Текст книги "Игра на часове"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 29 страниц)
52
Колата на Мишел и Чип Бейли наближи покрайнините на Мидълтън, Вирджиния. Беше свежо, прохладно утро с ясно синьо небе и приятен ветрец, който все още прогонваше предстоящата жега.
– Хубав ден за сражение – каза Бейли.
Нима изобщо има хубав ден за клане, запита се Мишел.
Едрият мъж отпи глътка кафе и отхапа от сандвича с яйце, който бяха купили попътно от „Макдоналдс“. Мишел дъвчеше блокче шоколад и държеше в скута си бутилка портокалов сок. Беше облечена с джинси, ботуши и яке с емблемата на тайните служби. Бейли носеше бежов панталон, пуловер и грамадни тъмни очила.
– Била ли си друг път на подобно представление? – попита Бейли.
– Не.
– Много са интересни. Има какво ли не – пехотни учения, импровизирани полеви болници, оркестри, танци, дори балове с маски, следобеден чай, вечерни разходки. Кавалерийските атаки са нещо невероятно. Момчетата вземат работата си присърце. Днес ще видиш стотици от тях, макар че по време на истинската война в армиите е имало десетки хиляди войници. Но, така или иначе, правят великолепно представление.
– Как се е свързал Еди с тях? Не ми прилича на занимание за художник с чувствителна душа.
– Мисля, че най-напред се е заинтересуван баща му. Той много си падаше по историята, дори помагаше за финансиране на някои от инсценировките.
– Близки ли бяха двамата?
– Мисля, че Еди искаше да са близки. Това е една от причините да се включи в инсценировките, поне така предполагам. Но Боби Батъл беше непроницаем. А и не се мяркаше много често насам. Мисля, че по-скоро предпочиташе да кръстосва света с балон или да строи заводи в Азия, отколкото да отглежда децата си.
– Доколкото чух, той ти предложил работа след спасяването на Еди.
Бейли сякаш се изненада, че тя знае.
– Да, предложи ми, но не проявих интерес.
– Ще разрешиш ли да попитам защо?
– Не е кой знае каква тайна. Просто ми харесваше да бъда агент от ФБР. Все още бях сравнително нов и исках да направя кариера.
– Как се справи със случая?
– Попаднах на улика и я проследих докрай. По онова време Еди учеше в колеж. Поразрових се и открих, че в същото общежитие живее един младеж с криминална присъда.
– Защо Еди не си живееше у дома? Във Вирджинския университет ли учеше?
– Не, посещаваше Вирджинския технологичен институт в Блексбърг, на няколко часа път оттук. Както и да е, излезе, че онзи тип разбрал кой е Еди или по-точно кои са родителите му. Една вечер Еди се прибрал късно и преди да разбере какво става, вече бил вързан в една колиба насред пущинака.
– Как научи за колибата?
– Онзи я използвал и друг път, когато ходел на лов. Не казвам, че той ръководеше всичко, но беше опасен. Родителите платиха откупа; ние обаче наблюдавахме, когато дойдоха да приберат парите.
– Чакай малко, мислех, че семейството не е платило.
– Не, платиха, но си получиха парите обратно… или поне по-голямата част.
– Нещо не те разбирам.
– При отвличанията най-рисковано за престъпника е вземането на парите. Днес това може да се извърши чрез електронни преводи, компютърни трикове и тъй нататък, но пак е опасно. Преди двайсет години беше далеч по-трудно. Но онзи си мислеше, че е открил безпогрешния начин. Искаше парите да бъдат предадени в събота насред претъпкан с хора търговски център. Сигурно добре беше проучил терена, защото знаеше къде е задният изход. Щом взе чантата, моментално изчезна сред тълпата.
– Как го хванахте тогава?
– Бяхме скрили в чантата два предавателя. Но предполагахме, че той ще се сети и ще я изхвърли, затова сложихме миниатюрни предаватели и в бандеролите на пачките. Той наистина се отърва от чантата. Но въпреки това успяхме да го проследим до колибата.
