Текст книги "Игра на часове"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 27 (всего у книги 29 страниц)
93
Кинг и Силвия току-що бяха приключили вечерята в нейния дом. Детективът си бе взел кратък отпуск от охранявания лагер в имението на Батъл. Но в края на алеята пред дома на Силвия пазеше помощник-шериф – в случай че някой се опита да наруши уединението им.
Силвия опипа гривната на китката си.
– Според теб къде се укрива?
Кинг сви рамене.
– Може да е на хиляда километра, а може и да е на две крачки от нас.
– Той смачка черепа на Джийн Робинсън. И гръкляна на онзи полицай в съда. А ударът с нож в гърдите на Чип Бейли беше толкова силен, че острието стигна до гръбначния стълб! Да не говорим за онова, което направи със Сали Уейнрайт и другите хора. Малко остана да убие дори теб.
– И все пак не е убил Томи Робинсън.
– Мислиш ли, че това го оправдава? – рязко попита тя.
Той я погледна над ръба на чашата си.
– Не. – Изправи се и взе бутилката вино, която беше донесъл. – Този сорт е най-подходящ за пиене на открито.
Беше му омръзнало да говори за Еди. Повдигаше му се от тази тема.
Слязоха по стъпалата до малкия кей на Силвия.
– Кога монтира площадката? – попита Кинг.
– Миналата година. Обичам да седя и да гледам към езерото.
– Хубаво място имаш, макар че би трябвало да предвидиш и удобства за лодки.
– В лодка ми прилошава. И не плувам много добре.
– С удоволствие ще те науча.
Седнаха и си наляха вино.
– Някой ден ще те изведа с моята лодка – каза след малко Кинг. – Всъщност езерото е много безопасно.
– Сигурен ли си?
– Абсолютно.
Мъжът плуваше под вода, като на всеки петнайсет метра предпазливо подаваше глава над повърхността, бързо поемаше въздух и отново се гмуркаше. След последната отсечка той изплува и се огледа. Точно както бе предполагал – не пазеха кея. Откъде толкова ум у полицаите, та да се сетят?
С отмерен замах Еди преплува последните метри до кея. С черния неопренов костюм беше почти невидим. Стегна до стълбичката, измъкна се от водата, после спря и се ослуша. Внимателно се огледа, преди да продължи напред. Спря, свали от кръста си непромокаемата торба, извади пистолета и погледна часовника си. Трябваше да действа бързо. Едва ли щеше да успее да се измъкне тихомълком, макар че в далечината тътнеха гръмотевици. Бе чул по радиото, че се задава сипна буря с вятър, пороен дъжд и светкавици. На по-добро време не можеше и да се надява. Изглежда, природните стихии бяха винаги на негова страна. Добре, защото нямаше други съюзници.
Той отиде до бараката, набра комбинацията на ключалката, отвори вратата и влезе. Грабна нещата, които му трябваха, натисна ключа на електрическия повдигач и изтича навън, като стискаше дистанционното управление на повдигача.
Скутерът бавно се спускаше във водата. Преди да го заловят, Еди предвидливо бе проверил дали е напълно готов за плаване. Търговецът, който го продаде на баща му, твърдеше, че е една от най-бързите лодки – може би дори най-бързата на това езеро. Е, ако нещата се развиеха зле, тъкмо бързина щеше да му е нужна.
Той се качи в кабината. Когато скутерът слезе на вода, Еди натисна бутона за спиране на повдигача. Отново настана тишина. Нямаше да включи светлините, преди да се отдалечи от брега, а и тогава можеше да се въздържи. Имаше късмет, че никой друг от семейството не се увличаше по скоростни моторни лодки. Нямаше опасност някой да дойде към кея в този късен час. И по-добре за тях. Еди беше в убийствено настроение. Нямаше да гледа кой е роднина и кой не. Вече не се владееше.
Зачака търпеливо. Ето – бурята връхлетя със страховит гръмотевичен тътен. Той включи едновременно двата двигателя и хилядата коня мигновено оживяха под него. Натисна превключвателя, който отпрати по-голямата част от шума на двигателите надолу под водата. Дръпна дросела назад и скутерът се отлепи от дока. Еди завъртя носа към заливчето, тласна дросела напред и с около петнайсет километра в час се отдалечи от къщата. Усети как корпусът леко трепери под краката му, сякаш двигателите се сърдеха, че не ги натоварва докрай. Той погали таблото. И това ще дойде, обещавам ви.
