Текст книги "Игра на часове"

100

Два дни по-късно Кинг спря на паркинга и слезе от колата. Влезе в сградата и попита за Силвия.

Тя седеше с гипсирана ръка зад бюрото в кабинета си. Вдигна очи и се усмихна, после стана да го прегърне.

– Започваш ли да се съвземаш? – попита тя.

– Има надежда – тихо отвърна той. – Как е ръката?

– Почти като нова.

Тя се настани на ръба на бюрото, а Кинг седна отсреща.

– Напоследък рядко се виждаме – каза Силвия.

– Бях доста зает – обясни Кинг.

– Имам билети за театър във Вашингтон за идната събота. Ще бъде ли твърде дръзко, ако те поканя? Отделни стаи в хотела, разбира се. Ще бъдеш в пълна безопасност.

Кинг се озърна към закачалката. Видя палтото, пуловера и обувките на Силвия – всяко нещо грижливо сложено на мястото си.

– Има ли нещо, Шон?

Той отново я погледна.

– Силвия, според теб защо Еди се върна за нас?

Държането й незабавно се промени.

– Той е луд. Ние помогнахме да го заловят. По-точно ти помогна. Затова те мразеше.

– Но ме пусна. А задържа теб. Беше те притиснал върху дънера и се канеше да ти отсече главата. Като палач.

Гневна гримаса изкриви лицето й.

– Шон, този тип уби девет души, повечето от тях без причина.

Кинг извади от джоба си листче и й го подаде. Тя седна зад бюрото си и бавно зачете.

Вдигна глава.

– Това е статията за смъртта на съпруга ми.

– Загинал е при автомобилна злополука. Неизвестен шофьор го блъснал на пътя и избягал.

– Много добре знам – хладно отвърна тя и му върна листчето. – И какво?

– Същата нощ е пострадал ролс-ройсът на Боби Батъл. На другия ден ролсът изчезнал заедно с механика, който поддържал колекцията на Боби.

– Да не би да твърдиш, че този механик е убил мъжа ми?

– Не, твърдя, че е бил Боби Батъл.

Тя го изгледа смаяно.

– Защо ще го прави, по дяволите?

– Защото е отмъщавал за теб. За жената, която обичал.

Силвия впи пръсти в бюрото и се надигна.

– Какво намекваш, дявол да те вземе?

Сега и Кинг се промени. Той се приведе напред.

– Сядай, Силвия. Още не съм свършил.

– Аз…

– Сядай!

Тя бавно се отпусна на стола, без да откъсва очи от него.

– Веднъж ти ми каза, че си виждала Лулу Оксли при общия ви гинеколог. Намекна, че тя е сменила лекаря. Но не е вярно. Ти си го сменила.

– Престъпление ли е?

– И дотам ще стигнем. От предишния лекар узнах името на новата ти гинеколожка и отидох да поговоря с нея. Тя работи във Вашингтон. Защо толкова далеч, Силвия?

– Не е твоя работа.

– Когато е трябвало да претърпиш операция преди три години и половина, с това се заел твоят съпруг. Ти каза, че е най-добрият. Само че той имал и друга цел. Открих това, след като поговорих с един приятел хирург. Операцията при разкъсан дивертикул на дебелото черво е една от малкото, които дават на хирурга възможност да свърши и „нещо допълнително“, без асистентите и сестрите да забележат.

– Ще говориш ли по същество, моля? – възкликна тя.

– Знам всичко, Силвия.

– Какво знаеш? – попита яростно тя.

– Че е извършено пристягане на тръбите, без ти да знаеш, и сега си безплодна.

Настана дълго мълчание.

