Текст книги "Игра на часове"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 29 страниц)
45
Силвия Диас броеше хапчета. Преброи ги веднъж, после още веднъж. Прегледа рецептите си от последните три седмици и сравни бройката с инвентарния списък на аптеката за същия период. Накрая седна на компютъра и провери какво е записано там. Количествата съвпадаха с тези от аптеката, но не и с изписаните рецепти. Силвия вярваше на рецептите. Очевидно липсваха лекарства. Тя повика управителката и дълго разговаря с нея. Двете заедно прегледаха списъците. След това поговори със сестрата, която попълваше рецептите. Когато приключи и този разговор, Силвия беше убедена, че знае къде е проблемът.
Колебаеше се как да постъпи. Не разполагаше с преки наблюдения, а само голямо количество косвени доказателства. Зачуди се кога може да е извършена кражбата. Имаше начин да провери. В края на работния ден външната врата на моргата и нейния медицински кабинет се включваше на система за влизане с електронни карти. Записите щяха да й разкрият кой е влизал и точно кога. Тя се обади на охранителната компания, съобщи личния си код и зададе въпроса. Отговориха й, че през последния месец освен нея в извънработно време е влизал само един човек – Кайл Монтгомъри. Нещо повече, последното му нощно посещение бе станало около десет часа вечерта в нощта, когато убиха Боби Батъл.
Майката на Джанис Пембрук се оказа по-стара, отколкото очакваше Кинг. Както обясни мисис Пембрук, Джанис била най-малката от осемте й деца. Родила я на четирийсет и една. Тя и вторият й съпруг, който не беше бащата на Джанис, живееха в порутена едноетажна тухлена къща в занемарен квартал. Всичките други деца освен Джанис вече ги бяха напуснали. Вторият съпруг беше нисък и шкембест мъж с кисела физиономия, незапалена цигара зад ухото и бира в ръка още преди девет сутринта. Явно не ходеше рано на работа, ако изобщо работеше. Той се усмихна похотливо на Мишел и не я изпусна от поглед, след като се настаниха в разхвърляния хол. Майката на Джанис беше дребничка и изглеждаше безкрайно изтощена – съвсем разбираемо за жена, която е отгледала осем деца и току-що е загубила по ужасен начин едно от тях. По ръцете и лицето й се тъмнееха няколко синини.
– Паднах по стълбите – обясни тя, когато я попитаха.
Говореше колебливо за покойната си дъщеря и от време на време бършеше очите си с кърпичка. Дори не знаела, че Джанис се среща със Стив Кани, каза им тя.
– Не бяха от една черга – грубо подметна доведеният баща. – Хойкаше, малката кучка, и си изпати накрая. Сигурно си е правила сметката да забременее и така да върже богаташко хлапе като Кани. Казвах й, че е боклук, а боклук при боклук отива. Е, сама си го докара.
И той изгледа победоносно Кинг.
За изненада на двамата майката не скочи да защитава покойната си дъщеря и Кинг стигна до извода, че причината са синините по лицето и ръцете й.
Доколкото знаеха родителите, Джанис не бе имала врагове и не се сещаха защо някой би искал да я убие. Същото бяха разказали на полицията и после на ФБР.
– И се надявам, че го разправяме за последен път, по дяволите – заяви вторият баща. – Сама си е виновна, че стигна дотам, проклетницата. Нямам време да седя и да ви повтарям едно и също.
– О, нима ви пречим да свършите нещо важно? – попита Мишел. – Например да си отворите още една бира?
Той запали цигарата, пусна облаче дим и се ухили насреща й.
– Допада ми твоят стил, драга.
– Между другото, къде бяхте вие в нощта, когато я убиха? – попита Мишел, която явно едва се удържаше да не скочи с юмруци върху него.
Усмивката му изчезна.
– Туй пък какво означава, дявол да го вземе?
– Означава, че искам да знам къде сте били, когато са убили заварената ви дъщеря.
– Вече казах на ченгетата.
– Е, и ние сме ченгета. Тъй че просто ще се наложи да го повторите.
– Бях с приятели.
– Тези приятели имат ли имена и адреси?