Щом навлезе в открития канал, той вдигна скоростта и скутерът се понесе с шейсет километра в час. Двигателите още не бяха съвсем доволни, но започваше да им харесва. Еди огледа цветния екран на Джи Пи Ес системата и пое курс 150 градуса на югоизток. Не се виждаха други лодки, а той познаваше езерото като петте си пръста. Каналите бяха безупречно маркирани със светещи шамандури – червени с четни номера нагоре по течението и зелени е нечетни номера надолу. Плитчините бяха обозначени с ослепителна бяла светлина. И без това знаеше къде са. Проблеми можеше да възникнат само в малките заливчета, където плитките места невинаги бяха маркирани, а от брега най-неочаквано се издаваха малки носове. Баща му обаче бе поръчал да монтират на скутера радар, тъй че нямаше опасност да заседне, дори и в заливчетата. Благодаря, тате, задължен съм ти, мръснико.
Без да включва светлините, той вдигна скоростта до осемдесет километра в час. Ту гледаше напред, ту свеждаше очи към цветния дисплей. Сега двигателите ръмжаха доволно, във всеки случай корпусът вече не се тресеше. Скутерът се носеше плавно напред, макар че бурята вече се развихряше с пълна сила. Еди включи радиото и изслуша съобщенията за времето. Препоръчваше се на всички по-малки лодки да напуснат езерото, останалите да залостят люковете. Страхотна буря се задаваше.
Благодаря ти, Господи. Никой нямаше да попречи на грандиозното представление. Когато навлезе в главния канал, той промени курса и насочи носа на югозапад – 220 градуса по компаса. По вода пътят не беше чак толкова дълъг. Много повече време щеше да загуби с кола, затова бе взел скутера. Полицаите дебнеха по всички пътища. На езерото обаче имаше само един полицейски катер, а и той не работеше в делнични дни. Тази нощ никой нямаше да му досажда.
Той застана на щурвала и остави вятъра да развее косата му. Вълнението се засилваше; бели пенести ръбове очертаваха върховете на черните вълни. Скутерът обаче ги прорязваше като нож. Еди погледна зловещото мрачно небе. Винаги бе обичал да е на открито. Да язди, да си играе на войник, да лагерува под необятното небе, да рисува потресаващи изгреви, да ходи на лов и риболов, да проучва как едно нещо води към друго, как се развиват връзките в природата.
Краят скоро щеше да настъпи. Той разбираше съвършено ясно, че това ще е последното му пътуване. Изненадващо колко бързо свърши всичко. Той беше силен и здрав, но си знаеше, че няма да надхвърли четирийсет години. И все пак щеше да е постигнал всичките си цели. Колко хора можеха да се похвалят с това? Беше живял единствено по своите правила – не по чужди, наложени от майка му, от баща му или от когото и да било. Само по своите правила.
Всеки ден си повтаряше тази лъжа.
Той отвори хладилника и извади кутията бира, която бе сложил там, преди да го арестуват. Тогава не знаеше, че скутерът ще му потрябва. Само предполагаше.
Разбира се, ледът отдавна се бе стопил и бирата беше топла. Но толкова вкусна. Той притисна металната кутийка към лицето си и натисна дросела до предел. Двигателите сякаш се събудиха от сън, скутерът изрева и се стрелна напред със сто и десет километра в час. Хълмовете около изкуственото езеро прелитаха покрай него; хилядите дървета по тях бяха невидими часови, наблюдаващи неговата последна дързост. Атаката на Еди Лий Батъл и вярната му лека кавалерия. Господи, чувстваше се в стихията си.
