Текст книги "Игра на часове"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 29 страниц)
66
Един час по-късно Кинг посрещна Сали на отклонението от шосето, поведе я покрай строежа на новата си къща и надолу по стъпалата към шлепа.
Виждаше се, че младата жена е много нервна, и той се опита да я успокои:
– Постъпваш правилно, Сали. Наистина. А щом веднъж споделиш с някого, ще се почувстваш по-добре.
Седнаха до малката кухненска маса. Навън езерните води тихо се плискаха около корпуса. Кинг бе налял на Сали чаша горещ чай и сега я гледаше нетърпеливо.
– Джуниър – каза накрая той. – За него ли дойде да ми разкажеш?
Сали тежко въздъхна и се престраши.
– Бях с него, когато стана обирът.
Кинг бе изумен.
– Помогнала си му в кражбата?
– Не! Не бяхме там, а при Джуниър. В новата къща, която строеше.
– Значи обирът не е негово дело?
– Няма начин. Бяхме там от осем вечерта до четири сутринта. А до имението на Батъл има поне час път с кола.
– Защо си била с Джуниър в новата му къща?
Сали отпи от чая и се облегна. По пламналите й бузи заблестяха сълзи.
– О, боже, не мога да повярвам, че ти разказвам това.
Кинг повиши глас.
– Сали! Защо беше с него?
– Когато той работеше при Батъл, ние се сближихме. Бяхме… мисля, че и двамата бяхме самотни.
– Имала си връзка с Джуниър?
– Съвсем не беше така! – разпалено възрази тя.
– Добре тогава, обясни ми как е било – отвърна спокойно Кинг.
– Бяхме само приятели. Отначало. – Сали остави чашата и се приведе напред. – Той ми беше казал, че вечерта ще работи в новата къща. Жена му била свободна и щяла да се погрижи за децата. Аз отидох и го съблазних. Това е. Вече знаеш.
– Ти съблазни него?
Тя се засегна.
– Невинаги ходя по джинси, изпоцапани с конски фъшкии, Шон. В свободното време съм адски чистоплътна. Естествено, той бе изненадан, когато се появих. Но му дадох ясно да разбере за какво съм дошла.
– Мислех, че Джуниър обича Лулу.
– Вярно, но все пак е мъж, а аз бях, кажи-речи, гола и нямаше как да устои на предложението. Исках само секс, без въпроси и без обвързване. А доколкото бях чула от него, Лулу от доста време не му обръщала внимание. По цели нощи работела в онзи клуб.
– Значи завари Джуниър напълно готов и склонен за действие?
– Нека го кажем така: той беше физически неспособен да извърши онзи обир. По дяволите, когато свършихме, дори и аз едва се държах на крака.
Кинг вдигна ръка.
– Добре, добре, не са ми нужни подробности.
Сали избърса очи.
– Истината е, че искрено го харесвах. Знам, че изглеждаше едър и груб, но под тази външност се криеше нежно сърце.
– Защо не разказа всичко това, когато арестуваха Джуниър за обира?
– Той не ми позволи! Каза, че по-скоро би предпочел да отиде в затвора, отколкото да признае на Лулу какво е станало.
– Добре, мисля че го разбирам. А по-нататък?
– Това е. Измъкнах се от погребението на Батъл, за да кажа няколко прощални думи над гроба на Джуниър. Мислех, че никой няма да забележи. – Тя сведе очи към масата. – Ще се разчуе ли всичко това?
– Може би не, след като Джуниър е мъртъв, а Реми вярва в неговата невинност. Според мен няма смисъл да помрачаваме хубавите спомени на Лулу за съпруга й.
– Той наистина я обичаше, Шон. Онова беше мимолетно приключение, нищо повече. – Сали помълча и добави с изтънял глас: – Май за друго не ставам.
След като Сали си тръгна, Кинг се запита дали да не сподели с Мишел по телефона, но реши да изчака до сутринта. Беше изморен.
Скрит в тъмнината край шлепа, убиецът видя Сали да се отдалечава. С помощта на подслушвателното устройство бе чул целия разговор между двамата. Проследи как на шлепа угасват последните светлини. Щеше да изчака, докато Шон Кинг заспи дълбоко, а после да му направи едно последно посещение.
