Текст книги "Игра на часове"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 29 страниц)
34
Джуниър Дийвър с усилие смъкна от пикапа си пакет асфалтови плочи. Те тупнаха тежко и шумът наруши покоя на утрото. Джуниър скочи долу и хвърли поглед към къщата, която строеше за семейството си. Стените бяха готови, покривните греди само чакаха да бъдат наредени плочите. Но строежът вървеше бавно. Бе свършил сам почти всичко, рядко канеше приятели да помогнат. Къщата не беше голяма, но приличаше на палат в сравнение с караваната, където живееха в момента. Джуниър взе от колата си колана за инструменти, препаса го и отиде да включи бензиновия генератор, с който щеше да захранва пневматичния пистолет за набиване на гвоздеите.
Едва тогава чу зад гърба му да се задават тихи стъпки. Той се завъртя. Не очакваше посетители на това уединено място. Никой освен жена му не знаеше, че е тук. И дори не бе чул да се приближава кола.
Когато видя жената, лицето му пребледня.
Реми Батъл беше облечена в дълго палто от черна кожа с вдигната яка. Големи слънчеви очила закриваха половината й лице. Носеше ботуши и ръкавици, макар че не беше студено.
– Мисис Батъл! Какво търсите тук?
Тя спря само на крачка от него.
– Исках да си поговорим, Джуниър. Само ти и аз.
– Как изобщо разбрахте, че съм тук?
– Много неща знам, Джуниър. Много повече, отколкото си мислят хората. Затова исках да поговорим.
Джуниър вдигна ръце.
– Вижте, имам си адвокат. По-добре разговаряйте с него.
– Вече разговарях с него. Сега искам да си поговоря с теб.
Той я изгледа боязливо, после се озърна, сякаш очакваше да види полицаи, дошли да го арестуват. По лицето му се изписа упорство.
– Не виждам за какво има да си говорим. Вие вече ме вкарахте в затвора.
– Но сега си навън, нали?
– Е, да, само че трябваше да внесем гаранция. Едва не се разорихме. Нямаме такива пари.
– Я стига, Джуниър, жена ти печели добре в онзи клуб.
Знам го със сигурност. Съпругът ми често ходеше там. Сигурно е натрупала цяло богатство само от него.
– Нищо не знам за това.
Реми не обърна внимание на възражението.
– Мъртвият ми съпруг.
– Чух – измънка Джуниър.
– Беше убит, ако случайно не знаеш – продължи тя със странно безизразен глас.
– И това чух.
– Ти излизаш от затвора, а той изведнъж умира.
Джуниър я изгледа с разширени очи.
– Вижте, госпожо, няма да позволя да ми лепнете и това.
– О, сигурна съм, че имаш алиби.
– И още как.
– Браво на теб, но причината да съм тук е съвсем друга.
Тя пристъпи още по-близо и свали тъмните очила. Очите й бяха зачервени и подпухнали.
– Тогава защо дойдохте? – попита Джуниър.
– Искам си ги, Джуниър. Искам си ги веднага.
– По дяволите, мисис Батъл, не съм ви взимал халката.
Изведнъж тя се разкрещя:
– Пет пари не давам за скапаната халка! Другите неща искам. Върни ми ги. Незабавно.
Джуниър раздразнено се плесна по бедрото.
– Колко пъти да ви повтарям? Не са у мен, защото не съм се вмъквал в дома ви.
– Ще ти платя каквото поискаш – настоя тя, без да го слуша. Огледа се към недовършената къща. – Ще платя на първокласна строителна фирма да довърши вместо теб. Ще направя къщата два пъти по-голяма, ще ти изкопая и басейн, каквото искаш, по дяволите. – Тя застана плътно до него и здраво стисна избелялото му джинсово яке. – Каквото поискате с Лулу, ще ви го дам. Но в замяна искам да ми върнеш онези неща. Просто ми ги дай и обвиненията отпадат, а ти оставаш на свобода с великолепна къща. И можеш да задържиш проклетата халка.
– Мисис Батъл, аз…
Тя го зашлеви през лицето и Джуниър смаяно млъкна.