– Отново на седлото! – изкрещя Еди към мрачните, просветващи небеса, когато пороят се изля над него. Облиза капките по устните си. – Най-голямата мъжка доблест е да се изправиш сам срещу всички. Когато изглежда най-мрачно, ще има светлина, та макар и само от ударите на едно сърце – заяви той, цитирайки поетичните редове на някакъв отдавна забравен писател от времето на Гражданската война, който навярно не беше докосвал мускет през живота си. Сякаш за да подчертае тези думи, отекна гръм и ослепителна мълния озари небето, а бурята продължи да се развихря.
Ревът на двигателите се сливаше с яростта на Майката Природа. Отзад оставаше вихрена диря, но скутерът се движеше плавно, адски плавно заради високия си център на тежестта. Почти три четвърти от десетметровия корпус бяха над водата и пореха върховете на вълните, достигащи вече един метър височина. Летеше като изтребител. Никой не можеше да го хване.
Никой!
94
Мишел крачеше из стаята си в имението Батъл като звяр в клетка, търсещ всяка възможна пролука за измъкване на свобода. Кинг беше отишъл на вечеря при Силвия. Сама не знаеше защо това я тревожи. Или може би знаеше. Тя не беше поканена. И какво толкова изненадващо имаше в това?
Накрая тя изскочи от стаята, изтича надолу по стълбището и влезе във всекидневната. Цял ден не бе виждала Реми. Доротея навярно спеше. Напоследък тя спеше много. Кой би я упрекнал? Тя беше разорена, имаше проблем с наркотиците, все още я подозираха в убийството на Кайл Монтгомъри, а съпругът й се бе оказал луд и убиец и полицията го гонеше. Ако Мишел беше на нейното място, сигурно изобщо нямаше да се събужда.
Тя спря, когато видя Савана да се задава по коридора. Младата жена вече не се обличаше като майка си. Може би непобедимостта на Реми Батъл започваше да се пропуква. Сега Савана носеше плитки джинси, изпод които се подаваше горният ръб на черните й дантелени прашки, и къса блуза с провиснали рамене. Беше боса и се виждаха ноктите на краката й, лакирани в яркочервен цвят.
Когато видя Мишел, тя трепна от изненада, сякаш досега не бе подозирала, че е в къщата.
– Как си, Савана?
Лицето на момичето посърна.
– О, страхотно. Бащата мъртъв, снахата превърната в зеленчук, майката съсипана, братът сериен убиец. Как ти се струва?
– Извинявай, не се съобразих.
– Нищо. И на теб не ти беше леко.
– Всичко на този свят е твърде леко в сравнение с онова, което сполетя семейството ти. – Мишел помълча и се запита дали да не се върне в стаята. Отхвърли тази идея и добави: – Мислех да направя кафе. Пие ли ти се?
Савана се поколеба, преди да отговори:
– Да, и без това нямам други планове.
Двете седнаха с чаши кафе на канапето в хола.
Мишел погледна към прозореца, където дъждът започваше да барабани по стъклата.
– Май се задава голяма буря – каза тя. – Дано Шон да се върне скоро.
– При Силвия ли е?
– Да. Отиде на вечеря.
– Спите ли заедно?
Мишел трепна от нетактичния въпрос.
– Кой, аз и Силвия ли? – пошегува се тя.
– Знаеш кого имам предвид.
– Не, не спим. Не че ти влиза в работа.
– Ако работех с Шон, нямаше да го изпусна.
– Браво на теб. Само че не се отразява много добре на служебната атмосфера.
– Ти го харесваш, нали?
– Да, и го уважавам. И се радвам, че сме партньори.
– И нищо повече?
– Защо се интересуваш толкова?
– Може би защото не вярвам, че ще имам нещо подобно. Нали разбираш, истински мъж в живота ми.
– Полудя ли? Ти си млада, красива и богата. Можеш да имаш когото си пожелаеш. Такъв е светът.
Савана се втренчи в нея.
– Не, няма да имам.
– Естествено, че ще имаш. Защо не?
Савана започна да гризе ноктите си.
Мишел се пресегна и дръпна ръката й.
– Малките деца си гризат ноктите, Савана. И като сме почнали да задаваме нетактични въпроси, защо не махнеш онази татуировка? Това може да подобри брачните ти перспективи, щом толкова се тревожиш за тях.
– Няма да помогне.
Мишел я погледна предпазливо.
– Защо си взела да се окайваш?
