Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 28 страниц)

Арлет ми показа съборетината, където е нощувал, както и подпряния отзад велосипед – първото нещо, което си купил с откраднатите пари, било именно този велосипед. Не бих могъл да ви кажа къде точно се намира скривалището му, но в последвалите години узнах местоположението му и дори го посетих – нищо особено, просто поредният крайпътен заслон с избелели реклами на „Роял Краун Кола“ по стените. Намираше се на няколко километра от западните покрайнини на Омаха и сравнително близо до „Бойс Таун“, който бе започнал да функционира съвсем наскоро. Вътре имаше само едно помещение – стаичка с един-единствен прозорец без стъкло. Даже печка нямаше. Хенри покрил велосипеда си със сено и се заел с планирането на следващия си ход. Така седмица или две след случилото се в Първа земеделска банка – тъкмо когато полицията изгубила интерес към неголемия за криминалните стандарти обир, – момчето започнало да извършва велосипедни преходи до Омаха и обратно.

Един не особено съобразителен и интелигентен младеж би отишъл направо в католическия пансион „Света Евсевия“, където го чакат ченгетата (както без съмнение щеше да се случи според шериф Джоунс), ала Хенри Фрийман Джеймс не беше вчерашен. Той проучил къде се намира пансионът, ала изобщо не се доближил до сградата.

Наместо това потърсил най-близката сладкарница. Съвсем логично предположил, че момичетата ще я посещават възможно най-често (тоест всеки път, когато доброто им поведение бъде наградено със следобедна почивка и те разполагат с дребни в чантичките си). И макар че униформите в „Света Евсевия“ не били задължителни, тамошните девойчета лесно се разпознавали по старомодните рокли, сведените погледи и резките обрати в поведението им – те или се държали боязливо и плахо, или съвсем открито кокетничели. А тези, които най-много се набивали на очи, естествено били онези с изпъкналите кореми и липсващите венчални халки.

Едно несъобразително момче веднага би се опитало да завърже разговор с някоя от тези злочести дъщери на Ева направо там, в сладкарницата. И така моментално би привлякло вниманието към себе си. Хенри обаче заел позиция отвън – в началото на уличката, минаваща между сладкарницата и магазинчето за сувенири до нея, – където седнал на една щайга и се зачел във вестник, а велосипеда подпрял на близкия зид. И зачакал появата на момиче с доста по-авантюристичен дух от онези, които се задоволявали да изпият набързо по един шейк със сладолед и да припкат обратно при строгите сестри. Или, с други думи, момиче, което пушело. И ето че в късния следобед на третия ден планът му се увенчал с успех – пред сладкарницата се появило точно такова момиче.

Впоследствие успях да я открия и да разменя няколко думи с нея. Бързам да отбележа, че не се изискваше кой знае каква детективска работа от моя страна. Сигурен съм, че за Хенри и Шанън Омаха е изглеждала като истински мегаполис, ала през хиляда деветстотин двайсет и втора тя си беше просто едно селище от Средния Запад – по-голямо от средното за региона – с претенции за град. В момента Виктория Хол е уважавана омъжена жена с три деца, ала през есента на двайсет и втора се наричаше Виктория Стивънсън: млада, любопитна, непокорна, бременна в шестия месец и пристрастена към цигарите „Суит Капоралс“. И с най-голямо удоволствие приела да изпуши една от пакета, който моят син любезно ѝ предложил.

– Вземи си още две-три за после – подканил я той.

Тя се засмяла.

– Трябва да съм пълно куку, за да го направя! Всеки път, когато се прибираме, сестрите пребъркват чантичките ни и обръщат джобовете ни с хастара навън! Трябва да издъвча цели три дъвки „Блек Джак“, за да залича миризмата на тютюн! – Тя леко потупала издутия си корем и се усмихнала горчиво. – В затруднение съм, както и сам виждаш. Лошо момиче! А гаджето ме заряза. Лошо момче, но пък знаеш ли колко ми пука за него? Обаче морукът, като се изкорка и ме нашмули в тоя пандиз с пингвини за пазачи…

– Тук не те разбрах.

