Текст книги "Игра на часове"

96

– Хайде, Еди, кажи къде ни водиш – извика Кинг през рева на бурята и грохота на двигателите.

Вързан здраво с рибарска корда, той лежеше на една страна върху палубата близо до капитанското кресло. Също тъй омотана, Силвия седеше в креслото на кърмата, а Еди управляваше прав и вятърът развяваше гъстата му коса.

– Какво те интересува? Връщане не се предвижда.

– Защо трябва да ни убиваш? Ти си изпълни замисъла. Изби всички, които си бе набелязал.

– Не всички, стари приятелю. Между другото, аз спечелих облога.

– Какъв облог?

– Когато ме хванахте, ти каза, че всичко е свършено. Аз казах, че не е.

– Поздравления.

Еди отклони на изток, пресичайки една голяма вълна, която разтърси скутера. Главата на Кинг се блъсна в извития корпус от фибростъкло.

– Ако не намалиш скоростта, ще ни убиеш, преди да сме стигнали.

Вместо отговор Еди тласна дросела още по-напред.

– Еди, моля те – проплака Силвия от кърмата.

– Млъквай!

– Еди… – започна отново тя.

Еди се завъртя и изстреля един куршум само на два сантиметра от лявото й ухо. Силвия изпищя и се просна на палубата.

Тънка мълния се заби със страхотен трясък в едно дърво на малкото островче, край което минаваха. Дъбът избухна и във водата се посипаха късове овъглена кора. Гръмотевицата заглуши дори рева на двигателите.

Кинг пролази напред. Вързан нямаше никакви шансове срещу силен мъж като Батъл. Дори в честна схватка едва ли би успял да го победи. Озърна се към Силвия. Тя още лежеше на палубата. През шума чуваше риданията й. Той се помъчи да седне и накрая успя. Плъзна гръб нагоре по парапета и с усилие се намести в креслото до Еди.

Еди го погледна с усмивка.

– Харесва ли ти гледката?

Кинг се огледа. Познаваше езерото добре, макар че в мрака всичко изглежда различно, както знаят опитните моряци. В този момент обаче минаваха край ориентир, който разпозна веднага – пететажен жилищен блок върху глинест нос, издаден в един от главните канали на езерото. Той извика:

– Май отиваме на запад, към язовирната стена.

Молеше се връзката да не е прекъснала. Ако телефонът беше изключен и Мишел се опиташе да се свърже с него, сигналът щеше да го издаде.

– На изток към стената, нали? – повтори той още по-високо.

– Добре познаваш езерото – каза Еди и отпи с наслада още една глътка топла бира.

– Знам защо уби всички онези хора, Еди.

– Не, не знаеш.

– Досетих се. Тайлър, Кани, Джуниър, Сали. Плюс Хинсън и Пембрук, за да ни объркаш. Едно деление встрани, нали така? Само едно деление.

– И представа си нямаш.

– Баща ти е бил ужасен човек, Еди. Знам, че той те тласна към това. Ти убиваше заради него, заради онова, което е причинил на майка ти и на брат ти.

Еди насочи пистолета към главата на Кинг.

– Повтарям ти, представа нямаш защо го направих.

Кинг прехапа устни, опитвайки се да овладее нервите си, което съвсем не бе лесно в момента.

– Добре, защо не ми кажеш?

– Има ли значение, Шон? Аз съм смахнат, разбра ли? Ако не ме изпържат на електрическия стол, трябва да ме затворят някъде и да изхвърлят ключа. И дано някой ми разпори корема, докато спя в килията. Тогава всички ще въздъхнат от облекчение. Няма го вече Еди. Страхотно, няма го Еди и земята продължава да се върти. – Той погледна Кинг и се усмихна. – Е, поне когато ти умреш, ще има сума ти опечалени. Аз си нямам никого.

– Доротея?

– Да, бе.

– Реми ще жали за теб.

– Тъй ли смяташ?

