Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 28 страниц)

* * *

Щом го зърнахме да се отдалечава, двамата грабнахме лопатите и се захванахме здраво за работа, в резултат на което от пръстта вече стърчеше само единият крак на кравата. Копитото ѝ се намираше на около метър и половина от горния край на кладенеца. Мухите кръжаха лениво около него. Шерифът със сигурност би се учудил при вида на тази гледка, а още повече би го озадачило надигането на пръстта в непосредствена близост до стърчащия крак.

Хенри изпусна лопатата си и ме хвана за ръката. На фона на следобедната жега пръстите му ми се сториха леденостудени.

– Това е тя! – прошепна момчето. Очите му така се бяха разширили, че сякаш заемаха цялото му лице. – Опитва се да се измъкне!

– Не се дръж като женчо! – скарах му се аз, но въпреки това не можех да откъсна очи от пръстта, която периодично се надигаше и спадаше. Сякаш кладенецът беше жив и в момента наблюдавахме пулсирането на зловещото му сърце.

После пръстта и чакълът се изтърколиха встрани и пред очите ни се показа един плъх. Очите му, черни като капки нефт, примигваха на ярката следобедна светлина. Беше едър като котка. В мустаците му се бяха заплели кървави късчета от кафявия конопен чувал.

– Ох, майчице! – изкрещя синът ми.

Нещо изсвистя на сантиметри от ушите ми и в следващия миг лопатата на Хенри разцепи на две главата на гадината, която гледаше нагоре към нас.

– Тя го е изпратила – каза задъхано момчето. Зъбите му се бяха оголили в широка усмивка. – Сега плъховете са нейни слуги!

– Нищо подобно. Много ти се насъбра напоследък.

Той захвърли лопатата и пристъпи към купчината чакъл, с който смятахме да заравним кладенеца, след като приключим със запълването му. Там седна и ме изгледа съсредоточено.

– Убеден ли си? Сигурен ли си, че няма да ни преследва от отвъдното? Хората казват, че понякога убитият се връща като дух, за да си отмъсти на този, който го е…

– Хората разправят какви ли не дивотии. Мълнията не поразявала едно и също място два пъти, счупеното огледало носело седем години лош късмет, зов на козодой в полунощ означавал, че някой от семейството ще умре… – Говорех съвсем разумно, ала все още се взирах като хипнотизиран в мъртвия плъх. И онези късчета от окървавения конопен чувал. От новата ѝ мрежа за коса. Без съмнение Арлет продължаваше да я носи там долу в мрака, само че в тъканта вече имаше дупка, откъдето стърчеше кичур от косата ѝ. „Това е последната мода сред мъртвите жени това лято“ – мина ми през ума.

– Когато бях малък, вярвах, че ако стъпя в цепнатината между две плочки, мама ще умре – рече отнесено синът ми.

– Ето, виждаш ли?

Той се изправи и изтупа дъното на панталона си от прахта.

– Ама добре го наредих това копеленце, нали?

– Страхотно се справи – поощрих го аз и понеже не ми харесваше тонът му – започвах сериозно да се притеснявам, – го потупах окуражително по гърба.

Хенри отново се усмихна.

– Ако шерифът беше хвърлил едно око на кладенеца, както ти му предложи, и бе видял как този плъх си пробива път през пръстта, май щеше да зададе повечко въпроси, а?

Явно това, което каза, му се стори много забавно, защото изведнъж избухна в истеричен смях. Трябваха му поне три-четири минути, докато се успокои, като междувременно подплаши ято врани, кацнали на оградата, която пазеше кравите да не газят царевицата. Когато най-накрая приключихме с работата си, слънцето вече залязваше и совите надаваха пронизителните си възгласи от плевника над обора, което означаваше, че вечерният им лов скоро щеше да започне. Междувременно чакълът върху запълнения кладенец изглеждаше толкова добре утъпкан, че не вярвах някой плъх да успее да си прокопае тунел до повърхността. Не си дадохме труд да заменим строшения дървен капак; вече нямаше никаква нужда от него. Хенри отново бе възвърнал нормалното си състояние (или поне така ми се струваше), ето защо реших, че и двамата заслужаваме да се наспим добре след усилната работа. Преди това обаче имахме да свършим още нещо.