– Не беше ли риск, че не го задържахте на място?
– Най-големият риск беше да не открием Еди. По престъпното минало на онзи тип личеше, че е самотник. Ако Еди беше жив – а в това не можехме да сме сигурни, – престъпникът можеше да го пусне, но по-скоро щеше да го убие.
– И тогава стана престрелката?
– Похитителят вероятно ни забеляза, защото откри огън, а ние отвърнахме на стрелбата. Имахме снайперист и той го улучи право в главата.
– Казваш, че сте прибрали по-голямата част от парите?
Бейли се разсмя.
– След като ни забеляза и откри огън, онзи идиот изгори в печката на колибата около петстотин хиляди от петте милиона. Сигурно беше решил да не го заловим заедно с парите.
– Голям късмет, че не сте улучили Еди – каза Мишел.
Агентът я погледна строго.
– Лесно е да поучаваш със задна дата.
– Не се и опитвам, уверявам те. И аз съм попадала в подобна ситуация. Не е лесно. Важното е, че сте спасили Еди.
– И аз го виждам така. – Бейли посочи напред. – Ето и него самия от плът и кръв.
Отклониха се от магистралата и спряха на просторен паркинг, претъпкан с камиони, ремаркета за коне, каравани и туристически автобуси. От едната страна бяха разпънати множество палатки. Мишел помаха на Еди, който усърдно подреждаше екипировката си. Слязоха от колата и се приближиха до него.
– И тъй, какъв ще си този път? – попита Бейли.
Еди се усмихна широко.
– Понеже съм разностранно надарен, имам няколко роли. Първо, майор от Петдесет и втори полк на Вирджинската дивизия под командването на генерал Джон Пеграм. След това скачам на седлото като боец от Трийсет и шести вирджински кавалерийски батальон в бригадата на Джонсън от дивизията на генерал Ломакс. Всъщност участвам в много групи; винаги са потребни хора. Събирал съм южняшки армии в Тенеси, Кентъки, Алабама и дори Тексас. Бил съм артилерист, кавалерист, пехотинец, веднъж дори летях с разузнавателен балон. Не споменавайте пред майка ми, но в последния случай бях със северняшка униформа.
– Както виждам, много си се увлякъл – каза Мишел.
– О, представлението е невероятно. Има ръководства как да се организира подобно събитие, включително примерни бюджети, маркетингови планове, логистика, намиране на спонсори и тъй нататък.
Мишел посочи към палатките.
– А какво има там?
– Наричат ги маркитанти – обясни Еди. – През Гражданската война търговците следвали армиите и продавали разни стоки. Днешните маркитанти продават старинни вещи на участниците и публиката. Колкото до участниците, те определено са в няколко различни категории. Така наречените „нишко бройци“ държат униформите им да са автентични, като проверяват дали броят на нишките в плата е същият както по времето на войната; оттам им идва и прякорът. – Двамата се разсмяха, а Еди продължи невъзмутимо: – Наричат ги още „нацисти за шивачите“. В другия край на спектъра пък стоят „всеядните“, те си позволяват униформи от полиестер и използват пластмасови чинии и прибори, макар че тия неща не са съществували по време на Гражданската война. Аз им викам „фалшиви бунтовници“.
– А ти от кои си? – попита Мишел.
Еди се усмихна.
– Аз съм някъде по средата. Повечето ми вещи са автентични, но понякога отстъпвам пред изискванията на времето. – Той понижи глас. – Не казвайте никому, но в униформата ми има – Боже помилуй! – и няколко нишки ликра. А ако ме притиснете повечко, ще призная, че от време на време използвам и пластмаса.
– Тайната ти е съхранена навеки.
