Текст книги "Игра на часове"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 29 страниц)
89
Единият помощник-шериф пазеше до външната врата; другият стоеше край прозореца.
– Това си е жив бунт, по дяволите – каза онзи до прозореца. Беше висок колкото Еди, с добро телосложение и къдрава коса. – Ето, пуснаха сълзотворния газ.
– Сълзотворен газ! – възкликна другият полицай, едър, с мощен гръден кош, широки бедра и солидно шкембе, от което всичко закачено по колана му стърчеше настрани. – Ще ми се да бях долу, та да пусна и аз няколко газови гранати по тия копелета.
– Ами върви тогава. Аз ще пазя.
– Няма начин. Шефът изрично заповяда да сме нащрек. – Полицаят се озърна към килията, където Еди Батъл седеше и ги гледаше мълчаливо. – Тоя тип е избил сума ти народ. Напълно е смахнат.
– Никой не вдига бунт за неправилно пресичане, момчета – обади се Еди.
Двамата го погледнаха. Едрият полицай се разсмя.
– Хубав майтап. Никой не вдига бунт за неправилно пресичане.
Дребният погледна партньора си.
– Отивай – каза едрият. – Тоя тук няма къде да бяга.
– Така си е.
Дребосъкът излезе. Останаха само Еди и едрият полицай.
Еди стана и пристъпи до вратата.
– Имаш ли цигари?
– Да бе, веднага ще се хвана на номера. Майка ми не е отгледала идиот. Стой си там, а аз ще стоя тук.
– Стига де, пребъркаха ми всички дупки, дори и такива, дето не знаех, че ги имам. Няма с какво да те нараня. Наистина адски ми се пуши.
– Аха…
Едрият полицай продължи да зяпа през прозореца. От време на време се озърташе към Еди, но повече го интересуваше какво става отвън.
Еди Батъл имаше масивни ръце с дебели, изпъкнали вени. Една от тях изглеждаше по-дебела и по-изпъкнала от останалите. Полицаите, които го претърсваха, навярно бяха забелязали този факт, но не му обърнаха внимание. Какво толкова – обикновена вена, пълна с кръв. Но за човек с богатия опит на Еди Батъл вената невинаги е вена. Всъщност тази вена беше направена от пластмаса, лепило и гума и имаше кухина. През дългата си кариера като участник в исторически представления Еди бе овладял до съвършенство умението да се гримира, преоблича и да създава изкуствени рани и белези. Той поседя в сянката, опипвайки с пръсти фалшивата вена. Най-сетне я разкъса и измъкна скритите вътре тънички предмети. Знаейки, че има сериозен риск да го хванат, Еди бе взел мерки за подобен случай. Дори и най-старателното претърсване не би открило инструмента за отваряне на ключалки, скрит в кухата вена.
Не изпускаше от поглед едрия полицай, който продължаваше да зяпа през прозореца. Тихо пристъпи напред и провря през решетката окованите си китки така, че да закрие ключалката. После вмъкна инструмента в ключалката и бавно го раздвижи. Беше тренирал тия движения часове наред с една стара брава, взета от изоставен затвор. Най-сетне усети как инструментът намества щифтовете на ключалката един по един. Отвън долетя мощен шум и той използва момента, за да прикрие щракването на резето. Хвана се за решетките и скри инструмента между китката си и гривната на белезниците.
– Хей, тъпак! На теб говоря, глупаво говедо.
Едрият полицай се завъртя и го изгледа свирепо.
– Я млъквай! Поне не съм толкова тъп, че да ида на електрическия стол.
– Вече убиват с инжекция, глупако.
– Добре де, тъй или иначе, кой е по-тъп?
– Както гледам оттук, май че си ти.
Ела, здравеняко, само ми ела насам.
– Дрънкай си.
– Какво, май не се даваш на хорските приказки, а? Как са приели дръвник като теб за полицай? Всъщност какъв полицай, ти си най-обикновен селски тиквеник.
Ела де, нали ти се иска да ме удариш. Идвай, ченгенце, идвай.
– Може и да сме селски тиквеници, ама те хванахме, нали?