67
Мишел се прибра у дома, потренира кикбокс с тежката круша, закачена в мазето, зареди пералнята и дори поразчисти кухнята. След това си взе душ и се канеше да си легне, но изведнъж я обхвана странно безпокойство. Мислите й непрестанно се връщаха към убийствата. Дали не бяха пропуснали нещо? Кинг не изключваше възможността мисис Кани да не е загинала при автомобилна злополука, а да е била убита. Но от кого?
Главата й бучеше от напрежение и тя реши да се разходи с колата; това винаги проясняваше мислите й. Пътят минаваше край кантората. Тя спря и влезе вътре с намерение да прегледа отново записките по разследването, които държеше в бюрото си. Може би щяха да й подскажат нещо.
На минаване през малката приемна тя видя върху бюрото на секретарката няколко листчета с телефонни съобщения. Едното беше за Кинг от някой си Били Едуардс. Името й се стори познато, но не успя да си спомни къде го е чувала. Телефонният код беше от района на Лос Анжелис. Реши, че там все още е рано. Едно от нещата, които я дразнеха в работата с Кинг, беше, че той не обичаше да споделя, дори и с партньорката си. Сега може би имаше шанс да го изпревари. Тя позвъни на Едуардс. След третия сигнал отсреща вдигнаха слушалката.
– Били Едуардс?
– Същият. Кой се обажда?
– Мишел Максуел. Аз съм партньорка на Шон Кинг в Райтсбърг, Вирджиния. Мисля, че той ви е търсил.
– Точно така. Преди малко се опитах да се свържа с него.
– В момента е извън кантората и ме помоли да ви се обадя.
– Нямам нищо против. Какво точно искате да знаете за времето, когато работех при семейство Батъл?
Този път Мишел си спомни. Били Едуардс беше механикът, натоварен да поддържа автомобилната колекция на Боби Батъл. Бяха го уволнили само ден след подслушания от Сали Уейнрайт скандал между Боби и Реми.
– Точно този период ни интересува – бързо отговори Мишел. – Доколкото разбрахме, уволнили са ви внезапно.
Едуардс се разсмя.
– Изритаха ме без предупреждение.
– Боби Батъл ли го направи?
– Самият той. Чух по новините, че, бил умрял. Вярно ли е?
– Да. Той даде ли някакво обяснение защо ви уволнява?
– Нито дума. Но и не беше длъжен. Знам, че нямаше нищо общо с работата ми. Признавам, че това отношение не ми беше много приятно, но иначе човекът постъпи съвсем коректно. Плати ми добро обезщетение и написа страхотна препоръка, с която скоро се хванах на работа в Охайо при друг богаташ с още по-голяма автомобилна колекция.
– Чудесно. А сега още нещо. Разбрахме, че вечерта, преди да ви уволнят, Боби и мисис Батъл са се скарали в сградата за коли.
– О, Реми Батъл е страхотия. Казвам ви, тия двамата си бяха лика-прилика. Все едно да изправиш Годзила срещу Кинг Конг.
– Прав сте. Но знаете ли нещо за спора между двамата?
– Не. Вие откъде разбрахте?
– За съжаление не мога да ви кажа, поверително е.
– Аха… Бас държа, че го знаете от Сали Уейнрайт, нали?
– Защо смятате така?
– Защото тя обичаше да се усамотява там. Е, понякога се усамотявахме заедно – добави Едуардс и тихичко се изписка. – О, да, добре си прекарвахме двамата със Сали.
– Значи… имахте връзка?
– Не. Просто лудувахме. Между нас казано, тя беше много дива. Ако Батъл знаеше какво сме правили в някои от колите му…
– Нима?
– Да, по дяволите. Но не бях само аз.
– Кой друг?
– Мейсън още ли работи там?
– Да.
– Тогава питайте него.
Мишел не успя да скрие смайването си.
– Мейсън е имал връзка със Сали?
– Поне така казваше тя. – Едуардс помълча и добави: – Лично аз не съм ги виждал. Но тя е красиво момиче. Навярно не трябва да говоря така пред жена, но когато хората живеят в една къща, случват се разни работи, нали разбирате. Виждаш я да се разхожда, облечена в нещо ефирно, или пък да излиза от банята само с една малка кърпа. Какво пък, хора сме.