– Какво ще кажеш да вечеряме наденички, зрял фасул и царевични питки? – попитах сина си.

– Чудесно! А може ли да включа генератора и да слушаме „Забавления в сламата“ по радиото?

– Естествено, че може, сине.

Той ми се усмихна и аз отново видях предишния Хенри.

– Благодаря ти, тате.

Приготвих толкова храна, че щеше да стигне и за четирима изгладнели земеделски работници. Това обаче изобщо не ни попречи да ометем всичко до последната трохичка.

* * *

След два часа, докато дремех в креслото си над „Сайлъс Марнър“ на Джордж Елиът, Хенри дойде при мен в дневната. Беше само по долнището на лятната си пижама.

– Мама винаги настояваше да си казвам молитвите преди лягане – прошепна той. – Знаеше ли?

Примигнах изненадано насреща му.

– Нямах никаква представа. Не знаех, че все още те кара да го правиш.

– Винаги е държала на това – обясни ми Хенри. – Дори и след като не искаше да ме погледне, освен ако не бях с панталони, понеже вече съм бил твърде голям и не било редно да ме гледа. Обаче аз не мога вече да се моля – нито сега, нито някой друг ден… Страх ме е, че ако коленича, Господ ще ме порази и ще умра.

– Ако изобщо го има – отбелязах.

– Дано го няма. Човек би се чувствал ужасно самотен без Бог, но наистина се надявам Господ да не съществува. Защото ако няма рай, няма и ад.

– Сине, аз я убих.

– Не – възрази Хенри. – Двамата заедно го направихме.

Това не беше вярно – той беше все още дете и аз съзнателно го бях манипулирал, – ала той беше убеден във вината си и си помислих, че никога няма да се отърве от тези терзания.

– Не бива да се тревожиш за мен, тате. Зная, че се безпокоиш да не кажа на някого – например на Шанън. Или че съвестта така ще ме загризе, че ще отида в Хемингфорд и ще разкажа всичко на шерифа.

Сякаш четеше мислите ми. Естествено, че се опасявах да не стане така.

Хенри бавно поклати глава.

– Този шериф… видя ли как душеше и оглеждаше всичко? Видя ли очите му?

– Да.

– Мисля си, че той ще направи всичко възможно да ни сложи на електрическия стол, без да се интересува, че ще навърша петнайсет чак през август. Ще стои и ще ни гледа с безмилостните си очи, докато ни завързват с ремъците, и…

– Стига, Ханк. Млъкни.

Той обаче не млъкна.

– … и пускат тока. Така че никога – помни ми думата – няма да позволя това да се случи, стига да мога да го предотвратя. Тези проклети очи няма да бъдат последното нещо, което ще видя, когато умра. – Той се замисли над това, което беше казал току-що, и побърза да се коригира: – Исках да кажа „преди да умра“.

– Отивай да спиш, Хенри.

– Ханк.

– Лягай си, Ханк. Обичам те.

Той се усмихна.

– Знам, тате, макар че не го заслужавам. – Той излезе от стаята, преди да успея да кажа каквото и да било.

* * *

Ето че настана време за сън, както обича да казва прочутият мемоарист Самюъл Пийпс33
  Самюъл Пийпс (1633 – 1703) – английски писател и държавен чиновник, служил във флота, автор на знаменит дневник, описващ ежедневието на лондончани в периода на Реставрацията. – Б.пр.


[Закрыть].

И двамата спахме непробудно, докато совите летяха в нощта и търсеха плячка, а Арлет седеше в мрака на подземната си обител с изместена долна част на лицето. Следващият ден се оказа прекрасен за царевицата и ние го оползотворихме по най-добрия възможен начин, като свършихме доста полска работа.

Когато се прибрах в къщата – плувнал в пот и изтощен, – за да приготвя обяд, заварих на верандата някаква тенджера. Под нея бе затисната бележка, която гласеше:

Уилф, толкова съжаляваме за неприятностите ви и ще ви помагаме, както можем. Харлан каза това лято да не се тревожиш за наема за комбайна. Моля те, ако получиш някаква вест от съпругата си, да ни уведомиш.

С обич:

Сали Котъри.

ПС. Ако Хенри се отбие при Шан, ще изпратя по него боровинков кейк.

Сгънах бележката и я пъхнах в джоба на гащеризона си. Не можах да сдържа усмивката си. Животът ни без Арлет беше започнал.