Ако някой мъж дръзнеше да му посегне, би го убил. Сега обаче дори не направи опит за съпротива.
– Но не ми ли ги дадеш, ще те накарам да си мечтаеш за двайсет години в затвора. Ще ме молиш на колене още преди да съм приключила с теб. Познавам разни хора, Джуниър, опасни хора. Те ще дойдат да те посетят. Никога няма да ги забравиш. – Тя пусна якето му. – Ще ти дам време за размисъл, но не много.
Тя понечи да си тръгне, но пак се обърна към него.
– И още нещо, Джуниър. Ако се опиташ да използваш тия неща по какъвто и да било начин или ако ги покажеш на някого, ще дойда да те посетя лично. С ловната пушка, която ми подари татко точно преди да умре. И ще ти пръсна грозната тиква. Разбра ли ме?
Всичко това бе изречено спокойно, но с тъй смразяващ тон, че Джуниър ясно чу как пулсът му отеква в ушите.
Реми Батъл очевидно не смяташе, че въпросът й се нуждае от отговор. Сложи си очилата, завъртя се и си тръгна също тъй тихо, както бе дошла.
Вцепенен и задъхан, Джуниър бе застинал на място и гледаше подир нея. През живота си неведнъж бе влизал в кръчмарски побоища срещу грамадни мъжаги, водени от твърдото намерение да го осакатят; веднъж дори бе пострадал от нож. Всеки път изпитваше страх. Но онзи страх не представляваше нищо в сравнение с ужаса, който го изпълваше сега, защото не се и съмняваше, че смахнатата жена говори съвършено сериозно.
35
По-късно през същата седмица Чип Бейли свика сутрешно съвещание на целия екип, ангажиран с издирването на убиеца или убийците на петте жертви. Съвещанието се състоя в полицейския участък на Райтсбърг и Кинг – който присъстваше заедно с Мишел, Тод Уилямс и мнозина представители на Вирджинската щатска полиция и ФБР – остана с впечатлението, че това е наивен опит да се демонстрира кой командва парада. В края на краищата именно ФБР беше тежката артилерия. Раздразнението му от тази елементарна хитрост не закъсня да се прояви.
– Съставихме психологически профил – каза Бейли, докато неговият помощник раздаваше папки на седящите около масата.
– Чакай да се досетя – каза Кинг. – Бял мъж на възраст от двайсет до четирийсет години, гимназиално образование или колеж, коефициент на интелигентност над средния, но му е трудно да се задържи на едно работно място; първородно дете в семейство на работници, психологическа травма в детството, властна майка, може и да е незаконороден. Единак, маниак на тема контрол, от ранна възраст проявява интерес към садомазохизма, порнографията, воайорството и измъчването на малки животни.
– Получи ли вече копие от доклада? – изръмжа Бейли.
– Не. Но в повечето психологически профили се повтаря почти същото.
– Защото серийните убийци имат сходни черти на характера – отвърна Бейли. – Доказано е категорично. Всъщност всичко в този профил се основава на установени факти. За жалост не ни липсва опит. Над три четвърти от световните серийни убийци са в тази страна и от 1977 година насам имат в актива си повече от хиляда убийства, като две трети от жертвите са жени. Единствената интересна подробност при нашия тип е, че в неговия подход има странна смес от ред и безредие. В един случай използва въжета, но не и в останалите. Едната жертва е пренесена, другите не. Едното тяло укрива в гората, другите оставя където са паднали. Говоря за потвърдени данни, Шон.
– Да, повечето серийни убийци навярно отговарят на този профил, но не всички. Някои просто не подлежат на класификация.
– И смяташ, че случаят е такъв? – попита Уилямс.
– Помислете малко. Никоя от жертвите не е претърпяла сексуално насилие или осакатяване, което при серийните убийства е почти задължителен елемент. И нека погледнем към кого са насочени престъпленията. Повечето серийни убийци не се отличават с храброст. Сграбчват най-лесната плячка: деца, безпризорни юноши, проститутки, млади хомосексуалисти и душевноболни.