– Разбирам. Имаше ли и някой друг?
– Вероятно, но не мога да ви дам конкретни имена.
– Сали каза, че точно преди да започне скандалът, Боби пристигнал с ролс-ройса.
– Ролсът ли? Беше същинска прелест. Имаше само пет такива в целия свят. Той отърва ли се от него накрая?
– Да, доколкото разбрах, още следващата година.
– Така и очаквах.
Мишел застина.
– Защо?
– Сутринта, когато ме изритаха, отидох да си прибера инструментите и багажа. Винаги съм си падал по онзи ролс. Беше великолепна машина. Както и да е, тогава го видях за последно. – Едуардс се изсмя. – Не че някога ще си имам свой.
Мишел се чувстваше напрегната като тетива.
– И какво направихте?
– Исках да го погледна за сбогом. Свалих покривалото, седнах вътре и си представих, че е мой.
– Ясно, ясно – прекъсна го нетърпеливо Мишел. – Но защо очаквахте Батъл да се отърве от колата?
– Защото, когато покривах ролса отново, забелязах, че предната броня е нащърбена отляво, а единият фар е пукнат. Трябва да е станало през нощта, защото предния следобед бях проверил колата и нищо й нямаше. Всъщност не беше кой знае каква повреда, но с такава кола поправките гълтат хиляди долари. А и вече не се намират резервни части. Жалко, много жалко. Сигурно Батъл е блъснал колата някъде и се е вкиснал. Той мразеше нещо да не е наред. Често идваше в гаража и изпадаше в бяс, ако забележеше петно от масло на пода или зле закачен номер. Сигурно му е призляло, като е видял повредите по ролса. Знаех си, че ако не успее да го поправи както трябва, ще гледа да се отърве. Просто такъв си беше.
– Казахте ли някому, че ролс-ройсът е пострадал?
– Не. Колата си беше негова; можеше да прави с нея каквото си иска.
– Помните ли точната дата, когато стана това?
– Трябва да е било в нощта, преди да ме уволнят. Както казах, бях проверил ролса предния следобед и всичко беше наред.
– Разбирам. Но на коя дата се случи?
Едуардс помълча.
– Беше преди повече от три години, сигурен съм. Някъде през есента. Известно време работих за една компания в Северна Каролина, докато ми се отвори работата в Охайо. Може би септември. Не, май беше октомври или ноември. Поне така ми се струва – добави той не много уверено.
– Не можете ли да бъдете по-точен?
– Вижте, трудно ми е да си спомня къде съм бил миналата седмица, камо ли преди три години. Доста съм обикалял оттогава.
– Не можете ли да си погледнете разписките за заплатата от времето когато сте били при Батъл? Или от работата в Северна Каролина или Охайо? Това би ни улеснило.
– Госпожо, аз живея в едностаен апартамент в Западен Холивуд. Нямам къде да държа непотребни хартии. И за дрехите си едва намирам място.
– Нали ще ми позвъните, ако си спомните?
– Добре, щом е важно.
Мишел остави слушалката и седна зад бюрото си. Преди три години, през есента. Само че ако наистина ставаше дума за есента, значи бяха минали около три години и половина, защото сега беше пролет.
Изведнъж Мишел рязко надигна глава. Чакай малко, каза си тя. Сали Уейнрайт вероятно ще помни точната дата. Тя погледна часовника си. Беше твърде късно да й звъни. Можеше да изчака до сутринта. Сега обаче искаше да открие Кинг и да му каже какво е научила.
Набра номера на мобилния му телефон, но не получи отговор. Остави съобщение. Той нямаше стационарен телефон на шлепа. Сигурно спеше. Мишел се загледа в телефона, обмисляйки какво да прави. Донякъде й се искаше да приключи с работата за днес и да се прибере, но докато се взираше в апарата, започна да я обзема много странно чувство. Шон лесно се будеше. Защо не бе отговорил? Трябваше да е видял на дисплея нейния номер. Освен ако не бе в състояние да отговори!