Савана внезапно избухна.
– Ами ако съм смахната като всички други в семейството? Баща ми беше напълно побъркан. Брат ми е убиец. Сега откривам, че другият ми брат е бил болен от сифилис. Майка ми е уникален изрод. Дори снаха ми е побъркана. Това е болест. Влезеш ли в контакт със семейство Батъл, обречен си. Тъй че какъв шанс имам, по дяволите? Нямам шанс. Никакъв!
Тя пусна чашата си на пода, сви се на кълбо и заплака.
Мишел дълго я гледа. Питаше се дали иска да се замесва в това. Накрая посегна, прегърна Савана и започна да шепне утешителни думи, без сама да знае откъде извират. Докато гръмотевиците трещяха навън, риданията на Савана почнаха да утихват, но младата жена продължаваше да се вкопчва в Мишел, сякаш никога нямаше да има друг приятел.
Мишел искаше само да избяга оттук час по-скоро. Беше готова дори да застане срещу убийствената ярост на Еди, само и само да е извън имението. И все пак тя не помръдваше, прегръщаше хълцащата жена и шепнеше успокояващи думи в ухото й. Чувстваше я като своя собствена плът и кръв и в същото време безмълвно благодареше на Бога, че не е така. Кой знае, не бе изключено всичко, казано от Савана, да е истина. Може би семейството бе прокълнато.
95
– Наистина беше чудесна вечер, Шон.
Двамата се бяха върнали в къщата. Седяха на малката остъклена веранда до кухнята и наблюдаваха идването на бурята.
– Обичам да гледам буря над езерото – каза Силвия. – Още по-красиво е през деня, когато можеш да виждаш чак до планинския хребет.
Тя се обърна и срещна очите на Кинг.
– Какво?
– Мислех си, че има нещо далеч по-красиво от бурята, и то седи до мен.
Силвия се усмихна.
– Това да не е дежурна реплика от студентските ти години?
– Да, но голямата разлика е, че този път съм искрен.
Настаниха се по-близо един до друг, той я прегърна през раменете, а тя отпусна глава на гърдите му.
– Както казах веднъж, приятно е някой да се грижи за теб – каза тя.
– Вие двамата сте страхотна двойка. Наистина.
Силвия изпищя и скочи на крака. Кинг се надигна от канапето, после видя, че съпротивата е безполезна. Пистолетът сочеше право към него. Отново седна.
Все още облечен с неопреновия костюм, Еди Батъл се облегна на рамката на вратата и завъртя пистолета към Силвия, после пак към Кинг. Лазерната точка танцуваше по гърдите им като въгленче на конец.
– Всъщност толкова сте чаровни, че ако имах фотоапарат, непременно щях да ви снимам.
– Какво искаш, по дяволите?
– Какво искам ли? Какво искам, Шон?
Докато Еди прекрачваше в стаята, Кинг застана пред Силвия.
– Точно това попитах.
– Знаеш ли, харесвам те. Наистина те харесвам. Не ме е яд, че точно ти ме разкри. Беше чудесна схватка на два интелекта. Очаквах да успееш. Точно затова се опитах да те премахна на шлепа заедно с Мишел.
– Защо просто не се предадеш? Така ще спестиш неприятностите на всички. Навън има полицай.
– Не е навън, Шон – поправи го Еди. – Седи в колата си в края на алеята. Проверих. А сред воя на бурята мога да ви застрелям, да си направя купон и онзи пак няма да усети.
– Добре, и какво означава това?
– Означава, че вие двамата идвате с мен. Ще си направим малка разхода по езерото.
Кинг отпусна ръка и я притисна към страничния джоб на сакото си. Вътре беше мобилният му телефон.
– По езерото? – възкликна Силвия. – В гръмотевична буря!
Кинг докосна през плата бутоните на телефона. Разсейвай го, Силвия.
Сякаш усетила мислите му, тя каза:
– По вода не можеш да се измъкнеш.
– Нямам намерение да се измъквам. Отдавна изоставих тази идея.
Кинг откри търсения бутон за бързо набиране, натисна го, после намери бутона за повикване. Трябваше да успее от първия опит.