* * *

Ако Бог ни възнаграждава тук, на земята, за добрите ни дела – както твърди Старият завет и както вярват пуританите, – значи Сатаната би следвало да ни възнаграждава за злините ни. Не мога да го кажа със сигурност, ала лятото на двайсет и втора определено беше хубаво – с много слънце за царевицата и точно толкова дъжд, колкото да напоява и освежава зеленчуковата ни градина (простираща се на един акър).

Някои следобеди се разразяваха гръмотевични бури, но бяхме пощадени от онези бурни ветрове и градушки, които фермерите на Средния запад с право наричат „убийци на реколтата“. Харлан Котъри дойде със своя комбайн „Харис“ и машината не се повреди нито веднъж. Страхувах се, че от компанията „Фарингтън“ може да започнат да си пъхат носа в делата ми, ала нищо подобно не се случи. Взех заем от банката без никакви проблеми и го изплатих до октомври, защото тази година цените на царевицата бяха високи, а транспортните такси на Голямата западна железница – пределно ниски. Ако познавате добре историята, навярно знаете, че тези две неща – изкупната цена на земеделската продукция и транспортните разходи – размениха местата си през хиляда деветстотин двайсет и трета и оттогава положението не се е променило. За фермерите от Средните щати Голямата депресия започна следващото лято, когато рухна чикагската земеделска борса. Лятото на двайсет и втора обаче беше толкова хубаво, че надмина и най-дръзките ми надежди. Само един инцидент го помрачи – инцидент, свързан с една от нашите богини-крави, – но съвсем скоро ще ви разкажа по-подробно за него.

Господин Лестър намина още два пъти. Опитваше се да ни тормози, ала нямаше с какво. Явно и той го знаеше, понеже през юли изглеждаше доста измъчен. Представих си как го тормозят неговите шефове и той гледаше да си го изкара на нас. Поне се опитваше. Първия път ми зададе куп въпроси, които всъщност не бяха въпроси, а инсинуации. Дали съм смятал, че съпругата ми е претърпяла инцидент? Най-вероятно било така, не съм ли се замислял над това – нали в противен случай Арлет веднага би се свързала с него, за да уредят продажбата на стоте акра, или би се прибрала във фермата с подвита (образно казано) опашка? А може би се е забъркала с някой опасен тип по време на пътуването си? Такива неща се случват, нали? А това, естествено, би било добре дошло за мен…

При второто си идване той вече изглеждаше не само изтормозен, а направо отчаян, и премина директно на въпроса – ами ако съпругата ми е претърпяла инцидент именно във фермата? Това ли се е случило? Затова ли от нея няма ни вест, ни кост?

– Господин Лестър, ако ме питате дали съм убил жена си, отговорът е „не“.

– Естествено, че това ще кажете!

– Това беше последният ви въпрос към мен, господине. Качвайте се в пикапа, потегляйте и не се връщайте повече. Ако пак ви видя тук, следващия път ще ви посрещна с брадва!

– Ще влезете в затвора за заплаха! – Носеше бяла целулоидна якичка, която се беше изкривила комично. Целият му вид будеше съжаление – като се започне с якичката, врязала се под брадичката му, мине се през потта, стичаща се на вадички по топчестото му лице, и се стигне до потрепващите му устни и изпъкналите очи.

– Нищо подобно. Просто ви предупредих да не нахлувате в моята частна собственост и възнамерявам да изпратя препоръчано писмо до фирмата ви, където да изложа мотивите си. При това положение, ако пак престъпите границите на имота ми, вече ще извършите закононарушение и ще имам пълното право да ви пребия. Така че сте предупреден, господине. – Забелязах, че Ларс Олсън, който отново бе докарал адвоката със своя „Ред Бейби“, бе поставил длани зад ушите си, за да може да чува по-добре.

Щом Лестър стигна до пикапа, изведнъж се извърна и посочи към мен, сякаш се намираше в съдебната зала. Изглеждаше толкова театрално, че едва се удържах да не се разсмея.

– Мисля, че вие сте я убили! И рано или късно престъплението ви ще излезе на бял свят!

В същия миг Хенри – или Ханк, както предпочиташе да го наричат – излезе от краварника. Беше събирал сено и вдигна заплашително вилата с две ръце, все едно държеше пушка.