Тя грабна ключовете и се втурна към колата.
68
Шон Кинг тревожно се размърда в леглото. Шлепът се полюшна и от устните на спящия излетя тих стон. В мозъка му пламтеше пожар. Той обаче не се събуди. Не го измъчваше кошмар. Ставаше нещо по-страшно – тялото му губеше способността да поема кислород. Смъртта го обгръщаше бавно и неумолимо.
Фаровете прорязаха мрака. Мишел закова на място, изскочи от джипа и бързо се спусна по стъпалата към шлепа.
– Шон! – извика тя, удряйки по вратата на каютата. – Шон! – Озърна се. Колата му беше паркирана наблизо. Трябваше да е тук. – Шон!
Опита се да отвори. Беше заключено. Заобиколи от другата страна и надникна през един от страничните прозорци. Не видя нищо. Заудря по прозореца на спалнята.
– Шон!
Стори й се, че чува звук. Напрегна слух. Да, някой стенеше.
Тичешком се върна обратно и заблъска с рамо, но вратата не помръдна. Отстъпи, после се хвърли напред с мощен страничен ритник точно върху ключалката. Този път вратата изпращя и се разтвори. С пистолет в ръка Мишел нахълта вътре. Незабавно усети тежест в дробовете, която засили още повече паниката й. Отнякъде долиташе бучене и докато тичаше из мрака на шлепа, тя усети да я обгръщат хладни пипала. Препъна се на няколко пъти, докато най-сетне откри ключа на лампата и наоколо се разля светлина.
– Шон! Шон! – изкрещя тя.
Стигна до него, опита се да го събуди, но напразно. Издърпа го от леглото, повлече го през каютата и изскочи на чист въздух тъкмо когато собственото й дишане бе започнало да се затруднява. Кинг лежеше неподвижен на палубата. Лицето му бе придобило ужасяващ пурпурно-вишнев цвят. Отравяне с въглероден окис. Тя се наведе над него, отметна косата от лицето си и започна да прави дишане уста в уста.
– Дишай, Шон, дишай, по дяволите. Дишай!
Продължи да го обдишва, докато взе да й призлява. Но въпреки всичко не спираше.
– Дишай. Хайде, Шон, моля те, моля те! Дишай заради мен, Шон, дишай заради мен, скъпи, моля те. Шон, не ми причинявай това. Не смей да ми го причиняваш. Хайде, негоднико, дишай!
Мишел провери пулса му, после вдигна тениската и се вслуша в ударите на сърцето. Едва се долавяха. Тя отново напълни дробовете му с въздух, после пожертва няколко безценни секунди, за да позвъни на 911. След това продължи. Беше готова да започне сърдечен масаж, ако сърцето му спре. Но то още биеше, усещаше го. Ех, ако само проклетите му дробове почнеха да си вършат работата. Продължи да му отдава дъха си, докато й се стори, че самата тя ще припадне. Изглежда мъртъв. Отишъл си е. Провалих се.
– Моля те, Шон, моля те, недей. Не се предавай. Аз съм тук, тук съм, Шон. Хайде, можеш. Можеш. – Тя задъхано тласкаше въздуха в гърлото му с отчаяна бързина, опитвайки се да стигне до дъното на дробовете му, да ги разшири, да се добере до мозъка му и да изкрещи, че борбата не е свършила.
Можеш, Шон. Не ти е дошло времето, дявол да го вземе, не ти е дошло времето. Не ме изоставяй, Шон Кинг. Недей!
Тя ругаеше и пъхтеше. Задъхваше се, ругаеше и го насърчаваше с крясъци, опитвайки се да стигне до него там, където беше сега – в живота, в смъртта или между двете.
Остани с мен, Шон. Остани с мен. Още не ти е времето. Не е. Вярвай ми.
И най-сетне Мишел усети промяна. Гърдите на Кинг започнаха да се издигат и спадат по-силно и по-равномерно; пурпурният цвят на лицето му взе да избледнява. Тя изтича да вземе вода от каютата и напръска лицето му. Къде беше линейката? Вече трябваше да е тук. В състоянието му имаше подобрение, но можеше отново да се влоши всеки момент. А ако острият недостиг на кислород бе траял по-дълго, можеше ли да има мозъчни увреждания? Тя рязко прогони тази тревожна мисъл.