– Един бивш агент от тайните служби ме хвана, тъпо говедо. Такива като вашия полицейски шеф всеки ден ги ям на закуска. – Еди погледна към ръката на полицая и забеляза златна халка. – Само че първо отскачам да изчукам жена ти. Дявол да я вземе, много е сочна.
– Аха…
Капка пот изби по дебелия врат на полицая. Ръката му се свиваше и отпускаше над дръжката на пистолета.
Почти успях.
– И децата ти ли са грозни като теб, или с дебелогъзата ти съпруга сте си осиновили чужди, та да не щъкат уродчета из къщата?
Полицаят се завъртя и гневно тръгна Към килията. Стъпките му кънтяха по боядисания бетонен под.
– Проклет боклук, имаш късмет, че си вътре…
Еди ритна вратата навън и тежката метална решетка блъсна полицая в лицето. Едрият мъж рухна на пода. Еди се втурна навън, обви веригата на белезниците около врата му и напъна с мощните си ръце. След трийсет секунди с полицая бе свършено. Еди претърси тялото, измъкна ключа за белезниците и се освободи. Изтича да заключи вратата към коридора, пренесе мъртвия полицай в килията, смени си дрехите с неговите и намести трупа върху леглото, подпрян на стената.
Сложи си тъмните очила и широкополата шапка на полицая, отключи вратата и надникна към коридора. Там пазеха няколко полицаи.
Нищо, оставаше му прозорецът. Той затвори вратата и изтича да погледне навън. За негов късмет полицаите бяха прогонили тълпата към другата страна на сградата. Надникна надолу. Нямаше да е лесно, но другият вариант беше далеч по-неприемлив. Той отвори прозореца, прескочи навън, опипа с крака и налучка широкия перваз. Приклекна, впи силните си пръсти в тухления ръб, отпусна се надолу и увисна. Хвърли бърз поглед наляво-надясно. Залюля се назад, повтори, този път малко по-силно, и още веднъж, докато тялото му застана за миг почти успоредно на перваза. На четвъртото залюляване разтвори пръсти като акробат на трапец. Падна върху издадения покрив на първия етаж, запази равновесие и после скочи на земята.
Вместо да побегне, той мина от другата страна на сградата и навлезе в центъра на тълпата, като си побиваше път и се преструваше, че участва в потушаването на безредиците. Стигна до няколко празни полицейски коли и ги огледа една по една, докато накрая забеляза ключове върху таблото на стар форд Мъркюри. Седна в автомобила, отдръпна се на заден ход и потегли. Суматохата все още продължаваше и телевизионните оператори злорадо я заснемаха за цялата национална мрежа. Току-що обаче бяха пропуснали най-голямата сензация – успешното бягство на Еди Лий Батъл.
Той намери в пепелника пакетче дъвки, лапна една и включи полицейската радиостанция на пълна мощност, за да научи веднага щом открият, че вече не е зад решетките. Вдъхна дълбоко чистия въздух и махна с ръка на едно хлапе, което вървеше край бордюра, бутайки велосипеда си. Намали скоростта и свали страничното стъкло.
– Хей, синко, нали като пораснеш, ще станеш почтен гражданин?
– Да, сър – подвикна момчето. – Искам да стана като вас.
Той подхвърли на детето дъвка.
– Не, синко, не ти трябва.
Не ти трябва да ставаш като мен. Аз съм обречен; остават ми само още броени дни живот.
Но докато ускоряваше, той погледна нещата откъм хубавата страна. Беше свободен и отново можеше да се хване на работа. А му оставаше само още един удар. Само един!
Чувстваше се адски добре.
90
– Но кой е убил Боби Батъл и Кайл Монтгомъри? – попита Мишел.
Двамата седяха на кея на Кинг и се приличаха след утринната разходка с гребнете лодки.
– Все още нищо не ми идва наум. Може би съм изчерпал силите на малките сиви клетки при залавянето на Еди.
– Е, Доротея има най-силен мотив да убие Кайл.
– А е имала и възможност да убие Боби. Както може би и мотив. Той не е изпълнил своята част от уговорката да й припише по-голям дял от наследството.
Мишел изглеждаше смутена.
