Текст книги "Игра на часове"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 29 страниц)
38
Избраният от Кинг маршрут за разходка ги отведе към края на имението. Без да бързат, стигнаха до място, откъдето се виждаше прозорецът на спалнята на Реми. Кинг се озърна към къщата, където живееше прислугата, после пак към прозореца на господарката.
– Ако някой е гледал наистина… – промърмори той.
– Мейсън определено си пада по Реми – каза Мишел. – Може би се надява да стане новият господар на имението.
Кинг извърна глава и видя женска фигура да върви към конюшнята.
– Хайде да си побъбрим за коне.
В този момент с крайчеца на окото си забеляза някой да ги наблюдава от един прозорец на втория етаж. Беше Савана, но тя изчезна толкова бързо, че дори не можеше да е сигурен дали наистина я е видял. И все пак вярваше на очите си. А изражението й говореше красноречиво: Савана бе ужасена.
Край конюшнята двамата поздравиха Сали Уейнрайт. Днес не личеше да е в добро настроение.
– Господи, каня се да напусна – каза тя.
– Заради убийството на Батъл ли? – попита Кинг.
– И на още четирима – отвърна Сали и се озърна през рамо, сякаш очакваше всеки момент да връхлети нападател. – Когато пристигнах, реших, че съм попаднал в тихо, спокойно градче. А сега сигурно и в Близкия изток не е тъй опасно.
– На твое място не бих прибързвала – каза Мишел. – Вероятно после ще съжаляваш.
– Просто искам да живея – отсече Сали.
Кинг кимна.
– В такъв случай сигурно би ни помогнала да заловим убиеца преди следващия му удар.
Сали се сепна.
– Аз ли? Та аз не знам нищо!
– Може да знаеш нещо важно, без дори да подозираш – каза Кинг. – Ето например, сещаш ли се кой би могъл да желае злото на Боби Батъл?
Сали поклати глава – прекалено прибързано според Кинг.
– Хайде, Сали, каквото и да кажеш, ще си остане между нас.
– Шон, наистина нищо не знам.
Той реши да изпробва различен подход.
– Хайде тогава аз да изреждам възможностите, а ти ще се включиш само ако ти хрумне нещо.
Тя го изгледа със съмнение.
– Добре, казвай.
– Батъл беше богат. Някои хора ще бъдат облагодетелствани от смъртта му, нали?
– Но вероятно мисис Батъл ще получи по-голямата част от наследството. А парите за Савана са заделени в специална сметка. Едва ли й трябват още.
– Еди?
Сали се озърна към някогашната сграда за карети.
– Не ми се вижда да са закъсали за пари. А знам със сигурност, че Доротея Батъл печели добре.
– Откъде знаеш? – попита Мишел.
– Прави си маникюра при най-добрата ми приятелка. Доротея обича да се хвали.
– Е, на някои хора парите никога не им стигат – подхвърли Кинг.
– Просто не си представям това да е причината – упорито отвърна Сали.
– Ако не са парите, тогава какво? – Кинг изгледа втренчено младата жена. – Ти навярно не си тук чак толкова отдавна, че да знаеш за женкарското минало на Боби.
– О, знам повече, отколкото си мислиш – изтърси Сали. – Тоест…
Тя млъкна и сведе очи към калните си ботуши.
– Няма нищо, Сали – успокои я Кинг, прикривайки радостта си, че толкова бързо се е хванала на въдицата. – Да не би да знаеш, защото Боби си е опитал късмета и с теб?
Сали поклати глава.
– Не, няма такова нещо.
– Тогава какво? – настоя Кинг. – Може наистина да е важно, Сали.
Тя помълча още малко, после каза:
– Елате с мен.
Минаха покрай конюшнята и къщата за прислугата, продължиха по павиран път и накрая стигнаха до голяма тухлена сграда на два етажа с осем старомодни дървени гаражни врати. Отпред имаше старинна бензин колонка със заоблен стъклен капак.
