Текст книги "Игра на часове"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 29 страниц)
42
Кинг и Мишел слязоха от лексуса и се огледаха. Бяха сменили колата в жилището на Кинг, защото единият фар на Мишел се беше повредил. Кинг извади фенерче, но тънкият лъч се загуби безпомощно в тъмнината.
– Колата му е тук – каза Мишел и потупа с длан каросерията на пикапа, препълнена с инструменти и строителни материали.
– Джуниър! – извика Кинг. – Аз съм Шон Кинг. Искаме да поговорим с теб.
Мишел събра длани около устата си.
– Джуниър! Джуниър Дийвър!
Спогледаха се.
– Може да е в къщата.
– И какво, на тъмно ли ще работи? – отвърна Кинг.
– Ако е в мазето, светлината няма да се вижда.
– Добре, май ще трябва да влезем.
– Имаш ли още едно фенерче в колата?
– Не, но може да има в пикапа на Джуниър.
Потърсиха и наистина откриха фенерче в кабината. Сега вече два лъча прорязваха мрака.
Влязоха и се огледаха.
– Джуниър – извика отново Кинг.
Зашариха с фенерчетата из стаята. В ъгъла голямо платнище покриваше нещо, което приличаше на купчина тухли. Наоколо бяха струпани дъски и други строителни материали, инструменти, кофи и торби цимент – истинска бъркотия.
– Хей, досущ като в твоята къща – подхвърли Кинг.
– А пък ти днес си същински връх на остроумието. Виж, там са стъпалата към мазето.
Мишел извика надолу. Никакъв отговор.
– Дали не му се е случило нещо? – попита тя.
Кинг се огледа.
– Започва да става странно – тихо каза той. – Защо не…
Мишел вече бе извадила пистолета. Предпазливо слязоха по стъпалата.
В отсрещния ъгъл на мазето бяха струпани тенекиени кутии. Надникнаха зад тях. Нищо. Котелът на парното беше в другия ъгъл. Осветиха с фенерчетата масивната машинария, но пак не видяха нищо.
Зад една от големите тръби на парното, където не бе достигнала светлината, мъжът с качулката гледаше как те се връщат нагоре по стъпалата. Когато изчезнаха, той бавно изпълзя от скривалището си.
Горе Кинг и Мишел огледаха стаята по-внимателно. Мишел забеляза първа.
– О, не! – ахна тя.
Сграбчи ръката на Кинг и го дръпна към себе си.
– Кръв – прошепна в ухото му тя, после насочи лъча към пода.
Алените петна се виждаха съвсем ясно. Светлината ги проследи към източника – платнището.
Промъкнаха се напред, като внимаваха да не стъпят върху петната. Кинг коленичи, вдигна платнището и двамата видяха отдолу Джуниър. Кинг бързо опипа китката му, но не откри пулс.
– Проклятие! Мъртъв е. – Той завъртя лъча наоколо. – О, дявол да го вземе!
– Какво?
– Около шията му има гарота.
– Не ми казвай…
Кинг дръпна още малко платнището и освети ръката на мъртвия.
– Часовникът му е нагласен на пет, а на пода има черна стрелка, сочеща право към него.
Мишел насочи фенерчето си към лицето на Джуниър.
– Не е мъртъв отдавна, Шон.
– Знам, още е топъл. – Кинг застина. – Какво беше това?
Мишел погледна назад и лъчът на фенерчето й затанцува из мрака.
– Кое?
– Стори ми се, че чух стъпки.
– Аз не чух нищо…
Дъхът й спря, когато видя червената лазерна точка да се появява върху главата на Кинг. За запознатата с всевъзможни оръжия Мишел смисълът бе кристално ясен.
– Шон, не мърдай – дрезгаво прошепна тя. – Осветен си в червено.
– Какво…
И ето че той осъзна. Лазерният лъч можеше всеки момент да бъде последван от куршум, който щеше да улучи точно там, където бе точката – в черепа му.
Пред погледа на Мишел червената точка бавно плъзна към нейния пистолет и затанцува там като смъртоносна оса, готова да жили. Посланието бе също тъй ясно. Тя се поколеба дали да не поеме риска да се завърти и да стреля. Погледна Кинг. Явно той също бе видял движението на точката и усещайки готовността й да рискува, категорично поклати глава.
