Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 28 страниц)

Когато следобед се прибрах в къщата, бях уморен, но най-накрая бях спокоен и с ясен ум. В обора кравите мучаха, защото сутрешното им доене се бе забавило с часове. Свърших тази работа и ги изведох на пасището, където ги оставих чак до залез-слънце, вместо да ги върна в краварника за традиционното доене след вечеря. Животните не възразиха; хубавото на кравите е, че приемат живота такъв какъвто е. Ако и Арлет бе като тях, щеше все още да е жива и да ме моли за нова пералня от каталога на „Мънки Уорд“. И аз най-вероятно щях да ѝ я купя. Тя винаги успяваше да ме убеди и да направи така, че да стане на нейното. С изключение на въпросите, засягащи земята. Там трябваше да си направи по-добре сметката. Земята си е мъжка работа.

Хенри все още спеше. През следващите седмици щеше да спи повечко от обикновеното и аз гледах да не го будя рано, въпреки че обикновено всяко лято след края на срока го натоварвах с най-различни задачи в стопанството. Вечерите момчето прекарваше или във фермата на семейство Котъри, или в разходки по черния път в компанията на Шанън. Често ги виждах как се държат за ръце и се любуват на изгрева на луната. Когато не се целуваха, естествено. Надявах се, че стореното от нас няма да помрачи сладостните му изживявания, макар че вътрешният ми глас ми нашепваше обратното. Нашепваше ми още и че ако някой е виновен, това съм аз. За съжаление този глас се оказа прав.

Както и да е, побързах да прочистя главата си от подобни мисли, напомняйки си, че най-важното в момента е, че момчето спи. Трябваше отново да отскоча до кладенеца и беше за предпочитане да го направя сам. Семейното ни ложе буквално крещеше, че тук е станало убийство. Отидох до дрешника и се заех да преравям дрехите ѝ. Жените имат толкова много дрехи, нали? Рокли, поли, блузи, пуловери, бельо… особено бельото, което понякога изглежда толкова необичайно и украсено с такива финтифлюшки, че един мъж никога не би могъл да каже коя е лицевата му страна например. Би било грешка да взема всичките ѝ дрехи, защото старият пикап още стоеше в обора, а фордът ни – модел Т – бе паркиран както обикновено под бряста. А Арлет бе заминала пеша и беше взела само онова, което можеше да носи… Защо не е заминала с форда? Защото щях да чуя запалването на двигателя и да я спра навреме. Да, това звучеше правдоподобно… Следователно бе отпрашила с ръчна чанта и нищо друго.

Натъпках въпросната чанта с всички онези неща, които според мен една жена би взела на всяка цена със себе си. Хвърлих вътре няколко скъпи бижута и фотографията с позлатена рамка на родителите ѝ. Зачудих се дали да добавя и тоалетните ѝ принадлежности от банята, ала прецених, че ще взема само пулверизатора с парфюм „Флориент“ и роговата ѝ четка за коса. На нощното ѝ шкафче лежеше джобното издание на Новия завет, подарено ѝ от пастор Хокинс, обаче нито веднъж не я бях виждал да го чете, така че го оставих на мястото му. За сметка на това пъхнах в чантата шишенцето таблетки с желязо, които тя гълташе по време на цикъл.

Хенри все още спеше, но се въртеше неспокойно в леглото, сякаш бе измъчван от кошмарни сънища. Значи трябваше да приключа възможно най-бързо с чантата, за да мога да съм до него, когато се събуди. Щом заобиколих краварника, я оставих до кладенеца и вдигнах стария дървен капак за трети път. Слава богу, че Хенри не беше до мен! И слава богу, че не видя онова, което зърнах… Опасявам се, че щеше да изгуби разсъдъка си. Аз за малко да изгубя моя.