– Ама ти от луната ли падаш! Морукът е баща ми! А пък сестрите ги наричаме пингвини. – Тя се засмя. – Идваш от прованса, нали? Има си хас! Както и да е, пандизът, където си прекарваме времето, се нарича…

– „Света Евсевия.“

– А, вече почна да стопляш, Селинджър! – Тук тя си дръпнала от цигарата и присвила блажено очи. – Чакай малко, искаш ли да позная кой си – гаджето на Шан Котъри!

– Браво, печелиш първа награда – подхвърлил Хенри.

– Е, на твое място не бих припарила на по-близо от две пресечки до пансиона, това е моят съвет. Ченгетата имат описанието ти. – Тя се засмяла. – И не само твоето, но и на още дузина влюбени гълъбчета, макар че сред тях няма нито един със зелени очи и гаджетата им не могат да стъпят и на малкия пръст на Шанън. Тя е истинска принцеса, човече!

– Много ясно. Защо според теб съм тук, а не там?

– И защо, ако смея да попитам?

– Искам да се свържа с нея, но нямам никакво желание да ме хванат. Ще ти дам два долара, ако ѝ предадеш една бележка.

Виктория се ококорила.

– Пич, за два кинта съм готова да отида пеша чак до Гарсия, Колорадо! Давай ги насам!

– И още два, ако си държиш устата затворена за срещата ни. Сега и завинаги.

– За това не се налага да ми плащаш допълнително – казало момичето. – Обожавам да развалям кефа на тия кучки, дето се правят на по-святи и от Господа! Бързат да те пернат през ръката, ако на вечеря случайно посегнеш да си вземеш още едно рулце! Все едно живеем в проклетия „Гъливер Туист“ човече!

Хенри ѝ предал бележката и Виктория я занесла на Шанън. Все още се намирала в чантата ѝ, когато полицията най-накрая се добрала до Шанън и Хенри в Елко, Невада. По-късно видях полицейската фотография, на която бе запечатана. Арлет обаче ми предаде съдържанието ѝ дълго преди това и както се оказа впоследствие, с дословна точност.

Ще чакам от полунощ до разсъмване зад мястото всяка нощ в продължение на 2 седмици. Ако не се появиш, ще знам, че между нас всичко е свършило & ще се върна в Хемингфорд & никога вече няма да те притеснявам отново, макар че ще продължа да те обичам вечно. И двамата сме млади, можем да излъжем за възрастта си & да започнем нов живот на друго място (Калифорния). Имам малко пари & знам как да изкарам повече. Виктория знае къде да ме намери, ако искаш да ми изпратиш бележка, но само веднъж. Повече няма да е безопасно.

Предполагам, че Харлан и Сали може и да притежават въпросната бележка. В такъв случай са видели, че синът ми е оградил името си в сърце. Чудя се дали това е убедило Шанън. Чудя се и дали изобщо се е нуждаела от убеждаване. Не е изключено най-силното ѝ желание в този момент да е било да запази и да роди законно бебето, което вече е обикнала. Това е въпрос, който ужасният шепнещ глас на Арлет така и не зададе. Може би защото изобщо не я е било грижа нито за едната, нито за другата възможност.

* * *

След разговора с Виктория Хенри се връщал всеки ден в началото на уличката. Сигурен съм, че е съзнавал риска вместо нея да цъфнат ченгетата, ала е усещал, че няма друг избор. На третия ден от дежурството му Виктория отново го навестила.

– Шан веднага ти писа, но аз не можах да се измъкна по-рано – казала тя. – В дупката, която уж минава за музикална зала, откриха скрита тревица и оттогава пингвините направо побесняха и изровиха томахавката на войната!

Хенри протегнал длан, за да получи бележката, и Виктория му я предала срещу една цигара „Суит Капорал“. Състояла се само от три думи: „Два часа през нощта.“

Синът ми прегърнал силно Виктория и я целунал. Тя се засмяла развълнувано и очите ѝ блеснали.

– Божичко! Някои момичета обират всичкия късмет на света!