– Всъщност днес се каня да купя това-онова от маркитантите. Всички точат зъби за пресъздаването на битката при Гетисбърг в Пенсилвания през юли. Предстои и разиграване на Спотсилванската кампания във Вирджиния; наесен чакаме похода към Атланта и битката при Франклин. Но днешното сражение е голямо събитие. Северняците имали над бунтовниците надмощие с около една трета както в пехота, така и в кавалерия, разполагали с над два пъти повече оръдия, но понесли двойно по-големи загуби в убити и ранени.
Докато му помагаше за пушката, манерката и раницата, Мишел огледа трескавата дейност наоколо.
– Прилича ми на голяма филмова продукция.
– Да, само че без хонорарите.
– Някои момчета никога не порастват – поклати глава Бейли и се усмихна. – Само играчките стават по-големи и по-сложни.
– Тук ли е Доротея? – попита Мишел.
Еди сви рамене.
– Добрата ми съпруга по-скоро ще се съгласи да я оскубят косъм по косъм, отколкото да дойде и да ме гледа как си играя на войник. – Раздаде се звук на тръба. – Добре, лагерите са отворени. Ще започнат с кратка лекция за сражението и епохата, пехотни полеви учения, музика, а след това кавалерийска демонстрация.
– Ти каза, че яздиш. Къде ти е конят?
Еди посочи висок, строен и пъргав на вид жребец, вързан за ремарке до неговия пикап.
– Ето го моя Джонас. Сали се грижи добре за него, но му е време да влезе в действие.
Тръгнаха към армейските лагери. Мишел гледаше с възхищение как Еди участва в пехотните упражнения, после показа с Джонас някои много сложни маневри по време на кавалерийската демонстрация. Преди да започне артилерийският преграден огън, зрителите бяха помолени да напуснат лагера. При първия залп Мишел закри ушите си с длани.
После бе обявен първият ден на битката.
Еди им посочи мястото, където да го видят „как загива славно“. Посочи и болничните палатки.
– Хотдог и студена бира. Такова нещо не е виждал нито един боец от Гражданската война.
– Чух, че заснемат инсценировката – каза Мишел.
– Вярно. Често го правят. За идните поколения – добави иронично Еди.
– Предполагам, че всички пушки и оръжия са с халосни заряди – каза Мишел.
– При мен е така. И от сърце се надявам всички други да спазват същото правило. – Еди се усмихна. – Не се бой, тук сме все професионалисти. Няма да хвърчат куршуми от мускети. – Той стана и намести снаряжението си. – Понякога не знам как изобщо са вървели онези момчета с всичкия този багаж, камо ли да се сражават. До скоро. Пожелай ми успех.
– Успех – подвикна Мишел, докато той се отдалечаваше.
53
Когато Кайл слезе от апартамента си, посланието го чакаше върху капака на джипа. Той отвори плика, прочете написаното и на лицето му цъфна широка усмивка. Беше от клиентката с хапчетата, смахнатата ексхибиционистка, която си падаше по оръжия със заглушител. Предлагаше да се срещнат късно вечерта в един местен мотел. Дори бе посочила номера на стаята. Извиняваше се за стореното и искаше да се реваншира. Обещаваше му пет хиляди долара и което бе още по-интригуващо – консумация на онова, което бе очаквал да получи предния път. Искала го, така пишеше. Искала го безумно. Щяла да му остави незабравим спомен. И прилагаше още един стимул – десет банкноти по сто долара. Вероятно същите пари, от които го бе накарала да се откаже.
Той прибра банкнотите в джоба си, качи се в джипа и потегли. От схемата за изнудване нямаше никакъв резултат; явно се заблуждаваше кого е видял. Но сега изникваше тази нова възможност, пък и как можеше да изгуби, след като вече имаше хилядарка в джоба? Добре де, тя вероятно криеше някакъв коз, но не си я представяше пак да размаха пистолет. Защо ще му дава толкова много пари, ако не е искрена? Кайл си обеща да бъде много внимателен, но вярваше, че е дошъл най-щастливият ден от живота му. И се закани да бъде малко груб с нея, един вид отплата, задето го сплаши така. Обзалагаше се, че тя обича грубата игра. Е, кучката щеше да получи повече, отколкото се е надявала. Големият Кайл бе готов за атака.