Дюшекът се бе отместил настрани. Първата ми мисъл беше, че тя сама го е избутала, преди да се опита да се изкачи по каменната стена. Защото бе все още жива. Все още дишаше. Или поне така ми се стори в първия момент. После, точно когато способностите ми за рационално мислене взеха да надделяват над първоначалния шок – когато започнах да се питам как може някакво си дишане да накара роклята ѝ да се издига и сляга не само на гърдите ѝ, а от яката чак до подгъвите, – челюстите ѝ се размърдаха, сякаш Арлет се опитваше да каже нещо. От зловещо уголемената ѝ уста обаче излязоха не думи, а едрият плъх, който гризеше езика ѝ. Първо се показа опашката му, а после устата ѝ зейна още по-широко, докато гадината отстъпваше заднишком и крачката ѝ драскаха по брадичката на жена ми в търсене на опора.

Плъхът тупна в скута ѝ и в същия миг изпод роклята на Арлет изпълзя цяла армия негови братя и сестри. Забелязах, че един от тях имаше нещо бяло в мустаците си – част от комбинезона или може би пликчетата ѝ. Захвърлих чантата по гадините. Не бях в състояние да мисля – съзнанието ми клокочеше от отвращение и ужас, – така че го направих съвсем инстинктивно. Чантата се приземи на крачетата си. Повечето гризачи – а може би всичките – успяха доста пъргаво да я избегнат. Сетне се втурнаха към кръглия черен отвор, който дюшекът (най-вероятно те самите бяха го изместили при многочисления си щурм) бе закривал, и изчезнаха за секунда. Чудесно знаех какво представлява въпросният отвор; това бе краят на тръбопровода, който пълнеше коритата за водопой в краварника, преди нивото на водата в кладенеца да спадне толкова ниско, че да го направи безполезен.

Роклята ѝ бе измачкана и деформирана до неузнаваемост. Фалшивото дишане, което ми беше изкарало ангелите, беше секнало. Мъртвата ми жена обаче се взираше в мен и онова, което преди бе изглеждало като клоунска гримаса, сега наподобяваше смразяващия взор на Горгона Медуза. Виждах следите от ухапванията на плъховете по бузите ѝ, а долната част на едното ѝ ухо я нямаше.

– Мили Боже! – пророних. – Арлет, ужасно съжалявам.

„Извинението ти не се приема – сякаш казваха мъртвите ѝ очи. – И когато ме намерят в това състояние, с нахапано от плъховете лице и разкъсано и сдъвкано бельо, ще те сложат да седнеш в скута на чичко Електричко в затвора в Линкълн. А последното лице, което ще видиш, ще бъде моето. Ще ме видиш, когато електрическият ток изпържи черния ти дроб и запали сърцето ти, и аз ще се усмихвам доволно.“

Наместих капака и се затътрих към краварника. Там краката ми внезапно ме предадоха и ако се намирах на слънце, със сигурност щях да изпадна в несвяст като Хенри предишната нощ. Обаче бях на сянка и след като поседях няколко минути с приведена между коленете глава, постепенно започнах да идвам на себе си. Добре, значи плъховете я бяха докопали… и какво от това? Нямаше ли да докопат всички ни един ден? Плъховете и буболечките? Рано или късно дори най-здравият ковчег се пропуква и позволява на живота да се храни от смъртта. Така е устроен светът, следователно има ли смисъл да се тормозя? Щом сърцето спре да бие и мозъкът остане без кислород, душите ни или отиват някъде другаде, или просто изчезват. Каквато и да е истината, важното е, че ние вече не усещаме как някой гризе плътта ни и оглозгва костите ни.

Тръгнах към къщата и тъкмо бях достигнал стъпалата на верандата, когато една друга мисъл ме спря. Ами онова помръдване, което бях почувствал? Ами ако Арлет е била все още жива, когато я хвърлих в кладенеца? Ако е била все още жива – макар и парализирана и неспособна да помръдне нещо повече от някой обезобразен пръст, – когато плъховете са излезли от тръбата и са започнали угощението си? Ако е почувствала как онази гадина се шмугва в удобно разширената ѝ уста и започва да…

– Не! – прошепнах. – Не го е усетила, защото нямаше никакво помръдване. И никога не е имало. Тя беше мъртва, когато я хвърлих вътре.

– Тате? – извика сънено Хенри от стаята си. – Тате, ти ли си?

– Аз съм!

– С кого говориш?

– С никого. Говоря на себе си.

