Текст книги "Игра на часове"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 29 страниц)
19
Кинг и Мишел спряха пред грамадна каравана, монтирана върху бетонен фундамент в края на чакълеста алея. Електрическите и телефонните кабели, водещи към караваната, бяха единствените признаци за връзка с външния свят. Хилави борове и дребни храстчета див планински лавър оформяха твърде унилия фон зад скромния дом на Джуниър Дийвър и Лулу Оксли. Пред караваната като престарял пазач стоеше ръждясал форд с пукнат шибедах, пепелник, пълен с угарки, празна бутилка от джин на предната седалка и мръсни номера от Западна Вирджиния.
Докато слизаха от лексуса обаче, Мишел забеляза, че по прозорците на караваната има саксии с цветя. Още саксии, отрупани с пищни есенни цветове, красяха дървените стъпала, водещи към вратата. Самата каравана изглеждаше стара, но дворчето отпред беше чисто и добре поддържано.
Кинг вдигна очи към небето.
– За какво се оглеждаш?
– За торнадо. Единственият път, когато ме връхлетя такова чудо, бях в каравана насред Канзас. В цялата област не пострада и една тревичка, но вихърът вдигна караваната и я метна нейде в Мисури. За щастие успях да се измъкна преди началото на полета. Човекът, когото бях отишъл да разпитвам за връзките му с група фалшификатори, предпочете да остане вътре. Намериха го на петнайсет километра оттам.
Вместо да тръгне направо към вратата, Кинг заобиколи караваната отстрани. Отзад видяха голяма барака, заградена от трите страни с клонести дървета. Вратата липсваше и през зеещия отвор зърнаха, че по стените висят инструменти, а на пода има голям компресор. Когато наближиха, едно рошаво, мършаво куче излезе мудно отвътре, видя ги и започна да лае, оголвайки пожълтелите си зъби. За щастие животното се оказа вързано с верига за здраво забит кол.
– Добре, стига сме разузнавали – заяви Кинг.
Докато двамата с Мишел се изкачваха по стъпалата на караваната, зад мрежестата врата изникна едра жена. Косата на жената беше буйна и черна, леко прошарена. Пурпурната рокля обгръщаше на широки дипли масивната й фигура, а лицето й се състоеше от провиснали бузи, тройна брадичка, малки устни и хлътнали очи. Кожата беше бледа, без нито една бръчка. Ако не бяха сребристите нишки в косата, би било трудно да се определи възрастта й.
– Мисис Оксли? – попита Кинг и протегна ръка.
Жената не я пое.
– Кой се интересува, по дяволите?
– Аз съм Шон Кинг, а това е Мишел Максуел. Хари Карик ни нае да проведем разследване на обвиненията срещу съпруга ви.
– Никак няма да ви е лесно, като се има предвид, че съпругът ми е мъртъв от десет години – гласеше изненадващият отговор. – Сигурно търсите дъщеря ми Лулу. Аз съм Присила.
– Извинявайте, Присила – каза Кинг и се озърна към Мишел.
Жената отпи нещо от голямата чаша с емблемата на Дисни Уърлд, която държеше.
– Тя отиде да го докара. Да докара Джуниър, искам да кажа.
– Мислех, че той е в затвора – обади се Мишел.
Жената бавно завъртя очи към нея.
– Беше. Пуснаха го под гаранция, сладурче. Аз дойдох от Западна Вирджиния да помогна за хлапетата, докато Джуниър се измъкне от тая каша. Ако изобщо успее. – Тя поклати едрата си глава. – Да краде от богаташи. Няма нищо по-тъпо, но Джуниър си е тъпак открай време.
– Знаете ли кога ще се върне? – попита Кинг.
– Ще вземат дечурлигата от училище, тъй че скоро би трябвало да пристигнат. – Присила ги изгледа недоверчиво. – И за какво точно сте дошли?
– Адвокатът на Джуниър ни нае да търсим доказателства за неговата невинност – обясни Кинг.
– Е, много ще трябва да се потрудите.
– Значи смятате, че е виновен? – го попита Мишел, като се облегна на перилата.
Присила я погледна с нескрито презрение.