Когато изсипа последните капки вода върху лицето на Кинг и се изправи да донесе още, тя наведе очи и застина. Лазерната точка блестеше между гърдите й, точно над сърцето.
Мишел не се поколеба – най-вече защото й бе омръзнало да си играе на криеница с убиец, който вечно водеше с една крачка. Освен това бе бясна, че го изтърва предишния път, когато загина Джуниър. С шеметна бързина тя отскочи настрани, като в движение измъкна пистолета си и стреля. Изпразни целия пълнител, разпращайки куршумите на широка площ, за да улучи – поне така се надяваше – човека, който бе отнел живота на толкова много хора.
Претърколи се, после приклекна зад плътния парапет на шлепа, изхвърли използвания пълнител и зареди нов. С бързо дръпване вкара патрон в цевта и надникна над парапета. Тогава чу звука на тичащи нозе. Канеше се да побегне след убиеца, но в този момент Кинг изстена шумно. След миг тя се озова до него, забравила за престъпника. Кинг дишаше задавено и се мъчеше да седне. Малко по-късно той повърна. Мишел натопи парче плат във водата, избърса лицето му и го прегърна с всичка сила.
– Отпусни се, Шон, отпусни се, всичко е наред. Аз съм тук.
Опита се да удържи сълзите – този път сълзи от щастие. Накрая реши да ги остави да се стичат по бузите й. Искаше й се да закрещи от радост, докато притискаше Кинг към гърдите си.
– Какво стана? – простена той. – Какво стана, по дяволите?
– Стой спокойно. Линейката скоро ще дойде.
Докато Мишел държеше главата му в скута си, той бавно фокусира поглед към нея.
– Добре ли си?
Едва сега тя осъзна, че е ранена. Не заради болката, поне не отначало; просто видя кръвта, която се стичаше по ръката й. Опипа дупката от куршума в ръкава на блузата си. Само драскотина, помисли си тя. Куршумът не беше заседнал, поне така й се струваше. Тя откъсна долната част от ръкава и се превърза, за да спре кръвта.
– Мишел, ти добре ли си? – повтори Кинг по-тревожно, макар че беше затворил очи.
– Нищо ми няма – излъга тя.
69
– Някой е запушил отдушниците на отоплителната ти система, Шон – каза Тод Уилямс в болницата малко по-късно. Беше дошъл заедно с двама от помощниците си и Силвия. – Изгорелите газове са се връщали в каютата. Имаш късмет, че Мишел е дошла навреме.
– Без малко да те изпуснем – каза тя, опипвайки ранената си ръка, закачена с превръзка за врата.
От леглото Кинг присви очи към нея.
– Ти каза, че си добре – промърмори недоволно той. – Според мен огнестрелните рани не спадат към това определение.
– Беше само драскотина.
– Не съвсем, Мишел – каза Силвия. – Раната е от вътрешната страна на ръката ти. Само още два сантиметра, и куршумът щеше да улучи гръдния кош с далеч по-тежки последици.
Мишел отхвърли със свиване на раменете тази мрачна прогноза и попита:
– Някой откри ли куршума или стрелеца?
– Нито едното, нито другото – отвърна Уилямс. – Куршумът вероятно е в езерото. А стрелецът… дявол го знае.
– Е, всяко зло за добро – каза Кинг. Всички се завъртяха към него. – Щом убиецът е поискал да се отърве от мен, значи сме по петите му.
– Във всеки случай няма да го хванем, докато аз стоя тук – заяви Уилямс.
След като той си тръгна, Силвия каза на Кинг:
– Не бива да се връщаш на шлепа. Можеш да се настаниш при мен. Има много място.
Мишел стана и отсече категорично:
– Ще се настани в моята къща. Така ще мога да го държа под око.
Кинг смутено гледаше двете жени.
– Тя е права, Силвия. Ти имаш много работа. Не можеш да седиш и да се грижиш за мен, още повече, че вече се чувствам добре.
Мишел поклати глава.
– Чу какво каза докторът, Шон. Няколко дни не бива да се претоварваш.