– Джордж Диас наистина е изпълнил безупречно операцията на дебелото черво, но в същото време е пристегнал фалопиевите ти тръби. Нарочно. Вече не си могла да отидеш при стария гинеколог – как да обясниш това състояние? Отишла си при нова лекарка, навярно с фалшиви документи, и тя е отпушила тръбите. Заблудих я с измислена история за „проблеми на жена ми с фалопиевите тръби“. Казах, че си ни я препоръчала, защото с теб свършила чудесна работа. Поради лекарската тайна тя не можа да ми каже много, но и това стигаше, за да потвърди подозренията ми. А уврежданията са били непоправими, нали? Никога няма да имаш деца.

– Мръсник, как смееш…

Кинг пак я прекъсна.

– Твоят съпруг е открил, че с Боби имате връзка. Влюбила си се в стареца както стотици преди теб. И Джордж си отмъстил за изневярата. После ти си му отмъстила. – Кинг взе снимката на Джордж Диас и я захлупи върху бюрото. – Излишно е да се преструваш пред мен на страдаща вдовица.

– Когато убиха Джордж, аз лежах в болницата.

– Вярно. Но се обзалагам, че той ти е разказал какво е направил. Искал е да знаеш. Как си е отмъстил за изневярата. А ти си разказала всичко на Боби по телефона. Той изкарал ролс-ройса, потеглил към вашата къща, видял Диас и го прегазил. Отначало си мислех, че Боби е изтласкал от пътя жената на Роджър Кани, защото и тя е загинала приблизително по същото време. Но онова е било обикновена автомобилна злополука. А твоят съпруг е убит.

– Само догадки. Дори да е било тъй, както казваш, аз не съм направила нищо лошо. Нищо.

– Лошото идва после. Защото ти уби Боби, като инжектира във венозната му система смъртоносна доза натриев хлорид.

– Вън от кабинета ми.

– Ще изляза, когато свърша – отвърна Кинг.

– Първо твърдиш, че съм му любовница, после че съм го убила. Какъв мотив бих имала да го убия?

– Страхувала си се за репутацията си – отвърна спокойно Кинг. – Същия ден, когато го убиха, ние те видяхме в дома на Даян Хинсън. Мишел ти каза, че Боби е в съзнание, но говори безсмислици, имена и несвързани думи. Изплашила си се да не проговори за връзката ви. Тогава всичко би излязло наяве. Може би той отдавна те е зарязал. Може би не си му дължала нищо. Не знам със сигурност, но знам, че си го убила. За лекар не е трудно. Знаеш реда в болницата. Инжектираш отровата в банката, а не в тръбата. Оставяш перото и часовника, защото искаш да припишеш престъплението на серийния убиец. Побърза да подкрепиш теорията ми, че някой от семейството е убил Боби. Но допусна грешка. Не взе нищо от болничната му стая. Просто полицията бе запазила в тайна кражбите от другите жертви – медальона и тъй нататък. Ти също не знаеше. И нямаше как да имитираш тази подробност.

Силвия поклати глава.

– Ти си луд. Луд като Еди, знаеш ли? И като си помисля, че исках да върна някогашните чувства помежду ни.

– Аз също. Май извадих късмет.

Лицето й грозно се изкриви.

– Добре, каза каквото искаше, сега се пръждосвай. И ако повториш пред някого дори една дума, ще те съдя за клевета.

– Не съм свършил, Силвия.

– О, и още безумни приказки ли ще има?

– Още много. Пак ти извърши обира в дома на Батъл.

– Нямаш задръжки, нали?

– Боби вероятно ти е дал ключ и кода на алармата. Ти сама каза, че Джуниър е работил при теб. Лесно си си набавила вещи, за да го натопиш, а за един съдебен лекар е истинска дреболия да подправи отпечатък от пръст. Не знам точно как, но от много опитен човек чух, че е възможно.

– Защо да ограбвам дома им? За какво ми е брачната халка на Реми?