Това е личният гараж на мистър Батъл. Той има, по-точно имаше, колекция от стари автомобили. Сега навярно са собственост на мисис Батъл.
Тя извади ключ и ги въведе.
Подът беше боядисан на черно-бели шахматни квадрати. По рафтовете събираха прах трофеи от състезания за стари автомобили. Пред седем от вратите стояха идеално подредени една спрямо друга старинни коли – от „Стуц Беъркет“ до някаква внушителна машинария с платнен гюрук и кръгъл радиатор, която според табелката отпред представляваше шестцилиндров „Франклин“, модел 1906 година.
– Бях чувал, че Боби колекционира стари коли, но не знаех, че колекцията му е толкова голяма – възкликна Кинг.
– На горния етаж са още повече – каза Сали. – Има специален асансьор за колите. Мистър Батъл беше наел и механик на пълен работен ден да се грижи за тях.
Тя отиде до последната клетка и спря. Кинг и Мишел я последваха. Там нямаше кола. Погледнаха я въпросително.
Сали се поколеба за момент.
– Вижте, не сте го чули от мен – каза тя. Двамата кимнаха едновременно. – Ами… някога и тук имаше кола. Беше огромна, нали знаете, от онези грамадни ролс-ройсове, дето ги показват в старите филми.
– Какво стана с нея? – попита Мишел.
Сали отново се поколеба, сякаш не знаеше дали да говори, или да премълчи.
– Сали, не спирай, щом веднъж си се престрашила – подкани я Кинг.
– Добре де, беше преди повече от три години. Късно една вечер се вмъкнах тук просто да разгледам. Не ми се полагаше да имам ключ, но механикът ми даде, защото ме харесваше. Бях вътре, когато чух да се задава кола. Точно тогава забелязах, че един от автомобилите липсва. Вратата започна да се отваря и видях светлината на фаровете. Изплаших се до смърт, защото, ако ме бяха заварили тук, сто на сто щяха да ме уволнят. Изтичах и се скрих ето там. – Тя посочи купчина варели за гориво в единия ъгъл. – Ролсът влезе в гаража и моторът изгасна. Мистър Батъл слезе от колата и изглеждаше зле. Наистина зле.
– Как разбра? Не беше ли тъмно? – попита Кинг.
– На входа има автоматичен ключ. Вечер, когато се вдигне вратата, лампите вътре светват.
– Какво имаш предвид, като казваш, че изглеждал зле? – попита Мишел. – Болен? Пиян?
– Не, сякаш беше страшно разстроен или разтревожен.
– Успя ли да разбереш причината? – попита Кинг.
– Не. Така или иначе, както казах, изглеждаше зле, но изведнъж се усмихна и взе да се смее. Смееше се! Е, поне докато не дойде тя.
– Коя „тя“? – попита Кинг. – Реми ли?
Сали кимна и плахо прошепна:
– Ако беше дошла с пистолет, мисля, че мистър Батъл щеше отдавна да лежи в гроба.
– Какво стана после? – попита Мишел.
– Почнаха да се карат. Е, отначало тя само крещеше по него. Разни безсмислици. Но доколкото схванах, ставаше дума за друга жена.
– Остана ли с впечатление, че Реми знае коя е? – бързо попита Кинг.
– И да е знаела, не спомена име, или поне аз не чух да споменава.
– А Боби как се държа?
– Разкрещя се, наруга я и заяви, че не било нейна работа с кого спи.
– А аз бях готова едва ли не да му се възхищавам – промърмори възмутено Мишел.
– Е, той каза нещо, което никога няма да забравя – продължи Сали.
Тя замълча, въздъхна и ги изгледа тревожно.
– Продължавай – каза Кинг. – Вече едва ли има какво да ни изненада.
– Мистър Батъл каза, че в семейството не само той се придържа към тази философия.
– Да спи с когото му падне? – каза Кинг.
Сали кимна. Мишел и Кинг се спогледаха.
– И смяташ, че е имал предвид Реми? – попита Мишел.
– Така предположих. Но мисис Батъл винаги е изглеждала толкова възпитана и…
– И привързана към съпруга си – подсказа Кинг.