– А аз мисля, че е най-добре да се махнете оттук, преди да ви се е случило нещо – заяви синът ми. Милото и даже плахо момче, което познавах преди лятото на двайсет и втора, никога не би казало подобно нещо… ала ето че този Хенри го направи и Лестър разбра, че наистина е готов да изпълни заканата си. Ето защо побърза да седне на мястото до шофьора. И понеже нямаше врата, която да затръшне, той се задоволи сърдито да скръсти ръце пред гърдите си.

– Ти винаги си добре дошъл, Ларс! – казах с възможно най-любезния си тон, – но не ми го карай този, без значение колко ще ти предложи за превоза на безполезния му задник!

– Няма, сър, господин Джеймс – отвърна ми Ларс и автомобилът потегли.

Обърнах се към сина си:

– Наистина ли щеше да го наръгаш с тая вила?

– И още как. Щях да го накарам да заквичи като прасе – заяви мрачно Хенри и се върна в краварника. На лицето му не се забелязваше и следа от усмивка.

* * *

Ала невинаги през това лято на лицето му господстваше мрачното изражение и причината за усмивките му се наричаше Шанън Котъри. Той често се виждаше с нея (даже прекалено често, което не беше никак добре за двамата, както се убедих през есента). Момичето започна да идва вкъщи всеки вторник и четвъртък следобед – винаги с дълга пола, с прибрана коса под шапката си и чанта, пълна с всевъзможни вкусни неща. Тя каза, че знаела „как готвят мъжете“ – сякаш беше на трийсет, а не на шестнайсет – и добави, че смятала да се погрижи да имаме поне две хубави вечери седмично. Макар да имах само една гозба от майка ѝ за сравнение (онази тенджера на верандата), определено си личеше, че дъщерята е изумителна готвачка. Двамата с Хенри само слагахме на печката тигана с пържолите, а тя така ги овкусяваше, че превръщаше и най-жилавото месо в истински деликатес. Носеше ни и пресни зеленчуци – не само моркови и грах, но и екзотични (за нас) неща като аспержи и зелен фасул, които готвеше с лукчета и бекон. Имаше даже и десерт. Мога да затворя очи в тази мизерна хотелска стая и веднага усещам аромата на сладкишите ѝ. Виждам я как стои до кухненския плот и хълбоците ѝ ритмично се поклащат, докато разбива яйца или сметана…

Шанън беше щедро надарена от природата в почти всеки смисъл на думата – и като хълбоци, и като бюст, и като сърце. Беше много нежна към Хенри и милееше за него. Това ме накара и аз да започна да милея за нея… само че тази дума е твърде слаба, уважаеми читатели. Обичах я, точно това е думата, а двамата обичахме Хенри. След като приключвахме с вечерята във вторник и четвъртък, аз настоявах да измия съдовете, а тях двамата изпращах на верандата. Понякога ги чувах да си говорят тихичко и когато надниквах скришом, ги виждах как седят един до друг на плетените столове, държат се за ръце и се любуват на залеза… досущ като възрастна женена двойка. Друг път ги шпионирах, докато се целуват, и тук всички аналогии с възрастната двойка ставаха на пух и прах. В целувките им личаха жар, нежност и страст, съпътстващи само първата любов, ето защо често се улавях как ги наблюдавам със свито от умиление и носталгия сърце.

Един горещ следобеден вторник тя дойде по-рано от обичайното. Баща ѝ беше на северната нива със своя комбайн, Хенри седеше до него, група индианци от резервата на шошоните в Лайм Биска вървяха след машината… а зад тях Стария Пай караше товарния камион, където индианците хвърляха узрелите царевични кочани. Шанън ме помоли за чаят студена вода, която аз с радост се втурнах да ѝ осигуря. Тя застана откъм сенчестата стена на къщата, като изглеждаше невероятно добре с безформената си, широка рокля, която я скриваше от шията до петите – предполагам, че дори квакерите44
  Квакерите (известни още и като „Общност на приятелите“) са християнска група от анабаптисткия клон на протестантството. Основана е в Англия от Джон Фокс през 1650 г. Името „квакери“ идва от английската дума „quaker“ (треперещ), понеже се смятало, че привържениците на тази общност са до такава степен завладени от Светия дух, че целите треперят. – Б.пр.


[Закрыть] биха ѝ завидели за тоалета.

Държанието ѝ обаче ми се стори странно – тя изглеждаше някак мрачна и бих казал дори уплашена, при което страхът ѝ мигновено се предаде и на мен. „Той ѝ е казал“ – помислих си. Обаче опасенията ми не се оправдаха… макар че в известен смисъл не беше точно така.

– Господин Джеймс, Хенри болен ли е?

– Болен ли? Не, разбира се. Бих казал даже, че е здрав като бик. И се храни като бик. Сама си го виждала. Макар че според мен дори човек да е болен, пак няма да може да устои на твоите гозби, Шанън.

Тя се усмихна някак отнесено и продължи:

– Това лято сякаш е различен. Винаги съм разбирала за какво си мисли, но не и сега. Имам чувството, че нещо го потиска и го кара да се затваря в себе си.

– Наистина ли? – попитах аз (твърде емоционално).

– Не сте ли го виждали?

– Не, госпожице. – (Всъщност бях.) – На мен си ми изглежда същият. Хенри много държи на теб, Шанън. Може би това, което те безпокои, всъщност се дължи на любовта, която изпитва към теб. И затова ти изглежда потиснат.

Този път очаквах да ме дари с истинска усмивка, ала не получих никаква. Тя докосна китката ми. Допирът ѝ беше хладен заради чашата с ледена вода, която държеше.

– И аз си помислих за това, но… – Следващите ѝ думи бяха изстреляни с неочаквана бързина: – Господин Джеймс, ако случайно узнаете, че се е влюбил в друга – в някое от момичетата от училище например, – моля ви, кажете ми. Нали ще го направите? И няма да се опитате да… пощадите чувствата ми?

Засмях се и забелязах как хубавичкото ѝ лице мигом засиява от облекчение.

– Шан, чуй какво ще ти кажа. Няма да те лъжа, защото съм твой приятел. Лятото винаги е било време за усилна работа и тъй като Арлет я няма, двамата с Ханк сме по-заети и от едноръки тапетаджии. Когато се стъмни, вечеряме – ако ти си я приготвила, вечерята е страхотна, – след което четем около час и лягаме да спим. Понякога Хенри ми споделя колко му липсва майка му. На следващия ден ставаме рано и всичко се повтаря отново. На момчето не му остава време да ухажва теб, камо ли някое друго момиче!

– Мен ме ухажва достатъчно, не мога да се оплача – рече глухо тя и се загледа в далечината, където комбайнът на баща ѝ пъплеше из северната нива.

– Е, значи всичко е наред, нали?

– Да, просто си помислих, че… толкова е мълчалив напоследък… толкова мрачен… понякога се взира в една точка и трябва да кажа името му два или три пъти, преди да ме чуе и да ми отговори. – Тя внезапно се изчерви. – Дори целувките му са различни. Не знам как да го обясня, но е така. Но ако му го кажете това, ще умра. Просто ще умра.

– Никога няма да му го кажа – уверих я аз. – Приятелите не издават приятелите си.

– Навярно се държа като глупачка. Естествено, че ще му е мъчно за майка му… Но толкова много момичета в училището са по-хубави от мен…

Повдигнах леко брадичката ѝ, за да погледне към мен.

– Шанън Котъри, когато моят син гледа теб, той вижда най-красивото момиче на света. И е съвсем прав. Ако бях на неговата възраст, аз също щях да те ухажвам.

– Благодаря ви – промълви тя. В очите ѝ напираха сълзички като миниатюрни диаманти.

– Единственото, за което трябва да се тревожиш, е да го връщаш на мястото му, ако случайно реши да го напусне и да направи нещо неразумно. Знаеш, че понякога момчетата доста се разгорещяват. Ако се държи неприлично, искам да ми кажеш. Изобщо не се притеснявай да го сториш, нали сме си приятели.

Тя ме прегърна и аз я притиснах в обятията си. Това бе хубава, силна прегръдка, обаче се отрази по-добре на Шанън, отколкото на мен. Защото Арлет беше помежду ни. През лятото на двайсет и втора тя беше между мен и всеки друг.

За съжаление не бях единствен.

Шанън току-що ми бе казала, че същото се отнася и за Хенри.

* * *

Една августовска нощ, след като реколтата вече бе събрана и работниците на Стария Пай се бяха върнали в индианския резерват с надниците си, внезапно се събудих от протяжно кравешко мучене. „Проспал съм времето за доене“ – мина ми през ума, ала щом погледнах бащиния джобен часовник на нощното шкафче, видях, че е едва три и четвърт след полунощ. Доближих часовника до ухото си, за да проверя дали тиктака, но и един поглед през прозореца към мрака на безлунната нощ бе напълно достатъчен да ме убеди, че стрелките не са спрели. Пък и това не беше обичайното мучене на кравите, когато искаха да бъдат издоени – така можеше да звучи единствено животно, изпитващо голяма болка. Казах си, че добичетата издават такива звуци, когато раждат, обаче нашите богини отдавна бяха преминали този етап от живота си.

Станах и се втурнах към вратата, ала на прага внезапно се спрях и се върнах за пушката си. Докато бързах по коридора с оръжие в едната си ръка и ботуши в другата, чух как Хенри си похърква зад затворената врата на стаята си. Надявах се, че няма да се събуди и да поиска да ме придружи, понеже ситуацията можеше да се окаже опасна. Вярно, че по това време в равнините не бяха останали много вълци, но Стария Пай ми беше казал, че по лисиците покрай реките Плат и Медисин била плъзнала странна лятна болест. Шошоните я наричаха бяс и според мен обяснението за среднощните звуци се криеше именно в някое болно от бяс създание.

Щом излязох навън, мъчителното мучене стана още по-силно и някак кънтящо. „Досущ като крава в кладенец“ – помислих си. Изведнъж тръпки ме побиха и инстинктивно стиснах още по-здраво двайсет и две калибровата пушка.

Когато стигнах до вратите на обора и отворих дясното крило с рамото си, чух, че и останалите крави започват да мучат от съчувствие към посестримата си, макар че техните вопли бяха нищо в сравнение с изпълнените с агония стенания, които ме събудиха… и най-вероятно щяха да събудят и Хенри, ако не сложех край на онова, което ги предизвикваше. На куката вдясно от вратата висеше дъгова лампа55
  Лампа с волтова дъга, известна още и като „дъгова лампа“, разработена от Никола Тесла в края на деветнайсети век. – Б.пр.


[Закрыть] – гледахме да не използваме открит пламък в краварника, освен ако не бе абсолютно наложително, особено пък през лятото, когато таванският плевник бе натъпкан със сено, а отделението за царевицата щеше да се пръсне от струпаните кочани.

Потърсих копчето на лампата и я включих. Синьо-бялото сияние, което озари помещението, беше толкова ярко, че в първия момент само мигах на парцали, неспособен да различа каквото и да било. Единствените ми възприятия бяха слухови – изтерзано, болезнено мучене и тропот на копита, сякаш злочестата ни богиня се опитваше да избяга от онова, което я нараняваше. Оказа се, че е Ахелой. Когато очите ми свикнаха със светлината, забелязах как кравата трескаво мята глава насам-натам и отстъпва заднишком, докато хълбоците ѝ не се удариха във вратичката на отделението ѝ – третото вдясно, ако вървиш по пътеката в средата, – след което отново тръгна напред. Безпокойството на другите добичета също бе нараснало и вече граничеше с паника.

Втурнах се напред по пътеката, затъкнал пушката под лявата си мишница и понесъл лампата в другата си ръка. Щом достигнах третото отделение, отворих рязко вратичката и отстъпих назад. Ахелой всъщност означава „тази, която облекчава болката“66
  Ахелой е второстепенно древногръцко божество, свързвано с луната и облекчаването на болката. – Б.пр.


[Закрыть], ала моята Ахелой изпитваше истинска агония.

Тя излезе заднишком от отделението си и аз забелязах, че хълбоците ѝ са оплескани с кръв. После се изправи на задните си крака (за първи път виждах крава да прави подобно нещо) и в същия миг зърнах огромния норвежки плъх77
  Става дума за Rattus norvegicus, познат още като сив плъх и хамбарен плъх. Разпространен е по цялото земно кълбо, включително и на цялата територия на България. – Б.пр.


[Закрыть], вкопчил се в една от цицките ѝ.

Тежестта му така я бе опънало, че тя бе изтъняла до краен предел и приличаше на някакво уродливо розово сухожилие. Вцепенен от изумление (и ужас), си припомних, че когато беше малък, Хенри обичаше да изтегля розовата дъвка от устата си, сякаш беше ластик. „Престани да го правиш! – скара му се веднъж Арлет. – Никой не иска да гледа какво си дъвкал преди малко.“

Вдигнах машинално пушката, после я отпуснах. Как бих могъл да стрелям, при положение че плъхът се люлееше насам-натам под корема ѝ като отвратително космато махало?

Междувременно Ахелой отново се върна в отделението си, като продължаваше да мята глава, сякаш това щеше да ѝ помогне. След като и четирите ѝ копита вече бяха на земята, плъхът можеше да стъпи със задните си крака на осеяните със слама дъски. Приличаше на някакво деформирано, уродливо кутре с мъниста от примесено с кръв мляко по мустаците си. Огледах се за нещо, с което да го ударя, ала преди да смогна да вдигна метлата, която Хенри бе подпрял на вратичката на Фемоноя88
  Дъщеря на Аполон, първата жрица в храма на Аполон в Делфи – Б.пр.


[Закрыть], Ахелой отново надигна предните си крака от земята и противната твар тупна на земята.

В началото си помислих, че е успяла да се освободи от него, но после видях сбръчканото розово късче плът, подаващо се от устата на гризача като причудлива пура. Проклетата гадина бе успяла да откъсне една от цицките на кравата. Ахелой положи глава върху една от гредите и измуча немощно към мен, сякаш искаше да ми каже: „Толкова години ти давах мляко и не ти създавах никакви главоболия, за разлика от някои други създания, а виж какво се случи с мен. Защо го допусна, защо?“ Кръвта шуртеше от разкъсаното ѝ виме и капеше по дъските на пода. Въпреки ужаса и отвращението си не мислех, че ще умре от раната си, ала видът ѝ – и гледката на плъха с отгризаната ѝ цицка между зъбите – ме изпълни с дива ярост.

Все още не бях направил опит да стрелям по него – донякъде, защото се опасявах от пожар, ала най-вече заради въглеродната лампа, която държах в едната си ръка, и страха си да не уцеля Ахелой вместо гнусното изчадие.

Ето защо оставих лампата на земята, надявайки се да убия натрапника с приклада на пушката си, както Хенри бе убил с лопата неговия събрат в кладенеца. Синът ми обаче беше на години, в които рефлексите са светкавични, докато аз бях мъж на средна възраст, току-що сепнат от дълбокия си сън. Гризачът избегна с лекота удара ми и заприпка по централната пътека. Откъснатата цицка продължаваше да подскача в устата му и аз с погнуса осъзнах, че той я яде – все пак беше топла и без съмнение пълна с мляко, – дори по време на бягството си. Втурнах се подире му и замахнах още два пъти с пушката, обаче и двата пъти не успях да го размажа. Тогава забелязах накъде се е забързал – към тръбата, свързана с вече нефункциониращия кладенец. Естествено! Та нали тя беше „Булевардът на плъховете“! След запълването на кладенеца пресъхналата тръба им предоставяше единствената възможност за излаз. Без нея щяха да се окажат погребани живи под земята! Погребани заедно с нея.

„Но проклетата твар е твърде голяма, за да влезе в тръбата – помислих си аз. – По-скоро е дошла някъде отвън… Ами ако се е навъдило цяло котило в купчината тор?“

Плъхът скочи към отвора на тръбата и туловището му моментално се удължи по неочаквано грациозен начин. В същия миг аз стоварих приклада на пушката си за пореден път отгоре му, но отново не уцелих. Когато доближих дъговата лампа до тръбата, успях единствено да мярна за миг голата му опашка, преди да изчезне в кръглия тунел. Не след дълго утихна и ситното трополене на ноктите му по поцинкованата повърхност. Това явно беше краят на преследването. Сърцето ми биеше с такава сила, че виждах бели петна пред очите си. Поех си дълбоко въздух, ала обонянието ми ненадейно бе атакувано от такава воня на гнилоч и разложение, че машинално запуших носа си и отстъпих рязко назад. Викът ми беше задушен от непреодолимия подтик да повърна. С това зловоние в ноздрите си можех буквално да видя Арлет в другия край на тръбата – гъмжащата ѝ от личинки и буболечки плът, която вече започваше да се втечнява… обезобразеното ѝ лице, което се оттичаше назад в черепа ѝ… и зловещо разтеглените ѝ устни, които бавно, но сигурно се разкапваха, за да разкрият далеч по-дълготрайната усмивка на челюстите и зъбите.

Запълзях колкото се може по-далеч от ужасната тръба. В същия миг разбунтувалият ми се стомах най-накрая надделя и вечерята изригна през устата ми. Бълвочът се сипеше по дъските вляво и вдясно от мен, ала спазмите не спираха. Успокоих се едва когато от устата ми вече не излизаше нищо друго освен стомашен сок, който се точеше на дълги безцветни нишки. През пелената на сълзите, избили при спазматичните ми напъни, можах да видя, че Ахелой се е върнала в отделението си. Най-сетне да се случи нещо хубаво. Поне нямаше да се налага да я гоня из царевицата и да ѝ слагам юлар, за да я върна обратно.

Това, което исках да сторя най-напред, беше да запуша тръбата. Не биваше да го отлагам дори с минута. Ала щом спазмите ми отминаха и способността ми да разсъждавам ясно и трезво се завърна, осъзнах, че грижите за Ахелой са на първо място. Тя беше от кравите, които даваха най-много мляко. Нещо по-важно – лично носех отговорност за случилото се с нея. Имах нещо като малка аптечка в обора – намираше се в стаичката, където се занимавах със сметките и счетоводството на фермата. Отворих шкафчето и извадих оттам антисептичния мехлем на „Роули“99
  Лекарствено средство за третиране на хора и животни, произвеждано от основаната през 1889 година компания „Роули“. – Б.пр.


[Закрыть], след което взех няколко чисти кърпи от купчинката в ъгъла.

Затворих вратата на отделението, за да намаля риска добичето да ме ритне, и седнах на столчето за доене. Част от мен смяташе, че напълно заслужавам да бъда сритан, обаче щом я погалих и ѝ зашепнах да кротува, Ахелой се успокои. И въпреки че потръпна, когато започнах да втривам мехлема в обезобразеното ѝ виме, остана мирна.

Щом направих всичко по силите си за предотвратяването на инфекцията, използвах кърпите, за да почистя повърнатото. Беше много важно да си свърша добре работата, понеже всеки фермер ще ви каже, че човешкият бълвоч привлича хищниците по същия начин, както и недобре затворената помийна яма. Както и енотите, и мармотите, ала най-вече плъховете. Плъховете обожават човешките отпадъци.

Бях готов да се заема с изпълнението на следващата задача. Погледнах кърпите, които бяха останали неизползвани, и прецених, че едва ли ще ми свършат работа, защото бяха прекалено тънки. Ето защо взех жетварската коса от гвоздея, където висеше, и се втурнах да потърся нещо по-различно от старите кухненски парцали на Арлет. Открих го при камарата от дърва за огрев. Там нарязах с помощта на косата няколко ивици от дебелото платнище, което ги покриваше, и се върнах обратно в обора. Наведох се и поставих лампата до отвора на тръбата, за да се уверя, че плъхът (или този, или някой друг; там, където има един, най-вероятно има и други) не се спотайва във вътрешността ѝ, готов да отбранява територията си. Доколкото можах да видя, поне на метър-метър и нещо от отвора на тръбата нямаше следи от гризачи. Не се забелязваха и екскременти, което също не бе изненада за мен; ако редовно използваха този маршрут – а в момента нямаха кой знае какъв избор, – не биха го замърсявали, при положение че могат да вършат мръсната си работа навън.

Натъпках нарязаното платнище в тръбата. Беше доста плътно и обемисто и в крайна сметка трябваше да използвам дръжката на метлата, за да го натикам по-навътре, но успях да се справя.

– На ви! – възкликнах доволно. – Да видим това колко ще ви хареса. Дано се задавите!

Върнах се при отделението на Ахелой. Тя кротуваше и ме погледна хрисимо, когато я погалих по гърба. Прекрасно знаех – както знам и сега, – че беше само крава, и въпреки че фермерите не питаят романтични чувства към природата като другите хора, споменът за този поглед и днес ме кара да се просълзявам. „Зная, че направи всичко по силите си – казваше той. – Зная, че не си виновен.“