Влязох вътре. Синът ми седеше на кухненската маса само по фланелка и гащета. Изглеждаше объркан и нещастен. Щръкналата му коса ми напомни за хлапето, което някога тичаше и се смееше из двора, гонейки пиленцата заедно с кучето си Бау (което отдавна бе умряло).

– Ще ми се да не го бяхме направили – каза Хенри, когато седнах срещу него.

– Стореното си е сторено и няма връщане назад – отвърнах. – Колко пъти съм ти го казвал, момчето ми?

– Около милион. – Той сведе глава и остана така в продължение на няколко секунди, след което вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Очите му бяха зачервени и кървясали. – Ще ни хванат ли? Ще ни пратят ли в затвора? Или…

– Не. Имам план.

– Според предишния ти план изобщо нямаше да я боли! А виж какво стана!

Изведнъж усетих как ръката ме засърбява да го ударя, ето защо побързах да я удържа с другата. Сега не му беше времето за взаимни обвинения. Освен това беше прав. Всичко, което се бе объркало, беше по моя вина. „С изключение на плъховете – си казах. – За тях не съм виновен.“ Макар че това беше лъжа. Естествено, че беше лъжа. Ако не бях отнел живота ѝ, тя щеше да си е до фурната и да приготвя вечерята. Навярно щеше да продължава да опява за ония сто акра – със сигурност! – но щеше да е жива и здрава, а не да лежи на дъното на стария кладенец.

„Плъховете най-вероятно са се върнали – прошепна един глас дълбоко в съзнанието ми. – Върнали са се и я ядат. Първо ще изгризат най-хубавите и най-вкусните части – деликатесите, – а после ще минат на…“

Хенри се протегна през масата и докосна сключените ми пръсти. Сепнах се.

– Съжалявам – каза той. – Двамата сме заедно в това.

Сърцето ми трепна при тези думи.

– Всичко ще бъде наред, Ханк. Ако действаме разумно, няма да имаме никакви проблеми. Сега ме изслушай внимателно.

Момчето така и направи. По някое време започна да кима. Когато привърших, ми зададе един-единствен въпрос: кога ще запълним кладенеца?

– Не още – гласеше отговорът ми.

– Не е ли малко рисковано?

– И още как.

* * *

Два дни по-късно, докато поправях част от оградата на около половин километър от фермата, зърнах голям облак прах да се издига над черния път, отклоняващ се от магистралата Омаха – Линкълн. Изглежда щяхме да имаме посещение от света, към който Арлет нямаше търпение да се присъедини. Закрачих обратно към къщата, както си бях с дърводелската престилка (в джобовете ѝ дрънкаха пирони) и затъкнат в колана чук. Хенри не се виждаше наоколо. Навярно бе отишъл да се изкъпе на потока, а нищо чудно и да спеше в стаята си.

По времето, когато влязох в двора и седнах на дънера, който ползвах за цепене на дърва, вече бях разпознал превозното средство, вдигащо пушилката – това бе товарният пикап „Ред Бейби“ на Ларс Олсън. Ларс беше ковачът на Хемингфорд Хоум, както и селският млекар. Освен доставки на мляко той вършеше услуги и като превозвач на пътници, и точно тази функция явно изпълняваше в този юнски следобед. Пикапът влезе в нашия парцел, карайки Джордж, нашия зъл и раздразнителен петел, да се разхвърчи из двора, следван от малкия си кокоши харем. Преди двигателят да спре да се дави до смърт, от купето излезе едър, представителен мъж, облечен със сив шлифер. Той свали очилата си, при което разкри големите (и смешни) бели кръгове около очите си, и пристъпи към мен.

– Уилфред Джеймс?

– На вашите услуги – кимнах и се изправих. Бях напълно спокоен. Навярно нямаше да се чувствам така, ако бе дошъл с общинския форд с голямата звезда отстрани. – А вие сте…

– Андрю Лестър – отвърна той. – Адвокат.

И той подаде ръка. Аз се замислих.

– Преди да ви стисна ръката, няма да е зле да ми кажете чий адвокат сте, господин Лестър.

– В момента работя за животновъдна компания „Фарингтън“, базирана в Чикаго, Омаха и Де Мойн.