– Да, точно така.
– Външното впечатление често е измамно – отбеляза той.
– Ами ролсът? – попита Мишел.
– След онази нощ той просто изчезна. Не знам какво е станало с него. Всъщност Били Едуардс-механикът, който отговаряше за колите – също изчезна. Оттогава мистър Батъл загуби всякакъв интерес към колекцията си. Доколкото знам, повече не е идвал.
– И ти не видя онзи Били Едуардс, преди да напусне?
– Не, на другия ден стаята му беше празна. Не знам кой е дошъл да откара колата. Сигурно е станало през нощта, иначе все някой щеше да види как потегля.
– Благодаря, Сали, много ни помогна.
Сбогуваха се със Сали и тръгнаха обратно към голямата къща.
– Какво мислиш за тази история? – попита Мишел.
– Много въпроси поражда. С кого се е срещал Боби по онова време? Дали намекът му наистина е бил насочен към Реми? И защо се е отървал от колата? – Кинг се замисли. – Питам се дали има шанс да открием Били Едуардс и да го разпитаме.
– Защо не отидем направо при Реми?
– Тя ще поиска да разбере откъде сме узнали. А Сали явно не умее да прикрива чувствата си. Още при първия строг поглед на Реми ще се пречупи. По някое време може би ще се наложи да постъпим точно така, но засега нека потърсим друг начин.
– Откриваме нови и нови въпроси, но без отговори – каза Мишел.
– Рано или късно ще настъпи обрат. Но се боя, че отговорите може да не ни харесат.
39
Доротея и Еди Батъл не си бяха у дома, затова следобед Кинг и Мишел отскочиха до „Афродизиак“ да поговорят с Лулу Оксли за убитата Ронда Тайлър.
Когато пристигнаха, паркингът вече започваше да се запълва от обедния прилив на клиенти. На минаване край един от баровете зърнаха как вътре танцуват почти голи жени, а мъжете от публиката зяпат и подвикват възторжено.
– Не виждам какво му е привлекателното – отбеляза Мишел.
– Продуктът не е предназначен за такива като теб.
– Я стига. Да не би да твърдиш, че ти допадат подобни гледки?
– Не, но за жалост спадам към малцинството сред мъжкия пол. – Той се усмихна и добави: – Тоест към умните, чувствителните и образованите.
Насочиха се отново към малката разхвърляна канцелария на Лулу, където я завариха да работи усърдно. Не изглеждаше много доволна, че я прекъсват.
– Вече разправих всичко на Уилямс и ФБР – каза тя, после щракна запалката и засмука нова цигара.
– В момента сме назначени за помощник-шерифи, тъй че можеш да споделиш и с нас – отговори любезно Кинг, показвайки значката си.
Тя въздъхна, пусна облаче дим и се облегна.
– Ако случайно не си чула, здравното министерство обяви, че пушенето е много вредно – каза Мишел и разсея с длан пушека пред лицето си.
– На здравното министерство не му се налага да управлява мъжки клубове – отвърна Лулу.
– На драго сърце ще изтърпим вторичното пушене, стига да ни разкажеш за Ронда Тайлър – намеси се Кинг.
– Добре, за трети и явно не за последен път. Ронда Тайлър, наричана още… всъщност вече не помня как й беше проклетият псевдоним…
– Мургавото пламъче – подсказа Мишел.
– Да, добра памет имаш – кимна Лулу и я огледа изпитателно. – Както и да е, тя постъпи на работа по договор. Отседна в една от клубните стаи, но малко преди да изтече договорът, каза, че си намерила друга бърлога. После договорът изтече и повече не я видях. И преди я бяхме наемали. Винаги се е държала като професионалистка и не ни е създавала проблеми.
– Споменавала ли е да има приятели или роднини наблизо?
– Не и на мен. Но при нейния занаят роднините обикновено се отдръпват.
– А дали не е срещнала някой мъж? – попита Мишел.
Лулу тръсна пепелта от цигарата в празна картонена чашка върху бюрото.