Имаха и Мишел записа всичко с пълни подробности, докато шишкавият мъж нервно я гледаше в ръцете.
– Нямам нищо общо с туй, че я убиха – заяви разпалено той, докато ги изпращаше.
– Тогава няма за какво да се тревожите – отговори Мишел.
– Адски си права, малката, няма за какво.
Мишел се завъртя.
– Името ми е заместник – шериф Максуел. И ако случайно не знаеш, законът забранява да биеш жена си.
Той изсумтя.
– Нямам представа какви ги дрънкаш.
– Струва ми се, че тя може да е на друго мнение – каза Мишел и кимна към мисис Пембрук, която се спотайваше вътре и надничаше иззад завесите.
Онзи се разсмя.
– Тая няма да я бъде. Аз съм си господар в къщата. Защо не наминеш някой път да ти го докажа, сладурче?
Мишел настръхна цялата.
– Недей, Мишел – намеси се Кинг, който я наблюдаваше. – Не си цапай ръцете.
– Майната ти, Шон.
Тя пристъпи до дебелака и заговори с тих, но съвсем ясен глас:
– Слушай, жалък, дребен тъпак, в днешно време вече не е задължително тя лично да подаде жалба. Може и щатът да се заеме. Тъй че когато дойда пак – а аз ще дойда, – ако има и най-дребната синина по нея – само едничка, – ще ти пъхна мизерния задник зад решетките. Но преди това ще те бия до припадък.
Цигарата падна от устата му.
– Не можеш да го направиш, ти си ченге.
– Ще кажа, че си паднал по стълбите.
Онзи се озърна към Кинг и възкликна:
– Ама тя ме заплаши.
– Не съм чул никаква заплаха – каза Кинг.
– Значи тъй, а? Е, мен пък не ме е страх от кльощава кучка като теб.
На двора имаше висок дървен стълб със закачен на него старомоден фенер. Мишел пристъпи и с един страничен удар на десния си крак строши стълба точно по средата.
Дебелакът зяпна пред тази красноречива демонстрация, а бирата му се търкулна на пода до цигарата.
– Аз ще те посетя, сладурче – каза Мишел и тръгна към колата.
Кинг се наведе, вдигна парче от строшения стълб и подхвърли към слисания домакин:
– Дявол да го вземе, представяш ли си, ако беше нечий гръбнак?
Подаде му четирийсет долара за поправка и се отдалечи.
Когато седнаха в колата, Кинг каза:
– Той май наистина се подмокри.
– Ще спя по-спокойно, ако знам, че сън не го хваща.
– Значи „майната ти, Шон“? – подхвърли обидено той.
– Извинявай, бях раздразнена. Но не може вечно да постъпваш по християнски.
– Честно казано, гордея се с теб.
– Да, бе. Колкото и да го заплашвам, нищо няма да постигна. С такъв тип не се знае накъде ще избие. Навярно трябваше да си държа езика зад зъбите.
– Но ще дойдеш да я провериш, нали?
– И още как.
– Обади ми се, когато решиш да идваш.
– Защо, за да ме разубедиш ли?
– Не, за да държа онзи негодник, докато ти го пердашиш.
46
Той беше проследил Кинг и Мишел до дома на семейство Пембрук, а сега ги следваше през града на път към къщата на Роджър Кани. Днес не караше синия фолксваген, а стар пикап. Омачкана каубойска шапка с петна от пот, тъмни очила и саморъчно изработени изкуствени мустаци и брада успешно прикриваха физиономията му. Двамата детективи започваха да се превръщат в сериозна заплаха и той се колебаеше как да постъпи с тях. Пембрук едва ли щеше да ги насочи по вярна следа, както и смъртта на Даян Хинсън. Само по себе си убийството на Ронда Тайлър също водеше в задънена улица. С Кани обаче нещата стояха другояче. Момчето представляваше ключ, който можеше да събори цялата му къщичка от карти.
Вече нямаше време да убие Роджър Кани, а и това би породило нови въпроси защо е трябвало да умре футболната звезда на гимназията. Не му оставаше друго, освен да позволи разговорът да се състои, сетне да анализира получената информация и да вземе необходимите мерки. За щастие предвидливо бе скрил микрофони в дома на Кани, преди да убие момчето. Тактика, всичко опираше до тактика.