– Халката не ти е трябвала! Друго си търсила. Батъл лежеше в кома. Не си била сигурна дали Реми знае за тайното му чекмедже. Дори не си била сигурна дали е там онова, което търсиш, но е трябвало да провериш. Знаела си къде е чекмеджето, но не и как се отваря. Затова е трябвало да го разбиеш. Нямало е как да прикриеш следите, тъй че си разбила и гардероба на Реми – за да имитираш обир и да го припишеш на Джуниър. Вероятно си чула от Боби, че Реми има тайно чекмедже, но и той не е знаел къде е точно. Затова е трябвало да разровиш навсякъде.

– И какво толкова съм искала да открадна?

– Снимка на теб и Боби. Няколко букви от гърба на фотохартията се бяха отпечатали върху дъното. Той сигурно ти е казал, че държи снимката там. Така или иначе, трябвало да си я върнеш. Защото ако открият снимката след смъртта му, хората може да съобразят как е умрял съпругът ти. И дори да нямаш вина, никой няма да ти повярва. А може би си приела като ирония на съдбата, че халката на Реми попадна у теб. Слагаш ли си я понякога тайничко у дома?

– Добре, стига толкова! Вън! Веднага!

Кинг не помръдна.

– А наистина ли се налагаше да убиеш Кайл? Да те изнудва ли се опита?

– Не съм го убила. Той крадеше от мен!

Кинг се озърна към закачалката.

– В нощта, когато убиха Батъл, ти правеше аутопсия на Хинсън. Каза, че тази нощ Кайл дошъл в моргата, но не спомена да си го видяла. Просто подхвърли, че той е влизал и автоматичната система е отбелязала това.

– Не го видях. Бях заета с аутопсията.

– Не и преди десет вечерта. Навярно точно това е видял Кайл… или по-скоро не е видял. – Кинг посочи вещите на закачалката. – Когато работиш, ти винаги оставяш тук палто – то си, обувките и тъй нататък. Освен това изглежда малко странно да правиш аутопсия цяла нощ без асистент или свидетел, както направи с Хинсън. Винаги натякваше на Тод, че бяга от аутопсиите, но не искаше той да присъства на онази, защото трябваше да бъдеш другаде. А именно – да убиеш Боби, докато се сменят сестрите. Когато по-късно Тод те потърси по телефона, ти се престори на болна, защото трябваше да довършиш аутопсията на Хинсън. Може би не си имала сили да погледнеш трупа на Боби толкова скоро след убийството.

– Това е лудост. Исках да извърша аутопсията час по-скоро. Тялото разкрива улики само в определен период…

– Спести си лекцията – каза Кинг. – Обзалагам се, че Кайл е събрал две й две, после се е опитал да те изнудва. И ти дойде при мен със съвършено верния факт, че той краде лекарства и ги продава. Обещах на другия ден да пратя Тод при Кайл. Но дотогава ти го беше убила. Може би веднага след като приключихме вечерята. А при аутопсията умело разкри признаци за убийство. Доротея, разбира се, беше най-подходящата кандидатура за обвинение. Несъмнено ти си целяла точно това. Дори се обзалагам, че си я разпознала в, „Афродизиак“.

Той я погледна. Тя се взираше безизразно в него.

– Но струваше ли си да рискуваш заради чудовище като Батъл? Струваше ли си, Силвия? Ти си била просто една сред стотиците. Той не те е обичал. Никого не е обичал.

Тя посегна към телефона.

– Ако не си тръгнеш веднага, ще повикам полиция.

Кинг стана.

– И просто за твое сведение, Еди ми подсказа всичко. Той знаеше, че си убила баща му; затова искаше да те убие.

– Значи вече вярваш на убийци?

– Чувала ли си името Теет Херм?

– Не.

– Живял е в Швеция. През осемдесетте години го обвинили в няколко убийства. Бил арестуван и осъден, но по-късно обжалвал и го освободили.

– И какво общо има това с мен? – попита ледено Силвия.

