вход трябваше да е покрит досега. Той се извърна, и направи знак на момчетата, които се бяха скрили зад колата на улицата. Те вдигнаха палци нагоре – мястото беше, на теория, обезопасено.

Сега вече нямаше нито мъгла, нито студ, нито мрак. Само биещото му сърце, пресъхналата му уста – всеки път ставаше така – и вратата, на която трябваше да се почука. Три леки почуквания. Той беше извадил пистолета си, и чу раздвижването отвътре. Дрънкане на верига. И пред него застана едно голо от кръста нагоре, само по долнище на пижама, четири годишно момче, което търкаше сънено очи.

– Кой е?

Зад него се чу женски глас, и момчето отстъпи назад, като остави вратата отворена. На Глицки никак не му харесваше момчето да е между него и неговия престъпник. Беше виждал типове – надрусани или не – да вземат собствените си деца за заложници или жени, или майки, който се случеше наоколо.

Глицки не изчака. Имаше заповед и Тримейн Уилсън се търсеше за убийство при особено тежки обстоятелства. Тримейн нямаше да може да си наеме някой мазен адвокат, който да го измъкне въз основа на технически неправомерно влизане. Момчето беше отворило вратата – това щеше да свърши работа.

Той я отвори докрай и застана между момчето и майка му.

– Полиция – заяви той, за да е наясно, че не е поредния бандитски удар. – Къде е Тримейн?

Едно от момчетата зад него запали лампата, и голата крушка светна над главите им. Жената, вероятно на двайсет, беше с подута долна устна, къса коса с близнато отпред, и огромни уплашени очи. Спеше с мъжка карирана риза, която едва покриваше хълбоците й. Не направи опит да се прикрие надолу, само стоеше и премигваше на светлината, отделена от момчето си от този висок чернокож с пистолет в ръка. Тя бързо се съвзе, посочи надолу по коридора, и побърза да прегърне сина си, щом Глицки отстъпи встрани.

Вратата към стаята беше отворена. Светлината от преддверието не стигаше чак дотук. Един от хората на Глицки бе останал отзад с жената и детето, така че Глицки, заедно с другия, който трябваше да го прикрива отзад, се запътиха бързо надолу по коридора. Сержантът влезе през отворената врата, партньорът му стоеше приведен в коридора, с насочен пистолет.

Трябваше да има легло, но не можеше да го различи. Запали лампата – още една гола крушка. Ето го – леглото на отсрещната стена, единствената мебел, ако не се броеше скрина от Армията на спасението. Мъжът в леглото се размърда, придърпа изтънялото одеяло над главата си.

– Хей, лайнар такъв – изръмжа той, – разкарай тая лампа.

Глицки се озова отстрани до леглото, сграбчи чаршафа и го дръпна, като същевременно опря цевта на пистолета си в слепоочието на мъжа. Уилсън, гол, само по червени слипове, премигваше на ярката светлина.

– Недей да мигаш толкова силно, Тримейн – каза Глицки, – че това може и да гръмне. Арестуван си.

Партньорът на Глицки беше извадил белезниците си, и като обърна Уилсън по корем, ги закопча, където трябваше. Глицки отиде до вратата и присветна с лампата, сигналът, че всичко е наред. Чу как ченгетата отвън се приближават до вратата. Запъти се към предната стая, където жената седеше на пода в ъгъла и държеше сина си. Отпусна се на зелената пластмасова кушетка и остави адреналина си да спадне.

Интериорът беше добре познат – без килими, без картини по стените, петна навсякъде, спарен мирис на пържено, мускус и марихуана. Дупки по стените.

Тримейн Уилсън, с развързани обувки и без чорапи, с навлечени отгоре панталони и риза, беше изведен навън. Поне се бе оказал лесен арест. Дребни радости.

Сега, в девет часа, Тримейн вече беше в ареста, а Глицки в яхтклуба и му беше студено. Първи юли и отново студ. Изминалите няколко топли дни вече бяха смътен спомен. Помисли си, че може би трябва да започне да си води дневник на определени дати, да кажем първо число всеки месец. Можеше да си го представи, година след година, микрокосмоса на неподражаемия уникален микроклимат на Сан Франциско. Първи януари – студен. Първи февруари – студен. Март, април, май – студен и ветровит. Юни и юли – мъглив и познай какво. Първи август – хладен, вероятност от мъгла. Септември и октомври – хубав, нито топъл, нито студен. Ноември, декември – вж. януари, и т.н.

Хосе беше излязъл и се разправяше нещо с един от ненормалните, който изкарваше яхта тази сутрин в развълнувания залив. Глицки се надвеси над преносимата електрическа печка зад бюрото, като се почуди какво всъщност правеше тук.

Когато се бе върнал обратно на бюрото си след ареста, намери най-отгоре съобщение от Пулиъс да й се обади. Разбра, че внасяла убийството на Неш пред върховните съдебни заседатели, строго секретно и трябвало да си освободи програмата, защото той – Глицки – утре щял да бъде призован като свидетел, за да обясни, че е арестувал Мей Шин, защото е бил уверен, че се опитва да избяга от страната, за да не бъде съдена за убийство. И между другото, дали не би могъл да разпита отново някои свидетели до утре, за да види дали не може да изрови някое ново доказателство?