Мишел неохотно остави пистолета на пода и го бутна с крак настрани. Когато червената точка се появи върху фенерчето, тя го изгаси и го остави на пода. Кинг бавно направи същото. После червената точка изникна върху гърдите на Мишел и заигра нагоре – надолу по тялото й, сякаш невидимият противник се забавляваше.
Раздразнението на Мишел нарастваше и тя започна да пресмята колко далеч ще трябва да скочи, за да сграбчи оръжието си. Докато преценяваше шансовете си да стреля преди врага, тя не забеляза веднага, че червената точка е изчезнала.
Най-сетне осъзна промяната и се озърна към неясната сянка на Кинг в тъмнината.
– Отиде ли си? – тихо изрече тя.
– Не знам – отвърна шепнешком Кинг. – Нищо не чувам.
Тишината се взриви само след миг, когато прогърмяха изстрели. Двамата се проснаха на пода и Мишел отчаяно запълзя към мястото, където предполагаше че е пистолетът й. Сантиметър… педя… Хайде! Хайде! Когато пръстите й се стегнаха около металната дръжка, тя спря и се ослуша.
– Шон, добре ли си?
Секундите минаваха, а отговор нямаше.
– Шон! – прошепна отчаяно тя, усещайки как надеждите й гаснат в мълчанието…
– Добре съм – отвърна най-сетне той.
– Дявол да те вземе, едва не получих сърдечен удар. Защо не ми отговори?
– Защото паднах върху Джуниър, затова!
– О!
– Именно.
Изчакаха още няколко минути. Когато чуха в далечината да потегля кола, Мишел скочи, грабна фенерчето и изхвръкна навън, следвана от Кинг.
Качиха се в лексуса.
– Обади се на 911 – каза Кинг. – Предай им да блокират пътищата наоколо колкото се може по-скоро. А после се свържи с Тод.
Мишел вече набираше номера.
Кинг натисна газта и колата се стрелна напред, но с толкова силно друсане, че телефонът изхвръкна от ръката на Мишел. Кинг удари спирачки.
Спогледаха се.
– Дявол да го вземе, прострелял е гумите – възкликна смаяно Кинг. – Затова бяха онези гърмежи. Чакай да видя дали все пак ще мога да карам.
След петдесетина метра стана ясно, че няма да могат да се движат с повече от десет километра в час.
Мишел скочи от колата и освети с фенерчето сплесканите гуми от нейната страна. Изтича обратно и огледа пикапа на Джуниър. Там също бяха простреляни две гуми. Тя набра 911 и предаде съобщението, после се свърза с Тод, докато Кинг стоеше до лексуса.
Когато привърши разговора, тя се приближи до него и каза:
– Тод идва насам с хората си.
– Добра новина – тихо отвърна той.
– Не се знае, може да извадят късмет и да го хванат, Шон.
– Добрите момчета рядко имат късмет.
Той скръсти ръце и се загледа към недовършената къща.
Мишел удари с длан по капака на колата.
– Господи, чувствам се адски виновна, задето оставих онзи тип да ни изненада. Не мога да повярвам, че сме били само на няколко крачки от него. Няколко крачки! И той се измъкна. – Тя млъкна и наведе глава, преди отново да погледне партньора си. – Добре де, недей да немееш. Какво си мислиш?
Той не отвърна веднага. Когато заговори, гласът му леко трепереше.
– Мисля си, че тази нощ три деца останаха без баща, а една жена без съпруг. И се питам кога ще свърши всичко.
– Няма да свърши, докато някой не сложи край.
Кинг не откъсваше поглед от недовършената къща.
– Е, в такъв случай това ще ни е единствената задача.