„Да – помислих си, – без съмнение е така. Обаче се обзалагам, че името ти дори не е написано на вратата. На големите шефове в Омаха не им се налага да гълтат селски прахоляк, за да си изкарат насъщния, нали? Дай им да си седят с качени върху бюрата крака, да пият кафе и да се любуват на хубавичките глезени на секретарките си.“

А онова, което изрекох на глас, беше:

– В такъв случай, господине, по-добре приберете ръката си и продължете нататък. Без да се обиждате.

Той направи точно това и на лицето му разцъфна типичната адвокатска усмивка. Потта се стичаше по страните му, косата му беше сплъстена и разрошена от пътуването. Минах покрай него и се насочих към Ларс, който бе свалил единия калник на пикапа и бърникаше нещо по колелото. Подсвиркваше си щастлив и безгрижен като птичка. Завиждах му за това. Помислих си, че двамата с Хенри може и да имаме щастливи дни – в динамичен и променлив свят като днешния всичко е възможно, – но не и през лятото на тази година. Нито пък през есента.

Здрависах се с шофьора и го попитах как е.

– Горе-долу добре – отвърна той, – но устата ми е пресъхнала. С удоволствие бих я наквасил.

Посочих към източната стена на къщата.

– Знаеш къде да се обслужиш.

– Тъй си е – кимна той и натисна силно калника, за да го закрепи на мястото му. Металическото изщракване, което последва, беше толкова силно, че отново подплаши кокошките, които тъкмо бяха събрали кураж да се върнат. – Сладка и ледена както винаги, нали?

– Гарантирам ти го – казах и си помислих: „Но ако решиш да пийнеш водица от другия кладенец, Ларс, не мисля, че ще ти пука особено за вкуса.“ – Опитай и сам ще се увериш.

Той закрачи към сенчестата стена на къщата, където се намираше външната помпа. Господин Лестър се загледа подире му, след което се обърна към мен. Беше разкопчал шлифера си. Костюмът, който носеше под него, непременно трябваше да отиде на химическо чистене, щом се върнеше в Линкълн, Омаха, Деланд или където там закачаше шапката си, когато не вършеше мръсната работа на Коул Фарингтън.

– И аз бих пийнал глътка вода, господин Джеймс.

– Аз също. Поправянето на оградата си е изморителна работа. – Изгледах го от глава до пети. – Макар и не толкова изморителна като да се друсаш трийсет километра в пикапа на Ларс!

Той се почеса по хълбока и отново ме дари със стандартната си адвокатска усмивка. Този път обаче в нея се долавяше и капчица съжаление. Виждах как погледът му се стрелка тук, там, навсякъде… Може би не трябваше да подценявам този човек само защото важните клечки са му наредили да се тресе трийсет километра по прашните селски пътища в този горещ летен ден.

– Четирибуквието ми никога няма да е същото.

В малкия заслон, където бях монтирал помпата, висеше голям черпак, закрепен с верига за стената. Ларс го напълни и жадно го надигна, при което изпъкналата му адамова ябълка се размърда нагоре-надолу. Сетне отново го напълни и го предложи на Лестър. Той му хвърли изпълнен със съмнение поглед (по същия начин и аз бях изгледал протегнатата му за ръкостискане длан) и се обърна към мен:

– Какво ще кажете да я изпием вътре, господин Джеймс? У вас със сигурност е по-хладничко, отколкото тук…

– Така е – потвърдих, – но както не пожелах да се ръкувам с вас, така и не желая и да ви каня в дома си.

Ларс Олсън усети накъде духа вятърът и без да губи време, закрачи обратно към пикапа си. Преди това обаче успя да връчи черпака на Лестър. Направи ми впечатление, че за разлика от шофьора той не пиеше жадно, а на претенциозни малки глътки. С други думи, като адвокат. В този момент мрежестата врата против насекоми изтрака и Хенри излезе от къщата само по работен гащеризон. Беше бос. Той ни хвърли бегъл поглед, в който – добро момче! – имаше безразличие, и отиде там, където всяко селско момче би отишло: да зяпа как Ларс бърника пикапа си и ако има късмет, да научи туй-онуй.

Седнах върху камарата трупи, които държахме до стената под едно брезентово платнище.

– Предполагам, че сте дошли тук по работа. Свързана с жена ми.