Той разтри гърба си, където бе ударен при боя с Джуниър Дийвър. Не можеше да си позволи друга подобна схватка. Беше видял как Мишел Максуел прекърши стълба с един сякаш небрежен ритник. Опасна жена. А Кинг бе още по-опасен, макар и посвоему. Всъщност единствено от него се страхуваше истински. Може би щеше да се наложи да направи нещо по въпроса. А после навярно трябваше да убие и Максуел. Не желаеше жената да го подгони, търсейки отмъщение за смъртта на партньора си.
Когато колата пред него зави по дългата алея към голяма тухлена къща в колониален стил, той отби в един страничен път, спря пикапа и надяна слушалките, които досега криеше под шапката си. Завъртя копчето за настройка на приемника, намери нужната честота на скрития предавател в дома на Кани, облегна се и зачака да почне представлението.
47
С какво се занимава Роджър Кани? – попита Мишел, докато оглеждаше внушителната къща. Преди малко икономката ги бе въвела и бе отишла да повика работодателя си.
– Не знам, но каквото и да е, явно го върши добре – отвърна Кинг.
– От какво е починала съпругата му?
– И това не знам. Не съм техен приятел.
Мишел продължи да се оглежда.
– Знаеш ли какво не виждам?
Кинг кимна.
– Няма семейни фотографии.
– Предположения?
– Или са свалени наскоро поради прекомерната скръб на бащата, или никога не ги е имало.
– Прекомерна скръб ли? Та той тихомълком погреба единствения си син.
– Всеки проявява чувствата си посвоему, Мишел. Някои хора например трошат дървени стълбове, когато са ядосани.
След минута в хола се появи Роджър – висок, масивен мъж с провиснали рамене и унесено, скръбно изражение на лицето. Той им направи знак да седнат на канапето и се настани срещу тях. Когато заговори, не ги погледна, а зарея взор към гредите на тавана.
– Не разбирам защо е необходим нов разговор – заяви той.
– Знам, че е ужасно тежък момент – започна Кинг.
– Да, да, хайде да свършваме по-скоро – прекъсна го Кани.
Зададоха стандартните въпроси, на които Кани отвърна крайно неохотно с по няколко думи. Раздразнен, Кинг попита:
– Значи не знаете да е имал врагове в училище? И не ви е споменавал нищо такова?
– Стив беше много популярен. Всички го обичаха. Никому не е причинил зло.
Думите бяха изречени не с тона на горд баща, а по-скоро с присмех.
Кинг и Мишел се спогледаха озадачено.
– Споменавал ли е някога, че се среща с Джанис Пембрук? – попита Мишел.
– Стив не споделяше с мен. Ако момчето се е чукало с някаква уличница, негова работа. На седемнайсет години хормоните кипят. Но ако някое момиче беше забременяло от него, бих се разстроил не на шега.
– Преди колко време почина съпругата ви? – попита Мишел.
Погледът на Кани се спусна от тавана към нея.
– Нима има значение?
– Просто съм любопитна.
– Е, ограничавайте любопитството си в рамките на необходимото.
– Добре, спомняте ли си Стив да ви е казвал или случайно да сте го чули да казва, или дори някой от неговите приятели да е споменавал нещо, което да хвърли светлина върху убийството?
– Вижте, вече ви казах, че с него не бяхме близки приятели. Живеехме в една къща, това е.
– Имаше ли причина да не дружите със сина си? – попита Кинг.
– И двамата си имахме причини, но те не са свързани със смъртта му.
– Извинявайте, но това ще решим ние. Отговорете, ако обичате.
– Извинявайте, но предпочитам да се въздържа – отвърна язвително Кани.
– Е, ваша воля. Нека повторим каквото казахте досега. Между вас и сина ви са съществували открито враждебни отношения. Навярно сте били разстроен, че се среща с някаква уличница, както я нарекохте, и ви е измъчвала тревога, че по някое време ще се наложи да плащате за дете. А после Стив и онази „уличница“ биват застреляни. Случайно да притежавате пушка, сър?