43
Както предвиждаше Кинг, полицията пристигна твърде късно, за да залови убиеца на Джуниър. Когато новината за поредното убийство стана публично достояние, цялата област обезумя. Проявявайки потресаващо недоверие както към Тод Уилямс, така и към ФБР, кметът на Райтсбърг настоя да се обяви военно положение и да бъде повикана Националната гвардия. За щастие призивът му остана без последствия. Националните медии връхлетяха Райтсбърг и околностите с ненаситна жажда за подробности, независимо доколко са банални или несвързани с разследването. Грамадните телевизионни коли с вирнати антени и новинарите с микрофони в ръка станаха също тъй обичайна гледка както напълващите пролетни листа. Доволни бяха единствено местните собственици на хотели и ресторанти, както и маниаците на тема „конспирация“, които разпространяваха на всеослушание безброй теории.
Тод Уилямс и Чип Бейли потънаха в журналистическия потоп. Дори Кинг и Мишел не успяха да се спасят от нашествието и гледаха слисани как подробности около предишните им детективски подвизи биват извлечени от миналото и превърнати в част от съвременната история.
Бяха поискани още подкрепления както от щата, така и от федералните власти и Кинг се питаше дали допълнителният персонал помага или пречи на следствието. Последното изглеждаше по-вярно, тъй като всеки се бореше да заеме най-изгодна позиция.
Писмото най-сетне пристигна. То обявяваше, че убиецът на Джуниър Дийвър този път имитира княза клоун на мрака, поне в кръга й, серийните убийци – Джон Уейн Гейси. А вие си мислехте, че той е убивал само младежи и малки момчета, известяваше подигравателното послание. Сега вече знаете, че не пренебрегва и тлъсти мъжаги като Джуниър Дийвър.
Всички се бяха събрали на поредното утринно съвещание в полицейския участък. Голямата заседателна зала бе превърната в импровизиран щаб с денонощно обслужвани компютри и телефони, карти, купища папки, профилирани криминалисти за проучване на всяка улика, тонове кафе и понички… и ни най-малка следа от заподозрян.
– Гейси е удушавал много от жертвите си по същия начин – обясни Чип Бейли.
– Ти определено разбираш от серийни убийци – каза Мишел.
– И още как. Години наред съм ги преследвал.
– А в затвора онзи веселяк почнал да рисува клоуни – добави Кинг, – което обяснява наличието на маската. В случай, че не се досетим по гаротата.
– И часовникът на Джуниър беше нагласен точно на пет – каза Мишел. – Значи има две възможности. Или нашият сериен убиец не знае да брои, или убиецът на Боби Батъл е имитатор.
– Според мен вече можем да приемем, че имаме работа с двама убийци – съгласи се Бейли. – Макар че има малка вероятност убиецът да е само един и да обърква бройката за някаква своя цел.
– Какво, може би иска да го съдят за пет убийства вместо за шест? – попита Кинг. – Не знам как е по другите места, но във Вирджиния екзекутират убийците само веднъж.
Уилямс изпъшка и посегна за хапчета.
– Дявол да го вземе, пак ме заболя глава.
– Видя ли завещанието на Боби Батъл? – попита Мишел.
Уилямс преглътна хапчетата и кимна.
– По-голямата част от наследството е за Реми.
– Съвместна собственост ли беше имението? – попита Кинг.
– Не. Той беше записал повечето неща на нейно име, включително и патентите си. Къщата автоматично се наследява от Реми, а тя самата имаше доста имоти.
– Ти каза „по-голямата част“. Кой получава останалото?
– Разни благотворителни организации. Еди и Доротея получават по нещо. Но не чак толкова, че да оправдае убийство.
– Ами Савана? – попита Кинг.
– Не, тя не получава нищо. Но за нея вече бяха отделени значителни средства.
– И все пак е доста грубо да не й завещае нищо.
– Може да не са били чак толкова близки – каза Бейли.
Кинг го погледна.
– Добре ли познаваш семейството?
– С Еди се виждаме почти редовно. Ходим на лов, понякога посещавам неговите инсценировки. Веднъж дойде в Куонтико да разгледа Академията на ФБР. Всъщност Реми и Боби също са идвали заедно с иконома Мейсън. Имам две-три картини на Еди. Доротея ми помогна да си намеря къща в Шарлотсвил. Прекарах с тях един следобед след убийството на Боби. Еди беше потресен, личеше си. А смятам, че още повече го тревожеше как ще се отрази случилото се на майка му.
Кинг кимна.
– Е, той не би могъл да убие баща си. Тогава беше с нас.