– И друг път е вършил подобни глупости.
– Да, но този път може да не е негова работа – каза Кинг.
– Тогава аз съм телевизионна звезда и нося дрехи четирийсети номер.
– Щом ще се връщат скоро, може ли да ги почакаме вътре?
Присила вдигна пистолета, който държеше в другата си ръка; досега го бе крила от тях зад месестото си бедро.
– Лулу не обича да пускам в къщата чужди хора. А и няма начин да разбера дали сте онези, за които се представяте. – Тя насочи пистолета към Кинг. – Не ми се ще да те гръмна, щото си симпатично момче, ама хич няма да ми мигне окото да надупча и теб, и тая кльощава фльорца, ако вземете да ми играете номера.
Кинг шеговито вдигна ръце.
– Разбрано, Присила. – Той помълча и добави: – Хубав пистолет имаш. Деветмилиметров „Хеклер и Кох“, нали?
– Де да го знам, беше на мъжа ми – отсече Присила. – Но умея да стрелям.
– Тогава ще се поразходим навън – каза Кинг и отстъпи заднишком по стъпалата, като дръпна Мишел.
– Ваша си работа. Само гледайте да не ми откраднете колата – каза Присила и затвори вратата.
– Кльощава фльорца, а? – възкликна Мишел. – Бих й завряла онзи пистолет…
Кинг я сграбчи за рамото и я дръпна по-надалеч от караваната.
– Хайде да запазим самообладание. Някой друг път ще си играем на детективи.
Докато се отдалечаваха, Кинг се наведе, вдигна един камък и го метна в близкото дере.
– Как мислиш, защо Реми Батъл е оставила тайното чекмедже в гардероба на Боби разбито? Наела е човек да поправи нейното. Защо не е поправила и това на Боби?
– И като стана дума, аз също имам въпрос – добави Мишел. – Защо брачната й халка е била в това чекмедже? Все разправя колко страхотен бил съпругът й. Тогава защо не си носи халката? Не може да е заради чекмеджето. Тя е разбрала едва след кражбата на халката и другите неща.
– Може да е подозирала, че Боби крие нещо от нея, или пък са имали проблеми. Както каза Хари, Боби си падаше по тънката част. А може просто да ни е излъгала.
Мишел изведнъж трепна.
– Допускаш ли, че Джуниър е бил нает от някого да се вмъкне в къщата и да открадне каквото е имало в тайното чекмедже на Боби?
– Кой друг освен Боби би могъл да знае за скривалището?
– Човекът, който го е изработил.
Кинг кимна.
– И този човек би предположил, че вътре ще има ценности. Всъщност може да е същият, който е направил и чекмеджето на Реми. Боби може да го е наел за работата, без да споделя с жена си.
– Е, според мен можем да отхвърлим варианта Реми да е наела Джуниър да се вмъкне в къщата и да обере чекмеджето на съпруга й. Ако знаеше къде е, би го направила и сама.
– Ако знаеше къде е – уточни Кинг. – Може би не е знаела или не е можела да го открие сама, затова е наела Джуниър да свърши работата и да маскира всичко като обир.
– Но ако го беше наела, нямаше да повика полицията.
Кинг поклати глава.
– Не и ако Джуниър я е измамил и е обрал нейното чекмедже, търсейки това на Боби. И може би Джуниър не ни казва нищо, защото изчаква да види как ще се обърнат нещата.
– Защо изведнъж почва да ми се струва, че случаят е далеч по-сложен, отколкото смятат хората? – въздъхна уморено Мишел.
– Никога не съм го смятал за лесен.
Двамата се завъртяха към вана, който спря пред караваната.
Кинг погледна хората в колата, после се озърна към Мишел. Изглежда, че Лулу е платила гаранцията. Онзи на предната дясна седалка е Джуниър. Дай да видим дали ще изкопчим истината от него.
– Както върви досега, не бих се надявала. Напоследък истината май е станала дефицитна стока.