– Една от жертвите е именно такава – възрази светкавично Бейли. – Екзотична танцьорка, значи най-вероятно и проститутка. Други две жертви са ученици от гимназията. А един от убитите е лежал в кома. Не бих ги нарекъл трудна плячка.
– Но не знаем със сигурност дали Ронда Тайлър е била проститутка. Дори и да се окаже така, то дали е убита по тази или по друга причина? А Кани и Пембрук не бяха безпризорни. И наистина ли смяташ, че един типичен сериен убиец ще се промъкне в болнична стая, за да инжектира отрова във венозната система на застарял мъж с тежък инсулт? – Той помълча, за да могат другите да осмислят думите му, после добави: – Боби Батъл беше много богат. Може би и други са искали смъртта му.
– Искаш да кажеш, че имаме работа с двама убийци? – подхвърли скептично Бейли.
– Искам да кажа, че не знаем, но не можем предварително да отхвърлим подобна възможност – отсече Кинг.
– В тази работа имам повече опит от теб, Шон – отвърна невъзмутимо Бейли, – и докато някакъв нов факт не ме накара да променя мнението си, ще използваме този профил и работната хипотеза, че преследваме само един убиец. – Той изгледа втренчено Кинг, после кимна към Мишел. – Разбрах, че сте назначени за помощници на шерифа. Искам да знаете, че нямам нищо против. Всъщност по мое мнение още двама опитни професионалисти ще са ни само от полза в работата по случая.
Само че… добави мислено Кинг.
– Само че – продължи Бейли – имаме установен ред как се вършат нещата. Трябва да действаме координирано и взаимно да се държим в течение. Както се казва, лявата ръка да знае какво върши дясната.
– И, разбира се, Бюрото ще дава разрешение за всяка крачка напред – процеди Уилямс през зъби.
– Точно така. Ако изникнат важни улики, искам незабавно да узная за тях, за да преценим кой е най-подходящ да ги разследва.
Кинг и Мишел се спогледаха. Явно си мислеха едно и също. Така Бейли и Бюрото още могат да командват парада, да извършат ареста и да оберат цялата слава.
– И като стана дума за улики – каза Кинг, – добра ли се до нещо ценно?
Бейли се облегна назад.
– Още е рано да се каже, но след като вече разполагаме с толкова персонал, все ще изскочи нещо.
– Някакъв напредък с часовника „Зодиак“? – попита Мишел.
– Пълна нула – каза Бейли. – Не открихме никакви други съществени улики на местопрестъпленията или по труповете. Разпитахме всички в квартала на Даян Хинсън. Никой нищо не е видял. Разговаряхме с близките и съучениците на Кани и Пембрук. Не открихме ревнив съперник с нечиста съвест.
– А Ронда Тайлър? – попита Кинг. – Каква се оказа нейната история?
Бейли прелисти записките си.
– Може и да не вярваш, Шон – каза той, – но ФБР знае как да събира факта. Родена е в Дъблин, Охайо. Напуснала гимназия и тръгнала за Лос Анжелис да става актриса. Позната история! След като сапуненият мехур се пукнал, тя почнала да взима наркотици, заминала на изток, полежала малко в затвора за няколко дребни провинения и отпътувала на юг. Около четири години работила като екзотична танцьорка в редица клубове от Вирджиния до Флорида. Договорът й с „Афродизиак“ изтекъл около две седмици, преди да бъде убита.
– Къде е живяла по време на изчезването? – попита Мишел.
– Не се знае със сигурност. Клубът има няколко стаи, които момичетата използват, когато получат ангажимент. Не плащат наем, дори получават храна три пъти дневно, тъй че за стриптийзьорките… извинявайте, за екзотичните танцьорки са много изгодни. Разговарях с управителката Лулу Оксли. Тя каза, че когато пристигнала, Тайлър отначало отседнала в една от стаите, но после си намерила квартира.
– Докато все още работела в клуба? – попита Кинг.
– Да. Защо?
– Е, тези танцьорки не печелят чак толкова много, тъй че място с безплатна храна и нощувка не е за изпускане. Имала ли е наблизо приятели или роднини, при които да отседне?