– А когато са убити Ронда Тайлър и двамата гимназисти, той е бил на инсценировка – добави Бейли.
– Ами Доротея? – попита Мишел.
– Проверихме я. Тя също е чиста.
– И за времето, когато убиха Боби Батъл? – попита Кинг.
– Е, тя казва, че пътувала към Ричмънд, където имала среща на другата сутрин.
– Сама?
– Да.
Кинг каза:
– Значи всъщност няма алиби. И като стана дума за Доротея, добре ли я познаваш?
– Както казах, тя ми помогна за къщата. Не вярвам да е проляла много сълзи за смъртта на Боби.
– Щастлив брак? – попита Мишел.
– Знам, че Еди я обича. Не съм сигурен дали е взаимно. Между нас казано, не бих се изненадал, ако тя търси развлечения настрани.
– А Савана твърди, че в момента на убийството си била у дома. Така ли е?
– Разпитах прислугата, но привечер всички са се прибрали по стаите си с изключение на Мейсън, а той не помни да я е виждал. Тя пък определено не беше във форма, когато разговаряхме с нея. Ще трябва да я разпитам още веднъж.
– Значи не е извън подозрение. А Боби и Реми? – попита Кинг.
– Какво имаш предвид?
– Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че по наши сведения преди три-четири години двамата са се скарали жестоко заради изневерите на Боби?
– Не. Носеше му се славата. Някои хора смятаха, че е мирясал, но едва ли.
– Което може да е страшно добър мотив тя да убие съпруга си – отбеляза Мишел.
– Възможно – каза Бейли.
– А Реми? – попита Кинг.
– Какво, да е изневерявала на Боби ли?
Кинг кимна.
– Не, никога – твърдо заяви Бейли.
– Стори ми се, че Мейсън е твърде привързан към Реми – каза Кинг.
– Не се и съмнявам, но той не е от нейната категория и никога няма да бъде, ако това имаш предвид.
За няколко секунди Кинг се втренчи в Бейли, после реши да смени темата. Погледна към Уилямс.
– Силвия приключи ли с аутопсията на Джуниър?
– Да – отвърна Уилямс, който донякъде се бе опомнил от страданията с помощта на една шоколадова поничка и две чаши кафе. – Умрял е от задушаване, макар че преди това е удрян по главата с лопата и парче дърво. Адски много кръв беше загубил.
– Известно ни е – сухо каза Кинг.
– Вярно – кимна полицейският шеф. – Както и да е, Силвия смята, че този път може да е открила следа от престъпника. А криминалистите намериха няколко нишки, които не съвпадат с облеклото на Джуниър. Разполагаме и с частична следа от автомобилна гума. Може да е от колата, с която избяга.
– По-добре сравнете нишките с моите дрехи – каза Кинг. – Аз… аз паднах върху Джуниър, когато започна стрелбата.
– И като стана дума за стрелба, извадихте ли куршумите от гумите? – попита Мишел.
– Четирийсет и четвърти калибър – отговори Уилямс. – Нищо особено. Надяваме се да открием оръжие, с което да ги сравним.
– Убиецът имаше лазерен прицел, това е доста специална техника.
– Изчезнала е и катарамата от колана на Джуниър – отбеляза Уилямс.
– Още един трофей – каза Мишел.
– По всичко личи, че Джуниър е оказал яростна съпротива – каза Бейли. – Има много защитни рани по ръцете и китките му. А един кофраж е съборен, вероятно при схватката.
– Този тип явно започва да допуска грешки – каза Уилямс. – Вашата поява здравата е объркала плановете му.
– Не смятам, че постигнахме много – каза Мишел. – Само го изтървахме да избяга.
Кинг отново се вгледа в копието от писмото.
– За пръв път нарича жертвата си по име – каза той.
– Забелязах – каза Бейли.
– Защо му е да прави това? – промърмори замислено Уилямс.
– Играе си с нас. Иска да ни подразни.
– С каква цел? – попита Мишел.
– Защото всичко е част от някаква по-голяма картина, която все още не виждаме – отговори Кинг.
– И каква може да е тя? – попита скептично Бейли.