Кани скочи и в бледото му лице изведнъж нахлу кръв.
– Какво намеквате, дявол да ви вземе? Как смеете! Вие изопачавате думите ми.
Кинг не трепна.
– Не. Просто излагам нещата така, както би ги формулирал всеки опитен прокурор. Казаното дотук ви превръща в заподозрян за смъртта на вашия син. Сигурен съм, че са ви питали къде бяхте по време на убийството. Ще ви помоля да повторите и пред нас.
– Бях си у дома. Спях.
– Сам?
– Да!
– Значи нямате алиби – отбеляза Кинг и погледна Мишел. – Е, да вървим да докладваме. Поне открихме нова линия за разследване, с която да се заеме ФБР. – Той отново се завъртя към Кани. – Сигурен съм, че от Бюрото ще ви се обадят. Моля, не планирайте пътувания извън града в близко време.
Понечи да се надигне, но отново пребледнелият Кани го спря.
– Чакайте малко, само малко, по дяволите. Нямам нищо общо с убийството на Стив.
– При цялото ми уважение, мистър Кани, досега не съм срещал убиец, който да твърди обратното – отвърна Кинг.
Под въпросителния поглед на Кинг високият мъж свиваше и разпускаше юмруци. Накрая отново седна. След минута мълчание, през която сякаш търсеше най-подходящите думи, той каза:
– Стив беше син изцяло на майка си. Обожаваше я, прекланяше се пред нея. Когато тя почина, обвини мен.
– Не си спомням от какво точно почина – каза Кинг.
Домакинът нервно потри длани.
– Умря при автомобилна злополука преди повече от три години. Колата й изхвръкна от пътя и падна в дълбоко дере. Загинала е на място.
– Как може синът ви да обвинява вас? – заинтересува се Мишел.
– Откъде да знам, по дяволите? – изрева изведнъж Кани, после се успокои също тъй бързо. – Съжалявам. Както сами разбирате, много ми е трудно. – Тримата помълчаха. – Било е… по всичко личи, че е станало под влиянието на алкохола – изрече най-сетне Кани със съвсем тих глас.
– Съпругата ви е била пияна по време на катастрофата?
– Така изглежда. Беше изненадващо, защото тя никога не е пила сериозно.
– И бракът ви беше щастлив? – попита Мишел.
– Брак като брак – отговори сдържано Кани.
– В смисъл? – настоя Мишел.
– В смисъл, че имаше и добри, и лоши времена.
В този момент на вратата се появи икономката и каза на Кани, че го търсят по телефона. Той се извини и излезе.
Мишел се обърна към партньора си.
– Смяташ ли, че има нещо общо със смъртта на жена си?
– Не е изключено.
– Той определено крие нещо. А дали не е убил сина си?
– „Син“. Интересна дума.
Тя го изгледа с недоумение.
– Какво искаш да кажеш?
– Това, че Кани нито веднъж не го нарече свой син. Само Стив.
– Вярно. Не е изключено да има съвсем просто обяснение. Стив е бил почти мъж, а отношенията им са били обтегнати.
– Не. Смятам, че може би той сам ни даде отговора.
– Добре, Шон. Говори.
– Той обясняваше защо отношенията им се влошили. Каза, че Стив го обвинявал за смъртта на майка си.
– И какво?
– Точно преди това каза… – Кинг извади бележника си и зачете: „Стив беше син изцяло на майка си.“
– Да, в смисъл, че я е предпочитал пред баща си.
– Или, ако го вземем по-буквално, че тя е била негова майка…
Кинг млъкна и се втренчи в Мишел. Тя изведнъж проумя.
– А Роджър Кани не е бил негов баща.
* * *
Навън двигателят на пикапа заработи. Мъжът беше чул каквото му трябваше. Време бе да пристъпи към действие. Но първо трябваше да подготви почвата.
48
Кайл Монтгомъри все още не бе получил отговор на писмото си. Преди известно време беше наел пощенска кутия, която посочи като адрес за отговор. Изпрати писмото анонимно, разбира се. Текстът прикриваше – много хитроумно според него – факта, че всъщност не знаеше почти нищо. Разчиташе на нечистата съвест на получателя, за да изкопчи нещо важно, което за него означаваше нещо с материална стойност. И все пак започваше да се чуди дали не е сбъркал. Е, и така да беше, нямаше страшно. Поне според него.