– А ти?

Еди поклати глава.

– Нека да не спорим.

– Разкажи ми за Стив Кани.

– Какво има за казване?

– Ти си човек на честта, Еди. Би трябвало да живееш преди сто и петдесет години. Защо не изпълниш последната молба на един обречен? Разкажи ми.

Най-сетне Еди се усмихна.

– Защо пък не? Добре, слушай. Току-що се бях върнал от колежа. Родителите ми пак се караха. Савана беше навършила две години и на татко вече му бе омръзнало от нея. Знаех, че мръсникът пак е хукнал по жени. Проследих го и видях, че се среща с онази Кани. Когато тя роди, вмъкнах се в болницата и проверих кръвната група. Роджър Кани не беше бащата. Знаех кой е.

– А за Савана беше ли сигурен, че е дете на Боби и Реми?

– О, да. Според мен татко се боеше, че този път мама наистина ще поиска развод. Затова тя изведнъж забременя. Не знам дали по своя воля или насила.

– Защо просто не са се развели, по дяволите?

– Жената на Боби Батъл да го напусне? Той беше маниак на тема контрол. Никога не би го допуснал. Това щеше да е знак за провал. Великият Боби Батъл никога не се проваляше. Никога!

– Ако е искала, Реми би могла да се разведе и без неговото съгласие.

– Значи сигурно не е искала.

Кинг се поколеба дали да зададе следващия въпрос. Накрая реши, че това е последната му възможност. А и колкото по-дълго разсейваше Еди с разговор, толкова по-дълго щяха да живеят двамата със Силвия. Кой знае, може би дори щеше да го убеди да ги пусне.

– Защо не уби детето, Еди? Томи Робинсън.

– Предположих, че ще накисне баща си и тъй ще ми улесни живота.

– Я стига, не би могъл да си сигурен.

– Добре де, нямах причина да го убивам. И какво? Смяташ, че ми се полага ореол, задето не намерих сили да утрепя едно скапано хлапе? Видя какво сполетя Сали. А тя беше ли ме предизвикала с нещо, а? Смазах лицето й на пихтия.

Еди наведе глава и отпусна дросела.

Бурята ставаше все по-свирепа с всяка минута и дори мощният скутер вече се затрудняваше да прорязва високите вълни. Кинг се молеше корпусът от фибростъкло да устои на ударите. Но една мълния стигаше, за да взриви резервоарите и да ги изпепели.

– Ами Джуниър?

– Виж, за него наистина ми стана гадно. Тая глупачка Сали. Защо си мълча? Та аз харесвах Джуниър, по дяволите.

– Той не й разрешил да каже истината. Не искал да нарани жена си.

– Видя ли сега? Винаги е най-добре да говориш истината. Ако не си бяха мълчали, сега и двамата щяха да са живи. – Еди изсмука последните капки бира и метна кутията зад борда. Разклати глава напред-назад, за да отпусне схванатите мускули на врата си. – И ти си убивал хора, Шон.

– Само когато те се опитваха да ме убият.

– Знам. Не мисли, че слагам и двама ни в един кюп. Какво чувстваше, когато ги виждаше да умират и знаеше, че ти си причината?

Отначало Кинг си помисли, че Еди му се присмива, но когато го видя как е впил поглед в мрака пред тях, разбра точния смисъл на въпроса.

– Чувствах, че заедно с тях умира и частица от мен.

– Точно тук се различаваме.

– Искаш да кажеш, че на теб ти харесваше?

– Не. Искам да кажа, че когато започнах да убивам, вече бях мъртъв. – Той разкърши ръце и тръсна глава. – Невинаги съм бил такъв. Никому не бях причинявал зло. Не бях от онези, които започват да мъчат животни, а накрая стигат до хора. Нали знаеш – тия глупости, дето ги дрънкаше Чип Бейли.

– Никога не съм те смятал за стандартен сериен убиец.