– Когато се сетя, ти ще си вторият, на когото ще съобщя – каза Кинг и многозначително погледна Уилямс. После попита с по-мек тон: – Как го прие Лулу?
Уилямс се облегна и сви рамене.
– Не пророни и сълза, но децата бяха наоколо. Онази проклета вещица, майка й, изпадна в истерия и се разпищя колко обичала Джуниър, какво щели да правят без него и тъй нататък. Накрая се наложи Лулу да я изпъди от стаята. Голямо чудо.
Кинг и Мишел се спогледаха и мълчаливо поклатиха глави.
– Сега идваме до най-интересното – каза Уилямс. – Вие ни казахте, че Реми е заплашвала Джуниър. Че си искала някакви неща и настоявала Джуниър да не ги показва на никого.
Кинг кимна.
– Във всеки случай Лулу твърди, че от него научила. Но не Реми Батъл е пребила Джуниър, преди да го удуши.
– Но според разказа на Лулу тя е заплашила Джуниър, че има опасни познати.
Кинг поклати глава.
– Поне засега не виждам защо Реми би искала да го убие. Според Лулу тя дала на Джуниър време да си помисли. Ако е мъртъв, няма как да й каже къде са нещата… не че иначе би могъл, защото изобщо не вярвам да ги е откраднал.
– Но ако е мъртъв – каза Бейли, – не може да покаже тия тайнствени неща на някого.
Кинг не прие възражението.
– Само че Реми не би могла да е сигурна. Той може да е предвидил мерки в случай, че нещо го сполети.
– Тук си прав – каза Уилямс. – И все пак ще трябва да проверим. Не че умирам от желание да водя подобен разговор с Реми.
– Е – каза Кинг, – имаме да посетим много места и хора.
– Какви? – рязко попита Бейли.
– Бащата на Стив Кани и родителите на Джанис Пембрук.
– Вече разговаряхме с тях. Както и с всички близки на Даян Хинсън.
– Но не възразяваш да опитаме още веднъж, нали? – каза Мишел.
– Действайте – отсече Уилямс. – Имате пълни правомощия.
– Само не забравяйте да ми се обадите, ако откриете нещо интересно – напомни Бейли.
– Ще чакам с нетърпение пак да се чуем – промърмори Кинг.
44
Кинг и Мишел отскочиха до кантората си да свършат едно – друго, преди да потеглят за посещението при родителите на Пембрук и Кани. Пред сградата бяха паркирани беемве и сребристо волво.
– Еди и Доротея – каза Мишел, докато слизаше от „Кита“.
Сякаш по команда вратите на двата автомобила се отвориха и съпрузите излязоха едновременно.
– Карат отделни коли – отбеляза тихичко Мишел.
– И може би заминават в различни посоки.
Еди беше облечен със сив панталон, бяла риза и синьо спортно сако. Носеше кожено куфарче. Мишел си помисли, че с тези хубави дрехи и дълбокия загар на волевото лице изглежда много красив.
Доротея беше облечена изцяло в черно, което изглеждаше уместно при дадените обстоятелства, но Кинг се досети, че това няма нищо общо с траура за семейния патриарх – издаваха я мрежестите чорапи, високите токчета и предизвикателното деколте.
Кинг отключи вратата на сградата и четиримата влязоха вътре. Когато се настаниха, той каза:
– Искрено съжаляваме за баща ти, Еди.
Озърна се към Доротея, но не добави нищо, защото видът й не насърчаваше подобни съболезнования.
– Още не мога да повярвам – каза Еди. – Мама беше там в десет, а в десет а, половина той вече е бил мъртъв.
– Реми не е видяла никого на излизане – каза Мишел.
– Е, онзи едва ли се е втурнал насреща й с викове „Сега ще убия мъжа ти“ – отбеляза раздразнено Доротея.
– Благодаря, че го изтъкна, Доротея – кротко я смъмри Еди. – Ако не можеш да кажеш нещо полезно, защо просто не продължиш да се цупиш?
Браво, Еди Батъл, помисли си Мишел.
Доротея изглеждаше готова да изтърси нещо хапливо, но успя да се удържи. Сведе навъсен поглед към пода и остана да седи с ръце в скута.
– С какво можем да ти помогнем, Еди? – попита Кинг.