Щом чу сигнала и отсреща прозвуча глас, той извика:
– По дяволите, Еди, това е лудост. С отвличания ли се захвана сега?
– Да, омръзна ми само да убивам. Хайде, тръгваме.
– Няма да се качим, и точка.
Еди насочи лазерния прицел към челото на Силвия.
– Тогава ще я застрелям на място. Ти решаваш. Пет пари не давам.
– Тогава вземи само мен – предложи Кинг.
– Това не е предвидено в плана, стари приятелю. И двамата.
– Къде ни водиш?
– И да проваля изненадата? – За един ужасен миг маската падна и пред тях изникна лицето на звяра, извършил девет убийства. – Тръгвай, Шон. Веднага.
Без сама да знае защо, след като се раздели със Савана, Мишел отиде да огледа ателието на Еди. Естествено, не вярваше, че той се спотайва в къщата; наоколо гъмжеше от полицаи, а Еди не беше глупак. Но докато обикаляше от картина на картина, тя неволно се питаше как човекът, убил толкова много хора, може да е сътворил подобна красота. Струваше й се невъзможно един и същ ум да обединява талантлив творец и ужасен убиец. Тя потръпна и обгърна раменете си с длани. И като си помислеше, че бе изпитвала чувства към него. Какво говореше това за способността й да преценява хората? Да отгатва истинската им същност? Как да вярва занапред на инстинктите си? При тази мрачна мисъл в гърдите й се надигна пареща болка. Тя усети, че й призлява, преви се и опря лакти в коленете си, за да не падне.
Господи, как може да съм била толкова сляпа? Но ето че си спомни нещо характерно за най-знаменитите убийци в историята. Че те не приличат на убийци. Те са чаровни, забавни; хората инстинктивно ги харесват. Това беше най-страшното. Те са като теб и мен.
Тя се изправи, когато мобилният й телефон иззвъня. Обади се, но отсреща мълчаха. После чу гласа на Кинг да крещи нещо, от което различи ясно само една дума. Но и тя стигаше.
– Еди!
Продължавайки да слуша и да сглобява по интуиция какво става на другия край на връзката, тя се огледа, видя стационарен телефон на една масичка до статива на Еди и бързо се свърза с Тод Уилямс.
– Те са у Силвия… поне така смятам.
– По дяволите. Но с Шон имаше полицай.
– Той може вече да е мъртъв.
– Тръгвам веднага.
– Аз също.
Мишел се втурна обратно към къщата, притиснала телефона до ухото си. Изтича в стаята си, грабна ключовете на тойотата и изскочи навън. Понечи да се метне в колата, но изведнъж спря и бързо се върна в къщата. Насочи се право към стаята на Савана и блъсна вратата. Младата жена си беше легнала, но скочи, стресната от нашествието. Мишел закри телефона с длан, за да не стигнат думите й до ушите на Еди Батъл.
– Боже мой, какво има? – попита Савана.
– Трябва ми мобилният ти телефон.
– Какво?
– Дай си проклетия телефон!
След секунди Мишел седеше в тойотата и все така притискаше телефона до ухото си, напрягайки слух да долови нещо, което би й подсказало къде е Шон.
Чакай малко. Ето че чу нещо. Какво беше?
– Скутер!
Шон питаше Еди къде ще ги води в бурята със скутера. Чу го съвсем ясно.
Тя грабна телефона, който бе взела от Савана, и бързо набра номера.
– Тод, те плават със скутер по езерото.
– Скутер! Откъде е взел Еди скутер, по дяволите?
– На кея в имението има колкото щеш. Включително и един много бърз.
– Мамка му!
– Тод, имаш ли моторница? – попита трескаво тя.
– Не. Ловната охрана има, но не съм сигурен къде е в момента.
– Е, страхотно!
Мишел се замисли напрегнато. Ах, глупачка! Разбира се.
– За колко време можеш да дойдеш тук?
– Ами… за десетина минути – отговори Уилямс.
– Нека да са пет. Ще те чакам при кея на имението. Дотам се стига пеш, но можеш да вземеш електрическата количка за голф. Пътеката е осветена и има указатели.
– Ами ти?
– Какво аз? – извика тя.