– Аз поне не съм чувала.
– Сигурно е споделила с някого, а? – попита Кинг.
– Евентуално с някое от момичетата.
– Може ли да поговорим с тях?
– Ако успеете да ги събудите. Нощната смяна не напуска леглата, преди да наближи привечер. Дневните са в момента на сцената.
– Ще се постараем – каза Кинг.
– Ваша работа – отвърна Лулу и пак се вгледа в Мишел.
Докато вървяха към вратата, Мишел се озърна през рамо и видя ръката на Лулу да изчезва в чекмеджето на бюрото. Когато отново изплува, в нея нямаше нищо. Мишел завъртя глава, преди Лулу да забележи погледа й.
– Между другото – догони ги нейният глас, – ето още едно сведение, което може да ви заинтригува: нейно височество Реми Батъл е заплашвала Джуниър.
Двамата се завъртяха и внимателно изслушаха разказа й за срещата, включително и за предложението на Реми да плати, ако Джуниър й върне нещата.
– Значи иска нещо от чекмеджето, но не дава пет пари за венчалната си халка? – попита озадачено Кинг.
– Очевидно дамата има какво да крие.
– Къде ще бъде днес Джуниър?
– Няма да можете да го видите. Има поръчка в Линчбърг. Но довечера ще е в къщата, която строи за нас.
– Обясни ми къде е къщата. И ми дай номера на мобилния му телефон. – След като Лулу обясни, Кинг зададе още един въпрос: – Идвал ли е някога тук Боби Батъл?
Лулу сякаш положи големи усилия да прикрие изненадата си.
– Мисля, че съм го виждала на два-три пъти.
– Наскоро ли?
– Какво разбираш под „наскоро“?
– Да речем, през последните две години.
– Не мога да кажа със сигурност.
Друго и не очаквах да чуя, помисли си Кинг.
– Е, отново благодарим за съдействието.
– Ще ви покажа къде са стаите – предложи Лулу.
Отведе ги на горния етаж и посочи коридора, закрит с червена завеса.
– Успех – каза тя, но тонът й говореше точно обратното.
Докато двамата тръгваха натам, Лулу докосна Мишел по рамото.
– Може ли да те питам нещо?
– Ние вече толкова питахме, че не виждам защо да ти откажа.
– Мислила ли си някога да танцуваш на пилон?
Мишел се смая.
– Моля?
– Просто имаш вид на типичното американско момиче. Това много се цени в занаята. По-слаба си от другите мацки и малко лека в бюста, но момчетата няма да имат нищо против, като видят останалото.
Лицето на Мишел пламна.
– Сигурно се шегуваш!
– Заплащането е по-добро, отколкото предполагаш, а бакшишите са изцяло за теб. Освен това можеш да избереш нощна смяна и през деня да ходиш на работа другаде. Законът забранява да се събличаш докрай, тъй че можеш да останеш по прашки. Но горнището трябва да падне, такива са правилата в клуба. Няма ли цици, няма парици.
Мишел се усмихна хладно.
– Нека да го кажа така: видиш ли ме да танцувам само по прашки пред тълпа пияни тъпаци, да знаеш, че е дошъл краят на света.
– Не знам – каза Кинг, който слушаше внимателно разговора. – За такова зрелище бих дал поне двайсет долара бакшиш.
40
Кинг и Мишел тръгнаха по коридора, промушиха се зад тежката червена завеса и почнаха да чукат по вратите. Няколко стаи бяха отключени и свободни. От другите им отговориха с ругатни или сънливо мърморене. Всеки път, когато някоя врата биваше отворена – винаги от оскъдно облечени млади жени с крайно уморени лица. – Мишел задаваше един и същ въпрос, а Кинг извръщаше глава.
– Не я познавах добре – гласеше неизменният отговор.
Но от предпоследната стая нечий глас каза:
– Влизай.
Когато излезе след две-три минути, изглеждаше дълбоко потресена.
– Добре ли си? – попита Кинг.