– Не. Но се стараем да разберем при кого е била през това време.
– Непременно трябва да се изясни, Чип – каза Кинг. – Ако си е намерила богат покровител малко преди да бъде убита, трябва да знаем кой е. Може би именно той е пъхнал в устата й пистолет, а после я е хвърлил на вълците.
– Странно колко еднакво мислим – заяви Бейли и не удържа ехидната си усмивка.
– Разговаря ли вече със семейство Батъл? – попита Уилямс.
– Каня се да отида днес – отвърна агентът от ФБР. – Искаш ли да дойдеш?
– Защо не вземеш Шон и Мишел?
– Много добре – отвърна навъсено Бейли.
След като обсъдиха други подробности по разследването, съвещанието приключи. Докато Бейли даваше допълнителни разпореждания на своите хора, Уилямс придърпа в ъгъла Кинг и Мишел.
– Прав се оказах – федералните командват парада и обират заслугите.
– Може би не, Тод – възрази Мишел. – Засега се държат сравнително прилично. А най-важното е онзи смахнат да бъде заловен, независимо от кого.
– Права си. И все пак ще е далеч по-добре, ако ние го пъхнем на топло.
– Ще се опитаме да узнаем нещо ново от семейство Батъл – каза Кинг. – Но не очаквай чудеса, Тод. Този човек си разбира от работата.
– Убиецът или Бейли? – свадливо изръмжа Уилямс.
Потеглиха поотделно – Кинг и Мишел с „Кита“, Бейли е лъскавия автомобил, осигурен от Бюрото.
– ФБР винаги е имало по-хубави коли от тайните служби – подхвърли Кинг.
– Да, но ние имаме по-хубави яхти.
– Защото ги вземаме от Агенцията за борба с наркотиците, а тя пък ги конфискува от латиноамерикански нарко-босове.
– Е, всеки се простира според възможностите си. – Мишел го погледна. – Между другото, какво те прихвана на съвещанието? До тази сутрин Бейли беше склонен да си сътрудничим. Ти сякаш нарочно искаше да го ядосаш.
– Понякога няма друг начин да разбереш какъв е всъщност даден човек.
Когато тежките порти на имението Батъл тракнаха зад тях, Кинг каза:
– Най-много ме тревожи Савана.
– Савана ли? Царицата на купоните? Откъде – накъде?
– Ти беше ли момиченцето на татко си?
– Ами… да. И мисля, че още съм.
– Точно така. Щом си момиченцето на татко, това е завинаги. А Савана вече си няма татко.
36
Когато пристигнаха, на паркинга имаше още няколко коли. Отвори им Мейсън. Кинг и Мишел едновременно забелязаха изражението му. Докато крачеха след него, тя се обърна към Кинг и прошепна:
– Мейсън не ти ли се вижда щастлив?
– Не – отвърна шепнешком Кинг. – По-скоро злорад.
Реми ги прие в просторната библиотека. Седнаха на големите кожени канапета и изчакаха господарката на дома да се появи пред тях като кралица пред придворните си. По нищо не личи, че съпругът й току-що е станал жертва на жестоко убийство, помисли си Кинг. Но Реми рядко се държеше като обикновените хора.
– Знам, денят е тъжен за теб, Реми – започна Чип Бейли с умело подбран съчувствен тон.
– Взе да ми става навик – отвърна Реми.
– Няма да ти отнемем много време. Мисля, че познаваш Шон и Мишел.
– Да, последното им посещение беше незабравимо.
Кинг усети острата нотка в гласа й. Какво толкова му беше незабравимото?
Бейли се изкашля.
– Ти разбираш, че Боби не е умрял от естествена смърт.
– Сигурен ли си? Не е ли било някаква лекарска грешка?
За момент Кинг се запита дали Реми не задава този въпрос, защото готви съдебен процес срещу болницата, но веднага реши, че има нещо друго наум. Все още обаче не можеше да съобрази какво е то.
– Не, става дума за съзнателно предозиране на лекарства. Ефектът е бил много бърз. Всъщност извършителят навярно се е вмъкнал в стаята съвсем скоро след като си излязла.