Еди извади от куфарчето си вестник и посочи заглавието на първа страница. Кинг взе вестника и прегледа текста. Мишел четеше през рамото му.
Когато приключи, Кинг изглеждаше много разстроен.
– Как, по дяволите, се е добрала пресата до сведения за заплахите на Реми срещу Джуниър?
– Може би чрез Лулу – предположи Мишел. Или чрез майка й Присила. Прилича ми на типично нейна постъпка.
– Така или иначе – каза Еди, – сега целият град смята, че мама е поръчала убийството на Джуниър.
– Но в „Газет“ пише, че смъртта на Джуниър е свързана със серийните убийства – изтъкна Мишел.
Еди изморено се отпусна на стола.
– Това няма значение. Хората ще си мислят, че е платила на някого, за да го представи по този начин.
– Как го приема Реми?
– Съсипана е.
– Но нали не отрича, че е заплашвала Джуниър? – попита Кинг.
Еди стана предпазлив.
– Не искам да се хващаме за думите, Шон, но дори и да го е заплашвала, тя няма нищо общо със смъртта му.
– Не мога да контролирам хорските мисли.
– Знам, но просто си мислех…
– Какво искаш от нас, Еди? – кротко попита Мишел.
– Да, добре би било най-сетне да изплюеш камъчето – не се стърпя Доротея. – Тази сутрин имам уговорка за оглед на две къщи.
Без да й обръща внимание, Еди продължи мисълта си:
– Не може ли отново да поговорите с мама? Знам, че онзи ден дойдохте с Чип и тя ви отряза. Но ако дойдете пак, сигурен съм, че ще ви приеме. В момента се нуждае от събеседник.
– Какво точно би искала да ни съобщи? – попита Кинг.
– Не съм съвсем наясно – призна Еди. – Но поне ще научите и нейната гледна точка, а не само тия вестникарски клевети.
– Сигурен съм, че Чип и хората му ще се погрижат.
– С вас тя ще е по-спокойна. Между нас да си остане, но Чип и мама не се погаждат.
– Макар че той ти спаси живота?
– Не мога да го обясня. Но знам, че е истина.
– Той говори само хубави неща за нея.
– Май не бях съвсем ясен. Мама никак не го обича.
– Добре, ще поговорим с нея. Но повтарям, това няма да спре хорските клюки.
– Тъй като Еди продължава да го усуква – намеси се Доротея, – нека аз да говоря направо. Няма начин Реми да е имала нещо общо със смъртта на онзи човек. Но ако откриете кой е убил Джуниър, това ще сложи край на приказките.
– Точно така – потвърди Еди. – А тогава може да откриете и кой е убил татко.
– Значи смяташ, че е един и същ човек? – попита Кинг.
– Струва ми се твърде невероятно съвпадение, че Джуниър бе обвинен, че е извършил обир в дома на родителите ми, а после той и баща ми бяха убити почти по едно и също време.
– Идеята всъщност беше моя – гордо съобщи Доротея. – И затова съм тук. Снощи дълго мислих. Ами ако някой използва тази верига от престъпления, за да прикрие убийствата на Боби и Джуниър? И ако е така, причината трябва да се крие в откраднатото.
– Ние също обмисляме този вариант – призна Кинг.
– Видя ли! – възкликна Доротея и посочи мъжа си с пръст. – Казвах ти 1.
– Добре, Доротея, добре – махна с ръка Еди. – Значи смяташ, че е възможно, Шон?
– Всичко е възможно – отвърна уклончиво Кинг. – Майка ти ще си бъде ли у дома днес?
– Да, но погребението е утре. Ще дойдат много хора.
– Тогава ще поговорим с нея по-късно. По кое време е погребалната служба?
– В два следобед. Поклонението ще бъде в Христовата църква, а погребението в Кензингтън. Поканени сте, разбира се.
Доротея се приведе напред.
– Имате ли вече следи, подозирате ли някого?
– Това е текущо разследване, Доротея – отвърна Кинг. – Не можем да коментираме.
– Просто си мислех, че ако ние ви помогнем, и вие ще споделите нещо – изтърси тя.