– Нищо ми няма, просто току-що получих неприлично предложение от двуметрова жена на име Хайди.
– Ако искаш, мога да изчакам в колата.
– Млъквай!
– Сигурно е заради приветливия ти вид.
Последната врата бе отворена от млада жена с дълъг халат, който не прикриваше напълно тежките извивки на тялото и издутата гръд. Беше боса, а изрусената й коса бе вързана на опашка. Държеше чаша черно кафе. Представи се с името Пам и след като й казаха какво искат, тя ги покани да влязат.
Седнаха край малка маса, около която бяха разположени четири стола. Стаята беше доста уютна, макар че Кинг неволно се озърташе към разхвърляното легло в ъгъла и купчината бельо върху него. Завъртя се и срещна строгия поглед на Мишел.
– Значи си познавала Ронда? – попита Кинг.
– Да, сър.
Кинг плъзна изпитателен поглед по нея. Изглеждаше толкова млада, че ако я беше видял да се вие полугола около пилона, сигурно щеше да я наметне с одеяло и да повика баща й да я прибере.
– От полицията разговаряха ли вече с теб?
– Да, сър, по-точно от ФБР. Във всеки случай така се представиха.
– Можеш ли да повториш какво им разказа?
– Да, сър.
– Не си длъжна да ме наричаш „сър“, Пам. Аз съм Шон, а това е Мишел.
Пам огледа пухкавите пръсти на краката си с напукан лак и преметна крак върху крак.
– Извинявай, Шон, май съм малко нервна.
Мишел я потупа по ръката.
– Няма за какво да се тревожиш.
– Нали разбирате, след като убиха Ронда и тъй нататък… Навярно можеше да е всяка от нас, макар че Ронда поемаше рискове, каквито аз никога не бих поела.
– Какви рискове? – попита Кинг.
– С нея работехме в едни и същи клубове. Тя излизаше с мъже, които изобщо не познаваше, стига да се държаха мило. Аз съм в занаята само от две години, но знам да се пазя. Тя обаче винаги се връщаше. – Пам избърса сълзите си. – Само че онзи път не се върна.
– Имаш ли представа с кого е излязла тогава? – попита Мишел.
– Не. Както казах и на другите, понякога тя ме предупреждаваше, преди да излезе, друг път не.
Пам отпи глътка кафе и избърса пълните си устни с трепереща ръка. Кинг забеляза, че червеният й лак е олющен.
– Кога я видя за последен път?
– Около две седмици, преди да я намерят. Договорите ни бяха приключили, но аз подписах за още един месец. Тук ми харесва. Плащат добре, а хората са любезни. Рядко се случва заведението да ти осигури квартира, храна и тъй нататък.
– И не идват клиенти да ти досаждат, предполагам – каза Кинг.
– Не, сър, няма такива работи. Заведението го забранява категорично.
– Случвало ли се е да я видиш с непознат мъж? Не е ли споменавала, че се среща с някого?
– Не, нищо такова. Съжалявам.
Кинг й подаде визитната си картичка.
– Ако си спомниш още нещо, обади ни се.
Унесени в мисли, двамата се върнаха при колата на Мишел. Кинг огледа пълния паркинг.
– Не мога да повярвам, че посред бял ден хората намират време да идват тук.
– Ненормална работа, ако питаш мен – каза Мишел. Тя все още се мръщеше, докато сядаше зад волана. – Знаеш ли, че за да гледаш подобни танци, трябва да си навършил двайсет и една, но можеш да ги изпълняваш още на осемнайсет? Логично ли ти се струва?
Кинг се настани до нея.
– Признавам, нелепо е. Да не говорим колко е унизително. Затова ли си в толкова лошо настроение?
– Не! Легендарният „Афродизиак“ се оказа пълна загуба на време – затова не съм в настроеше.
– Как можеш да говориш така? Не само получи предложение за работа като танцьорка на пилон, което сигурно ще ти дойде добре, когато нашата фирма закъса, но отгоре на всичко си намери и приятелка в лицето на Хайди.