20
Джуниър Дийвър приличаше на човек, който си изкарва хляба с физически труд. Джинсите и тениската му бяха покрити с петна от боя и здраво полепнали стърготини. Беше висок над метър и деветдесет, а дебелите му и силни ръце, загорели от слънцето, бяха покрити с безброй белези, ожулвания и поне пет татуировки (доколкото ги преброи Мишел), посветени на майка му, на Лулу, на „Харли Дейвидсън“ и други подобни теми. Дългата му, оредяваща и прошарена коса беше вързана на опашка, която обаче подчертаваше доколко е напреднало оплешивяването. Щръкналата козя брадичка, рошавите бакенбарди и издутите червендалести бузи му придаваха вид на Дядо Коледа. Той извади от вана най-малкото си дете – шестгодишно момиченце с красиви кафяви очи и тънки плитчици – с нежност, на каквато Мишел не би допуснала, че е способен.
Лулу Оксли беше слаба и облечена в елегантен черен костюм. На краката си носеше обувки с нисък ток. Кестенявата й коса беше сплетена професионално на сложна навита плитка, а очите й гледаха през изящни очила с тънка златна рамка. В едната си ръка държеше куфарче, а с другата стискаше ръчичката на осемгодишно момче. Третото дете, момиче на около дванайсет години, излезе след нея, помъкнало голяма ученическа чанта. Всички деца носеха униформите на местни католически училища.
Кинг пристъпи напред и протегна ръка на Джуниър.
– Джуниър, аз съм Шон Кинг. Хари Карик ни нае да потърсим доказателства, че си невинен.
Джуниър погледна Лулу, която кимна, после крайно неохотно пое ръката на. Кинг и я стисна. Мишел видя как партньорът й примижа от болка, преди едрият мъж да разтвори пръсти.
– Това е моята партньорка Мишел Максуел.
Лулу ги огледа много внимателно.
– Хари ми каза, че ще наминете. Току-що измъкнах Джуниър от затвора и нямам желание да го видя пак зад решетките.
– Няма да се върна – изръмжа Джуниър. – Защото не съм направил нищо лошо.
При тези думи момиченцето в прегръдките му тихо заплака.
– О, скъпа! – възкликна Джуниър. – Мери Маргарет, недей да плачеш. Татко никъде няма да ходи, ще си стои у дома.
Момиченцето продължи да хлипа.
– Мамо – подвикна Лулу, – ела да прибереш децата, ако обичаш.
Присила се появи на прага, този път без пистолета, и отпрати по-големите деца вътре, после протегна ръце и пое хълцащата Мери Маргарет.
– Е, виждам, че напоследък пускат всекиго от затвора – заяви тя, и изгледа свирепо Джуниър.
– Мамо – рязко отсече Лулу, – влизай да се погрижиш за децата.
Присила остави Мери Маргарет на земята и момиченцето изтича в караваната. После кимна към Кинг и Мишел.
– Тоя сладкодумен тип и неговото маце се навъртаха тук и задаваха куп въпроси. Разправят, че работели за Джуниър. Аз пък препоръчвам да им пуснем над главите някой и друг куршум, та да ги видим колко бързо ще се пръждосат.
При думата „маце“ Кинг машинално сграбчи ръката на Мишел, за да я предпази от саморазправа с Присила.
– Мисис Оксли – каза той, – както вече ви уведомих, работим в полза на Джуниър. Вече разговаряхме с Реми Батъл.
– Бре-бре-бре – заяви Присила Оксли и изсумтя презрително. – Как е кралицата днес?
– Познавате ли я? – попита Кинг.
– Навремето работех в курорта „Грийнбрайър“ в Западна Вирджиния. Тя и семейството й идваха там всяко лято.
– И беше ли много… взискателна? – попита Кинг.
– Беше ми писнало от нейно величество – отвърна Присила. – И ако Джуниър е бил толкова тъп, че да краде от подобна вещица, значи сам си го е изпросил.
Лулу вдигна пръст срещу нея.
– Мамо, имаме да обсъдим важни неща с тези хора. – Тя погледна към вратата на караваната, където Мери Маргарет слушаше разговора и трепереше от тревога. – Неща, които децата не бива да чуват.
– Не се тревожи, скъпа – отвърна Присила. – Ще им разкажа за всички издънки на татко им. Няма да ми отнеме повече от два-три месеца.
