Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 28 страниц)

8.

Котешка лапичка, мека като кадифе, милваше страната ѝ. Нежно, но много настойчиво.

Дарси се опита да я отблъсне, обаче ръката ѝ сякаш тежеше половин тон. Сигурно сънуваше. Точно така – нямаха котка. „Въпреки че ако в някоя къща има повечко котешки косми, значи наблизо има котка“ – напомни ѝ умът ѝ, който се мъчеше да се отърси от съня.

Лапичката отметна косата ѝ и помилва челото ѝ; не, не беше котешка лапа, понеже котките не говорят.

– Събуди се, Дарс. Събуди се, миличка. Искам да си поговорим.

Гласът беше нежен и успокояващ като допира. Гласът на Боб. И не беше лапичка, а ръка. Ръката на Боб. Обаче нямаше начин да е Боб, понеже той беше в Монпе…

Дарси отвори очи и го видя – седеше на леглото до нея и милваше лицето ѝ, както правеше понякога, когато ѝ беше лошо. Носеше елегантен костюм с жилетка, марка „Джос. Ей Банк.“ (купуваше си дрехите само от тази фирма, защото „подхождали на банкери“), но беше разкопчал жилетката и горното копче на ризата си. Краят на вратовръзката му стърчеше като червен език от джоба на сакото му. Коремът му преливаше над колана и първата мисъл на Дарси беше: „Крайно време е да свалиш някой и друг килограм, Боби, затлъстяването пречи на сърцето.“

– Защо… – каза и не позна гласа си – все едно грачеше врана.

Той се усмихна и продължи да милва лицето ѝ, после прокара длан по шията ѝ. Дарси се покашля и опита отново:

– Защо си тук, Боби? Сигурно е… – Повдигна глава да погледне часовника на нощното му шкафче, после се сети, че го е обърнала към стената.

Боб погледна ръчния си часовник и каза, без да престава да се усмихва:

– Три без петнайсет. След разговора ни по телефона седях два часа в ужасната мотелска стая и се опитвах да си внуша, че онова, което мисля, не е вярно. Обаче всичко в този живот съм постигнал със смелостта да погледна истината в очите. Затова се качих в колата и потеглих насам. Нямаше никакво движение. Да ме пита човек защо досега не съм пътувал нощем. Може би ще ми стане навик. Ако не съм в „Шоушенк“, разбира се. Или в държавния затвор в Конкорд. Зависи от теб, нали така?

Дланта му, милваща страната ѝ. Допирът ѝ беше познат, дори миризмата ѝ беше позната и тя открай време я харесваше. Вече не беше така и не само заради ужасяващите разкрития, които беше направила тази нощ. Как досега не беше забелязала колко самодоволен и властен е жестът му? Все едно казваше: „Ти си дърта кучка, но си моята дърта кучка. Само че този път си се изпишкала на пода, докато ме е нямало, и си направила беля. Голяма беля.“

Дарси отблъсна ръката му, повдигна се на лакът и седна.

– Какви ги говориш? Промъкваш се вкъщи като крадец, събуждаш ме…

– Да, миличко, ти спеше на запалена лампа. Забелязах го веднага щом завих по алеята.

Усмивката му не беше гузна. Нито зловеща. Беше същата добродушна усмивка на Боб Андерсън, която Дарси беше обикнала от пръв поглед. За миг паметта ѝ я върна към първата им брачна нощ и колко съобразителен беше Боб тогава, как ѝ даде време да свикне с новото положение.

„И сега ще направи така“ – помисли си тя.

– Никога не спиш на запалена лампа, Дарс. И макар че си по нощница, отдолу носиш сутиен, което също никога не правиш. Забрави да го свалиш, нали, миличка? Горката ми тя. Горкото ми уморено момиче. – За миг докосна гърдата ѝ, после (слава богу!) отдръпна ръка. – Освен това си обърнала моя часовник, за да не виждаш колко е часът. Разстроена си и аз съм причината. Извинявай, Дарс. Искрено съжалявам.

– Ядох нещо, от което ми призля – измънка тя – само това можа да измисли.

Боб търпеливо се усмихна:

– Намерила си скривалището ми в гаража.

– Не знам за какво говориш.