Разбира се, отвърна й той, няма проблем. Винаги готов да помогне. Само че кои свидетели? Делото се характеризираше преди всичко с липсата на свидетели. Единственият истински разпит, който беше представил в писмена форма, бе на нощния пазач от яхтклуба, Том Уодъл и той едва ли можеше да послужи кой знае колко като убедително свидетелско показание.

Но ако си се занимавал достатъчно дълго, придобиваш усет към тези неща. Някои дела бяха бедни откъм свидетелски показания. Но това не означава, че не струваха. Прокурорите винаги искаха още малко, още един поглед под още един камък, все търсеха онзи легендарен, още димящ пистолет. Пулиъс го бе попитала какво наистина мисли за делото срещу Шин и той й беше отговорил, че е стегнато като жабешки задник – непромокаемо, но не и въздухонепроницаемо.

– Ако беше въздухонепроницаемо щеше да е по-добре – отвърна тя.

Така че, ето го тук. Ето го и Хосе, сутрешният пазач, връщаше се от понтоните, отправяше се право към кафе машината. Обикновено Глицки пиеше чай, но на по-малко от четири часа сън, реши, че малко кофеин няма да му навреди.

Щеше да бъде още един формален разпит, още един рапорт, и той каза на Хосе да се настани удобно зад бюрото си, докато той смени касетката в касетофона си.

– Три, две, едно. – Спря, усмихна се и отпи от кафето си, докато го чуе, че се е записало. – Добре…

Говори инспектор Ейбрахам Глицки, номер на звездата 1144. В момента се намирам в помещението за охраната на яхтклуба „Голдън Гейт“, форт Пойнт Драйв 3567. С мен е един господин, потвърдил самоличността си като Хосе Очорио, латиноамериканец, мъж, 1 2467. Това интервю се провежда с оглед на разследване по дело номер 921065882. Днес датата е 1 юли 1992, четвъртък, 9:20 часа.

В: Казахте, че когато сте дошли на работа миналата събота, на двайсети юни, „Елоиз“ вече е била отплавала.

О: Si.

В: Предишния ден беше ли излизала?

О: Не. Когато си тръгнах предишния ден, си беше на мястото на кей две, ей там. Където е и сега.

В: И по кое време си тръгнахте предишния ден?

О: Не знам. Обичайното. Два-три часа, но лодката си беше там.

В: И се бе върнала в събота сутринта, когато сте дошли отново?

О: Si.

В: Имате ли почивни дни тук?

О: Разбира се. Мястото е добро. Аз почивам в понеделник и вторник, но можем и да се заместваме. Стига да има човек.

В: Обаче никой не ви е замествал през въпросната сутрин?

О: Не.

В: Добре, Хосе.

(Пауза)

По време на която Глицки отпи от кафето си, опитвайки се да измисли как да промени насоката на разпита.

В: Да поговорим за Оуен Неш и Мей Шин. Имам снимка на г-ца Шин. Познавате ли я?

О: Разбира се. Идваше доста често.

В: Доста често? Какво означава доста често, Хосе?

О: През последните три-четири месеца, може би два-три пъти месечно.

В: Значи сте я виждали тук, в яхтклуба, общо, да кажем, десет, дванайсет пъти?

О: Горе-долу, може и повече, може и по-малко.

В: Виждали ли сте я някога на румпела на „Елоиз“?

О: Ами, разбира се. Винаги стоеше до г-н Неш.

В: Искам да кажа сама, сама да управлява яхтата.

(Пауза)

О: Не знам. Опитвам се да си спомня.

В: Не бързайте.

(Пауза)

О: Да, изкара я веднъж на мотор, поне до вълнолома. Но това са само около, да кажем, стотина метра.

В: Но г-н Неш не е бил на кормилото?

О: Не, спомням си. Той стоеше на бушприта и се смееше с цяло гърло. Точно затова погледнах. Спомням си.

В: И тя е била сама. Мей е била сама, сама я е управлявала?

О: Si.

В: А оттогава виждали ли сте я?

О: Да подкарва яхтата ли?

В: Не, изобщо.

О: Si.

В: Кога по-точно?

О: Не знам. Беше миналата седмица. Спомням си, защото, ами вашите момчета…

В: Точно така, но спомняте ли си кога? Какво правеше тя?

О: Не знам. Беше там, на улицата. Връщаше се към колата си, може би, не знам. Видях я да се отдалечава.

В: И сте сигурен, че е била Мей?

О: Si. Тя беше.

В: Можете ли да си спомните кой ден беше? Може да се окаже много важно.

(Пауза)

О: Мисля, че беше четвъртък. О, разбира се. Четвъртък е било Спомням си, Том ми бе оставил бележка, че е заключил яхтата, което е станало в сряда, нали? Така че отидох да проверя. Беше си още заключена. Четвъртък. Сигурен съм, si, четвъртък.

26

– Трябва да те видя.

Харди усети как дланите му се изпотяват. Облегна се назад. Несъзнателно се пресегна за преспапието и като закрепи телефонната слушалка на врата си, започна да си подхвърля нефрита от едната ръка в другата. Дрезгавият глас на Селин не можеше да се сбърка.

– Кен казва, че ти не мислиш, че Мей го е направила.

– Съжалявам, че съм оставил подобно впечатление у Кен. Напротив, смятам, че Мей го е направила. Просто ми се струва, че няма да е лесно да се докаже.