– Майко, недей така – каза Джуниър, забил поглед в земята. Беше с една глава по-висок от Присила Оксли, макар че в теглото водеше със съвсем малка преднина, но Кинг и Мишел ясно виждаха, че изпитва ужас от тъща си.
– Не съм ти никаква майка. Какво ли не направихме за теб двете с Лулу, а ето как ни се отплащаш. Както си я загазил, може и на електрическия стол да те пратят!
При тези думи риданията на Мери Маргарет прераснаха в оглушителен вой и Лулу побърза да се намеси.
– Извинете ме – каза тя на Кинг и Мишел любезно, но твърдо.
Изкачи се по стъпалата, впи пръсти в роклята на майка си и издърпа едрата жена в караваната заедно с Мери Маргарет. Иззад затворената врата долетяха гневни крясъци, после настана тишина. Няколко секунди по-късно Лулу отново излезе и затвори вратата зад себе си.
– Когато е пила, мама не знае какво говори – каза тя. – Извинявайте за сцената.
– Не ме обича много – добави Джуниър в случай, че някой не е разбрал.
– Дали да не седнем там? – предложи Лулу и посочи една стара маса за пикник вдясно от караваната.
След като се настаниха, Кинг разказа за посещението при семейство Батъл. Ето, това е проблемът – каза Лулу и посочи голямата барака зад караваната. – Милион пъти съм казвала на Джуниър да сложи врата и да я заключва.
– Позната история – кимна виновно съпругът й. – Работя по чуждите домове, а нямам време за своя.
– Важното е – продължи Лулу, – че всеки може да влезе.
– Не и докато Лутър е там – възрази Джуниър, кимайки към кучето, което отново бе излязло от бараката и радостно лаеше при вида на стопаните си.
– Лутър! – възкликна Лулу насмешливо. – Вярно, лае, но не хапе, а ако някой му донесе храна, става кротък като агънце. – Тя се обърна към Кинг и Мишел. – Приятелите му непрестанно идват да вземат инструменти назаем. Ако ни няма, оставят бележки кога ще върнат нещата, а понякога така и не ги връщат. И досега Лутър определено не е попречил на никого.
– За благодарност оставят по кашонче бира – бързо добави Джуниър. – Свестни момчета са.
– Да, свестни момчета, само дето не се знае доколко – гневно възрази Лулу. – Някой от тях може да те е натопил.
– Виж, скъпа, никой от тях не би ми причинил подобна гадост.
– Трябва само да открием повод за основателно съмнение – намеси се Кинг. – Ако съдебните заседатели решат, че има и друг вариант, това е добре за теб.
– Точно така, Джуниър – заяви Лулу.
– Но те са ми приятели. Няма да ги замесвам. Знам, че не са ми сторили нищо. По дяволите, няма начин да са се вмъкнали в дома на Батъл. И от мен да знаеш, не биха посмели да си търсят белята с мисис Батъл, това ти го гарантирам. Може да не съм завършил колеж, ама поне имам мозък колкото да знам, че не бива да пипам венчалната й халка. Защо ми е притрябвала, по дяволите?
– Не си длъжен да обвиняваш приятелите си – натърти Кинг. – Само ни дай имена и адреси и ние ще ги проверим много дискретно. Навярно всеки от тях има желязно алиби, тъй че ще продължим по-нататък. Приятели или не, докато не открием други възможни заподозрени, уликите срещу теб са твърде убедителни.
– Чуй какво ти говори човекът, Джуниър – каза Лулу. – Искаш ли да се върнеш в затвора?
– Много ясно, че не, скъпа.
Тя го изглед втренчено.
– Тогава?
Джуниър неохотно изреди няколко имена и адреси.
– А сега, Джуниър – меко изрече Кинг, – искам да бъдеш напълно откровен. Работим за твоя адвокат, тъй че каквото и да кажеш, ще си остане между нас. – Той помълча, подбирайки внимателно думите. – Имаш ли нещо общо с обира? Не да си го извършил лично, а например да си подпомогнал някого, макар и неволно.
Джуниър скочи от стола и стисна грамадните си юмруци.
– Я ела насам, умнико, да ти разкрася физиономията! – изрева той.