– Знам, че онази история за Реми и Хари беше измислица, но не ти ли се струва…
– Хари има желязно алиби. По времето на смъртта на Батъл той е изнасял лекция пред Вирджинското адвокатско дружество в Шарлотсвил.
Мишел въздъхна от облекчение.
– А Реми?
Този път Кинг се смути.
– Не знам, Мишел, просто не знам. Тя определено е имала основателна причина да пожелае смъртта му.
– Или пък е дело на някой друг, който иска да стане следващият господар на имението.
Кинг я изгледа странно и понечи да отговори, когато мобилният му телефон иззвъня.
Той прие обаждането, заслуша се и лицето му пребледня. После изключи.
– Лоши новини, нали? – плахо попита Мишел.
– Еди е избягал.
За всички от семейство Батъл бе осигурена денонощна охрана в дома им. Хари Карик, Кинг и Мишел се присъединиха към тях, тъй като не бе изключено и техният живот да е в опасност. Започна масово издирване в три щата, организирано съвместно от ФБР и местната полиция, но след два дни още нямаше и следа от Еди.
Кинг и Мишел пиеха кафе в столовата заедно със Силвия, Бейли и Уилямс. Разговаряха за последните събития.
– Еди има богат опит в живота на открито. И познава района по-добре от мнозина – изтъкна Бейли. – Почти цял живот е обикалял на лов из околностите. Може да се изхранва седмици наред.
– Искрено благодаря, Чип, много ме ободри – кисело каза Уилямс. – Ще открием негодника, но не мога да обещая, че ще го доведем жив.
– Не вярвам Еди отново да позволи това – каза Кинг.
– Не допускаш ли, че е избягал веднага от областта? – попита Мишел.
Кинг поклати глава.
– На много места шосетата са блокирани, а полицията наблюдава всички летища, гари и автогари. Полицейската кола, която открадна, беше открита захвърлена на един черен път. Мисля, че се е укрил из хълмовете.
Уилямс кимна.
– Най-добрият му шанс е да се спотайва, да промени външността си, доколкото е възможно, а когато шумът позатихне, да избяга.
Кинг не изглеждаше убеден.
– Не си ли съгласен? – попита Уилямс.
– Мисля, че е наблизо, но не по тази причина.
– А защо?
– Някой е убил баща му.
– И какво от това?
– Мисля, че Еди искаше сам да го убие. Според мен Боби трябваше да бъде последната жертва, ако оцелееше дотогава. – Кинг се озърна към Мишел. – Сам дойде при нас и разправяше колко се тревожела майка му, защото хората си мислели, че тя е убила Джуниър и съпруга си. Знаеше, че не е тя. Искаше да открием истинския убиец. Спомнете си вечерта, когато с Мишел го срещнахме в „Мъдрия джентълмен“. Той заяви, че баща му непременно трябва да живее.
– За да може да го убие – довърши Мишел.
– И какво ще прави, по дяволите? – попита Уилямс. – Ще хукне да гони човека, който е убил Боби? Та ние дори не знаем кой е той, Шон.
– Но ако започнем да го издирваме, ще имаме шанс да заловим Еди.
– Ще ви бъда благодарна, ако поне в моя дом се въздържите от обсъждане на плановете за залавяне и екзекуция на единствения ми син.
Всички се завъртяха и видяха на прага Реми. Тя рядко напускаше стаята си. Когато все пак излизаше, не разговаряше с никого, дори и с Хари. Носеха й храна в спалнята.
Кинг стана от стола.
– Извинявай, Реми, не забелязахме, че си тук.
– Разбира се, защо да съм тук? Едва ли ми се полага само защото това е моята къща и моята трапезария, а и чашите, в които пиете кафе, също са мои, ако случайно не сте забелязали.
Кинг се озърна към Уилямс.
– Знам, че положението е твърде неловко…
– Меко казано – прекъсна го тя.
– Просто задачата ни се облекчава, когато всички сте на едно място, Реми – каза Уилямс.
– О, радвам се, че на някои хора им е леко; аз определено не съм между тях.
– Можем да отидем на хотел – предложи Мишел, но Реми решително размаха ръка.
– Не искам да се говори, че пренебрегвам гражданския си дълг, дори ако това означава да загубя сина си.
