Текст книги "Игра на часове"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 29 страниц)
Дейвид Балдачи
Игра на часове
книга втора от поредицата "Шон Кинг и Мишел Максуел"
Този роман се посвещава на Хари Л. Карико, Джейн Джайлс и на паметта на Мери Роуз Тейтъм, трима от най-чудесните хора, които някога съм познавал.
1
Мъжът с дъждобрана вървеше леко прегърбен. Дишаше тежко и се обливаше в пот. Товарът, който носеше, макар и не чак толкова тежък, бе наместен зле, а теренът беше неравен. Не е лесна работа да мъкнеш труп из горите посред нощ. Човекът прехвърли тялото на лявото си рамо и продължи с тежка стъпка. Подметките му нямаха грайфер и не оставяха характерни отпечатъци; не че имаше значение, тъй като дъждът бързо отмиваше следите. Той бе проверил прогнозата за времето; сега беше тук именно заради дъжда. Нямаше по-добър приятел от лошото време.
Освен с трупа, преметнат върху якото му рамо, мъжът се отличаваше и с още нещо необичайно. Върху черната му качулка бе пришит езотеричен символ – кръг, пресечен по средата с две тънки черти. Навярно всеки наблюдател над петдесетгодишна възраст би разпознал мигновено този знак, който някога внушаваше ужас, заличен постепенно от времето. И макар че никой „жив“ нямаше да го види, мъжът изпитваше мрачна наслада от смъртоносния символ.
След десет минути той стигна до мястото, което бе избрал при предишното си посещение, и положи трупа безкрайно внимателно, сякаш не ставаше дума за жертва на жестока насилствена смърт. Мъжът въздъхна дълбоко и затаи дъх, докато размотаваше телефонната жица, пристегната около найлона. Жената вътре беше млада и още личеше, че преди два дни е била привлекателна; сега изглеждаше по-скоро отблъскващо. Меката руса коса висеше настрани, разкривайки зеленикава кожа и подпухнали бузи. Ако очите бяха отворени, в тях още щеше да личи смаяният поглед на жертвата, видяла как се осъществява собственото й убийство – участ, сполитаща всяка година около трийсет хиляди души в Америка.
Мъжът освободи найлона докрай и извъртя жената по гръб. Пое си дъх, потисна пристъпа на гадене, предизвикан от миризмата на тялото, и още веднъж вдъхна въздух с пълни гърди. Като си светеше с фенерчето, той опипа наоколо и скоро пъхнатата в ръкавица ръка откри чаталестия клон, който бе скрил предния път в един къпинов храст. Послужи си с него, за да подпре ръката на жената така, че да сочи към небето. Макар че вкочаняването вече отминаваше, задачата се оказа доста трупна, но мъжът беше силен и най-сетне насочи вдървения крайник точно под необходимия ъгъл. Извади от джоба си часовник, провери с фенерчето дали е нагласен правилно и го закопча около китката на мъртвата жена.
Не беше религиозен, но въпреки това коленичи до трупа и промърмори кратка молитва, като прикриваше с шепи носа и устата си: „Ти не носеше пряката отговорност, но разполагах единствено с теб. Не си умряла напразно. И вярвам, че така наистина ще ти е по-добре.“
Вярваше ли наистина в онова, което каза? Може би не. А може би нямаше значение.
Той се вгледа в лицето на мъртвата, изучавайки чертите й най-старателно като учен, присъстващ на особено интересен експеримент. За пръв път убиваше човек. Беше го сторил бързо и безболезнено – поне така се надяваше. Стори му се, че в глухата мъглива нощ около жената играе жълтеникаво сияние, сякаш тя вече се превръщаше в призрак.
Той отстъпи назад и се огледа, търсейки предмети, които биха могли да се превърнат в следа към него. Откри само късче плат от качулката, закачено за бодлив храст близо до тялото. Не можеш да си позволиш подобна небрежност. Прибра парченцето в джоба си. Още няколко минути продължи да оглежда за други подобни следи, та дори и с почти микроскопични размери.
В света на криминалното разследване именно тия „невидими“ дреболии погубваха престъпниците. Една-единствена капка кръв, сперма или слюнка, един-единствен отпечатък от пръст или косъм с ДНК в корена… и ето че полицията ти слага белезници, а прокурорите кръжат като лешояди наоколо. За жалост дори пълното осъзнаване на този факт не гарантираше защита. Всеки престъпник, дори и най-предпазливият, оставяше безброй потенциални улики на местопрестъплението. Затова мъжът бе положил големи усилия да избегне прекия контакт с жертвата, сякаш тя страдаше от някаква заразна и смъртоносна болест.
Той нави найлона и прибра телефонния кабел, провери часовника още веднъж и бавно се отправи към колата си.
Зад него лежеше мъртвата жена, вдигнала ръка към влажното небе. Циферблатът на часовника блещукаше в мрака като миниатюрен фар, отбелязващ новото място, където бе намерила покой. Нямаше да остане така за дълго. Ако не бъде заровен, един труп рядко остава неоткрит дори и сред пущинак като този.
Докато потегляше с колата, човекът плъзна пръст по символа върху качулката, като по този начин се прекръсти. Същият символ украсяваше и циферблата на часовника, който бе сложил върху китката на мъртвата жена. Това определено ще ги размърда. Той въздъхна от вълнение, но и от ужас. Вече години наред вярваше, че този ден никога няма да дойде. Години наред не успяваше да събере смелост. Сега, след като бе направил първата крачка, изпитваше неописуемо чувство за могъщество и свобода.
Превключи на трета скорост и колата се стрелна напред, гумите засвистяха по мокрия път и мракът погълна фаровете на синия фолксваген. Човекът искаше час по-скоро да достигне целта си.
Тепърва трябваше да напише писмо.
2
Мишел Максуел ускори крачка. Привършваше „равната“ част от пробега си през хълмовете около Райтсбърг, разположен на югозапад от Шарлотсвил, щата Вирджиния; сега теренът щеше да стане много по-стръмен. Максуел беше участвала в олимпийския отбор по гребане, след което бе работила девет напрегнати години в тайните служби. Затова нямаше нищо чудно, че високата млада жена е в отлична физическа форма. Но днес над целия Среден Атлантик бе надвиснала огромна зона на високо налягане, която правеше пролетния ден необичайно влажен, и тя усети как мускулите и дробовете й започват да се напрягат, докато продължаваше по нагорнището. Дългата й черна коса беше стегната на опашка, но няколко упорити кичура намираха начин да провиснат пред лицето.
Максуел бе напуснала тайните служби, за да основе в това малко градче частна детективска фирма заедно с още един бивш агент на име Шон Кинг. Кинг бе напуснал службите при неприятни обстоятелства, но впоследствие бе успял да стане адвокат и да си създаде нов живот в Райтсбърг. Макар и бивши колеги, двамата се запознаха едва миналата година, докато Мишел още работеше в тайните служби, а Кинг се оказа заподозрян в поредица убийства в областта. След като с общи усилия доведоха разследването до успешен край и придобиха немалка известност, Мишел предложи да създадат своя детективска фирма, а Кинг неохотно се съгласи. Благодарение на спечелената репутация и следователските им умения работата бързо потръгна. Напоследък обаче бе настанало затишие, което радваше Мишел. Тя обичаше чистия въздух и много повече й харесваше да спи на палатка или да бяга маратон, отколкото да лови фалшификатори или да залага клопки за шпиони по фирмите.
В гората цареше тишина, само клоните шумоляха под напора на влажния вятър, който вдигаше миниатюрни вихрушки от стара шума. Но изведнъж пукот на съчки привлече вниманието на Мишел. Бяха й казвали, че понякога из местността се навъртали черни мечки, но ако все пак срещнеше диво животно, то най-вероятно щеше да е елен, катерица или лисица. Тя не обърна сериозно внимание на шума, макар че изпита облекчение от тежестта на пистолета в малката чантичка отзад на колана й. Като таен агент не се разделяше с оръжието си дори в тоалетната. Не се знае кога точно може да ти потрябва деветмилиметров пистолет с четиринайсет патрона в пълнителя.
След секунди друг звук привлече вниманието й – шум от тичащи стъпки. Докато работеше в службите, Мишел бе чувала този звук в множество варианти. Повечето бяха безобидни; други подсказваха, че зад тях се крие нещо нередно – бягство, нападение или паника. Колебаеше се към коя категория да причисли сегашния звук – добрата, лошата или необичайната. Тя забави крачка и закри с длан очите си от слънчевите лъчи, проникващи през дървесните корони. За няколко секунди настана мъртвешка тишина, после шумът от бягането пак се раздаде, вече много по-близо. Бе съвсем ясно, че не чува отмерената стъпка на човек, тичащ за удоволствие. В забързания неравномерен тропот се долавяше страх. Струваше й се, че шумът долита отляво, но не можеше да е сигурна. Горското ехо често си правеше шеги по тия места.
– Ехо – подвикна тя, докато посягаше да извади пистолета.
Не очакваше отговор и наистина не го получи. Зареди патрон в цевта, но не свали предпазителя. Не е разумно да се тича с готов за стрелба пистолет.
Звукът продължаваше да наближава; нямаше съмнение, че стъпките са човешки. Мишел се озърна назад; можеше да се окаже, че е попаднала в засада – единият противник отклонява вниманието й, а другият напада в гръб. Е, ако беше така, скоро щяха да съжаляват, че са избрали точно нея.
Тя спря и най-сетне засече източника на звука – долиташе отдясно, иззад могилката пред нея. Ускорено дишане, трескав тропот и пукот на съчки. Който и да бе тичащият, след броени секунди трябваше да изскочи иззад камарата пръст и камъни.
Мишел свали предпазителя и зае позиция зад един стар дъб. Надяваше се човекът да е обикновен любител на бягането и изобщо да не забележи присъствието й. Шумолене на камъчета и буци пръст по отвъдния склон подсказа, че източникът на суматохата е вече съвсем близо. Мишел се напрегна и стисна с две ръце дръжката на пистолета, готова при необходимост да забие куршум в челото на противника.
Едно хлапе изхвръкна над върха на могилката, увисна за миг във въздуха, после с писък се запремята по надолнището. Още преди да достигне подножието, горе изникна друго, малко по-голямо момче. То обаче навреме намали скоростта, приклекна, плъзна се надолу и спря до приятеля си.
Мишел би сметнала, че хлапетата просто щуреят, ако не бе зърнала изражението на ужас, изписано и по двете лица. По-малкото хълцаше и лицето му беше омазано с кал и сълзи. По-голямото хвана яката на ризата му, вдигна го на крака и двамата продължиха да бягат. Лицата им бяха потъмнели от нахлулата кръв.
Мишел прибра пистолета, излезе иззад дървото и вдигна ръка.
– Спрете, момчета!
Те изкрещяха и стремително се шмугнаха от двете й страни. Тя се завъртя, посегна да сграбчи едното, но не успя. Извика след тях:
– Какво става? Искам да ви помогна!
За момент се запита дали да не хукне след тях, но въпреки олимпийското си минало не бе сигурна, че ще догони двете момчета, чиито нозе ги носеха главоломно, тласкани от страха. Завъртя се и погледна към върха на могилката. Какво можеше да ги е изплашило толкова? Или кой, бързо се поправи тя. Отново хвърли поглед след бягащите хлапета, после се завъртя и предпазливо се заизкачва натам, откъдето бяха дошли. Добре, работата почва да става малко рискована. Запита се дали да не използва мобилния си телефон, за да потърси помощ, но реши първо да провери. Не искаше да повика полиция само за да открият после, че момчетата са били изплашени от мечка.
От върха Мишел лесно откри следата на бегълците.
Спусна се по тясната пътека, издълбана от трескавите им стъпки. Тя продължаваше около трийсет метра, после извеждаше на малка поляна. Оттам следата ставаше по-неясна, но сетне Мишел забеляза парче плат, провиснало от най-ниския клон на храст кучешки дрян, и продължи навътре в гората. След още петнайсет метра излезе на нова поляна, този път по-голяма, където имаше останки от изгасен лагерен огън.