– Така е.

– Е, утолихте жаждата си, така че най-добре да минаваме направо на въпроса. Все още имам куп задачи, а вече е три следобед.

– Трудите се от изгрев до залез, фермерският занаят не е шега работа – въздъхна той, сякаш имаше някаква представа какво е да си фермер.

– Да, и една своенравна съпруга никак не го прави по-лесен. Предполагам, че тя ви е изпратила, но не знам защо – ако става въпрос за някакви юридически консултации, и заместникът на шерифа би могъл да ме навести и да ми връчи документа.

Той ми хвърли изненадан поглед.

– Не ме е изпращала съпругата ви, господин Джеймс. Всъщност аз дойдох тук, за да говоря с нея.

Диалогът ни беше като пиеса – ето че сега беше мой ред да го изгледам изненадано. А после да се изхиля, понеже такива бяха сценичните закони.

– Това обяснява всичко.

– Какво обяснява?

– Когато бях хлапе във фордис, имахме съсед – един противен дърт негодник на име Брадли. Всички го наричаха Поп Брадли.

– Господин Джеймс…

– От време на време баща ми имаше вземане-даване с него и понякога ме взимаше със себе си. Става въпрос за ония години, когато още нямаше автомобили и се придвижвахме само с каруци. Тогава двамата разменяха основно зърно за посев, особено през пролетта, но нерядко си даваха назаем и инструменти. По онова време нямаше каталог за поръчки и доставки по пощата, ето защо един инструмент можеше да обиколи целия окръг, преди да се върне при собственика си.

– Господин Джеймс, наистина не виждам връзката между…

– И всеки път, когато отивахме да видим тоя старец, мама ме съветваше да си запушвам ушите, понеже почти всяка дума, която излизаше от устата на Поп Брадли, беше или ругатня, или някаква мръсотия… – Противно на очакванията ми срещата с адвоката започваше да ме забавлява. – Както може да се предположи, аз, естествено, правех точно обратното – наострях уши, за да не пропусна нито дума от бисерите на Поп. Та един от любимите му изрази беше: „Никога не яхай кобила без юзда, защото не знаещ накъде ще ѝ скимне да запраши.“

– И какво трябва да означава това?

– Накъде според вас ѝ е скимнало на моята кобила да запраши, господин Лестър?

– Да не намеквате, че съпругата ви е…

– Точно така, господин Лестър. Напусна ме. Офейка. Обра си крушите. Плю си на петите. Би ми дузпата. Като страстен читател и поклонник на съвременния жаргон подобни синоними ми хрумват от само себе си. Ларс обаче – и повечето местни – просто ще кажат: „Тя избяга и го заряза“, когато мълвата се разпространи. И в този случай навярно ще добавят: „Заряза и мъжа си, и детето си.“ Аз пък си мислех, че е отишла при големите си дружки от компанията „Фарингтън“ и следващото известие от нея ще бъде уведомлението, че продава бащиния си парцел.

– Както и смята да направи.

– Подписала ли е вече договора? Защото се боя, че и аз ще трябва да си потърся адвокат, ако го е сторила.

– В интерес на истината не е. Но когато го направи, отсега ви съветвам да си спестите разноските по дело, което със сигурност ще изгубите.

Изправих се. Едната презрамка на работния ми гащеризон бе паднала от рамото ми и аз я вдигнах с палец.

– Е, след като съпругата ми не е тук, май се изправяме пред нещо, което адвокатската колегия нарича „спорен въпрос“, нали? На ваше място бих я потърсил в Омаха – заявих усмихнато. – Или в Сейнт Луис. Не спираше да говори за Сейнт Лу. – Направих кратка пауза. – Имам чувството, че накрая ѝ е писнало от вас, както ѝ бе писнало и от мен и сина, който ми роди. И е решила да започне нов живот. „По дяволите нека да вървят и двете ви семейства!“ Това е Шекспир, между другото. „Ромео и Жулиета.“ Една пиеса за любовта.