Тя бавно излезе от стаята. Останалите се спогледаха нервно.
– Положението наистина е ужасно за нея – каза Силвия.
– Мислиш ли, че на някого от нас му харесва? – възрази Мишел. – Еди е масов убиец. Майка му ще трябва да се примири с тази мисъл.
Кинг се замисли, докато машинално сипваше още захар в кафето си.
– И като стана дума за това, надявам се всички да осъзнавате, че обвинението срещу Еди не е чак толкова непоклатимо.
– Какви ги дрънкаш, по дяволите? – възрази Уилямс. – Той нахълта в дома на Хари маскиран, с емблемата на „Зодиак“, готов да избие всички ви. А сега избяга и при това уби един от помощниците ми.
– Прав си. Но тъй като не знаем какво се е случило между него и полицая, той може да претендира за самозащита или убийство по непредпазливост. Вратата на килията беше отворена и защитникът може да заяви, че полицаят се е опит вал да ускори хода на правосъдието, а Еди просто се е отбранявал. Сигурен съм, че е виновен за всички убийства – толкова сигурен, сякаш съм ги видял с очите си. Но не трябва да убеждавате мен, а непредубедените съдебни заседатели, вероятно дошли от другия край на щата или дори от друг щат. Къде са ви преките доказателства, че е извършил убийствата?
Уилямс настръхна.
– Ти сам ги изложи. Мотивите му, шифровият диск, упояването на Доротея.
– Това са догадки и фантазии, Тод – твърдо отсече Кинг. – Трябват ни конкретни доказателства, които да го свързват с престъпленията. Имаме ли ги?
Силвия се намеси.
– Ако ме бяхте попитали преди убийството на Джийн Робинсън, вероятно щях да отговоря отрицателно. Но на пода до нейното легло открих косъм със запазен корен. Не знам как е попаднал там, но цветът и видът му подсказват, че не е нито от нея, нито от съпруга й. Пратих го за изследване заедно с ДНК проба от Еди. Ако съвпаднат, значи имаме доказателства поне за това убийство.
– Само да ми падне в ръцете – каза Уилямс. – За нула време ще разполагаме със самопризнание.
– Ако ти падне в ръцете – уточни Мишел.
– Може да се крие, но рано или късно ще го заловим – заяви самоуверено полицейският шеф.
– Човекът, когото търси – каза Кинг. – Това е ключът. Намерим ли го, ще намерим и Еди.
– Наистина ли смяташ така? – попита Бейли.
– Не смятам, а знам – отговори Кинг. – Остава му още едно убийство. Само още едно. И ние трябва да стигнем до жертвата преди него.
91
Еди се отпусна на леглото в пещерата. Беше се нахранил, бе си отпочинал и сега обмисляше какво да прави. Имаше малък телевизор и радиостанция, работеща на полицейските честоти. Така следеше напредъка на издирването, което бе твърде лесно, защото напредък просто нямаше. Можеше да излиза само нощем, а имаше много път до раздрънкания стар пикап, който бе скрил в гората именно за подобен случай.
След толкова години, през които бе сменял едно хоби с друго, без никое да остави сериозен отпечатък върху личността му, най-сетне бе открил призванието си: беглец и убиец. Той се разсмя, разкърши се, после легна по корем и направи сто лицеви опори и още толкова коремни преси. Между две издатини в дъното на пещерата бе заклещил железен лост. Направи двайсет и пет набирания, сетне още по пет с лявата и дясната ръка. Накрая скочи задъхан на земята. Вече не беше на двайсет, но поддържаше добра форма за възрастта си. Ако можеше, и едрият полицай би потвърдил.
Извади пистолета от кобура и го зареди с бронебойни патрони, които бе купил от черния пазар само с едно кликване на мишката. Дявол да го вземе, по интернет можеше да се купи какво ли не – оръжия, боеприпаси, жени, деца, брак, развод, щастие, смърт, – стига само да знаеш къде да търсиш. Но беше сам срещу хиляди – далеч по-безнадеждна ситуация дори от битката при Аламо.
И все пак човек, който няма за какво да живее, става могъщ. Може би непобедим. Дали бе чел това някъде, или сам го измисли току-що? Няма значение, отсега нататък то щеше да бъде негов девиз.