Мишел и Бейли гледаха с бинокли как из цялата околност се разиграва сражението или по-скоро поредица от схватки – атаки, контраатаки и ръкопашни сблъсъци, които изглеждаха ужасно реалистични. При всеки оръдеен изстрел Мишел подскачаше, а Бейли се смееше.
– Зелена си още – подхвърли той на шега.
Колони мъже в сиво и светлокафяво връхлитаха, за да се сблъскат с други, облечени в синьо. Дори сред всичкия този пушек, изстрели, крясъци, оръдейни гърмежи, хаос, тропот и звън на саби Мишел ясно разбираше, че истинската битка е била далеч по-страшна. Поне по земята не се лееше кръв, нямаше разхвърляни човешки крайници, не отекваха ридания и предсмъртни стонове на тежко ранени войници. Най-тежко пострадалият, когото видя, беше с навехнат глезен.
Интересът й се засили, когато видя Еди и неговите свирепи спътници да изскачат вихрено от горичката, крещейки прочутия боен вик на бунтовниците. Посрещна ги залп на северняците и половината рухнаха мъртви или ранени. Еди не бе засегнат от първите изстрели и заедно с още дузина от хората си продължи напред. Той прескочи дървения бруствер, влезе в жесток ръкопашен бой с трима северняци и повали двамина. Мишел гледаше като омагьосана. Пред очите й Еди сграбчи единия си противник и го метна в храстите. Докато хората му наоколо падаха един след друг, Еди измъкна сабята си, размени няколко сложни удара с един северняшки капитан и накрая го прониза.
Гледката беше тъй реалистична, че когато Еди се завъртя да търси нов враг и бе застрелян от упор в корема, Мишел ахна и застина. Докато Еди се свличаше на земята, обзе я почти неудържимо желание да измъкне собствения си пистолет, да изтича напред и да застреля човека, който току-що бе убил Еди.
Завъртя се и срещна погледа на Бейли.
– Знам. И аз изпитах същото, когато го видях за пръв път да умира.
Няколко минути никой не помръдна и нервите на Мишел почнаха да се обтягат. Най-сетне Еди седна, наведе се и каза нещо на падналия до него, после стана и тръгна към Мишел и Бейли, които го посрещнаха с облекчение.
Той свали шапката и избърса потта от челото си.
– Беше поразително, Еди – каза Мишел.
– Ей, госпожо, недейте така. Да ме бяхте видели при Гетисбърг или Антайтам. Тогава наистина бях във форма.
И днес изглеждаше много добре, помисли си Мишел, но веднага си спомни предупреждението на Кинг – Еди беше женен. Нямаше значение, че жена му очевидно не дава пет пари за него.
– Откъде знаете кой умира и кой оцелява? – попита тя.
– Почти всичко е планирано предварително. Повечето инсценировки се провеждат от петък до неделя. В петък хората започват да се събират и генералите обикалят наред, обясняват какво им трябва, кой къде да застане, кой умира и кой не. Много зависи от това кой идва и с какво точно – коне, оръдия и тъй нататък. Почти всички тук имат опит, тъй че не им трябва дълъг инструктаж. А сраженията са разработени най-грижливо, поне в по-голямата си част; но винаги има място и за импровизация. Например онзи, когото метнах в храстите – това си беше отмъщение от моя страна. При последната битка негодникът ме халоса по главата с дръжката на сабята си. Уж без да иска. Цяла седмица ходих с цицина. Затова сега и аз, без да искам, го хвърлих в онези трънаци.
Мишел се озърна към „мъртъвците“, които все още не ставаха.
– Има ли някакво правило колко трябва да се лежи?