– Тъй ли? – Еди се усмихна. – Исках да играя в Националната футболна лига. Биваше ме, в колежа бях страхотен. Можех да стана професионалист. Е, кой знае… Як като бик, с добра скорост и мразех да губя – как само мразех да губя.

Но не стана. Просто не ми било писано. Знаеш ли, прав си. Родил съм се твърде късно. Деветнайсети век щеше да ми подхожда много повече. Адски загубен се чувствам в това столетие.

– Кога откри истината за брат си?

Еди се вгледа в Кинг, после хвърли поглед назад, където Силвия бе успяла пак да се намести на ръба на креслото. Обърна се отново към Кинг и бавно изрече:

– Защо питаш?

– Защото смятам, че оттам е започнало всичко.

– А, значи ми намери и оправдание?

– Повечето хора в твоето положение биха молили за оправдание, за защита, за възможност да обяснят.

– Изглежда, че не съм като повечето хора.

– Сифилис. Кога разбра?

Еди дръпна дросела още малко назад и скоростта падна до петдесет километра в час. Все още беше висока, но поне витлата не изскачаха непрекъснато над водата.

– Когато бях на деветнайсет – бавно каза Еди, продължавайки да се вглежда в далечината, сякаш напрегнато пресмяташе нещо. – Те не знаеха, че съм разбрал. Засипваха ме с лъжи за смъртта на брат ми. Но аз узнах истината… о, да, узнах я. Нямаше повече да ми пробутват врели – не кипели. В никакъв случай.

– Значи е станало малко преди отвличането.

Еди се усмихна.

– Не е за вярване, че успях да опазя тайната толкова много години. Чип сигурно страшно се е изненадал.

– Меко казано.

Кинг се озърна към Силвия, но тя бе зареяла поглед над мрачната вода и подскачаше при всяка гръмотевица. Вълнението беше тъй силно, че той усети как вечерята се надига в гърлото му. Потисна импулса да повърне и каза:

– Не се ли опита да обвиниш баща си?

– Как да го обвиня? Той беше непобедимият Боби Батъл. Не можеше да сбърка, мръсникът. Така и не призна какво е причинил на собствения си син. Не пропускаше да легне с проститутка, домъкна болестта у дома, уби Боби и пет пари не даваше. Това не ме изненада, по дяволите. Не му пукаше, че е убил собствената си плът и кръв. Мозъкът на Боби се разпадаше, очите му изтичаха, зъбите гниеха. През последните си години страдаше непрекъснато. Да, непрекъснато. Сякаш някой бе плиснал терпентин върху красива картина. Знаех, че Боби още е там, но вече не го виждах. – Еди бързо примига. – Всеки ден, човече, всеки ден го гледах как гасне. Когато стана съвсем зле, настоях да го заведат на лекар. Дявол да го вземе, помогнете на Боби, помогнете му. Моля ви! А те не пожелаха. Бил съм още хлапе. Не съм разбирал. Разбирах, човече. Всичко разбирах, само че вече беше твърде късно за Боби.

– Чух, че брат ти бил чудесен човек въпреки болките и страданията.

Лицето на Еди просветля.

– Да можеше да го видиш, Шон. Чудесно момче. Имаше всичко, което ми липсваше. Преди мозъкът му да сдаде багажа, беше умен, страхотно умен. Учеше ме на всичко, помагаше ми, грижеше се за мен. Беше моят голям брат. Бяхме готови на всичко един за друг. Колко весело си прекарвахме… – Кинг видя как солени сълзи се смесват с дъждовните капки по бузите на Еди. – А после изведнъж се разболя. Ставаше все по-зле и по-зле. Накрая мама го заведе на специалист; така и не ми каза какво е станало там, но положението на Боби продължи да се влошава. Умря четири дни след осемнайсетия ни рожден ден. Татко беше някъде по работа. Мама отказваше да влезе в стаята. Аз държах брат си, прегръщах го, докато издъхна, и после продължих да стискам, докато не ме принудиха да го пусна. – Еди помълча и добави: – Боби беше единственият истински приятел, който съм имал. Единственият човек, за когото съм сигурен, че ме обичаше.