– Постарала си се да оставиш всичко както си го намерила, но аз съм много предпазлив за тези неща и веднага видях, че прозрачното тиксо, с което бях залепил дъската, е скъсано. Не си го забелязала, нали? Освен това кутията беше на около три сантиметра по-вляво от мястото, на което я оставих… на което винаги я оставям.

Още веднъж се пресегна да я помилва по лицето и отдръпна ръка (наглед без да се обиди), когато тя извърна глава.

– Боби, явно ти е влязъл някакъв бръмбар в главата, но наистина не знам за какво говориш. Май си се преуморил.

Той направи печална физиономия и се просълзи. Невероятно. За миг Дарси изпита съжаление към него. Изглежда, емоциите също бяха навик, подчинен на условните рефлекси.

– Открай време знаех, че този ден ще настъпи.

– Ще го кажа за трети път – нямам никаква представа за какво говориш.

Боб въздъхна:

– Докато пътувах насам, имах достатъчно време за размисъл, мила. Накрая стигнах до заключението, че има само един въпрос, който непременно изисква отговор: КЩНД.

– Не раз…

– Шшшт. – Той нежно притисна пръст до устните ѝ. Лъхна я миризмата на сапун. Вероятно Боб беше взел душ, преди да напусне мотела. – Ще ти кажа всичко. Ще се изповядам пред теб. Струва ми се, че дълбоко в душата си открай време съм искал да научиш истината.

Открай време е искал тя да научи истината? Мили боже! Може би я очакваха още по-страшни разкрития, но засега това изявление на Боб беше най-страшното.

– Не ме интересува! Не знам какво те е прихванало, но не ме интересува.

– Виждам промяна в погледа ти, скъпа. С течение на времето се научих да разгадавам погледите на жените. Станах експерт. КЩНД означава Какво Ще Направи Дарси. Какво ще направи Дарси, ако намери скривалището ми и види какво има в кутията. Впрочем много харесвам тази кутия, понеже ми е подарък от теб.

Приведе се и леко я целуна по челото. Устните му бяха влажни. За пръв път в живота си Дарси се погнуси от допира им, хрумна ѝ, че до изгрев-слънце може би вече ще е мъртва. Защото мъртвите жени не говорят. „Но в името на дългогодишното ни съжителство – помисли си – ще се постарае «да не ме заболи»“.

– Първо се запитах дали името на Марджъри Дювал ще ти говори нещо. Бих искал да отговоря с „твърдо не“, само че понякога човек трябва да е реалист. Живеем заедно отдавна и знам, че не си пристрастена към новините, но следиш телевизионните емисии и четеш вестници. Стигнах до заключението, че ще познаеш името или снимката на шофьорската книжка. После си зададох въпроса: „Няма ли Дарси да полюбопитства защо тези документи са у мен?“ Жените са любопитни. Например Пандора.

„Или жената на Синята брада – помисли си тя. – Онази, която надникнала в заключената стая и се натъкнала на отсечените глави на предишните му съпруги.“

– Боб, кълна се, че…

– Затова веднага щом се прибрах, включих компютъра си, отворих Файърфокс – търсачката, която винаги използваш, и прегледах „историята“.

– Кое?

Боб се изкиска, сякаш беше казала нещо много духовито:

– Знаех си, че нямаш представа, защото всеки път, когато проверя, всичко си е там. Никога не триеш! – Той отново благо се засмя, както правят мъжете, когато открият симпатична слабост у съпругите си.

За пръв път Дарси почувства гняв. Може да беше абсурдно предвид обстоятелствата, но тя наистина се ядоса:

– Ровиш в моя компютър, така ли? Подлец такъв! Долен шпионин!

– Разбира се, че те проверявам. Имам много лош приятел, който прави много лоши неща. Когато човек е в такова положение, задължително трябва да знае какво се върти в главите на най-близките му хора. Откакто децата напуснаха родния дом, ти и само ти си ми най-близката.

Лош приятел? Лош приятел, който прави лоши неща? Виеше ѝ се свят, но едно ѝ беше съвършено ясно: безсмислено беше да продължи отрича. Боб знаеше, че е узнала тайната му.