Сега пътуваше към „Афродизиак“ с поредната доставка за своята „клиентка“. Не му се наложи да тегли наново от аптеката, защото предния път съобразително бе взел по-големи количества. Нямаше смисъл да рискува излишно.
Спря на препълнения паркинг и влезе вътре. Не забеляза как зад него спря друга кола. Унесен в мисли за идващото богатство, Кайл изобщо не бе усетил, че го следят още от жилището му.
По навик спря за няколко минути да погледа танцьорките на пилона. Една от тях особено му допадаше – не че би имал някакъв шанс с нея. Не беше хубавец и което бе по-важно, не разполагаше с такива пари, каквито искаха момичетата за по-специални услуги.
Качи се горе и тъкмо се канеше да мине зад червената завеса, когато до него изникна някаква жена. Изглеждаше изтощена и едва се държеше на крака.
– Къде отиваш? – попита тя.
– Имам среща – нервно отвърна той. – Чакат ме.
– Тъй ли? – изфъфли жената. Очевидно беше пияна. – А имаш ли някакъв документ?
– Документ? Че защо? Нито пия, нито зяпам момичетата. И приличам ли на малолетен? Или не си забелязала прошарените косми в брадичката ми?
– Недей да се правиш на хитър, че моментално те изригвам оттук.
– Вижте, госпожо, има ли някакъв проблем? – попита Кайл с по-любезен тон. – Идвал съм тук и преди – добави той.
– Знам, виждала съм те – каза жената.
– Често ли идвате? – нервно попита Кайл. Изведнъж бе осъзнал, че не е много добре да си спечели репутацията на постоянен посетител.
– Всеки ден – отвърна Лулу Оксли. Тя махна с ръка към червената завеса. – Хайде, изчезвай, хитрецо.
И Лулу се затътри надолу по стъпалата, докато Кайл се шмугна зад завесата.
Той почука на същата врата и чу познатия отговор. Влезе. Жената лежеше, завита с одеяло. В стаята беше толкова тъмно, че едва успя да види дори това.
Кайл размаха найлоновата торбичка.
– Заповядай.
Жената метна нещо към него. Той протегна ръка, но пропусна и предметът падна на пода. Вдигна го. Десет навити банкноти по сто долара, пристегнати с ластиче. Остави пликчето на масата, спря там и нервно се вгледа в непознатата. След като минаха няколко секунди, без тя да каже нещо, Кайл понечи да си тръгне. Спря, когато чу как пружините на леглото изскърцаха и в стаята просветля. Присвил очи, той се озърна и я видя да се задава към него. Беше с шала и тъмните очила, а одеялото бе омотано около нея. Когато се приближи, той видя, че е боса и с голи рамене.
На крачка от него тя пусна одеялото. Носеше черен дантелен колан, черни чорапи и сутиен, нищо повече. Кайл се задъха и усети как се напряга до последното мускулче. Тялото й беше поразително, с плосък корем, заоблени бедра и едри гърди, напиращи изпод тънката черна материя. Обзе го желание да смъкне и малкото, което закриваше тази великолепна фигура.
Сякаш усетила прозрачните му мисли, жената посегна назад, разкопча кукичките и сутиенът падна. Гърдите й изхвръкнаха на свобода.
Кайл изстена и една не се свлече на колене. Без съмнение това бе най-великата вечер в неговия живот.
Жената посегна, сякаш за да го докосне, но вместо това само взе пликчето, вдигна одеялото и отново се омота в него.
Кайл пристъпи напред.
– Недей, скъпа – каза той с най-тарикатския тон, на който бе способен. – Само ще пречи.
Не бе и мечтал да притежава подобна жена. Хиляда долара, а отгоре на всичко безплатно чукане. Има ли нещо по-хубаво? Протегна ръце да я прегърне, но тя го отблъсна с изненадваща сила.
Когато тя се разсмя, лицето му пламна.