Зачуди се дали наистина хлапетата не са лагерували тук, преди да ги подплаши някое животно. От друга страна обаче, те не носеха никакви туристически принадлежности, не ги бяха оставили и на поляната. А пепелта не изглеждаше чак толкова прясна. Не, има нещо друго.
След миг вятърът духна от друга посока и миризмата нахлу дълбоко в ноздрите й. Тя се задави и на свой ред усети как я обзема паника. Не за пръв път се срещаше с този типичен мирис.
Мирис на гниеща плът. Човешка плът!
Мишел дръпна памучната фланелка пред носа и устата си, опитвайки се да измести вонята на разложено тяло с острата миризма на собствената си пот. Тръгна по края на поляната. След като бе изминала около една трета от обиколката, тя откри трупа. От храсталака край поляната стърчеше ръка, сякаш мъртвата жена махаше за поздрав или по-скоро за сбогом. Дори от това разстояние Мишел забеляза, че на места зеленикава кожа се е отделила от костите. Заобиколи откъм посоката на вятъра и дълбоко си пое дъх.
Стискайки здраво пистолета, тя продължи да оглежда тялото. Макар вонята, потъмнялата плът и отделената кожа да издаваха, че жената отдавна е мъртва, не бе изключено скоро да е изхвърлена тук и убиецът да се спотайва наблизо. Мишел нямаше желание да сподели съдбата й.
Слънчевите лъчи се отразяваха от нещо върху китката на жената. Мишел пристъпи по-близо и видя, че е часовник. Погледна своя – беше два и половина след пладне. Тя клекна, забила нос в сгъвката на лакътя си. Набра номера на полицията и спокойно обясни на дежурния какво е открила и къде се намира. После позвъни на Шон Кинг.
– Познаваш ли я? – попита той.
– Не ми се вярва и собствената й майка да я познае, Шон.
– Идвам – каза Кинг. – Само бъди нащрек. Който и да го е извършил, може да се върне да се порадва на стореното. И… още нещо, Мишел.
– Да?
– Защо не почнеш да бягаш на тренажор?
Тя затвори телефона, отстъпи колкото се може по-далеч, без да изпуска трупа от поглед, и зачака напрегнато. Хубавият ден и опияняващият крос сред красивите хълмове изведнъж се бяха превърнали в зловещо преживяване.
Странно как едно убийство преобръща всичко с главата надолу.
3
На поляната кипеше бурна човешка дейност. Жълта полицейска лента, омотана около дърветата, ограждаше предполагаемия периметър. Двама криминалисти претърсваха местопрестъплението за улики, анализирайки находки, които изглеждаха твърде дребни, за да имат значение. Други стояха над тялото на мъртвата жена, трети бавно крачеха из гората наоколо, търсейки необичайни предмети и евентуални следи от идването или напускането на убиеца. Един униформен полицай засне цялата поляна с фотоапарат и видеокамера. Всички носеха маски против миризмата, но въпреки това един по един се втурваха в гъсталака, за да изпразнят стомасите си.
Работата им изглеждаше ефикасна и добре организирана, но един опитен наблюдател веднага би определил резултата: един на нула за престъпника. Досега не бяха открили нищо.
Застанала отстрани, Мишел наблюдаваше. До нея стоеше Шон Кинг, партньорът й от частната детективска фирма „Кинг и Максуел“. Кинг беше на около четирийсет и пет години, с осем сантиметра по-висок от сто седемдесет и петте сантиметра на Мишел. Късата му черна коса започваше да се прошарва на слепоочията. Беше жилав и широкоплещест, но имаше болни колене и още страдаше от стара огнестрелна рана в рамото, получена при престрелка преди години, докато се опитваше да арестува група фалшификатори. Бе работил и като доброволен помощник-шериф на Райтсбърг, но когато напусна, се зарече до края на дните си да стои настрана от огнестрелните оръжия и официалните полицейски служби.
Шон Кинг бе преживял няколко трагедии: позорен край на кариерата си в тайните служби, след като застреляха пред очите му кандидат – президента, когото охраняваше; тежък и разорителен развод; а неотдавна и заговор, целящ да му припише поредица убийства в областта, при което изплуваха болезнени подробности от последните му дни като федерален агент. Тези събития превърнаха Кинг в много предпазлив човек, отказващ да се довери на когото и да било, поне докато в живота му не нахълта Мишел Максуел. Макар че познанството им започна със сблъсък, сега тя бе единственият човек, на когото можеше да разчита безрезервно.
Мишел Максуел бе навлязла в живота с летящ старт. Завърши колеж за три години, спечели сребърен олимпийски медал по гребане и стана полицейски служител в родния си щат Тенеси, преди да постъпи в тайните служби. Също както Кинг тя напусна федералната агенция при неприятни обстоятелства – група изобретателни заговорници отвлякоха човека, когото охраняваше. За пръв път в живота си бе претърпяла провал и това едва не я унищожи. Докато разследваше отвличането, тя срещна Кинг. Отначало изпитваше инстинктивна неприязън към него. Сега, когато бяха партньори, тя виждаше какъв е в действителност – най-добрият детектив, с когото някога бе работила. И най-добрият й приятел.
И все пак двамата се различаваха коренно. Докато Мишел жадуваше за адреналиново опиянение и натоварваше тялото си до краен предел с напрегнати, изтощителни физически занимания, Кинг предпочиташе в свободното си време да търси бутилки изискано вино за своята колекция, да купува картини на местни художници, да чете хубави книги и да излиза с лодката си на риболов из езерото, разположено близо до къщата му. Затворен по характер, той обичаше да обмисля нещата най-старателно, преди да действа. Мишел предпочиташе да се движи със свръхзвукова скорост, без да се бои от последствията. По някакво чудо партньорството между супернова звезда и бавно пълзящ ледник даваше отлични резултати.
– Откриха ли момчетата? – попита Мишел.
Кинг кимна.
– Доколкото чух, били много стреснати.
– Стреснати ли? Сигурно ще им трябва терапия чак докато завършат колеж.
Мишел вече бе дала подробни показания пред местните власти в лицето на полицейския шеф Тод Уилямс. Косата на Уилямс изглеждаше доста по-прошарена, отколкото по време на някогашното им приключение в Райтсбърг. По лицето му бе изписано примирение, сякаш вече приемаше убийствата и суматохата за нещо нормално в градчето.
Мишел проследи как една красива червенокоса жена, наближаваща четирийсет, излезе на поляната, остави черната си чанта на земята и коленичи, за да изследва трупа.
– Това е заместничката на съдебния лекар за нашия район – обясни Кинг. – Силвия Диас.
– Диас? Очаквах да се казва О’Хара или нещо подобно.
– Беше омъжена за Джордж Диас, много способен местен хирург. Преди няколко години го блъсна кола. Силвия преподаваше съдебна патология във Вирджинския университет. Сега е лекар на частна практика.
– И покрай другото замества съдебния лекар. Работлива жена. Има ли деца?
– Не – каза Кинг. – Май изцяло се е отдала на медицината.
Мишел вдигна длан пред носа си, защото посоката на вятъра отново се бе променила, насочвайки вонята от трупа към тях.
– Ама че живот – каза тя. – Господи, дори не носи маска, а аз и на това разстояние едва се удържам да не повърна.
Двайсет минути по-късно Диас се изправи, поговори с полицаите, смъкна гумените ръкавици и се зае да прави снимки на тялото и околностите. След като приключи, тя прибра фотоапарата и се накани да си тръгне, когато забеляза Кинг. Усмихна се сърдечно и тръгна към него.
Мишел прошепна:
– Забрави да ми кажеш, че излизаш с нея.
Кинг я погледна с изненада.
– Излизали сме само два-три пъти, и то отдавна. Как разбра?
– След толкова време работа с разложен труп никой не се усмихва така, освен ако не е срещнал скъп приятел.
– Благодаря за проявената наблюдателност. Но бъди мила. Силвия наистина е чудесна.
– Не се и съмнявам, но не държа да знам подробностите, Шон.
– Бъди спокойна, докато съм жив, няма да чуеш подробностите.
– Ясно. Станал си истински джентълмен.
– Не, просто не искам да ме критикуваш.
4
Силвия Диас прегърна Кинг малко по-дълго, отколкото се полага между приятели, после Кинг запозна двете жени. Съдебната лекарка огледа Мишел недружелюбно.
– Отдавна не сме се виждали, Шон – каза тя, като се завъртя отново към Кинг.
– Бяхме затънали до уши в детективска работа, но напоследък нещата започнаха да се успокояват.
– Е – намеси се Мишел, – открихте ли вече каква е причината за смъртта?
Силвия я погледна с изненада.
– Едва ли бих могла да обсъждам с вас този въпрос.
– Просто се чудех – каза невинно Мишел, – тъй като бях сред първите, дошли на местопрестъплението. Навярно няма да знаете със сигурност, докато не извършите аутопсия.
– Ще я направиш тук, нали? – попита Кинг.
Силвия кимна.
– Да, макар че обикновено пращахме съмнителните случаи в Роуноук.
– Защо престанахте? – попита Мишел.
– До неотдавна в щата имаше четири официални съдебномедицински лаборатории – във Феърфакс, Ричмънд, Тайдуотър и Роуноук. Но сега имаме такава лаборатория и тук благодарение на щедростта на Джон Пойнтдекстър, много богат човек и бивш председател на щатския парламент.
– Странно дарение, морга – подхвърли Мишел.
– Дъщерята на Пойнтдекстър бе убита тук преди няколко години. Райтсбърг се пада точно на границата между районите на съдебните лекари в Ричмънд и Роуноук. Заради това избухна спор кой да извърши аутопсията. Накрая Роуноук спечели, но при пренасянето на тялото колата катастрофира и бяха загубени важни доказателства. По тази причина убиецът остана неразкрит и както разбирате, бащата не беше много доволен. Преди да умре, завеща част от парите си за изграждане на модерна съдебномедицинска лаборатория. – Силвия се озърна през рамо към тялото. – Но в случая дори и най-модерната лаборатория ще се затрудни да определи причината за смъртта.
– Имаш ли представа откога е мъртва? – попита Кинг.
– Твърде много зависи от телосложението, околната среда и степента на разлагане. При толкова стар труп аутопсията може да ни даде само приблизителна представа за времето на смъртта.
– Забелязах, че някои от пръстите са изгризани – каза Кинг.
– Очевидно е работа на животните – отвърна Силвия и добави замислено: – Но все пак би трябвало да има повече признаци за намесата им. В момента се мъчат да установят самоличността.
– А какво мислиш за вдигнатата ръка? – попита Кинг.
– Съжалявам, това е работа за полицията. Аз нямам думата. Само им казвам как е умряла жертвата и при аутопсията събирам всичко, което може да се окаже полезно. Преди време, когато още навлизах в професията, се опитах да се правя на Шерлок Холмс, но бързо ме сложиха на място.
– Няма нищо лошо в това да използваш специалните си познания, за да помогнеш при разкриването на престъпление – отбеляза Мишел.
– Изглежда логично, нали? – Силвия помълча. – Мога само да кажа, че ръката нарочно е била подпряна с клон. Но защо… нямам представа. – Тя се обърна към Кинг. – Беше ми приятно да те видя, дори и при тези обстоятелства.
Силвия се ръкува с Мишел и тръгна обратно.
Докато тя се отдалечаваше, Мишел каза:
– Бях останала с впечатление, че сте излизали отдавна.
– Така е. Мина повече от година.
– Но тя май си мисли, че още не сте приключили.
– Сърдечно благодаря за догадката. Може би скоро ще предложиш и да ми гледаш на ръка. Готова ли си да тръгваме? Или искаш да си довършиш кроса?
– Благодаря, стигат ми вълненията за днес.
Докато минаваха край трупа, Кинг спря и се загледа в ръката, която продължаваше да сочи небето. Лицето му изведнъж се напрегна.
– Какво има? – попита Мишел.
– Часовникът – каза той.
Тя се вгледа и забеляза, че стрелките сочат един часа. Часовникът изглеждаше спрял.
– Какво му е на часовника?
– Мишел, това е „Зодиак“.
– „Зодиак“?
– Нещо ми подсказва, че пак ще се сблъскаме с този убиец – каза Кинг.