– Ще ме извинявате, ама всичко това ми изглежда доста странно, господин Джеймс. – Лестър извади копринена кърпичка от вътрешния джоб на сакото си (бас държа, че пътуващите адвокати като него имат доста джобове) и започна да бърше изпотената си физиономия. Бузите му вече бяха не румени, а направо яркочервени. И заслугата за този цвят не беше само на жегата. – Даже изключително странно, като се има предвид сумата, която моят клиент е готов да плати за този имот, граничещ с потока Хемингфорд и разположен в близост до Голямата западна железопътна линия.

– Е, значи ще ви трябва известно време, докато свикнете със ситуацията и разберете положението ми. Така че за момента ви водя в резултата.

– Какво искате да кажете?

– Познавам я добре. Сигурен съм, че вие и вашите клиенти сте си мислели, че сделката ви е в кърпа вързана, ала Арлет Джеймс… нека просто да кажем, че да я задължиш да изпълни обещанието си е като да задължиш слънцето да не грее през лятото. Спомнете си думите на Поп Брадли, господин Лестър. Човекът си беше истински провинциален гений.

– Може ли да надникна в къщата?

Отново се засмях и този път смехът ми бе съвсем спонтанен. Човекът бе упорит, нямаше спор, и определено не искаше да се връща с празни ръце. Беше изминал трийсет километра в прашен пикап без врати и трябваше да се клатушка още толкова, докато се върне в Хемингфорд Сити (където без съмнение трябваше да вземе влака), задникът му пламтеше и хората, които го бяха изпратили тук, нямаше да са особено щастливи, когато им докладваше за резултата от изнурителното си пътуване. Горкият човечец!

– Ще ви отговоря с контравъпрос: а може ли да си свалите панталоните, за да надникна в задника ви?

– Държите се невъзпитано.

– Прав сте, така е. Приемете го като… не точно метафора, а нещо като иносказание.

– Не ви разбирам.

– Ами, ще имате поне час път до града, по време на който да поразсъждавате. А може би два, ако пикапът на Ларс спука гума. Уверявам ви, господин Лестър, че ако ви бях пуснал да надникнете в къщата – в моята частна собственост, моята неприкосновена територия, моята крепост, – нямаше да откриете трупа на жена ми в дрешника или… – За малко да кажа „или на дъното на кладенеца“, при което капки студена пот избиха на челото ми. – Или под леглото.

– Никога не съм твърдял, че…

– Хенри! – извиках. – Ела тук за малко!

Синът ми се приближи, като тътреше крака в прахта. Беше свел глава и изглеждаше угрижен, навярно дори гузен, ала това даже бе добре дошло в случая.

– Да, господине?

– Кажи на този човек къде е майка ти.

– Не зная. Когато ме извика да закусим петък сутринта, нея я нямаше. Беше си взела нещата и бе заминала.

Лестър го наблюдаваше изпитателно.

– Синко, истината ли ми казваш?

– Да, господине.

– Цялата истина и нищо освен истината, Бог да ти е на помощ?

– Тате, може ли да се връщам вкъщи? Имам да наваксвам с уроците след болестта…

– Тогава се прибирай, но не си губи времето – казах аз. – Не забравяй, че е твой ред да доиш кравите.

– Да, господине.

Момчето изкачи бавно стъпалата и влезе в къщата. Лестър го изпроводи с поглед, след което се обърна отново към мен:

– Тук има нещо повече от това, което се вижда на повърхността. Нещо скрито.

– Виждам, че не носите халка, господин Лестър. Ако някой ден се случи да носите вашата толкова дълго, колкото аз нося своята, ще разберете, че в семействата винаги има нещо скрито. Тогава ще осъзнаете и нещо друго – че човек никога не знае накъде ще запраши кобилата му.

Той се изправи.

– Да знаете, че нещата не са приключили.

– Напротив – изтъкнах, макар и да знаех, че не съм прав. Но ако всичко вървеше по план, сега определено бяхме по-близо до края, отколкото преди. Ако всичко вървеше по план.

Адвокатът закрачи през двора, но по едно време се спря и се обърна. Избърса лицето си отново с кърпичката и ми каза:

– Ако си мислите, че тези сто акра са ваши само защото сте наплашили жена си… и сте я натирили при леля ѝ в Де Мойн или при сестра ѝ в Минесота…

– Проверете в Омаха – добавих услужливо и се усмихнах. – Или в Сейнт Луис. Тя отдавна занемари роднинските си връзки, обаче така и не спря да си мечтае за Сейнт Лу. Един бог знае защо.