– Не си търсила информация само за Марджъри Дювал. – По гласа му личеше, че не изпитва и капчица разкаяние, само ужасно съжалява, задето се е стигнало дотук. – Интересувала си се от всички. – Засмя се и възкликна: – Опа!

Дарси се облегна назад, за да се отдалечи от Боб. Разстоянието помежду им я успокояваше. Години наред всяка нощ бяха лежали притиснати един до друг, а сега се стремеше да е по-далеч от него.

– Какъв лош приятел? За кого говориш?

Той наклони глава, сякаш казваше: „Много си ми глупавичка, но пък си забавна.“

– За Брайън.

В първия момент Дарси си помисли, че той говори за свой колега. Дали този Брайън не му беше и съучастник? Изглеждаше доста невероятно – също като нея Боб се сприятеляваше много трудно, но хората, които вършат такива чудовищни неща, понякога имат съучастници. Та нали вълците се събират на глутници, когато преследват жертвите си.

– Брайън Делаханти – поясни Боб. – Само не ми казвай, че си го забравила. Разказах ти за него, след като ти сподели какво се е случило с Брандолин.

Тя зяпна от удивление.

– Твоят приятел от гимназията ли? Боб, той е мъртъв! Блъснал го е камион, докато се е опитвал да вземе бейзболната топка, изтъркаляла се на шосето, и е мъртъв!

– Ами… – усмивката му леко помръкна. – И да, и не. Почти винаги го наричах Брайън, когато ти разказвах за него, но в училище не му виках така, понеже той си мразеше името. Наричах го Би Ди.

Дарси понечи да попита какво общо има това с цената на чая в Китай, но изведнъж се досети. Знаеше отговора. Би Ди.

Бийди.

9.

Боб говори дълго и с всяка минута ужасът на Дарси нарастваше. Двайсет и седем години беше живяла с ненормален, без да разбере какъв е. Но как би могла? Лудостта му беше като подземна река, скрита под каменен пласт, покрит с дебел слой почва, върху която растяха цветя. Човек можеше да се разхожда сред тях и никога да не разбере, че отдолу тече реката на лудостта. Обаче реката си беше там. Открай време. В писъмцата си до полицията Боб обвиняваше за всичко Би Ди (едва след години беше започнал да го нарича Бийди), но тя подозираше, че не е толкова наивен: много по-лесно му е било да води двойствен живот, като прехвърли вината върху Брайън Делаханти.

Именно на Би Ди му хрумнала гениалната идея тайно да внесат оръжия в училището и да извършат масово убийство. Според Боб това вдъхновение осенило приятеля му през лятото, след като завършили девети клас в гимназията в Касъл Рок.

– Хиляда деветстотин седемдесет и първа… – той добродушно се усмихна и поклати глава, сякаш си припомняше невинна младежка лудория. – Едни момичета ни се подиграваха. Даян Рамидж, Лори Суенсън, Глория Хагърти… имаше и още няколко, но съм им забравил имената. Възнамерявахме да се въоръжим до зъби – бащата на Брайън притежаваше двайсетина пушки и пистолети, включително два германски люгера от Втората световна война, по които бяхме луди, и да отидем в гимназията. По онова време в училищата нямаше детектори за метал, разбира се.

Щяхме да се барикадираме в крилото с кабинетите по естествени науки, да заключим вратите, да убием няколко души (предимно учители, но и съученици, които не харесвахме) и да изведем другите през противопожарната врата в дъното на коридора. Но не всички. Щяхме да задържим като заложнички момичетата, които ни се подиграваха. Планирахме – Би Ди планираше – да направим всичко това, преди да пристигнат ченгетата. Той нарисува карти и състави списък на етапите на акцията, който криеше в тетрадката си по геометрия. Ако не ме лъже паметта, етапите бяха двайсетина; първият беше „Да включим противопожарната аларма, за да причиним смут и бъркотия.“ – Боб се изкиска. – След като се заключихме… – Той стеснително се усмихна.

Дарси си помисли, че мъжът ѝ не се срамува от стореното, а от това колко глупав е бил планът.

– Вероятно се досещаш какво стана. Бяхме под напрежение, хормоните ни бълбукаха. Щяхме да кажем на онези момичета, че ако ни пуснат, ще ги пуснем. Ако ли не – ще ги убием. И те щяха да ни позволят да ги изчукаме. Естествено. – Кимна и добави: – Щяха да се чукат, за да останат живи. Би Ди имаше право. – Беше се пренесъл в миналото. Очите му бяха замъглени от (гротескна, но искрена) носталгия. По какво? По налудничавите младежки мечти? Страшното беше, че може би наистина тъгуваше именно за това.

– Не възнамерявахме да се самоубием като онези откачени хевиметалисти в Колорадо. В никакъв случай. Брайън твърдеше, че в сутерена под класните стаи имало тунел, който се простирал между склада и старата сграда на пожарната на шосе 119. Прокопан бил през петдесетте, та на първокласниците, които през междучасията си играели в някогашния парк отвъд шосето, да не се налага да прекосяват платното.

Боб се изсмя и Дарси стреснато подскочи.

– Повярвах му, обаче се оказа, че лъже като дърт циганин. През есента на същата година слязох в сутерена да проверя. Складът си беше там – претъпкан с какви ли не хартии и вонящ на течността, която използваха при изваждането на печатни материали на циклостил, но ако е имало тунел, така и не го открих, а още тогава бях много старателен и акуратен. Щяхме да останем в капан и… кой знае, може би накрая все пак щяхме да се самоубием. Никога не се знае какво ще направи един четиринайсетгодишен хлапак, нали така? Тийнейджърите са като невзривени бомби.

„Ти обаче се взриви – помисли си Дарси. – Права ли съм, Боб?“

– Твърде вероятно беше да ни хване шубето и да не предприемем нищо. Или пък да съберем кураж и да изпълним плана си. Възбуждах се, докато Би Ди описваше как първо ще опипаме мръсниците, после ще ги накараме взаимно да се разсъблекат… Досещам се какво си мислиш, Дарс: сексуални фантазии на самозадоволяващи се хлапета. Само че онези момичета наистина бяха големи гадини. Опитахме ли се да ги заговорим, само се изсмиваха, навирваха носове и ни обръщаха гръб. Събираха се пред кафенето, гледаха ни и се заливаха от смях. Разбираш, че вината не беше наша, нали, скъпа?

Той сведе очи към пръстите си, които неспокойно барабаняха по коляното му, после пак погледна Дарси.

– Важно е да разбереш колко убедителен беше Брайън. Освен това беше луд за връзване. Да не говорим, че по това време цялата страна беше обхваната от размирици и нашият план донякъде беше повлиян от всеобщото желание за бунт и промяна.

„Съмнявам се“ – каза си тя.

Най-поразяващото беше как Боб разказваше за случилото се като за нещо съвсем нормално, сякаш сексуалните фантазии на всеки тийнейджър са свързани с изнасилвания и убийства. Може би го вярваше, както беше повярвал в тунела за бягство, съществуващ само във въображението на Брайън Делаханти. Наистина ли беше така, запита се Дарси. Кой би могъл да ѝ отговори? Та нали в момента слушаше спомените на един безумец. Само дето ѝ беше трудно да приеме истината (засега!), понеже безумецът беше Боб. Нейният Боб.

– Така или иначе акцията не се състоя. – Той сви рамене. – Брайън загина под колелата на камиона. След погребението се събрахме в дома му и майка му ми предложи, ако искам, да си взема нещо за спомен от стаята му. Исках и още как! Взех тетрадката му по геометрия, та никой да не разбере за плановете му за Големия гимназиален купон със стрелба и чукане на мацки. – Боб печално се усмихна. – Ако бях религиозен, щях да кажа, че Бог ме е спасил от самия мен. Кой знае, може би наистина има Нещо… някаква Сила… която ръководи живота на всеки от нас.

Дарси не издържа и възкликна:

– И на теб е определила да изтезаваш и да убиваш жени, така ли?

Боб укорително я изгледа и вдигна пръст като строг учител:

– Първо, те бяха мръсници. Второ, аз не съм виновен. Бийди правеше онези неща, и то с право, Дарс. Казвам „правеше“ вместо „прави“, понеже вече съм загърбил това.

– Боб, приятелят ти Би Ди е мъртъв. Умрял е преди близо четирийсет години. Знаеш го… Или поне го осъзнаваш на някакво ниво…

Той вдигна ръце, сякаш се предаваше:

– Искаш ли да го наречеш отхвърляне на вината? Защо не? Така би се изразил всеки психиатър. Изслушай ме, Дарси! – Приведе се и притисна пръст до челото ѝ. – Изслушай ме и си го набий в главата. Виновен е Брайън. Зарази ме с… със своите идеи. Знаеш как е, когато нещо ти се загнезди в ума – не можеш да го забравиш. Не можеш да…

– Върнеш пастата за зъби обратно в тубичката?

Боб изръкопляска и на Дарси ѝ се прииска да закрещи.

– Точно така! Не можеш да върнеш пастата за зъби обратно в тубичката. Брайън беше мъртъв, но идеите му бяха живи. Представите как хващаш разни жени и им причиняваш всичко, което ти дойде наум, се превърнаха в негов призрак. – Боб погледна нагоре, после извърна очи.

Някъде Дарси беше прочела как този жест означава, че човекът съзнателно лъже. Всъщност имаше ли значение? Според нея – не.

– Няма да навлизам в подробности – продължи той. – Не са от онези, които се споделят с любимата, и независимо дали ти харесва (знам, че тъкмо сега не си благоразположена към мен), ти си оставаш моята любима. Едно искам да знаеш – че се съпротивлявах. Съпротивлявах се цели седем години, обаче онези идеи – идеите на Брайън – не ми даваха покой. Накрая си казах: „Ще се опитам само веднъж, за да се отърва от натрапчивата мисъл. За да се отърва от Брайън. Ако ме хванат, така да бъде – поне тази мисъл ще престане да ме тормози. Ще престана да се питам какво е усещането.“

– Тоест ти само си задоволил мъжкото си любопитство – прошепна Дарси.

– Да. Може да се каже и така.

– Все едно да пушиш джойнт, за да разбереш защо всички се превъзнасят по дрогата.

Боб свенливо сви рамене:

– Нещо такова.

– Не е било задоволяване на любопитството, Боби. Не е било като пушене на джойнт, а отнемане на човешки живот.

До този момент той не беше проявил нито капчица разкаяние – изглеждаше неспособен на такова чувство, сякаш прекъсвачът, който го задействаше, се беше повредил (може би още в утробата на майка му), но сега обидено я изгледа като тийнейджър, към когото околните не проявяват разбиране.

– Дарси, те бяха мръсни снобки!

Тя умираше от жажда, обаче се боеше да стане и да отиде в банята. Страхуваше се, че ако Боб я спре, ще последва… Какво ще последва?

– Освен това – продължи той – не вярвах, че ще ме хванат. Не и ако внимавах и си съставех план. Но не глупав като плана на похотлив четиринайсетгодишен хлапак, а реалистичен. Давах си сметка и за нещо друго. Не можех да го извърша. Дори да не се издънех от стреса, гузната ми съвест щеше да ме провали. Защото бях от добрите. Смятах се за такъв и ако щеш вярвай, още се мисля за такъв. Доказателствата са налице, нали така? Прекрасен дом, прекрасна съпруга, две чудесни деца, които вече са пораснали и водят самостоятелен живот. Освен това плащам своя дан на обществото. Затова две години работих безплатно като общински касиер. Затова всяка година помагам на Вини Ешлер да организира кръводарителската акция на Хелоуин.

„Да беше агитирал Марджъри Дювал да се включи – помисли си Дарси. – Кръвната ѝ група е била А положителна.“

Боб се изпъчи като адвокат, който сразява прокурора с неоспорим аргумент, и добави:

– Затова съм водач на малките скаути. Сигурно си мислеше, че ще се откажа, след като Дони премина в другата възрастова група. Не отричай, убеден съм, че си го мислеше. Само че не се отказах. Понеже не го правя само заради него, а в името на обществото. Така връщам дълга си.

– Тогава върни живота на Марджъри Дювал. На Стейси Мур. Или на Робърт Шейвърстоун.

Той потръпна, сякаш го беше зашлевила, и Дарси разбра, че най-после е улучила болното му място.

– Смъртта на момчето беше нещастен случай. То не трябваше да е там.

– Ти обаче трябваше!

– Не бях аз – заяви Боб, после добави нещо, което ѝ се стори най-големият абсурд. – Не съм изверг. Би Ди е виновен. Само той. Ако не бяха внушенията му, нямаше да стане така. Сам нямаше да се сетя. Писмата си до полицията подписвах от негово име, за да подчертая кой е виновникът. Разбира се, слях инициалите и добавих помежду им ѝ, понеже често ти бях разказвал за Би Ди и ти можеше да надушиш нещо гнило.

Дарси беше поразена от предпазните мерки, които беше взел. Нищо чудно, че не го бяха заловили. Ако не се беше спънала в проклетия кашон…

– Нито една жена не беше свързана с мен, със счетоводната къща или с фирмата ми за търговия с монети. Иначе щеше да е много опасно. Обаче аз пътувам често и си отварям очите на четири. Би Ди – Би Ди, който е в мен – също. Издирваме скапаните мръсници. Лесно е да ги разпознаеш. Носят прекалено къси поли и нарочно си показват презрамките на сутиените, за да съблазняват мъжете. Например онази Стейси Мур. Сто на сто си чела за нея. Все си отъркваше циците в мен, макар че си имаше мъж. Беше сервитьорка в ресторант „Сънисайд“ в Уотървил. Често пътувах дотам във връзка с монетите, продавани от Майкълсън, помниш ли? Един-два пъти и ти ме придружи, Докато Петс учеше в „Колби“. Беше преди смъртта на Джордж Майкълсън. После синът му продаде магазина и замина за… Нова Зеландия, ако не ме лъже паметта. Онази Стейси непрекъснато ми се натискаше, Дарс. Все ме питаше искам ли да ми налее още кафе, питаше ме харесвам ли „Ред Сокс“, навеждаше се и си отъркваше гърдите в рамото ми, за да ме възбуди. И успяваше, не отричам. Аз съм мъж и открай време съм… как да се изразя? С повишена сексуалност. Някои жени го усещат и се възползват.

Той сведе очи и се замисли. Изведнъж се сети за нещо и рязко вдигна глава:

– Вечно се усмихваше. Носеше ярко червило и вечно се усмихваше. Познавам ги аз тези усмивки. Повечето мъже ги познават. „Ей, знам какво ти се иска, подушвам го, но само ще си отъркам циците в теб, друго няма да получиш, затова си налягай парцалите и се примири.“ Аз можех! Можех да се примиря. Но не и Би Ди! – Замислено поклати глава и отново заговори: – Такива жени ги има под път и над път – с лопата да ги ринеш. Лесно е да научиш имената им. После можеш да ги откриеш чрез интернет, стига да знаеш къде да търсиш необходимата информация. А пък аз знам – нали съм счетоводител. Правил съм го много пъти. Може би стотина. Това ми е нещо като хоби. Колекционирам информация както колекционирам монети. В повечето случаи данните се оказват безполезни. Понякога обаче Би Ди казва: „Обърни внимание на тази, Боби. Заедно ще съставим плана и когато настъпи моментът, ще ме оставиш аз да действам.“ Така и правя.

Пресегна се и стисна ледените пръсти на Дарси.

– Мислиш ме за луд. Погледът ти те издава. Само че грешиш, миличка. Лудият не съм аз, а Би Ди – или Бийди (както повече ти харесва). Между другото, ако си прочела вестникарските дописки, вече знаеш, че в писмата си до полицията допускам много правописни грешки. Изписвам грешно дори адресите. Държа в портфейла си списък с грешките, та винаги да ги повтарям. Така хвърлям прах в очите на ченгетата. Искам да си мислят, че Бийди е глуповат и дори неграмотен, и успявам. Защото те са глупците. Разпитваха ме само веднъж преди много години, и то като свидетел. Бяха изминали около две седмици, след като Би Ди уби онази Мур. Още си спомням полицая, който ме разпита – беше на пенсионна възраст и накуцваше. Помоли ме да му телефонирам, ако си спомня нещо, и аз обещах. Беше голям майтап.

Засмя се беззвучно, както правеше понякога, докато гледаха „Модерно семейство“ или „Двама мъже и половина“. Този смях още повече развеселяваше Дарси. До днес.

– Знаеш ли кое е най-забавното, Дарс? Ако ме бяха спипали, щях да си призная – поне така мисля, но самопризнанието ми едва ли щеше да удовлетвори ченгетата. И знаеш ли защо? Защото много слабо си спомням конкретните… ъъъ… действия. Би Ди прави всичко, а пък аз… не знам… сякаш изпадам в безсъзнание. Получавам амнезия. Нещо от този род.

Лъжец такъв! Помниш всичко! Издават те погледът ти и начинът, по който свиваш устни!

– А сега… всичко е в ръцете на Дарсилен. – Той хвана ръката ѝ, наведе се и целуна опакото на дланта ѝ. – Сещам се за онзи банален лаф от старите криминални филми: „Ако искаш, ще ти кажа всичко, но после ще се наложи да те убия.“ Само че не важи за нашия случай. Никога няма да те убия. Всичко, което правя, всичко, което съм постигнал, колкото и незначително да изглежда за някои хора, съм сторил за теб. И за децата, разбира се, но най-вече за теб. Ти влезе в живота ми и знаеш ли какво се случи?

– Престана да…

– Повече от двайсет години! – прекъсна я Боб и лъчезарно се усмихна.

„Шестнайсет“ – помисли си тя, обаче не го поправи.

– През тези години, когато децата ни растяха и се мъчехме да разширим бизнеса с монетите, главната заслуга беше твоя – аз непрекъснато пътувах по работа и…

– Бизнесът с монетите потръгна благодарение на теб – прекъсна го Дарси и се сепна от гласа си: говореше спокойно и дори сърдечно. – Защото си истински познавач.

Боб се трогна до сълзи.

– Благодаря, скъпа – каза прочувствено. – Знаеш колко държа на мнението ти. Знаеш ли, ти ме спаси. В много отношения. – Той се покашля. – Дванайсет години Би Ди не се появи. Помислих си, че си е отишъл. Честна дума. После обаче той се върна. Като призрак. – Боб се позамисли, после поклати глава. – Да, тъкмо такъв е. Призрак, и то злонамерен. По време на командировките ми започна да ми посочва разни жени. „Виж я тази, показва ти зърната си, но ако ги докоснеш, ще повика полиция и заедно с приятелките си ще ти се надсмива, когато те отведат. Погледни и тази. Прокарва език по устните си, знае, че искаш да ти го вкара в устата, само дето никога няма да го направи. Ами тази? Нарочно си вирна краката, като слизаше от колата, за да ѝ видиш бикините. Ако си мислиш, че е било случайно, значи си кръгъл глупак. Тази е поредната мръсница, която си въобразява, че няма да си получи заслуженото.“

Той млъкна и отново сведе поглед. От очите му надникваше онзи Боби, който цели двайсет и седем години успешно беше заблуждавал съпругата си. Онзи, който се опитваше да прехвърли вината върху призрак.

– После отново започнаха да ме връхлитат онези… желания. Опитах се да ги преодолея, съпротивлявах се. Знаех, че се продават списания… особени списания… купувах си ги, преди да се запозная с теб, и си казах, че ако пак започна да ги разглеждам… или да влизам в специалните сайтове… ще мога… да заменя реалността с въображаеми образи… но след като си опитал истинското изживяване, фантазиите не те задоволяват.

Дарси си помисли, че съпругът ѝ говори като човек, който се е вманиачил по някаква скъпа храна. Черен хайвер. Трюфели. Белгийски шоколадови бонбони.

– Важното е, че престанах. Години наред. И пак мога да престана, Дарси. Този път завинаги. Стига да има шанс за нас. Стига да ми простиш и да обърнеш страницата. – Погледна я, в очите му блестяха сълзи. – Какъв е отговорът ти, скъпа?

Дарси се сети за жената, погребана в снежната пряспа – любимката на майка си, слънчицето на баща си, който гордо я е гледал как в първи клас танцува с розова балетна рокличка на училищната сцена. Сети се за майката и сина, открити в ледената река. И за жената във варела с царевица.

– Не мога да ти отговоря веднага. Искам да си помисля – отвърна предпазливо.

Боб сложи ръце на раменете ѝ и се приведе към нея. Тя се насили да не потрепери и да го погледне в очите. Бяха неговите очи… същевременно не бяха. „Дали пък онази история за призрака не е вярна?“ – помисли си.

– Не сме герои от филм, в който съпругът психопат гони из къщата пищящата си жена. Ако решиш да ме предадеш на полицията, няма да си мръдна пръста, за да ти попреча. Знам обаче, че си се сетила какво ще причини това на децата ни. Познавам те по-добре от себе си и съм убеден, че си обмислила тази възможност. Не вярвам обаче да си помислила какви ще са последствията за теб. Никой няма да ти повярва, че си била омъжена за мен цели двайсет и седем години и не си знаела… или най-малкото не си подозирала. Ще се наложи да продадеш къщата, да се преместиш в друг град и да живееш от спестяванията ни, понеже само аз нося пари вкъщи, а когато човек е в затвора, не може да си изкарва прехраната. Има опасност да загубиш и спестяванията заради гражданските дела, които ще заведат роднините на онези жени. А децата ни…

– Млъкни! Не споменавай децата, когато говориш за това! Да не си посмял!

Той покорно кимна, но не отмести ръце от раменете ѝ.

– Веднъж надвих Би Ди. Надвих го и той не се появи двайсет години…

„Шестнайсет – мислено го поправи Дарси. – Много добре знаеш, че са шестнайсет.“

– … ще го надвия и сега. С твоя помощ, Дарс. Ако си до мен, съм неуязвим. Няма страшно дори ако той пак се върне след двайсет години. Тогава ще съм на седемдесет и три. Трудничко е да преследваш мръсниците, когато се придвижваш с проходилка! – Засмя се, като си представи нелепата гледка, после отново стана сериозен. – А сега слушай внимателно: ако се отметна от думата си дори един-едничък път, ще се самоубия. Децата никога няма да научат истината, никога няма да са белязани от тази… тази стигма, понеже ще се погрижа смъртта ми да изглежда причинена от нещастен случай… но ти ще знаеш причината. Ще знаеш защо съм посегнал на живота си. Какво решаваш? Можем ли да забравим тази история?

Дарси се престори, че обмисля въпроса му. Всъщност наистина мислеше, въпреки че той нямаше да разбере онова, което се въртеше в главата ѝ.

Мислеше си: „Все едно слушам наркоман. Наркоманите обещават никога повече, да не посегнат към дрогата. Казват, че щом веднъж са се отказали, значи пак могат и този път ще е завинаги. Обаче няма да го направят, макар да не го съзнават. Той също няма да се откаже.“

Мислеше си: „Какво да правя? Не мога да го заблудя, познава ме прекалено добре.“

Отговори ѝ леден глас, който тя не подозираше, че се таи в дебрите на съзнанието ѝ; глас, вероятно приличен на гласа на Би Ди, който насочваше Боб към мръсниците в ресторантите, към мръсниците зад воланите на скъпите спортни автомобили и към онези от същата пасмина, които висяха по балконите на жилищните сгради, шушукаха си и усмихнато се споглеждаха.

Дали пък не беше гласът на Незнайното момиче?

„Защо да не можеш? – попита я. – Та нали той заблуди теб.“

И после какво? Не знаеше. Знаеше само, че трябва да отговори на въпроса на Боб.

– Искам да ми обещаеш, че ще престанеш. – Говореше много бавно и дори колебливо. – Да се закълнеш в най-скъпото си, че ще престанеш.

Лицето му грейна като на момченце, което се е разминало със сериозно наказание. За миг изражението му я трогна. Толкова рядко се случваше Боб да заприлича на невинното хлапе, какъвто е бил преди много години. Разбира се, същото хлапе беше възнамерявало да отиде въоръжено в училището и да застреля сума народ.

– Добре, Дарси. Кълна се. Вече ти обещах.

– И повече няма да говорим по този въпрос.

– Ясно.

– Освен това няма да изпратиш на полицията личните документи на Марджъри Дювал.

Видя разочарованието, изписано на лицето му, но беше решена да го накаже. Поне мъничко. Само така щеше да го убеди, че му е повярвала.

Но ти наистина му вярваш. О, Дарсилен, вярваш му!

– Искам да направиш още нещо, Боби. Делата са по-красноречиви от думите. Изкопай дупка в гората и зарови документите на жената.

– После ще ми…

Тя притисна длан до устните му и се постара да говори строго: