Текст книги "Игра на часове"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 29 страниц)
23
Шон Кинг се събуди рано в дванайсетметровия шлеп, привързан край кея. Взетият под наем шлеп бе негов дом, поне докато успееше да изгради нова къща на мястото на старата, изчезнала в кратера на зловеща експлозия. Надяна неопренов костюм, пое си дълбоко дъх и се хвърли във водата с главата напред. След неколкостотин метра енергично плуване той се върна на шлепа и седна в каяка си за три километра гребане. Макар и неохотно, трябваше да признае, че енергията на неговата партньорка е заразителна.
Докато се носеше по водата, зает тъкмо с тази мисъл, той вдигна очи и я видя. Не се изненада въпреки ранния час. Често се чудеше дали Мишел изобщо спи. Дали пък неговата партньорка не беше всъщност вампир, по някаква случайност способен да понася слънчевата светлина?
Седнала в лодката си, Мишел гребеше с умение, сила и съсредоточеност, за каквито Кинг можеше само да мечтае. Движеше се толкова бързо, че някой случаен наблюдател би се запитал дали няма скрит мотор на кърмата.
Кинг подвикна към нея и гласът му полетя над спокойната вода.
– Време ли е за кафе, или тази сутрин си се отправила към Атлантика?
Тя се усмихна, размаха ръка и се насочи към него.
Спряха до кея и привързаха лодките.
На шлепа Кинг се зае да вари кафе, а Мишел извади от чантичката на колана си блокче диетичен шоколад и лакомо го загриза. Огледа добре подредения интериор.
– Да знаеш, този кораб е едва ли не по-голям от моята къща – отбеляза тя между две хапки.
– Знам, и много по-спретнат – добави Кинг, наливайки сок и кафе.
Бяха минали два дни от разговора им с Лулу и Джуниър. Когато докладваха на Хари Карик, той изглеждаше доволен от напредъка им, но на свой ред ги уведоми, че както можеше да се очаква, вече бе предявено обвинение срещу клиента му. Откриха човека, монтирал тайните чекмеджета в гардеробите на семейство Батъл. Той се оказа престарял пенсионер и не личеше да има повод да се вмъква в дома на бившите си клиенти. Изглеждаше, че са попаднали в задънена улица, докато Кинг не попита кога Робърт Батъл е помолил да му изработи тайно отделение.
Старецът леко се смути.
– Не обичам да пазя тайни от хората – каза той. – Мисис Батъл е чудесна жена, по-изискана не съм виждал.
– Значи мистър Батъл не е искал тя да знае? – подкани го Мишел, когато старецът не прояви желание да продължи.
– Ходех да работя, когато я нямаше, и никак не ми хареса, тъй да знаете – каза той, избягвайки прекия отговор на въпроса.
– Имате ли представа защо му е трябвало това чекмедже на мистър Батъл? – попита Кинг.
– Не ми беше работа да го питам – отвърна упорито старецът.
– Да си спомняте приблизително кога е било? – подхвърли Мишел.
– Трябва да е било преди около пет години – отвърна човекът след дълъг размисъл. – Чекмеджето на мисис Батъл бях монтирал няколко години по-рано.
След кратко колебание Кинг попита:
– А мистър Батъл знаеше ли за чекмеджето на съпругата си?
– Нямам представа. Чух, че е на смъртно легло.
– С такъв човек никога не се знае – отвърна Кинг.
Провериха алибитата на всички приятели на Джуниър.
Оказа се, че или са били по кръчмите, или са спали със съпругите, приятелките или любовниците си. Разбира се, дамите можеше и да лъжат, но би било трудно да се оборят твърденията им без упорито ровене, а Кинг, така или иначе, чувстваше, че казват истината. А и никой от приятелите на Джуниър не изглеждаше способен да извърши подобен обир и между другото да натопи тъй хитро самия Джуниър. Опитът им явно се ограничаваше до забиване на пирони, пиене на бира и тичане по жени.
– На този шлеп ли ще живееш, докато възстановиш къщата? – попита Мишел.
– Нямам избор.
– В моята къща има свободна стая.
– Благодаря, но с моята мания за ред едва ли ще оцелея там. Вече имам напредък в това отношение.
– Напредък! Последния път, когато те посетих, беше отрупала кухненската маса с водни ски, пушки и какво ли не още, в кухненската мивка имаше камара мръсно бельо, а неизмитите чинии бяха на стол в хола. Сервира вечерята в картонени чинии върху дъска, подпряна на два стола. За пръв път ми се случваше, уверявам те.
– Е – заяви обидено тя, – мислех, че ще оцениш старанието ми. Знаеш ли колко консерви трябваше да отворя?
– Сигурен съм, че е било истинско изпитание.
Кинг се канеше да добави нещо, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се Тод Уилямс. Разговорът бе кратък, но когато остави слушалката, Кинг изглеждаше потресен.
Мишел остави чашата кафе и го погледна.
– Още едно убийство ли?
– Да.
– Коя е жертвата?
– Моя позната – каза той.
24
Бруталното убийство на Даян Хинсън се бе отразило твърде зле на нейния изискан, охраняван и уж безопасен квартал. – Когато Мишел и Кинг пристигнаха, малка, но гласовита тълпа от гневни хора бе обкръжила неколцина изтормозени мъже в костюми, представляващи управата. Сред обсадата забелязаха и един стар пазач, който изглеждаше готов да се разплаче от отчаяние.
Полицейски и други служебни коли оформяха дълга редица по улицата към дома на Хинсън. Жълта лента ограждаше малката тревна площ пред самата сграда, макар че наоколо не се виждаха желаещи да позяпат. Униформени полицаи влизаха и излизаха през вратите на къщата и гаража. Кинг спря отпред и двамата с Мишел слязоха от колата.
Полицейският шеф Уилямс им махна от предната веранда. Изтичаха към него и заедно влязоха вътре.
Невероятно, но Тод Уилямс изглеждаше още по-зле, отколкото в моргата. Гравитацията сякаш заплашваше да го завлече под земята.
– По дяволите – промърмори той. – Идея нямам с какво съм заслужил това.
– Идентифицирана ли е Хинсън? – попита Кинг.
– Да, тя е. Защо, познаваш ли я?
– Градът е малък, а и двамата сме адвокати.
– Добре ли я познаваше?
– Не чак толкова, че да е от полза за следствието. Кой я откри?
– Тази сутрин трябвало да отиде по-рано на работа, имала да подготвя някаква молба до съда. Когато не се появила, от фирмата позвънили на домашния и клетъчния й телефон. Никакъв отговор. Пратили някого да я потърси. Колата й била в гаража, но никой не отговарял. Разтревожили се и викнали полицията. – Уилямс поклати глава. – Няма и капка съмнение, че е бил същият, който уби Тайлър, Пембрук и Кани.
Мишел забеляза самоуверения му тон.
– Получихте ли писмо за гимназистите?
Уилямс кимна, извади от джоба си лист и й го подаде.
– Ето ти фотокопие. Проклетите журналисти задържали писмото, защото е адресирано до Върджил, а той бил извън града. Изглежда, на никого от редакцията не му е хрумнало да го отвори. И това ми било журналисти! Дрън-дрън!
– Беше ли зашифровано като първото? – попита Кинг.
– Не, получихме го с чист текст. И на плика няма никакъв символ.
– Значи теорията за Зодиака отпада? – Кинг погледна Мишел. – Какво пише?
Мишел набързо прегледа текста, после зачете:
– Добре, още един се гътна, а тепърва ще има и други. Казах ви първия път, че не съм 3. Но вие навярно си мислите, че онова хлапе е гушнало китката по вина на 3. Помислете си пак. Оставих кучешката каишка, защото кучето не ме е накарало да го сторя. Аз дори нямам куче. Сам си пожелах да го направя. И да уточня, не съм и онзи. До нова среща, а тя няма да се забави. Подпис: не съм С. С.
Мишел озадачено се озърна към Кинг.
– Кучешка каишка? Кучето не ме е накарало да го сторя?
– Веднага се вижда колко си млада, Мишел – отвърна Кинг. – С.С, и кучето, което го било накарало. Става дума за Сина на Сам, с истинско име Дейвид Бърковиц – сериен убиец от Ню Йорк през седемдесетте години. Наричаха го още „убиецът от любовните улички“, защото някои от жертвите бяха млади двойки, убити в колите си.