– Теет Херм е бил съдебен лекар на Стокхолм. Казват, че дори извършвал аутопсии на някои от жертвите си. Вероятно единствен подобен случай в историята. Поне досега. Еди остави ключ, но нарочно промени една буква. Искаше все пак пръв да се добере до теб. – Кинг помълча и добави: – Не знам дали Теет е бил виновен, или не, но за теб знам.

– И не можеш да докажеш нито дума от това, което наговори.

– Права си, не мога – призна Кинг. – Поне в момента. Но нека да ти кажа нещо, драга. Няма да спра да търся. А междувременно се надявам вината да съсипе живота ти.

Кинг излезе и решително затвори вратата зад себе си. С малък самолет Кинг и Мишел стигнаха до Южна Каролина. След това пътуваха един час с кола до строго охранявания затвор, където Еди Батъл щеше да остане до края на живота си. Кинг влезе, а Мишел предпочете да изчака навън.

Еди се появи окован, в компанията на четирима едри пазачи, които не го изпускаха от очи нито за миг. Косата му беше остригана до кожа, а по лицето и ръцете му имаше пресни белези. Кинг се запита още колко белези има под затворническия гащеризон. Седна срещу Еди. Разделяше ги преграда от дебел плексиглас. Кинг вече бе минал инструктаж за правилата в затвора, главното от които бе да не прави резки движения и в никакъв случай да не влиза в пряк контакт със затворника.

Знаеше, че няма да му е трудно да ги спазва.

– Бих те попитал как си, но сам виждам.

Еди сви рамене.

– Не е чак толкова зле. Елементарни истории. Убий или ще те убият. Както виждаш, още съм жив. – Той изгледа с любопитство Кинг. – Не очаквах пак да те видя.

– Имам да ти задам няколко въпроса. А след това да ти кажа нещо. От кое да започна?

– Питай. Тукашните момчета нямат много въпроси. През повечето време седя в библиотеката. Вдигам тежести, играя баскетбол, опитвам се да организирам отбор. Но не ми позволяват да рисувам. Сигурно се страхуват, че ще удавя някого в кофата. Хайде, питай.

– Първи въпрос: ударът на баща ти ли те тласна към действие?

Еди кимна.

– Доста мислих над това. Не бях сигурен дали ми стиска да го направя. Когато прибраха стареца в болницата, просто нещо прещрака в главата ми. Рекох си: сега или никога.

– Втори въпрос: защо уби Стив Кани? Мислех, че си го направил заради майка си, но сега знам, че не е така.

Еди се намести по-удобно и оковите задрънчаха. Единият пазач се озърна. Еди се усмихна и му махна, преди пак да погледне Кинг.

– Моите родители оставиха брат ми да умре, а после дъртакът отиде да си направи нов син с някаква уличница. Е, аз пък не исках друг брат. Хлапето на Кани израсна здраво и силно. Боби трябваше да е на негово място, чуваш ли? Боби трябваше да е.

Този път се озърнаха и четиримата пазачи, стреснати от гласа му. Кинг не знаеше кой го плаши повече – те или Еди.

– Трети въпрос: вече знам, че обирът изобщо не те е вълнувал. Тогава какво те накара да убиеш Джуниър?

– При грабежа пострада един портрет на брат ми.

– Да, майка ти ми го показа.

– Беше портрет на Боби, преди да се разболее сериозно. – Еди помълча и сложи окованите си ръце на плота пред себе си. – Аз го нарисувах. Много обичах този портрет. И исках да виси в спалнята на майка ми, та винаги да й напомня какво е направила. Когато го видях смачкан, разбрах, че ще убия виновника.

– Ако случайно те интересува, всичко това бе ужасен удар за Реми, макар че тя се опитва да го прикрие.

– Има късмет, че не ми стигна кураж да убия и нея.

– Заради Чип Бейли ли ти хрумна да имитираш знаменити серийни убийци?

Еди се ухили.