– Почти веднага – добави Кинг. – Реми, забеляза ли някого на излизане?
– Излязох през задната врата както винаги. Докато вървях към паркинга, зърнах няколко души, но нищо повече. Нямаше подозрителни типове, ако това имаш предвид.
– А не срещна ли някой познат? – попита Мишел.
– Не.
– И по кое време пристигна тук? – попита Бейли.
Реми го изгледа втренчено.
– Чип, да приема ли този въпрос като намек, че съм заподозряна в убийството на съпруга си?
Настана смутено мълчание. Кинг побърза да го наруши.
– Реми, водим разследване. Агент Бейли просто си върши работата.
– Ако не възразяваш, бих предпочел аз да водя разговора – твърдо изрече Бейли.
Добре, помисли си Кинг. Опитах се да ти бъда приятел. Сега се оправяй сам, щом си толкова печен.
– Реми, длъжен съм да установя къде е бил всеки в момента на убийството. Просто ми отговори и да приключваме.
В този момент влезе Мейсън със сервиз за кафе върху поднос. Кинг забеляза, че предварително е налял на господарката си.
– Благодаря, Мейсън – каза Реми.
Мейсън се усмихна, леко се поклони и излезе. Реми продължи:
– Напуснах болницата около десет вечерта и потеглих насам.
– Добре – каза Бейли, записвайки отговора. – По кое време пристигна?
– Някъде около единайсет.
– Но от болницата дотук няма повече от трийсет минути с кола – отбеляза Кинг.
– Избрах заобиколен път. Нуждаех се от чист въздух; карах бавно, трябваше ми време за размисъл.
– Може ли някой да потвърди кога се прибра? – попита Бейли.
Реми сякаш леко настръхна, но отговори:
– Мейсън още не си беше легнал и ми отвори. – Тя бавно отпи глътка кафе. – Още преди да се съблека за лягане, телефонът иззвъня и разбрах, че Боби е мъртъв. – Тя помълча, гледайки съсредоточено в чашата си. – Позвъних на Еди, но той не си беше у дома.
– Беше с нас в „Мъдрия джентълмен“ до малко след единайсет – уточни Кинг. – Вечеряше там и ние седнахме при него за по едно питие.
При това сведение лявата вежда на Реми леко подскочи.
– А къде беше Доротея?
– На някаква сбирка в Ричмънд, така каза Еди.
Реми изсумтя.
– Сбирка? Много взе да ги посещава! – Тя помълча и добави по-спокойно: – Веднага се върнах в болницата и видях мъртвия си съпруг. – Изгледа ги предизвикателно един по един, сякаш чакаше някой да оспори дори и една дума от казаното. – Така свърши най-дългият ден през живота ми.
– Липсваше ли нещо от личните вещи на Боби в болницата?
– Не, категорична съм. Дори поисках да ми предоставят пълен списък.
Бейли пак се изкашля.
– Реми, ще ти е трудно да отговориш на следващия въпрос, но те моля да се постараеш.
Реми сякаш застина.
– Казвай – нареди властно тя.
Преди да заговори, Бейли хвърли поглед настрани към Кинг.
– Другите убийства изглеждат свързани със смъртта на Боби, но може и да не е така. Съществува вероятност, макар и слаба, да го е убил някой друг.
Реми бавно остави чашата и отпусна ръце върху коленете си.
– Какъв е въпросът?
– Съвсем прост: знаеш ли някой да е желал злото на Боби?
Тя се облегна. Изглеждаше разочарована.
– Всеки си има врагове. Особено ако е преуспял и богат.
– Имаш ли предвид някой конкретен враг?
– Не, нямам.
– Реми, ние само се мъчим да стигнем до истината.
– Аз също – отсече тя.
– Като говориш за „врагове“ – отново се намеси Кинг, – лична вражда ли имаш предвид или делова?
Сега погледът й се завъртя към него.
– Едва ли бих могла да кажа. А сега, ако ме извините, имам да уреждам погребение, след като най-сетне измъкнах тялото на съпруга си от онова ужасно място.
Без съмнение намекваше за оскверняването на тленните му останки в моргата.
– Реми, имаме още въпроси – каза Бейли.
– И знаете къде да ме намерите, когато поискате да ги зададете – отвърна тя.
– Добре, трябва да поговорим със Савана. Тук ли е тя?
Реми замръзна както се надигаше от креслото.
– Защо искате да разговаряте с нея?
– Тя е посетила болницата в деня на убийството.
– И какво?
– И значи трябва да разговарям с нея – заяви твърдо Бейли. – Реми, знаеш, че спасих живота на сина ти. Надявах се това да ти е подсказало, че си разбирам от работата.
След тия думи Кинг зачака избухване, но Реми хладно отвърна:
– Може да отнеме известно време. Дъщеря ми не е от най-ранобудните.
И тя напусна библиотеката.
Кинг не успя да се удържи от въпроса:
– Значи не отхвърляш идеята за двама убийци, Чип?
– При разследване на убийство не отхвърлям нито една идея. Фактът, че нищо не е изчезнало от стаята на Батъл, не съвпада с другите престъпления. – Бейли се вгледа в Кинг и Мишел. – А вие как мислите?
– Мисля, че Реми си има свои цели и се мъчи да изкопчи от нас поне толкова информация, колкото ще получим от нея – бързо отговори Мишел.
– Аз пък мисля, че в първия рунд тя печели по точки – добави Кинг, без да откъсва очи от Бейли.
37
Същата сутрин, докато вървяха разговорите в дома на семейство Батъл, Кайл Монтгомъри седеше в апартамента си и въртеше в ръце новата китара, която бе купил с печалбата от лекарствата. Дръпна струните и изпя няколко думи – имаше такъв навик, когато мислеше напрегнато. Накрая остави китарата, сложи си ръкавици, извади молив и хартия и седна на кухненската маса. Обмисли какво да напише, после как точно да го напише. След още няколко минути започна да реди по хартията едри печатни букви. Стигна до половината, смачка листа и го метна настрани. Дъвчейки молива, той отхвърли още два варианта, докато най-сетне подбра точните думи.
Облегна се и три пъти препрочете текста. Без съмнение щеше да привлече вниманието на получателя; проблемът бе, че не знаеше дали наистина разполага с информация за изнудване. Но точно там се криеше цялата прелест на положението – ако човекът беше виновен, грижливо подбраните думи щяха да свършат работа. А следващото му послание щеше да носи искане за пари – да бъдат оставени на много сигурно място, което тепърва трябваше да измисли. Запита се колко ли може да изкопчи и накрая реши, че все още не е ясно. Погледна новата си китара. Беше я спечелил с един час работа. Един час! А трябваше да се бъхти по цял ден за мизерна заплата. Е, може би това скоро щеше да свърши.
Той пъхна писмото в плик, написа адреса и отиде да го пусне в пощенската кутия на ъгъла. Когато металната вратичка на кутията издрънча, за една ужасна секунда Кайл се запита дали не е направил огромна грешка. Но страхът му отлетя бързо. На негово място дойде друго, още по-силно чувство – алчност.
Чакаха вече четирийсет и пет минути и Бейли тъкмо се канеше да потърси някого от прислугата, когато Савана Батъл най-сетне се дотътри в библиотеката.
Ако майката изглеждаше изсечена от камък и лед, то дъщерята приличаше на подпалена фотография малко преди да се сгърчи и разпадне на прах.
– Здравей, Савана – каза Кинг. – Извинявай, че те безпокоим в такъв момент.
Така и не успяха да разберат дали тя отговори нещо. Беше облечена с торбесто долнище от анцуг и раздърпана тениска без сутиен отдолу. Ходеше боса, а чорлавата й коса стърчеше на всички страни. Носът и бузите й се червенееха тъй ярко, сякаш преди малко бе потопила глава в кофа с руж. И отгоре на всичко си гризеше ноктите.
– Савана – промърмори смутено Бейли… – би ли седнала?
Последва много мъчителен разговор. Савана или не отговаряше на въпросите, или мънкаше нещо нечленоразделно. Когато я молеха да повтори, даваше същия неразбираем отговор. След няколко неуспешни опита най-сетне успяха да установят, че около обяд в деня на убийството отишла да посети баща си в болницата. Останала там около трийсет минути, не се срещнала с никого и накрая си тръгнала. През това време баща й бил в безсъзнание. Не си направиха труда да я питат дали има основания да смята, че някой би искал да убие баща й. Подобно разсъждение изискваше умствени способности, с каквито тя явно не разполагаше в момента. Савана сподели още, че по време на убийството си била у дома, но не знаела дали някой я е видял.
Докато тя бавно напускаше стаята, Мишел докосна ръката на Кинг.
– Имаш право. Момиченцето на татко не е на себе си.
– Но дали сме наясно с причината?
Телефонът на Чип Бейли иззвъня и след кратък разговор той побърза да си тръгне.
Кинг и Мишел го последваха до външната врата, където Кинг каза:
– Ние ще поостанем още малко. Нали знаеш, като заместници на шерифа.
Бейли не изглеждаше твърде доволен, но нямаше основания да възрази.
– Приятно ти е да го дразниш, нали? – подхвърли Мишел, след като агентът се отдалечи.
– Никога не пропускам дребните житейски удоволствия.
Върнаха се в библиотеката, където Мейсън разчистваше масичката.
– Чакай да ти помогна. – Кинг се пресегна и намести чашите върху подноса. Едната падна настрани и разля малко утайка. – Извинявай.
Кинг бързо попи петното със салфетка.
– Благодаря, Шон – каза Мейсън, докато вдигаше подноса.
Последваха го към грамадната кухня, обзаведена с професионално оборудване и всяка модерна придобивка, която би пожелал един готвач, за да превърне приготвянето на храна в изкуство.
Кинг подсвирна.
– Чудил съм се откъде се вземат всички тия чудесни ястия на приемите.
Мейсън се усмихна.
– Мисис Батъл не приема нищо друго, освен първо качество.
Кинг седна на ръба на масата.
– Добре, че още си бил буден, когато се е прибрала Реми. След всичките мъчителни преживявания…
– Беше трудно за цялото семейство – каза Мейсън.
– Не се и съмнявам. Значи тя си дойде около единайсет?
– Точно така. Спомням си, че погледнах часовника, когато чух колата й да спира отвън.
Мишел си записа това, а Кинг продължи:
– Ти беше ли още в къщата, когато й позвъниха за смъртта на Боби?
Мейсън кимна.
– Тъкмо бях приключил с работата и се канех да изляза, когато тя дотича по стълбите. Беше като обезумяла, с раздърпани дрехи, едва говореше. Трябваше ми цяла минута, за да я успокоя и да разбера какво казва.
– Тя твърди, че позвънила на Еди да дойде да я откара.
– Само че той не си беше у дома. Исках да я откарам аз, но тя ми поръча да остана тук в случай, че някой се обади. Потегли след около десет минути. Когато се върна, приличаше на призрак, очите й бяха помръкнали, все едно не беше същата.
Мишел наведе глава, смутена от последните му думи.
– Така или иначе, после се оказа, че бил убит. Трябва да знаете, че мисис Батъл е силна личност. Може да понесе и най-тежкия удар, без да трепне. Но два удара един след друг всекиго биха сломили.
– Тази сутрин изглеждаше много спокойна – отбеляза Мишел.
– Издръжлива е – настръхна Мейсън. – И трябва да бъде силна заради всички останали.
– Савана обаче ми се стори извън релсите. Сигурно с баща й са били много близки – каза Мишел.
Мейсън премълча.
– Макар че рядко се е мяркала у дома през последните години.
– Почти не я виждахме – каза Мейсън. – Не ми е работа да преценявам дали за добро или за зло.
Ти вече го прецени, Мейсън, помисли си Кинг и каза на глас:
– Доколкото разбирам, онази вечер Савана си е била у дома. Изненадан съм, че не е отишла в болницата заедно с Реми.
– Не знам дали си е била у дома, или не. Във всеки случай не съм я виждал.
– Мога ли да говоря откровено, Мейсън? – попита Кинг.
Икономът се завъртя и го изгледа с лека изненада.
– Да, предполагам.
– Смъртта на Боби може да не е свързана с другите убийства.
– Разбирам – бавно изрече Мейсън.
– Тъй че ако е бил убит от някой друг, ще трябва да почнем да търсим мотиви.
Мейсън не отговори веднага.
– Имаш предвид някого от семейството?
– Не е задължително, но не можем да го отхвърлим. – Кинг изгледа втренчено събеседника си. – Ти отдавна живееш с тях. Веднага се вижда, че си нещо повече от слуга.
– Преживели сме заедно и добро, и лошо – отвърна Мейсън.
– Разкажи ни за лошото – каза Кинг.
– Виж какво, ако се мъчиш да изкопчиш нещо, което би навредило на мисис Батъл…
– Мъча се само да стигна до истината, Мейсън – прекъсна го Кинг.
– Тя никога не би сторила подобно нещо! – рязко заяви Мейсън. – Обичаше мистър Батъл.
– И все пак не носи венчалната си халка.
Мейсън трепна за миг, после се овладя.
– Мисля, че халката се нуждаеше от поправка. Тя не искаше да я повреди повече. На твое място не бих търсил друго обяснение.
Добър отговор, помисли си Кинг.
– Сещаш ли се за някой друг?
Мейсън се замисли, но накрая поклати глава.
– Наистина не мога да кажа. Не знам нищо такова – бързо добави той.
Първото ли бе вярно или второто, запита се Кинг. Извади визитна картичка от джоба си.
– Ако си спомниш нещо, обади ни се. Ние сме много по-кротки от ФБР – добави той.
Докато Мейсън ги придружаваше към изхода, Кинг спря пред витрина с множество фотографии. Една от тях привлече вниманието му.
– Това е Боби – младши, близнакът на Еди – обясни Мейсън. – Роден е с няколко минути по-рано, това му донесло семейната титла.
– Нима си в семейството толкова отдавна? – попита Мишел.
– Така е. Те бяха купили този имот, строяха къщата, имаха две момчета и им трябваше помощ. Видях обява във вестника и оттогава съм тук. Другият персонал минава и заминава, но аз съм със семейството. – Гласът му стихна. След миг той се сепна и видя, че Кинг и Мишел го гледат втренчено. – Отнасят се с мен наистина много добре. Мога да се пенсионирам когато поискам.
– А мислиш ли за пенсиониране?
– В момента не мога да изоставя мисис Батъл, нали?
– Сигурен съм, че твоето присъствие означава много за нея – кимна Кинг.
Мишел се вгледа в неестественото изражение на младежа от снимката.
– Какво не беше наред с Боби – младши?
– Страдаше от тежка умствена изостаналост. Когато постъпих на работа, беше много зле. После се разболя от рак и умря малко след осемнайсетия си рожден ден.
– Били са близнаци, но на Еди нищо му няма – каза Кинг. – Не е ли странно?
– Е, така се случи. Не бяха еднояйчни близнаци.
– Как се погаждаше Еди с брат си?
– Правеше всичко за него. По-грижовен брат не съм виждал. Според мен Еди разбираше, че само по Божия милост не е на негово място.
– А бащата?
– По онова време мистър Батъл беше много зает, пътуваше непрекъснато. Дори го нямаше тук, когато почина Боби – младши. – Мейсън бързо добави: – Но не се съмнявам, че обичаше момчето.
– Реми сигурно е била много потресена, когато отвлякоха Еди.
– Ако не беше агент Бейли, тя можеше да загуби и втория си син.
– Имаме късмет, че е поел и този случай – каза Кинг.
Напуснаха къщата, но когато Мишел тръгна към колата.
Кинг я задържа.
– Денят е чудесен – каза той с многозначителен поглед. – Нека се поразходим.
– Накъде?
– Ще видиш. – Кинг извади от джоба си салфетката, с която бе избърсал разлятото кафе, и я подуши. Усмихна се на резултата.
– Какво има? – попита Мишел.
– Не е кой знае каква изненада, но Реми обича да си сипва бърбън в кафето.