Без съмнение е така. Ала когато вземете предвид, че Виктория се сдоби със съпруг, три деца и чудесен дом на Мейпъл Стрийт в най-хубавата част на Омаха, а Шанън Котъри не доживя дори края на тази кошмарна година… коя според вас е обрала всичкия късмет на света?

* * *

„Имам малко пари & знам как да изкарам повече“ – бе написал Хенри; така и стана. Броени часове след като целунал сочната Виктория (която отнесла устното послание „Ще те чака с нетърпение“ на Шанън), млад мъж с каскет, нахлупен над очите, и бандана пред носа и устата, ограбил Първа национална банка на Омаха. Този път плячката възлязла на осемстотин долара, което – откъдето и да се погледне – било голям удар. Мъжът от охраната обаче бил по-млад и по-усърден в изпълнението на служебните си задължения, което довело до недотам приятни последствия. Наложило се обирджията да го простреля в бедрото, за да осигури бягството си, и макар и Чарлс Грайнър да оцелял, настъпило отравяне на кръвта (за което му съчувствах съвсем искрено), довело до ампутация на крака му. Когато през пролетта на двайсет и пета се срещнах с него в къщата на родителите му, Грайнър вече гледаше философски на случилото се.

– Извадих късмет, че изобщо съм жив – сподели. – когато сложиха турникет на крака ми, вече лежах в локва кръв, дълбока поне два сантиметра. Сигурно са изсипали цял кашон перилни препарати, за да я почистят.

Когато се опитах да му се извиня за стореното от сина ми, той само махна с ръка.

– Не биваше да го доближавам. Каскетът му бе нахлупен съвсем ниско, а банданата бе вдигната максимално високо, но аз успях да видя добре очите му. Трябваше да се досетя, че няма да се откаже, освен ако не го застрелят. Както и че няма да имам никакъв шанс да извадя патлака си. Прочетох го в очите му, разбирате ли? Обаче бях млад и глупав. Сега вече съм по-стар. А вашият син никога няма да остарее. Съжалявам за загубата ви.

* * *

След обира на Първа национална банка Хенри вече разполагал с достатъчно пари, за да си купи автомобил – и то хубав, голям автомобил, подходящ за пътувания на дълги разстояния, – обаче проявил достатъчно съобразителност, за да не го стори. (Като казвам това, отново изпитвам известна бащинска гордост – това чувство явно не може да бъде заличено.) Хлапак като него, който бе започнал да се бръсне преди няколко седмици, да размахва достатъчно пари в брой, за да си позволи покупката на чисто нов олдсмобил? Та това тутакси би изсипало цялата местна полиция отгоре му.

Ето защо, вместо да си купи кола, синът ми предпочел да открадне. Но не голям автомобил за дълги преходи, а невзрачен форд купе. После го паркирал зад „Света Евсевия“ и точно в този автомобил се качила Шанън, след като се измъкнала безшумно от стаята си, спуснала се на пръсти по стълбите с пътническата си чанта в ръка и се промъкнала през прозореца на съседното на кухнята перално помещение. Двамата се прегърнали, открадвайки си няколко мига за една страстна целувка – Арлет не ми го каза, но аз не съм лишен от въображение, – след което Хенри насочил форда на запад. Малко преди изгрев-слънце те вече пътували по магистралата Омаха-Линкълн. Вероятно са минали недалеч от неговия – и нейния – роден дом около три сутринта. Може би са извърнали глави, за да погледнат в тази посока, макар и да се съмнявам, че Хенри е забавил скоростта; надали би рискувал да спира в район, където лесно могат да бъдат разпознати.

Животът им на бегълци вече бе започнал и нямаше връщане назад.

Арлет ми нашепваше за този живот повече подробности, отколкото исках да зная, а и сърце не ми дава да ви разказвам всичко, което се е случило – мисля, че голите факти са напълно достатъчни. Ако искате да узнаете повече, пишете на градската библиотека в Омаха. Срещу неголяма такса оттам ще ви изпратят хектографирани копия от всички репортажи за „Влюбените бандити“, както станаха известни (защото самите те се бяха нарекли така). Възможно е дори да попаднете на някоя статия във вашия местен вестник, ако не живеете в Омаха; финалът на историята бе сметнат за толкова покъртителен от повечето вестникари, че бе отразен от американските медии в национален мащаб.

