Текст книги "Игра на часове"

16

Реми Батъл въведе Кинг и Мишел в къщата. По централното стълбище се изкачиха на третия етаж. Мишел забеляза, че сградата изглежда достроявана с времето – встрани от старинното централно здание се разпростираха нови крила.

Реми явно прочете мислите й, защото каза:

– Строителните работи в тази къща се водиха десетилетия наред. Мнозина наши приятели имат по няколко красиви имения из разни краища на света, но ние с Боби не искахме друго. На места е същински архитектурен миш-маш и някои коридори завършват със стена, но аз – тя побърза да се поправи… – ние си го харесваме.

Реми отвори една врата и ги въведе в просторна и добре обзаведена стая с редица прозорци, боядисана в меки тонове. Един от прозорците изглеждаше по-нов. Реми го посочи.

– Оттук е влязъл. Полицаите казаха, че използвал лост. След дълги уговорки ми разрешиха да поправя прозореца.

Кинг се вгледа в пукнатата рамка за портрет върху едно от нощните шкафчета. Стъклото липсваше. Той взе рамката.

– Какво й се е случило?

Реми се навъси.

– Тази рамка беше на масата до прозореца. Счупила се е при влизането на Джуниър. Още не съм я поправила.

Кинг и Мишел се вгледаха в портрета на юноша. Беше разкъсан точно по средата.

– Кой е това? – попита Кинг.

– Портрет на Боби – младши. Никога няма да простя на Джуниър, че го съсипа.

Кинг върна рамката на място.

– Чух, че в гардероба ти имало тайно шкафче.

Реми кимна и им направи знак да я последват. Гардеробът й беше покрит с махагонови орнаменти, а дрехите, чантите, обувките шапките и другите аксесоари бяха подредени безупречно.

Кинг огледа вътрешността с нескрито възхищение. Той самият поддържаше вещите си в съвършен ред, както бе добре известно на Мишел. Доволното му изражение явно не остана незабелязано за нея, защото, докато Реми се бе извърнала настрани, Мишел потупа Кинг по рамото, демонстрира тръпка на оргазъм и след това се престори, че пали блажено цигара.

– Къде беше скритото шкафче, ако разрешиш да попитам? – каза Кинг, след като се намръщи на партньорката си.

Реми леко издърпа едно чекмедже, после почука дървената плоскост точно под него. Разкри се тясно пространство с ширина петдесет сантиметра и дълбочина около шейсет.

– Тайно отделение – обясни Реми. – Изглежда като част от облицовката, но при изтеглянето на горното чекмедже се задейства скрито лостче. Когато почукаш по десния горен ъгъл, капачето се отваря.

Кинг внимателно огледа механизма.

– Хитро измислено.

– Винаги съм искала да имам тайно чекмедже в гардероба си – каза Реми. – Още откакто бях малка.

– Но грабителят не е знаел как се отваря – подхвърли Мишел.

– Джуниър Дийвър не знаеше как се отваря – поправи я Реми. – Почти всички чекмеджета в гардероба бяха изподраскани и разбити. Доста пари хвърлих за поправката. И затова стигне ли се до съд, ще смъкна кожата на Джуниър. Не пропускайте да го кажете на Хари.

– Но откъде някой друг освен вас е разбрал, че тук има тайно отделение? – попита Мишел.

– С годините може и да съм се изпуснала пред някого. Не бях много предпазлива, защото имаме първокласна охранителна система, или поне така си мислех.

– А системата беше ли включена? – попита Кинг.

– Да, само че на третия етаж няма детектори за движение, а и прозорците тук не са свързани с инсталацията. Системата беше монтирана преди години, след като едва не се случи трагедия. Сигурно тогава са смятали, че третият етаж е недостъпен за грабители – добави раздразнено Реми.

– Каква трагедия? – попита Кинг.

Реми се обърна към него.

– Отвлякоха сина ми Еди.

– Не бях чувал – каза той.

– Случи се преди повече от двайсет години, докато Еди още учеше в колежа.

– Но явно всичко е приключило добре – каза Кинг.

– Да, слава богу. Дори не се наложи да платим петте милиона откуп.

– Защо? – попита Мишел.

– Агенти на ФБР проследиха похитителя и го убиха в престрелка. Чип Бейли, агентът, който спаси Еди и застреля похитителя, живее наблизо. Още работи за ФБР в Шарлотсвил.

Кинг каза:

– Значи по време на обира тук не е имало никого?

Реми седна на ръба на голямото легло с балдахин и почука с изящните си дълги пръсти по резбованата дървена колона.

– Савана още беше в колежа. Завърши през зимата, но реши да остане и да се позабавлява след дипломирането. Сигурно и вие вече сте наясно, че моята дъщеричка обича забавленията. Еди и Доротея бяха извън града. Икономът Мейсън и Сали, която се грижи за конюшните, живеят в отделна къща, доста далеч от тази. Но и да бяха тук, нямаше да забележат нищо. Прозорецът на спалнята ми гледа към задната част на терена.

– Значи живеете в къщата съвсем сама? – попита Мишел.

– С Боби! – отвърна предизвикателно Реми. – Децата ни вече са големи. Навремето ни гостуваха безброй приятели и роднини. Неведнъж тази голяма къща е била препълнена с хора. Сега е само наш дом.

– Но през нощта на обира къщата е останала съвсем празна – каза Кинг. – Доколкото разбрах, тогава ти си била в болницата заедно с Боби.

– Точно така, в Райтсбъргската общинска болница.

– Казаха ни обаче, че сте се върнали оттам едва около пет сутринта – каза Мишел. – Твърде дълго посещение е било.

– Спах там – обясни Реми. – От болницата ми предложиха стая срещу неговата.

– Много любезно от тяхна страна.

– Нашата фамилия е изписана върху сградата, милинка – отбеляза Реми с притворна сърдечност. После добави с далеч по-груб тон: – Откровено казано, това е най-малкото, което могат да направят срещу петнайсет милиона долара.

– О – възкликна смутено Мишел.

– Според полицаите всички улики сочат към Джуниър, включително и отпечатъците му.

– Но той е работил тук – каза Кинг. – Това може да обясни отпечатъците.

– Открили са ги отвън върху едно от стъклата на разбития прозорец – възрази Реми и добави: – Наех Джуниър да работи вътре в спалнята, не отвън, зад проклетите прозорци.

– И доколкото разбрах, откраднати са вещи и от гардероба на Боби?

– Да, беше разбит.

– И какво е взето? – попита Мишел.

– Елате да видите сами.

Реми ги изведе от спалнята си и продължи към края на коридора, където отвори нова врата. Попаднаха в стая, която вонеше на дим от пури и лула. Мишел мислено отбеляза, че стаята има силно мъжко излъчване. Над камината висеше празна стойка за пушка. На другата стена се кръстосваха два старинни меча. Тук-там бяха закачени маслени картини с изображения на великолепни коне. В единия ъгъл имаше поставка, отрупана с множество стари, изтъркани лули, в другия – походно писалище и стол. Леглото беше тясно, а на нощното шкафче до него се извисяваше куп ловни, риболовни и научни списания. Една цяла стена бе отделена за снимки на Боби Батъл – висок широкоплещест мъж с къдрава черна коса и лице, сякаш изваяно от стомана. Повечето снимки го представяха като ловец или рибар, но на една от тях се готвеше за скок с парашут, а на друга пилотираше хеликоптер.

Реми размаха длан пред носа си.

– Извинявайте за миризмата. От четири дни проветряваме, а още не се е разнесла. Сигурно вече се е просмукала в килима и мебелите. Боби много обича лулите и пурите.

Докато оглеждаше бърлогата на Робърт Е. Лий Батъл, Мишел като че зърна друг образ, различен от този на снимките – едър, грубоват мъж, който се бори с живота и никому не прощава. Мисълта, че подобен мъж сега лежи в кома и едва ли някога ще се възстанови, я потисна, макар че никога не го бе срещала и се дразнеше от репутацията му на женкар.

Мишел посочи няколко снимки на Батъл с голяма група хора.

– Кои са тези?

– Част от служителите на Боби. Той беше инженер, след това стана бизнесмен. Притежава над сто патента. Като гледате стаята му, може да ви се стори, че съпругът ми е мислил само за развлечения, но Боби държеше най-много на работата. Всичките му изобретения носеха печалба.

– Кога се запознахте? – попита Мишел и бързо добави: – Знам, че въпросът е личен, но той изглежда толкова интересен човек.

Реми неволно се усмихна.

– Преди четирийсет и пет години той влезе в бащиния ми магазин за дрехи в Бирмингам, щата Алабама, и обяви, че ме е виждал няколко пъти, че съм най-красивото момиче, което е срещал, и че ще се ожени за мен. Просто искал баща ми да знае, но добави, че не моли за разрешение, както е обичаят там и до ден-днешен. Каза, че аз съм единствената, която трябва да убеди в намеренията си. И наистина ме убеди. Тогава бях само на осемнайсет и не знаех нищичко за живота, но се оказах костелив орех. В крайна сметка обаче той ме спечели.

– Напорист мъж – каза Кинг.

– Беше с десет години по-голям от мен. Когато се оженихме, още нямаше много пари, но пък имаше ум и енергия. Беше изключителен. И все пак пожела мен.

Последните думи бяха изречени с учудващо смирение.

Е, сигурно и ти не си била за изхвърляне – каза искрено Кинг.

– Мисля, че бях от малкото момичета, които го заслужаваха. О, имали сме и добри, и лоши моменти както във всяко семейство – тихо добави Реми. Тя отвори една врата и им кимна да се приближат. – Гардеробът на Боби.

Пространството вътре беше по-тясно, отколкото в нейния гардероб, но и тук бе работила ръката на майстор.

Реми избута настрани няколко закачалки с панталони и посочи изкъртената странична плоскост на един от шкафовете.

– Тук има тайно отделение, приблизително колкото моето, както виждате, едното чекмедже не стига до края. Много хитро измислено, защото отпред е почти невъзможно да се прецени колко дълбоки са чекмеджетата. А малката ключалка отстрани почти не се забелязва, ако не я търсиш специално. Влизала съм тук хиляди пъти, без изобщо да разбера.

Кинг бързо я стрелна с поглед.

– Значи не си знаела, че Боби има тайно чекмедже?

Едва сега Реми осъзна, че е казала твърде много.

– Да, нямах представа – призна тя.

– Какво е откраднато?

– Има ли значение? – отсече тя. – Знам какво е откраднато от моето шкафче.

– Реми, нима искаш да кажеш, че не знаеш какво е държал тук Боби? – попита Кинг.

Тя дълго мълча. Когато най-сетне отговори, тонът й вече не беше толкова самонадеян.

– Не, не знам.