– Съжалявам, не е прието. Но след като си тук, искам да ти задам един въпрос. Посещавала ли си Боби през деня, когато беше убит?
Доротея го изгледа с недоумение.
– Да. И какво от това?
– С каква цел го посети?
– Той ми беше свекър. Исках да видя как е. Не ми е за пръв път, а бях там много преди убийството.
– А вечерта замина за Ричмънд. По кое време пристигна там?
– Не помня. Беше късно. Веднага си легнах.
– В кой хотел?
– „Джефърсън“. Винаги отсядам там.
– Не се съмнявам. И съм сигурен, че оттам ще ни кажат точно кога си пристигнала.
– Накъде биеш, по дяволите? Дойдох да ви помогна, не да ме разпитвате.
– А аз се мъча да помогна на теб. Ако по време на убийството си била в хотел на сто и петдесет километра оттук, значи имаш желязно алиби. Сигурен съм, че от ФБР вече са го проверили.
Доротея гледа Кинг още няколко секунди, после скочи и бързо излезе. Еди благодари на двамата и изтича след нея. През прозореца Кинг и Мишел ги видяха как вървят към колите си.
– Не вярваш да е била в онзи хотел в десет вечерта, нали? – попита Мишел.
– Смятам, че не иска съпругът й да знае къде е била. И съм сигурен, че Бейли вече знае отговора, но не си е направил труда да сподели с нас. А твърдението й, че и друг път била ходила при Боби, е чиста лъжа. Проверих в болницата.
Мишел гледаше как Еди се качва в колата си.
– Чудя се как свястно момче като него се е вързало с такава вещица.
Кинг я погледна и се усмихна.
– Да не си се разнежила за Еди Батъл?
Лицето на Мишел пламна.
– Недей да говориш глупости, Шон.
– Имаш ли нещо планирано за утре следобед?
– Може да направя един крос.
– Отменя се. Отиваме на погребение.
– Защо?
– Заради слабо известния факт, че убийците много често посещават погребенията на жертвите си.
– Тогава защо не отидохме и на другите?
– Всъщност не е имало други. Очевидно родителите на Ронда Тайлър не пожелаха да си правят труда и тя бе погребана на общински терен край гробището в Линчбърг. Аз бях там. Освен мен присъстваха само гробарите.
– Изненадана съм, че не е отишъл никой от, „Афродизиак“. Да речем, Пам.
– Мисля, че те просто искат да забравят за станалото.
– С други думи, крият глави в пясъка.
– А Стив Кани бе кремиран без църковна служба.
– Малко необичайно за една футболна звезда.
– Баща му беше на друго мнение.
– Ами Пембрук? – попита Мишел.
– Родителите й бяха толкова притеснени от онова, което е вършила с Кани, че я погребаха тайно някъде извън областта.
– Хинсън?
– Роднините отнесоха тленните й останки в Ню Йорк, където е родена.
– А какво мислиш за посещението на Еди и Доротея? – попита тя.
– За Еди разбирам. Сигурно го праща майка му. Послушният и верен син е идеален инструмент за нея. Присъствието на Доротея беше далеч по-интересно. Тя твърдеше, че идвала да сподели теорията си за убиеца. Всъщност съм изненадан, че изобщо е мислила за това. Според мен дойде най-вече за да изкопчи сведения.
– Може би просто крои планове как да докопа по-голям дял от наследството. Не че се нуждае.
– Може и да се нуждае.
– Как така? Та тя е кралицата на местната търговия с недвижими имоти.
– Доротея се е замесила в някакви съмнителни сделки с недвижими имоти, които неотдавна се провалили.
– Проверил ли си?
– Беше ми омръзнало само Чип Бейли да се забавлява.
– И не си му казал?
– Той е от ФБР, може и сам да узнае.
– Значи Доротея се нуждае от пари и за целта се мъчи да спечели благоволението на Реми?
– Възможно е. – Кинг погледна часовника си. – За след около час съм уредил разговори с родителите на Роджър Кани и Пембрук. Като приключим с тях, сигурно ще отидеш да пазаруваш.
– Да пазарувам ли? От къде на къде?
Той я огледа от глава до пети.
– Не върви да отидеш на погребение по джинси и яке от тайните служби.