Рано или късно щяха да го хванат и да го убият. Не се съмняваше в това. Но то нямаше значение, стига да спипаше убиеца на баща си. Нищо друго не го вълнуваше. Е, определено бе опростил живота си. Той пак се разсмя.
Извади от джоба си списъка. Имената отпадаха едно по едно, но не бе сигурен дали ще успее да се добере до всички. След дълги размишления сякаш бе открил начин да ускори търсенето. Тази нощ предстоеше да го изпробва. Още двама трябваше да загинат – убиецът на баща му и той самият. А после Райтсбърг можеше да се върне към нормалното всекидневие. Близките му щяха да продължат живота си, най-сетне освободени от своя чудовищен патриарх.
Той се отпусна на леглото, като се вслушваше едновременно в радиостанцията и шумовете отвън. Пещерата беше уединена и едва ли някой щеше да забележи умело прикрития вход. А ако все пак се появеше такъв нещастник, Еди щеше да му уреди прилично погребение. Не беше чудовище; в неговия случай крушата бе паднала далеч от дървото.
Не съм син на баща си. И слава богу. Но скоро ще се видим, татко. Дяволът може да ни настани заедно. За вечни времена. Ще си побъбрим.
Той изпука с кокалчетата на масивните си пръсти и се унесе във видения за една подобна среща, а навън следобедът отминаваше и бавно се спускаше нощ. Нощта, когато щеше да предприеме замисления ход. Към прекия път. Към последната си мишена. А после завесата щеше да падне след края на представлението с автор Еди Лий Батъл. Никой нямаше да го повика на бис. Чувстваше се уморен. Сбогом на всички, беше весело, но това е краят.
Само още един… Или може би повече? Да, можеше и да са повече. Какво значение имаше в края на краищата?
92
Малката сграда, където се намираше редакцията на „Райтсбърг Газет“, беше мрачна и пуста в късния нощен час. Нямаше нито алармена инсталация, нито пазач – какво друго можеше да се открадне от уважавания, но губещ вестник, освен някой топ хартия? Ежедневникът едва се издържаше и собственикът не искаше да прахосва пари за охрана.
Обикновената брава на задния вход бързо поддаде. Еди прекрачи вътре и затвори вратата зад себе си. Изтича до стаичката без прозорци в дъното и бутна вратата, плъзна лъча на фенерчето по плоските канцеларски шкафове, натрупани един върху друг, и започна да чете етикетите на чекмеджетата.
Намери това, което търсеше, отвори го, извади ролката стари микрофилми и отиде до един от терминалите, разположени покрай стената. Седна, зареди ролката, щракна лампата зад екрана и включи машината. Знаеше търсената дата и бързо откри статията, която му трябваше. Естествено, сега всичко съвпадаше – всичко чуто през последните години, дребните откъслечни подробности. Изведнъж му хрумна нова мисъл и той си спомни какво бе казал веднъж Чип Бейли. Една стара случка от далечна страна.
Да, сега всичко изглежда съвършено логично. И все пак кой би повярвал?
Той извади ролката и я върна в шкафа. Канеше се да излезе, но спря, замисли се и накрая се усмихна широко. Защо не? Взе флумастер от масата и пристъпи към стената. Изписа върху бетона четири едри букви. Нямаше как да не ги видят, нали? Не че щяха да разберат какъв смисъл се крие зад надписа. Искаше да ги изпревари. Когато всичко приключеше, можеха да дойдат и да сглобят мозайката.
За момент огледа с възхищение надписа, после тихичко се измъкна навън. Колата му бе паркирана на около километър и половина от сградата – на един черен път, който полицията едва ли наблюдаваше. На връщане Еди се движеше плътно в сянката на дърветата.
Чип Бейли се надигна и седна в леглото на малката си мотелска стая. За момент се обърка, после разбра какъв е звукът. Звънеше мобилният му телефон. Той опипа наоколо, включи нощната лампа и взе телефона. Обаждаше се Уилямс; съобщението бе кратко, но веднага разсъни агента.