– И ако смятате, че можете да сеете и да жънете върху имота, не сте познали. Разберете, че земята не е ваша собственост. И едно семенце да хвърлите там, после ще се видим в съда.

– Сигурен съм, че ще получите вест от нея веднага щом се разболее от тежка форма на безпаричоза – отвърнах му аз, въпреки че ми се искаше да кажа друго: „Да, земята не е моя… но не е и ваша. И просто ще си остане там. Което ме устройва напълно, понеже ще бъде моя след седем години, когато отида в съда, за да обявим Арлет официално за мъртва. Не знам за вас, но аз мога да чакам. Седем години без воня на свински говна, когато вятърът задуха от запад? Седем години, в които няма да слушам стоновете на умиращите прасета (които толкова приличат на стоновете на умираща жена)? Седем години, през които няма да се налага да гледам как свинските карантии се носят по почервенялата от кръв рекичка? Специално за мен това ще бъдат едни прекрасни седем години!“

Той мълчеше.

– Приятен ден, господин Лестър, и имайте предвид, че следобедите тук са много горещи, а и слънцето ще ви пече директно в лицето.

Той се качи в пикапа, без да ме удостои с отговор. Лес ми помаха и адвокатът му се сопна. Шофьорът го изгледа, сякаш казваше: „Ядосвай се и мрънкай колкото си искаш, но километрите до Хемингфорд няма да станат по-малко!“ и бавно потегли.

Когато се изгубиха в далечината и след тях остана само вдигнатата пушилка, Хенри отново се появи на верандата.

– Добре ли се справих, тате?

Улових го за ръката, стиснах я лекичко и се престорих, че не съм усетил как мускулите му моментално се стягат, сякаш момчето трябваше да потисне внезапно обзелия го импулс да избяга.

– Справи се страхотно. Перфектно.

– Утре ли ще започнем да запълваме кладенеца?

Замислих се дълбоко, защото животът и на двама ни навярно зависеше от решението, което щях да взема. В последно време шериф Джоунс трупаше както години, така и килограми. Не беше мързелив, ала си беше трудничко да го накараш да се размърда без основателна причина. По-нататък може би Лестър щеше да убеди Джоунс да цъфне тук, но не и преди адвокатът да убеди Коул Фарингтън да изпрати при шерифа единия от двамата си синове, та да му напомнят кой е най-големият данъкоплатец в цял Хемингфорд (да не споменаваме съседните окръзи Клей, Филмор, Йорк и Сюърд). Ето защо прецених, че имаме най-малко два дни.

– По-скоро не – отвърнах. – Не утре, а вдругиден.

– Защо, тате?

– Защото шериф Джоунс ще дойде тук, а той може да е стар, но не и глупав. Един запълнен кладенец веднага би събудил подозренията му защо е бил запълнен точно по това време и така нататък. Но такъв кладенец, който все още се запълва… и то не без основателна причина…

– Каква причина? Кажи ми!

– Скоро – отвърнах. – Съвсем скоро ще ти кажа.

* * *

През целия следващ ден тръпнехме в очакване да видим издигащ се облак прах над черния път – но не от пикапа на Ларс Олсън, а от колата на областния шериф. Е, очакванията ни не се оправдаха. За сметка на това при нас дойде Шанън Котъри, която изглеждаше прелестна с памучната си блуза и карираната си пола, за да попита дали Хенри е добре и – ако е добре – би ли отишъл да вечеря с нея и родителите ѝ?

Той веднага отвърна, че е добре, и аз се загледах подире им, докато двамата се отдалечаваха по пътя, хванати за ръце. Имах лоши предчувствия. Момчето пазеше ужасна тайна, а тези тайни са тежки и дори непосилни. Най-естественото нещо на света е човек да се опита да се отърве от бремето им, като ги сподели. Хенри обичаше това момиче (или си мислеше, че го обича, което е едно и също, когато си на петнайсет). И сякаш за да стане още по-зле, той трябваше да прикрие страшната истина с лъжа… а Шанън можеше да почувства, че я лъже. Хората казват, че влюбените очи са слепи, но само глупаците биха се уповавали на това. Понякога те виждат даже твърде много.