– Няма ли да ти трябва количката?
– Само ще ме забави. А сега слушай внимателно. На идване насам трябва да се свържеш с ловната охрана, да откриеш катера им и да изпратиш въоръжен патрул по езерото. Погрижи се да блокираш всички пътища с достъп до брега. Освен това предай на щатската полиция и ФБР спешно да пратят хеликоптер с мощен прожектор. Кажи им да осигурят ударна група. Ще ни трябват снайперисти.
– За всичко това трябва време, Мишел.
– С каквото не разполагаме, тъй че действай.
– Езерото е голямо. Над осемстотин километра брегова линия. По-голямо е от щата Роуд Айланд.
– Благодаря за лекцията. А сега си размърдай задника и идвай насам.
Тя прекъсна връзката, изскочи от колата, тичешком заобиколи къщата и с все сила побягна по осветената пътека надолу към кея. Продължаваше да се ослушва за нещо полезно по телефона, но чуваше само рев. Ако бяха на моторница, двигателите щяха да заглушават всичко останало.
Стигна до кея, дръпна шалтера и наоколо лумна светлина. В този миг през небето се стрелна чудовищна хоризонтална мълния, последвана от тъй мощен трясък, че тя закри ушите си с длани.
Погледът й веднага различи празното място.
– По дяволите, взел е новия скутер.
Отново се свърза с Уилямс.
– Тод, той е с новия скутер на Батъл. Десетметров корпус, бял с червена…
– Знам, виждал съм го. Случайно да знаеш какви са двигателите?
– Да, два по петстотин конски сили с усъвършенствани витла. Ако не си тук до три минути, потеглям без теб.
Мишел изключи телефона.
– Добре, да видим с какво разполагаме – промърмори тя, тичайки покрай лодките.
Джетовете бяха бързи и маневрени, но нямаха ходови светлини, а и не си представяше едрият Тод да кара подобна машина или да седи зад нея. Освен това след неравния двубой с Роджър Кани предпочиташе, ако се стигне до битка, да има малко повече маса.
Спря до големия катер в края на кея. Личеше, че не може да се мери по скорост с онзи на Еди, но беше голяма машина с мощни двигатели – друго не й трябваше. Тя разби с един изстрел бравата на бараката, влезе вътре, откри ключовете на катера и дистанционното за повдигача, после изскочи навън да го подготви за плаване.
След броени минути Тод Уилямс пристигна с количката за голф. Грабна спасителна жилетка и скочи на борда.
– Свързах се с всички. Ловната охрана потегля с катера от моста „Хейли Пойнт“, това е на двайсет и пет километра нагоре по течението. И ФБР, и щатската полиция пращат по спешност хеликоптери и снайперисти. Уредил съм да бъдат блокирани всички пътища към езерото.
– Добре. Сега вземи това и слушай внимателно. Шон може да ни подскаже къде се намират.
Уилямс пое телефона и го притисна към ухото си.
Мишел дръпна дросела назад и катерът отскочи заднишком от кея толкова бързо, че Уилямс се блъсна в парапета и едва не падна зад борда.
– По дяволите, Мишел, знаеш ли как да управляваш това чудо? – попита той, докато се надигаше. – Да не ти е някаква гребна лодка?
– Бързо се уча. Къщата на Силвия… кажи ми приблизително колко далеч се намира оттук и в каква посока.
Тод я упъти, доколкото можеше да прецени, и тя бързо пресметна времето, разстоянието и курса. Всъщност в тайните служби бе придобила опит с всякакви плавателни съдове, от скутери, докато охраняваше бивши президенти със страст към безумните скорости по вода, до безобидни гребни лодки, натоварени с техните внуци.
– Добре, дръж се.
Тя насочи носа към открития канал и натисна дросела напред. Отначало големият катер изръмжа, сякаш се събуждаше. Но после витлата му се врязаха във водата, хвърляйки облаци пяна. Машината вдигна нос във въздуха като буен жребец, готов да хвърли ездача си, и направи огромен скок напред. След секунди вече се носеха с шейсет километра в час и Мишел насочваше катера право в бурята над просторното езеро, без да има ни най-малка представа къде трябва да отиде.