След миг Кинг енергично разтриваше ударената си ръка.
– Дявол да го вземе, Мишел, знаеш ли как боли! – възкликна обидено той.
– И още повече ще те заболи, ако не млъкнеш.
41
Джуниър Дийвър излезе от недовършената си къща и вдигна очи към тъмното небе. Чувстваше се изтощен – беше работил цял ден за чужди хора, преди да дойде тук, за да кове греди и шперплат. Приключи с покрива малко преди да се стъмни, после влезе да поработи вътре.
Но предстоящото дело не му даваше покой. Лулу непрестанно му опяваше. Процесът можел да съсипе всичките им мечти, все това повтаряше. Ами ако мисис Батъл ги осъди? Край на надеждите. После тъща му взимаше думата, а почнеше ли веднъж да говори Присила, нямаше млъкване. Неведнъж през живота си Джуниър бе изпадал в беда. Но не помнеше да е закъсвал чак толкова.
Помисли си за предложението на Реми Батъл. Ех, ако можеше да й обясни. Най-досадното беше, че очевидно никой не му вярваше. И все пак разбираше, че при толкова улики срещу него жената е убедена във вината му.
Докато дъвчеше сандвич и пиеше бира от хладилната чанта, той продължи да размишлява. Ако искаше, можеше да сложи точка на тази история още сега – стигаше само да каже какво е правил онази вечер, – но по-скоро би предпочел да попадне в затвора. Просто не можеше да постъпи така с Лулу. Глупост, голяма глупост бе направил. Но нямаше начин да промени миналото.
Дояде сандвича. Мобилният му телефон бръмчеше, зареден с цял куп послания. Мразеше проклетата машинария; всеки искаше нещо, и то веднага. Джуниър провери списъка на съобщенията. Едното го озадачи – идваше от Шон Кинг. Какво ли иска, запита се Джуниър. Е, щеше да почака.
Върна се в недовършената къща. Наближаваше осем и половина, крайно време да приключва с работата. Беше на крак от четири сутринта. Гърбът го болеше жестоко след толкова катерене по стълбата с гредите. Стар беше вече за такава работа. Но знаеше, че ще я върши, докато грохне съвсем. С какво друго можеше да се занимава човек като него?
Ударът изотзад пропука черепа му. Едрият мъж залитна, хвана се за главата и се завъртя. През бликащата по лицето му кръв видя насреща си човек с черна качулка и с лопата в ръцете. Успя да отбие с лакът втория удар, макар че костта изпращя и се строши. Крещейки от болка, Джуниър рухна назад. Проснат върху студения дървен под, той видя как лопатата отново полита към него. Намери сили да замахне с крак и да подкоси противника.
Човекът с качулката тежко падна по гръб, но веднага пак скочи на крака. Джуниър седна, крепейки счупената си ръка. Задъхан, той запълзя назад, продължавайки да рита срещу врага, за да го държи на разстояние. Сандвичът и бирата се надигнаха в гърлото му и обляха дъските наоколо. Успя да стъпи на крака, но поредният удар се стовари върху гърба му и той пак падна.
Джуниър Дийвър беше висок над метър и деветдесет и тежеше около сто и двайсет килограма. Знаеше, че ако успее поне веднъж да удари по-дребния си противник, положението веднага ще се промени. Щеше да убие копелето. Осъзнаваше, че с тия тежки рани би имал само един – единствен шанс. Като участник в редица кръчмарски побоища той имаше известен опит. Смяташе да подмами противника.
Коленичи и отпусна чело към пода, сякаш бе останал без сили. Когато видя лопатата да се надига, той се хвърли напред и улучи нападателя право в корема. Двамата прелетяха през цялата стая и с трясък пробиха дъсчения кофраж.