– Именно – подкрепи я Силвия. – Напомпаха те с кислород и сега може да се чувстваш добре, но тялото ти е преживяло шок и ако го претовариш, моментално ще се озовеш пак тук. – Тя погледна Мишел. – Е, пази го… пази и себе си.
– Ще се справя, благодаря.
Силвия прегърна Кинг, прошепна му нещо и си тръгна.
– Какво ти каза? – попита Мишел.
– Нямам ли право на тайни?
– Не и от мен. Току-що ти спасих живота. И не за пръв път.
Кинг въздъхна.
– Добре. Каза повече да не я плаша така.
– Само това ли?
– Съжалявам, ако съм те разочаровал. Ти какво очакваше – да ми се закълне във вечна любов ли? За тия неща трябва време. Поне три посещения на ресторант, едно кино и доста прегръдки. Поне така съм чувал.
– Хитрец! Личи си, че почваш да се възстановяваш.
– А сега може ли да се измъкнем оттук?
– Искат да те задържат за наблюдение.
– Дявол да го вземе, трябва ми само чист въздух, а той липсва в болниците.
– Добре, ще видя какво може да се направи. Ще минем през шлепа, за да си вземеш това-онова.
– Можеш ли да караш с тази ръка?
– Мога дори и да стрелям. Както е тръгнало, може да ни потрябват и двете умения.
Един час по-късно, докато потегляха от паркинга с тойотата на Мишел, Кинг промърмори недоволно:
– Е, поне този път не ми взривиха дома.
– Възхищавам се на способността ти да намираш нещо добро във всяка ситуация.
– Сега ме чака само едно предизвикателство.
Мишел го погледна с недоумяващо изражение.
– Какво?
– Да оцелея в твоята къща.
Навън едва започваше да се развиделява, когато Сали Уейнрайт стана от леглото, за да започне всекидневната работа. Трябваше да нахрани конете, да ги почисти и да ги изведе на разходка. Да изрине отделенията, да излъска юздите и седлата и да отметне още цял куп задачи, с които денят отлиташе неусетно. Винаги ставаше първа и обикновено първа си лягаше; тази сутрин обаче се движеше по-бавно след снощното късно лягане. Страхуваше се от последствията въпреки уверенията на Шон Кинг. И все пак, както казваше той, бе постъпила правилно. Поне всички щяха да узнаят, че Джуниър е невинен.
Тя се облече, излезе в свежото утро и с бързи, широки крачки се отправи към конюшнята. Приближи се до отделението на първия кон – онзи, който от известно време се мъчеше да опитоми. Запита се колко ли още й остава да работи тук. Само Савана и Еди яздеха, а ако Савана заминеше за дълго, би ли имало необходимост от коне и конюшня? Може би си струваше да напусне, без да изчаква. Твърде много смърт и беди се бяха струпали напоследък. Само като си помислеше за това, и я побиваха тръпки.
Назъбеният нож преряза шията й като бръснач, разкъсвайки сънните артерии и вратните вени. Острието навлезе тъй дълбоко, че проникна дори в гръбначния мозък по сърповидния си път от ухо до ухо. Тя се задави, направи усилие да проговори, усети как кръвта бликна отпред по ризата й, изтичайки далеч по-бързо, отколкото сърцето успяваше да я изтласка. Свлече се на колене, после рухна по очи. Зашеметеният мозък на Сали Уейнрайт осъзна, че я убиват само миг преди да настъпи смъртта.
Убиецът взе греблото и преобърна Сали по гръб. Тя гледаше втренчено, но, разбира се, вече не виждаше нищо. Греблото се стовари право върху лицето й, разбивайки носа. Нов удар раздра едната й буза; трети строши лявата очна кухина. Когато градушката от удари спря, дори майката на Сали не би разпознала собствената си дъщеря.
Греблото и ножът тупнаха на земята, но убиецът продължаваше да стои над трупа. По лицето му бе изписана яростна ненавист към мъртвата жена. След малко Сали остана сама в смъртта си сред окървавената слама. Не се чуваше друг звук освен тропота на коня, който блъскаше вратата на отделението, в нетърпеливо очакване на утринната езда.
Тази сутрин никой нямаше да го язди.