– Ти каза, че не си бил изненадан от реакцията на баща си. А нещо друго изненада ли те? – попита Кинг.

– Искаш ли да знаеш кое ме изненада? Наистина ли искаш?

Кинг имаше чувството, че пред него седи малко момче, изгарящо от желание да сподели дълго пазена тайна.

– Да, наистина.

– Че майка ми, скъпата ми желязна майчица, пръста си не мръдна да спаси собствения си син. Собствения си син, дявол да го вземе. Хайде, обясни ми това, ако можеш.

– Не мога, Еди. Не знам защо.

Еди въздъхна дълбоко.

– Значи ставаме двама. – Той дръпна дросела още малко назад. – Добре, пристигнахме.

Докато скутерът намаляваше скорост, Кинг хвърли поглед наоколо, опитвайки се да разбере къде се намират. Беше много тъмно и той отдавна бе загубил чувство за ориентация, но мястото му се струваше много познато.

Еди извади от непромокаемата си торба нож и го насочи към Кинг, който стреснато се отдръпна назад.

– Еди, недей. Можем да ти помогнем.

– Вече няма помощ за мен, Шон, но все пак благодаря за предложението.

Силвия изкрещя от кърмата:

– Моля те, Еди, недей!

Еди се втренчи в нея, после изведнъж се ухили и й направи знак да се приближи. Когато Силвия не помръдна, той извади пистолета.

– Следващият куршум ще е в мозъка ти, докторке. Размърдай си задника и идвай.

Треперейки от страх, тя закуцука напред. Той сряза кордата, с която бе вързана, блъсна я надолу по стъпалата към предната каюта и затръшна вратата зад нея. После пъхна ножа под кордата около краката на Кинг и я сряза с едно дръпване.

– Иди на кърмата, Шон – заповяда Еди и притисна дулото на пистолета в гърба му.

– Какво правиш, Еди?

– Просто описвам пълен кръг, мой човек, пълен кръг. А сега стъпи на перилото и се обърни.

– Тук ли ще ме застреляш или във водата?

Вместо отговор Еди сръчно сряза кордата около китките му. Кинг го погледна боязливо.

– Не те разбирам, Еди. Ако искаш да умра…

– Не, няма да умреш, поне не от моята ръка.

Изведнъж масивната длан на Еди се стрелна напред и грубо го блъсна в гърдите. Кинг отхвръкна назад и потъна с главата надолу.

Еди изтича на носа, тласна дросела напред и скутерът полетя в мрака още преди Кинг да изплува.

Когато подаде глава над водата, видя, че скутерът прави завой и се връща към него.

Завъртя се и с всичка сила заплува настрани. Защо онзи мръсник просто не го застреля? Защо трябваше да го прегази? Докато мощната машина се приближаваше, Кинг сякаш почувства как грамадните витла се впиват в плътта му и водата почервенява от кръв.

В последния момент скутерът свърна настрани и го подмина. Еди извика:

– Благодаря, че попита за брат ми, Шон. Това ти спаси живота. Всичко хубаво.

Скутерът прелетя с рев край Кинг, отдалечи се, превърна се в точица и изчезна сред мрака.

– Силвия! Силвия! – изкрещя Кинг.

Напразно. Той извърна глава, огледа се и най-сетне проумя защо мястото му изглежда тъй познато. Кеят, който виждаше, беше неговият кей. Бяха в неговия залив! И неговата моторница си беше на мястото.

Скутерът обаче вече бе изчезнал от поглед. Как да ги догони, преди да е станало късно?

И тогава изведнъж осъзна какво бе казал Еди. Пълен кръг. Той описва пълен кръг.

Кинг заплува с всичка сила към кея.