„Уърлд Хералд“ ги нарече „хубавеца Ханк и красавицата Шанън“. На снимките и двамата изглеждаха невъобразимо млади. (И всъщност си беше точно така.) Не исках да гледам тези фотографии, ала нямах избор. Има повече от един начин да бъдеш нахапан от плъхове, нали?

Докато пътували с откраднатата кола, спукали гума в района на пясъчните хълмове на Небраска. Докато Хенри я сменял, към него се приближили двама мъже. Единият извадил пушка от импровизирания кобур под палтото си – ремъчно приспособление, придобило изключителна популярност сред героите на Дивия Запад – и я насочил към влюбените бегълци. Хенри нямал никаква възможност да извади собственото си оръжие, защото се намирало във вътрешния джоб на якето му и само да посегнел към него, моментално щял да бъде застрелян. Така обирджията сам бил обран. Хенри и Шанън се хванали за ръце и поели пеш под есенното небе към най-близката фермерска къща. А когато отзивчивият стопанин им отворил вратата си с въпроса как може да им бъде полезен, синът ми насочил пистолета си към гърдите му и заявил, че иска автомобила му и всичките му налични пари.

По-късно фермерът разказал на журналистите, че момичето, което придружавало въоръжения младеж, стояло на верандата и гледало отнесено настрани. Даже му се сторило, че плаче. Добавил, че я съжалил, защото хем била още дете, хем и бременността ѝ била доста напреднала, а и пътувала в компанията на млад десперадо, което не предвещавало нищо добро.

– Тя не направи ли някакъв опит да го спре? – попитал журналистът. – Да го разубеди по някакъв начин?

– Не – отвърнал фермерът. Само си стояла там, с гръб към двамата мъже, сякаш си въобразявала, че ако не гледа какво става, все едно не се е случило. Впоследствие открили раздрънкания стар пикап „Рео“ на фермера изоставен в близост до железопътното депо на градчето Маккук с бележка на седалката: „Ето ви колата. Ще ви изпратим откраднатите пари при първа възможност. Взехме ги от вас, защото се намирахме в голямо затруднение. Искрено ваши: Влюбените бандити.“ Чия ли е била идеята да се нарекат така? Може би на Шанън, понеже посланието било написано с нейния почерк. Вероятно са прибегнали до това, защото не са искали да разкриват истинските си имена… ала точно по този начин се раждат легендите.

Ден-два по-късно имало обир в малката Фронтиър Банк в Арапахо, Колорадо. Извършителят – с ниско нахлупен каскет и бандана, откриващи единствено очите му – бил съвсем сам. Сдобил се с по-малко от сто долара и отпрашил с един „Хъпмобайл“, обявен за откраднат в Маккук. На следващия ден в Първа банка на Шайен Уелс (единствената банка в градчето) обирджията вече бил придружаван от млада жена. Тя също криела лицето си зад бандана, но било невъзможно да прикрие напредналата си бременност. Този път плячката им възлязла на четиристотин долара и двамата побързали да напуснат града с максимална скорост, отправяйки се на запад. На шосето за Денвър имало блокада, ала Хенри за пореден път проявил съобразителност и успял да я избегне. Малко след като оставили Шайен Уелс зад гърба си, те завили на юг и подкарали по второстепенните пътища и обраслите с трева коловози, издълбани от местните каруци.

След около седмица една млада двойка – представили се като Хенри и Сюзан Фрийман – се качила на влака за Сан Франциско в Колорадо Спрингс. Защо решили да слязат в Гранд Джънкшън – нямам никаква представа, а и Арлет не пожела да ми каже. Предполагам, че нещо ги е накарало да реагират така. Единственото, което зная, е, че са обрали една банка там и още една в Огдън, Юта. Може би това е бил техният начин да започнат да спестяват за бъдещия си семеен живот, знае ли човек? Именно в Огдън, когато някакъв мъж се опитал да спре Хенри пред входа на банката, синът ми го прострелял в гърдите. Въпреки това човекът се вкопчил в него, двамата се сборичкали и се наложило Шанън да го блъсне надолу по гранитните стъпала. Едва тогава успели да избягат. Два дни по-късно раненият починал в болница. Така „Влюбените бандити“ се превърнали в убийци. А в Юта осъдените убийци увисват на бесилката.