– Точно като Кани и Пембрук – отбеляза Мишел.
Уилямс кимна.
– А на разпитите Бърковиц твърдял, че неговият съсед имал някакъв демон, който чрез кучето му предавал заповедите да убива. Чиста глупост, разбира се.
– Но нашият човек знае какво върши – каза Кинг. – Подчертава го категорично.
– Едно не схващам – намеси се Мишел. – Защо имитира убийствата на някогашни престъпници, а после пише писма, подчертавайки, че няма нищо общо с тях? Та имитацията е висша форма на ласкателство, нали така?
– Кой знае? – отвърна Уилямс. – Но, така или иначе, той е убил двете хлапета.
Кинг се озърна към полицая, после пак погледна писмото.
– Чакай малко. Не е казал такова нещо. Тук пише „още един се гътна“.
– Недей да се заяждаш за граматически дреболии, човекът е смахнат – възрази Уилямс. – Просто ги е очистил заедно, и толкоз.
– Погледни пак писмото; авторът използва единствено число: „хлапе“, а не „хлапета“.
Уилямс се почеса по бузата.
– Е, може да се окаже съвсем просто. Да речем, че е пропуснал последните две букви.
– Ако е нарочно, кое хлапе има предвид? – попита Мишел.
Уилямс въздъхна тежко, после посочи нагоре по стълбището.
– Е, първо се качете да видите. Не вярвам обаче да ви стане по-ясно. И без проклетото му писмо разбирам кого не се мъчи да имитира този път.
Изкачиха се по стъпалата и влязоха в спалнята. Даян Хинсън лежеше на мястото, където бе убита. Из стаята кипеше трескава дейност – криминалисти, полицейски служители, мъже с якета на ФБР и следователи от отдел „Убийства“ на Вирджинската щатска полиция се стараеха да запазят първоначалния вид на местопрестъплението и да извлекат от него и най-дребната улика. Ако се съдеше обаче по унилите им физиономии, явно липсваха полезни находки.
Кинг забеляза в единия ъгъл Силвия Диас да разговаря оживено с някакъв мъж в зле скроен костюм. Тя се озърна към тях, усмихна се уморено, после продължи разговора. Когато видя символа върху стената, Кинг трепна.
Беше петолъчна звезда, но изрисувана с върха надолу.
– Да, и аз така се почувствах.
Той се обърна и видя, че Уилямс го гледа втренчено. Полицейският шеф се наведе и вдигна тениската на Хинсън.
– Има го и тук.
Тримата се втренчиха в рисунката върху корема на жената.
Мишел също бе забелязала символа на стената.
– Преобърната петолъчка – каза тя. После тихо ахна и погледна Кинг и Уилямс. – Този път знам за случая. Ричард Рамирес, нали.
– По прякор Нощният хищник – кимна Кинг. – Който, ако не греша, в момента е зад решетките в килия за осъдени на смърт на почти пет хиляди километра оттук. Рисувал преобърната петолъчка върху някои от жертвите си, както и по стените в спалнята на поне една от тях. Също като тук.
Уилямс извъртя Хинсън на една страна и им показа многобройните кървави рани по гърба й.
– Силвия казва, че докато са нанасяни ударите, навярно е била притисната по очи, после убиецът я е преобърнал по гръб и е подпрял ръката й на чекмеджето.
Полицаят върна трупа в първоначалното положение. Този път не личеше стомахът му да се бунтува – явно почваше да развива устойчивост към кошмарните гледки.
– Някакви улики? – попита Мишел.
– Убиецът е използвал нож от нейната кухня и кабел от нейния телефон. Това личи от белезите по китките й. После обаче я е развързал, за да подпре ръката. Открихме много отпечатъци, но бих се изненадал, ако мръсникът не е носил ръкавици.
– Сигурни ли сме, че е мъж?
– Няма следи от борба. Била е надвита мигновено. Това може да стори и жена с пистолет, но би поела сериозен риск, докато я връзва. Тогава Хинсън би могла да окаже съпротива. Тя беше в отлична форма.
Кинг се озадачи.
– И никой не е видял или чул? Наоколо има съседи. Все някой трябва да е забелязал нещо.
– Естествено, проверяваме по тази линия, но още е рано да се каже. Знаем, че къщата вдясно е празна и е обявена за продан.
– Кога е убита? – попита Мишел.
– За това ще трябва да питаш Силвия, ако успееш да я откъснеш от онзи фебереец.
Кинг отново се озърна към Силвия.
– Той от ППТП ли е?
– Откровено казано, не съм сигурен. Толкова народ се е струпал, че вече не знам кой влиза и кой излиза.
– Тод – каза Кинг, – това да не го повтаряш и на километър от ухото на адвокат.
За момент Уилямс се обърка, после кимна.
– А, разбрах те.
Пристъпиха напред да огледат часовника.
– Нагласен е на четири часа – печално каза Уилямс.
Кинг се наведе да види отблизо.
– Не, не е.
– Какво? – възкликна Уилямс.
– Сочи една минута след четири.
Уилямс коленичи до него.
– Я стига, Шон. Мисля, че при дадените обстоятелства това е почти същото.
– Досега този тип беше пределно точен, Тод.
Уилямс не изглеждаше убеден.
– Представи си го, Шон: току-що е убил жена и иска да се измъкне час по-скоро. Вероятно действа на тъмно. За разлика от другите престъпления сега се намира сред множество потенциални свидетели. Сигурно в бързината просто не е забелязал, че греши с някаква си минута.
– Може би – отвърна Кинг със същия скептицизъм. – Но убиец, който е тъй внимателен, че не оставя никакви съществени следи, не ми прилича на човек, способен да напише „хлапе“, когато всъщност има предвид „хлапета“, или да нагласи часовник на четири и една минута, когато е възнамерявал да го сложи точно на четири.
– Добре де, ако е искал да бъде четири и една минута, каква е причината? – попита Мишел.
Кинг нямаше отговор. Той за дълго сведе очи към мъртвата жена, а Уилямс отиде да провери нещо друго в стаята.
Мишел сложи ръка на рамото му.
– Извинявай, Шон, бях забравила, че я познаваш.
– Тя беше добър човек и чудесен адвокат. По дяволите, не заслужаваше това… не че някой го заслужава.
Силвия ги спря, докато минаваха на излизане покрай нея. Мъжът с костюма се бе присъединил към групата, струпана около тялото. Беше малко по-нисък от Кинг, но с по-масивно и много мощно телосложение; раменете му сякаш всеки миг щяха да разкъсат костюма по шевовете. Имаше оредяла, леко прошарена кестенява коса, уши като карфиол и сплескан боксьорски нос между чифт зорки кафяви очи.
– Ето че сме на номер четири и краят не се вижда – каза Силвия. – Нощният хищник. Кой би си помислил?
Тя поклати глава.
– С кого разговаряше преди малко? – попита Кинг.
– Агент на ФБР. Чип Бейли от Шарлотсвил.
– Чип Бейли? – бавно повтори Кинг.
– Познаваш ли го? – попита Силвия.
– Не, но мисля, че бих желал да се запознаем.
– Може да уредя нещо. По-късно, разбира се. В момента всички са много заети.
– Чудесно. – Кинг помълча, после добави: – Забеляза ли колко сочеше часовникът?
Силвия кимна.
– Четири и една минута. Също като онзи на Пембрук.
– Какво? – изрекоха едновременно Кинг и Мишел.
– Нейният часовник беше нагласен на два и една минута. Не ви ли казах?
– Не – отвърна Мишел, – и Тод не ни каза. Той сякаш си мисли, че толкова дребна разлика няма значение.
– А ти как смяташ? – попита я Кинг.
– Мисля, че е важно, макар да не знам защо.
– Нещо друго да ти е направило впечатление? – попита Кинг.
– Разбира се, след като проверих Хинсън за следи от сексуално насилие, измерих аналната й температура; проверката бе отрицателна. Мъртва е от осем-девет часа. Но има дванайсет рани от нож.
Мишел схвана намека в тона на Силвия.
– Твърде много.
– Да – потвърди лекарката. – Това говори за ярост. Не открих отбранителни рани по ръцете и китките й. Очевидно е била изненадана и не е оказала съпротива. – Тя взе чантата си и кимна към вратата. – Връщам се в кабинета. Първо имам да се погрижа за няколко пациенти, после ще направя аутопсията на Хинсън.
– Ще те изпратим – предложи Кинг.