– Да, но не е твърдо. Понякога генералът предварително уговаря „загиналите и ранените“ да лежат до края на битката. Ако участват и санитари, може да ни изнесат от полесражението. Днес снимат филм, тъй че става малко по-сложно, но след като ме убиха, камерите се насочиха към друга схватка и аз използвах момента да се измъкна. – Той добави със срамежлива усмивка: – Гледката тук е далеч по-добра.
– В сравнение с труповете? – отвърна Мишел с усмивка. – Не знам дали да го приема като комплимент.
По-късно видяха как Еди на кон повежда войниците си за тактическо разузнаване на северняшките позиции. Ездачите прелитаха покрай тях, изкачваха могилки и прескачаха препятствия.
Мишел се обърна към Бейли.
– Кога се е научил да язди така?
– Би се изненадала, ако узнаеш още на какво е способен. Виждала ли си картините му?
– Не, но много бих искала.
След малко Еди се приближи и подхвърли кавалерийската си шапка на Мишел.
– Това пък защо? – попита тя, хващайки шапката.
– Не бях убит. Сигурно ми носиш късмет – подвикна той и отново се отдалечи в галоп.
Последва дамски чай и модно ревю. След това се проведе курс по танци от времето на Гражданската война. Еди партнираше на Мишел и й помагаше да изучи сложните стъпки. Накрая обявиха официален бал, където допускаха само участници в инсценировката, но Еди измъкна истинска рокля от онова време, купена от маркитантите, и я връчи на Мишел.
– Какво да правя с нея? – смая се тя.
– Ами, милейди, щом ще ходим на бал, трябва ви подобаващо облекло. Хайде, можете да се преоблечете в колата. Аз ще стоя на стража отвън, тъй че репутацията ви да не пострада.
Беше намерил облекло и за Чип Бейли, но агентът заяви, че трябва да си тръгва.
– Тогава аз ще я откарам – предложи Еди. – И бездруго не мога да остана за втория ден на сражението. Довечера се прибирам.
Мишел леко се смути, но Еди каза:
– Обещавам да бъда съвършен джентълмен. И не забравяй, Джонас е във фургона да бди над нас.
Посветиха следващите два часа на танци, ядене и пиене.
Накрая Еди седна задъхан, докато Мишел изглеждаше почти съвсем свежа.
– Добре, момиче, не може да ти се отрече, че си издръжлива.
– Е, днес не съм водила битка.
– Грохнал съм и умирам от болки в гърба. Днешната езда и схватките ми дойдоха в повечко. Готова ли си да сложим край на деня?
– Напълно.
Преди да си тръгнат, Еди й направи снимка с балната рокля.
– Едва ли някога ще те видя отново в такива дрехи – обясни той, – тъй че поне да имам доказателство.
Преди да потеглят, тя отново се преоблече. По пътя разговаряха, отначало за битката и инсценировките като цяло, после за миналото и роднините на Мишел.
– Много братя, а? – подхвърли Еди.
– Дори прекалено много понякога. Аз бях най-малката и макар че никога не би го признал, баща ми умира за мен. Той и всичките ми братя са полицаи. Когато реших да навляза и аз в професията, не остана много доволен. Още не го е преглътнал.
– И аз имах брат – тихо сподели Еди. – Казваше се Боби. Бяхме близнаци.
– Знам, чух. Съжалявам.
– Беше страхотно момче. Наистина. Мил, готов да направи всичко за теб, само дето не беше съвсем наред с главата. Обичах го. Много го обичах и ужасно ми липсва.
– Сигурна съм, че е било жесток удар за цялото семейство.
– Да, навярно – промърмори той.
– А както усещам, със Савана нямате много общо.
– Тя е добро момиче. Много е умна, но някак объркана. По дяволите, не мога да я упреквам. Погледни мен.
– Мисля, че ти си се справил много добре.
Той се озърна към нея.
– Голям комплимент от страна на една олимпийска шампионка, бивша сътрудничка на тайните служби и днешна майсторка на детективския занаят. Харесва ли ти да работиш с Шон?