Това се случило някъде около Деня на благодарността, ала не ме питайте преди или след празника, защото не го зная със сигурност. В полицията западно от Скалистите планини вече разполагали с описанията на Ханк и Шанън и започнали усилено да ги издирват. По същото време аз бях ухапан от плъха в дрешника (или съвсем малко оставаше това да се случи). Арлет ми прошепна, че двамата са мъртви, но в този момент още не бяха; абсолютно сигурен съм, че когато мъртвата ми жена ме посети с кралската си свита, смъртта им все още предстоеше. Следователно Арлет или ме е излъгала, или е предсказала какво ще се случи. Макар че сега, когато се замисля, се питам дали има някаква разлика.

* * *

Следващата им стъпка е била Дийт, Невада. Мразовит, навъсен ден в края на ноември или началото на декември. Небето е било бяло и тепърва е започвало да вали сняг. Хенри и Шанън влезли в единствената закусвалня на градчето, за да се подкрепят с омлет и кафе, но късметът явно не бил на тяхна страна. Човекът зад щанда бил от Елкхорн, Небраска, и макар че не се бил прибирал от години по родните си места, майка му все още му изпращала новите броеве на „Уърлд Хералд“. Само преди няколко дни той получил една от тези пратки, ето защо веднага разпознал в младата двойка в едно от сепаретата „Влюбените бандити“ от Омаха.

Вместо да се обади в полицията (или да извика охраната от близкия меден рудник, която щяла да пристигне доста по-бързо), мъжът от закусвалнята решил да проведе граждански арест. Той извадил изпод тезгяха ръждясал стар каубойски револвер, насочил го към двамата младежи и им заповядал – в най-добрите традиции на Дивия Запад – да си вдигнат ръцете. Хенри обаче нямал никакво намерение да му се подчини. Той станал, излязъл от сепарето и закрачил към мъжа с револвера, обръщайки се към него с думите:

– Не го прави, друже, няма да ти сторим нищо лошо! Сега ти плащаме и се омитаме оттук!

В отговор онзи натиснал спусъка и старият патлак засякъл. Хенри го изтръгнал от ръката му, открил барабана (допотопният револвер бил с чупеща се цев) и надзърнал в шестте гнезда.

– Слава богу! – извикал той на Шанън. – Тези патрони стоят от толкова време вътре, че са зеленясали!

После момчето ми оставило два долара на тезгяха – колкото струвала поръчката им – и в следващия миг направило ужасна грешка. Продължавам да смятам, че щом веднъж бяха тръгнали по този път, рано или късно и двамата щяха да свършат зле, ала въпреки това ми се иска да можех да му извикам: „Не се оставя заредено оръжие, сине! За нищо на света! Зеленясали или не, най-добре сложи тези патрони в джоба си!“ Ала само мъртвите могат да контактуват през времето – вече го зная със сигурност, при това от собствен горчив опит.

Докато напускали закусвалнята (хванати ръка за ръка, както ми прошепна Арлет в пламналото ми ухо), човекът зад тезгяха грабнал оставения от Хенри ръждясал патлак и отново натиснал спусъка. Сега вече успял да произведе изстрел. И макар че амбициозният стрелец по всяка вероятност се е прицелвал в сина ми, куршумът улучил Шанън Котъри в областта на талията. Тя изкрещяла и залитнала напред (двамата тъкмо излизали навън) в натрупващия сняг. Хенри я уловил, преди да падне, и ѝ помогнал да се качи в последната открадната от тях кола – друг форд. Мъжът от закусвалнята се опитал да застреля момчето ми през прозореца и този път допотопният патлак се пръснал в ръцете му. Една от металните отломки се забила в лявото му око. Никога не съм изпитвал съжаление към него за случилото се. Не съм милостив като Чарлс Грайнър.

Сериозно ранена – а може би и вече умираща – Шанън получила контракции, докато Хенри карал като бесен сред гъстия сняг, сипещ се от небето. Целта му била Елко – селище на четирийсет и пет километра югозападно от Дийт, – понеже най-вероятно се е надявал, че там ще може да получи лекарска помощ. Не зная дали там е имало достатъчно квалифициран лекар, но със сигурност имало полицейски участък. Стрелецът от закусвалнята незабавно позвънил на тамошните ченгета, докато остатъците от лявото му око изсъхвали по бузата му, известявайки ги за случилото се. В резултат двама местни полицаи и четирима от щатския патрул на Невада зачакали Хенри и Шанън в покрайнините на града. „Влюбените бандити“ обаче така и не се срещнали с тях. Все пак, както вече ви споменах, разстоянието между Дийт и Елко е четирийсет и пет километра, а синът ми успял да измине само четирийсет и два.

Малко преди административната граница на Елко (макар и на голямо разстояние от реално застроената площ на градчето) късметът на Хенри окончателно го напуснал. Навярно мъчителната гледка на седящата до него Шанън, която крещяла и притискала с ръце корема си, кървейки върху седалката, го е накарала да шофира твърде бързо. И дали заради това, дали заради някоя бабуна на пътя – а може би и заради двете – в един момент синът ми изгубил управление над автомобила. Дясното колело на форда заорало в канавката и колата заседнала там. Така закъсали насред заснежената, брулена от ледения вятър пустош, и знаете ли какво си е мислел Хенри? Че онова, което двамата с него сторихме в Небраска, е поставило началото на поредица от събития, на чийто финал той и любимото му момиче се озовават на това място в Невада. Арлет не ми го каза, но не се и налагаше. Знаех го прекрасно и сам.

През булото на сгъстяващата се снежна завеса Хенри забелязал мержелеещия се силует на някаква постройка и помогнал на Шанън да излезе от автомобила. Тя направила две-три крачки във виелицата, след което не могла да помръдне повече. Момичето, което владееше триногометрията и можеше да стане първата жена, завършила педагогическото училище в Омаха, положило глава на рамото на своя възлюбен и промълвило:

– Не мога повече, скъпи, моля те, сложи ме на земята.

– Ами бебето? – попитал Хенри.

– Бебето е мъртво и аз също искам да умра – изплакала Шанън. – Не издържам вече тази болка. Ужасна е. Обичам те, скъпи, но ме сложи да легна на земята.

Вместо да изпълни молбата ѝ, синът ми я отнесъл чак до постройката, която се оказала порутена крайпътна барака, немного по-различна от заслона край „Бойс Таун“ с избелелите реклами на „Роял Краун Кола“ по стените. Е, за разлика от онзи заслон тук имало желязна печка, но не и дърва. Хенри излязъл и побързал да събере малко цепеници и съчки, преди снегът да ги затрупа окончателно, ала щом се върнал, заварил Шанън в несвяст. Запалил печката и положил на скута си главата на възлюбената си. Шанън Котъри обаче издъхнала преди цепениците да се превърнат в пепел и Хенри останал сам. Той седял в мръсната съборетина, където преди него замръквали и нощували десетки каубои и скитници (най-често фиркани до козирката), и безутешно галел косите на Шанън, докато навън свирепият вятър надавал пронизителния си вой и разтърсвал тънкия покрив на бараката.

Всички тези подробности ми бяха разказани от Арлет в ден, когато и двете обречени хлапета са били все още живи. Всички тези подробности ми бяха безмилостно прошепнати от нея, докато плъховете пълзяха около мен, зловонието ѝ изпълваше носа ми, а инфектираната ми и подута длан гореше като огън.

Помолих я да ме убие – да пререже гърлото ми, както аз бях прерязал нейното, ала тя не пожела да го стори.

Това беше отмъщението ѝ.

* * *

Два-три дни по-късно – не съм сигурен за времето; нищо чудно да бе минал и само един ден, защото как бих могъл да издържа по-дълго без помощ? – имах посетител. Вече се чувствах толкова зле, че бях престанал да се храня и да приемам течности, ала въпреки всичко успях да стана от постелята и се затътрих към вратата. Хлопането не преставаше. Част от мен се надяваше да е Хенри – може би защото все още ми се искаше да вярвам, че посещението на Арлет не е било нищо повече от трескаво видение… или че ако е било истина, мъртвата ми жена просто ме е излъгала.

На прага ми обаче стоеше шериф Джоунс. Още щом го зърнах, краката ми се подкосиха и аз залитнах напред. Ако не ме беше подхванал, със сигурност щях да се строполя на верандата. Опитах се да му кажа за Хенри и Шанън – че Шанън ще бъде простреляна, че двамата ще умрат в крайпътна барака в покрайнините на Елко и че той, шериф Джоунс, трябва да се обади на някого и да предотврати най-лошото, докато все още е възможно. Изстрелях всичко това на един дъх в такова нечленоразделно бръщолевене, от което посетителят ми успя да разбере единствено имената им.

– Да, момчето ти е избягало заедно с нея – кимна той. – Но ако Харл си е дал труда да дойде тук и да ти го каже, защо те е оставил в подобно състояние? Какво те ухапа?

– Плъх – едва можах да изрека.

Шерифът ме прегърна през раменете и ми помогна да сляза по стъпалата на верандата, след което почти ме занесе до колата си. Петелът Джордж лежеше мъртъв на замръзналата земя до купчината с дървата за огрев, а кравите мучаха недоволно. Кога ли за последен път ги бях нахранил?

– Шерифе, трябва да…

Той обаче ме прекъсна. Мислеше си, че бълнувам, и нима можех да го виня? Със сигурност усещаше как горя в обятията на треската. Навярно е имал чувството, че носи запалена печка.

– Пази си силите. И трябва да си благодарен на Арлет, защото ако не беше тя, никога нямаше да дойда тук.

– Тя е мъртва – успях да промълвя.

– Да. Така е, жена ти е мъртва.

Тогава му разказах как съм я убил. О, какво облекчение! Сякаш някаква запушена тръба в съзнанието ми внезапно се беше отворила и разложеният призрак, който я обитаваше, най-накрая бе изчезнал.

Джоунс ме натика в колата си, все едно бях чувал с картофи.

– Ще поговорим за Арлет, но първо ще те закарам в „Ангелите на милосърдието“ и ще съм ти много благодарен, ако не оповръщаш седалките.

Докато напускахме двора ми, оставяйки мъртвия петел и клетите крави зад гърба си (и плъховете! Да не забравяме плъховете! Ха!), отново се опитах да му кажа, че може би не е късно за Хенри и Шанън, че навярно все още имаме шанса да ги спасим. Чух се как обяснявам, че това са неща, които тепърва ще се случат, сякаш бях Духа на бъдещите коледи в „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс. После явно съм изгубил съзнание. Когато се свестих, вече беше втори декември и вестниците носеха заглавия като: „ВЛЮБЕНИТЕ БАНДИТИ СЕ ИЗМЪКВАТ ОТ ПОЛИЦИЯТА НА ЕЛКО И УСПЯВАТ ОТНОВО ДА ИЗБЯГАТ“ Не беше така, ала още никой не го знаеше. Освен Арлет, естествено. И аз.

* * *

Лекарят преценил, че гангрената не е плъзнала нагоре и решил да заложи на карта живота ми, ампутирайки само лявата ми длан. И спечелил – въпреки нищожния шанс за успех. Пет дни след като шериф Джоунс ме бе отнесъл в болница „Ангели на милосърдието“ в град Хемингфорд, аз лежах изтощен и отпаднал в постелята. Бях с тринайсет килограма по-лек и без една длан, но жив.

По някое време Джоунс дойде да ме види; беше по-мрачен от всякога. Зачаках да ми каже, че ще ме арестува за убийството на жена ми и ще закопчае здравата ми за таблата на леглото. Ала нищо подобно не се случи. Вместо това шерифът ми каза колко съжалявал за загубата ми. Моята загуба! Какво знаеше този идиот за загубата?

* * *

Сигурно се питате как така в момента пиша своята изповед от тази мизерна хотелска стая (и дори не съм сам!), вместо да лежа в гроба, екзекутиран за убийство? Ще ви отговоря с три думи: заради майка ми.

Подобно на шериф Джоунс и тя имаше навика да изпъстря речта си с риторични въпроси. В неговия случай този навик навярно е дошъл от професионалните му задължения, свързани със спазването на закона – той нарочно задаваше привидно глупави, наивни въпроси, за да следи реакцията на заподозрените и особено всяка издайническа проява на чувство за вина от тяхна страна – потрепване, намръщване, отклоняване на погледа и прочие. Докато при майка ми беше най-обикновен навик, който тя бе усвоила от собствената си майка – английска имигрантка – и после бе предала на мен. Аз, естествено, отдавна бях изгубил всички следи от британския акцент, ала така и не изгубих склонността на майка ми да превръща твърденията във въпроси. „Май е време да се прибираш, не смяташ ли?“ – казваше тя, както и: „Баща ти пак си е забравил обяда; ще трябва да му го занесеш, нали?“ Дори забележките ѝ за времето се превръщаха във въпроси: „Още един дъждовен ден, нали?“

Макар че изгарях в обятията на треската и агонията, когато шериф Джоунс похлопа на вратата ми през онзи ноемврийски ден, не бях изгубил здравия си разум. Спомням си разговора ни с кристална яснота, както хората си спомнят определени картини от някой наистина страшен кошмар.

„Трябва да си благодарен на Арлет, защото ако не беше тя, никога нямаше да дойда тук“ – бе казал той.

„Мъртва“ – бях му отвърнал аз.

„Да. Така е, жена ти е мъртва.“

Тогава – в най-добрите ми майчини традиции, усвоени от мен в най-ранно детство – изрекох: „Аз я убих, нали?“

Шериф Джоунс обаче явно възприе моя похват за истински въпрос (макар че той също редовно го използваше). Години по-късно – във фабриката, където си намерих работа, след като загубих фермата – чух как един от старшите майстори се кара на един чиновник, задето изпратил поръчката в Де Мойн вместо в Давънпорт, преди да е получил съответния формуляр, където всичко е било написано черно на бяло. „Но ние винаги изпращаме поръчките от сряда в Де Мойн – заоправдава се чиновникът. – И просто предположих, че…“

„Който предполага, най-често се излага“ – отвърна му майсторът. Тогава чух за пръв път този израз. И нима е учудващо, че веднага се сетих за шериф Франк Джоунс? Навикът на майка ми да превръща твърденията във въпроси ме беше спасил от електрическия стол. Не ме съдиха за убийството на жена ми.

Досега.

* * *

Те са тук с мен – много повече от дузина, наредени като войници покрай стените. Стоят там, обградили ме от всички страни, и ме наблюдават с лъскавите си очички. Ако някоя от камериерките влезе с чисти чаршафи и зърне тези мъхнати съдебни заседатели, навярно ще избяга с крясъци, ала подобно нещо няма как да се случи, защото още преди два дни съм закачил табелката „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ!“ на вратата на стаята и оттогава тя си стои там. Не съм излизал нито веднъж. Бих могъл да си поръчам нещо за хапване от ресторантчето отсреща, но се боя, че миризмата на храната ще ги настърви. Досега съдебните ми заседатели проявяваха търпение, ала се съмнявам, че това ще продължи дълго. Като всички съдии, и те нямат търпение да приключат със свидетелските показания, за да могат да произнесат присъдата, след което да си получат хонорара (в настоящия случай ще им бъде платено в натура и по-точно – с плът) и да се приберат при семействата си. Ето защо трябва да привършвам. Няма да ми отнеме много време. Най-тежкото вече мина.

* * *

Онова, което шериф Джоунс ми каза, когато седна до болничното ми легло, беше: