Текст книги "Игра на часове"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 29 страниц)
– Управителката на „Афродизиак“. Лулу Оксли.
Кинг зяпна на свой ред.
– Лулу Оксли? Жената на Джуниър Дийвър?
– Да не би да познаваш и друга Лулу Оксли, Шон? – попита Уилямс.
– И аз я познавам – намеси се Силвия. – Не много добре, но посещавахме един и същ гинеколог.
– Това не е всичко – каза Уилямс. – Имаме вест от „Райтсбърг Газет“. Получили са писмо.
– Какво писмо? – нервно попита Мишел.
– Шифровано – отговори Тод Уилямс, пребледнял като платно. – С емблемата на „Зодиак“ върху плика.
11
Кинг придружи Уилямс до полицейския участък, за да погледне бележката, а Мишел остана със Силвия и полицай Кланси, за да се запознае с резултатите от аутопсията на Кани и Пембрук.
Докато пътуваха към участъка, Кинг позвъни в Сан Франциско на стария си приятел Бил Дженкинс. Когато обясни молбата си, приятелят му се изненада.
– За какво ти е това? – попита Дженкинс.
Кинг се озърна към Уилямс, после обясни:
– Водя лекции по наказателно право в общинския колеж.
– А, добре – каза Дженкинс. – След всички вълнения, които предизвика с партньорката си миналата година, помислих, че пак си се замесил в нещо подобно.
– Не, Райтсбърг отново си е същото тихо, сънливо южняшко градче.
– Ако някой ден решиш пак да се върнеш в играта, обади ми се.
– След колко време да разчитам на информацията? – попита Кинг.
– Имаш късмет – изкиска се Дженкинс. – Тази седмица класическите серийни убийци са специалитет на заведението. Трийсет минути. Само ми дай номер на факс и кредитна карта.
Кинг попита Уилямс за номера на факса в полицейския участък и го продиктува на приятеля си.
– Как ще се справиш толкова бързо? – попита той.
– Просто се обаждаш точно навреме. Най-сетне се наканихме да разчистим службата и миналата седмица изтеглихме това досие за архивиране. В него има копие от записките на учителя. Всъщност оная вечер взех да го прегледам, да си припомня старите времена. Точно това ще ти пратя – открития от него ключ за разшифроване на писмата.
Кинг му благодари и затвори телефона.
Когато стигнаха до участъка, Уилямс влезе, последван от Кинг.
Сега полицейският шеф беше на своя територия и държеше да го покаже. Той изрева на помощника, който го беше повикал, да донесе шифрованото писмо и грабна от секретарката си шишенце таблетки против главоболие. Докато Кинг и помощникът влизаха в кабинета му, Уилямс се тръшна на стола зад бюрото и глътна на сухо три хапчета. Преди да поеме от полицая листа и плика, той се навъси.
– И не ми казвай, че не са проверени за отпечатъци.
– Проверени са – увери го помощникът.
– Само че собственикът на „Газет“ Върджил Дайлс първоначално сметнал писмото за шега. Изобщо нямаше да научим за него, ако не ми бе позвънила една приятелка, която работи там. Веднага отидох да го взема, но не мога да разбера и дума.
– Върджил да не го е раздавал из цялата редакция, по дяволите? – ревна Уилямс.
– Нещо такова – нервно потвърди помощникът. – Вероятно са го докосвали доста хора. Помолих моята приятелка от вестника да си мълчи, но тя вече беше казала на няколко души, че според нея писмото е сериозно.
Грамадният юмрук на Уилямс се стовари върху бюрото с такава сила, че Кинг и помощникът трепнаха.
– Проклятие! Тая работа излиза извън контрол. Как, по дяволите, да се опазим от разгласяване, щом не можем да удържим под контрол дори хората в Райтсбърг?
– Нека да погледнем посланието – предложи Кинг. – За медиите ще мислим после.
Той се наведе над рамото на Уилямс, докато полицейският шеф разглеждаше плика. Печатът върху грижливо залепената марка беше местен, отпреди четири дни. Писмото бе адресирано с печатни букви до Върджил Дайлс от „Райтсбърг Газет“. В долния десен ъгъл на плика се виждаше кръгче, пресечено с две кръстосани линии. Мястото за обратен адрес беше празно.
– Няма кой знае какво – отбеляза Уилямс, докато разгъваше листа. – Може би някой експерт ще успее да отгатне нещо от изписването на буквите, залепването на марката и тъй нататък, но аз определено не ги разбирам тия неща.
Писмото беше написано с леко размазано черно мастило – пак с печатни букви, подредени в стегнати колонки както хоризонтално, така и вертикално.
– Размазването е от нинхидрина – обясни помощникът. – Нали знаете, с него опушват за търсене на отпечатъци.
– Благодаря – тросна се Уилямс. – Изобщо нямаше да се сетя.
Целият текст беше шифрован с букви и символи. Уилямс поседя няколко минути, разглеждайки внимателно листа. Накрая въздъхна и се облегна.
– Случайно да знаеш как се разчитат шифри? – обърна се той към Кинг.
В този момент помощникът Роджърс – някогашен партньор на Кинг от времето, когато той служеше в местната полиция – почука и влезе с няколко листа в ръка.
– Този факс пристигна току-що за Шон.
Кинг пое страниците и каза на Уилямс:
– Вече знам.
Той отнесе писмото и факса до масичката в ъгъла, седна и се хвана на работа. Десет минути по-късно вдигна глава. Лоша работа, помисли си той. Всъщност беше много по-зле, отколкото да се сблъскат с имитатор, повтарящ някогашните убийства на Зодиака.
– Разшифрова ли го? – попита Уилямс.
Кинг кимна.
– Имам известен опит с шифрограми от времето, когато работех в тайните служби. Но си припомних, че някога един гимназиален учител от Салинас разгада шифъра за писмата на Зодиака от Сан Франциско. В службите имам приятел, който е много добре запознат със случая. Предположих, че има достъп до записките на учителя. Тъкмо ключа на шифъра получих от него по факса. Така задачата стана съвсем проста.
Уилямс преглътна нервно.
– И какво пише?
Кинг погледна записките си.
– Има правописни и граматически грешки – нарочно вмъкнати, мисля. Същото правеше и някогашният Зодиак.
Помощникът Роджърс се озърна към Уилямс.
– Зодиак ли? Това пък какво е, по дяволите?
– Сериен убиец от Калифорния – обясни Уилямс. – Избивал е хора доста преди да се родиш. Така и не го заловиха.
В сините очи на Роджърс трепна паника.
Кинг зачете:
Вече трябва да сте намерили момичето. Тя е накълцана, ама туй не съм аз. Вие я нарязахте да търсите улики. Хич ги няма. Повярвайте ми. Часовникът не лъже. Тя беше нумеро уно. Ама идват още номера. Много. Още нещо. Аз не съм, повтарям, не съм Зодиака. Нито пък негово второ, трето ши четвърто превъплъщение. Аз съм си аз. Хич няма да ви е лесно, туй да си го знайте. Кога свърша, ще си мечтаете да е бил Зодиака.
– Значи това не е краят – бавно изрече Уилямс.
– Всъщност боя се, че е само началото – отвърна Кинг.
12
Помощник-шериф Кланси беше висок, едър и полагаше отчаяни усилия да прикрие тревогата си.
– Ще се справиш ли? – втренчи се в него Силвия. – Нямам желание да ми припаднеш в ръцете.
– Всичко ще е наред, докторе – отговори той с бодър глас.
– Виждал ли си друг път аутопсирано тяло?
– Разбира се – отсече полицаят.
Силвия завъртя поглед към Мишел.
– Става дума за изстрел в главата с едри сачми.
Мишел въздъхна дълбоко.
– Готова съм.
– Това си е част от професията – каза Кланси, полагайки усилия да се престори на самоуверен. – Идният месец шефът ще ме прати на курсовете по криминалистика на местопрестъплението.
– Програмата е страхотна, много ще научиш. И дано онова, което ще видиш сега, не те накара да се откажеш. – Силвия пристъпи към стоманената врата. – Неофициално наричаме това място „зала на ужасите“. Тук се пазят телата, пострадали от изключително тежки травми: изгаряния, експлозии, дълъг престой под вода. И огнестрелни рани в главата – добави натъртено тя.
Натисна един бутон на стената и вратата се отвори. Силвия прекрачи вътре и след малко се върна, бутайки пред себе си количка с труп върху нея. Откара количката до масата за аутопсии и включи хирургическото осветление.
Кланси се закашля и вдигна ръка пред маската си. Силвия бързо му изнесе същата лекция за отслабването на обонянието. Той неохотно отдръпна ръка, но изглежда, му се виеше свят. Силвия побутна към него стол на колелца. Мишел забеляза това. Кланси не. Двете жени се спогледаха мълчаливо.
– Това е Стивън Кани – каза Силвия.
Когато тя вдигна чаршафа, ръката на Мишел се стрелна напред и намести стола зад полицая, който залитна, задави се и изгуби съзнание.
Откараха го в отсрещния ъгъл на залата. Силвия отвори шишенце амоняк и го пъхна под носа му. Кланси се свести, подскочи и тръсна глава. Изглеждаше ужасно.
– Ако ще повръщаш, тоалетната е там – посочи Силвия.
Младежът се изчерви.
– Съжалявам, докторе. Искрено съжалявам.
– Няма за какво да съжаляваш, полицай Кланси. Гледката е ужасяваща. Първия път, когато видях нещо подобно, реакцията ми беше съвсем същата.
Той я погледна с изненада.
– Наистина ли?
– Да – увери го тя, – наистина. Мога да ти дам писмения доклад. Ако решиш да си тръгнеш, няма да те спирам. Ако се почувстваш по-добре и поискаш да се върнеш, нямам нищо против. А можеш и просто да поседиш тук.
Кланси избра последния вариант, макар че щом се отдалечиха от него, той отпусна ръце върху бюрото и зарови лице в тях.
Силвия и Мишел се върнаха при трупа на Стив Кани.
– Наистина ли припадна първия път? – тихо попита Мишел.
– Не, разбира се, но защо да го тормозя допълнително? Мъжете припадат почти винаги. Колкото са по-едри, толкова по-бързо.
Силвия посочи раните на Кани с дълга стоманена показалка.
– Както виждаш, горната част на мозъка е напълно унищожена. Често се случва при рани от ловна пушка. – Тя остави показалката и лицето й помръкна. – Бащата на Кани дойде да види сина си. Посъветвах го да не прави това, предупредих го, че раните са грозни, но той настоя. Това е най-тежкото в занаята. Успя да разпознае Стив само по една бенка и стар белег на коляното. За сигурно идентифициране трябваше да прибегнем към зъбен статус и пръстови отпечатъци. – Силвия въздъхна дълбоко. – Сърцето ми се късаше, макар че той понесе стоически удара. Нямам деца, но си представям какво би било да се наложи да вляза в такова място и…
Тя не довърши.
Мишел помълча няколко секунди, после попита:
– А майката на Кани?
– Тя е починала преди няколко години. И така може би е по-добре. – Силвия пак се зае с трупа. – При рани от ловна пушка е трудно да се определи разстоянието. Най-сигурният начин е да се произведе изстрел със същото оръжие и същия патрон. Ние тук не разполагаме с подобна лаборатория, но сигурно забелязваш, че входната рана не е назъбена по краищата и няма околни увреждания. Значи разстоянието между дулото и жертвата е било от нула до около шейсет сантиметра.
Тя закри остатъците от главата на Кани с малко парче платно.
– Знаеш ли с какъв патрон е стреляно?
– О, да. Уплътнителят от патрона беше в раната. Сачмите също са останали вътре. Именно затова раната е толкова страшна. Цялата кинетична енергия е била изразходвана вътре в черепа. – Силвия погледна записките си. – Дванайсети ловен калибър, зареден с девет сачми „двойна нула“, федерално производство.
– И Пембрук ли е умряла по същия начин?
– Тя е простреляна в гръб. Издъхнала е на място, но раните не са толкова страшни. Освен това в кожата й бяха забити много парчета от разбитото предно стъкло. Извод: убиецът е дал първия изстрел през стъклото. Ако се гледат само раните, човек може да си помисли, че е стреляно от по-далеч. Аз обаче смятам, че при изстрела дулото е било близо до предното стъкло, тоест на разстояние около един метър от Пембрук. Входната рана на гърба й има характерните назъбени краища и допълнителни околни увреждания, причинени, когато някои сачми са се отделили от общата маса. Тъй като сачмите е трябвало да пробият стъклото, създава се впечатление, че изстрелът е даден от по-далеч.
– Според теб защо е била с гръб към предното стъкло?
– Правили са секс – обясни Силвия. – Във вагината й имаше спермицидна паста от презерватива на Кани. По време на нападението вероятно е била възседнала Кани с лице към него и гръб към стъклото. Това е най-удобната поза за полов акт в тясното пространство на автомобила. Естествено, тялото й е защитило Кани; иначе и той щеше да бъде убит при първия изстрел.
– Сигурна ли си, че не е бил убит веднага?
– Дадени са два изстрела. Потвърждава го и броят на сачмите, които намерихме. По девет във всяко тяло. Симетрия в смъртта – сухо добави Силвия.
– Предполагам, че гилзите от патроните не са открити.
Силвия кимна.
– Или убиецът ги е прибрал, или пушката е била от старите модели, при които гилзите трябва да се изваждат ръчно.
– След като става дума за гладкоцевно оръжие, вероятно няма надежда за балистична експертиза, ако открием съмнителна пушка.
– Понякога микроскопичните издатини по края на цевта оставят драскотини върху пластмасовия уплътнител. В случая е така. Не съм експерт по балистика, но полицаите може би разполагат с достатъчно материал за сравнение, ако открият пушката. Освен това налице е и куршумът от трупа на Ронда Тайлър.
– Говореше се, че изстрелът, убил Стив Кани, може да е спрял часовника му, и така да определим точния час на смъртта.
– Не. Часовникът е сложен на китката му след убийството. И е бил спрян предварително – коронката е изтеглена. Забелязах това още на местопрестъплението. Открих и парчета стъкло, забити в лявата му китка, където би трябвало да е часовникът.
– Имаш ли представа защо са му сложили часовник?
– Може би вместо визитна картичка? Забелязах, че е нагласен на три часа. Този на Пембрук беше нагласен на два. Това също потвърждава в какъв ред са загинали.
– Ронда Тайлър, първата жертва, също носеше чужд часовник, нагласен на един часа. При това марка „Зодиак“.
Силвия я погледна.
– А сега имаме и писмо в стил „Зодиак“.
– И трима убити.
– Значи можем да предполагаме, че часовникът на следващата жертва ще сочи четири часа.
– Ако има следваща жертва – каза Мишел.
– Едва ли може да има съмнения. Първата жертва е екзотична танцьорка. Следващите две обаче са местни хлапета, отскочили с колата да се натискат на тайно място. Започнат ли, серийните убийци обикновено се придържат към една и съща прослойка от населението. Но този тип вече доказа, че не играе по старите правила. – Силвия помълча и тихо добави: – Тъй че истинският въпрос е един: кой ще бъде следващият?
13
Бледосиният фолксваген бавно мина покрай полицейския участък и спря на кръстовището. Шофьорът се озърна към едноетажната тухлена сграда. Вече трябваше да са получили писмото. Можеше и да са разшифровали съдържанието. Той се бе постарал да не им е особено трудно. Трудното щеше да дойде после, когато се опитат да го спрат. Опитайте се да постигнете невъзможното, господа полицаи.
Сега щяха да повикат екип от щатското управление. Искаха да запазят събитията в тайна, за да не предизвикват паника. И без съмнение щяха да подадат до прословутата ППТП към ФБР молба за изготвяне на психологически портрет. Важни хора щяха да се намесят, за да ускорят работата, и в управлението скоро щеше да пристигне психологически портрет на убиеца – тоест на него.
Естествено, той ще е тотално сбъркан.
Преди малко бе минал край моргата, където съдебната лекарка навярно си скубеше рижавите коси над трите тела, които бяха съвсем различни и все пак имаха общи точки. Уликите щяха да бъдат минимални. Той знаеше точно какво да търси и отстранява, но никой не е безпогрешен, а криминалистиката може да изцеди много подробности дори и от микроскопични находки. Тя щеше да открие това-онова, да направи някои верни изводи, но по ключовите въпроси щеше да остане с празни ръце. Невидимите улики нямаше да го провалят.
Докато фолксвагенът минаваше през кръстовището, неколцина полицаи изскочиха тичешком от сградата, качиха се в патрулните коли и бързо потеглиха. Навярно тичаха подир дребни следи, прахосваха сили и време, което не го изненадваше, като имаше предвид ограничените способности на техния шеф Тод Уилямс. Силвия Диас обаче беше първокласен специалист в своята област. А с натрупването на нови убийства по някое време щяха да викнат ФБР, за да поеме разследването. Мисълта за подобно предизвикателство му доставяше истинско удоволствие.
Той продължи към следващото кръстовище, спря до една пощенска кутия, пусна в нея писмо и отново ускори. Когато получеха новото му послание, обясняващо как са загинали Стив Кани и Джанис Пембрук, полицаите щяха да разберат, че пред тях стои противник, какъвто не са срещали през живота си.
Кинг мина да вземе Мишел от моргата и подробно й разказа за писмото на Зодиака. Тя на свой ред го осведоми за резултатите от аутопсията на Пембрук и Кани. За жалост изреждането на подробностите не хвърляше светлина върху загадката.
– Значи убиецът иска да подчертае, че макар с Ронда Тайлър да копира донякъде престъпленията на Зодиака, всъщност няма нищо общо с него – каза Мишел. – Какво ти говори това?
Кинг поклати глава.
– Изглежда, че тези убийства са само първият залп от сражението.
– Смяташ ли, че ще има ново писмо?
– Да, и то скоро. И макар че Тод не ми вярва, аз съм сигурен, че то ще е посветено на Кани и Пембрук. Тод възнамерява да поговори с Лулу Оксли, за да узнае повече за Ронда Тайлър.
Мишел се загледа напред.
– А къде отиваме ние?
– При семейство Батъл. Обадих се да уговоря среща.
Кинг помълча, после добави: – Ти вече преживя доста за днес. Сигурна ли си, че ще издържиш?
– С какво толкова ще ме изплашат семейство Батъл след видяното в моргата?
– Може и да има с какво.
14
Имението Батъл се намираше върху внушителен хълм. Просторната триетажна сграда от тухли, камък и дърво бе обкръжена от декари изумрудена трева, осеяни тук-там с вековни дървета. Имотът излъчваше усещането за старо богатство, макар че купищата пари, на които дължеше съществуването си, бяха на не повече от няколко десетилетия. Кинг и Мишел спряха пред масивен двоен портал от ковано желязо. Върху нисък черен стълб близо до асфалтираната алея имаше домофон. Кинг свали страничното стъкло и натисна белия бутон върху кутийката. Отговори му любезен глас и след минута порталът се разтвори. Кинг подкара напред.
– Добре дошли в замъка Батъл – подхвърли той.
– Замък ли го наричат?
– Не, шегувам се.
– Ти каза, че познаваш Реми Батъл.
– Както и повечето местни жители. От време на време играех голф с Боби. Той е общителен и властен, но има железен кураж и отвратителен нрав, ако случайно го ядосаш. Реми пък е от онези жени, които ти позволяват да зърнеш само късчета от характера им, и то при строго определени условия. А ако ядосаш нея, дори цял лекарски екип трудно ще успее да те закърпи.
– Откъде са й измислили странното име Реми?
– Съкратено от Ремингтън. Според злите езици това била любимата оръжейна марка на баща й. Всички, които я познават, смятат, че името й подхожда идеално.
– Кой би предположил, че в едно тъй малко градче живеят толкова интересни хора? – Мишел се загледа към внушителната постройка. – Страхотно местенце!
– Погледнато отвън – да. За вътрешността ще изчакам сама да прецениш.
Когато почукаха на входната врата, почти незабавно им отвори едър мускулест мъж на средна възраст, облечен с жълта плетена жилетка, бяла риза, черни панталони и вратовръзка в неопределен тъмен цвят. Представи се с името Мейсън. Съобщи им, че мисис Батъл имала да довърши нещо и след малко щяла да дойде при тях на задната веранда.
Докато Мейсън ги водеше през къщата, Мишел огледа потресаващия интериор. Нямаше и капка съмнение, че всичко около нея е скъпо. И, кой знае защо, най-силно я изненада липсата на чувство за парадиране с това богатство.
– Вътрешността е прекрасна, Шон – прошепна тя.
– Нямах предвид тази вътрешност – тихичко отговори той. – Говорех за обитателите.
Излязоха на задната тераса и завариха там маса, върху която имаше горещ и студен чай, солени и сладки хапки и сандвичи. Мейсън наля напитки по техен избор, после си тръгна, затваряйки тихичко остъклената врата зад себе си. Температурата беше около двайсет и пет градуса, слънцето грееше и из въздуха все още се носеше влага от неотдавнашните дъждове.
Мишел отпи глътка чай с лед.
– Този Мейсън нещо като иконом ли е?
– Да, работи при тях открай време. Всъщност е нещо повече от иконом.
– Значи доверен човек? Може би ще ни бъде полезен.
– Едва ли, струва ми се твърде лоялен – отвърна Кинг. – Но, от друга страна, човек никога не знае колко тежи нечия лоялност, докато не провери на кантара – за предпочитане с няколко банкноти върху другото блюдо.
Двамата чуха плясък на вода, пристъпиха до железния парапет, който ограждаше част от терасата, и хвърлиха поглед към великолепния терен зад къщата.
Върху просторната зона за забавления на открито имаше каменна сграда с басейн, голям навес с масички за пикник, малък басейн с джакузи, в който спокойно можеха да се поберат дузина възрастни, и още един голям овален басейн, очертан по ръба с декоративни тухли и каменни плочи.
– Винаги съм се чудила как живеят богатите – каза Мишел.
– Като теб и мен, само че много по-добре.
От бистрата и очевидно затоплена вода на басейна излизаше млада жена с извънредно оскъден бански костюм и дълга руса коса. Беше висока метър и седемдесет и седем-осем, а щедрите извивки на тялото й определено ловяха окото. По краката, ръцете и раменете й се очертаваха стегнати мускули, а на пъпа върху плоския й корем блестеше халка. Докато се навеждаше за хавлия, двамата видяха голяма татуировка на дупето й.
– Какво си е татуирала? – попита Мишел.
– Името – обясни Кинг. – Савана. – Той се загледа в младата жена, която се бършеше с хавлията. – Да им се чуди човек какво ли не пишат по кожата си, и то с ръкописни букви.
Мишел вдигна вежди.
– И успя да го разчетеш чак оттук?
– Не, виждал съм го и друг път – каза Кинг и побърза да уточни: – На едно плажно парти.
– Аха. И защо си е написала името там? За да не я забравят мъжете ли?
– Полагам големи усилия да не разсъждавам по въпроса.
Савана вдигна очи, видя ги и размаха ръка. Наметна се с къс прозирен халат, обу си чехли и тръгна нагоре по тухлените стъпала.
Когато стигна до тях, тя прегърна Кинг с такава сила, сякаш искаше да премаже гърдите му с масивния си бюст. Гледани отблизо, чертите на лицето й се оказаха не тъй безупречни като тялото; носът, брадичката и челюстта бяха неправилни и малко по-остри, отколкото трябваше, но Мишел реши, че прекалява с критичния поглед. Савана Батъл беше много красива жена.
Савана огледа Кинг с възхищение.
– Честна дума, Шон Кинг, при всяка нова среща изглеждаш все по-добре. Е, честно ли е това? Ние, жените, само стареем.
Говореше с провлечен южняшки акцент, но според Мишел го правеше нарочно.
– Последното очевидно не се отнася за вас – каза Мишел и протегна ръка. – Аз съм Мишел Максуел.
– О, колко сте мила – отвърна Савана, но тонът й подсказваше, че съвсем не мисли така.
– Честито дипломиране – каза Кинг. – Колежът „Уилям и Мери“, нали?
– Татко открай време искаше да уча в колеж и аз се съгласих, макар да не бих казала, че ми беше приятно.
Савана седна и бавно започна да бърше стройните си крака – според Мишел изкусителният жест беше предназначен за Кинг. После посегна към платото със сандвичи.
– Каква специалност завършихте? – попита Мишел. Струваше й се, че младата жена трябва да е получила диплом като клакьорка или специалистка по купоните, а може би и в двете области.
– Инженер-химик – гласеше за нейна изненада неясният отговор. Явно никой не бе научил Савана, че не е прилично да се говори с пълна уста. – Татко натрупа богатството си като инженер и аз май съм се метнала на него.
– Много ни е мъчно за Боби – тихо каза Кинг.
– Той е корав мъж. Ще се справи – отвърна уверено Савана.
– Чух, че се каниш да тръгнеш по свой път – каза Кинг.
Лицето на Савана помръкна.
– Хората май непрестанно се забавляват с прогнози какво смятам да правя. На малката Батъл богатството й е в кърпа вързано – горчиво добави тя.
– Нямах предвид това, Савана – меко отвърна Кинг.
Тя отхвърли извинението му с рязък замах из въздуха.
– Цял живот го търпя, тъй че защо да спирам точно сега, нали? Искам сама да си пробия път в живота, а това невинаги е лесно с родители като моите. Но ще успея. Няма да разчитам само на кредитната карта, за да си купя щастие.
Докато я слушаше, Мишел усети как оценката й за младата жена става по-положителна.
Савана избърса устните си с ръка и каза:
– Знам защо сте дошли. Заради Джуниър Дийвър, нали? Не проумявам защо е извършил подобна глупост. Така де, нима майка ми ще си затваря очите, докато той отмъква венчалната й халка? Друг път!
– Може да не е бил той – каза Кинг.
– Той е, няма съмнение – отсече Савана, бършейки влажната си коса. – Доколкото чух, оставил е толкова улики, че със същия успех би могъл да седне на пода и да чака кога ще дойдат да го арестуват.
Тя натъпка в устата си още един сандвич заедно с шепа пържени картофи.
– Престани да ядеш като прасе, Савана! – раздаде се рязък глас. – И се опитай да седиш като дама, ако изобщо можеш да си представиш подобна идея.
Савана, която се бе отпуснала на стола с широко разтворени крака като дебнеща проститутка, мигновено се надигна, плътно притисна бедра и придърпа халата върху коленете си.
Ремингтън Батъл излезе на терасата с величавата стъпка на легендарна бродуейска актриса, уверена в способността си без усилие да властва над публиката.
Беше облечена безупречно с ослепително бяла плисирана пола, слизаща няколко пръста под коляното. На краката си носеше стилни, макар и малко консервативни обувки с нисък ток. Белият пуловер, наметнат върху раменете й, частично закриваше бледосинята блуза. На ръст бе с няколко сантиметра по-висока от дъщеря си – приблизително колкото Мишел, – а грижливо положеният грим и изисканата прическа на боядисаната в червено коса издаваха, че държи на външността си. Имаше силно, дори властно лице. Мишел предположи, че на младини Реми навярно е била по-красива от дъщеря си. Дори днес, над шейсетте, тя си оставаше много привлекателна жена. Но най-забележителната й черта бяха очите – очи на хищна птица, завладяващи и внушаващи страх.
Реми се ръкува с Кинг, който й представи спътничката си. Мишел усети как възрастната жена я оцени със суров поглед и предположи, че Реми Батъл е открила редица недостатъци в небрежното й облекло, почти липсващия грим и разчорлената от вятъра коса. Но не й остана много време да умува в тази посока, тъй като Реми отново насочи вниманието си към Савана.
– По мое време не посрещахме гостите разсъблечени – каза тя с леден глас.
– Плувах, мамо. Обикновено не влизам в басейна с вечерна рокля – отвърна хапливо дъщерята, но пръстите й се вдигнаха пред устата и тя нервно загриза ноктите си.
Реми я стрелна с тъй остър поглед, че накрая Савана отново грабна сандвич и шепа пържени картофи, промърмори нещо неясно, което звучеше като „дърта кучка“, и се отдалечи, чаткайки яростно с мокрите чехли по тухления под.
Едва тогава Реми Батъл седна и насочи цялото си внимание към Кинг и Мишел.
Двамата въздъхнаха едновременно, когато погледът й се впи в тях. За Мишел това бе моментът, в който истински опозна замъка Батъл. Сега разбираше какво точно е имал предвид Кинг, когато казваше, че тепърва й предстои да се запознае с вътрешността на дома.