Жената се върна назад, пусна пак одеялото, просна се върху леглото и се протегна като котка. Сетне застана на четири крака, посегна и остави пликчето на нощното шкафче. Жестът бе преднамерено ленив и му даде възможност да я огледа в гръб. Обзе го непоносима възбуда.
Непознатата се търкулна, вдигна крака във въздуха, после, без да бърза, свали чорапите един по един, смачка ги и ги захвърли по него. Посочи го с пръст и пак се разсмя. Кайл усети, че кръвното му скача нагоре, докато други части от тялото спадат.
– Мажа кучка!
Най-сетне фантазията му щеше да се осъществи и същевременно щеше да й даде добър урок. Той се хвърли напред, но веднага застина на място, когато пистолетът се завъртя към него. Навярно досега го бе крила под чаршафите.
– Вън.
За пръв път непознатата говореше с нормален тон. Кайл не разпозна гласа. Но и не се замисли. Бе приковал поглед в пистолета, който се местеше нагоре – надолу, сочейки ту главата, ту слабините му.
Започна да отстъпва, вдигнал ръце пред себе си, сякаш искаше да спре куршума.
– Ей, по-кротко. Отивам си.
– Веднага – изрече тя по-високо.
Омота се в одеялото и застана пред него, стискайки пистолета с две ръце. По всичко личеше, че умее да борави с оръжие.
Той вдигна ръце още по-високо.
– Махам се. Махам се! По дяволите!
Обърна се към вратата.
– Остави парите на масата – каза тя.
Кайл бавно се завъртя към нея.
– Моля?
Жената посочи с пистолета.
– Парите. На масата.
– Донесох каквото искаше. Това струва пари.
Вместо отговор непознатата отново пусна одеялото и плъзна длан по извивките на полуголото си тяло.
– Това също – твърдо изрече тя. – Хубаво гледай, момченце, сега ти е за последен път.
Той настръхна от оскърблението.
– Хиляда долара! За какво? За някаква си скапана голотия? И да те бях изчукал, пак нямаше да платя толкова.
– Всички пари на света не биха ти стигнали само да ме докоснеш – грубо отвърна тя.
– Тъй ли? Леле, колко си била недосегаема. Друсана ексхибиционистка от стаичка в клуб за стриптийз. И отгоре на всичко се криеш зад тоя шал и тъмните очила. Вириш си голия задник пред мен, а после не пускаш. За каква се мислиш, по дяволите? А?
– Отегчаваш ме. Вън.
– Знаеш ли какво? Не вярвам да стреляш при толкова хора наоколо.
Той я изгледа победоносно. Изражението обаче не трая дълго.
Жената почука с пръст по цилиндъра, завинтен за цевта на пистолета, и каза:
– Това е заглушител. Прави гърмежа съвсем тих. – Тя отново се прицели в слабините му. – Искаш ли да ти демонстрирам набързо?
– Не – изкрещя той и отскочи назад. – Не.
Хвърли парите на масата, завъртя се, изскочи от стаята и затръшна вратата.
Жената заключи, върна се на леглото и глътна няколко хапчета. След броени минути стенеше на пода, отново обзета от щастие.
В коридора Силвия отскочи настрани само миг преди Кайл да изхвръкне навън. Бе чула всичко. Втурна се подир него и излезе тъкмо навреме, за да види как джипът му потегля с бясна скорост от паркинга. Силвия свали шапката и разпусна косата си. Подозренията й се потвърждаваха. Кайл крадеше лекарства и после ги продаваше на жената от стаята. Силвия реши да изчака на паркинга, за да види дали непознатата ще излезе.
Минаха часове. Утрото наближаваше и Силвия бе видяла стотици хора, предимно мъже, да напускат сградата. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато излезе още някой. Този път беше жена с шал около главата и тъмни очила въпреки непрогледния мрак. Едва се държеше на крака, но седна в една кола, паркирана близо до задния изход, и потегли. Силвия не я последва, защото жената би я забелязала. Тя обаче беше видяла добре колата. Качи се в своята и подкара към къщи. Някои въпроси бяха получили отговор тази вечер, но на тяхно място идваха нови, още по-тревожни.