Рухнаха на пода и се търкулнаха настрани един от друг. Джуниър се опита да задържи по-дребния мъж, но болката в ръката и рамото беше непоносима. От пукнатия му череп бликаше кръв и натискът върху мозъка бързо влошаваше двигателните му способности. Направи усилие да сграбчи врага за краката, но онзи се оказа по-бърз. Търкулна се настрани, сграбчи една от счупените дъски и заблъска Джуниър по главата. Ударите ставаха все по-силни и по-яростни; дъската се пукна, ронейки криви гвоздеи, и накрая се сцепи на две. Джуниър изстена, падна, търкулна се и повече не стана. Коремът му подскачаше от усилията да диша, кръвта продължаваше да блика от многобройните рани по главата, а той лежеше неподвижно със затворени очи.
Мъжът с качулката се приближи предпазливо, очаквайки нова измама. Изруга първо Джуниър, после себе си, че е подценил жертвата. Преди малко беше сигурен, че един точен удар в тила ще е достатъчен. Постепенно се успокои, умът му се избистри и той си каза, че трябва да приключи работата. Хайде да свършваме.
Стомахът му се бунтуваше, гърлото му сякаш беше натъпкано с памук, а приливът на млечна киселина в мускулите го замайваше. Залитайки, той коленичи до Джуниър и измъкна от джоба си къса дебела пръчка и парче въже. Намести гаротата около дебелата шия на Джуниър и бавно започна да стяга, докато чу как жертвата се дави в борба за въздух. Продължи да върти равномерно пръчката, поддържайки натиска. Няколко минути по-късно издутият корем се надигна за сетен път и застина.
Мъжът пусна пръчката и клекна. Усети, че рамото му е наранено от сблъсъка с Джуниър и кофража. Нищо, щеше да го преживее. Много по-сериозен бе фактът, че битката вероятно е оставила наоколо веществени доказателства. Методично се огледа под лъчите на акумулаторния фенер. Беше облян в кръв, храчки и полусмляна храна. За щастие носеше качулка, ръкавици и дреха с дълги ръкави – само един негов косъм, изтръгнат с корена, би могъл да осигури на полицаите ДНК и да се превърне в съдебен кошмар за него.
Огледа мъртвеца и пода в търсене на следи, които биха го издали пред колегите на Силвия Диас. Дълго време човърка под ноктите на Джуниър, за да провери дали там няма издайнически остатъци от кожа. Когато най-сетне се увери, че не е оставил забележими следи, той измъкна от другия си джоб клоунска маска и я сложи до трупа. Тя беше смачкана от сблъсъка с Джуниър, но дори и така полицаите едва ли щяха да пропуснат намека.
Той стисна китката на Джуниър, за да се увери, че няма пулс, поседя пет минути и провери отново. Добре познаваше трудно доловимите промени в човешкото тяло след смъртта и сега забеляза със задоволство, че са налице. Човекът си беше отишъл. Посегна и внимателно вдигна лявата ръка на Джуниър. Дръпна коронката на часовника и нагласи стрелките точно на пет – също както бе сторил измамникът с Боби Батъл. Това щеше да прати ясно послание на полицаите и имитатора. Искаше те да знаят. Вместо да подпре ръката, той я отпусна, после извади от чантичката върху пояса на Джуниър черен маркер и изрисува върху дъсчения под стрелка, сочеща право към часовника. Накрая свали от колана му и прибра в джоба си голямата катарама с емблемата на Националната асоциация на автомобилните състезатели.
Шумът го стресна и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае откъде идва. Бръмчеше мобилният телефон на Джуниър, изпаднал при борбата. Той погледна екрана. Звъняха от дома на Джуниър. Е, нека си звънят. Джуниър вече никога нямаше да се прибере.
Изправи се с треперещи крака, погледна проснатия мъж с гарота около шията, после завъртя очи към клоунската маска до него и по устните му трепна усмивка. Още една победа за справедливостта, каза си той. Не възнамеряваше да се моли над тялото на Джуниър. С един ритник изключи акумулаторния фенер и къщата потъна в мрак; мъртвецът изчезна като по магия.
Следващият звук, който чу, го потресе до мозъка на костите.
Задаваше се кола.
Той изтича към един от прозорците. Фаровете прорязваха мрака и идваха право насреща.