– Добрият стар Чипи. Непрестанно се хвалеше колко по-умен бил от всички други и колко знаел за методите на серийните убийци. Твърдеше, че можел да хване и най-хитрите между тях. Е, аз приех предизвикателството. Мисля, че резултатите са красноречиви.

– Последен въпрос. Ако баща ти не беше убит, какво щеше да направиш?

– Да го убия. И да оставя при него вещите от всички убити. Исках той да знае какво е причинил. Исках поне веднъж през живота си да поеме отговорност. Когато той умря, подхвърлих вещите у Робинсън, за да припиша вината на него. – Еди помълча, сбръчка чело и накрая тихо добави: – Май излиза, че и аз съм като моя старец. Кинг разбра, че за Еди това е най-строгата присъда, и то наложена от самия него.

– Е, какво си дошъл да ми кажеш?

Кинг заговори по-тихо.

– Че беше прав за Силвия. Отидох при нея и открито я обвиних, макар че нищо не мога да докажа. Но ще продължа да търся улики.

– Схвана ли моя намек за Теет?

– Да.

– Научих за него, когато веднъж посетих ФБР в Куонтико заедно с Чип.

– Силвия напусна Райтсбърг вероятно за да започне нов живот под ново име.

– Щастливка.

– Не съм казал на никого, дори на Мишел.

– Едва ли вече има значение.

– Има значение, Еди, просто в момента нищо не мога да направя. Нямам доказателства. Прикрила е следите си много умело, но ще продължа да ровя. – Кинг стана. – Не вярвам пак да се видим.

– Знам. – Докато се надигаше, Еди подвикна: – Хей, Шон, би ли казал на Мишел, че през онази нощ наистина нямаше да й причиня зло? Предай й още, че онзи танц беше истинско удоволствие.

Така го видя Кинг за последен път – да се тътри бавно по коридора, обкръжен от пазачите. После Еди Батъл изчезна. Дано да е завинаги, помисли си Кинг.

На излизане от затвора го спряха в центъра за посетители и му предадоха плосък пакет. Знаеха само, че е пристигнал по пощата с указание да се връчи на Шон Кинг. На пакета обаче бе изписано името на Мишел. Кинг се върна при колата.

– Какво е това? – попита Мишел.

– За теб е. Ще спрем за обяд в онази закусвалня, край която минахме; можеш да го отвориш там.

Заведението се оказа мизерна дупка, пълна с шофьори на камиони, но храната беше добра, а кафето горещо. Намериха свободна маса в дъното и седнаха.

– Не те ли интересува как е той? – попита Кинг.

– Защо да ме интересува? Той пита ли за мен?

Кинг се поколеба и отвърна:

– Не, изобщо не те спомена.

Мишел преглътна залъка и отпи малко кафе.

– Едно нещо все още недоумявам – каза тя.

– Само едно ли? – опита се да се усмихне Кинг.

– Какво толкова е имало в чекмеджето на Реми, та си го искаше тъй отчаяно?

– Според мен писма от един неин познат.

– Значи наистина е имала връзка?

– Не, било е само платоническа любов от негова страна. Въпросният джентълмен не би допуснал да има връзка с омъжена жена. Но тя е държала да си получи писмата.

– Чудя се кой може да… – Мишел млъкна и очите й се разшириха. – Не и…

– Да – бързо каза Кинг. – Да. Но е било отдавна и той не е направил нищо, от което да се срамува. Просто обичал една жена, която всъщност не заслужавала обичта му.

– Господи, толкова е печално.

Кинг й помогна да свали опаковката. Двамата дълго седяха и гледаха пратката.

Беше портретът на Мишел с балната рокля.

Кинг я погледна, после сведе очи към портрета, но не каза нищо. Платиха сметката и излязоха. Преди да се качат в колата, Мишел хвърли портрета в контейнера за смет.

– Готова ли си да се прибираме? – попита Кинг, докато тя сядаше зад волана.

– О, да.

Мишел натисна газта и колата потегли сред облак прах.