Мишел се надигна леко и плъзна ръка към кобура, но Кинг й направи знак да спре, после спокойно каза:
– Джуниър, моята партньорка е олимпийска шампионка, има черен колан в няколко бойни дисциплини и може да пребие и двама ни само с ритници. Освен това в кобура си носи зареден деветмилиметров пистолет и може да ти забие куршум между очите от петнайсет метра, камо ли от две крачки. Виж какво, денят беше тежък и съм уморен. Затова сядай и си размърдай мозъка, за да не пострадаш.
Джуниър изненадано се озърна към Мишел, която го гледаше без следа от тревога. Седна и вече не я изпусна от очи, докато Кинг продължаваше:
– Не искаме неприятни изненади. Тъй че ако нещо си премълчал пред нас или пред Хари, сега е моментът да поправиш пропуска.
След дълго мълчание Джуниър поклати глава.
– Бях откровен с вас. Не съм аз и нямам представа кой е. А сега отивам да си видя децата.
Той стана и с тежка крачка се отправи към караваната.
21
Когато Кинг и Мишел тръгнаха към колата си, Лулу ги придружи.
– Джуниър е добър човек – каза тя. – Обича децата и мен. Много работи, но знае, че положението му не е розово, и това направо го съсипва. – Тя въздъхна дълбоко. – Беше ни потръгнало, може би прекалено добре. Моята работа върви чудесно, а Джуниър го засипват с поръчки. Строим нова къща и децата отлично се справят в училище. Да, може би ни вървеше прекалено добре.
– Запазили сте си моминската фамилия – отбеляза Мишел.
– Нямам братя – обясни Лулу. – Всичките ми сестри взеха фамилиите на съпрузите си. Исках да запазя името Оксли поне докато съм жива.
– Работите в „Афродизиак“, нали? – попита Кинг.
Лулу леко се сепна.
– Да, откъде знаете? – Тя изведнъж се усмихна. – Само не казвайте, че сте ходили там.
Кинг отвърна на усмивката.
– Веднъж. Преди години.
– Когато постъпих на работа там, си беше чист бардак. Наричаха го „Любовната бърлога“, нали знаете, по песента на „Б-52“. Но видях, че има далеч по-големи възможности. С годините го превърнахме в чудесен клуб. Да, все още има танцьорки, но само в една част – първоначалното заведение. Джуниър свърши голяма част от новото строителство. Да видите само как изглежда сега, с дървени колони, чудесни корнизи, изискани завеси и тапети. Имаме отличен ресторант с бели салфетки и порцеланови съдове, билярдна зала и място за игра на карти, кинотеатър и първокласен бар с кът със специално проветрение, така че мъжете да пушат пури; а съвсем наскоро открихме и клуб за местните бизнесмени. Нали знаете, място, където да се срещат и общуват. Имаме достъп до интернет, бизнес център. Доходите ни вече скочиха с осемдесет и шест процента в сравнение с миналата година, а тя беше най-добрата за последното десетилетие. И непрестанно настоявам да сменим името на нещо по…
– Стилно? – подсказа Мишел.
– Да – каза Лулу. – Притежавам част от заведението, тъй че на него се надяваме, когато излезем в пенсия. Искам да е колкото се може по-рентабилно. Контролирам разходите, поддържам умерено ниво на дълговете и постоянен паричен поток, почти без конкуренция, а потенциалната ни клиентела е истинска златна мина – мъже с високи доходи, които харчат, без да се замислят. Да видите само какъв оборот правим в сравнение с някога.
– Говорите като истинска делова дама – каза Мишел.
– Невинаги съм била такава. Дори не успях да завърша гимназия. Баща ми получи аневризма, когато бях едва на шестнайсет. Зарязах училище, за да помагам в грижите за него. Явно не бях кой знае каква болногледачка; така или иначе, той умря. Но после се омъжих за Джуниър, взех си диплома за средно образование и се записах в бизнес курс в местния колеж. Започнах да работя на половин ден в „Любовната бърлога“. Като сервитьорка – бързо добави тя. – Нямам необходимите физически дадености за танцьорка. С труд се издигнах, изучих бизнеса и ето ме днес.
– Една от танцьорките ви наскоро беше убита – каза Кинг.
Лулу настръхна.
– Откъде разбрахте?
– Ние сме нещо като неофициални консултанти на полицейския шеф Уилямс – обясни Кинг.
– Бивша танцьорка – уточни Лулу.
– Познавахте ли я? – попита Мишел.
– Не бих казала. Танцьорките идват и си отиват. Повечето не се задържат, така е в тоя занаят. А ние играем по правилата. Не разрешаваме нищо друго, освен танци. Не искаме да си загубим лиценза само защото някое момиче си е наумило да припечели с работа по гръб.
– Това ли правеше Ронда Тайлър? – попита Мишел. – Затова ли напусна?
– Вече разказах на полицията всичко. Има ли някаква причина да го повтарям пред вас?
– Не – каза Кинг.
– Добре, защото си имам предостатъчно грижи, та не ми е до въпроси с какво точно си е докарала смъртта някаква нещастница.
– Тя едва ли е искала това да се случи – каза Мишел.
– Скъпа – каза Лулу, – тъй отдавна съм в тоя бизнес и толкова неща съм видяла, че нищо – буквално нищо – вече не е в състояние да ме изненада.
– И аз това си мислех – каза Кинг.
Когато потеглиха, Лулу се загледа подир тях, после влезе в караваната.
Мишел я наблюдаваше в страничното огледало.
– Казва, че не познавала жената, но все пак е успяла да я разпознае по скицата на художник. И е знаела за татуировката на слабините. Хайде де! Според мен звучи малко невероятно.
– Може би – отвърна Кинг.
– И ако Джуниър е толкова тъп, че да не знае как да се справи с облигации и бижута, според мен жена му има предостатъчно ум, за да ги продаде със солидна печалба.
– Ако това се окаже вярно, значи клиентът ни е виновен.
Мишел сви рамене.
– Така става понякога. А сега какво?
– Ще потърсим кой е монтирал тайните чекмеджета в гардеробите на семейство Батъл. Ще проверим дали приятелите на Джуниър имат алиби и ще докладваме на Хари какво сме свършили досега.
– И ще чакаме следващото убийство – добави с въздишка Мишел.
22
Както почти всеки работен ден Даян Хинсън напусна адвокатската си кантора в центъра точно в седем вечерта. Качи се в новичкия си крайслер себринг и потегли. Взе от един местен ресторант храна за вкъщи, подкара към охранявания си квартал, помаха на застаряващия пазач в кабинката – който не носеше оръжие и едва ли би се справил с две по-наперени дванайсетгодишни хлапета – и продължи към своята къщичка, разположена в края на улицата.
Тази година й вървеше добре. Наскоро избрана за партньор в „Гудрич, Браудър и Найт“, втората по големина адвокатска фирма в Райтсбърг, тя най-сетне бе срещнала мъж, който можеше да се окаже единственият – висок счетоводител, с четири години по-млад от нея, който обичаше да кара лодка по буйните планински реки и понякога успяваше да я бие на тенис. Усещаше, че в някой близък ден той може да й зададе съкровения въпрос и отговорът щеше да бъде незабавно „да“. Освен това бе довела във фирмата нов клиент, от когото се очакваха приходи в областта на шестцифрени – те числа, което щеше значително да повиши личните й доходи. Обмисляше дали да не се премести в по-голяма къща. Да го стори с венчална халка на пръста и съпруг, до когото да остарее, би било сбъдната съкровена мечта за трийсет и три годишната адвокатка.
Хинсън паркира колата в гаража и влезе в къщата. Сложи вечерята в микровълновата фурна, преоблече се в спортен екип и излезе навън. Около двайсет минути и пет километра по-късно тя се върна леко изпотена, но почти без да се задъхва. В колежа беше доста добра в бягането на средни дистанции, освен това страстно обичаше тениса и това й помагаше да запази добра форма през годините.
Тя се изкъпа, хапна, хвана телевизионното предаване, което чакаше, и поговори по телефона с любимия си счетоводител, който провеждаше корпоративна ревизия в Хюстън. След няколко задъхани обещания за незабравим секс, когато се видят отново, тя остави слушалката, изгледа последните новини, забеляза, че наближава полунощ, и изключи телевизора. В банята се съблече по гащички, нахлузи дългата тениска, която висеше на вратата отвътре, и отиде да си легне.
Усети присъствието зад себе си, но преди да изпищи, железни пръсти в ръкавица стегнаха гръкляна й, оставяйки я както без дъх, така и без глас. Нечия много силна ръка обгърна тялото й, приковавайки здраво крайниците й. Замаяна, Хинсън усети как я повалят по очи на пода. Нямаше сили нито да помръдне, нито да изкрещи, докато нападателят запушваше устата й и връзваше ръцете й с телефонен кабел.
Като адвокат по углавни дела тя бе защитавала изнасилвали, измъквайки на свобода хора, които би трябвало да са зад решетките. Тогава смяташе всеки успех за професионална победа. Просната по очи на пода, притисната от смазваща тежест, тя стисна зъби и зачака да бъде изнасилена. С непоносим ужас разбра, че непознатият всеки момент ще смъкне бельото й, а сетне ще започне унизителното и болезнено изнасилване. Усещайки, че й призлява от страх, тя си напомни да не се съпротивлява, да го остави да върши каквото си иска и може би тогава ще оцелее. Не беше видяла лицето му. Нямаше как да го разпознае. Той не би имал причина да я убива.
– Моля ви – опита се да избъбри тя със запушена уста, – не ме наранявайте.
Молбата й си остана глас в пустиня.
Ножът потъна в гърба й, закачи лявата страна на сърцето, изскочи навън, заби се отново, като проби петсантиметров прорез в левия бял дроб и сряза аортата на излизане. Когато убиецът приключи, дванайсет рани покриваха гърба й. Даян Хинсън обаче бе издъхнала още при четвъртия.
Мъжът с черната качулка се наведе над нея, като внимаваше да не стъпи в локвата кръв върху килима, и преобърна Хинсън по гръб. Вдигна тениската, извади флумастер от джоба си и нарисува символ върху плоския й корем. После повтори същия символ на стената зад главата й. Нарисува го голям, защото не искаше някой да го пропусне. В полицията се срещаха такива идиоти.
Върна се при тялото, внимателно свали от глезена на жената гривничката, която бе забелязал на паркинга пред търговския център, и я прибра в джоба си.
Остави ножа до мъртвото тяло; по оръжието нямаше как да стигнат до него. Беше го извадил от кухненското й чекмедже, когато се вмъкна в къщата. Преди това се бе спотайвал в тъмнината зад храстите край гаражната врата, очаквайки тя да се прибере у дома. Когато жената отвори гаража, той изчака да слезе от колата и да влезе в къщата. Повечето хора затваряха гаражната врата на влизане в дома си, използвайки дистанционен бутон. Тя изобщо не го забеляза, че се е вмъкнал в гаража.
Той развърза ръцете й, после подпря едната до изтегленото наполовина чекмедже на бюрото. В магазина бе забелязал, че носи часовник, затова не си беше направил труда да донесе. Нагласи стрелките както желаеше и дръпна коронката, като по този начин ги замрази на исканата позиция. Не се помоли над тялото. Но все пак промърмори нещо в смисъл друг път да знае, че не бива да изхвърля разписките от банкомата.
Методично огледа стаята в търсене на евентуални следи от присъствието си, но не откри нищо. За отпечатъци от пръсти или длани и дума не можеше да става. Не само носеше ръкавици, но и бе залепил върху всеки пръст и по дланите парченца филц. Извади от джоба на сакото си миниатюрна прахосмукачка и я плъзна по пода и под леглото, където се бе крил. Стори същото в гардероба, където се бе притаил най-напред, после продължи по стълбището и накрая в гаража.
След това той свали качулката, сложи си фалшива брада и шапка и излезе през задната врата. Отправи се към колата, която бе паркирал на един страничен път извън скъпия квартал с неговия стар охранител без оръжие. Фолксвагенът потегли. Караше бързо, но в рамките на разрешената скорост. Предстоеше му да напише още едно писмо. И знаеше точно какво иска да каже.