– Той е страхотен. Не бих могла да мечтая за по-добър партньор и наставник.
– Умен мъж. Но да си го кажем направо – и той има късмет, че е попаднал на теб.
Явно смутена, Мишел се загледа настрани през стъклото.
– Не те лаская, Мишел. Двамата работите добре заедно. Приятно е да бъдеш в такъв екип. Аз май малко завиждам.
Тя го погледна.
– Ако не си щастлив, можеш да промениш това, Еди.
– В някои отношения не съм щастлив – каза той. – Но не смятам, че имам смелостта да предприема истинска промяна. Не е само до Доротея. Тя си има свой път, аз също. Много бракове са такива и мога да понеса това. Но трябва да мисля и за майка си. Да речем, че се махна оттук. Какво ще стане с нея?
– Тя изглежда напълно способна да се грижи за себе си.
– Може и да се изненадаш, ако откриеш доколко грешиш. Особено сега, когато всички я сочат с пръст.
– Аз и Шон ще се срещнем с нея, за да поговорим на тази тема. Каквото и да е казала на Лулу, явно има успех. Щом Лулу вярва, че тя няма нищо общо със смъртта на Джуниър, другите хора също ще почнат да вярват.
– Нещата не опират само до Джуниър, а и до смъртта на баща ми. Не е тайна, че бракът им понякога не беше твърде стабилен, затова някои хора подозират, че тя го е убила. Питам се дали ще го преживее.
– Преди да се срещнем с Реми, струва си да я попиташ какво са откраднали от гардероба й.
Той я погледна с недоумение.
– Мислех, че става дума само за пръстена й, пари и други ценности.
– Не, имало е и още нещо. Нещо, което толкова иска да си върне, че е предложила на Джуниър цял куп пари в замяна.
Еди стисна по-здраво волана.
– Какво може да бъде, по дяволите?
– Надявам се да откриеш. Ако тя се реши да сподели с някого, навярно това ще си ти.
– Ще опитам, Мишел. Наистина ще се постарая.
Спряха пред дома на Мишел и Еди я изпрати до вратата.
– Когато дойдете да разговаряте с мама, отскочете после при мен да ви покажа картините си.
Лицето на Мишел грейна.
– Чудесно, Еди, много ще се радвам. Е, благодаря ти за прекрасната вечер. Отдавна не се бях забавлявала толкова.
Еди се поклони ниско и когато пак се изправи, подаде й кавалерийската си шапка.
– За вас, милейди. – Той помълча и добави: – Дявол да го вземе, не съм се забавлявал така от двайсет години насам.
Дълго стояха смутени, без да се поглеждат, после Еди протегна ръка и Мишел веднага я стисна.
– Е, лека нощ – каза той.
– Лека нощ, Еди.
Докато пикапът и ремаркето с коня се отдалечаваха, Мишел стоеше, опипваше шапката и гледаше след колата.
Рядко си бе позволявала да мисли за дългосрочна връзка с мъж. Най-напред гонеше целта да стане олимпийска шампионка, после уличен полицай, а през последното десетилетие си бе пробивала път през неволите и изпитанията в кариерата на агент от тайните служби. Това бяха нейни надежда, нейни стремежи, тя се хвърляше всеотдайно срещу всеки пореден връх и го покоряваше. Сега, на трийсет и две години, след като се засели в малко градче и започна нова кариера, все по-често я спохождаше мисълта, че може да има и още нещо освен работата, освен борбата да достигне върха на новото поприще. Изобщо не се виждаше в ролята на майка – макар че нямаше основания да се съмнява в способностите си за това, – но спокойно можеше да си представи как става нечия съпруга.
Тя се вгледа в малката прашна вихрушка, оставена от колата на Еди.
И отново в ушите й прозвуча предупреждението на Шон. Еди беше женен, макар и неудачно. За нея това означаваше край на всичко.
Тя влезе вътре и през следващия час изля яростта си с ритници по боксовата круша.