Преди малко някой се бе вмъкнал в редакцията на „Райтсбърг Газет“. По описание човекът приличаше на Еди Батъл. Полицията блокираше целия район. Бейли трескаво се облече и пъхна пистолета в кобура. Изтича към колата си и скочи в нея.
Ножът го удари в гърдите с такава сила, че острието хлътна дълбоко в гръдната кост. Умиращият агент се опита да се озърне, да види кой го е убил, но ножът бе разрязал сърцето му почти на две половини. Той се свлече на седалката и главата му клюмна настрани.
Еди се надигна от задната седалка и пусна ножа. На връщане към пикапа си бе минал покрай мотела. Когато видя на паркинга колата на Бейли, му хрумна как да отмъсти по най-подходящ начин на стария си приятел, задето го бе „спасил“ преди години. Може би нямаше да получи друг шанс. От една улична кабина се свърза с мобилния телефон на Бейли, чийто номер помнеше наизуст. Постара се да имитира гласа на Уилямс и съненият агент не усети измамата.
Е, скъпо си плати за лековерието.
Съжалявам, Чип, хапльовците губят играта. Пък и ти не беше чак толкова добър агент. Всъщност направо си беше адски надут и некадърен. И толкова ти се искаше да ми станеш втори баща. Страхотна примамка са големите пари, нали, Чип? Нали, стари приятелю?
Еди слезе от колата. За половин час стигна до пикапа си, като заобикаляше пътищата отдалеч. Сега беше време да поспи и да се подготви. А после да действа въз основа на информацията, която бе открил тази нощ.
Планът за откриване на човека, който бе убил баща му, се оказа идеален. Надяваше се и последната „екзекуция“ да бъде също тъй съвършена.
– Беше неговият нож – каза Уилямс на Кинг и Мишел в дома на Батъл. – С неговите отпечатъци по дръжката. Еди не се опитва да скрие, че го е извършил. По дяволите, навярно дори се гордее.
Трупът на Чип Бейли бе открит на следващата сутрин от един от неговите сътрудници. Смъртта на ветерана от ФБР потресе всички.
– Адски самонадеяно от страна на Еди – каза Кинг. – Да излезе от скривалището си и да очисти Чип по този начин.
– Не съм сигурен, че това е единствената причина да излезе от скривалището – отвърна полицейският шеф. – Най-добре ще е вие двамата да дойдете с мен.
Той ги откара до сградата на „Газет“ и им показа думата, изписана от Еди върху стената.
ТЕАТ
Кинг огледа буквите, после се озърна към Уилямс.
– Теат? Какво означава тази безсмислица? Сигурен ли си, че е бил Еди, а не някой малолетен хулиган?
– Не, не съм сигурен. Всъщност изглежда точно така. Но „Газет“ не е много далеч от мотела, където загина Бейли.
Кинг огледа стаята.
– За какво му е трябвало да идва тук?
Мишел посочи чекмеджетата с микрофилми.
– Може би е търсил нещо в тия шкафове.
– Голямо ровене би паднало, ако човек не знае какво точно търси – каза Кинг, после със загрижено изражение се завъртя към Уилямс. – Пази се, Тод. Много се пази.
– Нямам желание да свърша с нож в гърдите. Осигурил съм си денонощна охрана. Жалко, че Чип не прие да осигуря и на него.
– Може би е вярвал, че няма да се случи точно на него – каза Мишел. – Или е бил твърде горд.
– Или наистина е смятал Еди за свой приятел – подхвърли Уилямс.
– Няма що, чудесен приятел – отбеляза Кинг. – Как върви издирването?
– Зле. Твърде много гори и черни пътища има наоколо. И не стига това, ами всичко живо в този и трите околни щата звъни на полицията. Все Еди им се привижда – три метра висок, с нокти и кървава паст, от която висят човешки крайници. Господ ми е свидетел, нямам представа как изобщо успяваме да хванем някого в тази страна.
– Нужно е само едно точно сведение – напомни Мишел.
– Докато го получим, може и да престарея – отвърна Уилямс.
Мишел погледна партньора си.
– Ти какво мислиш, Шон?
Той уморено поклати глава.
– Мисля, че след толкова усилия Еди пак ръководи играта и започваме отначало.