Излязоха на чист въздух. Утрото бързо се затопляше.
– Отдавна се канех да ви попитам. Как върви разследването около Джуниър Дийвър?
Кинг погледна Силвия с изненада.
– Как разбра?
– Случайно срещнах Хари Карик в магазина. Казах му, че се интересувате от тия убийства, а той отговори, че работите за него. Все още не мога да повярвам, че Джуниър Дийвър е способен на подобно нещо. Работил е в моята къща. Винаги съм го смятала за много любезен и разбран, макар и грубоват човек.
– Вече разговаряхме с Реми, Еди, Доротея, Савана и слугите от къщата.
– И не сте стигнали доникъде, предполагам – отбеляза Силвия.
– Реми е страшно разтревожена заради Боби – каза Кинг.
– Чух, че бил много зле.
– Е, все още има надежда – каза Мишел. – Наскоро се свестил, но говорел безсмислици. Доколкото разбрах, всъщност бръщолевел несвързано; само изреждал имена. И все пак да се надяваме, че е добър признак.
– При мозъчен удар последствията са напълно непредсказуеми – каза Силвия. – Точно когато си мислиш, че някой е почнал да се възстановява, той внезапно умира. Или внезапно се възстановява.
Кинг поклати глава.
– Е, заради Реми се надявам Боби да прескочи трапа. – Той погледна Силвия. – Нали ще ни кажеш каквото откриеш за Хинсън?
– Обещах на Тод да ви държа в течение, а тук той командва. Поне докато следствието не мине към ФБР или щатската полиция.
– Смяташ ли, че е възможно?
– Според мен това ще е най-доброто, ако искаме да заловим онзи безумец – твърдо отсече Силвия.
25
Този следобед четирите серийни убийства в Райтсбърг привлякоха вниманието на националните медии и шумът не заглъхна до вечерта. Повечето жители на градчето седяха пред телевизионните екрани, на които водещи с мрачни лица обясняваха най-усърдно в коя точно земеделска област на Вирджиния се намира общината и как е потресена от серия жестоки и сякаш безцелни убийства. После добавяха, че щатските и федералните власти вече са се заели със случая и има надежда убиецът да бъде задържан в близко време.
Премълчаваха само факта, че нито един от служителите, заети със следствието, не вярва в тази възможност.
Също като своите съграждани Кинг и Мишел седяха пред телевизора в кантората на Кинг и гледаха и слушаха репортажите, описващи в каква кланица се е превърнало спокойното им градче. Когато пред цялата нация бе съобщен фактът, че убиецът е пратил две писма до редакцията на „Райтсбърг Газет“, Кинг яростно възкликна:
– Дявол да го вземе!
Мишел кимна с разбиране.
– Смяташ ли, че убиецът гледа?
– Много ясно, че гледа – отсече Кинг. – Той държи всичко да се разчуе.
– Наистина ли смяташ, че убийствата са извършени напосоки?
– Между жертвите няма явна връзка. – Кинг помълча. Ос вся споменаването само на едно от хлапетата в писмото за Кани и Пембрук. Въпросът е: за кое хлапе става дума?
– Не схващам.
Той я погледна.
– Нека допуснем, че целта е била Пембрук, а Кани просто случайно е попаднал на мушката. Това означава, че е имало причина Пембрук да умре. А щом така е било при нея, може би има причини за смъртта и на другите жертви. И може би тези причини са свързани помежду си.
– А часовниците за какво са?
– Очевидно онзи тип ги използва като своя запазена марка, но може да има и още нещо.
– Да се надяваме, че Силвия скоро ще ни даде повече отговори.
Кинг погледна часовника си.
– Трябва да тръгвам, имам уговорена вечеря.
– Къде?
– В „Мъдрия джентълмен“ с неколцина гости на града. Ти ще останеш ли тук?
– Не, и аз имам работа.
Той я погледна с усмивка.
– Среща?
– Да, с моя инструктор по кикбокс. Много ще се потим и ще пъшкаме, само че облечени и във вертикално положение.