Поплевих градината (откъсвайки повече грахчета, отколкото бурени), след което седнах на верандата и пушех лула, докато чаках Хенри да се върне. И той се върна – малко преди луната да изгрее. Главата му бе клюмнала, раменете – приведени, а походката му наподобяваше тътрузене. Сърцето ми се късаше, като го гледах, ала дълбоко в душата си се чувствах облекчен. Ако беше споделил тайната си пред Шанън, изобщо нямаше да посмее да се върне.

– Разказа ѝ историята, която измислихме, нали? – попитах го, когато приседна до мен.

– Която ти измисли.

– И тя обеща да не казва на родителите си?

– Да.

– Но ще го стори ли?

Момчето въздъхна.

– Вероятно да. Тя ги обича и те я обичат. Ще прочетат нещо на лицето ѝ и ще я накарат да изплюе камъчето. А дори и да не го направят, тя сигурно ще каже на шерифа. Ако той изобщо тръгне да говори с тях, де…

– Не се заблуждавай, Лестър ще се погрижи за това. Ще си го изкара на шериф Джоунс, понеже неговите шефове в Омаха ще си го изкарат на него. Всичко се върти без край, къде спира никой май не знай.

– Изобщо не биваше да го правим. – Той се замисли, после отново го изрече, но този път шепнешком.

Аз мълчах. Хенри също се умълча. Известно време и двамата съзерцавахме луната – как се издига над царевицата, червена и подпухнала.

– Тате? Може ли да изпия чаша бира?

Погледнах го изненадано, макар че всъщност не бях кой знае колко учуден. После влязох в кухнята и налях на двама ни по чаша бира.

– Но никаква бира утре или вдругиден! – натъртих, докато му подавах халбата.

– Добре, тате. – Той отпи, намръщи се и отново отпи. – Беше ми толкова гадно да лъжа Шанън, тате. Всичко в тази история е толкова мръсно…

– Мръсотията се измива.

– Не и тази – отвърна Хенри и пак отпи. Този път не се намръщи.

Малко по-късно, когато луната вече бе започнала да придобива сребрист оттенък, излязох по нужда и неусетно се заслушах в шепота, който си разменяха нощният ветрец и царевицата. Щом се върнах на верандата, видях, че момчето го няма там. Чашата с недопитата бира стоеше на парапета. После го чух от краварника – да казва: „Ужасно съжалявам, миличка. Ужасно съжалявам.“

Реших да надзърна. Беше обгърнал с две ръце шията на Елпида и я галеше. Струва ми се, че плачеше. Постоях известно време, след което се обърнах, без да кажа нищо. Върнах се в къщата, съблякох се и легнах в кревата, където бях прерязал гърлото на жена си. Мина доста време, докато успея да заспя. И ако не разбирате защо – ако не можете да разберете всички причини за това, – значи няма никакъв смисъл да четете тези редове.

* * *

Бях кръстил всичките ни крави на второстепенни гръцки божества, но в случая с Елпида ставаше въпрос или за ужасен избор, или за жестока ирония на съдбата. В случай че не си спомняте легендата за това как злото се появило в нашия тъжен стар свят, нека да ви я разкажа – всички злини и нещастия излетели навън, когато Пандора не могла да сдържи любопитството си и отворила кутията, поверена ѝ за съхранение. Щом жената осъзнала какво е сторила, побързала да върне обратно капака и така Елпида, богинята на надеждата, останала затворена вътре. През онова прокълнато лято на хиляда деветстотин двайсет и втора обаче за нашата Елпида нямаше никаква надежда. Тя беше стара и немощна, вече не даваше много мляко и ние се бяхме отказали да я доим, понеже посегнеше ли човек към вимето ѝ, тя моментално се опитваше да му тегли един къч. Преди година бяхме решили да я заколим, обаче ме възпря високата цена, която поиска Харлан Котъри за услугата, а аз можех да коля единствено свине… самопризнание, което вие, уважаеми читатели, просто няма как да не приемете за чиста монета.