Двамата поеха в противоположни посоки. Както бе типично за нея, Мишел подкара с трийсет километра над разрешената скорост своята бяла тойота секвоя, която наричаше „Кита“ в чест на измисления от Мелвил бял кит Моби Дик. Отмина последното, рядко използвано кръстовище, откъдето оставаха само трийсетина секунди до чакълестия път, който лъкатушеше из гората и водеше към нейната къща. Веднага щом излезе от кръстопътя, фаровете на бледосиния фолксваген светнаха, шофьорът включи на скорост, зави надясно и подкара след нея.
Когато тя зави по чакълестия път, той намали и проследи с поглед как изпод колелата й се вдигат облаци прах и камъчета, после автомобилът бързо изчезва в сгъстяващия се сумрак. Вече бе ходил нататък и знаеше, че след около четиристотин метра и още малко наляво е къщата на Мишел. На километър наоколо нямаше други жилища. На езерото зад къщата беше малкият плаващ кей, където тя държеше гребната лодка, каяка и скутера си. Сградата заемаше около сто и четирийсет квадратни метра и имаше широка веранда. Мъжът знаеше още, че Мишел живее съвсем сама, няма дори и куче. Но като бивш федерален агент тя притежаваше редица специални умения, затова не биваше да я подценява. Той продължи още малко по главния път, спря колата си на уединено местенце зад дърветата и тръгна пеш през гората към къщата.
Когато пристигна, видя, че тойотата е паркирана на мястото за обръщане край предната врата. В къщата светеше. Той извади бинокъла и огледа внимателно. Мишел не се виждаше. Без да излиза от прикритието на дърветата, човекът заобиколи къщата. Видя светлина в една от задните стаи на горния етаж. Спалнята, предположи той. Прозорецът беше закрит с чаршаф, но мъжът зърна на два пъти очертанията на тялото й. Движенията бяха недвусмислени – Мишел се събличаше. Мъжът отпусна бинокъла. След няколко минути тя излезе, облечена в спортен екип, скочи в колата и рязко потегли.
Мъжът заобиколи къщата тъкмо навреме, за да види как светлините на колата примигват в мрака и изчезват зад завоя. Определено обича високите скорости, помисли си той. Огледа входната врата. Беше заключена, но това не представляваше трудност. Нямаше алармена система; това също бе проверил. Той подбра от комплекта си най-подходящия шперц.
След две-три минути влезе вътре и се огледа. В къщата цареше безпорядък; той неволно се възхити на способността на тази жена да се ориентира сред подобен хаос. Пъхна устройството зад купчина книги и компактдискове, които събираха прах в единия ъгъл на хола. Машинката представляваше УКВ предавател с размерите на монета от четвърт долар. Той бе запоил към устройството миниатюрен микрофон, което нарушаваше законите на САЩ, защото по този начин се получаваше подслушвателен прибор, но това нарушение изобщо не го вълнуваше. Промъкна се горе в спалнята на Мишел, където огледа гардероба и откри няколко черни костюма с панталони, две бели блузи, три чифта протрити дамски обувки и огромно изобилие от джинси, памучни фланели, спортни екипи и обувки.
Върна се долу. Мишел нямаше работен кът в истинския смисъл на думата; все пак мъжът прегледа безредната купчина писма, струпана върху кухненската маса. Не видя нищо особено, ако не се брояха абонаментните квитанции за списания като „Огнестрелни оръжия“ и „Железни жени“.
Тихичко се измъкна навън; оставаше му да свърши една последна задача. Тъй като криеше микрофоните на различни места, не би могъл да се свързва с тях едновременно. Затова беше модифицирал предавателя така, че да се свързва безжично с управлявано чрез глас записващо дигитално устройство, което човекът в момента укри извън къщата на Мишел. Предавателят имаше радиус на излъчване от сто метра в сграда, а миниатюрното записващо устройство разполагаше с диск за стотици часове запис. Мъжът се върна в къщата, заговори, после изтича обратно да провери системата. Думите му бяха записани. Доволен, той седна в колата си и се отдалечи. Преди два дни вече бе сложил бръмбари в шлепа на Кинг, както и в кантората и по телефоните, тъй че поне двама от хората, опитващи се да го заловят, щяха неволно да му доставят предварителни сведения. Както бе предсказал Кинг, той наистина слушаше новините. Разбираше много добре, че наоколо се събира армия от служители на реда, готови да го заловят. Е, жив нямаше да го хванат. И щеше да повлече в гроба мнозина от тях.
